От Флорънс, Италия

От дете майка ми ме учеше, че „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“ и „Ако си мълчиш за недостатъците на добрите приятели, ще имаш дълго и добро приятелство“. Казваше ми, че ако забележа проблеми у другите, в никакъв случай не трябва да им ги казвам в лицето, защото това би предизвикало лоша реакция и че трябва да си затварям очите за всичко, за да поддържам приятелски отношения с другите. Оттогава пазя думите на майка ми в сърцето си. Дали в училище, или сред роднини и приятели, никога не говорех за проблемите на другите, когато ги забележех.

Спомням си, че когато бях в прогимназията, съученичката ми по чин ми каза, че другите я смятат за доста своенравна и властна и не искат да прекарват време с нея. Попита ме дали наистина е такава. Всъщност знаех, че има тези проблеми, и исках да ѝ кажа истината, но тогава си помислих: „Ако ѝ кажа истината, дали ще се засрами и вече няма да иска да прекарва време с мен?“. Затова, противно на това, което мислех, казах: „Не мисля така. Не слушай глупостите на другите хора“. След като чу това, съученичката ми по чин каза щастливо: „Както си и мислех, ти си по-добра от останалите. Другите все ме недолюбват. Ти си единствената, която ме разбира“. След това отношенията ни станаха още по-добри. Мислех си, че това е добър начин да постъпвам.

По-късно приех делото на Всемогъщия Бог от последните дни и започнах да изпълнявам дълга по създаване на изображения в църквата. Техническите умения на сестра Клои бяха сравнително слаби. Когато обсъждахме идеи за дизайн, винаги я питахме дали има някакви трудности и търпеливо отговаряхме на въпросите ѝ. Мислех си, че така ще напредне бързо, но по-късно открих, че след като обсъждахме идеите, Клои не започваше веднага изработката. Вместо това тя слушаше химни за известно време, а след това прекарваше известно време в разглеждане на новини в интернет, които нямаха нищо общо с дълга ѝ. В крайна сметка изображенията, които създаваше, бяха доста груби. Видях, че беше нехайна в изпълнението на дълга си, затова исках да посоча проблемите ѝ. На едно събиране попитах Клои защо е толкова бавна в създаването на изображения. Тя каза, че е защото е срещнала трудности. Аз казах: „Ако срещнеш трудности, трябва своевременно да общуваш с нас. Така проблемите могат да бъдат решени възможно най-бързо и напредъкът няма да се забави“. Първоначално исках да разоблича как се е отнасяла нехайно към дълга си през този период. Забелязах обаче, че тя ставаше нетърпелива, и затова преглътнах думите, които щях да кажа. След това и други сестри потърсиха Клои, за да проведат общение с нея. Тя каза, че не съм разбирала трудностите ѝ и съм била твърде взискателна към нея, но го приема от Бог и ще промени отношението си към изпълнението на дълга. Малко се притесних, след като чух това, и си помислих: „Сега, когато Клои има предубеждение към мен, как ще се разбираме в бъдеще? Дали другите сестри ще си помислят, че имам лоша човешка природа и съм безсъобразителна?“. След това забелязах, че Клои прави изображения по-бързо от преди, и си помислих, че нещата при нея донякъде са се подобрили. Няколко дни по-късно обаче установих, че тя все още няма чувство за неотложност при изпълнението на дълга си и дори гледаше видеоклипове от невярващия свят. Тя също често се оплакваше, като казваше неща като: „Надзорничката винаги ни кара да бъдем иновативни, но иновациите не са толкова лесни! Всички ние току-що сме започнали да изпълняваме този дълг. Да се изисква толкова много от нас не е ли просто да ни принуждава да правим неща извън възможностите ни?“ и „Винаги, когато направя изображение, се изтъкват ужасно много проблеми. Тя прекалено много се вторачва в детайлите!“. Въпреки че аз и друга сестра често я спирахме да говори тези негативни неща, тя не се въздържаше особено. Знаех, че трябва да разнищя естеството и последствията от нейните действия, в противен случай тя щеше да повлияе на другите сестри при изпълнението на техния дълг. Когато обаче се замислих за предубеждението, което тя си беше изградила към мен след последния ми разговор с нея, и как дори беше казала пред другите сестри, че я принуждавам да прави неща извън възможностите ѝ, аз се поколебах. Помислих си: „Ами ако продължа да разобличавам и разнищвам проблемите ѝ и отношенията ми с нея се обтегнат? Може би вместо това трябва да докладвам за нейното положение на надзорничката. Но пък ако Клои разбере за това, ще си помисли ли, че ѝ забивам нож в гърба, и ще каже ли, че имам лоша човешка природа?“. След като обмислих всичко, все още нямах смелостта да посоча и да докладвам за проблемите ѝ.

Не след дълго надзорничката научи, че Клои дълго време е изпълнявала дълга си нехайно, и затова я преназначи на друг дълг. Надзорничката ме скастри, като каза: „Видяла си, че Клои дълго време е изпълнявала нехайно дълга си и е разпространявала негативност, но не си я разобличила, нито си докладвала за нея. Ти си угодница и ни най-малко не си защитила църковното дело. Прекалено си егоистична! Трябва да се самоанализираш внимателно“. Думите на надзорничката бяха като поредица от шамари. В този момент отчаяно ми се искаше да намеря дупка в земята, в която да се скрия. По-късно, когато се замислих за казаното от надзорничката, се почувствах много зле. Питах се отново и отново в ума си: „Защо нямах смелостта да разоблича или да докладвам за проблемите на Клои?“. Един ден по време на духовната си практика прочетох Божиите слова: „Повечето хора искат да се стремят към истината и да я практикуват. През по-голямата част от времето обаче те само имат решимостта и желанието да го направят, но истината не се е превърнала в техния живот. В резултат на това, когато се натъкнат на зли сили или когато срещнат зли и лоши хора, които вършат злодеяния, или лъжеводачи и антихристи, които вършат нещата по начин, който нарушава принципите, като така смущават работата на църквата и вредят на Божиите избраници, те губят смелостта да се изправят и да говорят. Какво означава това да нямате смелост? Дали означава, че сте плахи или не умеете да говорите, или се дължи на това, че не разбирате нещата в дълбочина и затова нямате увереност да говорите открито? Нито едно от двете — то е преди всичко последица от това, че сте възпирани от покварения си нрав. Един от покварените нрави, които разкриваш, е измамният нрав. Когато нещо ти се случи, първото, за което мислиш, са собствените ти интереси, първото нещо, което вземаш предвид, са последиците и личната ти полза. Това е измамен нрав, нали? Другият е егоистичният и подъл нрав. Ти си мислиш: „Какво общо има с мен накърняването на интересите на Божия дом? Аз не съм водач, така че защо да ме е грижа? Това няма нищо общо с мен. Не е моя отговорност“. Такива мисли и думи не са нещо, което съзнателно мислиш, а са породени от твоето подсъзнание — това е поквареният нрав, който се разкрива, когато хората се сблъскат с проблем. Такива покварени нрави управляват начина, по който мислиш, те връзват ръцете и краката ти и контролират това, което казваш. В сърцето си искаш да се изправиш и да говориш, но имаш опасения; дори когато говориш, ти увърташ и си оставяш вратички или увърташ и не казваш истината. Проницателните хора виждат това. Всъщност ти знаеш в сърцето си, че не си казал всичко, което трябва, че това, което си казал, не е имало ефект, че просто си отбил номера и че проблемът не е решен. Ти не си изпълнил своята отговорност, но въпреки това заявяваш открито, че си я изпълнил, или че не си бил наясно какво се случва. Това вярно ли е? И дали това е, което наистина мислиш? Тогава не си ли изцяло под контрола на сатанинския си нрав? […] Нямаш власт над това, което казваш и правиш. Дори и да искаш, не можеш да кажеш истината или да изразиш какво наистина мислиш. Дори и да искаш, не можеш да практикуваш истината. Дори и да искаш, не можеш да изпълниш отговорностите си. Всичко, което казваш, правиш и практикуваш, е лъжа, а ти си просто повърхностен. Ти си напълно окован и контролиран от своя сатанински нрав. Може да искаш да приемеш и да практикуваш истината, но това не зависи от теб. Когато твоят сатанински нрав те контролира, ти казваш и правиш каквото ти нареди той. Ти си просто марионетка от покварена плът, станал си инструмент на Сатана“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Докато размишлявах над Божиите слова, се почувствах пронизана в сърцето. Аз бях от хората, които Бог беше разобличил. Знаех всичко за проблемите на Клои, но не смеех да ги разоблича или разнищя. Дори когато казвах нещо, то беше без същина: споменавах само половината, а останалото запазвах за себе си от страх да не обидя Клои. За да запазя себе си и да поддържам отношенията си с нея, аз премълчавах проблемите ѝ. Колко егоистична и измамна бях! Клои постоянно изпълняваше дълга си нехайно, без никакви признаци на покаяние. Тя също така разпространяваше негативност сред братята и сестрите; тя играеше ролята на Сатана. Аз не само не я спрях, но дори я прикривах и не докладвах за проблемите ѝ на водачите. Не постъпвах ли като съучастничка и щит на Сатана? Наслаждавах се на всичко, което идваше от Бог, но хапех ръката, която ме хранеше, и изобщо не изпълнявах нито едно от задълженията си. Наистина бях недостойна да живея пред Бог! Когато си помислих това, се почувствах виновна и зле и наистина съжалих за стореното.

По-късно започнах да надзиравам работата по графичния дизайн. Установих, че сестра Емили е доста надменна и самоправедна и не желае да приема предложенията на другите. Това се отразяваше на резултатите от създаването на изображения. Знаех, че трябва да посоча проблемите на Емили и да ѝ помогна да промени това състояние възможно най-скоро, но тогава си помислих: „Няма ли да бъде твърде болезнено, ако посоча проблемите ѝ в лицето? Ами ако тя не може да го приеме и развие предубеждение към мен? Но ако не го кажа, това ще се отрази на работата. Нима просто не повтарям старите си грешки?“. Помолих се на Бог да ми даде сила да практикувам истината. След това намерих един откъс от Божиите слова, който беше специфичен за моето състояние: „Ако имаш намерението и гледището на човекоугодник, тогава по всички въпроси няма да практикуваш истината, нито да отстояваш принципите, и така винаги ще се проваляш и ще падаш. Ако не се осъзнаеш и никога не търсиш истината, тогава ти си неверник и никога няма да придобиеш истината и живота. Какво тогава трябва да направиш? Когато се сблъскаш с такива неща, трябва да се молиш на Бог и да Го призоваваш с молбата Бог да те спаси и да ти даде вяра и сила, които да ти позволят да отстояваш принципите, да правиш това, което трябва да правиш, да се справяш с нещата според принципите, да останеш непоколебим на позицията, на която трябва да стоиш, да защитаваш интересите на Божия дом и да предотвратиш всякакви загуби за делото на Божия дом. Ако си способен да се опълчиш на личните си интереси, на гордостта си и на гледището си на човекоугодник и ако правиш това, което трябва да правиш, с честно, целеустремено сърце, тогава ще си победил Сатана и ще си придобил този аспект на истината“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Божиите слова озариха сърцето ми. Разбрах, че ако искам да се откажа от мислите и идеите на угодница, трябва да поставя интересите на църквата на първо място. Каквото и да мислят другите или независимо дали ще ги обидя, трябваше да изпълнявам отговорностите си и да не позволявам църковното дело да бъде засегнато. Църквата ме беше определила за надзорничка, защото се надяваше, че ще поема отговорност за братята и сестрите си и ще защитавам интересите на църквата. Ако продължавах да бъда угодница и не посочех проблемите на Емили, тогава щях да навредя на нея и на църковното дело. След това, в светлината на Божиите слова, разнищих естеството и последствията от нейните действия. Обсъдих също и вредата, която предишният ми надменен нрав беше нанесъл както на църковното дело, така и на собственото ми навлизане в живота. Не очаквах, че след като чу това, Емили не само не си изгради никакви предубеждения към мен, но и разбра проблемите си в светлината на Божиите слова и беше готова да промени нещата. Емили също не се дистанцира от мен заради това. Тя общуваше откровено с мен относно покварата, която разкриваше при изпълнение на дълга си, или трудностите, които срещаше. В това преживяване вкусих сладостта на практикуването на истината и сърцето ми се чувстваше изключително спокойно.

Мислех си, че съм се променила, но едва когато Бог създаде друга среда, осъзнах колко дълбоко съм била покварена от Сатана. През 2024 г. бях избрана за ръководителка на екип, отговорна за екипните събирания. По време на събиранията установих, че в общението си сестра Алис често се отклонява от темата и често го използва, за да съди другите. Веднъж, след като прочете Божиите слова, Алис не ги използва, за да опознае себе си. Вместо това тя каза, че Оливия има надменен нрав и че в миналото ѝ е давала предложения няколко пъти, но Оливия се е съпротивлявала силно и е говорила грубо, като я е възпирала и наранявала. След това тя разказа как е помогнала на Оливия от любов. Като я чух да казва това, си помислих: „Като казва това, не принизява ли другите, за да възвеличи себе си? Ако Оливия наистина има тези проблеми, тя може да я потърси индивидуално, за да ѝ ги посочи и да проведе общение с нея. Не бива да използва събирането, за да излива недоволството си. Освен това общението ѝ се отклони от темата на събирането. Трябва да я спра бързо“. Тогава обаче си помислих: „Ако я прекъсна директно, няма ли да я засрамя и да я накарам да има предубеждения към мен? Забрави. Просто ще изчакам събирането да свърши и ще говоря с нея насаме“. Затова не я спрях. Само казах накратко: „Нека всеки да внимава колко дълго говори, за да има достатъчно време и за другите да проведат общение“. Исках да говоря с Алис за проблема ѝ след събирането, но тогава чух от други сестри, че в миналото Алис често е съдила хората зад гърба им; една сестра я била обидила преди, така че Алис започнала да говори лошо за тази сестра зад гърба ѝ и дори ѝ е хвърляла студени погледи, като я е поставяла в неловко положение. Сърцето ми се сви и си помислих: „Ако посоча проблема ѝ и я обидя, дали и с мен ще се отнесе по същия начин? Колко неловко ще бъде, ако в бъдеще често се налага да сме заедно! Може би просто трябва да докладвам за нейното положение на водачите“. Тогава обаче си помислих: „Разбирам се доста добре с Алис. Тя се грижи добре за мен и в ежедневието ми. Ако докладвам за проблемите ѝ зад гърба ѝ, това би било твърде непочтено. Няма ли да е равносилно на това да ѝ забия нож в гърба? Ако разбере, че аз съм тази, която е докладвала за проблемите ѝ, ще ми се сърди ли и ще ме съди ли зад гърба ми? Забрави, нека не развалям отношенията, които имам с нея сега“. Като си помислих това, се отказах от идеята да посоча проблемите на Алис пред нея.

Не след дълго две сестри ми докладваха за положението на Алис. Едната от сестрите каза, че Алис винаги се отклонява от темата, когато провежда общение по Божиите слова, което отнема много време от събиранията, без да носи никаква полза или назидание на никого. Другата сестра каза, че Алис винаги съди другите и говори за техните проблеми на събиранията. Това въвличаше хората в дребни спорове за правилно и грешно и донякъде смущаваше църковния живот. Като чух сестрите да казват това, се почувствах малко виновна. Бях наясно с проблемите на Алис, но не ги посочвах, нито докладвах за тях. Всичко това се дължеше на моята безотговорност. По време на духовната си практика гледах видеоклип със свидетелство за преживяване. Два откъса от Божиите слова, цитирани в него, докоснаха сърцето ми. Всемогъщият Бог казва: „Всички казвате, че сте загрижени за Божието бреме и ще защитавате свидетелството на църквата, но кой от вас наистина е загрижен за Божието бреме? Запитай се: загрижен ли си за бремето Му? Можеш ли да практикуваш праведност заради Него? Можеш ли да се изправиш и да говориш от Мое име? Способен ли си непоколебимо да практикуваш истината? Имаш ли смелостта да се бориш срещу всички дела на Сатана? Можеш ли да загърбиш чувствата си и да разобличиш Сатана заради Моята истина? Можеш ли да оставиш намеренията Ми да бъдат удовлетворени в теб? Пожертва ли сърцето си в най-решаващия момент? Следваш ли Моята воля? Задай си тези въпроси и по-често размишлявай върху тях“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 13). „След като истината стане живот в теб, когато наблюдаваш някого, който проявява богохулство към Бог, не се бои от Бог и е повърхностен в изпълнението на дълга си, или прекъсва и смущава църковното дело, ти ще реагираш според истините принципи и ще бъдеш в състояние да идентифицираш и изобличиш такива хора, когато е необходимо. Ако истината не се е превърнала в твой живот и все още живееш в сатанинския си нрав, тогава, когато откриеш зли хора и дяволи, които причиняват прекъсвания и смущения в работата на църквата, ти ще се направиш на ни чул, ни видял и ще ги подминеш, без да те гризе съвестта. Дори ще си мислиш, че тези, които причиняват смущения в работата на църквата, не са твоя работа. Колкото и да страдат работата на църквата и интересите на Божия дом, ти не се интересуваш, не се намесваш, нито се чувстваш виновен, което те прави човек без съвест и разум, неверник, полагащ труд. Ти ядеш това, което идва от Бог, пиеш това, което идва от Бог, и се наслаждаваш на всичко, което идва от Бог, но въпреки това чувстваш, че никоя вреда на интересите на Божия дом не е свързана с теб, което те прави предател, хапещ ръката, която го храни. Ако не защитаваш интересите на Божия дом, ти човек ли си изобщо? Това е демон, който се е промъкнал в църквата. Ти вярваш в Бог престорено, преструваш се, че си един от Божиите избраници и искаш да живееш наготово в Божия дом. Не живееш живота на човешко същество, по-скоро си като демон, отколкото като човек, и очевидно си от неверниците. Ако си човек, който наистина вярва в Бог, тогава дори все още да не си придобил истината и живота, най-малкото ще говориш и ще действаш от страната на Бог, и най-малкото няма да стоиш безучастно, когато виждаш, че интересите на Божия дом са накърнени. Когато почувстваш желание да си затвориш очите, ще изпиташ вина и ще се почувстваш зле, и ще си кажеш: „Не мога да стоя безучастно и да не правя нищо, трябва да се изправя и да кажа нещо, трябва да поема отговорност, трябва да разоблича това зло поведение, трябва да го спра, за да не бъдат накърнени интересите на Божия дом и да не бъде смутен църковният живот“. Ако истината се е превърнала в твой живот, тогава ти не само ще имаш тази смелост и решителност и ще си способен да разбереш напълно проблема, но и ще изпълниш отговорността, която трябва да носиш за Божието дело и за интересите на Неговия дом, и така твоят дълг ще бъде изпълнен. Ако смяташ, че твоят дълг е твоя отговорност и задължение и ако гледаш на него като на Божие поръчение, и ако чувстваш, че това е необходимо, за да се изправиш пред Бог и пред съвестта си, не би ли тогава изживял почтеността и достойнството на нормалната човешка природа? Твоите дела и поведение ще бъдат „да се боиш от Бог и да отбягваш злото“, за които Той говори. Ти ще изпълняваш същината на тези думи и ще изживяваш тяхната реалност. Когато истината се превърне в живот за човека, той може да изживее тази реалност“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). След като прочетох Божиите слова, се почувствах виновна и огорчена. Като вярващи в Бог, когато виждаме хора да прекъсват и смущават живота на църквата, трябва да проявяваме внимание към Божието намерение и да се изправяме, за да спрем това, така че братята и сестрите ни да могат да ядат и пият Божиите слова и да общуват по истината в добра среда. Самоанализирах се. Бях наясно, че Алис често се отклонява от темата на събиранията и винаги съди и омаловажава другите зад гърба им и че това прекъсва и смущава живота на църквата. Въпреки това, за да избегна да я обидя, аз се свих в черупката си като костенурка, действах плахо и не смеех да я спра да прави това. Нито пък смеех да разоблича или разнищя естеството на нейните действия. Колко жалък беше животът ми! Бях егоистична и достойна за презрение, като знаех само как да запазя себе си. Ядях и пиех Божиите слова, но не можех да ги практикувам. Стоях безучастно, докато Алис смущаваше живота на църквата. По какъв начин бях вярваща в Бог? Бях захапала ръката, която ме хранеше. Бях недостойна да живея пред Бог! Чувствах се изключително виновна и зле и се скрих в банята, като се шамаросвах. Питах се отново и отново: „Защо ми е толкова трудно да кажа дори една дума от истината? Защо съм толкова егоистична?“. Върнах се в стаята си и се помолих на Бог: „Скъпи Боже, сгреших. Не искам повече да живея така. Искам да практикувам истината и да бъда човек с чувство за справедливост. Моля Те, води ме, за да придобия истинско разбиране за себе си“.

След това прочетох още един откъс от Божиите слова: „Във философиите за светските отношения има една максима, която гласи: „Ако си мълчиш за недостатъците на добрите приятели, ще имаш дълго и добро приятелство“. Това означава, че за да запази добро приятелство, човек трябва да си мълчи за проблемите на приятеля си, дори и да ги вижда ясно. Той трябва да спазва принципа да не удря хората в лицето и да не посочва недостатъците им. Хората се заблуждават взаимно, крият се един от друг и плетат интриги помежду си. Макар да им е съвършено ясно какъв човек е другият, те не го казват директно, а използват хитри методи да запазят приятелските си отношения. За какво му е на човек да пази отношенията си? Защото не иска да си създава врагове в това общество, в групата, към която принадлежи, което означава често да се излага на опасности. Като знаеш, че някой ще се превърне в твой враг и ще ти навреди, след като си посочил недостатъците му или си го наранил, и като не искаш да попадаш в такава ситуация, прилагаш максимата на философиите за светските отношения, която гласи: „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“. В този контекст, ако двама души имат такава връзка, броят ли се за истински приятели? (Не.) Те не са истински приятели, а още по-малко са си довереници. И така, какви точно са тези отношения? Не са ли те в основата си социални отношения? (Такива са.) В такива социални отношения хората не могат да водят чистосърдечни разговори, нито да имат дълбоки връзки, а не могат и да говорят, каквото искат. Не могат да изрекат на глас това, което им е на сърцето, не могат да посочат проблемите, които виждат у другите хора, нито да кажат нещо, което би било от полза за другите хора. Вместо това те подбират хубави думи, за да запазят благоволението на другите. Не смеят да говорят истината или да отстояват принципите, като по този начин пречат на другите да развият враждебни мисли към тях. Когато никой не представлява заплаха за някого, този човек не живее ли в относително спокойствие и мир? Не целят ли хората именно това, като поддържат сентенцията „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“? (Така е.) Очевидно е, че това е крив и измамен начин на оцеляване с елемент на предпазливост, чиято цел е самосъхранението. Като живеят по този начин, хората нямат довереници, нямат близки приятели, на които могат да кажат каквото искат. Между хората има само взаимна предпазливост, взаимна експлоатация и взаимни интриги, като всеки човек взема от връзката това, от което се нуждае. Не е ли така? В основата си целта на „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“ е човек да избягва да обижда другите и да си създава врагове, да се защити, като не наранява никого. Това е техника и метод, който човек възприема, за да се предпази от нараняване. Като разгледаме тези няколко характеристики на същината му, благородно ли е изискването към моралното поведение на хората „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“? Положително ли е? (Не.) Тогава на какво учи то хората? Че не бива да оскърбяваш и нараняваш никого, иначе в крайна сметка ти ще се окажеш нараненият; също така, че не бива да се доверяваш на никого. Ако нараниш някой от добрите си приятели, приятелството ви неусетно ще започне да се променя — от твой добър и близък приятел този човек ще се превърне в непознат или враг. Кои проблеми могат да бъдат разрешени, като се учат хората да се държат така? Дори и чрез такова поведение да не си създадеш врагове и даже да загубиш няколко, то ще накара ли хората да ти се възхищават, да те одобряват и да искат да запазят приятелството си с теб завинаги? Това отговаря ли напълно на стандарта за морално поведение? В най-добрия случай то не е нищо повече от философия за светските отношения“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (8)). Докато размишлявах над Божиите слова, разбрах защо не можех да практикувам истината и не смеех да посочвам проблемите на другите. Всичко беше, защото сатанинските философии и закони бяха пуснали дълбоки корени в сърцето ми. Родителите ми ме учеха от дете, че „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“, „Ако си мълчиш за недостатъците на добрите приятели, ще имаш дълго и добро приятелство“ и „Говори сладки приказки, в унисон с чувствата и разума на другите, понеже откровеността дразни хората“. Те ме учеха да бъда много предпазлива и благоразумна в отношенията си с другите и никога да не разобличавам проблемите на другите в лицето им, за да избегна да ги обидя и да бъда подложена на отмъщение и вреда от тях. Постоянно живеех според тези мисли и идеи. Когато бях в училище, като виждах, че съученичката си по чин е властна и надменна, никога не посочвах проблемите ѝ, тъй като се страхувах да не я обидя. Дори я заблуждавах, като казвах неща, които противоречаха на това, което беше в сърцето ми. След като започнах да вярвам в Бог, с Клои изпълнявахме дълга си заедно. Бях наясно, че тя беше нехайна в изпълнението на дълга си и също така разпространяваше негативност, като смущаваше другите да изпълняват своя дълг, но за да запазя себе си, никога не желаех да разобличавам или разнищвам проблемите ѝ. Забелязах, че Алис често се отклоняваше от темата в общението си на събиранията и дори съдеше другите. Въпреки това никога не желаех да разнищвам проблемите ѝ, защото се страхувах тя да не ми отмъсти и да не ме съди, затова стоях и гледах как смущава живота на църквата. Като живеех според сатанинските философии и закони, бях станала хлъзгава и измамна и нямах никаква искреност във взаимоотношенията си с другите. На пръв поглед бях мила и се разбирах добре с Клои и Алис. Когато обаче виждах проблемите им, не им оказвах никаква помощ и не им показвах никаква истинска любов. Добротата ми към тях беше изцяло фалшива и лицемерна, целяща да поддържам плътска връзка и да ги накарам да се разбират с мен хармонично. Наистина бях напълно хлъзгава и измамна! Осъзнах, че отдавна бях загубила съвестта и разума си, като живеех според сатанинските философии и закони; бях станала изключително егоистична и страхлива; бях се превърнала в неволна съучастничка и щит на Сатана. Ако продължавах така, без да променя нещата, със сигурност щях да бъда намразена и отстранена от Бог!

По-късно прочетох още от Божиите слова: „А думата „упреквам“ в поговорката „ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“ добра ли е, или лоша? Съдържа ли думата „упреквам“ значението „разкривам, разобличавам“ по смисъла на Божиите слова? (Не, не го съдържа.) Според Моето разбиране за думата „упреквам“ в човешкия език тя няма такова значение. В същината си тя се отнася за някаква злонамерена форма на разобличение; тя означава да разобличиш проблемите и недостатъците на хората или неща и поведение, за които другите не знаят, или някаква интрига, идеи или възгледи, които не са очевидни. Такова е значението на думата „упреквам“ в поговорката „ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“. Ако двама души се разбират добре и си имат доверие, ако между тях няма прегради и всеки се надява да е от полза и помощ за другия, то тогава би било най-добре да седнат на една маса и всеки да изложи проблемите на другия открито и искрено. Това е правилният начин и не е посочване на недостатъците на другия. Ако откриеш, че някой има проблеми, но виждаш, че все още не може да приеме съветите ти, просто не казвай нищо, за да избегнеш скарване или конфликт. Ако искаш да му помогнеш, можеш да разбереш какво мисли и първо да му кажеш: „Виждам, че имаш някакъв проблем, и се надявам да мога да те посъветвам. Не знам дали ще можеш да го приемеш. Ако си склонен да го приемеш, ще ти кажа. Ако не си, ще си замълча засега и няма да кажа нищо“. Ако той ти отвърне: „Имам ти доверие. Каквото и да имаш да ми казваш, то няма да е непремерено. Ще го приема“, то това означава, че ти дава зелена светлина и можеш да му споделиш всеки един от проблемите му. Не само ще приеме напълно това, което ще му кажеш, но и ще извлече полза от него, а отношенията ви ще останат нормални. Това не са ли искрени отношения? (Такива са.) Това е правилният начин да се общува с другите. Това не значи да упрекваш някого за недостатъците му. Какво означава „да не посочваш недостатъците на другите“, както се казва във въпросната поговорка? Означава да не говориш за слабостите им, да не говориш за тези техни проблеми табу, да не разобличаваш същината на проблемите им и да не я посочваш явно. Това значи да направиш само няколко повърхностни забележки, да говориш общи приказки, да казваш неща, които самият човек вече е склонен да възприеме и да не разобличиш предходни грешки или деликатни проблеми на човека. Каква полза има за другия, ако постъпиш така? Може би ще си спестиш това да го обидиш или да го превърнеш в свой враг, но начинът, по който постъпваш, по никакъв начин не му помага и не му е от полза. Затова фразата „не посочвай недостатъците на другите“ сама по себе си е уклончива и е форма на заблуда, заради която в човешките отношения не може да има искреност. Може да се каже, че този модел на поведение означава, че човекът храни зли намерения. Това не е правилният начин да се общува с другите. Невярващите дори гледат на поговорката „ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“ като на нещо, което хората с благороден характер трябва да правят. Този начин на общуване с другите е очевидно заблуждаващ и хората прибягват до него, за да се защитят. Той никак не е подобаващ. Самият факт, че не посочваш недостатъците на другите, показва неискреност, а в посочването на недостатъците на другите може да има задни мисли“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (8)). „Божиите избраници трябва най-малкото да притежават съвест и разум и да взаимодействат, да се сдружават и да работят заедно с другите според принципите и критериите, които Бог изисква от хората. Това е най-добрият подход. Това може да удовлетвори Бог. И така, кои истини принципи изисква Бог? Хората да проявяват разбиране към другите, когато са слаби и негативни, да се съобразяват с болката и трудностите им и след това да ги питат за тези неща, да им предлагат помощ и подкрепа и да им четат Божиите слова, за да им помогнат да разрешат проблемите си, като им дадат възможност да разберат Божиите намерения и да преодолеят слабостта си и като ги доведат пред Бог. Дали този начин на практикуване не съответства на принципите? Подобно практикуване е в съответствие с истините принципи. Естествено подобни взаимоотношения още повече отговарят на истините принципи. Ако видиш, че хората умишлено смущават и прекъсват или умишлено изпълняват дълга си нехайно, и ако си способен да им го посочиш, да ги порицаеш и да им помогнеш според принципите, то това съответства на истините принципи. Ако си затваряш очите или извиняваш поведението им и ги прикриваш и дори стигаш дотам, че им казваш хубави думи на похвала и одобрение, то подобен начин на общуване с хората и такъв подход за справяне с въпроси и решаване на проблеми очевидно противоречат на истините принципи и не се основават на Божиите слова. И така, тези начини на взаимодействие с хората и справяне с проблемите очевидно са неправилни и това никак не е лесно да се открие, ако те не се разнищят и разпознаят според Божиите слова“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (14)). Божиите слова развързаха възела в сърцето ми. Преди си мислех, че да посочвам проблемите и недостатъците на другите е равносилно на това да им изтъквам липсите им и че това ще ги нарани. Сега разбрах, че ако открием някой да изпълнява дълга си нехайно или да прекъсва и смущава църковния живот, трябва да действаме според принципите и своевременно да посочваме проблемите му; където е необходимо, можем да го кастрим. Дори и да говорим сурово, стига казаното от нас да е в съответствие с фактите и намерението ни да е да му помогнем и да защитим църковното дело, всичко това е положително и хората, които приемат истината, могат да се отнесат правилно към него. Ако след кастренето той не го приеме или не се покае, можем също да докладваме за него на висшестоящите водачи. Това не е да му изтъкваме недостатъците или да му забиваме нож в гърба. Това е защита на църковното дело. Изтъкването на недостатъците на някого се прави със скрит мотив, с предубеждение и враждебност към него. То е вторачване в дребните му проблеми и правенето им на голям въпрос; то е подигравка, омаловажаване и присмиване; то е умишлено нараняване. То не може да му донесе никакво назидание или полза и може само да го направи негативен и нещастен. Ето това е изтъкването на недостатъците на хората. Имах и погрешен възглед в себе си, като вярвах, че да докладвам проблемите на другите на водачите е да отправям злонамерени обвинения или да им забивам нож в гърба. Всъщност своевременното докладване на проблеми, когато бъдат открити, е защита на църковното дело. Това е отговорност, която хората трябва да изпълняват. Да забиеш нож в гърба на някого или да отправяш злонамерени обвинения означава да изкривяваш фактите и да разпространяваш безпочвени слухове, за да клеветиш този човек зад гърба му. Целта е да тормозиш другите, за да постигнеш собствените си достойни за презрение цели. Този път открих, че общението на Алис по време на събиранията се отклоняваше от темата и тя често съдеше другите. Други сестри също казаха, че това е постоянно поведение на Алис и дори след много общения по въпроса тя все още не се е променила. Трябваше да посоча проблемите ѝ и да ги докладвам на водачите възможно най-бързо, за да могат те своевременно да разберат нейното положение и да направят подходящите разпореждания въз основа на поведението ѝ. Само така можеше да се гарантира, че църковният живот няма да бъде смущаван.

След едно събиране, в светлината на Божиите слова, посочих проблемите на Алис, като разобличих, че начинът, по който тя съди другите по време на събиранията, смущава живота на църквата. В началото Алис не го прие, но неохотно го призна, след като и други сестри се включиха, за да проведат общение и да разнищят проблемите ѝ. Тя дори се разплака и каза, че това наистина е неин проблем. Не след дълго научих, че тя отново съди други пред една от сестрите, затова докладвах за нейното положение на църковните водачи. Водачите разобличиха и разнищиха проблемите ѝ и оттогава никога повече не съм я виждала да се държи осъдително. Благодаря на Бог, че ме поведе да практикувам малко от истината. Сърцето ми се чувства много спокойно. Божиите слова са тези, които ме доведоха до тези промени.