През април 2024 г. бях избрана за областен водач и тогава усетих голямо вътрешно напрежение. Усещах, че отговорността на този дълг е голяма, че има много трудности, пред които трябва да се изправя, и че трябва много да се тревожа и да платя голяма цена. Но осъзнах, че този дълг е Божията благодат към мен и че не трябва да мисля само за личните си плътски интереси, затова с радост го приех. Тъй като бях нова в този дълг, работата, която ми бе възложена, бе сравнително лека и отговарях само за текстовата работа и за църковния живот. В свободното си време можех също да гледам видеоклипове и да слушам химни. Струваше ми се, че да изпълнявам дълга си по този начин е доста добре. Не след дълго една сестра, с която си сътрудничех, беше освободена, защото не вършеше действителна работа, така че аз поех църковната работа по изчистването, за която тя отговаряше. Едва на предаването на задачите осъзнах, че работата по изчистването има много проблеми, че няма достатъчно хора, които да организират документите за изчистването, и че има голямо изоставане с документите за изчистване, които трябва да бъдат прегледани. Почувствах, че натоварването ми се е увеличило драстично, а всекидневният ми график беше препълнен.

Един ден, докато се занимавах със задачите си, моята партньорка, сестра Циу Йен, каза: „Евангелската работа е срещнала трудности и резултатите значително са намалели. Трябва всички заедно да обсъдим някакво решение“. Докато слушах разговора им, се замислих за подобен проблем, който бях открила, когато преди време бях църковен водач. Когато братята и сестрите се сблъскваха с трудности в проповядването на евангелието, водачите и работниците не разговаряха за Божиите намерения или за истините относно проповядването на евангелието; те просто продължаваха да настояват за напредък. Това беше основната причина евангелската работа да постига слаби резултати. Исках да се изкажа за този проблем, но тогава си помислих: „Работата по изчистването, за която отговарям, също има много проблеми. Всеки ден умът ми е постоянно зает. Така че, ако участвам и в евангелската работа, няма ли това да бъде допълнително усилие от моя страна? Откъде да намеря цялата тази допълнителна енергия?“. Затова сметнах, че трябва просто да се съсредоточа върху работата, за която отговарям. И с тази мисъл не казах нищо, а просто продължих със собствените си задачи. Циу Йен и Ли Юе обсъждаха дълго време, но не можаха да намерят решение, така че Циу Йен ме попита дали имам някакви добри предложения. Помислих си наум: „Още не съм си свършила собствените задачи. Ако сега се присъединя към обсъждането на евангелската работа, няма ли това да забави текущата ми работа?“. Затова отказах и казах: „Вие двете можете просто да го обсъдите. В момента имам много спешни задачи за вършене“. Ли Юе видя отношението ми и строго ми каза: „Способността на всеки да разпознава проблеми е ограничена. Разрешаването на трудностите в работата изисква обсъждане от всички. Ти се държиш безотговорно!“. Като чух критиката на сестрата, се почувствах виновна при мисълта, че наистина съм твърде егоистична. Едва тогава прекъснах задачите си и се включих в дискусията. Говорих и за проблемите, които бях забелязала, и не след дълго намерихме решение.

Няколко дни по-късно Ли Юе и Циу Йен обсъждаха въпроса за развиването на напоители. Те казаха, че някои църковни водачи не се фокусират върху развиването на хора, което води до недостиг на напоители в църквата, а това означава, че новодошлите не могат да получат своевременно поене, и сериозно възпрепятства работата по поенето на новодошлите. Те казаха, че трябва да пишем на църковните водачи, за да разговаряме за това. Помолиха ме да се включа в обсъждането за решаването на този проблем, но си помислих: „Това не е нещо, което може да се реши наведнъж. Тези въпроси ще отнемат много време и умствена енергия, а обсъждането им ще забави работата, която върша. По-късно, ако работата ми се натрупа, ще трябва да отделя допълнително време, за да се справя с нея. Освен това работата по поенето дори не е моя отговорност, така че решаването на проблема няма да ми донесе никаква заслуга. Ще вложа време и енергия, а това ще забави собствената ми работа, така че какъв е смисълът?“. Тогава просто отговорих нехайно: „Не разбирам много добре тези въпроси и не мога да предложа добър съвет. Първо го обсъдете и напишете писмото, а след като бъде написано, можем да го прегледаме заедно“. Като ме чуха да казвам това, сестрите не казаха нищо и така двете нямаха друг избор, освен да обсъдят въпроса самостоятелно. По-късно Циу Йен завърши писмото и ни помоли да дадем предложения. Погледнах го набързо и си помислих, че някои части трябва да бъдат допълнени и подобрени, но не исках да полагам усилия да го редактирам, затова просто ѝ споменах накратко някои от проблемите. След като чу коментарите ми, Циу Йен все още не знаеше как да направи допълнения и неловко каза: „Не ме бива много в писането на писма за общуване, а и редакциите също ме затрудняват, така че би ли могла да помогнеш да го редактираш и допълниш? Така няма да забавим работата“. Но аз си помислих, че е твърде много работа и само продължих да настоявам тя да го редактира. Като ме видя да си намирам всевъзможни извинения, тя накрая ме разкритикува: „Вчера не участва в обсъждането, а сега, когато писмото е написано, пак не помагаш да се редактира. Църковната работа е колективно усилие и всички споделят отговорността, но теб те е грижа само за собствената ти натовареност. Ти си съвсем егоистична и достойна за презрение!“. Когато я чух да казва това, се почувствах наистина онеправдана и започнах да си изграждам негативно мнение за сестрите с убеждението, че изобщо не разбират трудностите ми. Помислих си: „Отскоро изпълнявам този дълг, а вече всеки ден имам много работа. Сега искате да отделям допълнително време за работата, за която вие отговаряте, а когато работата ви постигне резултати, заслугата ще бъде ваша. Аз просто ще бъда зад кулисите и за мен няма да има никаква полза. Собствената ми работа също ще се натрупа и ще трябва да отделям допълнително време и енергия и за нея. За мен просто не си струва!“. Но като видях сестрата да изглежда безпомощна, неохотно се съгласих и редактирах писмото. Но се почувствах наистина потисната и че този дълг е твърде труден. Трябваше не само да следя собствените си отговорности, но и да се грижа за работата на сестрите, и просто вече не исках да изпълнявам този дълг. През това време изпълнявах дълга си в едно замаяно и вцепенено състояние, без да усещам никакво напътствие от Светия Дух, и всеки ден само изпълнявах дълга си на автопилот. В болката си се молех на Бог и се допитвах до Него: „Боже, чувствам голямо вътрешно напрежение от проблемите в дълга си, но трябва да участвам и в цялостната работа и сърцето ми се съпротивлява. Знам, че състоянието ми е грешно, но просто не мога да се накарам да се покоря. Боже, моля Те, напътствай ме, за да мога да търся истината и да разбера Твоето намерение“.

По време на духовната си практика прочетох един откъс от Божиите слова. Всемогъщият Бог казва: „Ако вярваш в Божието върховенство, то трябва да вярваш, че нещата, които се случват всеки ден, били те добри или лоши, не се случват произволно. Не че някой умишлено ти създава трудности или те е взел на прицел — всичко това е подредено и устроено от Бог“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. За да придобие истината, човек трябва да си вземе поуки от хората, събитията и нещата около себе си). Божиите слова веднага разплетоха възела в сърцето ми. Хората, събитията и нещата, които се появяват в живота ми всеки ден, са част от Божието върховенство и подредбите Му и аз трябваше да притихна пред Бог, за да си взема поука и да опозная собствения си покварен нрав. Но сега, когато сестрите ме помолиха да участвам в цялостната работа, почувствах, че те не разбират трудностите ми. Живеех в състояние, в което се вторачвах в хората и нещата, и изобщо нямах покорство. Трябваше да оставя себе си настрана, да застана пред Бог, за да търся истината, и да се самоанализирам.

По-късно прочетох Божиите слова. Бог казва: „За каквато и работа да отговарят, антихристите никога не мислят за интересите на Божия дом. Съобразяват се само с това дали са засегнати собствените им интереси и мислят единствено за малкото настояща работа, която им носи ползи. За тях основното дело на църквата е просто нещо странично, с което се занимават в свободното си време. Те изобщо не го приемат сериозно. Те се задействат само когато ги подтикват, правят само това, което им харесва, и вършат работа единствено за да поддържат собствената си власт и статуса си. Всяка работа, организирана от Божия дом, работата по разпространяването на евангелието и навлизането на Божиите избраници в живота, не са важни според тях. Каквито и трудности да изпитват другите хора в работата си, каквито и проблеми да са установили и да са им докладвали, колкото и искрени да са думите им, антихристите не им обръщат никакво внимание и не се намесват, сякаш това няма нищо общо с тях. Те са напълно безразлични, колкото и сериозни да са проблемите, които възникват в делата на църквата. Дори когато даден проблем е изложен точно пред тях, те се отнасят към него само нехайно. Едва когато Горното ги кастри директно и им нареди да разрешат даден проблем, те неохотно ще свършат малко истинска работа и ще разиграят театър пред Горното. След това ще продължат да се занимават със собствените си дела. Що се отнася до делото на църквата, до важни въпроси, свързани с общата картина, те не обръщат внимание на нито едно от тези неща и ги пренебрегват, и дори не се справят с проблемите, когато ги открият. Независимо какви въпроси повдигат другите, те отговарят нехайно, увъртат и шикалкавят, като се заемат с въпросите с голяма неохота. Не е ли това проявление на егоизъм и подлост?“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Четвърти екскурс: Обобщаване на характера на антихристите и на техния нрав същност (първа част)). „Ако някой вярва в Бог, но не се вслушва в Неговите слова, не приема истината или не се покорява на Неговото устройване и подредби, ако проявява само определено добро поведение, но е неспособен да се опълчи на плътта и не се отказва от собствените си интереси или гордост, ако макар и привидно да изпълнява дълга си, той все още живее според сатанинския си нрав и ни най-малко не се е отказал от сатанинските си философии и от начините си на съществуване, нито ги е променил, как е възможно това да е вярване в Бог? Това е вярване в религията. Такива хора външно се отричат от неща и отдават всичко, но ако погледнем пътя, по който вървят, и произхода на всичко, което правят, и мотивите им за това, те не основават тези неща на Божиите слова или на истината, а продължават да действат според собствените си представи и фантазии, субективните си предположения, амбициите и желанията си. Философиите и нравът на Сатана все още служат за основа на тяхното съществуване и действия. По въпросите, по които не разбират истината, те не я търсят, а когато я разбират, не я практикуват, не почитат Бог като велик и не ценят истината. Макар на думи и по име да са вярващи в Бог и да Го признават, и макар да изглежда, че могат да изпълняват дълг и да следват Бог, във всичко, което казват и правят, те все така живеят според сатанинския си нрав. Също като невярващите не претърпяват никаква промяна. Всички неща, които казват и правят, са разкриване на покварен нрав. Няма да ги видите да практикуват или да преживяват Божиите слова, а още по-малко да проявяват търсене и покоряване на истината във всички неща. В действията си те първо се съобразяват със собствените си интереси и първо задоволяват собствените си желания и намерения. Това ли са хората, които следват Бог? (Не.) […] Независимо колко години е вярвал, той не е установил нормална връзка с Бог. Каквото и да прави или каквото и да му се случва, първата му мисъл е: „Искам да действам по този и този начин. Какъв подход би бил в мой интерес и какъв не? Какво би могло да се случи, ако направя това и това?“. Това са нещата, които обмисля първо. Той изобщо не се замисля каква практика би прославила Бог и би свидетелствала за Него или би удовлетворила Божиите намерения, нито се моли и търси какви са Божиите изисквания и какво казват Неговите слова. Такъв човек никога не обръща внимание на това какви са Божиите намерения или изисквания и как хората би трябвало да практикуват, за да удовлетворят Бог. Макар че понякога се моли пред Бог и общува с Него, той просто разговаря със себе си, а не търси искрено истината. Когато се моли на Бог и чете Неговите слова, този човек не го отнася към въпросите, с които се сблъсква в реалния живот. И така, в нагласената от Бог среда как се отнася той към Божието върховенство, към подреденото и устроеното от Него? Когато е изправен пред неща, които не съответстват на волята му, той им се съпротивлява в сърцето си и се опитва да ги избегне. Когато е изправен пред неща, които засягат интересите му, той си напряга ума и измисля всевъзможни начини да защити интересите си — дори и да не може да извлече предимство, той не може да позволи интересите му да бъдат накърнени. Той не се старае да удовлетвори Божиите намерения, а само собствените си желания. Това вярване в Бог ли е? Такива хора имат ли връзка с Бог? Не, нямат. Те живеят по низък, мръсен, непримирим и грозен начин. Те не само нямат връзка с Бог, но и на всяка крачка вървят срещу Божието върховенство и Неговите подредби. Те многократно казват: „Нека Бог да господства и да управлява всичко в живота ми. Готов съм да позволя на Бог да заеме трона и да царува, и да управлява в сърцето ми. Готов съм да се покоря на Божието устройване и подредби“. Когато обаче се сблъскат с неща, които накърняват интересите им, те не могат да се покорят. Вместо да търсят истината в ситуация, нагласена от Бог, те искат да обърнат ситуацията или да избягат от нея. Не искат да се покорят на Божието устройване и подредби; искат да вършат нещата според собствената си воля, а собствените им интереси не бива да претърпяват и най-малката загуба. Те напълно пренебрегват Божиите намерения, като се грижат единствено за собствените си интереси, за собствените си обстоятелства, за собствените си настроения и чувства. Това вяра в Бог ли е? (Не е.)“. (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Човек не може да бъде спасен, като вярва в религия или участва в религиозни ритуали).

Божиите слова са много ясни. Човек, който истински вярва в Бог, може да търси истината и да се покори на Бог, когато се сблъсква с неща, които не съответстват на неговите представи. Ако човек изобщо не търси истината, когато се сблъска с неща, които не отговарят на неговите представи, а само обмисля собствените си интереси и търси изход, тогава той не е истински вярващ в Бог и Бог не го одобрява. Антихристите са точно такъв тип хора. Те никога не проявяват внимание към интересите на Божия дом в дълга си и вършат само това, което им е от полза по отношение на слава, придобивки или статус. Ако нещо не им е от полза, тогава дори да забележат проблем или другите да потърсят помощ, антихристите си затварят очите и ушите. Те са напълно безсърдечни, безмилостни, егоистични, достойни за презрение и лишени от човешка природа. Изправена пред разобличението на Божиите слова, се почувствах засрамена и смутена. Моите оплаквания, съпротива и неподчинение бяха съвсем неоснователни. Замислих се как вярвам в Бог от много години. Въпреки че се бях отрекла от семейството и кариерата си и изглеждаше, че наистина вярвам в Бог, в моя дълг всичките ми мисли и съображения бяха за моя собствена полза и изобщо не защитавах църковната работа. Що за член на Божия дом бях аз? Когато сестрите ми обсъждаха проблеми в евангелската работа и искаха да обсъдим решения заедно, въпреки че разбирах някои конкретни проблеми, се страхувах, че ако се изкажа, ще трябва да участвам в дискусията, което би забавило собствената ми работа, затова използвах заетостта си с работата като извинение да откажа да участвам. Когато църквата имаше недостиг на напоители и трябваше да се изпрати спешно писмо до водачите, в което да се разговаря за важността на развиването на хора, се страхувах да не увелича натоварването си и си мислех, че дори да го напиша добре, няма да получа заслуга за това, затова просто отговорих нехайно и не исках да се намесвам. Когато сестрата написа писмото и ме помоли да го проверя, забелязах проблеми, но не исках да отделям време, за да ги поправям. Не че не можех да забележа проблемите относно тези задачи или че не знаех как да ги реша, а бях твърде егоистична и достойна за презрение и се интересувах само от собствените си интереси, и ако нещо не беше от полза за репутацията или статуса ми, не исках да го правя. По какъв начин имаше място за Бог в сърцето ми? С такова поведение, когато сестра ми ме кастреше за това, че съм егоистична и достойна за презрение, дори се чувствах онеправдана и исках да избегна и да изоставя този дълг. Бях наистина неразумна! Особено когато прочетох тези Божии слова: „Той не се старае да удовлетвори Божиите намерения, а само собствените си желания. Това вярване в Бог ли е? Такива хора имат ли връзка с Бог? Не, нямат“, Донякъде се трогнах. Вярвах в Бог от много години, ядох и пих толкова много от Божиите слова и се радвах на толкова много Божия благодат и Божии благословии, но когато видях да възникват проблеми в ключови области като евангелската работа и работата по поенето, просто ги пренебрегнах. Как можех да се нарека вярваща в Бог? Не бях отдадена дори в своето полагане на труд! Едва след като осъзнах тези неща, видях колко сериозен е моят покварен нрав и се почувствах малко уплашена. Затова се помолих на Бог: „Боже, виждам, че състоянието ми е наистина опасно. Бях напълно егоистична и непокорна! Моля Те, просвети ме и ме напътствай, за да мога истински да опозная своя покварен нрав“.

Един ден прочетох Божиите слова: Всемогъщият Бог казва: „След като някой бъде покварен от Сатана, той губи своята съвест и разум. Сърцето му е напълно подведено от Сатана и той приема много мисли и гледища, които идват от Сатана, както и някои твърдения и мнения от злите тенденции. Когато нещата стигнат дотук, съвестта и разумът му са напълно покварени и разядени — може да се каже, че по това време съвестта и разумът му са напълно изгубени. Това, което се проявява, е, че характерът му е много непочтен и зъл. Тоест, преди да е приел положителните неща, той вече е приел в сърцето си много погрешни неща от Сатана. Тези неща са покварили тежко неговата човешка природа, в резултат на което неговата човешка природа е много лоша. Например, след като приеме сатанинската мисъл и гледна точка от света, която гласи: „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“, дали съвестта му ще се подобри, или ще остане същата, или ще се влоши? (Ще се влоши.) А какви са конкретните проявления на това влошаване? (Той взема предвид само собствените си интереси във всичко, което прави.) Заради собствената си цел и интересите си той не се спира пред нищо. Той е способен да мами другите и да им вреди и да прави всичко, което противоречи на морала и съвестта. Колкото повече прави, толкова по-безмилостни стават действията му, толкова по-мрачно става сърцето му, толкова по-малко чувство за съвест има и толкова по-малко човешка природа запазва. Заради собствените си интереси той ще излъже и измами всекиго […]. Каква е причината той да може да измами всекиго? Каква е първопричината? Тя е, че той е приел мислите и гледищата на Сатана и действа под господството на мислите и гледищата на Сатана. В крайна сметка съвестта и разумът на неговата човешка природа вече не функционират; тоест основните неща, които човешката природа трябва да притежава, напълно престават да действат, те са напълно разядени и контролирани от злите мисли на Сатана. Процесът на разяждане и контрол е процесът на приемане от негова страна на тези мисли и гледища и, разбира се, това е и процесът на покваряването му“ (Словото, Т.7 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (10)). Божиите слова разобличиха, че коренът на проблема за моето нежелание да участвам в цялостната работа е повлияването ми от сатанинските отрови. Живеех според сатанинските философии за светските отношения като „Всеки да си гледа работата“ и „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“. Станах изключително егоистична, себична и лишена от човешка природа, като преценявах всичко, което правех, според това дали ми е от полза или не. Влагах усилия в неща, които бяха от полза за репутацията и статуса ми, но пренебрегвах всичко, което не ми беше от полза. Дори когато другите търсеха помощта ми или ми напомняха, аз не се занимавах с тези неща и дори смятах за естествено, че ако нещо не е моя отговорност, дори да има проблем, то няма нищо общо с мен, и имам всяко основание да го пренебрегна. Под влиянието на такива мисли и възгледи пренебрегвах евангелската работа, а когато сестрите потърсиха помощта ми, все още си правех оглушки. Дори когато в евангелската работа имаше спънка, не исках да участвам, въпреки че имах някои начини да я преодолея. Когато липсата на напоители в църквата вече беше засегнала работата по поенето, се страхувах да не забавя собствената си работа, затова не исках да си сътруднича със сестрите за решаването на проблема и въпреки че той забави работата по поенето, не изпитвах никаква вина. Когато сестрата посочи моя егоизъм, аз все още отказвах да го приема, спорех и се съпротивлявах, и не изпитвах ни най-малък срам от неуспеха си да защитя интересите на Божия дом поради моя егоизъм и това, че съм достойна за презрение. Живеех според сатанинските отрови и изобщо не защитавах интересите на Божия дом. Моята съвест и разум бяха изтръпнали. За да избегна допълнителни грижи и бреме, напълно пренебрегвах Божиите намерения и интересите на църквата. Начинът, по който се отнасях към дълга си, всъщност беше отхвърляне на дълга и предателство към Бог! Щом осъзнах тези неща, най-накрая изпитах омраза към своя егоистичен и достоен за презрение покварен нрав.

По време на една от духовните си практики прочетох Божиите слова. Всемогъщият Бог казва: „Най-лесното практикуване за навлизане в истината реалност за всички, които изпълняват дълг, независимо колко дълбоко или плитко е разбирането им за истината, е на всяка крачка да мислят за интересите на Божия дом, като се избавят от егоистичните си желания, личните си намерения, мотиви, гордост и статус и като поставят интересите на Божия дом на първо място — това е най-малкото, което трябва да направят. Ако някой, който изпълнява дълг, не може дори и само това да направи, как може да се каже за него, че изпълнява дълга си? Това не е изпълнение на дълг. Преди всичко трябва да мислиш за интересите на Божия дом, да проявяваш внимание към Божиите намерения и да вземаш предвид делото на църквата. Постави тези неща на първо място; едва след това можеш да мислиш за стабилността на статуса си или за това как те възприемат другите. Разделете го на две стъпки, като направите малък компромис — не усещате ли, че това прави нещата малко по-лесни? Ако практикуваш така известно време, ще усетиш, че да удовлетворяваш Бог не е трудно. Освен това, ако можеш да изпълняваш отговорностите си, да изпълняваш задълженията и дълга си, да оставяш настрана егоистичните си желания, намерения и мотиви, да проявяваш внимание към Божиите намерения; и да поставяш на първо място интересите на Божия дом, делото на църквата и дълга, който трябва да изпълняваш, тогава, след като си преживявал така известно време, ще усетиш, че е добре да постъпваш по този начин, че хората трябва да живеят честно и открито и че не бива да водят безгръбначно, мръсно и низко съществуване, а по-скоро трябва да бъдат почтени и справедливи. Ще усетиш, че това е образът, който човек трябва да изживее. Постепенно желанието ти да удовлетворяваш собствените си интереси ще отслабне“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Свободата и освобождението могат да се постигнат само чрез отърваване от покварения нрав). Божиите слова ми посочиха път за практикуване. Когато моят дълг и личните ми интереси влязат в конфликт, трябва да давам приоритет на интересите на Божия дом във всичко. Това е отношението, което трябва да има един отдаден на дълга си човек. Въпреки че отговорностите ни бяха разделени, когато имаше проблеми в работата на сестрите, трябваше да дам приоритет на цялостната църковна работа. Неща като проповядването на евангелието, поенето на новодошли и избирането на църковни водачи и дякони са важни църковни задачи и ако възникнеха проблеми и не се решаваха своевременно, това щеше да забави работата. Въпреки че имах много работа, трябваше да разграничавам приоритетите. Ако използвах по-добре времето си, работата ми нямаше да се забави твърде много. Въпреки че понякога участието в дискусии и вземането на решения за цялостната работа изискваше повече време и усилия, чрез действително търсене и обсъждане, постепенно и без да осъзнавам, схванах някои принципи. Това беше и начин да се усъвършенствам. Тук всъщност не ставаше въпрос за страдание, а за нещо наистина полезно за мен. Преди се чувствах изтощена, защото гледната ми точка беше грешна, но когато гледната ми точка се промени, вече не чувствах, че страдам.

Един ден прочетох още от Божиите слова. Бог казва: „Начинът, по който хората изпълняват дълга си в Божия дом, е напълно различен от начина, по който се правят нещата сред невярващите. Каква е разликата? Братята и сестрите заедно четат Божието слово и са свързани духовно. Те могат да се спогаждат един с друг и да споделят най-съкровените си мисли един с друг. Способни са просто и открито да разговарят за истината, да се наслаждават на Божието слово и да си помагат един на друг. Ако някой среща трудности, всички заедно търсят истината, за да разрешат проблема, като постигат вътрешно единение и стават способни да се покорят на истината и на Бог. Невярващите са различни. Всички те крият картите си, не разкриват сърцата си пред другите, пазят се един от друг и дори кроят интриги и си съперничат. В крайна сметка те се разделят, като си развалят отношенията, и поемат всеки по своя път“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. За хармоничното сътрудничество). От Божиите слова разбрах, че за да постигнем добри резултати в дълга си в Божия дом, трябва да си сътрудничим в единомислие. Трябва да оставя настрана егоистичните си желания и да дам приоритет на църковната работа, и независимо чия работа среща проблеми, трябва да търсим решения заедно, за да можем по-лесно да придобием делото на Светия Дух и да повишим ефективността на дълга си. Точно както каза Господ Исус: „Пак ви казвам, че ако двама от вас се съгласят на земята за каквото и да било нещо, което да поискат, ще им бъде дадено от Моя Отец, Който е на небесата“ (Матей 18:19). Всеки има недостатъци и му липсват разбиране, способности или яснота по някои въпроси, и никоя работа не може да бъде извършена само от един човек. Трябва да си сътрудничим хармонично и да изкарваме на преден план силните страни и уменията на всеки човек. Само по този начин можем да изпълняваме добре дълга си. Църковната работа е колективно усилие и която и част от работата да среща проблеми, всеки трябва да сътрудничи, за да ги разреши. С това разбиране вече не се съпротивлявах да участвам в цялостната работа. По-късно, когато изпълнявахме своя дълг, всички се съсредоточихме върху хармоничното сътрудничество, и когато в работата се сблъсквахме с въпроси, които не ни бяха ясни или не разбирахме, активно ги повдигахме за обсъждане и общуване. Чрез такова действително сътрудничество придобихме по-изчерпателен поглед върху проблемите, почувствах много по-малко напрежение в дълга си, а проблемите също можеха да се решават по-бързо.

Няколко седмици по-късно резултатите от евангелската работа все още не бяха добри, затова искахме да се съберем за общение и анализ. Помислих си: „Проблемите в евангелската работа не могат да бъдат решени за кратко време. Ще трябва да прегледаме докладите за работата на всяка църква и след това да разберем проблемите и трудностите, с които се сблъскват братята и сестрите в проповядването на евангелието, за да можем да ги разрешим. Ще отнеме много време. Но все още имам няколко писма, на които трябва да отговоря, а обсъждането на евангелската работа ще забави собствените ми задачи“. При мисълта за всички тези неща усетих известна неохота да участвам. В този момент осъзнах, че отново разкривам егоизъм. Затова се обърнах към Божиите слова. Всемогъщият Бог казва: „Независимо колко голяма или малка е задачата, независимо кой ти я възлага, дали Божият дом ти я поверява, или църковен водач или работник ти я възлага, твоето отношение трябва да бъде: „Щом този дълг е възложен на мен, това е Божия възхвала и благодат. Трябва да го изпълня добре според истините принципи. Въпреки че имам средни заложби, съм готов да поема тази отговорност и да дам всичко от себе си, за да я изпълня добре. Ако не изпълня добре задачата, трябва да поема отговорност за това, а ако се справя добре със задачата, това не е моя заслуга. Това е, което трябва да направя“. Защо казвам, че начинът, по който човек се отнася към своя дълг, е въпрос на принцип? Ако наистина имаш чувство за отговорност и си отговорен човек, тогава ще можеш да поемеш църковното дело и да изпълниш дълга, който трябва да изпълниш“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (8)). От Божиите слова разбрах, че един водач, който отговаря на критериите, трябва първо да има чувство за отговорност и да дава приоритет на интересите на Божия дом. Въпреки че тази работа беше предимно отговорност на моята партньорка, тя засягаше това дали евангелската работа на църквата може да напредва гладко. Като водач аз носех частична отговорност за това и не можех да мисля само за собствените си интереси — това би било пълна липса на човешка природа. Трябваше да подредя правилно приоритетите и да оставя настрана собствените си интереси. Осъзнах, че собствените ми задачи всъщност могат да бъдат отложени, и затова поех инициативата да участвам в анализа и обсъждането. По време на обсъждането поех инициативата да допълня някои области, за които другите сестри не бяха разговаряли ясно, и в процеса на сътрудничество видях Божието напътствие. Намерих също някои методи и пътища за решаване на проблемите и изпитах огромно чувство на спокойствие в сърцето си.

С преживяването на такова разкриване придобих известна проницателност за своя егоистичен и достоен за презрение сатанински нрав. В миналото не мислех, че егоизмът е сериозен проблем, но сега, чрез разобличението на Божиите слова, виждам ясно, че когато хората живеят според своя егоистичен и достоен за презрение покварен нрав, те все повече се лишават от човешка природа, липсват им съвест и разум и няма да постигнат добри резултати в своя дълг. Само като живее според Божиите слова, практикува истината и действа според принципите, човек може да изживее човешко подобие. Само тогава човек може да има истински мир и спокойствие в сърцето си. Благодаря на Бог, че ми позволи да достигна до тези разбирания и придобивки!