От Су Цин, Китай

Родена съм в бедно селско семейство. Когато бях в гимназията, родителите ми не можеха да си позволят таксата за обучение, затова се опитаха да вземат пари назаем от чичо ми. Леля ми обаче се опасяваше, че няма да можем да ги върнем, и не искаше да ни даде назаем. Помислих си: „Трябва да направя всичко възможно, за да вляза в университет и да накарам хората около мен да се възхищават на семейството ми“. Докато бях в училище, за да спестя пари, ядях само питки, които носех от вкъщи. Заради продължително недохранване не получавах достатъчно кръвоснабдяване на мозъка и заради това постоянноми се виеше свят и ми прилошаваше, а това се отрази на ефективността на ученето ми. В крайна сметка не успях да вляза в университет. Избухнах в сълзи и се оплаквах, че имам тежка съдба. Само дето не исках да я приема. За да получа диплома за висше образование и да изпъкна сред тълпата, се записах на изпити за самообучение за възрастни, на курсове по счетоводство и дори за държавна служба. Но въпреки всичките ми усилия накрая пак се провалих. Затова отидох да работя във фабрика. За да стана статистик в цеха и другите да ми се възхищават, работех извънредно и стоях до късно, за да изучавам професионалните знания, докато другите си почиваха. Претоварвах се, като работех по над десет часа всеки ден. Освен това всеки ден работех извънредно и стоях до късно. От толкова много работа ми се виеше свят и бях изтощена и дори се унасях по време на работа. Това доведе до грешка в статистиката за количеството на продукцията, което едва не причини огромни загуби на фабриката. Ръководителят на екипа ме разкритикува пред всички служители в цеха. В този момент ми се искаше да потъна вдън земя. Главата ми забуча и припаднах на място. Оттогава страдам от сензоневрална загуба на слуха и не мога да бъда подлагана на никакво напрежение. Винаги, когато бях под голямо напрежение в работата, ми се виеше свят и получавах шум в ушите. Инжекциите и лекарствата не можеха да го излекуват и вече не можех да ходя на работа. По това време се чувствах нещастна и по цял ден се оплаквах защо съдбата ми е толкова лоша. Често се заключвах в стаята си и плачех, дори мислех да сложа край на всичко. Тъй като дълго време живеех в потиснатост и нещастие, загубата на слуха ми постепенно се влоши.

През 2013 г. свекърите ми приеха делото на Всемогъщия Бог от последните дни и ми проповядваха евангелието. Чувствах се особено свободна и освободена, когато четях Божиите слова и живеех църковен живот с братята и сестрите. Постепенно настроението ми се подобри и надеждата ми за живот се възроди. По-късно бях избрана за църковен водач. Помислих си: „Платих толкова висока цена в обществото, но всичко беше напразно. Сега, макар че току-що се присъединих към Божия дом, мога да изпълнявам дълга на водач. По-добре е да вярвам в Бог. Трябва да работя усилено и може би в бъдеще ще бъда повишена и още повече хора ще ми се възхищават“. Затова станах по-активна в изпълнението на дълга си. По цял ден бях заета да водя групови събирания, независимо дали вали, или грее. Братята и сестрите също ме хвалеха, че нося бреме в дълга си. По-късно бях избрана за проповедник. След като желанието ми за статус беше удовлетворено, имах повече енергия да изпълнявам дълга си. Точно когато се наслаждавах на възхищението на братята и сестрите, инцидент с отравяне с газ влоши глухотата ми. По време на събирания не можех да чувам ясно братята и сестрите, когато говореха тихо, и често бях възпирана от глухотата си, като живеех в негативно състояние. В крайна сметка не бях в състояние да върша реална работа. Като си мислех, че вече не изпълнявам дълга на водач и другите не могат да ми се възхищават, се оплаквах още повече колко лоша е съдбата ми. След това не можах да се съвзема и изгубих вяра в Бог.

По-късно, след период на лечение, слухът ми донякъде се възстанови и водачите ми възложиха да изпълнявам дълг по поенето. Помислих си: „Ако успея да постигна някакви резултати в дълга по поенето, братята и сестрите все така ще ми се възхищават“. Затова всеки ден четях съответните принципи и се въоръжавах с истината, като често стоях до 11 или 12 часа през нощта. Постепенно резултатите, които постигах в изпълнението на дълга си, се подобряваха и също така бях повишена да отговарям за по-широк кръг работа. Когато си помислих да спечеля отново възхищението на братята и сестрите си, бях толкова щастлива. Помислих си: „Трудът се отплаща. Ако работя още по-усилено, може би ще бъда повишена още повече. По този начин още повече хора ще ми се възхищават“. По-късно обаче цервикалната ми спондилоза се обостри и загубата на слуха ми стана толкова тежка, че вече не можех да комуникирам нормално с другите. Водачите ми уредиха да се върна в местната си църква, за да получа лечение, докато изпълнявах дълга си по най-добрия начин. Чувствах се много унила. Помислих си каква голяма цена бях платила, и то с колко много трудности, за да спечеля възхищението на другите. Но поради болестта си вече не можех да изпълнявам този дълг. Защо съдбата ми беше толкова лоша? По-късно, поради лошия си слух, ми беше твърде трудно да общувам с другите. Можех да върша само работа по общите въпроси. Сърцето ми беше особено измъчено от това и си помислих: „Ако не бях глуха, щях да имам възможността да проповядвам евангелието и да поя новодошлите. Но сега мога да върша само работа по общите въпроси. Ако не мога да бъда в светлината на прожекторите, кой ще ми се възхищава? Защо съдбата ми е толкова лоша? Както и да е, това е моята съдба, затова просто ще я карам ден за ден“. След това, въпреки че не изоставих дълга си, постоянно живеех в унило състояние и не бях съсредоточена, когато го изпълнявах. Все забравях едно или друго и често правех грешки, като забавях нещата.

По-късно сестрата, с която си партнирах, ми напомни, че е опасно да живея в това състояние и че трябва да търся истината, за да разреша бързо негативността си. Само благодарение на напомнянето на сестрата се помолих на Бог: „Боже, не искам да живея в униние. Да живея така е твърде нещастно. Моля Те, води ме, за да разбера собствените си проблеми и да изляза от това неправилно състояние“. Един ден, по време на духовната си практика, прочетох два пасажа от Божиите слова, които незабавно докоснаха сърцето ми. Бог казва: „Първопричината за възникването на негативната емоция униние е различна за всеки човек. Един вид униние у човека може да се дължи на това, че постоянно е убеден в ужасната си съдба. Дали това не е една от причините? (Така е.) На младини той живееше в провинцията или в беден район, семейството му не беше заможно и не притежаваше нищо особено ценно освен няколко обикновени мебели. Може би имаше един или два комплекта дрехи, които трябваше да носи, макар и да имаха дупки, и обикновено никога не можеше да яде качествена храна, а трябваше да чака да дойде Нова година или някой празник, за да хапне месо. Понякога оставаше гладен и нямаше достатъчно дрехи да облече, за да му е топло, а да получи голяма купа, пълна с месо, беше неизпълнима мечта, и дори парче плод му беше трудно да намери за хапване. Като живееше в такава среда, той се чувстваше различен от други хора със заможни родители в големия град, които можеха да ядат и да носят каквото си искат, веднага получаваха всичко, което поискат, и бяха начетени. Мислеше си: „Те имат такава добра съдба. Защо моята съдба е толкова лоша?“. Такъв човек все иска да се открои от тълпата и да промени съдбата си. Ала не е толкова лесно да я промени. Макар и да се опитва, в каква степен може да промени съдбата си и доколко може да я подобри човек, щом е роден в такова положение? Когато стане възрастен, навсякъде в обществото се сблъсква с препятствия и където и да отиде, навсякъде го тормозят, и затова винаги се чувства толкова нещастен. Мисли си: „Защо имам толкова лош късмет? Защо все злобни хора срещам? Животът беше труден в детството ми, точно така беше. Вече съм голям, а е все така зле. Все искам да покажа какво мога, но никога не ми се удава възможност. […]“ […] Щом повярва в Бог, решава да изпълнява добре дълга си в Божия дом, придобива способността да понася трудности, да работи усърдно и да бъде по-издръжлив от всеки друг във всяко отношение, и се стреми да спечели одобрението и уважението на повечето хора. Мисли си, че дори може да го изберат за църковен водач, за надзорник или ръководител на екип. И дали тогава няма да почете предците и семейството си? Дали тогава няма да промени съдбата си? Реалността обаче не отговаря напълно на желанията му и той унива и си мисли: „От години вярвам в Бог и се разбирам много добре с братята и сестрите си, но как така всеки път, когато дойде време да се избере водач, надзорник или ръководител на екип, никога не идва моят ред? Дали е защото изглеждам толкова обикновено, или е защото не съм се представил достатъчно добре и никой не ме е забелязал? Всеки път, когато има гласуване, мога да имам плаха надежда и бих се радвал да ме изберат дори за ръководител на екип. Изпълнен съм с толкова ентусиазъм да се отплатя на Бог, но накрая се разочаровам всеки път, когато има гласуване и отпадам от всичко. Какво става? Възможно ли е наистина да съм способен единствено да остана един посредствен, обикновен и незабележим човек през целия си живот? Когато се върна назад към детството, младостта и годините си на средна възраст, пътят, по който съм вървял, винаги е бил толкова посредствен и нищо забележително не съм постигнал. Не че нямам амбиция или заложби, нито че не полагам достатъчно усилия или че не мога да понасям трудности. Решителен съм и имам цели, и дори може да се каже, че имам амбиции. Защо тогава никога не мога да се откроя от тълпата? В крайна сметка просто имам лоша съдба и съм обречен на страдание, и Бог така е подредил нещата за мен“. Колкото повече мисли за това, толкова по-лоша смята, че е съдбата му“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (2)). „Подобни хора, които винаги смятат, че съдбата им е лоша, постоянно се чувстват така, сякаш огромен камък тежи на сърцето им. Тъй като винаги вярват, че всичко, което им се случва, се дължи на лошата им съдба, те чувстват, че независимо какво се случва, те не могат да променят каквото и да е от него. Какво правят тогава? Просто се чувстват негативни, отпускат се и се примиряват с несгодите си“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (2)). Това, което Божиите слова разкриха, беше точно моето състояние. Причината, поради която постоянно живеех в негативни емоции на униние, беше, че винаги съм вярвала, че имам лоша съдба. Когато бях дете, семейството ми беше бедно и хората ни презираха, затова се оплаквах, че имам лоша съдба. Вярвах, че само като живея превъзхождащ живот и спечеля възхищението на другите, ще имам добра съдба. За да променя съдбата си, учех усърдно. Поради недостатъчно кръвоснабдяване на мозъка, причинено от недохранване, обаче не можех да уча ефективно и в крайна сметка не успях да вляза в университет. Не исках обаче да приема съдбата си, затова отидох да работя във фабрика, за да спечеля пари. За да стана статистик, да седя в офис и другите да ми се възхищават, работех извънредно, за да науча техниките. В крайна сметка допуснах статистическа грешка и бях критикувана от ръководителя на екипа пред всички, което ми нанесе шок, довел до сензоневрална загуба на слуха. Още по-твърдо вярвах, че това се дължи на моята трудна съдба, и живеех в нещастие, като губех надежда за живота си. След като започнах да вярвам в Бог, си помислих, че като изпълнявам правилно дълга си и бъда повишена за водач, ще ми се възхищават моите братя и сестри и ще променя съдбата си. Глухотата ми обаче се влоши от отравяне с газ и не можех да изпълнявам дълга си нормално. Това се отрази на работата и ми смениха дълга. По-късно, когато започнах да изпълнявам дълга по поенето, платих цена в този дълг с надеждата да постигна резултати, които биха накарали другите да ми се възхищават. Когато бях повишена, помислих си, че съдбата ми се е променила към по-добро и най-накрая ще имам шанс да блесна. Цервикалната ми спондилоза обаче се обостри и глухотата ми се влоши също. Не можех да общувам нормално с другите, което се отрази на дълга ми. Нямах друг избор, освен да се върна в местната си църква, за да изпълнявам административни задължения там. Тъй като желанието ми за репутация и статус не беше удовлетворено, обвинявах Бог, че ми е определил лоша съдба. Вярвах, че моята лоша съдба в този живот е само да се трудя и да работя усилено, и затова живеех в унило състояние и се отказах напълно. Не носех бреме в дълга си, постоянно правех грешки, задържах нещата и не изпълнявах добре дълга си. Вярвах в Бог от много години и прочетох толкова много от Неговите слова, но когато настъпиха нещата, не отидох пред Него, за да търся истината, и когато нещата не се развиваха както исках, се оплаквах, че Той ми е определил лоша съдба. Дори станах негативна и се съпротивлявах. Това беше гледната точка на неверник и изобщо не проявявах покорство към Бог.

По-късно прочетох още Божии слова и придобих по-дълбоко разбиране за концепцията за добра и лоша съдба. Бог казва: „Начинът, по който Бог подрежда съдбата на даден човек, била тя добра или лоша, не бива да се разглежда или оценява през погледа на човек или през погледа на гадател, нито да се мери според това на колко богатство и слава се радва този човек през живота си, колко страдание понася или колко успешен е в стремежа си към бъдещи цели, слава и придобивки. Именно в това обаче се състои сериозната грешка на хората, които твърдят, че имат лоша съдба, и именно така оценяват съдбата си повечето хора. Как я оценяват повечето хора? Как преценяват светските хора дали съдбата на даден човек е добра или лоша? Основават се най-вече на това дали животът на този човек протича гладко или не, дали може да се радва на богатство и слава, дали може да води по-добър живот от останалите, на това колко страда и на колко неща може да се радва през живота си, колко дълго живее и каква е професията му, на това дали животът му е изпълнен с тежка работа или е лек и удобен — използват тези и други критерии, за да преценят дали съдбата на даден човек е добра или лоша. Не я ли преценявате и вие така? (Така е.) Затова когато повечето от вас се сблъскат с нещо, което не ви допада, когато времената са трудни или не можете да се радвате на по-висок стандарт на живот, и вие ще си мислите, че имате лоша съдба, и ще изпаднете в униние. Хората, които казват, че имат лоша съдба, не е задължително наистина да имат лоша съдба, както и онези, които казват, че имат добра съдба, не е задължително да имат добра съдба. Как точно се измерва дали съдбата е добра или лоша? […] Кажете ми, една вдовица има ли добра съдба? Според светските хора вдовиците имат лоша съдба. Ако са овдовели на около тридесет или четиридесет години, те наистина имат лоша съдба и наистина им е трудно! Ако обаче една вдовица страда много от това, че е загубила съпруга си, и повярва в Бог, тежка ли е участта ѝ тогава? (Не.) Тъй като тези, които не са овдовели, живеят щастливо, всичко им върви добре, имат голяма подкрепа, храна и дрехи, семейство, пълно с деца и внуци, водят охолен живот без никакви трудности и без да изпитват каквато и да е духовна потребност, те не вярват в Бог и няма да повярват в Него, колкото и да се опитваш да им проповядваш евангелието. И така, коя от тях има добрата съдба? (Вдовицата има добрата съдба, защото е повярвала в Бог.) Виждаш ли, тъй като светските хора смятат, че вдовицата има лоша съдба, тя страда толкова много, а след това променя посоката и започва да следва различен път, вярва в Бог и следва Бог. Това не означава ли, че вече има добра съдба и живее щастливо? (Така е.) Нейната лоша съдба се е променила и е станала добра съдба. Ако казвате, че тя има лоша съдба, тогава нейната съдба в живота би трябвало винаги да е лоша и тя да не може да я промени. Как тогава може да се промени? Дали съдбата ѝ се е променила, когато е започнала да вярва в Бог? (Не, това е защото са се променили възгледите ѝ за нещата.) Защото се е променил начинът, по който тя се отнася към нещата. Променил ли се е обективният факт на собствената ѝ съдба? (Не.) […] Всъщност наистина ли е започнала да има добра съдба, понеже вярва в Бог? Не непременно. Просто сега тя вярва в Бог, има надежда, чувства известно удовлетворение в сърцето си, целите, към които се стреми, са се променили, възгледите ѝ са различни и така сегашната ѝ жизнена среда я кара да се чувства щастлива, удовлетворена, радостна и спокойна. Тя чувства, че съдбата ѝ сега е толкова добра, много по-добра от съдбата на жената, която не е овдовяла. Едва сега тя осъзнава, че предишният ѝ възглед, убеждението, че има лоша съдба, е бил погрешен. Какво можете да видите от това? Има ли такова нещо като „добра съдба“ и „лоша съдба“? (Не.) Не, няма“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (2)). Четенето на Божиите слова озари сърцето ми. Дали съдбата на човек е добра или лоша не може да се преценява въз основа на нашите представи и въображения, нито може да се разглежда от светска гледна точка, нито пък може да се претегля в очите на светските хора. Невярващите смятат, че да се храниш добре, да се обличаш добре и да се радваш на възхищението и подкрепата на другите е добра съдба. И обратно, те смятат, че ако си беден през целия си живот, живееш на дъното на обществото и си презиран от другите, или ако изпитваш мъките на болест, или преминаваш през изпитания и трудности, това е лоша съдба. Всъщност при Бог няма такова нещо като добра или лоша съдба. Точно като примера, който Бог даде с вдовицата. Вдовицата отначало смятала, че има лоша съдба, а после започнала да мисли, че има добра съдба. Макар средата ѝ на живот да не се беше променила, имаше промяна в гледището ѝ за нещата. Тя разбрала от Божиите слова, че колкото и да се радват на щастливо семейство и удобен живот, ако не могат да дойдат пред Бог и да приемат Неговото спасение, в крайна сметка ще трябва да отидат в ада. Поради страданията, които е претърпяла, тя е приела Божието дело и е имала възможността да разбере истината и да бъде спасена. Тя е наистина най-благословеният човек. Тъй като гледната точка на вдовицата за нещата се е променила, нейната нагласа също се е променила. Аз обаче, тъй като не разбирах истината, вярвах, че да имам слава, придобивки и възхищение от другите означава да имам добра съдба, и че да бъда повишена и да мога да изпълнявам дълга на водач означава да имам добра съдба, така че всеки път, когато дългът ми беше преназначаван, се оплаквах, че имам лоша съдба. Осъзнах, че възгледите ми за нещата са толкова абсурдни и неразумни. Всъщност в Божия дом дългът се преназначава въз основа на нуждите на работата, а преназначаването се преценява цялостно според заложбите и уменията на хората. Дългът, който човек изпълнява, изобщо не е свързан с това дали съдбата му е добра или лоша. Дори и дългът ми да не беше преназначен, ако не се бях стремила към истината, пак щях да бъда разкрита и отстранена. Макар да изпълнявах дълг по общи дела, стига да се стремях към истината и промяна в нрава си, пак можех да имам възможността да бъда спасена. Да вземем за пример една проповедничка, която изпълняваше дълга си с мен. На пръв поглед тя имаше добри заложби и по-късно беше избрана за районен водач. Тя обаче винаги се стремеше към репутация и статус и правеше много неща, които прекъсваха и смущаваха делото на църквата. В крайна сметка тя упорито отказваше да се покае, беше отлъчена от църквата и загуби шанса си да бъде спасена. От това можем да видим, че ако вярваш в Бог, без да се стремиш към истината и да търсиш промяна в нрава си, дори и да станеш водач, пак ще бъдеш разкрит и отстранен от Бог. От тези примери е ясно, че вярвах, че да се радваш на слава, придобивки и възхищение от всички е добра съдба, и че ако вярваш в Бог и бъдеш повишен и получиш важни постове, имаш добра съдба, докато ако изпълняваш обикновен дълг зад кулисите, това означава да имаш лоша съдба. Този възглед е изключително изопачен и изобщо не съответства на истината. Бог урежда жизнената среда на всеки човек въз основа на неговите нужди. Добрите намерения на Бог са във всичко, което хората преживяват в живота си. Родена съм в бедно семейство и макар да учех усърдно, все пак не успях да се откроя сред тълпата. Макар на пръв поглед да изглеждаше, че имам лоша съдба, именно заради това успях да дойда пред Бог и да приема Неговото спасение. Имах силно желание за репутация и статус, така че ако бях живяла с Богтство и статус, щях да се стремя към слава и придобивки още повече. В крайна сметка щях да бъда пометена от злите тенденции и погълната от Сатана. Само след като преживях толкова много неуспехи и провали, успях да се върна при Бог, да приема поенето и снабдяването от Божиите слова и да разбера някои истини. Това е най-голямото благословение. То е много по-смислено от получаването на слава и придобивки и от насладата на Богтството и разкоша на света. След като започнах да вярвам в Бог, ми беше възложено да изпълнявам дълг по общи дела поради загубата на слуха ми. Това беше и Божията защита за мен. Желанието ми за репутация и статус беше твърде силно; винаги, когато имаше възможност да се изявя, не можех да не работя за репутация и статус. Би било твърде лесно да поема по пътя на антихристите и да бъда разкрита и отстранена. Макар сега да съм глуха, Божият дом не ме лиши от възможността да изпълнявам дълга си. Вместо това ми бяха възложени подходящи задължения въз основа на физическото ми състояние. Макар този дълг да е зад кулисите и може да не бъде високо оценен от другите, той не ми пречи да се стремя към истината. В периода, в който изпълнявах този дълг, разкрих много поквара. Понякога бях нехайна и несъвестна, а понякога се отдавах на плътски удобства и не желаех да плащам цена. Чрез яденето и пиенето на Божиите слова придобих известно разбиране за собствения си покварен нрав и след това, когато действах, можех да се опълчвам на плътта и да влагам сърцето си в дълга си и да бъда съвестна. В същото време се научих да търся принципите на истината във всичко, да бъда съвестна и да обръщам внимание на детайлите дори в незначителни и маловажни въпроси. Чрез това преживяване осъзнах, че независимо дали си водач, или изпълняваш дълг по общи дела в Божия дом, стига да се стремиш към истината, ще имаш навлизане в живота и шанс да бъдеш спасен. Бог е устроил съдбата ми в живота според нуждите ми; всичко е в моя полза. Проблемът беше, че не бях доволна; винаги имах собствени домогвания и желания и не се покорявах на върховенството на Бог. В резултат на това не само страдах ужасно, но и не изпълнявах добре дълга си. След като гледната ми точка се промени, вече не се чувствах толкова нещастна.

По-късно прочетох Божиите слова: „Правилни или грешни са мислите и възгледите на хората, които все твърдят, че имат лоша съдба? (Грешни са.) Ясно е, че тези хора изпитват униние, защото са затънали в крайности. Понеже заради крайните си мисли и възгледи хората изпитват това крайно униние, те не са способни да подходят правилно към нещата, които им се случват в живота, не могат нормално да изпълняват човешките си функции, нито могат да изпълняват дълга, отговорностите или задълженията си на сътворени същества. […] Те разглеждат въпросите и хората от тази крайна и неправилна гледна точка и така непрекъснато живеят, гледат на хората и нещата, постъпват и действат под влиянието на тази негативна емоция. Накрая, както и да живеят, те изглеждат толкова уморени, че не са способни да събудят у себе си какъвто и да е ентусиазъм за вярата си в Бог и за стремеж към истината. Както и да изберат да живеят живота си, те не могат да изпълняват дълга си положително или активно и, макар да са вярвали в Бог в продължение на много години, никога не се съсредоточават с цялото си сърце и душа върху изпълнението на дълга си или върху това да го изпълняват по начин, който е съгласно критериите, камо ли, разбира се, да се стремят към истината или да практикуват в съответствие с истините принципи. Защо е така? В крайна сметка това е така, защото все си мислят, че имат лоша съдба, и това ги води към дълбоко униние. Те стават напълно обезсърчени и безсилни — като ходещи трупове, лишени от всякаква жизненост, които не показват никакво положително или оптимистично поведение, да не говорим за каквато и да е решимост или издръжливост, за да отдадат необходимата преданост на дълга, отговорностите и задълженията си. Напротив, ден след ден се напрягат с неохота, безцелно и объркано, с небрежно отношение и дори не осъзнават как се изнизват дните им. Нямат никаква представа колко дълго ще продължат да действат без план. Накрая не им остава нищо друго, освен да си внушават и да си казват: „Ох, докато мога, просто ще продължа да действам без план! Ако един ден не мога повече да продължавам и църквата поиска да ме отлъчи и отстрани, нека ме отстрани. Защото имам лоша съдба!“. Виждаш ли, дори това, което казват, е толкова пораженческо. Това униние не е просто обикновено настроение, но по-важното е, че има опустошително въздействие върху мислите, сърцата и стремежа на хората. Ако не успееш своевременно и бързо да промениш унинието, то не само ще се отрази на целия ти живот, но и ще го разруши и ще те отведе до твоята смърт. Дори и наистина да вярваш в Бог, няма да си способен да придобиеш истината и да постигнеш спасение и в крайна сметка ще загинеш“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (2)). След като прочетох този откъс от Божиите слова, осъзнах, че състоянието ми, в което постоянно живеех в емоции на униние и се оплаквах, че имам лоша съдба, е твърде опасно. Това бяха крайни мисли и ако не ги разрешах, щях да загубя възможността си да бъда спасена. Първоначално си мислех, че когато живея в униние и се оплаквам от лошата си съдба, просто се чувствам разстроена, и тъй като не се бях отказала от дълга си, не го смятах за злодеяние. Едва сега осъзнах, че същността на живота в емоции на униние е недоволство от Божието върховенство; това е тиха съпротива срещу Бог. Ако никога не се покаях, никога нямаше да мога да придобия истината и да бъда спасена. Накрая можех само да бъда унищожена. Последствията са толкова ужасяващи! Помислих си как, преди да повярвам в Бог, бях недоволна от съдбата, която Бог ми беше отредил, защото винаги бях неуспешна в света. След като започнах да вярвам в Бог, все още се стремях към възхищение от другите. Когато не можех да се откроя в дълга си, се чувствах нещастна. Оплаквах се, че имам лоша съдба и живеех в състояние на негативност и упадък. Макар външно все още да изпълнявах дълга си, нямах мотивация. Бях пасивна и се отпусках в дълга си, и бях нехайна. Често правех грешки, причинявах неприятности и смущения на братята и сестрите си и забавях собственото си навлизане в живота. Ако не променях това състояние, щях да загубя делото на Светия Дух, дълга си и в крайна сметка щях да загубя шанса си за спасение. Когато разбрах това, почувствах прилив на страх и се помолих искрено на Бог: „Боже, толкова много години бях непреклонна и изпитвах неприязън към истината. Постоянно се оплаквах от лошата си съдба и не можех да се освободя от крайните си емоции. Едва сега осъзнах, че гледището, което стои зад стремежа ми, е неправилно. Желая да се покая пред Теб, да се стремя искрено към истината и да изпълнявам правилно дълга си“.

По-късно се замислих: Каква беше първопричината да живея в такова нещастие толкова много години? Един ден прочетох Божиите слова: „Какво използва Сатана, за да улови човека здраво в хватката си? (Слава и придобивки.) И така, Сатана използва славата и придобивките, за да овладее умовете на хората, като ги кара да си мислят само за тези две неща. Боричкат се за слава и придобивки, понасят трудности за слава и придобивки, подлагат се на унижения и носят тежко бреме за слава и придобивки, жертват всичко свое за слава и придобивки и са готови на всякакви преценки и решения в името на слава и придобивки. Така Сатана слага невидими окови на хората и носейки тези окови, те нямат нито силата, нито куража да се освободят. Те несъзнателно носят тези окови и продължават да кретат напред с голяма трудност. Заради славата и придобивките човечеството се отклонява от Бог, предава Го и става все по-нечестиво. По този начин се унищожават поколение след поколение насред славата и придобивките на Сатана. Сега, като се вглеждаме в неговите действия, не са ли крайно отвратителни пъклените му подбуди? Може би днес все още не успявате да прозрете пъклените подбуди на Сатана, защото си мислите, че животът няма да има смисъл без слава и придобивки, и си мислите, че ако загърбят придобивките и славата, хората ще изгубят от поглед пътя пред себе си и целите си и бъдещето им ще бъде тъмно, мъгляво и мрачно. Но полека-лека един ден всички вие ще осъзнаете, че славата и придобивките са масивни окови, които Сатана слага на човечеството. Когато този ден настъпи, напълно ще се съпротивляваш срещу контрола на Сатана и напълно ще се съпротивляваш срещу оковите, донесени ти от Сатана. Щом пожелаеш да се освободиш от всички тези неща, които Сатана ти е внушил, напълно ще се разделиш със Сатана и искрено ще намразиш всичко, причинено ти от Сатана. Чак тогава ще имаш искрена любов и копнеж към Бог“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият VI). След като прочетох Божиите слова, изведнъж осъзнах, че цялата болка, която бях изтърпяла през годините, е донесена от Сатана. Сатана ме примамваше и ми вредеше със слава и придобивки, като ме караше да се стремя да се откроявам от тълпата и да променя съдбата си още от дете. Когато бях в училище, учителите ме учеха, че „Трябва да понесеш големи страдания, за да стигнеш върха“, „Човек се стреми нагоре, а водата тече надолу“ и „Човек оставя името си след себе си, където и да се намира, така както гъската издава своя вик, където и да лети“. Приех тези правила за оцеляване и погрешно вярвах, че ако имам слава и придобивки, ще имам всичко, и че стига да работя усърдно, да страдам повече и да плащам по-висока цена, ще имам добро бъдеще и ще мога да се радвам на цялото Богтство и просперитет в света. Учих усърдно повече от десетилетие, за да получа слава и придобивки и другите да ми се възхищават, но накрая все пак се провалих. Не желаех да приема съдбата си, затова учех извънредно, за да се науча как да бъда статистик. Накрая не само че не успях да променя съдбата си, но и допуснах грешки в работата поради претоварване на тялото си. Преживях шок и в резултат на това развих сензоневрална загуба на слуха. След като започнах да вярвам в Бог, бях нетърпелива за бързи придобивки в изпълнението на дълга си, стоях до късно, за да работя, без да се съобразявам със здравето си, за да не бъда презирана. В крайна сметка загубата на слуха ми се влоши и не можех да общувам нормално с братята и сестрите си. Можех да върша само общи дела зад кулисите, и се чувствах особено измъчена, защото не ми се възхищаваха другите. Славата и придобивките бяха като окови на тялото ми, които ми пречеха да се освободя. Помислих си как невярващите ценят славата и придобивките повече от самия живот. Някои хора не могат да понесат удара от това, че не са успели да влязат в университет или са се провалили в кариерата си, и в резултат на това получават нервни сривове или дори се самоубиват, като скачат от сгради. Аз бях същата. Когато не можех да постигна амбицията и желанието си да се стремя към възхищение от другите, просто продължавах да се оплаквам, че Бог не ми е отредил добра съдба, живеех в унило състояние и се отказвах. Дори си мислех да сложа край на всичко. Ако не беше Божията защита, можех да свърша като тези невярващи. Най-накрая прозрях ясно, че правилата за оцеляване, които Сатана ми беше внушил, не бяха положителни неща. Те ме караха да се тревожа за репутация и статус и, когато не можех да ги получа, се отдалечавах от Бог, предавах Го, съпротивлявах Му се и в крайна сметка рискувах да загубя шанса си за спасение. Това беше злото намерение на Сатана да покварява хората. Ако продължавах така, рано или късно щях да бъда отстранена. Съжалих, че съм била толкова сляпа и глупава и че Сатана ми е вредил толкова много години. Реших да се опълча напълно на Сатана и отсега нататък да живея според Божиите слова, без повече да се стремя към репутация и статус.

Един ден прочетох тези Божии слова: „Как трябва да се отнасят хората към съдбата? Трябва да се съобразяваш с подредбите на Създателя, активно и усърдно да търсиш целта и замисъла на Създателя в Неговата подредба на всички тези неща и да постигнеш разбиране на истината, да приложиш най-големите си функции в този живот, който Бог е подредил за теб, да изпълняваш дълга, отговорностите и задълженията си на сътворено същество и да направиш живота си по-смислен и по-ценен, докато накрая Създателят те приеме и те запомни. Разбира се, още по-добре би било, ако с търсенето си и с ревностните си усилия постигнеш спасение — това би бил най-добрият резултат. Във всеки случай, що се отнася до съдбата, най-подходящото отношение, което сътвореното човечество трябва да възприеме, не е своеволно да преценява и определя, или да прилага крайни методи, за да се справи с нея. Разбира се, още по-малко хората трябва да се опитват да се противопоставят, да избират или да променят съдбата си, а по-скоро трябва да използват сърцето си, за да я почувстват и да я търсят, да я изследват и да се съобразяват с нея, преди да я посрещнат позитивно. И последно, в житейската среда и по пътя, който Бог ти е нагласил в живота, трябва да търсиш начина на постъпките си, на който Той те учи, да търсиш пътя, който Той изисква да следваш, и по този начин да преживееш съдбата, която Бог ти е отредил, и накрая ще бъдеш благословен“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (2)). От Божиите слова намерих път. Бог изисква от мен да се придържам към позицията си на сътворено същество и да изпълнявам дълга си, стъпила здраво на земята. Като се замисля, добрите намерения на Бог са във всеки дълг, който изпълнявам, и трябва да го приемам от Бог. Независимо дали мога да спечеля възхищение от другите, аз съм просто едно мъничко сътворено същество и е достатъчно да изпълнявам функцията си на сътворено същество. От все сърце желая да се покоря на съдбата, която Бог ми е отредил.

Сега мога доброволно да се покоря и се уча да влагам сърцето си в изпълнението на дълга си и да бъда съвестна, докато го правя. Практикувам се да търся принципите на истината във всичко и да действам в съответствие с Божиите изисквания. Ако не разбирам нещо, търся повече общение от братята и сестрите си. Ако правя грешки в дълга си, бързо търся и обобщавам причините, размишлявам върху покварения си нрав и поправям грешките си възможно най-скоро. Когато практикувам по този начин, се чувствам мирна и спокойна в сърцето си. Постепенно престанах да бъда обвързана от възгледа, че съдбата ми е лоша, и състоянието ми става все по-добро и по-добро. Това са резултатите, които просветлението и ръководството на Божиите слова са имали върху мен. Благодаря на Всемогъщия Бог!