От Чън Джуо, Китай

През 2010 г. моята жена ми проповяда евангелието на Божието царство. Като четях Божиите слова, разбрах, че Всемогъщият Бог е завърналият се Господ Исус и че Той изразява истината, за да пречисти и спаси човечеството. Бях безкрайно щастлив и си помислих: „Отсега нататък трябва усърдно да вярвам в Бог и да Го следвам. Колко благословен бих бил, ако можех да получа Божиите благословии и спасението Му в идните дни!“. След известно време започнах да поя новодошлите в църквата, а по-късно станах църковен водач. Всеки ден бях зает с различни задачи на църковната работа и се чувствах наистина щастлив с мисълта, че стига да продължавам да изпълнявам дълга си по този начин, със сигурност ще придобия спасение. За да се посветя изцяло на своя дълг, прехвърлих доходоносния си бизнес с дървен материал на свой роднина.

През януари 2017 г. претърпях операция на лявото око поради отлепване на ретината, но операцията не мина добре, така че зрението ми беше само 0,1. Дори не виждах ясно думите и можех да използвам само дясното си око, за да виждам. Първоначално планирах да се подложа на втора операция след известно време, но през юни, поради предателството на един Юда, полицията на Компартията започна да се опитва да ни арестува навсякъде, така че аз и жена ми избягахме в друг район и не посмях да отида в болница за лечение. По онова време можех само да си стоя вкъщи и да изпълнявам текстови дълг, но когато дълго време се взирах в компютъра, зрението ми се замъгляваше и ми беше много трудно да изпълнявам дълга си. Като виждах, че братята и сестрите около мен имат доста добро зрение, си мислех: „През последните няколко години се отказах от бизнеса си и изпълнявах дълга си в църквата, така че защо точно аз трябваше да получа очно заболяване? Дясното ми око също бе оперирано преди време, така че ако и с него нещо се обърка, какъв дълг ще мога да изпълнявам? Ако не изпълнявам дълга си, как мога да бъда спасен?“. Исках да поема риска да отида в болница за лечение, но се страхувах да не бъда арестуван от Компартията, затова не посмях да отида. Спомних си как някои братя и сестри постоянстваха в дълга си, след като се разболяха, и по-късно напълно се възстановиха. Ако постоянствам в дълга си, нима Бог няма да се смили над мен и да ме изцели? Може би окото ми в крайна сметка щеше да се оправи? Така че продължих да изпълнявам дълга си по този начин.

На 1 май 2024 г. дясното ми око внезапно се поду и ме заболя много, почувствах замайване и ми се догади. За миг не можех да видя нищо. След малко вече можех смътно да виждам фигури, които се люлеят пред мен, но не виждах ясно къде вървя. Изведнъж изпаднах в недоумение и си помислих: „Какво се случва? Преди повече от двадесет години претърпях операция за отлепяне на ретината на дясното око. Дали това не е рецидив на старата болест? Това е наистина лошо. Лявото ми око все още не е оздравяло, а сега не виждам и с дясното. Ако ослепея и с двете очи, няма да мога да изпълнявам никакъв дълг. Божието дело е на път да приключи и в този критичен момент няма ли да стана безполезен, ако не виждам? Няма ли да бъда отстранен?“. Бях много притеснен и не знаех какво да правя. След това дясното ми око пареше с пристъпи на остра болка, главата много ме болеше и непрекъснато ми се повръщаше. Нямах друг избор и рискувах да отида в болницата за преглед. Лекарят каза, че имам остра закритоъгълна глаукома и затова очното ми налягане е високо, зениците ми са разширени, а окото ми е със силна хиперемия. Каза, че замъгленото ми зрение вероятно е причинено от помътняване на стъкловидното тяло или изместване на лещата. Каза, че е необходима незабавна хоспитализация, в противен случай мога да ослепея с дясното око. Когато чух това, си помислих: „С мен е свършено. Лявото ми око е с лошо зрение, а ако не виждам и с дясното, няма ли наистина да ослепея? Да не говорим за изпълнение на дълга — дори справянето с ежедневието щеше да се превърне в проблем. Какво ще правя тогава? През последните няколко години изпълнявах дълга си на пълно работно време в църквата, така че как можах да се сдобия с такава болест? Ако беше просто болка в гърба или краката, щеше да е добре; това поне нямаше да попречи на дълга ми. Но ако очите ми не виждат и не мога да изпълнявам дълг, няма ли да стана безполезен? Как тогава мога да бъда спасен?“. Колкото повече мислех за това, толкова по-негативен ставах. Бях хоспитализиран в продължение на три дни и лекарят опита различни лечения, но очното ми налягане продължаваше да се колебае между високо и ниско. Зениците ми не можеха да се върнат към нормалното си състояние и виждах двойни образи, сякаш носех очила с диоптър 2000 градуса. Зрението ми беше едва 0,04. Лекарят каза, че засега няма ефективно лечение и че единствената възможност е първо да се направи пункция. По този начин той можеше да види дали очното налягане може да бъде понижено, да провери състоянието на лещата и след това да реши дали да се извърши втора операция. Сърцето ми се сви, когато чух това, и докато лежах в леглото, въображението ми се развихри: „Компартията ме преследва толкова много години, а аз се отказах от своя бизнес, за да изпълнявам дълга си. Дори и само с едно здраво око продължих да изпълнявам дълга си и дългът ми даде някакъв плод, така че защо Бог не ме закриля? Възможно ли е да не съм платил достатъчно висока цена или да не съм отдал достатъчно?“. На теория знаех, че трябва да се покоря на Божиите устройвания и подредби, но в сърцето си все още се надявах Бог да излекува очите ми. Колко прекрасно би било, ако се случеше чудо! По-късно видях един пациент на съседното легло, който беше претърпял операция за отлепване на ретината, но след това очното му налягане останало високо. Зрението му и на двете очи почти го нямаше, трябваше да се държи за рамото на жена си само за да върви бавно, и вече нямаше надежда за излекуване. Това ме накара отново да се притесня, че и аз ще свърша като него. Моето дете ми каза, че според интернет загубата на зрение от глаукома е необратима и болестта в момента е нелечима. След като чух това, още повече се разстроих и огорчих и започнах да се оплаквам: „Толкова много братя и сестри са били излекувани от Бог, когато са се сблъсквали с болест, тогава защо Бог не ми показва благодат?“. Просто не можех да се покоря в сърцето си и вече не исках да се моля. Прекарвах дните си във въздишки, не исках да ям и не можех да спя добре. В рамките на няколко дни бях отслабнал с няколко килограма. След втората операция лекарят имплантира в окото ми изкуствена леща и когато излязох от операционната, окото ми пареше от остра болка, а и главата ме болеше силно. Очното ми налягане беше толкова високо, че дори не можеше да бъде измерено. Лекарят можеше само да изпуска вътреочна течност през хирургическия разрез на всеки половин час и да използва лекарства за понижаване на очното налягане. Но минаха шест часа, а очното налягане все още не спадаше. Лекарят каза, че това е много опасно, че операцията може да се окаже напразна и че зрението ми не може да бъде спасено. При мисълта, че в бъдеще може да не виждам нищо с дясното си око, изпитах дълбока болка. Едва тогава най-накрая започнах да се самоанализирам. Откакто за първи път получих очно заболяване досега, нямах никакво отношение на покорство, а само погрешно разбиране на Бог и оплаквания към Него, и ми липсваше всякакъв разум, какъвто би трябвало да има един вярващ в Бог човек. Затова се помолих и поверих очната си болест в Божиите ръце, готов да се покоря на Божиите устройвания и подредби, каквото и да се случеше с очите ми. Неочаквано след малко очите ми можаха смътно да видят нещичко и очното ми налягане постепенно се нормализира. На следващия ден, макар зрението ми все още да беше замъглено, то се беше подобрило до 0,2. Внезапно ме обзе радост и като знаех, че това е Божията милост и Неговото разбиране към моята слабост, не спирах да благодаря на Бог в сърцето си.

След като ме изписаха от болницата, останах за известно време в дома на един роднина, за да си почина и да се възстановя. През това време водачи, надзорници и други братя и сестри също ми писаха, за да покажат загрижеността си, да попитат за състоянието ми и да намерят Божиите слова, за да ми помогнат и да ме подкрепят. Моята жена също ми четеше на глас Божиите слова, два откъса от които ми бяха много полезни. Всемогъщият Бог казва: „Молиш ли се на Бог и търсиш ли от Него, когато те повали болест или страдание? Как те ръководи и напътства делото на Светия Дух? Само те просвещава и озарява ли? Това не е единственият Му метод. Той също ще те изпита и облагороди. Как Бог изпитва хората? Не ги ли изпитва, като ги кара да страдат? Страданието върви ръка за ръка с изпитанието. Ако не бяха изпитанията, как могат хората да страдат? А без страдание как могат хората да се променят? Страданието върви ръка за ръка с изпитанията — това е делото на Светия Дух“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Придобиването на истината е най-важното нещо във вярата в Бог). „По кой път трябва да поемат хората, когато се появи болест? Как да изберат? Хората не бива да потъват в скръб, безпокойство и тревога и да обмислят собствените си бъдещи перспективи и път. Напротив, колкото повече хората изпадат в подобно положение, в такива специални ситуации и обстоятелства, и колкото повече се намират в такива непосредствени затруднения, толкова повече трябва да търсят истината и да се стремят към нея. Само така проповедите, които си чул в миналото, и истините, които си разбрал, няма да са напразни и ще дадат резултат. Колкото повече се изправяш пред подобни трудности, толкова повече трябва да загърбиш собствените си желания и да се покориш на Божието устройване. Целта, с която Бог създава такива обстоятелства и условия за теб, не е да те накара да потънеш в скръб, безпокойство и тревога, нито е да изпитваш Бог дали ще те изцери, когато се разболееш, и по този начин да разбереш истината по въпроса; Бог създава тези специални обстоятелства и условия за теб, за да можеш да научиш практическите уроци в такива обстоятелства и условия, да постигнеш по-дълбоко в навлизане в истината и в покорството си към Него и за да знаеш по-ясно и по-точно как Той устройва всички хора, събития и неща. Съдбата на хората е в Божиите ръце и независимо дали хората го чувстват или не, дали наистина го осъзнават или не, те трябва да се покоряват на Бог, да не Му се противопоставят, да не Го отблъскват и в никакъв случай да не Го изпитват. Във всеки случай може да умреш и е излишно да казваме какъв ще бъде твоят изход, ако Му се противопоставяш, отблъскваш Го и Го изпитваш. И обратното, ако в същите обстоятелства и условия си способен да потърсиш как трябва да се покори едно сътворено същество на устроеното от Създателя, да потърсиш какви уроци трябва да научиш и какъв покварен нрав трябва да опознаеш в обстоятелствата, които Бог създава за теб, да разбереш Божиите намерения в тези ситуации и да свидетелстваш добре, за да отговориш на Божиите изисквания, трябва да направиш именно това“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). След като прочетох Божиите слова, усетих ревностните и грижовни намерения на Бог. Божието намерение не беше да живея в негативни емоции на тревога и огорчение, а да ми позволи да се моля, да разчитам на Него и да се покоря на Неговите устройвания и подредби, така че от този случай да мога да потърся истината, да се самоанализирам и да успея да опозная себе си. Бог използваше моята болест, за да пречисти покварата ми, и това беше Неговата любов. Щом разбрах Божието намерение, започнах да се моля всеки ден на Бог да ме напътства да си взема поука. Жена ми също често ми четеше Божиите слова. Постепенно вече не се чувствах толкова унил и състоянието ми много се подобри. След известно време отидох отново в болницата за преглед и за моя изненада зрението ми беше достигнало 0,3. Взех си друг чифт очила и можех да виждам думите на компютъра малко по-ясно, и вече наистина нямах проблеми с писането.

След това започнах да умувам: „Чрез тази болест разкрих страшно много оплаквания и погрешно разбиране — над кой аспект на моя покварен нрав трябва да размишлявам?“. Един ден прочетох Божиите слова: „Хората вярват в Бог, за да бъдат благословени, възнаградени, увенчани. Нима това не съществува в сърцето на всеки? Факт е, че е така. Въпреки че хората не говорят често за това и дори прикриват мотивите и желанието си да получат благословии, това желание и този мотив винаги са били непоклатими дълбоко в сърцата им. Колкото и духовна теория да разбират хората, каквито и знания от преживявания да имат, какъвто и дълг да могат да изпълнят, колкото и страдания да понасят и каквато и цена да плащат, те никога не се отказват от мотивацията за благословии, скрита дълбоко в сърцата им, и винаги мълчаливо се трудят в нейна полза. Нима това не е заровено най-дълбоко в сърцата на хората? Как бихте се чувствали без тази мотивация да получавате благословии? С каква нагласа бихте изпълнявали дълга си и бихте следвали Бог? Какво би станало с хората, ако тази скрита в сърцата им мотивация да получават благословии бъде премахната? Възможно е много хора да станат негативни, а някои да се демотивират да изпълняват дълга си. Те ще загубят интерес към вярата си в Бог, сякаш душата им е изчезнала. Те ще изглеждат така, сякаш сърцето им е било отнето. Затова казвам, че мотивацията за благословии е нещо, което се таи дълбоко в сърцата на хората“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Шест показателя за израстване в живота). „Целта, с която тези хора следват Бог, е много проста; единствената им цел е да бъдат благословени. Тези хора не могат да си направят труда да обърнат внимание на нищо друго, което няма отношение към тази цел. За тях няма по-легитимна цел от това да вярват в Бог, за да получат благословения — това е цялата стойност на тяхната вяра. Ако нещо не допринася за постигането на тази цел, те остават напълно безразлични към него. Такъв е случаят с повечето хора, които днес вярват в Бог. Тяхната цел и намерение изглеждат легитимни, защото, вярвайки в Бог, те също така Му отдават всичко, посвещават Му се и изпълняват дълга си. Те се отказват от младостта си, изоставят семейството и кариерата си и дори прекарват години извън дома, заети и в движение. В името на крайната си цел те променят собствените си интереси, възгледите си за живота и дори посоката, в която се стремят, но не могат да променят целта на вярата си в Бог. […] Освен ползите, които са толкова тясно свързани с тях, може ли да има някакви други причини, поради които хора, които никога не са разбирали Бог, дават толкова много за Него? В това ние откриваме един неразкрит досега проблем: Отношенията на човека с Бог са просто отношения на един явно личен интерес. Това е връзка между получател и дарител на благословения. Казано направо, това са отношенията между работник и работодател: работникът работи здраво само за да получи наградата, която му дава работодателят. В такава връзка, основана на интереси, няма родствена обич, а само сделка. Няма обичащ или обичан, само милостиня и милост. Няма разбиране, а само безпомощно потиснато недоволство и мамене. Няма близост, а само непреодолима пропаст. А когато нещата са стигнали дотук, кой може да обърне този ход? И колко хора са способни наистина да разберат колко ужасна е станала тази връзка? Вярвам, че когато хората се потопят в радостта от това, че са благословени, никой не може да си представи колко смущаваща и грозна е такава връзка с Бог“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Приложение 3: Човек може да бъде спасен само когато е под Божието управление). Бог разобличи точното ми състояние. В дългите си години на вяра в Бог се отказах от дома и кариерата си, понасях трудности и отдавах всичко, и всичко това бе, за да получа благословии, да бъда спасен и да вляза в небесното царство. Спомням си, че когато за първи път намерих Бог, вярвах, че докато изпълнявам дълга си, отричам се от нещата и отдавам всичко, със сигурност ще получа Божиите благословии. Поради тази причина активно изпълнявах дълга си и за да избегна забавяне на дълга, дори се отказах от бизнеса си. Усещах, че имам безкрайна енергия, а единствената ми цел беше да се стремя към благословии. По-късно лявото ми око се разболя и зрението ми намаля, но аз все още постоянствах в дълга си. Мислех, че Бог ще вземе предвид постоянството ми в дълга и покорството ми към Него и затова ще излекува окото ми и в бъдеще ще ми даде добра крайна цел. За моя изненада не само че лявото ми око не се оправи, но и дясното ми око разви глаукома. Не виждах абсолютно нищо и не можех да изпълнявам никакъв дълг. Когато видях, че няма надежда да придобия благословии, се почувствах изключително огорчен и опечален и бях пълен с погрешно разбиране на Бог и оплаквания срещу Него. Продължавах да споря с Бог в сърцето си и да изисквам да ме излекува. Чрез съда и разобличаването на Божиите слова най-накрая видях, че съм се опитвал да използвам дълга си, за да се пазаря за благословиите на небесното царство и че връзката ми с Бог е била просто от гол личен интерес. През всичките години, в които изпълнявах дълга си, не съм се стремял към истината и поквареният ми нрав не се беше променил много. Зад страданието и плащането на цена се криеха опити да се пазаря с Бог. Бях пълен с изисквания и измама към Бог и нямах нито капка искреност. По-късно започнах да търся: „Каква е първопричината за постоянното ми желание за благословии във вярата ми?“.

Един ден прочетох Божиите слова: „Всичко, което правят — независимо дали се молят, общуват или проповядват — всичките им стремежи, мисли, домогвания, представляват искания към Бог и опити да се измоли нещо от Него. Хората вършат всичко това с надеждата да спечелят нещо от Бог. Някои казват, че „такава е природата на човек“, което е вярно. А и това, че хората изискват твърде много от Бог и имат твърде много прекомерни желания, доказва, че наистина им липсват съвест и разум. Всички искат и просят неща в свой интерес или се опитват да спорят и си намират оправдания — всичко това го вършат заради самите себе си. По много неща се вижда, че това, което хората вършат, е напълно лишено от разум, и това е истинско доказателство, че сатанинската логика на израза „всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“ вече се е превърнала в природа за човека. Какъв проблем разкрива това, че хората поставят твърде много искания към Бог? Това показва, че хората са покварени от Сатана до определена степен и че във вярата си в Бог съвсем не се отнасят към Него като към Бог“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Хората изискват твърде много от Бог). „Независимо от това как са подложени на изпитания, верността на тези, които имат Бог в сърцата си, остава непроменена; но онези, които нямат Бог в сърцата си, щом Божието дело не е от полза за тяхната плът, променят мнението си за Бог и дори се отдалечават от Него. Това са хората, които няма да устоят накрая, които търсят само Божиите благословии и нямат никакво желание да отдадат всичко на Бог и да Му се посветят. Всички тези низки хора ще бъдат отлъчени, когато Божието дело приключи, и към тях няма да бъде проявена никаква милост. Тези, които нямат човешка природа, са напълно неспособни да обичат Бог истински. Когато средата е удобна или има изгода, те са напълно покорни пред Бог, но щом желанията им бъдат осуетени или в крайна сметка разбити, те веднага се вдигат на бунт. Дори само за една нощ те се превръщат от усмихнати, „добросърдечни“ хора в свирепи на вид палачи, които неочаквано се отнасят към своя довчерашен благодетел като към смъртен враг, без да имат причина за това. Ако не се пропъдят тези зли демони, които убиват без да им мигне окото, няма ли да се превърнат в скрита опасност?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Божието дело и практиката на човека). Божиите слова ме накараха да осъзная, че постоянният ми стремеж към благословии произтича от това, че живея според сатанински отрови като „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“, „Човекът умира за богатство, както птиците — за храна“ и „Никога не си мърдай пръста без награда“. Всичко, което правех, беше насочено към облагодетелстване на самия мен, а природата ми беше особено алчна и егоистична. Когато за първи път приех Божието дело от последните дни, научих, че Бог извършва последния етап от Своето дело за спасение на човечеството и че само като вярвам в Бог и изпълнявам дълга си, мога да имам шанс да бъда спасен и да остана. Видях това като възможност, която се дава веднъж в живота, затова се отказах от бизнеса си без колебание и избрах да изпълнявам дълга си на пълно работно време. Ако не беше заради благословии и придобивки, изобщо нямаше да имам такъв ентусиазъм. През годините, въпреки че виждах ясно само с едно око, все още постоянствах в дълга си с мисълта, че като правя така, ще бъда спасен и ще имам добра крайна цел. Отнасях се към Бог като към работодател и след като изпълних малко дълг, безсрамно изисках от Бог благословии и обещания, като мислех как мога да се възползвам от Него. Когато дясното ми око се разболя и бях изправен пред перспективата да ослепея и да не мога да изпълнявам никакъв дълг, помислих, че съм на път да стана безполезен човек и да бъда отстранен. Чувствах, че всичките ми години на усилия и отдаване могат да се окажат напразни и че надеждата ми за придобиване на благословии може да бъде разбита. Така че просто не можех да го приема и бях пълен с погрешно разбиране на Бог и оплаквания срещу Него. Дори се запитах защо Той е позволил такава болест да ме сполети. Това мое поведение бе точно това, което Бог беше разобличил: „Тези, които нямат човешка природа, са напълно неспособни да обичат Бог истински. Когато средата е удобна или има изгода, те са напълно покорни пред Бог, но щом желанията им бъдат осуетени или в крайна сметка разбити, те веднага се вдигат на бунт. Дори само за една нощ те се превръщат от усмихнати, „добросърдечни“ хора в свирепи на вид палачи, които неочаквано се отнасят към своя довчерашен благодетел като към смъртен враг, без да имат причина за това“. Във вярата си изобщо не се отнасях към Бог като към Бог. Отнасях се към дълга си като към разменна монета, която можех да заменя за благословии и влизане в небесното царство. По същество се опитвах да използвам Бог и да кроя планове срещу Него с мисълта, че мога да разменя платената от мен цена и усърдната работа за големи благословии. Що за човешка природа или разум имах въобще? Когато дойде това изпитание, не мислех как да удовлетворя Бог, а се притеснявах единствено за собственото си бъдеще и крайната си цел. Бях наистина егоистичен и достоен за презрение! Откакто приех Божието дело в последните дни, получавах поенето и подкрепата на Божиите слова, а и Бог ми даде възможности да изпълнявам дълга си, като ми позволи в хода на моя дълг постепенно да разбирам и придобивам различни аспекти на истината. Всичко това беше Божията любов и спасението Му за мен, но аз се отнасях към дълга си като към трамплин за придобиване на благословии. Това беше наистина отвратително и омразно за Бог! Спомних си какво казал Павел, „Аз се подвизах в доброто войнстване, пътя свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мене венецът на правдата“ (2 Тимотей 4:7-8). Павел използвал усърдната си работа и цената, която бил платил, за да изиска венец на праведност от Бог с твърдението, че Бог би бил неправеден, ако не му го даде, и открито крещял срещу Бог и Му се противопоставял. Това накърнило Божия нрав и затова Павел бил наказан от Бог. Не вървях ли сега по същия път като Павел? Ако не се покаех, щях да свърша наказан в ада!

По-късно прочетох още от Божиите слова. Всемогъщият Бог казва: „Няма нищо общо между дълга на даден човек и това дали той получава благословии или понася несгоди. Дългът е нещо, което човек трябва да изпълни, това е негово изпратено от небесата призвание и той трябва да го изпълни, без да търси отплата и без условия или извинения. Само това може да се нарече изпълнение на дълга. Получаването на благословии се отнася до благословиите, на които човек се радва, когато е доведен до съвършенство след преживяване на съд. Понасянето на несгоди се отнася до наказанието, което човек получава, когато нравът му не се променя след преминаването през наказание и съд — тоест когато не е доведен до съвършенство. Но независимо дали получават благословии, или понасят несгоди, сътворените същества трябва да изпълняват своя дълг, като правят това, което трябва да правят, и това, което са способни да правят. Това е минимумът, който човек, стремящ се към Бог, трябва да изпълни. Не бива да изпълняваш дълга си само за да получиш благословии и не бива да отказваш да изпълняваш дълга си от страх да не понесеш несгоди“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Разликата между служението на въплътения Бог и човешкия дълг). Божиите слова са толкова ясни! Дългът е Божие поръчение към човека и е неотменна отговорност на сътвореното същество. Тук не трябва да има никакви скрити намерения или примеси. Точно както е напълно естествено и обосновано децата да бъдат почтителни към родителите си, тук не трябва да има преследване на придобивки. Освен това дали някой може да бъде спасен зависи от това дали в хода на изпълнението на дълга си се стреми към истината, гледа на хората и нещата според Божиите слова и дали поквареният му нрав може да бъде пречистен и преобразен. Ако някой може да постъпва правилно и съвестно да изпълнява задачите си според Божиите изисквания, да стои на мястото на сътворено същество и да изпълнява дълга си, и каквито и големи изпитания или облагородявания да го сполетят, не таи погрешно разбиране или оплаквания, а може безусловно да се покори на Божиите устройвания и подредби и в крайна сметка да постигне покорство към Бог и страх от Него, тогава такъв човек може да бъде спасен и в крайна сметка ще остане. Не е така, че стига някой да може да изпълнява дълга си, ще бъде спасен, дори ако поквареният му нрав изобщо не се е променил — този възглед беше изцяло моя собствена представа и фантазия и бе съвсем абсурден. Оттогава нататък бях готов да търся Божиите намерения и да се стремя към истината във всичко, което ме сполетяваше, и да изпълнявам дълга си, за да се отплатя за Божието спасение. След това състоянието ми донякъде се промени. Понякога очите ми все още се замъгляваха, след като четях проповеди известно време, и трябваше да си почина, но не чувствах такава мъка в сърцето си, както преди.

По време на духовната си практика прочетох тези откъси от Божиите слова. Бог казва: „Говорим за болестта. Това е нещо, което повечето хора ще преживеят през живота си. Следователно видът на болестта, която ще засегне тялото на хората в даден момент или на определена възраст, и това, какво ще бъде здравето им, са все неща, които са подредени от Бог и хората не могат да решават сами тези неща. Точно както когато някой се ражда, той не е способен да реши сам кога да стане това. И така, не е ли глупаво да се чувстваш скръбен, неспокоен и тревожен за неща, за които не можеш да решаваш сам? (Да.) Хората трябва да се заемат с решаването на нещата, които могат да решат сами, а за тези, с които не могат да се справят сами, трябва да чакат Бог. Хората трябва да се покорят мълчаливо на Бог и да Го молят да ги защити — това е начинът на мислене, който трябва да имат. Когато наистина ги застигне болест и смъртта наистина е близо, тогава хората трябва да се покорят и да не се оплакват, да не се бунтуват срещу Бог, да не сипят хули срещу Бог или да казват неща, с които да Го нападат. Вместо това те трябва да се изправят като сътворени същества и да преживяват и ценят всичко, което идва от Бог — не бива да се опитват да избират нещата сами за себе си. Това трябва да бъде специално преживяване, което обогатява живота ти и не е непременно лошо, нали? Ето защо, когато става въпрос за болест, хората трябва първо да преодолеят погрешните си мисли и възгледи относно произхода на болестта и тогава вече няма да се тревожат за това. Освен това те нямат право да контролират известни или неизвестни неща, нито са способни да ги контролират, тъй като всички тези неща са под Божието върховенство. Отношението и принципът на практикуване, които хората трябва да имат, са да чакат и да се покоряват. От разбирането до практикуването всичко трябва да се прави съгласно истините принципи — тоест да се стремиш към истината“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (4)). „И така, как трябва да избереш и как да подходиш към въпроса за разболяването си? Много е просто и има един път, който трябва да следваш — стреми се към истината. Стреми се към истината и разглеждай въпроса според Божиите слова и според истините принципи — именно такова разбиране трябва да имат хората. А как трябва да практикуваш? Приложи на практика разбирането, което си придобил, и истините принципи които си разбрал според истината и Божиите слова, в нещата, които преживяваш, и ги превърни в своя реалност и свой живот — това е от една страна. От друга страна, не бива да изоставяш своя дълг. Независимо дали си болен или те боли, стига да ти остава още един дъх, стига да си още жив, стига още да можеш да говориш и да ходиш, значи имаш енергията да изпълняваш дълга си и трябва да се държиш добре и да останеш здраво стъпил на земята при изпълнението му. Не бива да изоставяш дълга си на сътворено същество, нито отговорността, която Създателят ти е поверил. Щом не си умрял, трябва да довършиш дълга си и да го изпълниш добре. Някои хора казват: „Тези неща, които Ти казваш, не са много тактични. Аз съм болен и трудно го понасям!“. Когато ти е трудно, можеш да си починеш, да се погрижиш за себе си и да се лекуваш. Ако все още желаеш да продължаваш да изпълняваш дълга си, можеш да намалиш обема на работата си и да изпълняваш някакъв подходящ дълг, такъв, който не влияе на възстановяването ти. Това ще докаже, че в сърцето си не си изоставил дълга си, че сърцето ти не се е отклонило от Бог, че в сърцето си не си се отрекъл от Божието име и че в сърцето си не си изоставил желанието да бъдеш подобаващо сътворено същество. Някои хора казват: „Ако съм направил всичко това, Бог ще отнеме ли тази болест от мен?“. Ще го направи ли? (Не е задължително.) Независимо дали Бог ще отнеме тази болест от теб, или не, дали Бог ще те изцели, или не, това, което правиш, е това, което едно сътворено същество трябва да прави. Независимо дали физическото ти състояние ти позволява да поемаш каквато и да е работа или да изпълняваш дълга си, сърцето ти не бива да се отклонява от Бог и в сърцето си не бива да изоставяш дълга си. Така ще изпълниш отговорностите си, задълженията си и дълга си — това е предаността, към която трябва да се придържаш“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). От Божиите слова видях, че на какъвто и етап от живота някой да се сблъсква с болест или трудности, всичко е под Божието върховенство и е устроено от Бог, и всичко има смисъл. Точно като мен — ако не беше тази очна болест, която почти ме накара да ослепея, никога нямаше да узная подлото си намерение да се опитвам да сключвам сделки с Бог, още по-малко, че през цялото време съм вървял по пътя на Павел, и в крайна сметка щях да бъда наказан за съпротива срещу Бог. Въпреки че през това време бях изпълнен с тъга и болка, това ме накара да се самоанализирам и да опозная себе си, и придобих известен растеж в живота. Всичко това беше Божията благодат. Никога нямаше да науча тези неща в комфортна среда. Спомних си и за Йов — той се боял от Бог. Когато се изправил пред наистина големи изпитания и облагородявания, цялото му имущество било отнето от разбойници, децата му умрели, а той бил покрит с гнойни рани. Седял в пепелта и се чесал с парче от глинен съд, за да облекчи болката си, но не съгрешил с устата си. Дори когато жена му казала да се отрече от Божието име, а тримата му приятели го осъдили, той не се оплакал от Бог. Дори казал: „Йехова даде, Йехова отне, благословено да е името на Йехова“ (Йов 1:21). „Ще приемем ли доброто от Божията ръка, без да приемаме злочестината?“ (Йов 2:10). Йов предпочел да прокълне себе си, вместо да спре да се покорява на Бог или да престане да се оставя в ръцете на Божиите устройвания, като по този начин засрами Сатана. После е Петър — той преживял стотици изпитания и облагородявания само за седем години и през цялото време вървял по пътя на стремежа към истината. Съсредоточил се върху това да се самоанализира и да опознае себе си и се стремял да удовлетворява Божиите намерения във всичко. В крайна сметка стигнал дотам, че обикнал Бог до краен предел и се покорил дори до смърт. Нито Йов, нито Петър отправяли каквито и да било изисквания или молби към Бог, още по-малко се притеснявали какъв изход ще имат. Всичко, за което мислели, било как да се покорят на Бог и да Го удовлетворят и в крайна сметка останали непоколебими в свидетелството си за Бог и напълно унизили Сатана. Всички тези хора са примери, на които трябва да подражавам. Взех твърдо решение: „Докато все още имам възможност да изпълнявам дълга си и докато все още мога да виждам думите, ръцете ми все още могат да печатат, а умът ми е бистър, тогава ще дам всичко от себе си в своя дълг. Дори ако един ден загубя зрението си и вече не мога да изпълнявам дълга си, пак ще бъда готов да се покоря. Дори и да не виждам, мога да слушам четения на Божиите слова и да умувам над словата Му в сърцето си, и мога устно да споделям своето разбиране от преживяване с жена си и децата си, за да могат те да ми помогнат да напиша статии със свидетелства за преживявания. Ще се съсредоточа и върху това да притихвам пред Бог, за да слушам общението Му, и ще се осланям на Божиите слова, за да се самоанализирам и да опознавам себе си и да се отърва от покварения си нрав“. В последвалите дни носех очила за четене, за да присъствам на събирания и да чета Божиите слова с жена си. Продължих всеки ден да пиша проповеди, а когато имах време, пишех и статии със свидетелства за преживявания. Когато след дълго гледане на компютъра очите ми се замъгляваха, си слагах капки за очи и ги оставях да починат за малко, а щом дискомфортът отминеше, продължавах да изпълнявам дълга си. Около два месеца след очната ми операция отидох в болницата за контролен преглед и лекарят ми приложи лазерна терапия. Това изчисти част от помътняването на стъкловидното тяло в окото ми и можех да виждам близките предмети много по-ясно от преди. Вече не се нуждаех от очила за четене, за да виждам текста на компютъра, и дори можех да виждам ясно по-малките букви. Бях наистина развълнуван и благодарих на Бог от все сърце за Неговата благодат.

Чрез това преживяване осъзнах колко егоистичен и достоен за презрение бях, че се опитвах да сключвам сделки с Бог във вярата си. Именно Божиите слова ми дадоха известно разбиране за самия мен и доведоха до известна промяна в мен. Искрено благодаря на Бог!