От Сяодзин, Китай

През април 2017 г. отидох в болницата за медицински преглед и открих, че имам хепатит Б. Нивото на трансаминазата ми беше цели 220 U/L и хепатитът ми беше активен. Църквата взе предвид състоянието ми и уреди да се прибера у дома за лечение. Докато си опаковах багажа, гледах двамата братя, с които си сътрудничех, да си говорят и да се смеят, докато обсъждат работата. Изпитах чувство на отчаяние и си помислих: „Сега, когато Божието дело е почти към края си, това е решаващо време за нас да изпълняваме своя дълг и да подготвяме добри дела. Но вместо това аз се прибирам вкъщи, за да се възстановявам. Ако си остана у дома година или две и не мога да изпълнявам никакъв дълг, как ще мога да подготвя добри дела? Когато настъпи катаклизъм, определено ще бъда погълнат от него. Ако умра, няма ли вярата ми в Бог да се окаже напразна? Напуснах дома си, за да изпълнявам своя дълг по-малко от година след като започнах да вярвам в Бог. Какъвто и дълг да ми възлагаше църквата, никога не съм бил придирчив и винаги съм се стараел да го изпълнявам по-добре. Особено през последните шест месеца, докато изпълнявах дълга си като редактор. Често ставах рано и си лягах късно. Никога не съм отстъпвал, когато съм срещал трудности, и съм работил усърдно, за да усвоя професионалните умения, които се изискваха. Постигнал бях някои резултати в своя дълг. Бях толкова ревностен и активен в изпълнението на дълга си, така че защо Бог не ме защити? Защо вместо това Той позволи да се разболея от тази болест?“. Наистина не можех да го разбера. Вдигнах глава, за да погледна двамата братя, завиждах им за доброто здраве и за това, че могат да продължат да изпълняват дълга си тук. Аз, от друга страна, се канех да напусна мястото, на което изпълнявах своя дълг, за да се върна у дома. Чувствах, че бъдещето ми е изключително мрачно, и бях изключително обезсърчен, чувствах се парализиран и слаб. Когато си помислих как това е последният етап от Божието дело и единственият шанс на човечеството за спасение и че съм имал щастието да живея в това време, наистина не исках да се отказвам просто така. Трябваше спешно да се лекувам, когато се прибера вкъщи, и щях да се върна към дълга си веднага щом болестта ми бъде излекувана. Така щях да подготвя повече добри дела и да имам по-голяма надежда да бъда спасен.

След като се върнах у дома, чух, че китайската медицина е много ефективна за лечение на хепатит Б, затова веднага помолих баща ми да ми намери. Също така продължих да уча техники, свързани с дълга, който изпълнявах, като си мислех, че след като болестта ми се излекува, ще мога отново да изляза и да изпълнявам дълга си. Вземах лекарствата си навреме, както ме беше инструктирал лекарят, с надеждата, че бързо ще се оправя. Един месец по-късно с голям трепет отидох на преглед в болницата. След като получих резултатите от изследванията, установих, че нивото на трансаминазата ми изобщо не е спаднало. Просто не можех да повярвам и си помислих: „Целият този месец взимах лекарствата си навреме. Защо състоянието ми изобщо не се е подобрило? Защо Бог не ме благослови?“. След известно време, около август, една сестра ми разказа за едно растение, наречено дива целина, което някои хора използват за лечение на хепатит Б. Много се развълнувах, след като чух това. Въпреки че сестрата многократно подчерта, че това растение е силно токсично и може да бъде животозастрашаващо, ако не се обработи правилно, аз все пак исках да го опитам. Мислех си, че си струва да рискувам, ако то може да излекува болестта ми. Неочаквано приемът му нямаше абсолютно никакъв ефект и се почувствах съвсем нещастен. Не можех да разбера защо се случва това. След това изпаднах в негативност. Нямах какво да кажа в молитвите си, които бяха наистина сухи; ядях и пиех по-малко от Божиите слова, не исках да уча техниките, които преди това упорито изучавах, и винаги ми липсваше мотивация.

Около ноември един брат ми донесе рецепта, като каза, че е специално за лечение на хепатит Б. Исках да я опитам, но когато си припомних неуспеха на последното ми лечение с дива целина, си помислих: „Дали защото се съсредоточавам само върху лекарствата и рядко се моля? Изглежда, че по време на лечението трябва да се моля повече на Бог. Може би, когато Бог види искреното ми сърце, ще ме благослови и ще излекува болестта ми“. Бързо взех рецептата и отидох да взема лекарството. Колкото и горчиво да беше лекарството, издържах и го изпих. През този период много пъти се молех на Бог, като Му казвах, че искам да се върна, за да изпълнявам своя дълг и усърдно да се стремя към истината. Надявах се да трогна Божието сърце с такова „искрено“ отношение, така че Той да ме благослови да се възстановя от болестта си. Един месец по-късно, когато отидох да взема резултатите от изследванията, лекарят каза: „Изследвахме Ви два пъти. Вирусният Ви товар е много висок. Нивото на трансаминазата Ви е дори над 1200!“. Помислих си: „Като за начало ниво на трансаминаза над 200 вече беше много сериозно. Какво може да означава ниво над хиляда?“. Стоях там замръзнал на място и си спомних как някой беше казал, че ако хепатит Б не се контролира правилно, може да доведе до цироза или дори рак на черния дроб. Дали и аз ще развия рак на черния дроб? При тази мисъл почувствах силен страх и пълна безпомощност. Помислих си как през последния месец често се молех на Бог да излекува болестта ми, но сега не само че състоянието ми не се беше подобрило, а дори се бе влошило. Със сигурност не беше случайно, че многократно удрях на камък. През цялото това време просто исках да се излекувам и си мислех, че понеже искам да се оправя, за да изпълнявам своя дълг, това е оправдано. Никога обаче не се бях замислял дали това е в съответствие с Божиите намерения. Започнах да си мисля: „Внезапното влошаване на състоянието ми може би крие Божие намерение. Не мога да продължавам да упорствам и да не се разкайвам. Трябва да се моля, да търся Божието намерение и да си взема поука“. Затова извиках усърдно към Бог в сърцето си: „Боже, влошаването на състоянието ми е с Твое позволение. Въпреки че все още не разбирам защо се случва това, в сърцето си знам, че това, към което се стремя, определено не е в съответствие с Твоето намерение. Моля Те, води ме, за да схвана Твоето намерение и да не се бунтувам срещу Теб“. Седях замаян на едно стъпало в болницата и непрекъснато призовавах Бог в сърцето си. Изведнъж си спомних едни Божии слова, които бях чел преди време: „Всичко, което Бог прави, е необходимо и има изключително значение, тъй като всичко, което Бог прави в човека, се отнася до Неговото управление и спасението на човечеството. Естествено, работата, която Бог е извършил в Йов, не е изключение въпреки факта, че Йов е бил непорочен и порядъчен в очите на Бог“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Божието дело, Божият нрав и Самият Бог II). Йов изгубил целия си имот и децата си, сполетяла го болест и плътта му изпитвала силна болка. От гледна точка на светските хора това, което се случило на Йов, не било добро, а лошо нещо. Йов обаче се боял от Бог. Той не се оплаквал от Бог, успял да се покори и възхвалил Божието име. След като Йов преминал през изпитания, придобил известно разбиране за Бог, вярата и страхът му от Бог се извисили, а след това Бог му се явил. Каква голяма благословия е било това! Когато умувах над това, осъзнах, че независимо колко голяма е болестта или нещастието, което те сполетява, или колко страдание трябва да изтърпиш, ако можеш да се стремиш към истината и да търсиш Божието намерение, в крайна сметка ще придобиеш истината от това и ще имаш някакви придобивки. Божиите намерения са добри и Той не иска да си играе с никого. След като разбрах Божието намерение, едно топло чувство се надигна от дълбините на сърцето ми, а моето безпомощно и уплашено сърце се стопли и постепенно се успокои. Трябваше да подражавам на Йов, да имам покорно отношение и да се моля, за да търся Божието намерение. Вярвах, че Бог ще ме води.

Болничната среда беше твърде шумна, затова станах и отидох в близката гора. Докато вървях из гората, неизбежно започнах отново да се тревожа за състоянието си. Помислих си: „Този месец нивото на трансаминазата ми се покачи над 1000. Ако продължи да се развива с този темп и наистина се превърне в рак на черния дроб, с мен няма ли да е свършено? Наистина ли Бог ще ми отнеме живота този път?“. Когато си помислих за смъртта, подсъзнателно се съпротивих в сърцето си с мисълта: „Защо Бог иска да умра? Все още съм млад! Наистина ли животът ми ще свърши, когато едва е започнал? Ако не вярвах в Бог, щях ли да бъда пощаден от такова изпитание? Щях ли да бъда пощаден от тази болест? Въпреки че не бих могъл да бъда спасен, поне можех да живея още няколко години!“. В този момент сърцето ми заби учестено. Помислих си: „Нима не се оплаквам от Бог?“. Бързо се помолих на Бог: „Боже, не искам да се оплаквам от Теб, но сърцето ми постоянно е възпряно от смъртта. Моля Те, води ме, за да се отнеса правилно към този въпрос“. След молитвата си спомних един химн, който преди често пеех, озаглавен „Сътвореното същество трябва да се остави на Божието устройване“:

1  Без значение какво Бог иска от теб, трябва само да работиш за това с всички свои сили и се надявам, че в тези последни дни ще можеш да застанеш пред Бог и да Му отдадеш цялата си преданост. Докато можеш да виждаш удовлетворената усмивка на Бог, Който седи на трона Си, дори ако този момент е определеното време за твоята смърт, трябва да можеш да се смееш и да се усмихваш, докато затваряш очи. Докато си жив, трябва да изпълняваш последния си дълг към Бог.

2  В миналото Петър бе разпънат на кръст с главата надолу заради Бог; но в тези последни дни ти трябва да удовлетвориш Бог и да изразходваш цялата си енергия заради Него. Какво може да направи за Бог едно сътворено същество? Затова трябва предварително да се предадеш на Бог, за да може Той да те устрои, както желае. Щом това прави Бог щастлив и доволен, нека Той прави с теб, каквото пожелае. Какво право имат хората да се оплакват?

(Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Разкривания на тайните на „Божиите слова към цялата вселена“, Глава 41)

Тихо си затананиках химна и очите ми неволно се насълзиха. Бог ме удостои с благодат, като ме доведе в Своя дом. Прочел съм много от Неговите слова и знам, че хората са създадени от Бог, как човечеството е било покварено от Сатана, как Бог спасява човечеството стъпка по стъпка и как Бог пречиства и преобразява хората в последните дни. Докато изпълнявах своя дълг, преживях просветлението и ръководството на Светия Дух, а също така разбрах някои истини. Получих толкова много от Бог, но изобщо не Му бях благодарен. Сега, когато състоянието ми се влоши, се оплаквах от Бог и дори ми мина през ума да съжалявам, че вярвам в Него. Нима това не разбиваше Божието сърце? Нима не беше коварно? Всеки, който живее на този свят, се разболява, а толкова много хора, които не вярват в Бог, страдат от сериозни болести и рак. Аз обаче все още се оплаквах с мисълта, че ако не вярвах в Бог, може би нямаше да развия тази болест. Бях съвсем неразумен! Макар да се бях заразил с тази болест, аз се молех на Бог, а Той ме просветляваше и напътстваше със Своите слова, даваше ми утеха и подкрепа. С Бог като моя опора се чувствах много по-щастлив от невярващите. Освен това аз съм сътворено същество. Бог ме е създал и дори да вземе живота ми обратно, не трябва да се оплаквам от Него, а още по-малко да съжалявам, че вярвам в Бог. Трябва да се покоря. След това отправих молитва на покорство към Бог и се почувствах много спокоен. Вече не се страхувах от смъртта.

На едно събиране прочетох този откъс от Божиите слова, който ми даде известно разбиране за покварения ми нрав. Бог казва: „Тъй като днешните хора не притежават същата човешка природа като Йов, каква е тяхната природа същност, а също и отношението им към Бог? Боят ли се от Бог? Отбягват ли злото? Онези, които не се боят от Бог и не отбягват злото, могат да бъдат обобщени само с три думи: „врагове на Бог“. Вие често изричате тези три думи, но никога не сте знаели истинското им значение. Думите „врагове на Бог“ имат своята същност: те не казват, че Бог гледа на човека като на враг, а че човекът гледа на Бог като на враг. Първо, когато хората започнат да вярват в Бог, кой от тях няма свои собствени цели, подбуди и амбиции? Въпреки че една част от хората вярват в съществуването на Бог и са виждали съществуването на Бог, тяхната вяра в Него все още съдържа тези подбуди и крайната им цел във вярата в Бог е да получат Неговите благословии и нещата, които искат. В своите житейски преживявания хората често си мислят: „Отказах се от семейството и кариерата си заради Бог и какво ми даде Той? Трябва да го изчисля и да потвърдя — получавал ли съм благословии напоследък? Дадох много през това време, тичах и тичах, много страдах — даде ли ми Бог някакви обещания в замяна? Запомнил ли е добрите ми дела? Какъв ще бъде моят край? Мога ли да получа Божиите благословии?…“. Всеки човек постоянно прави такива изчисления в сърцето си и отправя към Бог изисквания, които носят в себе си неговите подбуди, амбиции и меркантилен манталитет. Това означава, че в сърцето си човекът постоянно изпитва Бог, постоянно крои планове за Бог, постоянно спори с Бог за собствения си индивидуален изход и се опитва да изтръгне становище от Бог и да разбере дали Той може да му даде това, което иска. В същото време, докато се стреми към Бог, човекът не се отнася към Него като към Бог. Човекът винаги се е опитвал да сключва сделки с Бог, непрекъснато отправя изисквания към Него и дори Го притиска на всяка крачка, опитвайки се да отхапе ръката, след като му е било подадено кутрето. В същото време, докато се опитва да сключва сделки с Бог, човекът спори с Него и дори има хора, които, ако ги сполетят изпитания или попаднат в определени ситуации, често стават слаби, негативни и отпуснати в работата си и са пълни с оплаквания срещу Бог. От времето, когато човекът за пръв път е започнал да вярва в Бог, той смята Бог за рог на изобилието, за швейцарско армейско ножче, а себе си — за най-големия Божи кредитор, сякаш опитите да получи благословии и обещания от Бог са негово изконно право и задължение, докато защитата на човека, грижата за него и предоставянето на ресурс са отговорности, които Бог трябва да изпълни. Такова е основното разбиране за „вяра в Бог“ на всички, които вярват в Бог, и такова е най-дълбокото им разбиране на концепцията за вярата в Бог. От природата същност на човека до неговите субективни стремежи няма нищо, което да е свързано с боязънта от Бог. Целта на вярата му в Бог не би могла да има нищо общо с преклонението пред Бог. Това означава, че човекът никога не е смятал и не е разбирал, че вярата в Бог изисква боязън и преклонение пред Него. Ако се вземат предвид тези условия, същността на човека е очевидна. Каква е тази същност? Тя е такава, че сърцето на човека е злобно, зловещо и измамно, не обича справедливостта, праведността и положителните неща, а е презряно и алчно. Сърцето на човека е напълно затворено за Бог; той изобщо не го е отдал на Бог. Бог никога не е виждал истинското човешко сърце, нито пък човекът някога се е прекланял пред Него. Независимо колко голяма е цената, която Бог плаща, колко много работа върши и колко много ресурс осигурява на хората, те остават слепи и напълно безразлични към всичко това. Човекът никога не е отдавал своето сърце на Бог, той желае единствено да се грижи за него сам, да взема собствени решения — подтекстът на това е, че човекът не иска да следва пътя на боязънта от Бог и отбягването на злото, не иска да се покорява на върховенството на Бог и Неговите подредби, нито пък иска да Му се прекланя като на Бог. Такова е състоянието на човека днес“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Божието дело, Божият нрав и Самият Бог II). Бог разобличи намеренията и методите на хората, които вярват в Бог, за да се опитат да сключат сделки с Него. Бог казва, че тези хора имат същност, която е достойна за презрение, алчна, коварна и измамна. Тонът и изказът на Божиите слова излъчват омраза и отвращение към този вид хора и аз почувствах Божията праведност и святост. Когато сравних тяхното отношение към Бог със своето собствено, видях, че съм се отнасял към Него по същия начин. Когато научих, че в последните дни Бог е дошъл да извърши дело, за да сложи край на тази епоха, и че тези, които бъдат спасени от Бог, ще могат да оцелеят и да влязат в царството, за да се насладят на вечни благословии, отчаяно исках да получа благословиите, които Бог ще даде на човека, затова избрах да вярвам в Бог. След като започнах да вярвам в Бог, се стремях с усърдие и в рамките на една година започнах да изпълнявам своя дълг на пълен работен ден. Не се поколебах да изпълнявам дълга си като редактор въпреки многото трудности и поемах инициативата да изучавам професионални умения, като полагах много усилия. Мислех си, че щом съм толкова деен в изпълнението на своя дълг, Бог трябва да ме харесва и одобрява и в бъдеще ще имам добри шансове да бъда благословен. Когато ми поставиха диагноза активен хепатит Б, се оплаках от Бог в сърцето си и си мислех, че Бог не е трябвало да ме оставя да се разболея, защото бях толкова деен в изпълнението на своя дълг. Мислех си, че ако се прибера вкъщи, за да се възстановя, няма да мога да изпълнявам своя дълг и в бъдеще няма да получа благословии, затова се чувствах съвсем нещастен. След като се върнах у дома, опитах всички възможни начини да излекувам болестта си и се надявах, че Бог ще ме излекува бързо. Когато състоянието ми не се подобри, а вместо това се влоши, изпитах силно огорчение и безнадеждност. Не исках повече да се моля, да ям и пия Божиите слова или да уча техники за редактиране и живеех в негативност. По-късно отправях неискрени молитви към Бог, като казвах, че напредъкът в живота ми е бавен, защото не изпълнявам дълга си. Неизказаният ми подтекст беше да помоля Бог да отнеме болестта ми, за да мога да продължа да изпълнявам своя дълг. Всъщност исках да изляза и да изпълнявам дълга си не за да удовлетворя Бог, а заради собствената си бъдеща крайна цел. Страхувах се, че ако не мога да изпълнявам своя дълг, няма да имам добра крайна цел, но когато се молех на Бог, казвах, че искам да изпълнявам своя дълг, за да се стремя към истината и да Го удовлетворя. Нима не се опитвах по очевиден начин да измамя Бог? Видях, че намерението ми да вярвам в Бог и да изпълнявам своя дълг е само за да получа благословии и ползи от Него. Всичко, което правех, бе да сключвам сделки с Бог и да отправям искания към Него, и изобщо нямах никаква искреност. Аз съм създаден от Бог и всичко, което имам, идва от Бог. Имах щастието да приема Божието спасение — всичко това е Божия любов, но изобщо нямах никаква благодарност към Него. Дори се опитвах да сключвам сделки с Бог, да Го мамя и да Го използвам. Изобщо нямах съвест или разум. Бях толкова презрян! Изобщо нямах човешка природа! Ако вярата ми в Бог винаги беше опорочена от опити да сключвам сделки с Него, Той никога нямаше да ме одобри, колкото и видове дълг да изпълнявах. Моят егоистичен покварен нрав изобщо не се беше променил и все още бях егоистичен, долен, нечестив и измамен човек. Как можех да бъда спасен, когато бях такъв? Замислих се как Павел свършил много работа и изстрадал много. Той обаче изобщо не се стремял към истината и поквареният му нрав не се променил ни най-малко. Той дори използвал своята работа и отдаването си като капитал, за да изисква венец от Бог с думите: „Се пази за мене венецът на правдата“ (2 Тимотей 4:8). Подтекстът бил, че Бог ще бъде неправеден, ако не дари венец на Павел. Той открито крещял срещу Бог, което накърнило Божия нрав и довело до това да бъде прокълнат и наказан от Бог. Когато умувах над това, се уплаших и осъзнах, че да вярваш в Бог само за да преследваш благословии, има сериозни последици. Едва тогава разбрах, че доброто намерение на Бог е в това, че се разболях. Вярвах в Бог от няколко години, но никога не се стремях към истината; преследвах само благословии и се опитвах да сключвам сделки с Бог. Бог не искаше да продължавам по грешния път и да бъда погубен, затова използва болестта, за да ме спре, като разкри нечистите ми намерения да преследвам благословии и ме принуди да се успокоя и да се самоанализирам обстойно, за да променя своевременно погрешното гледище зад моя стремеж. Ако не се бях заразил с тази болест, просто изобщо нямаше да мога да разбера себе си. Едва тогава разбрах ревностното и грижовно намерение на Бог и изведнъж предишните ми погрешни разбирания на Бог и оплакванията ми към Него изчезнаха. Вместо това сърцето ми се изпълни с благодарност към Бог. Осъзнах, че в бъдеще вече не мога да отправям искания към Бог, без значение дали болестта ми ще се излекува, или не. Вместо това трябваше да вярвам правилно в Бог и да Му се покорявам. Няколко дни по-късно баща ми ме заведе в болницата за лечение. Помолих се на Бог: „Боже, не знам с какво ще се сблъскам, когато отида в болницата днес. Но вярвам, че Твоите добри намерения са във всичко. Каквото и да е състоянието ми, готов съм да Ти се покоря“. Лекарят беше изненадан, когато видя резултатите от изследванията ми, и каза, че състоянието ми е доста сериозно. Черният ми дроб беше увреден и в мен имаше твърде много от вируса на хепатит Б, затова се нуждаех от спешно лечение. След като чух това, малко се притесних, но скоро осъзнах, че това дали болестта ми може да се излекува, или не, е в Божиите ръце. Всичко, което трябваше да направя, беше да се изправя пред това, като оставя нещата да следват естествения си ход, и да се подложа на лечение. Що се отнася до това какво щеше да се случи в бъдеще, бях готов да го поверя на Бог. Когато се замислих за това, усетих спокойствие.

По-късно често се чувствах неспокоен в сърцето си при мисълта: „Само си стоя вкъщи всеки ден и не мога да изпълнявам дълга си. Няма ли просто да се превърна в боклук? Бог няма да ме одобри, ако не успея да изпълня своя дълг“. Помолих се на Бог и Го потърсих. Един ден прочетох Божиите слова. Всемогъщият Бог казва: „Няма нищо общо между дълга на даден човек и това дали той получава благословии или понася несгоди. Дългът е нещо, което човек трябва да изпълни, това е негово изпратено от небесата призвание и той трябва да го изпълни, без да търси отплата и без условия или извинения. Само това може да се нарече изпълнение на дълга. Получаването на благословии се отнася до благословиите, на които човек се радва, когато е доведен до съвършенство след преживяване на съд. Понасянето на несгоди се отнася до наказанието, което човек получава, когато нравът му не се променя след преминаването през наказание и съд — тоест когато не е доведен до съвършенство. Но независимо дали получават благословии, или понасят несгоди, сътворените същества трябва да изпълняват своя дълг, като правят това, което трябва да правят, и това, което са способни да правят. Това е минимумът, който човек, стремящ се към Бог, трябва да изпълни“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Разликата между служението на въплътения Бог и човешкия дълг). „Ако във вярата си в Бог и в стремежа си към истината можеш да кажеш: „Каквато и болест или несгода да ми изпрати Бог, каквото и да прави Бог, аз трябва да се покоря и да запазя мястото си на сътворено същество. Преди всичко трябва да приложа на практика този аспект на истината — покорството. Трябва да го следвам и да изживявам реалността на покорството пред Бог. Освен това не трябва да отхвърлям поръченията, които Бог ми дава, и дълга, който трябва да изпълнявам. Трябва стриктно да се придържам към дълга си до последния си дъх“, това не е ли свидетелство? Когато имаш тази решимост и си в това състояние, можеш ли да продължаваш да се оплакваш от Бог? Със сигурност не. В такъв момент ще си помислиш: „Бог ми дава този дъх, Той ме е хранел и закрилял през всичките тези години, отнел е много болка от мен и ми е дал много благодат и много истини. Разбрах истини и тайни, които хората не са разбирали с поколения. Получих толкова много от Бог, затова трябва да Му се отплатя! Преди ръстът ми беше твърде нисък, не разбирах нищо и всичко, което правех, нараняваше Бог. В бъдеще може и да нямам друг шанс да Му се отплатя. Независимо колко време ми остава да живея, трябва да отдам силите си, колкото и малко да са те, и да направя всичко възможно за Бог, за да види, че всички тези години, през които ме е подхранвал, не са пропилени, а са дали резултат. Нека донеса утеха на Бог и повече да не Го наранявам или разочаровам“. Какво ще кажеш да мислиш така? Не мисли за това как да се спасиш или как да избягаш с мисълта: „Кога ще се излекува тази болест? Когато това стане, ще направя всичко възможно, за да изпълня дълга си и да съм отдаден. Как мога да съм отдаден, когато съм болен? Как мога да изпълнявам дълга си на сътворено същество?“. Нима не си способен да изпълняваш дълга си, стига да имаш и едно-единствено дихание? Не си ли способен да не посрамваш Бог, стига да имаш и едно-единствено дихание? Способен ли си да не се оплакваш от Него, стига да имаш и едно-единствено дихание и умът ти да е бистър? (Да.)“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само чрез често четене на Божиите слова и размишляване върху истината може да има път, който да се следва). След като прочетох Божиите слова, сърцето ми се озари и разбрах, че нашият дълг няма нищо общо с това дали сме благословени, или страдаме от нещастие. Изпълнението на дълга ни е наша отговорност и мисия като сътворени същества; това е просто нещо, което трябва да правим. В моите представи вярвах, че стига да изпълнявам повече видове дълг, в крайна сметка ще получа благословии от Бог. Мислех, че е точно както когато невярващите работят за своя шеф: колкото повече работа вършат, толкова повече им се плаща. Всъщност Бог никога не е казвал, че стига да изпълняваме дълга си и да изпълняваме повече видове дълг, Той ще ни одобри и ще ни благослови. Това се основаваше изцяло на моите представи и фантазии и изобщо не беше съгласно истината. Изпълнението на дълга ни е начин да се стремим към истината и да бъдем спасени във вярата си в Бог. Ако изпълняваме своя дълг, но не се стремим към истината, поемаме по грешен път и няма промяна в покварения ни нрав, тогава колкото и видове дълг да изпълняваме, Бог никога няма да ни одобри. Например аз вярвах в Бог от няколко години и през цялото това време изпълнявах дълг в църквата. Но изобщо не се съсредоточавах върху яденето и пиенето на Божиите слова, за да преодолея покварения си нрав. Намерението ми да изпълнявам своя дълг винаги е било да получа благословии от Бог, а моят егоистичен и алчен покварен нрав изобщо не се беше променил. Когато ме сполетя болест и застраши живота ми, неволно роптаех срещу Бог и се оплаквах от Него. Нима това не беше бунт и съпротива срещу Бог? Ако все още не се стремях към истината, тогава в крайна сметка нравът ми нямаше да се промени, изобщо нямаше да проявя никакво истинско покорство пред Бог или страх от Него и нямаше да дам никакво свидетелство. В такъв случай независимо колко усилия полагах или какъв дълг изпълнявах, всичко щеше да е напразно и нямаше да мога да бъда спасен. Спомних си за Йов. В неговата епоха Бог не е извършил много дело, нито е поверил толкова много на човека. Животът на Йов преминавал главно в пастирство, но в сърцето му имало място за Бог; той имал богобоязливо сърце. В живота си често търсел Божието намерение и никога не правел нищо, което да оскърби Бог. Дори когато го сполетели изпитания и загубил имота и децата си, и дори когато тялото му било покрито с непоносимо болезнени циреи, той никога не се оплакал от Бог. Все още можел да се покорява на Бог и да възхвалява името Му. Действителното изживяване на Йов се превърнало в свидетелство за Божията победа над Сатана и той получил Божието одобрение. Винаги се страхувах, че няма да мога да изпълнявам повече дълг и ще бъда отстранен. Това беше моя представа. Видовете дълг, които можех да изпълнявам, бяха ограничени поради болестта ми. Бог напълно осъзнаваше положението ми. Например някои братя и сестри не могат да изпълняват своя дълг, защото са в затвора, но Бог никога не е казвал, че не ги одобрява. Бог не измерва хората според това колко вида дълг изпълняват; вместо това Той гледа по какъв път вървят и дали поквареният им нрав се променя. Сега средата, която Бог беше устроил, беше да преживея Неговото дело у дома, и аз трябваше да приема и да се покоря, като се съсредоточа върху яденето и пиенето на Божиите слова и стремежа към истината. Това е нещото, което трябва да направя. Прочетох този конкретен откъс от Божиите слова: „Не мисли за това как да се спасиш или как да избягаш с мисълта: „Кога ще се излекува тази болест? Когато това стане, ще направя всичко възможно, за да изпълня дълга си и да съм отдаден. Как мога да съм отдаден, когато съм болен? Как мога да изпълнявам дълга си на сътворено същество?“. Нима не си способен да изпълняваш дълга си, стига да имаш и едно-единствено дихание? Не си ли способен да не посрамваш Бог, стига да имаш и едно-единствено дихание? Способен ли си да не се оплакваш от Него, стига да имаш и едно-единствено дихание и умът ти да е бистър?“. От Божиите слова разбрах, че когато Бог изисква от нас да изпълняваме своя дълг, това се отнася до практикуването на истината и свидетелството за Него. Той не иска да кара хората да се трудят за Него. Дори ако никога не се възстановя от болестта си и никога повече не мога да изляза, за да изпълнявам дълга си, ако мога да се откажа от намерението си да получа благословии, да спра да се опитвам да сключвам сделки с Бог и доброволно да Му се покоря, независимо дали ще получа благословии, или нещастия, това също е един дълг, който трябва да изпълня пред Бог. Независимо как ще се развие болестта ми в бъдеще, дали ще мога да изляза и отново да изпълнявам своя дълг, или каква среда ще ми устрои Бог, трябва да продължа да вярвам усърдно в Бог и да се стремя към истината. Когато разбрах това, сърцето ми наистина се озари и вече не се тревожех дали ще се възстановя от болестта си. Това усещане беше като облекчението и лекотата от свалянето на тежки окови.

След това всеки ден си начертавах план. Правех духовната си практика, ядях и пиех Божиите слова, пеех химни и учех техники за редактиране, като водех много пълноценен живот. След време също така се упражнявах да пиша проповеди за проповядване на евангелието. Преди да се усетя, бях забравил за болестта си, а понякога дори забравях да си взема лекарството, когато се събуждах сутрин. Скоро мина един месец и дойде време за нов преглед. Вече не бях нервен и повече не се надявах болестта ми да се излекува; независимо дали щеше да се излекува, или не, знаех, че има поука, която трябва да извлека. Помолих се мълчаливо на Бог и спокойно се подложих на прегледа. Когато отидох да взема резултатите от изследванията, видях, че нивото на трансаминазата ми е спаднало до 34 U/L! Страхувах се, че съм го прочел погрешно, затова го прочетох отново внимателно. Наистина беше 34 U/L! Функцията на черния ми дроб се беше нормализирала, а нивата на вируса на хепатит Б също бяха спаднали до нормалните граници. Не можех да повярвам, докато не излязох от болницата; беше като сън. Този месец беше месецът, в който най-нередовно бях приемал лекарствата си. Понякога дори забравях да си взема лекарството в продължение на два дни, но болестта ми се беше излекувала, без дори да забележа. В сърцето си потвърдих, че това е Божие дело. Спомних си Божиите слова: „Сърцето и духът на човек са в ръцете на Бог и всичко в живота му се вижда от Божиите очи. Независимо дали вярваш на всичко това, или не, всяко едно и всички неща, било то живи или мъртви, ще се преместят, променят и обновят и ще изчезнат в съответствие с Божиите мисли. Ето как Бог господства над всички неща“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Бог е източникът на човешкия живот). От Божиите слова осъзнах, че всички неща, живи или мъртви, са в Божиите ръце и всички те се променят в съответствие с Божиите мисли. Те не се влияят от никакви други фактори. Това е Божията власт. Например дали болестта ми може да се излекува, или не, беше в Божиите ръце. Когато живеех в неправилно състояние, както и да лекувах болестта си, тя само се влошаваше, без никога да се подобрява. Когато обаче придобих известно разбиране за себе си и състоянието ми донякъде се преобърна, се възстанових бързо, въпреки че приемах лекарствата си нередовно. Бог е толкова всемогъщ, а делата Му са толкова чудотворни! Възхвалих Бог от все сърце. Тази болест продължи почти година и през това време страдах много. Чрез това преживяване обаче придобих известно разбиране за Божията власт и вярата ми в Бог се увеличи, затова почувствах, че си е струвало да се разболея!

Чрез тази болест разбрах собствените си нечисти намерения да преследвам благословии във вярата си в Бог, а също така ясно видях собствената си грозна страна: бях егоистичен и подъл. Видях, че всичко, което Бог прави, бе да ме пречисти, да ме поведе по правилния път на вярата в Бог и да ме накара да живея с човешка природа и разум. Тази болест доведе до повратна точка в пътя на вярата ми в Бог. Наистина преживях, че тази болест, която ме сполетя, беше Божия благословия, и благодаря на Бог от все сърце!