От Сю Лян, Китай

През 1999 г. приех делото на Всемогъщия Бог от последните дни. Никога не бях си и мислила, че ще мога да посрещна Господ в последните дни. Бях толкова щастлива, че едва ли бих могла да го опиша. Чувствах, че този път най-накрая има надежда да вляза в небесното царство и да придобия вечен живот. По това време бях на петдесет и няколко години и все още имах много енергия. Независимо дали служех като църковен водач, проповядвах евангелието, или поях новодошлите, работех много активно и всеки ден беше много пълноценен. В края на 2018 г. изведнъж ми се зави свят, краката ми натежаха и не можех да повдигна стъпалата си, за да ходя. Постоянно се спъвах дори когато вървях по равен терен, и често си ожулвах коленете и лактите до кръв. Дъщеря ми ме заведе в болницата за преглед. Лекарят каза, че имам лакунарен инфаркт, и сериозно ме предупреди: „Трябва да бъдете много внимателна с това състояние! Ако паднете отново, е възможно да предизвикате мозъчен кръвоизлив“. Доста се уплаших, когато чух лекаря да казва това. „Ако наистина получа мозъчен кръвоизлив, как ще мога да изпълнявам какъвто и да е дълг? Как мога да бъда спасена, ако не мога да изпълнявам дълга си? Нима всичките тези години на вяра са били напразни?“. След това започнах да пия лекарства, състоянието ми постепенно се стабилизира и се почувствах по-добре. Знаех, че това е Божията закрила, и през този период продължих да изпълнявам дълга си. След като навърших 70 години, ясно усетих, че тялото ми започва да се влошава в много отношения. Уморявах се и от най-малкото усилие, а паметта ми отслабна. Когато бях на 73 години, преглеждах проповеди в църквата. Един ден надзорникът проведе събиране с нас. Забелязах няколко доста млади братя и сестри и докато надзорникът разговаряше за принципите, пръстите им пъргаво тракаха по клавиатурите на компютрите, като издаваха бърз, тракащ звук. Много им завидях и си помислих: „Всички вярваме в Бог и изпълняваме дълг. Защо разликата е толкова голяма? Младите хора са бързи във всичко, което правят, и бързо възприемат и овладяват принципите. А аз? Очите ми не смогват, а мозъкът ми реагира бавно. Изоставах с няколко крачки от младите. Сега съм стара и тялото ми не ме слуша, каквото и да се опитам да направя. Мога ли да изпълнявам добре този дълг?“. Колкото повече мислех за това, толкова по-унила ставах. Постепенно започнах да се чувствам като спукан балон и нямах желание да правя нищо. Не знаех какво да кажа, когато се молех, и не придобивах никакво просветление или светлина от четенето на Божиите слова. Чудех се дали Бог няма да ме изостави и отстрани. По-късно се замислих: „Стара съм и имам слаби заложби. Ако не се опитвам активно да се стремя нагоре, няма ли да изостана още повече? Както се казва в поговорката: „Не се страхувай да вървиш бавно, а се страхувай да стоиш на едно място, защото ако спреш, ще изостанеш много“. Не, трябва да продължа да се стремя нагоре!“. През тези дни продължавах да се моля, като умолявах Бог да ме просветли и да ме напътства, за да преодолея негативното си състояние.

По-късно си спомних Божиите слова: „Не желая да изоставям или да отстранявам никого от вас, но ако човек не се стреми да успее, тогава само погубваш себе си; не Аз те отстранявам, а ти сам го правиш“. Потърсих този откъс, за да го прочета. Бог казва: „Не желая да изоставям или да отстранявам никого от вас, но ако човек не се стреми да успее, тогава само погубваш себе си; не Аз те отстранявам, а ти сам го правиш. […] Моето намерение е всички вие да бъдете усъвършенствани и поне да бъдете завоювани, за да може този етап от делото да бъде успешно завършен. Желанието на Бог е всеки да бъде усъвършенстван, в крайна сметка да бъде придобит от Него, да бъде напълно пречистен от Него, да стане един от хората, които Той обича. Независимо дали ви наричам изостанали или с ниски заложби, всичко това е факт. Когато казвам така, това не доказва, че искам да ви изоставя, че съм изгубил всякаква надежда за вас, още по-малко, че не искам да ви спася. Днес съм дошъл да извърша делото на вашето спасение, с други думи, делото, което върша, е продължение на делото на спасението. Всеки човек има шанса да бъде усъвършенстван: ако го желаеш, ако се стремиш към това, накрая ще можеш да постигнеш този резултат и никой от вас няма да бъде изоставен. Ако си човек с ниски заложби, Моите изисквания към теб ще бъдат в съответствие с твоите ниски заложби; а ако си човек с високи заложби, Моите изисквания към теб ще бъдат в съответствие с твоите високи заложби; ако си невеж и неграмотен, Моите изисквания към теб ще бъдат в съответствие с твоята неграмотност; ако си грамотен, Моите изисквания към теб ще бъдат в съответствие с факта, че си грамотен; ако си възрастен човек, Моите изисквания към теб ще бъдат в съответствие с твоята възраст; ако си способен да изпълняваш дълга на домакин, Моите изисквания към теб ще бъдат в съответствие с това; ако кажеш, че не можеш да изпълняваш дълга на домакин и можеш да изпълняваш само определена роля, независимо дали става дума за проповядване на евангелието, грижа за църквата или други общи дела, Моето усъвършенстване спрямо теб ще бъде в съответствие със задачата, която изпълняваш. Да бъдеш предан, да бъдеш покорен докрай и да се стремиш да постигнеш най-висшата любов към Бог — това е, което трябва да постигнеш, и няма по-добри практики от тези три. В крайна сметка от човека се изисква да постигне тези три неща и ако успее да ги постигне, тогава ще бъде усъвършенстван. Но преди всичко трябва истински да се стремиш, трябва активно да упорстваш напред и нагоре, а не да бъдеш пасивен в това отношение“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Възстановяване на нормалния живот на човека и отвеждането му до прекрасна крайна цел). След като прочетох Божиите слова, сърцето ми се озари. Бог иска всеки да бъде спасен и усъвършенстван. Стига да се стремим към истината, Бог няма да ни отстрани и в крайна сметка всички можем да бъдем придобити от Бог. Бог поставя изисквания към хората според различните им заложби и не се отнася към тях по един и същ начин. Бог не очаква от възрастните хора да постигнат това, което могат младите, нито е казвал, че няма да спаси хората, щом остареят. Докато си готов да се стремиш към истината, имаш шанс да бъдеш спасен. Бог е толкова праведен! Но аз не разбирах Божието намерение. Вярвах, че тъй като младите хора бързо възприемат принципите и са ефективни в изпълнението на своя дълг, имат по-голям шанс да бъдат спасени; а понеже съм стара, реагирам бавно и ефективността ми в изпълнението на дълга е много по-ниска от тази на младите, сигурно съм обект на отстраняване от Бог. Това беше моето погрешно разбиране за Бог. Да изпълняваш дълг в църквата не е като да работиш за шеф в света, където никой не те наема, когато остарееш. Бог не се отнася така към хората. Преди бях сляпа за Божието намерение и дори разбирах погрешно с мисълта, че Бог не спасява старите, и затова се чувствах унила и разочарована. Не трябваше да мисля така! След като прочетох Божиите слова, сякаш усетих вълна на спокойствие да залива съзнанието ми. Трябва да се стремя усърдно и активно да се стремя нагоре към истината.

В началото на февруари 2022 г. 80-годишната сестра Лиу И почина от болест. Това дълбоко ми въздейства. С всеки изминал ден остарявам и имам лакунарен инфаркт. Ако случайно падна и си ударя главата, мога да получа мозъчен кръвоизлив. Веднъж внезапно ми се зави свят, не можех да се изправя и не смеех да отворя очи. Уплаших се изключително много, страхувах се, че внезапно ще се разболея и ще умра. Помислих си: „Аз съм почти на 80 години и това, което се случи днес със сестра Лиу, утре може да се случи и с мен. Искам да използвам времето, което имам сега, за да изпълнявам правилно дълга си, но сега съм стара, тялото ми не ме слуша, каквато и работа да върша, и все забравям. Как мога да бъда спасена, ако не мога да изпълнявам дълга си? Само ако бях няколко години по-млада!“. Като виждах как пандемията се влошава все повече и повече, се притеснявах, че един ден може да се заразя, че лакунарният ми инфаркт ще се влоши и всеки един момент ще бъда в смъртна опасност. През тези дни живеех в постоянна мъка и безпокойство. Сърцето ми беше нещастно и измъчено и не можех да събера сили да изпълнявам дълга си. Знаех обаче, че каквото и да става, да не изпълнявам дълга си не е вариант. Ако изоставя дълга си, това би било още по-опасно. Помолих се на Бог: „Мили Боже, сега, когато остарявам, чувствам, че дните ми са преброени и постоянно се страхувам от смъртта. Мили Боже, моля Те, води ме да разбера истината и да изляза от безпокойството и мъката“.

Веднъж по време на духовната си практика прочетох Божиите слова. Всемогъщият Бог казва: „Ако Бог реши да запази живота ти, няма да умреш, колкото и да си болен. Ако Бог реши да не ти даде повече живот, тогава ще умреш и без да си болен, ако това е, което трябва да стане. Продължителността на живота ти е предопределена от Бог. Ако можеш да видиш ясно този въпрос, това показва, че разбираш истината и имаш истинска вяра. И така, Бог произволно ли дава болести на хората? Не е произволно; това е начин да облагороди вярата им. Това е страданието, което хората трябва да понесат. Ако Бог ти даде болест, не се опитвай да избягаш от нея; ако не ти даде болест, недей да си я просиш. Всичко е в ръцете на Създателя и хората трябва да се научат да оставят природата да си върши своето. Какво е природата? Нищо в природата не е произволно — всичко идва от Бог. Това е истината. От хората, боледуващи от една и съща болест, някои умират, а други оживяват; всичко това е предопределено от Бог. Ако оживееш, това доказва, че още не си изпълнил мисията, която Бог ти е възложил. Трябва да работиш усилено, за да я изпълниш, и да цениш това време; не го прахосвай. Така стоят нещата. Ако си болен, не се опитвай да избягаш от това; ако не си болен, недей да си просиш да се разболееш. Никога не можеш да получиш това, което искаш, като просто го поискаш, нито можеш да избягаш от нещо просто защото искаш да избягаш. Никой не може да промени това, което Бог е решил да направи“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). След като прочетох Божиите слова, осъзнах, че продължителността на живота на човека е предопределена от Бог. Сестра Лиу почина на 80-годишна възраст, защото животът ѝ е бил към своя край. Всеки преживява раждане, стареене, болест и смърт — това е естественият закон на живота. Спомних си за съседа си Сяошъ. Той беше само на 34 години, когато почина, а винаги беше в отлично здраве. Почина неочаквано, след като се блъсна в уличен стълб. Осъзнах, че животът на всеки е в Божиите ръце и не можем да контролираме собствената си съдба. Когато животът ни свърши, ще умрем, дори и да не сме болни. Да вземем за пример мен. Когато ми поставиха диагноза лакунарен инфаркт, лекарят каза, че с тази болест на моята възраст ще бъда изложена на висок риск от мозъчен кръвоизлив, ако падна. Въпреки това през последните години съм падала много пъти, но не съм получавала мозъчен кръвоизлив. Ето и онзи път, когато изведнъж ми се зави свят и се почувствах замаяна, сякаш всеки момент щях да умра. Но след един ден неразположение се възстанових. Щом мисията ми не е завършена, няма да умра, дори и да съм стара и болна. Ако един ден болестта ми наистина се влоши, това е страдание, което трябва да понеса. Когато дойде време да си отида, ще се покоря на Божието върховенство и подредбите Му. Това е разумът, който трябва да имам. Докато все още дишам, трябва да се възползвам от възможността, която имам сега, и да посветя времето и енергията си на изпълнението на своя дълг и на стремежа към истината, като се старая всеки ден да придобивам по нещо. Не мога повече да прекарвам дните си в грижи и безпокойство, като губя ценното си време. Щом разбрах това, се почувствах много по-спокойна и имах повече енергия да изпълнявам дълга си.

По-късно се заразих с КОВИД-19, здравето ми отслабна и паметта ми се влоши. Веднъж надзорникът ни събра и прочете Божиите слова. Тогава прочетох един откъс от Божиите слова, който много добре съответстваше на състоянието ми, и исках след това да разговарям за него. Но докато четях нататък, не можех да си спомня ключовия момент отпреди, а когато се върнах да търся този откъс, след като приключихме с четенето, не можах да го намеря. Толкова се разтревожих, че на върха на носа ми изби пот. В крайна сметка успях да кажа няколко думи, но те бяха несвързани. Почувствах се изключително неловко и малко унила и потисната. Помислих си: „Сега, когато съм стара, съм наистина безполезна. Мозъкът ми реагира бавно и колкото и да се опитвам, не мога да смогна на младите!“. Колкото повече мислех за това, толкова по-негативна ставах. Чувствах, че шансовете ми да бъда спасена стават все по-малки и имах още по-малко надежда да бъда благословена. Друг път една сестра ми копира видеоклип с рецитация на Божиите слова. Със собствените си очи видях как сестрата ми го копира, но когато се прибрах вкъщи и включих компютъра си, не можах да го намеря. Помислих си: „Изглежда, че не мога просто да откажа да приема старостта. Защо паметта ми е толкова лоша? Ако се случи нещо спешно, няма ли в крайна сметка да го забавя?“. Точно когато започвах да се тревожа, дойде сестра ми и ѝ се оплаках с думите: „Толкова съм стара, че не мога да си спомня нищо. Не е ли свършено с мен? Мога ли все още да се стремя към истината и да бъда спасена?“. Като видя, че съм малко негативна, сестра ми ме утеши и ме помоли да прочета главата от Божиите слова „Как човек да се стреми към истината (3)“. След като сестра ми си тръгна, потърсих тази глава от Божиите слова, за да я прочета: „Възрастните хора винаги имат погрешно схващане, че са объркани, че паметта им е слаба и затова не могат да разберат истината. Това факт ли е? (Не.) Макар младите хора да имат много повече енергия от възрастните и да са физически по-силни от тях, всъщност способността им да разбират, осмислят и знаят е същата като тази на възрастните. Нима възрастните хора не са били млади навремето? Те не са се родили стари, а един ден младите хора също ще остареят. Възрастните хора не бива все да мислят, че са различни от младите, понеже са стари, физически слаби и болни и понеже имат слаба памет. Всъщност разлика няма. Какво имам предвид, когато казвам, че няма разлика? Независимо дали човек е стар или млад, поквареният му нрав е все същият, отношението и възгледите му за всякакви неща са същите, и гледната му точка и позициите му по всякакви въпроси са същите. […] И така, не става дума за това, че възрастните хора няма какво да направят, нито че не са способни да изпълняват дълга си, камо ли за това, че не са в състояние да се стремят към истината — много неща могат да направят. Различните ереси и заблуди, които си натрупал през живота си, както и различните традиционни идеи и представи, невежи, упорити, консервативни, неразумни и изопачени неща, които си събрал, са се натрупали в сърцето ти и трябва да отделиш още повече време от младите, за да ги изровиш, анализираш и разпознаеш. Не става дума за това, че няма какво да правиш или че трябва непрекъснато да изпитваш скръб, безпокойство и тревога — това нито е твоя задача, нито твоя отговорност. На първо място, възрастните хора трябва да имат правилно мислене. Макар да си на години и физически да си относително остарял, трябва да имаш младежко мислене. Макар да остаряваш, мисленето ти да се забавя и паметта ти да е слаба, ако все още можеш да се опознаваш, да разбираш словата, които изричам, и да разбираш истината, това доказва, че не си стар и че не ти липсва заложба. Ако човек е над 70 годишен, но не е способен да разбере истината, това показва, че духовният му ръст е твърде малък и не е в състояние да се справи със задачата. Следователно възрастта няма значение, когато става дума за истината […]. Дали възрастните хора са специална група в Божия дом и що се отнася до истината? Не са. Възрастта е без значение що се отнася до истината, до покварения ви нрав, до това колко дълбоко сте покварени, дали сте пригодни да се стремите към истината, дали можете да постигнете спасение или каква е вероятността да бъдете спасени. Не е ли така? (Така е.)“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината). Божиите слова проговориха право в сърцето ми, особено тези: „Макар да остаряваш, мисленето ти да се забавя и паметта ти да е слаба, ако все още можеш да се опознаваш, да разбираш словата, които изричам, и да разбираш истината, това доказва, че не си стар и че не ти липсва заложба“. Бог познава толкова добре нас, възрастните хора. Той не отхвърля възрастните, а вместо това ни насърчава да имаме положителна нагласа, да не живеем в мъка и безпокойство заради възрастта си и да правим всичко възможно, за да изпълняваме своя дълг по най-добрия начин. Божиите слова ми дадоха път на практикуване и видях известна надежда. Винаги съм вярвала, че младите хора имат добри заложби, бързо възприемат истината, ефективни са в изпълнението на дълга си и затова имат по-голяма надежда за спасение. От друга страна, с напредването на възрастта всичките ми функции отслабват. Имам слаба памет, бавно възприемам истината и не мога да смогна на ничие темпо. Паметта ми се влоши особено след като се заразих с КОВИД-19 и се почувствах безполезна, без надежда да придобия благословии. Живеех в негативните емоции на мъка и безпокойство, което не само възпрепятстваше собственото ми навлизане в живота, но и пречеше на дълга ми. Видях, че е страшно вредно да живееш в негативни емоции и че трябва да се стремя положително и активно нагоре към истината. Въпреки че съм стара, възприемам бавно и имам слаба памет, не е като изобщо да не мога да разбера истината и не съм толкова стара, че да не мога да разбера Божиите слова. Трябва да ценя ограниченото си време и да се стремя към истината, за да променя покварения си нрав. Все още имам много видове покварен нрав, от които не съм се отървала, и имам много гледни точки, които трябва да преобърна. Докато не се откажа да се стремя към истината, имам шанс да бъда спасена. Истината не се отнася несправедливо към хората. Когато разбрах това, сърцето ми се успокои.

В следващите дни продължих да умувам защо постоянно се страхувам, че няма да мога да бъда спасена, защото съм твърде стара, за да изпълнявам дълг. От какъв покварен нрав бях завладяна? Прочетох Божиите слова: „Хората вярват в Бог, за да бъдат благословени, възнаградени, увенчани. Нима това не съществува в сърцето на всеки? […] Как бихте се чувствали без тази мотивация да получавате благословии? С каква нагласа бихте изпълнявали дълга си и бихте следвали Бог? Какво би станало с хората, ако тази скрита в сърцата им мотивация да получават благословии бъде премахната? Възможно е много хора да станат негативни, а някои да се демотивират да изпълняват дълга си. Те ще загубят интерес към вярата си в Бог, сякаш душата им е изчезнала. Те ще изглеждат така, сякаш сърцето им е било отнето. Затова казвам, че мотивацията за благословии е нещо, което се таи дълбоко в сърцата на хората. Може би, докато изпълняват дълга си или водят църковен живот, те чувстват, че са способни да се отрекат от семействата си и с радост да отдават всичко на Бог, смятат, че вече са разбрали за мотивацията си да получават благословии, загърбили са я и те вече не са управлявани или възпирани от нея. Тогава стигат до мисълта, че вече нямат мотивация да получават благословии, но Бог смята друго. Хората възприемат нещата само повърхностно. Без изпитания те са доволни от себе си. Стига да не напускат църквата, да не се отричат от Божието име и упорито отдават всичко на Бог, те са уверени, че са се променили. Чувстват, че при изпълнението на дълга си вече не се водят от личен ентусиазъм или моментни пориви. Вместо това вярват, че могат да се стремят към истината и че постоянно могат да я търсят и практикуват, докато изпълняват дълга си, така че да е пречистен поквареният им нрав и да постигнат някаква истинска промяна. Как обаче се държат, когато се случи нещо, пряко свързано с крайната цел и изхода на хората? Истината се разкрива в своята цялост. Затова в края на краищата, що се отнася до хората, това обстоятелство на спасение и усъвършенстване ли е или на разкриване и отстраняване? Добро ли е или лошо? За онези, които се стремят към истината, то означава спасение и усъвършенстване, което е добро. За онези, които не се стремят към истината, то означава да бъдат разкрити и отстранени, което е лошо“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Шест показателя за израстване в живота). Докато умувах над Божиите слова, ги свързах със себе си: вярвах в Бог, защото исках да бъда благословена. След като приех този етап на делото, се отдавах с ентусиазъм и давах всичко от себе си, като изпълнявах всеки дълг, който църквата ми възлагаше, без никога да чувствам, че страдам или съм уморена. Понякога с голям риск пренасях книгите с Божиите слова, но не се страхувах. Дори когато получих лакунарен инфаркт през 2018 г., не спрях да изпълнявам дълга си. Мислех си, че стига да изпълнявам активно дълга си по този начин, ще бъда благословена и ще имам добра крайна цел в бъдеще. Но след като навърших 70 години, всичките ми физически функции започнаха да отслабват и паметта ми не беше толкова добра, колкото преди, в допълнение към лакунарния ми инфаркт. Страхувах се, че ако умра, няма да мога да изпълнявам дълга си и няма да бъда спасена, затова живеех в унило състояние. Изпълнявах дълга си неохотно, но не бях мотивирана. Особено след като се заразих с КОВИД-19 и видях, че здравето и паметта ми са още по-зле отпреди, почувствах, че нямам надежда да бъда благословена и не мога да постигна добра крайна цел, затова живеех в негативност и нещастие и нямах желание да правя нищо. Не исках да чета Божиите слова, нито да се моля на Бог и изгубих всякаква енергия в изпълнението на дълга си; сърцето ми се отдалечаваше все повече и повече от Бог. В миналото, когато имах надежда да получа благословии, можех да понасям страдания и да плащам цена в дълга си, като изглеждах искрена към Бог. Всъщност обаче смятах изпълнението на дълга си за капитал за придобиване на благословии и постоянно се опитвах да се пазаря с Бог и да Го мамя. Бях страшно егоистична и достойна за презрение, изцяло лишена от човешка природа! Що за искрено вярваща в Бог бях аз? Бог е свят и Неговият нрав не може да бъде накърняван. Как може Той да търпи хората да се опитват да Го надхитрят? Въпреки че постъпвах така, все пак молех Бог за благословии. Как можех да бъда толкова неразумна? Колко безсрамна бях! През всичките тези години не обръщах никакво внимание на стремежа към истината и нравът ми не се промени. Вярвах в Бог, за да получа благословии. Вървяла съм по пътя на Павел! Ако Бог не бе нагласил тази среда, за да ме разкрие, все още щях да преследвам благословии и в крайна сметка щях да бъда напълно отстранена и изпратена в ада. Днес разбрах грешния път, по който съм вървяла. Това беше великото Божие спасение за мен! Когато разбрах това, наистина съжалих, че не съм се стремила към истината през всичките тези години. След това трябваше да се откажа от намерението си да получа благословии и да се стремя сериозно към истината. Не можех да продължавам да разочаровам Бог.

По-късно си спомних един откъс от Божиите слова: „Аз определям крайната цел на всеки човек не според възрастта му, старшинството му или според количеството изтърпени от него страдания, а още по-малко според това доколко предизвиква жалост, а според това дали притежава истината. Няма друг избор, освен този“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Подготви си достатъчно много добри дела за твоята крайна цел). Бог ясно е посочил критериите за определяне на изхода на човека. Бог определя изхода на хората въз основа на това дали те се стремят към истината, дали я практикуват и в крайна сметка дали постигат промени в нрава си. Това е Божията праведност. Преди мислех, че Бог определя изхода на хората въз основа на възрастта им и на това колко дълг изпълняват. Погледнато от моята гледна точка, всички стари хора щяха да бъдат отстранени, а всички млади щяха да бъдат спасени. Ако беше така, Божият праведен нрав нямаше да бъде разкрит. Спомних си за младите хора, които бяха премахнати от нашата църква. Те бяха умни и надарени, но просто не се стремяха към истината, ламтяха за светски удоволствия и не четяха Божиите слова, нито изпълняваха своя дълг. В крайна сметка бяха окачествени като неверници и отстранени. Видях, че независимо дали човек е млад, или стар, ако не се стреми към истината и нравът му не се промени, в крайна сметка ще бъде отстранен.

Прочетох още някои Божии слова и сърцето ми се озари още повече. Всемогъщият Бог казва: „Някои хора казват: „Аз съм на шестдесет години. От шестдесет години Бог бди над мен, закриля ме и ме напътства. Когато остарея, ако не мога да изпълнявам дълг и не мога да правя нищо — ще продължава ли Бог да се грижи за мен?“. Не е ли глупаво да се каже това? Бог не само бди над човека и го закриля, и господства над съдбата му в продължение на един живот. Ако ставаше въпрос само за един живот, за един-единствен живот, това не би могло да докаже, че Бог е всемогъщ и че господства над всичко. Трудът, който Бог полага, и цената, която плаща за един човек, не е просто да подреди това, което човекът прави в този живот, а да подреди за него безброй животи. Бог поема пълната отговорност за всяка душа, която се преражда като човек. Той върши делото Си внимателно, като плаща с цената на Своя живот, напътства всеки човек и подрежда живота на всеки. Бог се труди и плаща цената по този начин заради човека и Той дарява на човека всички тези истини и този живот. Ако в тези последни дни хората не изпълняват дълга си на сътворени същества и не се върнат пред Създателя — ако накрая, независимо колко живота и поколения са преживели, те не изпълняват добре дълга си и не успяват да изпълнят Божиите изисквания — няма ли тогава дългът им към Бог да бъде прекомерно голям? Няма ли да бъдат те недостойни за всички цени, които Бог е платил? Те биха били лишени от съвест до такава степен, че да не заслужават да бъдат наричани хора, тъй като дългът им към Бог би бил твърде голям“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Да платиш цената, за да придобиеш истината, е от голямо значение). „Какво трябва да правите сега? Докато сърцето на Бог все още се труди за човечеството, докато Той все още прави планове за човечеството, докато Той все още изпитва тъга и загриженост за всяко действие на човечеството, вие трябва да направите своя избор възможно най-скоро и да определите целта и посоката на своя стремеж. Не чакайте да настъпи денят на Божията почивка, за да правите плановете си, или едва тогава наистина да се почувствате опечалени, изпълнени със съжаление, дълбоко скръбни и разкаяни — тогава всичко ще бъде твърде късно, никой човек няма да може да ви спаси, нито пък Бог“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Защо човек трябва да се стреми към истината). След като прочетох Божиите слова, дълбоко се трогнах. Бог винаги е бдял над хората и ги е закрилял, и винаги ги е водил. Цената, която Бог е платил за спасението на човека, е твърде голяма. Да вземем за пример мен. Аз съм просто обикновена домакиня. Израснах в бедно семейство и никой не ме уважаваше, затова живеех с чувство за малоценност. Бог ме е удостоил с благодатта да приема Неговото дело от последните дни и да изпълнявам своя дълг в църквата, като съм получила шанс да бъда спасена. Бог също така постоянно е устройвал среди, за да разкрие покварата ми, като е използвал словата Си, за да ме просветли и да ми помогне да опозная себе си и да разбера някои истини. Когато остарях, вярвах, че тъй като реакциите ми са твърде бавни и не мога да изпълнявам никакъв дълг, не мога да бъда спасена, и затова живеех в негативно състояние. Но Бог все пак ме просветли, за да разбера истината, и ми помогна да изляза от негативните емоции на мъка и безпокойство, като малко по малко ме водеше по пътя на стремежа към истината. Бог е вложил страшно много ревностни и грижовни усилия в мен! Плаках, докато умувах над Божиите слова, с чувството, че съм абсолютно безсъвестна и неразумна! Наистина бях разочаровала Бог, като не се бях стремила сериозно към истината през всичките тези години, и изпитвах твърде много угризения. Сега Божието дело все още не е приключило и Той все още върши делото Си, за да спаси хората. Трябва да посветя цялото си време и енергия на стремежа към истината, на преодоляването на покварения си нрав и на изпълнението на своя дълг. Трябва да изпълнявам дълга си доколкото мога и да не карам Бог повече да се тревожи и безпокои за мен.

Сега съм отговорна за събиранията на две групи. Когато видя брат или сестра, които са в лошо състояние или имат някакви затруднения, търся съответните Божии слова, за да им помогна да решат проблемите си. Когато видя, че проблемите им донякъде са решени, се чувствам наистина щастлива. Когато имам време, се упражнявам и в писането на статии със свидетелства за преживявания и в проповядването на евангелието, и изпълнявам дълга си по най-добрия начин. Като живея по този начин, всеки ден се чувствам много пълноценна и спокойна. Благодаря на Всемогъщия Бог за Неговото спасение!