От Сяо И, Испания

Когато бях дете, родителите ми бяха заети да изкарват прехраната и нямаха време да се грижат за мен, затова ме изпратиха да живея при баба ми. По това време се провеждаше преброяване за семейно планиране и тъй като не бях регистрирана в дома на баба, за да избегнем глоби, всеки път, когато в селото имаше проверки, тя ме вземаше на ръце и ме скриваше. Съседите ми се присмиваха, че нямам адресна регистрация, наричаха ме „малката Никоя“ и казваха, че съм дете без майка. Макар да бях само дете, все пак разбирах, че ми се подиграват. Това много ме нараняваше. Не исках да виждам другите деца, нито да играя с тях. През повечето време стоях затворена сама вкъщи и гледах телевизия или си играех с баба. Детството ми беше доста потиснато и монотонно. По-късно, когато достигнах училищна възраст, родителите ми ме прибраха у дома. Понеже бях интровертна, не обичах да говоря и не поздравявах хората, майка ми казваше, че съм несхватлива и не толкова съобразителна като по-малката ми сестра. Аз също смятах, че имам много недостатъци, затова още по-малко ми се искаше да общувам с хората. С времето започна да ми става трудно да общувам с другите и когато разговарях с някого, не знаех какво да кажа или как да започна. Понякога имах мисли и възгледи, които исках да изразя, но щом отворех уста, от притеснение и страх започвах да мънкам. Особено когато говорех с непознати хора в големи групи, толкова се притеснявах, че лицето ми се изчервяваше. Затова всеки път, когато идваха роднини или трябваше да присъствам на вечеря, винаги гледах да го избегна, ако можех, а ако нямаше как да откажа, просто седях тихо в някой ъгъл и гледах как другите си говорят и се смеят.

Бях такава и след като намерих Бог. Спомням си, че веднъж на едно събиране видях, че има 50-60 души. Веднага се уплаших и при толкова много хора не посмях да обеля и дума. Не умеех да се изразявам добре, затова си мислех, че ако говоря неясно или другите не ме разберат, ще стане много неловко и срамно. Затова всеки път, когато надзорникът ме помолеше да споделя общение, избирах да мълча и просто да слушам. Понякога, когато изучавах професионални умения с братя и сестри, надзорникът ни приканваше да споделяме мислите си и аз неволно се изнервях и не смеех да проведа общение от страх да не се изразя неясно. На няколко пъти нямах друг избор, освен да водя общение, след като надзорникът ме посочваше, и през това време бях толкова притеснена, че гласът ми се променяше, и колкото повече говорех, толкова по-червена ставах. В крайна сметка не можех да говоря ясно и се чувствах ужасно неудобно. Мислех си: „Защо съм толкова безполезна? Просто изразявам мнението си, защо е толкова трудно и напрягащо? Дори не мога да говоря ясно, каква съм глупачка!“. Когато гледах сестрите, с които си сътрудничех, да общуват толкова естествено и гладко, усещах силна завист: „Защо нямам такава увереност и смелост? Защо ми е толкова трудно да говоря или да изразя мислите си?“. По-късно надзорникът ме назначи за ръководител на екип. Помислих си: „Аз съм интровертна и не умея да се изразявам, а пред голяма група и дума не смея да пророня. Ами ако братята и сестрите имат въпроси и не мога да им отговоря ясно? Няма ли да е неловко?“. Просто ми се искаше надзорникът да намери някой друг, а аз да си остана в екипа, без да се набивам на очи. Но се опасявах, че ако откажа този дълг, ще направя лошо впечатление на надзорника, затова прогоних тази мисъл. След това, когато проследявах работата на братята и сестрите, пак се притеснявах и винаги исках друг да отговаря на въпросите им от страх, че няма да обясня нещата ясно, нито ще успея да реша проблемите им. Когато не можех да го избегна, се принуждавах да пророня няколко думи, но все още бях много притеснена. Когато виждах това си поведение, усещах силно разочарование и осъзнах, че моето състояние сериозно засягаше нормалното ми общуване с другите и способността ми да изпълнявам дълга си. Ако скоро не го преодолеех, щях да ставам все по-пасивна в дълга си, и това със сигурност щеше да забави работата. Затова съзнателно потърсих истината, за да разреша проблемите си.

Един ден почетох от Божиите слова: „Без значение каква е ситуацията, когато един страхлив човек се сблъска с някаква трудност, той отстъпва. Защо прави това? Една от причините е, че това е породено от неговото чувство за малоценност. Тъй като се чувства малоценен и не смее да бъде пред хората, той дори не може да поеме задълженията и отговорностите, които би трябвало да поеме, нито пък може да понесе бремето на това, което всъщност е способен да постигне в рамките на собствената си способност и заложба и в рамките на своя опит като нормален човек. Това чувство за малоценност засяга всеки аспект от неговата човешка природа, засяга неговата почтеност и, разбира се, засяга и неговата индивидуалност. В група от хора той рядко изразява своите собствени възгледи и почти никога няма да го чуеш да изразява своя собствена позиция или мнение. Когато се сблъска с проблем, той не смее да говори, а вместо това постоянно се свива и отстъпва. Когато там има само няколко души, той може да събере смелост да седне сред тях, но когато там има много хора, той отива, където има ъгъл и слабо осветление, не смеейки да бъде пред другите хора. Винаги, когато му се прииска положително и активно да каже нещо, да изрази собствените си възгледи и мнения, за да покаже, че това, което мисли, е правилно, дори няма куража да го направи. Всеки път, когато има такива идеи, чувството му за малоценност изведнъж го залива и го контролира, потиска го и му казва: „Не казвай нищо, за нищо не ставаш. Не изразявай възгледите си, просто запази идеите си за себе си. Ако в сърцето ти има нещо, което наистина искаш да кажеш, просто го запиши на компютъра и го обмисли насаме. Не бива да допускаш никой друг да разбира за това. Ами ако кажеш нещо погрешно? Ще бъде толкова неудобно!“. Този глас продължава да ти казва да не правиш едно или друго нещо, да не казваш едно или друго нещо и те кара да преглъщаш всяка дума, която искаш да изречеш. Може да има нещо, което дълго време си обмислял в сърцето си, но когато дойде време да говориш, ти отстъпваш, не смееш да го кажеш, чувстваш се неудобно да говориш и чувстваш, че това е нещо, което не бива да правиш, че да го направиш би било като нарушаване на някакво правило или нарушаване на закона. И когато един ден активно изразиш собствения си възглед, дълбоко в себе си се чувстваш несравнимо разтревожен и неспокоен. Макар че това чувство на несравнимо безпокойство постепенно отшумява, чувството ти на малоценност бавно задушава идеите, намеренията и плановете, които имаш за желанието да говориш, за желанието да изразяваш собствените си възгледи, за желанието да си нормален човек и за желанието да си като всички останали. Онези, които не те познават наистина, вярват, че ти си човек на малкото думи, че си тих, че имаш срамежлива индивидуалност, че си някой, който не обича да се откроява от тълпата, че се чувстваш неудобно и лицето ти почервенява, когато говориш пред много други хора, и че си относително интровертен. В действителност само ти знаеш, че ти се чувстваш малоценен. […] Въпреки че не може да се каже, че тази емоция е покварен нрав, тя вече е причинила тежък негативен ефект върху хората; тя сериозно потиска тяхната човешка природа и има огромно негативно въздействие върху различните емоции, както и върху речта и действията на тяхната нормална човешка природа. Тези последствия са много сериозни. В малък мащаб това засяга тяхната индивидуалност, техните предпочитания и техните амбиции; в голям мащаб това засяга техните цели и посока в живота. От причините за това чувство за малоценност, от неговото развитие и от последствията, които то носи на човека, от който и аспект да го погледнеш, не е ли това нещо, от което хората трябва да се избавят? (Така е.)“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (1)). След като прочетох Божиите слова, осъзнах, че наистина изпитвам чувство за малоценност. Състоянието и проявленията на чувството за малоценност, които Бог разобличава, се наблюдаваха и в мен. Сърцето ми бе сковано от чувство за малоценност и все си мислех, че — по един или друг начин — не съм достатъчно добра. Когато трябваше да говоря пред повече хора, изпадах в паника или просто се свивах в някой ъгъл и мълчах. Когато в дълга си трябваше да изразя своите мисли, неволно се напрягах и вместо да се съсредоточа върху това как да си сътруднича с всички, за да изпълня дълга си, си мислех, че не се изразявам достатъчно добре и че думите ми звучат не на място, и предпочитах другите да водят общенията. Когато имах мнение или размисли по даден въпрос, непрекъснато се колебаех с мисълта: „Да говоря ли или не? Права ли съм? Ще се съгласят ли другите с мен? Няма нужда, по-добре да си замълча и да чуя чуждите възгледи“. Често се влияех от тези мисли, сякаш устата ми бе залепена и гласът ми бе заседнал в гърлото, което в много ситуации ми пречеше да изразя възгледите и позицията си. Надзорникът ме покани да бъда ръководител на екип и знаех, че след като съм поела този дълг, трябва да изпълня отговорностите си, но всеки път, когато трябваше да проследя работата, оставах безмълвна от страх, че няма да мога да обясня нещата ясно и другите няма да ме разберат. Това би било наистина конфузно! Затова все исках някой по-добър в комуникацията да отговаря на въпросите на братята и сестрите, а аз просто да слушам отстрани и да кимам. В резултат на това не можех да изпълня отговорностите си и ставах все по-пасивна в дълга си. Това негативно чувство за малоценност наистина страшно ми влияеше, като ме правеше все по-плаха и пасивна, и дори неспособна да общувам нормално с другите. Загубих чувството си за отговорност и устрема си, все повече се самооценявах негативно и си издавах присъди, а желанието ми да се оттегля ставаше все по-силно. Видях колко болезнено е да бъдеш обвързан и възпиран от подобно чувство за малоценност.

След това потърсих решения на този проблем и почетох от Божиите слова: „На пръв поглед малоценността е емоция, която се проявява у хората, но всъщност първопричината за нея е покварата от Сатана, средата, в която хората живеят, и собствените обективни причини у хората. Цялото човечество се намира под властта на злия, дълбоко покварено е от Сатана и никой не възпитава следващото поколение в съответствие с истината и с Божиите слова, а по-скоро го прави в съответствие с нещата, които идват от Сатана. Следователно последствията от използването на сатанински неща за възпитаване на следващото поколение и на човечеството не само покварява нрава и същността на хората, а и предизвиква пораждането на негативни емоции у тях. Ако породените негативни емоции са временни, те няма да имат огромен ефект върху живота на човека. Ако обаче една негативна емоция се вкорени дълбоко в най-съкровените кътчета на сърцето и душата на човека и незаличимо се загнезди там, ако човекът е напълно неспособен да я забрави или да се отърве от нея, тогава тя непременно ще се отрази на всяко негово решение, на начина, по който подхожда към всякакви хора, събития и неща, на това, което избира, когато се сблъсква с важни принципни въпроси, и на пътя, по който ще върви в живота си. Ето какво е въздействието, което реалното човешко общество оказва върху всеки отделен човек. Другият аспект са обективните причини у самите хора. Тоест образованието и обучението, което хората получават, докато растат, всички мисли и идеи, както и начините за постъпване, които възприемат, и различните човешки поговорки — всички те идват от Сатана, и се стига дотам, че хората нямат никаква способност да се справят с проблемите, с които се сблъскват, нито да ги разсеят от правилната гледна точка и позиция. Следователно, несъзнателно, под влиянието на тази сурова среда и потискан и контролиран от нея, човекът не може да направи нищо друго, освен да развие различни негативни емоции и да ги използва, за да се опита да се противопостави на проблемите, които няма способността да разреши, да промени или да разсее. Да вземем например емоцията на малоценност. Твоите родители, учители, по-възрастните и другите около теб — всички те имат нереалистична оценка за заложбите ти, човешката ти природа и почтеността ти, и в крайна сметка това те напада, преследва, потиска, оковава и обвързва. Накрая, когато вече нямаш сили да се съпротивляваш, не ти остава никакъв друг избор, освен да избереш живот на мълчаливо приемане на обидите и униженията, мълчаливо приемане на този вид несправедлива и нечестна реалност, противно на това, което смяташ, че е най-добре. Когато приемеш тази реалност, емоциите, които в крайна сметка се пораждат у теб, не са щастливи, удовлетворени, положителни или прогресивни. Не живееш с повече мотивация и насоченост, а още по-малко се стремиш към точните и правилни цели на човешкия живот и у теб по-скоро се поражда дълбока емоция на малоценност. Когато тази емоция се породи у теб, ти чувстваш, че няма към кого да се обърнеш. Когато се сблъскаш с въпрос, който изисква да изразиш мнение, кой знае колко пъти дълбоко в сърцето си ще обмисляш какво искаш да кажеш и какво мнение искаш да изразиш, но все пак не можеш да се престрашиш да го заявиш на глас. Когато някой изрази същото мнение като това, което поддържаш, в сърцето си си позволяваш да почувстваш утвърждаване, потвърждение, че не си по-зле от другите хора. Когато обаче същата ситуация се повтори, ти все пак си казваш: „Не мога да говоря небрежно, да действам прибързано или да ставам за посмешище. За нищо не ставам, глупав съм, тъп съм, аз съм идиот. Трябва да се науча да се прикривам и просто да слушам, а не да говоря“. Оттук не можем ли да видим, че от момента, в който се породи емоцията на малоценност, до момента, в който тя се вкорени дълбоко в най-съкровените кътчета на сърцето на човека, той е лишен от свободната си воля и от законните права, дадени му от Бог? (Така е.) Той е лишен от тези неща“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (1)). След като прочетох Божиите слова, започнах да размишлявам защо съм толкова плаха и защо изпитвам такова чувство за малоценност, та неизбежно се сетих за миналото. Когато бях малка, бях отгледана в къщата на баба ми и за да избегнем преброяването за семейно планиране, често трябваше да бягам и да се крия с нея. Това хвърли сянка върху сърцето ми и станах наистина плаха. Понеже родителите ми не бяха наблизо, една леля от съседското семейство ми се подиграваше, че съм „малката Никоя“, а децата на моята възраст също ми се присмиваха, че съм дете без майка. Имах усещането, че живея под сиво небе без слънце, чувствах се наистина самотна и потисната, докато живеех с мисълта, че съм различна от другите деца. Те имаха по двама родители до себе си, а аз нямах. След всичко това започнах да не обичам да излизам, страхувах се да се срещам с хора и ставах все по-мълчалива. След като тръгнах на училище, понеже бях плаха и ми липсваше чувство за сигурност, рядко говорех със съучениците си през междучасията. Наблюдавах ги как си говорят, смеят се и играят след часовете, но можех само да ги гледам и да им завиждам с постоянното усещане, че съм различна от тях. По време на час по китайски език се случи едно преживяване, което остави дълбок отпечатък у мен. Понеже гласът ми беше много тих, докато отговарях на един въпрос, учителката саркастично каза: „Трябва да ти взема мегафон“, при което целият клас избухна в смях. В този момент се почувствах като посмешище пред всички и просто исках да потъна вдън земя. Заради средния ми успех и презрението на учителката тези подигравки силно накърниха самочувствието ми. След като се върнах в дома на родителите си, видях, че те често се карат, и се почувствах още по-потисната и самотна. Понеже дълго време бях в това емоционално състояние, трябваше сама да преработвам много мисли и чувства в сърцето си. Тъй като винаги бях тиха и изглеждах непохватна в отношенията си с хората и в различни ситуации, родителите ми се отнасяха към мен с гняв и безпомощност и ми казваха: „Глупава ли си? Дори не можеш да говориш като хората, сякаш езикът ти е вързан!“. С времето започнах да приемам, че за нищо не ставам и не ме бива с думите, и тези оценки се залепиха за мен като етикети, които оставиха у мен трайно чувство за малоценност. Дори и до днес, когато трябва да изразя възгледите си в своя дълг, макар определено да имам мнение и идеи, се страхувам да говоря; винаги се боя, че думите ми може да са неподходящи и следователно да бъдат отхвърлени, което ще ме накара да изглеждам още по-зле. Но в действителност много от моите възгледи и предложения впоследствие се оказаха подходящи и си струваше да бъдат обмислени. Докато размишлявах над тези неща, започнах да разбирам по-ясно причините за чувството ми за малоценност. Поради влиянието на външни обстоятелства, непрекъснато се самооценявах негативно и си издавах присъди, а с времето изгубих своята инициативност и ставах все по-пасивна и плаха както в общуването си с другите, така и в изпълнението на дълга си.

По-късно прочетох Божиите слова: „Независимо коя ситуация е предизвикала пораждането на твоята емоция на малоценност или кой или кое събитие го е причинило, трябва да имаш правилно разбиране за собствените си заложби, силните си страни, талантите си и собствения си характер. Не е правилно да се чувстваш непълноценен, нито е правилно да се чувстваш по-висш — и двете са негативни емоции. Чувството за малоценност може да обвърже действията ти, да обвърже мислите ти и да повлияе на възгледите и позицията ти. По същия начин чувството за превъзходство също води до такъв негативен резултат. Затова, независимо дали става въпрос за малоценност или за друга негативна емоция, трябва да имаш правилно разбиране за тълкуванията, които водят до възникването на тази емоция. Първо трябва да разбереш, че тези тълкувания са неправилни и независимо дали се отнасят до заложбите ти, таланта ти или характера ти, оценките и заключенията, до които водят по отношение на теб, винаги са погрешни. В такъв случай, как можеш точно да се оцениш, да опознаеш себе си и да се избавиш от емоцията на малоценност? Трябва да приемеш Божиите слова като основа за това да придобиеш познание за себе си и да узнаеш каква е човешката ти природа, какви всъщност са заложбите, талантите и силните ти страни. […] В подобна ситуация трябва да направиш правилна оценка и да се измериш правилно в съответствие с Божиите слова. Трябва да установиш какво си научил и кои са силните ти страни, и да направиш всичко, на което си способен, а що се отнася до нещата, които не можеш да правиш, до недостатъците и слабостите ти, трябва да ги премислиш и опознаеш, трябва също така да имаш точна оценка и познания за това какви са заложбите ти и дали са добри или лоши. Ако не можеш да разбереш или да имаш ясно познание за собствените си проблеми, тогава помоли хората наоколо, които имат разбиране, да те оценят. Независимо дали това, което казват, е точно, то поне ще ти даде нещо, по което да се ориентираш, и ще ти позволи да имаш основна преценка или окачествяване за себе си. След това можеш да разрешиш съществения проблем с тази негативна емоция — твоята емоция на малоценност — и постепенно да се измъкнеш от нея. Емоцията на малоценност е лесна за преодоляване, ако човек може да я разпознае, да се пробуди от нея и да потърси истината“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (1)). След като прочетох Божиите слова, намерих начин да се освободя от чувството си за малоценност. Трябваше да се оценявам обективно и справедливо въз основа на Божиите слова. Не можех постоянно да тъна в тези стари спомени и да съм възпирана от сенките на миналото и от грешните оценки на другите за мен до такава степен, че дори да позволя на тези неща да контролират мислите и живота ми. Трябваше да се меря и оценявам според Божиите слова и да гледам правилно на силните и слабите си страни. Можех също така да взема предвид оценките на хората около мен, за да отсъдя по-реално за себе си. Спомних си как ме оценяваха братята и сестрите, с които си сътрудничех. Те казаха, че заложбите ми са средни, че разбирането ми не е изопачено, че имам собствени мисли, когато се сблъсквам със ситуации, и че имам чувство за бреме и отговорност в дълга си. Видях, че макар да не бях особено способна и проницателна и да нямах много добри заложби, не бях и човек със слаби заложби или без хрумвания. Освен това братята и сестрите ми не изпитваха неприязън към мен за това, че съм интровертна и не ме бива с думите. Вместо това, когато се притеснявах и не можех да говоря ясно, те ми помагаха да изясня и да допълня това, което се опитвах да кажа. Това ме накара да усетя искрената помощ между братята и сестрите, без омаловажаване или презрение.

По-късно прочетох още от Божиите слова: „Хората, живеещи в нормална човешка природа, са ограничени и от много инстинкти и потребности на тялото. […] Понякога хората може да бъдат възпирани от чувства и потребности на тялото, а понякога може да бъдат подложени на ограниченията на инстинктите на тялото или на ограниченията на времето и индивидуалността — това е нормално и естествено. Някои хора например са доста интровертни още от детството си, не обичат да говорят и трудно общуват с другите. Дори като възрастни, на тридесет или четиридесет години, те все още не могат да преодолеят тази своя индивидуалност: все още не умеят да говорят или не са добри с думите, нито са добри в общуването с другите. След като станат водачи, тази тяхна индивидуалност до известна степен ограничава и спъва работата им, и това често поражда у тях страдание и неудовлетвореност, като ги кара да се чувстват възпирани. Това да си интровертен и да не обичаш да говориш са проявления на нормалната човешка природа. Щом са проявления на нормалната човешка природа, считат ли се тогава за прегрешения към Бог? Не, те не са прегрешения и Той ще се отнася към тях правилно. Независимо от твоите проблеми, дефекти или недостатъци, нищо от това не е проблем в Божиите очи. Бог гледа единствено как търсиш истината, как я практикуваш, как действаш според истините принципи и как следваш Божия път в присъщите за нормалната човешка природа дадености — това гледа Бог“ (Словото, Т.7 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). След като прочетох Божиите слова, сърцето ми се проясни. Никога не съм се харесвала за това, че съм интровертна и не ме бива с думите, и често бях презирана и омаловажавана от съученици и колеги, но Бог казва, че тези неща са проявления на нормалната човешка природа. Най-накрая осъзнах, че не е погрешно да си интровертен и да не те бива с думите, и не е нещо, от което трябва да се срамуваш. Вроденият характер на човека не може да бъде променен и Божието дело не е предназначено да променя характера на човека, да превръща интровертите в екстроверти или тези, които не са добри в говоренето, в красноречиви оратори. Божието дело по-скоро се фокусира върху пречистването и промяната на покварения нрав на човека и Бог не заклеймява недостатъците и несъвършенствата в рамките на нормалната човешка природа. Това, което Бог гледа, е дали човек може да се стреми към истината и дали може да слуша и да практикува според Неговите слова. След като разбрах това, повече не се измъчвах от интровертния си характер или от слабите си ораторски умения и спрях да не се харесвам. Трябва да се отнасям правилно към недостатъците си и когато се налага да изразя мнението си, не трябва все да си мисля: „Не мога да го направя. Аз съм интроверт и не ме бива с думите“, а вместо това трябва да изпълнявам отговорностите си и да действам според принципите. След като продължих напред в дълга си, аз съзнателно практикувах според Божиите слова.

По-късно, когато проследявах работата, забелязах, че някои братя и сестри са пасивни в дълга си. Хрумна ми да ги подтикна, но тъкмо когато се канех да изпратя съобщение, се притесних и си помислих: „Как да го кажа? Дали ще поемат инициатива след съобщението ми? Ако ми зададат въпроси и не мога да им отговоря ясно, ще стане ужасно неловко!“. Заради тези си мисли не посмях да изпратя съобщението. Осъзнах, че отново съм обвързана от чувството си за малоценност. Спомних си за Божиите слова, които бях прочела няколко дни по-рано: „Независимо от твоите проблеми, дефекти или недостатъци, нищо от това не е проблем в Божиите очи. Бог гледа единствено как търсиш истината, как я практикуваш, как действаш според истините принципи и как следваш Божия път в присъщите за нормалната човешка природа дадености — това гледа Бог“ (Словото, Т.7 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). В този момент почувствах, че имам посока и път. Независимо дали братята и сестрите ми щяха да реагират активно, аз все пак трябваше да изпълня своята отговорност. Затова им изпратих съобщение, за да ги подтикна в работата им. Когато ми зададоха няколко въпроса, им отговорих доколкото знаех, и с този начин на практикуване се почувствах спокойна. Преживях, че Божиите слова са наистина посоката и критериите за това как хората трябва да действат.

По-късно една сестра ми напомни да поразмишлявам над следното: освен че се влияех от чувство за малоценност, какъв покварен нрав ме възпираше, когато постоянно бях пасивна и се отдръпвах в дълга си? Сестрата ми изпрати един откъс от Божиите слова: „Семейството обуславя хората не само с една или две поговорки, но и с цял набор от известни цитати и афоризми. Например, често ли по-възрастните членове в семейството и родителите ти споменават поговорката: „Човек оставя името си след себе си, където и да се намира, така както гъската издава своя вик, където и да лети“? (Да.) Те ти казват: „Хората трябва да живеят заради репутацията си. През живота си хората не бива да търсят нищо друго, освен да си изградят добра репутация и да оставят добро впечатление в съзнанието на другите. С когото и да говориш, казвай му приятни за ухото думи, казвай му само ласкави и мили думи и не го оскърбявай. Вместо това върши повече добрини и проявявай повече доброта“. Този специфичен обуславящ ефект, упражняван от семейството, оказва известно въздействие върху поведението на хората или върху принципите на постъпките им с неизбежната последица, че те придават голямо значение на славата и придобивките. Тоест те придават голямо значение на собствената си репутация, престиж, на впечатлението, което създават в съзнанието на хората, и на оценката на другите за всичко, което правят, и за всяко мнение, което изразяват. Хората отдават голямо значение на славата и придобивките, затова думите на онези добре познати поговорки и принципи за справяне с нещата в традиционната култура заемат господстващо положение в сърцата им, дори ги завладяват напълно. Неусетно те започват да смятат за маловажно това дали изпълняват дълга си в съответствие с истината и принципите, и дори може напълно да изоставят подобни съображения. В сърцата им онези сатанински философии и добре познати поговорки от традиционната култура, като например „Човек оставя името си след себе си, където и да се намира, така както гъската издава своя вик, където и да лети“, стават особено важни. […] Всичко, което правиш, не е заради практикуването на истината, нито за да удовлетвориш Бог, а по-скоро е в името на собствената ти репутация. Така че в какво неусетно се е превърнало всичко, което правиш? Превърнало се е в религиозен акт. Какво е станало със същността ти? Ти си се превърнал в архетип на фарисея. Какво се е случило с твоя път? Той се е превърнал в пътя на антихрист. Така го окачествява Бог. Така че същността на всичко, което правиш, се е променила, тя вече е различна. Ти не практикуваш истината и не се стремиш към нея, а вместо това преследваш слава и придобивки. В крайна сметка, що се отнася до Бог, изпълнението на твоя дълг — казано накратко — не е съгласно критериите. Защо? Защото си се посветил само на собствената си репутация, а не на това, което Бог ти е поверил, или на дълга ти на сътворено същество. […] Защото същността на всичко, което правиш, е единствено заради твоята репутация и единствено с цел да приложиш на практика поговорката „Човек оставя името си след себе си, където и да се намира, така както гъската издава своя вик, където и да лети“ — то не е стремеж към истината. Но самият ти не си наясно с това. Смяташ, че в тази поговорка няма нищо лошо, защото хората не живеят ли заради репутацията си? Както гласи общоприетата поговорка: „Човек оставя името си след себе си, където и да се намира, така както гъската издава своя вик, където и да лети“. Тази поговорка изглежда много положителна и основателна, така че ти несъзнателно приемаш нейното обуславящо въздействие и я считаш за нещо положително. Щом считаш тази поговорка за положителна, ти несъзнателно се стремиш към нея и я прилагаш на практика. В същото време несъзнателно и объркано я смяташ за истината критерий. Когато я смяташ за истината критерий, ти повече не можеш да възприемаш онова, което казва Бог, нито можеш да го разбереш. Сляпо прилагаш на практика този девиз: „Човек оставя името си след себе си, където и да се намира, така както гъската издава своя вик, където и да лети“, и действаш в съответствие с него, а това, което в крайна сметка получаваш, е добра репутация. Ти си придобил това, което си искал да придобиеш, но по този начин си нарушил и изоставил истината и си загубил възможността да бъдеш спасен“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (12)). От Божиите слова осъзнах, че винаги съм била дълбоко повлияна от идеята „Човек оставя името си след себе си, където и да се намира, така както гъската издава своя вик, където и да лети“, че винаги съм ценяла високо репутацията си и че много съм държала на това, какво ще си помислят другите за мен. Бях просто като една кукла на конци, задвижвана от гордост и статус. Помислих си как назначението ми за ръководител на екип от страна на надзорника всъщност беше чудесна възможност за мен да се упражнявам. Комуникацията и ученето заедно с братята и сестрите също беше добра възможност да наваксам това, което ми липсваше. Ако възгледите ми бяха погрешни, братята и сестрите можеха да ми помогнат да коригирам всякакви отклонения. Но винаги бях възпирана от гордостта си и когато видех, че има много хора и трябва да споделя възгледите си, първата ми реакция винаги беше: „Не мога да го направя“. Страхувах се да не разкрия недостатъците си и братята и сестрите да не останат с лошо впечатление за мен и да не ме гледат отвисоко. В крайна сметка не казвах това, което трябваше да бъде казано, и не изпълнявах отговорностите, които трябваше да изпълня, което ме правеше много пасивна в изпълнението на моя дълг. Отдавах твърде голямо значение на личната си гордост и на статуса си. За да защитя своята гордост и статус, пропуснах много възможности да практикувам истината и да изпълня отговорностите си и пропуснах страшно много шансове да получа делото на Светия Дух. Трябваше съзнателно да практикувам истината и повече да не живея заради гордост или статус.

По-късно поради нуждите на работата трябваше да изпълнявам дълга си в друг екип и ръководителят на екипа ме помоли да проследявам работата на братята и сестрите и да водя груповите събирания. Помислих си: „Не ме бива с думите. Ако не обясня нещата ясно и братята и сестрите не ме разберат, няма ли това да накара хората да ме гледат отвисоко?“. Бях леко нервна и напрегната. Но осъзнах, че Бог е допуснал този дълг да дойде при мен, за да ми даде бреме и да ми позволи да се упражнявам повече. Затова приех този дълг. В началото, когато се събирах с братята и сестрите, бяхме домакини на събирането заедно с партньорката ми и все още се притеснявах преди общение; тревожех се, че ако не го водя добре, братята и сестрите ще ме гледат отвисоко. Но когато си помислих, че това е моят дълг, изпитах чувство на отговорност и успях смело да споделя общението. Макар по време на общението все още да бях притеснена, след няколко събирания установих, че след като внимателно обмисля Божиите слова, вече не съм толкова притеснена, когато споделям общение. Не ме интересуваше особено дали общението ми се получава, или не, и се чувствах много по-спокойна. Това, че успях да постигна дори тази малка промяна, беше резултат от напътствието на Божиите слова. Благодаря на Бог!