От Ифан, Китай

Когато бях на 28, получих алергична астма. Винаги щом болестта се обостреше, не можех да дишам и толкова се задушавах, че главата ми се замайваше. Нощем дори не можех да лежа; трябваше да седя изправена и подпряна на нещо, и просто трябваше да прекарам цялата нощ така. По онова време често трябваше да влизам в болница за лечение, а страданието от болестта ме изтощаваше както физически, така и психически. Спомням си, че веднъж бях тежко болна и не можех да дишам, и след повече от десет дни в болницата състоянието ми все още не се подобряваше; и дори със системи и кислород пак се задушавах и се обливах в пот. В болницата не можеха да се справят със състоянието ми, затова ме преместиха в по-голяма болница. Семейството ми ме носеше на носилка и щом стигнахме до входа на болницата, припаднах. Тогава си мислех, че може би това е моят край, но след десет дни интензивно лечение състоянието ми беше овладяно. След изписването се възстановявах у дома. Всеки ден живеех предпазливо от страх, че и най-малката грешка може да предизвика отново болестта ми. Един ден отидох на лекар и той каза: „Болестта Ви е медицинско предизвикателство. Добре е, че симптомите вече могат да бъдат контролирани, но няма шанс за излекуване. Винаги трябва да имате в себе си лекарства за спешни случаи, защото ако лечението се забави, може да застраши живота Ви“. Беше доста обезсърчително да чуя това. Как можах да си навлека подобна болест толкова млада? Всеки път, когато се сетех за онзи път, когато бях критично болна и на прага на смъртта, потрепервах от страх. След това повече от десет години търсех медицинско лечение навсякъде, но нищо не се справяше с първопричината. Мъчението от болестта ме накара да изгубя надежда за живот. През 2009 г. моята майка ми проповяда евангелието на Бог от последните дни. Докато четях Божиите слова, разбрах, че това е последният етап от Божието дело на спасение за човечеството. Това, че успях да приема Божието дело от последните дни в живота си, беше голяма благословия. Помислих си: „Стига да се стремя правилно, за Бог изцелението на болестта ми би трябвало да е дреболия. Може би дори ще видя красотата на царството!“. Това беше като оазис в пустинята; възвърнах и надеждата си за живот. След това започнах да изпълнявам своя дълг в църквата. Бавно усещах, че болестта ми не е толкова тежка, колкото преди. Въпреки че все още имах чести обостряния, можех да ги овладявам с лекарства. Не спирах да благодаря на Бог в сърцето си и станах още по-мотивирана в своя дълг. Веднъж срещнах една сестра, която вярваше в Бог от дълго време. Тя каза, че е имала същата болест като моята, преди да намери Бог. След като намерила Бог, тя продължила да изпълнява своя дълг в църквата и без да се усети, се възстановила от болестта си. Помислих си: „Бог е могъл да изцели нея, значи със сигурност може да изцели и мен. Просто все още не съм платила достатъчно висока цена и не съм достойна. Щом отдам повече от себе си, Бог няма да ме разочарова“.

По-късно поех дълг, свързан с текст. Помислих си: „Това, че мога да изпълнявам текстови дълг, е Божия благодат и въздигане, така че трябва да го върша от все сърце. Може би Бог ще види желанието ми да платя цена и ще облекчи страданието ми. Бог е всемогъщ и може би ще излекува болестта ми напълно“. С тази нагласа всеки ден работех от зори до здрач и също така дългът ми даде някои резултати. Към 2017 г., тъй като някои лекарства станаха по-малко ефективни при продължителна употреба, а по-ефективните бяха твърде скъпи за мен, можех да разчитам само на хормонални медикаменти, за да държа болестта си под контрол. Помислих си: „През всичките тези години болестта не ме възпираше и упорито изпълнявах дълга си. Може би Бог ще види моето отдаване и един ден ще излекува болестта ми. Тогава ще мога да изпълнявам своя дълг като нормален човек. Няма ли да е прекрасно!“. Точно докато мечтаех за това, болестта ми не само не се подобри, но и се влоши. Заради дългия прием на хормонални медикаменти започнаха да се появяват странични ефекти и тялото ми започна да се подува. Когато видя състоянието ми, надзорничката нямаше друг избор, освен да ме изпрати вкъщи за лечение. Чувствах се изключително негативна и нещастна, докато си мислех: „Болестта ми стана толкова тежка. Дори не знам дали ще доживея до утре, да не говорим за красивите сцени на Божието царство в бъдеще“. При тези мисли, без дори да се усетя, сълзите започнаха да се стичат по лицето ми и започнах да се оплаквам в сърцето си: „О, Боже! През всичките тези години преминах през какви ли не бури, за да изпълнявам своя дълг, и понесох безброй трудности и платих цена. Дългът ми също даде резултати, така че защо Ти не ме защити? Ако умра така, няма ли всичките ми усилия да са били безсмислени? Боже, използваш ли тази болест, за да ме разкриеш и отстраниш? Ако знаех, че това ще се случи, щях да се съсредоточа върху лечението на болестта си и да се грижа за тялото си. Тогава нямаше да свърша по този начин“. Колкото повече мислех за това, толкова по-онеправдана се чувствах. След това нито ядях и пиех Божиите слова, нито се молех. Всеки ден живеех в унес като ходещ труп. Чувствах се наистина далеч от Бог, сякаш Той ме е изоставил. Бях доста уплашена, затова се помолих на Бог: „Боже, знам, че състоянието ми е грешно, но не знам какъв урок трябва да науча. Моля Те, просвети ме и ме напътствай да разбера проблема си“.

Един ден прочетох Божиите слова: „Когато хората започнат да вярват в Бог, кой от тях няма свои собствени цели, подбуди и амбиции? Въпреки че една част от хората вярват в съществуването на Бог и са виждали съществуването на Бог, тяхната вяра в Него все още съдържа тези подбуди и крайната им цел във вярата в Бог е да получат Неговите благословии и нещата, които искат. В своите житейски преживявания хората често си мислят: „Отказах се от семейството и кариерата си заради Бог и какво ми даде Той? Трябва да го изчисля и да потвърдя — получавал ли съм благословии напоследък? Дадох много през това време, тичах и тичах, много страдах — даде ли ми Бог някакви обещания в замяна? Запомнил ли е добрите ми дела? Какъв ще бъде моят край? Мога ли да получа Божиите благословии?…“. Всеки човек постоянно прави такива изчисления в сърцето си и отправя към Бог изисквания, които носят в себе си неговите подбуди, амбиции и меркантилен манталитет. Това означава, че в сърцето си човекът постоянно изпитва Бог, постоянно крои планове за Бог, постоянно спори с Бог за собствения си индивидуален изход и се опитва да изтръгне становище от Бог и да разбере дали Той може да му даде това, което иска. В същото време, докато се стреми към Бог, човекът не се отнася към Него като към Бог. Човекът винаги се е опитвал да сключва сделки с Бог, непрекъснато отправя изисквания към Него и дори Го притиска на всяка крачка, опитвайки се да отхапе ръката, след като му е било подадено кутрето. В същото време, докато се опитва да сключва сделки с Бог, човекът спори с Него и дори има хора, които, ако ги сполетят изпитания или попаднат в определени ситуации, често стават слаби, негативни и отпуснати в работата си и са пълни с оплаквания срещу Бог. От времето, когато човекът за пръв път е започнал да вярва в Бог, той смята Бог за рог на изобилието, за швейцарско армейско ножче, а себе си — за най-големия Божи кредитор, сякаш опитите да получи благословии и обещания от Бог са негово изконно право и задължение, докато защитата на човека, грижата за него и осигуряванего на ресурс са отговорности, които Бог трябва да изпълни. Такова е основното разбиране за „вяра в Бог“ на всички, които вярват в Бог, и такова е най-дълбокото им разбиране на концепцията за вярата в Бог“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Божието дело, Божият нрав и Самият Бог II). „Отношенията на човека с Бог са просто отношения на един явно личен интерес. Това е връзка между получател и дарител на благословения. Казано направо, това са отношенията между работник и работодател: работникът работи здраво само за да получи наградата, която му дава работодателят. В такава връзка, основана на интереси, няма родствена обич, а само сделка. Няма обичащ или обичан, само милостиня и милост. Няма разбиране, а само безпомощно потиснато недоволство и мамене. Няма близост, а само непреодолима пропаст. А когато нещата са стигнали дотук, кой може да обърне този ход? И колко хора са способни наистина да разберат колко ужасна е станала тази връзка? Вярвам, че когато хората се потопят в радостта от това, че са благословени, никой не може да си представи колко смущаваща и грозна е такава връзка с Бог“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Приложение 3: Човек може да бъде спасен само когато е под Божието управление). Това, което Бог разкри, беше истинското ми състояние. Почувствах се пронизана в сърцето, съкрушена, засрамена и унизена. През тези години на вяра в Бог привидно ставах рано и работех до късно, за да изпълнявам своя дълг, дори докато страдах от болестта, и въпреки че изглеждах отдадена на Бог, внимателна към Неговите намерения и в търсене да Го удовлетворя, истинското ми намерение беше да използвам отдаването и постиженията си като капитал, за да накарам Бог да излекува болестта ми. Гледах на тези неща като на разменна монета, за да си осигуря спасение и да вляза в Божието царство. Всичко, което правех, целеше моите собствени благословии и ползи и се опитвах да сключа сделка с Бог. Не изпълнявах истински своя дълг, за да удовлетворя Бог. Болестта ми беше нелечима и годините на болка и страдание ме накараха да изгубя воля за живот, но в болката и отчаянието ми Божието евангелие дойде при мен. Когато видях Божията власт и могъщество, аз възложих надеждата си на Него. Особено когато видях една сестра да се възстановява, след като е намерила Бог, си помислих, че стига да съм готова да понасям страдание в дълга си, Бог няма да ме разочарова. Вярвах, че Той не само ще излекува болестта ми, но и ще ме въведе в Своето царство, за да се радвам на вечен живот. Така че, какъвто и дълг да ми възложеше църквата, аз го приемах и се покорявах; взимах лекарства, за да овладявам болестта си, и никога не отлагах своя дълг. Но когато болестта ми се влоши, вместо да се подобри, и дори се сблъсках със заплахата от смърт, аз веднага се обърнах срещу Бог с чувството, че Той е неправеден към мен. Живеех в негативно състояние, оплаквах се от Бог и не Го разбирах. Нито четях Божиите слова, нито се молех и дори съжалявах за предишното си отдаване. Като се видях в светлината на разобличаването на Божиите слова, осъзнах, че връзката ми с Бог е била от чист личен интерес като тази между служител и работодател. Трудът и жертвите ми бяха изцяло, за да придобия ползи от Бог, и аз Го използвах и Го заблуждавах. Никога не съм се отнасяла с Бог наистина като с Бог. Спомних си за тежката си болест, от която страдах в 20-те си години, и рабрах, че без Божията защита отдавна щях да съм умряла. Как иначе щях да продължа да живея? Бог бе Този, Който ми даде втори живот и ми позволи да живея до този момент. Но вместо да съм благодарна, аз използвах отдаването си, за да изисквам благословии и благодат от Него. Наистина ми липсваше човешка природа и бях недостойна за Божието спасение. Помислих си за Павел. Въпреки че се трудел и жертвал, той не го правел, за да удовлетвори Бог, а за да получи благословии и венец. В крайна сметка, в своето непокорство, той казал: „Аз се подвизах в доброто войнстване, пътя свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мене венецът на правдата“ (2 Тимотей 4:7-8). С това той накърнил Божия нрав. Ако не се покаех и не се променях, а продължавах да изисквам благословии и благодат от Бог, в крайна сметка щях да бъда отритната и отстранена от Бог като Павел. Когато осъзнах това, усетих още по-голямо съжаление и се намразих, задето вярвам в Бог толкова много години, без да се стремя към истината. Бях тръгнала по грешния път на стремежа към благословии. Помолих се на Бог: „Боже, през всичките тези години на вяра в Теб, аз не съм показала никаква любов към Теб, нито съм се опитала да Ти се отплатя. Единствено съм се опитвала да Те използвам. Бях напълно лишена от човешка природа! Боже, искам да се опълча на грешното си намерение и да спра да се опитвам да сключвам сделки с Теб“.

След това чрез лечение с медикаменти и инхалатори болестта ми беше сравнително добре овладяна. През април 2022 г. отново поех своя текстови дълг и ценях тази възможност. По това време от все сърце изпълнявах дълга си, доколкото можех, и резултатите от него бяха доста добри. Времето мина като миг и дойде септември 2023 г., и астмата ми внезапно се влоши. Лекарствата и инжекциите се оказаха неефективни и нямах друг избор, освен да отида на лечение в областната болница. След много трудности състоянието ми най-накрая се стабилизира. Но не след дълго астмата ми отново се обостри. Можех само да вдишвам, но не и да издишвам, от което се чувствах замаяна и ми прилошаваше; усещах, че има постоянна опасност за живота ми. Нямах друг избор, освен да се върна у дома, за да се възстановя. Мисълта да се прибера вкъщи изключително много ме обезкуражи и обезнадежди и неизбежно се разплаках. Помислих си: „Работих толкова усърдно в дълга си, претърпях толкова много страдания и платих голяма цена, така че защо болестта ми само се влошава все повече и повече? Защо Бог не взема предвид желанието ми да изпълнявам дълга си и не ме защитава и изцелява? Бог не вижда ли сърцето ми?“. Колкото повече мислех за това, толкова по-онеправдана се чувствах и вярвах, че Бог се отнася неправедно с мен. Нямах никаква надежда за бъдещето. Не само че болестта ми едва ли щеше да бъде излекувана, но и чувствах, че надеждите ми да получа спасение и да вляза в Божието царство са станали още по-оскъдни. По това време — въз основа на състоянието ми — една сестра ми намери този откъс от Божиите слова: „Когато Бог уреди човек да се разболее, било то от тежка или незначителна болест, Неговата цел не е да те накара подробно да разбереш боледуването, вредите, неудобствата и затрудненията, които болестта ти причинява, нито многобройните чувства, които болестта те кара да изпитваш — целта Му не е да разбереш болестта чрез боледуването. Целта Му по-скоро е да научиш уроците от болестта, да научиш как да разбереш по-добре Божиите намерения, да опознаеш покварения нрав, който разкриваш, и погрешните нагласи, които възприемаш към Бог, когато си болен, и да се научиш как да се подчиняваш на Божието върховенство и Неговите подредби, за да постигнеш истинско покорство към Бог и да можеш да останеш непоколебим в свидетелството си — това е изключително важно. Чрез болестта Бог иска да те спаси и пречисти. Какво иска да пречисти в теб? Той иска да пречисти всичките ти екстравагантни желания и изисквания към Бог и дори иска да пречисти разните сметки, преценки и планове, които правиш, независимо от цената, за да оцелееш и да оживееш. Бог не иска от теб да кроиш планове, не иска от теб да съдиш и не ти позволява да таиш никакви екстравагантни желания към Него; Той изисква само да Му се покориш и, в практикуването и преживяването на покорството, да опознаеш собственото си отношение към болестта, да опознаеш отношението си към тези състояния на тялото, които Той ти дава, както да опознаеш и личните си желания. Когато разбереш тези неща, ще можеш да оцениш колко полезно е за теб, че Бог ти е нагласил обстоятелствата на болестта и че ти е дал това състояние на тялото; и ще можеш да оцениш колко полезни са те за промяната на твоя нрав, за постигането на спасение и за навлизането ти в живота. Затова, когато си изправен пред болест, не бива непрекъснато да се чудиш как да се отървеш, как да избягаш от нея или как да я отхвърлиш. […] Не можеш да кажеш: „Ако бъда излекуван от тази болест, тогава ще повярвам, че това е великото Божие могъщество, но ако не бъда излекуван, няма да съм доволен от Бог. Защо Бог ми даде тази болест? Защо Той не излекува тази болест? Защо именно аз получих тази болест, а не някой друг? Не я искам! Защо трябва да умирам толкова рано, толкова млад? Защо другите хора могат да продължат да живеят? Защо?“. Не питай защо, това е устроено от Бог. Няма причина и не бива да питаш защо. Да питаш защо е непокорно говорене и това не е въпрос, който едно сътворено същество трябва да задава. Не питай защо. Няма никакво „защо“. Бог така е подредил и планирал нещата. Ако питаш защо, тогава може да се каже само, че си твърде непокорен, твърде непримирим. Когато нещо не те удовлетворява или Бог не прави това, което желаеш, или не те оставя да постигнеш своето, ставаш нещастен, недоволен и винаги питаш защо. И така, Бог те пита: „Като сътворено същество, защо не си изпълнил добре дълга си? Защо не си изпълнявал предано дълга си?“. А ти как ще отговориш? Ще кажеш: „Няма причина, просто съм такъв“. Приемливо ли е това? (Не.) Приемливо е Бог да ти говори по този начин, но не е приемливо ти да говориш на Бог по този начин. Позицията ти е погрешна и твърде много ти липсва разум“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). След като прочетох Божиите слова, придобих известно разбиране за Божието намерение. Бог не искаше да живея в болестта си и да оценявам всичките ѝ аспекти, нито да ме кара тревожно да търся начин да се измъкна от нея. Болестта може да се лекува, но дали може да се излекува или ще застраши живота ми, не зависи от хората. Всичко е под Божието върховенство и предопределение. Това, което трябваше да направя, бе да се покоря на Божието върховенство и устройване, да размишлявам над това какъв покварен нрав какви и погрешни възгледи съм разкрила в болестта си и да търся истината, за да разреша тези неща. Това беше разумът, който трябваше да притежавам. Помислих си как в болестта си нямах никакво покорство към Бог. Когато състоянието ми се влоши и не можех да изпълнявам дълга си или дори когато животът ми беше в опасност, аз не търсех истината, а вместо това се оплаквах. Оплаквах се от Бог, че не взема предвид страданието и отдаването ми и че не ме защитава, и вярвах, че Бог е неправеден. Въпреки че чрез предишни преживявания бях придобила известно разбиране за погрешната си нагласа да се опитвам да сключвам сделки с Бог, нямаше истинска промяна. Бог знаеше моите недостатъци и слабости и чрез повторната поява на болестта ми Той отново разобличи моите достойни за презрение намерения във вярата ми в Него. Едва тогава осъзнах колко дълбоко вкоренени са намеренията ми за придобиване на благословии. Повторната поява на болестта ми съдържаше Божието добро намерение и се беше случила, за да ме пречисти от покварата и примесите ми. Но аз не разбирах Божието дело и се оплаквах, че Бог е неправеден. Не разбирах Бог и мислех, че Той възнамерява да ме отстрани чрез болестта ми; видях, че след всичките тези години на вяра аз все още изобщо не познавах Бог. Бях наистина бедна, жалка и сляпа! Сега разбрах, че въпреки привидно голямото страдание от тази болест зад всичко това стояха Божиите ревностни и грижовни намерения, че това беше Божието спасение за мен и че то трябваше да ме накара да се самоанализирам и да опозная себе си в болестта. Без това да се случи, щях да продължа с погрешната си гледна точка зад своя стремеж и просто щях да се отдалечавам все повече от Божиите изисквания, и в крайна сметка да тръгна по обречен път. С осъзнаването на това сърцето ми се озари и повече не се оплаквах от Бог, нито Го разбирах погрешно.

По-късно се сетих за Божиите слова: „Праведността в никакъв случай не е безпристрастност или разумност. Тя не е егалитаризъм или даване на това, което заслужаваш за работата си, нито е заплащане за работата, която си свършил, или отдаване на дължимото според усилията, които си положил. Това не е праведност, а просто безпристрастност и разумност. Много малко хора са способни да опознаят праведния Божи нрав. Да предположим, че Бог беше унищожил Йов, след като Йов беше свидетелствал за Него. Това щеше ли да е праведно? Всъщност щеше. Защо се нарича праведност? Какво разбират хората под праведност? На хората им е много лесно да кажат, че Бог е праведен, ако нещо съответства на представите им. Ако обаче не го възприемат като нещо, което е съгласно представите им, ако е нещо, което не са способни да разберат, ще им бъде трудно да кажат, че Бог е праведен. Ако Бог беше унищожил Йов тогава, хората нямаше да кажат, че Той е праведен. Всъщност обаче, трябва ли Бог да се оправдава, когато унищожава хората, независимо дали са покварени, или не, и независимо дали са дълбоко покварени? Трябва ли Той да обяснява на хората на какво основание го прави? Трябва ли Бог да казва на хората законите, които е повелил? Не се налага. В Божиите очи човек, който е покварен и е склонен да се съпротивлява на Бог, няма никаква стойност. Както и да се справя Бог с него, все ще е подходящо, и всичко е съгласно подреденото от Бог. Ако Бог беше недоволен от теб и след твоето свидетелство ти беше казал, че няма полза от теб, и ако по тази причина те беше унищожил, това щеше ли да е Неговата праведност? И то щеше да е. Възможно е сега да не си способен да го разбереш от гледна точка на фактите, но трябва да го разбереш на теоретично ниво. Смятате ли, че Божието унищожение на Сатана е израз на Неговата праведност? (Така смятаме.) А ако беше позволил на Сатана да остане? Не смеете да кажете, нали? Божията същност е праведност. Макар и да не е лесно да се разбере какво прави Той, всичко, което прави, е праведно. Просто хората не го разбират. Когато Бог предаде Петър на Сатана, как реагира Петър? „Хората не са способни да разберат какво правиш Ти, но всичко, което правиш, съдържа Твоите добри намерения и във всичко има праведност. Как да не възхвалявам мъдростта и делата Ти?“. Сега трябва да разберете, че причината, поради която Бог не унищожава Сатана по време на Своето спасение на човека, е, че хората могат да видят ясно как Сатана ги е покварил и до каква степен ги е покварил, и как Бог ги пречиства и спасява. Накрая, когато хората разберат истината, когато ясно видят отвратителното лице на Сатана и съзрат чудовищния грях на Сатана, който ги е покварил, Бог ще унищожи Сатана, като им покаже Своята праведност. Моментът на унищожението на Сатана съдържа Божия нрав и Неговата мъдрост. Всичко, което Бог прави, е праведно. Макар че хората не са способни да възприемат това, те не бива да съдят по свое усмотрение. Най-неразумно е хората да твърдят, че Бог не е праведен, ако нещо, което Той прави, им се струва неразумно или ако имат някакви представи за това“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). От Божиите слова видях, че не съм разбирала Божия праведен нрав. Бях възприела Божията праведност като справедливост и разумност, както поквареното човечество ги възприема. Мислех, че след като вярвам в Бог, платила съм цена и съм отдала всичко, Бог би трябвало да излекува болестта ми и да ме дари с благодат и благословии. Когато нещата съвпадаха с моите представи, смятах Бог за праведен, но когато Бог не ме благославяше и нещата не съвпадаха с моите представи и фантазии, мислех, че Бог е неправеден. Измервах Божията праведност изцяло според това дали придобивам благословии и ползи, което е напълно несъвместимо с истината. Тези възгледи бяха наистина изопачени! В действителност независимо колко много човек се отрича или отдава, след като е намерил Бог; колко много страда или колко голяма цена плаща, всичко това са нещата, които едно сътворено същество трябва да прави. А що се отнася до отношението на Бог към хората — дали им дава благодат и благословии, или лекува болестта на тялото — това е Божи прерогатив и поквареното човечество няма право да изисква от Бог да прави едно или друго. Това, което хората би трябвало да правят, е да приемат и да се покоряват, защото това е разумът, който би трябвало да имат. Но аз самоправедно изисквах от Бог да ме излекува заради моето отдаване. Не се ли опитвах да Го изнудвам? След като повярвах в Бог, се жертвах и отдадох всичко, и следователно Бог трябваше да гарантира, че всичко ще ми върви гладко, и да излекува болестта ми, а ако не го направеше, беше неправеден — тази идея не беше ли просто моя собствена представа? Ако Бог ме излекува, то това е Неговата праведност, а ако не ме излекува, то и това е Неговата праведност. Колкото и сериозна да стане болестта ми, дори Бог да ме остави да умра, това е Божията праведност. Не можех да гледам на Божия праведен нрав от перспективата на личните интереси, а по-скоро от гледна точка на Неговата същност. Бог е Създателят и Неговата същност е праведност. Както и да се отнася Той с нас, това е нещо, което заслужаваме и е праведно. Помислих си как Бог предал Петър на Сатана. Петър е могъл да го приеме, без да се оплаква от Бог или да Го разбира погрешно, и дори казал: „Хората не са способни да разберат какво правиш Ти, но всичко, което правиш, съдържа Твоите добри намерения и във всичко има праведност. Как да не възхвалявам мъдростта и делата Ти?“. Аз съм само едно малко сътворено същество и каквото и да ми направи Бог, е уместно. Дали ще ме излекува, или не; дали ще ми даде добър изход или крайна цел, или не, аз трябва да приемам и да се покорявам, защото това показва притежание на човешка природа и разум“. След като осъзнах това, се помолих на Бог: „Боже, преди не разбирах Твоя праведен нрав и го измервах със собствените си представи и фантазии. Сега разбирам, че каквото и да правиш, е праведно. Дори болестта ми да не се излекува и да умра, Ти пак си праведен и аз пак ще Ти благодаря и ще Те хваля!“.

По-късно прочетох още от Божиите слова: „Йов не говореше за сделки с Бог и не отправяше молби или искания към Него. Неговата възхвала на Божието име беше заради огромното могъщество и власт на Бог, Който господства над всички неща, и не зависеше от това дали получаваше благословения, или беше сполетяван от бедствие. Той вярваше, че независимо от това дали Бог благославя хората, или им носи бедствия, Могъществото и властта Му не се променят и затова, независимо от обстоятелствата, в които се намира човек, Божието име трябва да бъде възхвалявано. Това, че човек е благословен от Бог, се дължи на върховенството на Бог и когато го сполети бедствие, то също се дължи на върховенството на Бог. Божието могъщество и власт господстват над всичко, свързано с човека, и го подреждат; капризите на човешката съдба са проява на Божието могъщество и власт и от каквато и гледна точка да се погледне, Божието име трябва да бъде възхвалявано. Това преживя и опозна Йов през годините на своя живот. Всички мисли и действия на Йов достигаха до ушите на Бог и идваха пред Него, и бяха считани за важни от Бог. Бог ценеше това знание на Йов и ценеше Йов за това, че имаше такова сърце. Това сърце винаги и навсякъде очакваше Божията заповед и независимо от времето и мястото приемаше всичко, което го сполетяваше. Йов нямаше никакви изисквания към Бог. От себе си той изискваше да чака, да приема, да посреща и да се покорява на всички подредби, които идваха от Бог; Йов вярваше, че това е негов дълг, а Бог искаше точно това“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Божието дело, Божият нрав и Самият Бог II). След като прочетох Божиите слова, сърцето ми озари и намерих път за практикуване. Йов вярвал в Бог, без да се опитва да сключва сделки с Него, и независимо дали получавал благословии, или претърпявал бедствия, той бил в състояние да хвали Бог. Това било така, защото той разпознал Божията власт измежду всички неща и измежду собствените си преживявания и знаел, че Божията велика сила устройва всичко и господства над всичко. Независимо дали в крайна сметка човек получава благословии, или страда, той трябва безусловно да се покори на върховенството и устройването на Създателя. Йов имал човешка природа и разум; той не молел Бог да прави каквото и да било. Вместо това той изисквал от себе си винаги да чака, да приема и да се покорява на всичко, което идва от Бог. Йов бил честен и благ, и имал истинска вяра в Бог; в крайна сметка той останал непоколебим в свидетелството си по време на изпитанията и получил Божието одобрение. Аз също исках да подражавам на Йов и независимо дали болестта ми щеше да се подобри, или не, или какъвто и да беше моят изход, щях да се покоря на Божиите устройвания и уредби и повече нямаше да правя собствен избор. Помолих се на Бог: „Боже, в миналото не разбирах истината. Винаги се тревожех дали болестта ми ще бъде излекувана, или дали ще имам добър изход или крайна цел, и живеех в голямо страдание. Днес съм готова да се поверя в Твоите ръце и независимо дали ще получа благословии, или ще страдам, ще се покоря на Твоето върховенство и устройване“. След известна промяна в гледната ми точка почувствах голямо облекчение и освобождение. След това опитах традиционен китайски народен лек, за да се погрижа за здравето си и неочаквано състоянието ми наистина беше овладяно и можех да изпълнявам своя дълг нормално. Чрез това преживяване осъзнах, че без разкриването чрез болестта не бих могла да разпозная достойните си за презрение намерения да търся благословии. Въпреки че претърпях известна физическа болка заради болестта си, придобих някакво разбиране за погрешните си гледни точки зад своя стремеж и преживях известна промяна. Това беше Божията любов и спасение за мен! Благодаря на Бог!