От Лин Фън, Китай

Работя като проповедник в църквата и отговарям за делото на няколко църкви. Една вечер през януари 2024 г. сестра Лиу Мин ми препрати документ за отлъчването на юдата Джан и ми каза: „Джан е предала много водачи и работници, след като е била арестувана. Предала е и теб. Трябва да си внимателна“. Почувствах се леко притеснена и си помислих: „Джан ме е предала, значи вече съм мишена, преследвана от ККП. Може да ме арестуват някой ден, така че наистина трябва да внимавам!“. Един ден през април получих друго писмо от съработник, в което се казваше: „След като е била арестувана, Ю е станала юда и те е предала, но не знам дали е разпознала снимката ти. Трябва да си внимателна“. Като чух това, се разтревожих още повече и си помислих: „Ако полицията на ККП има моя снимка и дори накара някой юда да ме разпознае по нея, значи съм в наистина опасна ситуация! Сега навсякъде има камери с висока резолюция, а също и наблюдение с дронове. Ще бъда наблюдавана, където и да отида, и е въпрос на време да бъда арестувана! Когато полицията хване водачи и работници, ги измъчва до смърт. Ако ме арестуват и не издържа на мъченията, стана юда или бъда пребита до смърт, тогава няма ли вярата ми да се окаже напразна?“. Колкото повече мислех за това, толкова повече се плашех. Чувствах, че да бъдеш водач или работник, е твърде опасно. По това време евангелската работа в църквите, за които отговарях, не даваше резултати. Исках да отида и да разбера защо тази работа не дава резултати, но тогава се замислих как съм преследвана от ККП и че средата в църквите, за които отговарях, не беше добра. Ако полицията на ККП ме забележи по пътя, може да ме арестува по всяко време. Като се замислих за това, не посмях да отида. По това време много братя и сестри живееха в страх и плахост и бяха пасивни в изпълнението на дълга си. По-специално евангелската работа не показваше подобрение. Въпреки че продължавах да пиша писма, за да проследявам работата, нямаше голям напредък.

Една вечер получих писмо от висшестоящите водачи. В него се казваше: „Евангелската работа в някои църкви не дава никакви резултати. Като проповедник трябва да отидеш в църквите, за да разбереш ситуацията лично, да откриеш проблемите и да ги разрешиш“. Като прочетох това, почувствах лека съпротива и си помислих: „Средата във всички църкви, за които отговарям, е лоша. Твърде опасно е да отида там и да проследявам работата. Освен това арестуването на водачи и работници е основната цел на ККП. Ако ме арестуват, може дори да загубя живота си. По-добре да не ходя никъде. Трябва просто да се скрия и да пиша писма, за да проследявам работата. Така ще е по-безопасно“. Когато си мислех това, се чувствах неспокойна. Евангелската работа в църквите, за които отговарях, беше в общи линии в застой и трябваше незабавно да отида там, за да разреша това. Но ме беше страх да не ме хванат, затова не посмях да отида. Не знаех какво да правя. Живеех в притеснение и безпокойство. На следващия ден получих друго писмо от висшестоящите водачи. В него се казваше: „Църквите, за които отговаряш, напредват бавно в различните дейности от делото. Братята и сестрите живеят в плахост и са много пасивни в изпълнението на дълга си. Трябва да отидеш и да видиш“. След като прочетох писмото от водачите, знаех, че трябва да отида в църквите и действително да разреша проблемите. Но тогава се сетих как преди време един водач беше пребит до смърт от полицията три дни след като го арестуваха и вътрешно се уплаших. Дори ми се прииска да изпълнявам обикновен дълг, където няма да се налага да поемам толкова голям риск. Осъзнах, че състоянието ми беше погрешно, и потърсих Божиите слова, за да го преодолея.

По време на сутрешната си духовна практика прочетох един откъс от Божиите слова, цитиран във видеоклип със свидетелство за преживяване, който ми беше много полезен. Всемогъщият Бог казва: „Когато хората не са способни да прозрат, да разберат, да приемат или да се покорят на средата, която Бог устройва, и на Неговото върховенство, и когато хората се сблъскват с различни трудности в ежедневието си, или когато тези трудности надхвърлят това, което нормалните хора могат да понесат, те подсъзнателно изпитват всякакви видове тревога, безпокойство и дори скръб. Те не знаят какво ще бъде утре или вдругиден, или какво ще бъде тяхното бъдеще, и затова скърбят, безпокоят се и се тревожат за всякакви неща. В какви условия се пораждат тези негативни емоции? Когато не вярват в Божието върховенство, т.е. не са способни да повярват в Божието върховенство и да го прозрат и нямат искрена вяра в Бог в сърцата си. Дори и да видят факта на Божието върховенство със собствените си очи, не биха го разбрали и не биха му повярвали. Не вярват, че Бог има върховенство над съдбата им, не вярват, че животът им е в Божиите ръце, и така в сърцата им се поражда недоверие към върховенството и подредбите на Бог, а след това се надигат оплакванията и те са неспособни да се покорят“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). „Ако хората се стремят към истината, те няма да се забъркат в тези трудности и няма да потънат в негативните емоции на скръб, безпокойство и тревога. И обратното, ако хората не се стремят към истината, тези трудности все така присъстват у тях и какъв ще бъде резултатът? Така ще те оплетат, че няма да си способен да се измъкнеш, и ако не си способен да ги преодолееш, накрая ще се превърнат в негативни емоции, които ще се завържат на възли в най-съкровените кътчета на сърцето ти, ще повлияят на нормалния ти живот и на нормалното изпълнение на дълга ти и ще те карат да се чувстваш потискан и неспособен да намериш освобождение — това е резултатът от влиянието им върху теб“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). От Божиите слова разбрах, че страхът ми да не бъда арестувана и пребита до смърт всъщност се дължи на това, че не разбирам всемогъществото на Бог и върховенството Му: не вярвах, че всичко е под Неговото върховенство. Тъй като бях предадена от юда и вече бях мишена на ККП, се страхувах, че ако ме арестуват и не издържа на мъченията, стана юда или бъда пребита до смърт, ще загубя шанса си да бъда спасена. Затова не смеех да отида в църквите, за да разреша проблемите. Не желаех да се покоря на средата, която Бог беше устроил за мен. Дори се оплаквах, че да изпълняваш водачески и работнически дълг, е твърде опасно, и исках да изпълнявам обикновен дълг, който не крие големи рискове. Изобщо не показвах преданост или покорство към Бог!

След това прочетох още от Божиите слова и придобих известно разбиране за състоянието си. Всемогъщият Бог казва: „Освен че се грижат за собствената си безопасност, за какво още мислят някои антихристи? Те казват: „Точно сега средата ни е неблагоприятна, затова нека се показваме по-малко и да проповядваме евангелието по-малко. По този начин вероятността да бъдем заловени е по-малка, а работата на църквата няма да бъде унищожена. Ако избегнем залавянето си, няма да се превърнем в Юда и тогава ще можем да останем и в бъдеще. Нали така?“. Нима няма антихристи, които използват подобни оправдания, за да подвеждат своите братя и сестри? Някои антихристи много се страхуват от смъртта и протакат нищожното съществуване. Те също така обичат репутацията и статуса и са готови да поемат ролята на водачи. Макар да знаят, че: „Не е лесно да поема на плещите си работата на водача — ако големият червен змей разбере, че съм станал водач, ще стана известен, може да се окажа обявен за издирване и веднага щом ме хванат, животът ми ще бъде в опасност“, в името на това да се отдават на ползите от този статус, те пренебрегват тези опасности. Когато служат като водачи, те се отдават само на плътското си удоволствие и не се занимават с действителна работа. Освен че се занимават с малко кореспонденция с различни църкви, те не правят нищо друго. Те се крият на някое място и не се срещат с никого, като се държат плътно изолирани, а братята и сестрите не знаят кой е техният водач — ето до такава степен се страхуват. Не е ли правилно тогава да кажем, че те са водачи само на думи? (Да, така е.) Те не се занимават с никаква действителна работа като водачи. Интересуват се единствено от това да се скрият. Когато другите ги попитат: „Как е да си водач?“, те ще кажат: „Невероятно съм зает и в името на безопасността трябва да продължавам да се местя от къща в къща. Тази среда е толкова обезпокоителна, че не мога да се съсредоточа върху работата си“. Винаги имат чувството, че ги наблюдават много очи, и не знаят къде е безопасно да се скрият. Освен че се дегизират, крият се на различни места и не се задържат на едно място, те не вършат никаква реална ежедневна работа. Съществуват ли такива водачи? (Да.) Какви принципи следват те? Тези хора казват: „Хитрият заек има три заешки дупки. За да може един заек да се предпази от нападение на хищник, той трябва да подготви три дупки, в които да се крие. Ако човек се сблъска с опасност и трябва да избяга, но няма къде да се скрие, това приемливо ли е? Трябва да се учим от зайците! Сътворените от Бог животни имат тази способност за оцеляване и хората трябва да се учат от тях“. Откакто са поели ролите на водачи, те са осъзнали тази доктрина и дори смятат, че са разбрали истината. В действителност те са ужасно уплашени. Щом чуят за водач, за когото е подаден сигнал в полицията, защото мястото, на което е живеел, не е било безопасно, или за водач, който е бил набелязан от шпионите на големия червен змей, защото твърде често е излизал да изпълнява дълга си и е общувал с твърде много хора, и за това как тези хора в крайна сметка са били арестувани и осъдени, те веднага се плашат. Мислят си: „О, не, аз ли ще съм следващият арестуван? Трябва да се поуча от това. Не бива да бъда прекалено активен. Ако мога да избегна вършенето на някаква църковна работа, няма да я върша. Ако мога да избегна показването на лицето си, няма да го показвам. Доколкото е възможно, ще сведа работата си до минимум, ще избягвам да излизам, ще избягвам да общувам с когото и да било и ще се погрижа никой да не знае, че съм водач. В днешно време кой може да си позволи да се интересува от другиго? Самото оцеляване си е предизвикателство!“. Щом поемат ролята на водач, освен да носят чанта и да се крият, те не вършат никаква работа. Живеят в напрегнато очакване, в постоянен страх, че ще бъдат заловени и осъдени. Да предположим, че чуят някого да казва: „Ако те хванат, ще те убият! Ако не беше водач, ако беше просто обикновен вярващ, можеше и да те пуснат, след като просто платиш малка глоба, но щом си водач, е трудно да се каже. Това е твърде опасно! Някои водачи или работници, които бяха хванати, отказаха да предадат каквато и да било информация и бяха пребити до смърт от полицията“. Щом чуят за това, че някой е бил пребит до смърт, страхът им се усилва и още повече ги дострашава да работят. Всеки ден мислят единствено за това как да не ги хванат, как да не показват лицата си, как да не бъдат наблюдавани и как да избегнат контакт с братята и сестрите си. Блъскат си главите да мислят за тези неща и напълно забравят за дълга си. Предани ли са тези хора? Могат ли такива хора да се справят с каквато и да било работа? (Не, не могат.)“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (втора част)). Бог разобличава, че антихристите се интересуват само от това да се предпазят, когато възникне опасност. Те просто се пазят от беди и изобщо не мислят за интересите на църквата. Тяхната природа е егоистична и достойна за презрение. Осъзнах, че моето собствено поведение е също толкова егоистично като това на антихрист. Бях напълно наясно, че различните дейности от делото в църквите, за които отговарях, напредват бавно и че братята и сестрите живеят в страх и плахост. Ако само пишех писма, за да проследявам делото, нямаше да се постигнат никакви резултати. Трябваше незабавно да отида в църквите и да разреша тези проблеми. Но не смеех да отида, защото се страхувах да не ме арестуват, и дори се оплаквах, че водаческият и работническият дълг е твърде опасен. Особено когато се сетих как преди време един водач беше пребит до смърт от полицията три дни след като го арестуваха, се уплаших още повече да не ме арестуват; не исках да ходя до църквите, за да решавам тези проблеми, и дори исках да изпълнявам дълг, който не включва поемането на никакви рискове. Като водач аз не успях да защитя делото на църквата в критичния момент и не мислех за собствения си дълг и отговорности, като изобщо не показвах преданост или покорство към Бог. Бог ме беше възхвалил, за да изпълнявам водачески дълг; трябваше да върша добре делото на църквата и да защитавам интересите на Божия дом. Но вместо това, за да се предпазя, аз се скрих, вкопчена позорно в собствения си живот. В критичния момент не ме интересуваше дали братята и сестрите ще живеят, или умрат, не обръщах внимание на интересите на църквата и изобщо не бях отдадена на дълга си. Делото на тези църкви беше в застой и аз вече бях оставила прегрешения след себе си, като забавях делото. Ако не се покаях бързо, тогава дори да успеех да се скрия и да избегна ареста, нямаше да съм изпълнила своя дълг или отговорности. Това би било предателство към Бог и в крайна сметка щях да бъда отстранена и наказана от Бог точно като антихрист.

По-късно прочетох още няколко откъса от Божиите слова, които ми дадоха вяра и сила. Бог казва: „Онези, които са на власт, може да изглеждат порочни отвън, но не се страхувайте, тъй като това е, защото имате малко вяра. Докато вярата ви расте, нищо няма да бъде твърде трудно. Радвайте се и скачайте до насита! Всичко е под вашите крака и в Моите ръце. Нима изпълнението или унищожението не се определят от една Моя дума?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 75). „Не трябва да се боиш от това или онова; независимо пред колко трудности и опасности се изправяш, трябва да останеш непоклатим пред Мен, незадържан от никакви спънки, така че волята Ми да бъде изпълнена безпрепятствено. Това е твое задължение; […] Трябва да изтърпиш всичко; за Мен трябва да си готов да се отречеш от всичко и да Ме следваш с цялата си мощ, да си готов да платиш всякаква цена. Сега е времето, в което ще те изпитам: ще Ми принесеш ли своята преданост? Можеш ли да Ме следваш предано до края на пътя? Не се бой! С Моята подкрепа кой би могъл да препречи този път?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 10). Точно така. След като имах Божията подкрепа, защо се страхувах? Колкото и необуздан и жесток да е големият червен змей, той е под Божието върховенство. Той е средство за обслужване в Божиите ръце. Без Божието позволение полицията нямаше да може да ме арестува, дори да съм точно под носа им. Като погледна назад към годините, в които съм следвала Бог, виждам, че много пъти ме е сполетявала опасност и почти са ме арестували. Божията чудна закрила ме спасяваше от опасност всеки път. Например една вечер през 2020 г. двама души провериха къщата, която наемахме. Тъй като имаше рискове за моята безопасност и не можех да им покажа личната си карта, те щяха да ни докладват. Един от мъжете ми каза свирепо: „Само чакай, сега ще отида да се обадя на полицията да те арестуват!“. След като каза това, той излезе. Сестрите ми и аз се възползвахме от възможността и бързо си тръгнахме. На следващата сутрин десет полицаи отидоха в къщата. Не успяха да ни арестуват, затова вместо това арестуваха невярващия ни хазяин. Видях, че това дали ще бъда арестувана, или не, зависи от Бог. Точно както казва Бог: „На Сатана му е трудно да докосне дори капка вода или песъчинка на земята без Божието разрешение, няма свободата да премести дори мравките по земята без Божието разрешение, да не говорим за човечеството, създадено от Бог“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият I). Ако Бог допусне да бъда арестувана, това ще е с Неговите добри намерения и аз трябва да се покоря на Божието върховенство и уредби, като остана непоколебима в свидетелството си за Бог.

Прочетох още един откъс от Божиите слова и придобих много по-ясна гледна точка за смъртта. Всемогъщият Бог казва: „Как умряха онези ученици на Господ Исус? Сред учениците имаше такива, които бяха убити с камъни, влачени от кон, разпънати с главата надолу, разчленени от пет коня — сполетя ги всякаква смърт. Каква беше причината за смъртта им? Законно ли бяха екзекутирани за престъпленията си? Не. Те разгласяваха евангелието на Господ, но хората по света не го приеха, а вместо това ги заклеймяваха, биеха и хокаха, и дори ги убиваха — така бяха убити като мъченици. […] Ето как умряха и си отидоха телата им; това беше начинът на тяхното отпътуване от човешкия свят, но това не означаваше, че изходът им беше същият. Какъвто и да е бил начинът на тяхната смърт и заминаване, или както и да се е случило това, Бог не е определил така крайния изход на тези животи, на тези сътворени същества. Това е нещо, което трябва да разбереш ясно. Напротив, те използваха именно тези средства, за да заклеймят този свят и да свидетелстват за Божиите дела. Тези сътворени същества използваха най-ценния си живот — използваха последния миг от живота си, за да свидетелстват за Божиите дела, да свидетелстват за великата Божия сила и да заявят на Сатана и на света, че Божиите дела са правилни, че Господ Исус е Бог, че Той е Господ и е плътта на въплътения Бог. Дори до последния миг от живота си те никога не отрекоха името на Господ Исус. Нима това не беше форма на съд над този свят? Те използваха живота си, за да възвестят на света, да потвърдят пред хората, че Господ Исус е Господ, че Господ Исус е Христос, че Той е Божието въплъщение, че делото на изкупление на цялото човечество, което Той извърши, позволява на това човечество да продължи да живее — този факт е неизменен завинаги. В каква степен изпълниха своя дълг онези, които бяха убити като мъченици за разгласяване на евангелието на Господ Исус? Дали беше във възможно най-голяма степен? Как се прояви възможно най-голямата степен? (Те отдадоха живота си.) Точно така, те платиха с цената на живота си“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Проповядването на евангелието е дълг, който вярващите са длъжни да изпълнят добре). Божиите слова изясняват много добре смисъла на смъртта. Учениците на Господ Исус са били мъченически убити заради разгласяване на евангелието на Господ. Някои са били убити с меч, други — обесени, а трети — разпънати на кръст. Те са употребили живота си, за да дадат красиво и гръмко свидетелство за Бог, и са унижили Сатана. Тяхната смърт е била смислена и ценна, одобрена от Бог. Въпреки че плътта им е умряла, това не е било истинска смърт: душите им са се върнали при Бог. В Божието дело от последните дни много братя и сестри също са свидетелствали за победата над Сатана. След като са били арестувани, без значение как полицията ги е измъчвала, те са предпочитали да умрат, отколкото да предадат Бог или да станат юди. Аз обаче се страхувах да не бъда пребита до смърт, преди дори да са ме арестували, и като костенурка, скрита в черупката си, не смеех да изпълнявам дълга си. По какъв начин това беше свидетелство? Колкото повече мислех за това, толкова повече съжалявах и се самообвинявах. Чувствах се твърде засрамена, за да се покажа, и се мразех, задето съм толкова егоистична, достойна за презрение и лишена от човешка природа. Помолих се на Бог: „Скъпи Боже, за да се предпазя, се опитвах да спася собствената си кожа — живея жалък живот и не показвам никаква преданост или покорство към Теб. Ти имаш последната дума дали ще бъда арестувана, или не. Готова съм да се поверя изцяло в Твоите ръце и повече да не бъда възпирана от страха от смъртта. Готова съм да отида в църквите, за да решавам действително проблемите и да изпълнявам дълга си“. След молитвата се почувствах много по-спокойна и отпусната.

След това отидох в една църква. Чрез проучванията си открих, че църковните водачи се страхуват, че техните братя и сестри ще бъдат арестувани заради проповядването на евангелието и че те ще бъдат подведени под отговорност, затова бяха много пасивни в проследяването на работата. В отговор на това състояние ние ядохме и пихме Божиите слова и проведохме общение за тях. Църковните водачи разбраха, че страхът им да поемат отговорност и неуспехът им да вършат истинско дело произтичат от това, че са контролирани от своя егоистичен и достоен за презрение сатанински нрав, и бяха готови да променят нещата. След това те започнаха да се срещат с ръководителите на екипи, дяконите и евангелските работници, за да общуват за проблемите в евангелската работа и да ги разрешават. Работихме заедно и делото на църквата постепенно показа признаци на подобрение. От все сърце благодаря на Всемогъщия Бог, че ме разкри и ме спаси!