От Теодор, Италия

Винаги съм изпълнявал дълг по видеомонтаж в църквата. През май 2022 г., след заснемането на един филм, започна напрегнатият етап на постпродукцията и монтажът трябваше да бъде завършен спешно, за да се предаде на водача за преглед. След като прекарах много време в монтиране на всяка сцена, случайно натиснах клавиша за изтриване и кадрите от първите пет монтирани сцени бяха незабавно изтрити. Инстинктивно се опитах да отменя последното действие, но софтуерът не само не го възстанови, а напълно блокира. Докато гледах празната времева линия, умът ми изцяло блокира. След като се осъзнах, забързано опитах всичко възможно, за да възстановя проекта, и докато търсех, си мислех: „Свършено е! Какво да правя сега? През последните няколко дни не съм правил резервно копие — проектът сигурно е изгубен. Преди рядко съм допускал грешки в дълга си и отговорникът ми има доверие. Как можаха нещата да се объркат точно в критичния момент, преди да предам проекта на водача за преглед? Ако всички разберат, че съм допуснал такава елементарна грешка, след като съм монтажист от толкова дълго време, какво ли ще си помислят за мен? Дори един начинаещ знае, че трябва да прави резервно копие всеки ден, за да избегне случайна загуба на данни. Но аз си мислех, че след като години наред работя така и никога не съм губил проект, ежедневните резервни копия не са необходими. Защо имах толкова голямо доверие на себе си?“. Преди, когато други братя и сестри допускаха грешки поради пропуски в работата, казвах самодоволно: „Този вид проблем може да се избегне с малко повече внимание“. При тази мисъл лицето ми пламна. Издъних се в решаващия момент и постъпих страшно безотговорно. Ако разберяха, със сигурност всички щяха да ме гледат отвисоко. Нямаше ли добрата ми репутация и имиджът ми да бъдат напълно съсипани? Освен ако не беше абсолютно наложително, не можех да позволя братята и сестрите да научат за това. Погледнах едно резервно копие отпреди няколко дни и установих, че само две наскоро заснети сцени се нуждаят от подмяна. Можех да работя цяла нощ и почти да го оправя, и тогава, след като го поправех, братята и сестрите никога нямаше да разберат, че съм изгубил проекта, и щях да запазя добрия си имидж. С тази мисъл се втурнах да възстановявам проекта, но по време на процеса забелязах, че цветовите корекции и звукът на филма трябва да се направят наново. Докато гледах обема на работата пред мен, разбрах, че проектът не може да се възстанови за едно денонощие. Почувствах се наистина обезсърчен. Беше ми ясно, че не мога да завърша този проект сам и че мога единствено да потърся помощ от другите. Помислих си: „Ако сега попитам някого, нали ще разберат, че съм изгубил проекта? Всички ще ме гледат отвисоко, ако узнаят. Но ако не кажа нищо, работата ще се забави още повече. Освен това истината винаги излиза наяве“. Осъзнах, че това не се е случило случайно и че има урок, който трябва да науча. Затова се помолих на Бог: „Боже, не направих резервно копие на проекта и се страхувах да си призная тази елементарна грешка. Страхувах се другите да не разберат и затова многократно исках да я прикрия. Аз не съм честен човек. Боже, моля Те, напътствай ме и ми дай сили да говоря открито и чистосърдечно с братята и сестрите за този проблем и да потърся помощ“. След като се помолих, се сетих за един откъс от Божиите слова: „Царството Ми се нуждае от честни хора, които не са лицемери, нито измамници“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 33). Бог харесва честните хора. Определено допуснах грешка и трябваше да бъда откровен и открит, да призная грешката си и да потърся помощ. Но аз продължавах да мисля как да я прикрия, така че никой да не разбере. Сърцето ми беше толкова мрачно и измамно! Наистина, след като вече съм допуснал грешка, първо трябва да я призная, и както и да ме гледат братята и сестрите или дори да ме критикуват или кастрят, това е, което заслужавам. Когато се изправят пред грешките си, честните хора се осмеляват да ги признаят и имат смелостта да поемат отговорност. Защо аз не можех да практикувам по този начин? Едва след тези свои мисли започнах да търся помощ от всички. Писах на всеки един на братята, които биха могли да знаят как да решат проблема. Видях, че съм попитал почти всички и все още нямаше начин да възстановя проекта. Точно тогава братът, който отговаряше за аудиозаписа, влезе и попита: „Намери ли го?“. Отговорих обезсърчено: „Не“. Тогава той каза: „Тъкмо вчера направих едно резервно копие на монтажния проект“. Когато чух това, едва не се разплаках. Оказа се, че след като бях приключил работа предишната вечер, братът, който правеше аудиозаписа, е дошъл в студиото на следващата сутрин и е направил резервно копие. Беше точно онова, което бях изгубил. Погледнах резервния проект пред мен. Монтажът, цветовите корекции и звукът бяха непокътнати. Можех само да отправя благодарност и възхвала към Бог в сърцето си. Проблемът с изгубения проект приключи. След това облекчение започнах да се самоанализирам: „Защо винаги се опитвам да прикривам нещата, когато допусна грешка в дълга си, и не искам другите да разберат?“.

По време на размишлението си прочетох един откъс от Божиите слова: „Покварените хора умеят да се прикриват добре. Каквото и да правят и каквато и поквара да разкриват, те все трябва да се прикриват. Когато нещо се обърка или ако направят нещо нередно, искат да хвърлят вината върху други. Те искат да си приписват заслугите за хубавите неща, а за лошите — да обвиняват други. Не се ли среща често подобно прикриване в реалния живот? Твърде често се среща. Кое е свързано с нрава — да допускаш грешки или да се прикриваш? Прикриването е въпрос на нрав, то включва надменен нрав, злонамереност и измамност, а Бог го ненавижда особено силно. Всъщност, когато се прикриваш, всички разбират какво се случва, но си мислиш, че другите не забелязват и се опитваш всячески да спориш и да се оправдаваш, за да съхраниш достойнството си и да убедиш всички, че не си направил нищо нередно. Това не е ли глупаво? Какво си мислят другите за това? Как се чувстват те? Изпълнени са с отвращение и ненавист. Какво ще е мнението на хората за теб, ако, след като допуснеш грешка, можеш да се отнесеш към нея правилно и да позволиш на всички останали да говорят за нея, да я коментират и разпознават, докато ти самият можеш да си открит за нея и да я анализираш? Ще кажат, че си честен човек, защото сърцето ти е отворено за Бог. Чрез действията и поведението ти те ще могат да видят твоето сърце. Но ако се опитваш да се прикриеш и да заблудиш всички, хората няма да имат добро мнение за теб и ще кажат, че си глупав и неразумен човек. Ако не се опитваш да се преструваш или да се оправдаваш и ако можеш да признаеш грешките си, всички ще кажат, че си честен и мъдър. А какво те прави мъдър? Всеки допуска грешки. Всеки има пропуски и недостатъци. И всъщност всички имат един и същи покварен нрав. Не си мисли, че си по-благороден, по-съвършен и по-добър от останалите. Съвсем неразумно е. Щом разбереш покварения нрав на хората, същността и истинската природа на тяхната поквара, повече няма да се опитваш да прикриваш собствените си грешки, нито да обвиняваш другите хора за грешките им, а ще можеш да се отнасяш правилно и към двете. Едва тогава ще станеш прозорлив и няма да вършиш глупости, а така ще помъдрееш. Хората, които не са мъдри, са глупави и все се занимават с дребните си грешки, докато се промъкват зад кулисите. Отвратително е да ги гледаш. Всъщност това, което правиш, е съвсем очевидно за останалите, но продължаваш безочливо да разиграваш театър. На останалите им прилича на клоунада. Това не е ли глупаво? Наистина е така. Глупавите хора не притежават никаква мъдрост. Колкото и проповеди да чуят, те продължават да не разбират истината и нищо не виждат ясно. Те никога не слизат от облаците и си мислят, че се отличават от всички останали и че са по-уважавани. Това е надменно, самоправедно и глупаво. Глупаците нямат духовно разбиране, нали? Въпросите, по които си глупав и неразумен, са именно тези, по които нямаш духовно разбиране и не можеш лесно да разбереш истината. Така стоят нещата“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Принципите, които трябва да ръководят човешките постъпки). Чрез Божиите слова разбрах, че е неизбежно да се случват някои грешки или отклонения в дълга ни, но Бог изисква от хората да се отнесат правилно към грешките си, а не да се опитват да ги прикриват и маскират. Прикриването и маскирането е сатанински нрав на нечестивост и измамност — нещо, което Бог ненавижда и мрази. Чрез разобличаването на Божиите слова осъзнах, че когато допускам грешки в дълга си, първата ми мисъл е да ги прикрия — това се дължеше на нечестива и измамна сатанинска природа. Мислех си, че от доста време изпълнявам дълг по видеомонтаж, имам известен опит и всички имат доста добро мнение за мен, и чувствах, че не бих допуснал грешки, особено в решаващи моменти. Усещах, че трябва да съм по-надежден и че заслужавам повече доверие от другите. Така че, когато се появяха грешки, се притеснявах, че ще загубя гордостта и статуса си, и се опитвах с всички сили да ги прикрия и да не позволя на никого да разбере. Особено когато грешката беше елементарна като тази, се страхувах още повече, че ако другите разберат, ще ме гледат отвисоко и статусът ми в техните очи ще се срине. Колкото повече мислех по този начин, толкова по-неспособен ставах да подходя правилно към грешката си. Исках да се маскирам като безупречен човек и не смеех да призная грешката си или да потърся помощ. Дори исках тихомълком да я поправя, без никой да разбере, за да запазя репутацията си. Истината беше, че грешката вече беше допусната и всичко щеше да е наред, ако бях откровен и открит, ако я бях признал и се бях поучил от нея. Но аз направих всичко възможно, за да я прикрия и да прибягна до измама. Бог проучва внимателно всичко — може и да успея да заблудя хората, но можех ли наистина да заблудя Бог? Не се ли самозалъгвах? Бях наистина глупав! Всеки прави грешки, те не са нещо срамно; и нещо повече — това всъщност бе предупреждение за мен, което ми позволи да бъда по-внимателен, когато отново изпълнявах дълга си. Но когато допусках грешки, напрягах мозъка си да измислям начини да ги скрия. В очите на Бог това измамно прикриване беше далеч по-сериозно от самите грешки. Колкото повече прикривах грешките си, толкова повече това доказваше колко нечестив и измамен е моят нрав. Колкото повече мислех за това, толкова повече чувствах, че съм лицемерен и наистина отвратителен и омразен за Бог. Помислих си също, че ако този път бях успял да възстановя проекта сам, със сигурност нямаше да кажа на никого, нито да потърся помощ от другите, и само защото нямаше начин да го поправя, казах истината на братята и сестрите. Тогава нямаше ли да прикривам още повече стандартните грешки, които обикновено успявах да прикрия? Припомнях си сцени от предишното изпълнение на дълга си. Понякога, когато монтирах кратки видеоклипове, давах предимство на скоростта и количеството само за да спечеля възхищение; и в резултат на това често възникваха проблеми с дребни детайли, които водеха до необходимост от преработка и корекции. Когато другите ме питаха защо възникват тези проблеми, се страхувах да не кажат, че съм небрежен и невнимателен. Затова си измислях обективни причини, като казвах, че се дължи на етапа на заснемане, или казвах, че софтуерът ми е дал грешка, и всичко това само за да се оправдая. Тези неща се разкриваха в мен постоянно. Докато мислех за това, осъзнах колко много се маскирам и заблуждавам другите. Не можех да продължавам да живея с този измамен нрав и трябваше да започна да практикувам и да навлизам в критериите за честен човек. Това, което се случи по-късно, ме накара да размишлявам още по-задълбочено и да придобия известно познание за себе си.

Не след дълго филмът беше предаден на водача за преглед. Но тогава един брат забеляза, че в определена сцена звукът е разместен с тринадесет кадъра, и не беше сигурен дали не трябва да се озвучи наново. Сърцето ми се преобърна: „Защо не съм го забелязал? При по-внимателно вглеждане всъщност беше доста очевидно. Видеото и аудиото не са в синхрон с половин секунда. Дори помолих една сестра да провери тази част. Как така и тя не го е забелязала? Повторното озвучаване ще отнеме няколко часа и наистина ще забави нещата! Може би просто не трябва да казвам на никого. Все пак не е голям проблем — повечето хора дори няма да го забележат. Освен това, ако всички разберат, че има такъв проблем с видеото, какво ли ще си помислят за мен? Няма ли да кажат, че съм ненадежден или безотговорен? Напоследък допускам тези елементарни грешки отново и отново; ако продължавам така, кой ли ще ми се доверява?“. Не се чувствах спокоен и усещах, че се обвинявам вътрешно. Но след като го обмислих многократно, все пак реших да не казвам нищо. След като взех това решение, седях пред компютъра и бях като на тръни, сърцето ми бе наистина тревожно и вътрешното ми усещане бе много мрачно. Осъзнах, че отново прикривам грешка, затова се помолих на Бог в сърцето си: „Боже, едва сега наистина усещам колко е трудно да се казва истината и да бъдеш честен човек. Винаги, когато гордостта или суетата ми са заложени на карта, само се защитавам с желанието да излъжа и да заблудя. Не искам да живея по този начин. Моля Те, дай ми смелостта и дързостта да практикувам да бъда честен според Твоите слова“. След като се помолих, придобих известна сила в сърцето си и говорих открито с братята и сестрите за проблема. По-късно бяха открити и други проблеми във видеото, затова ги поправих всички наведнъж, проверих всичко и след това го изпратих обратно на водача.

Това преживяване ме накара да започна да размишлявам: „Защо винаги искам да прикривам грешките си? Какъв е коренът на този проблем?“. Прочетох два откъса от Божиите слова: „Ако сега Бог поиска от теб да бъдеш честен човек и да кажеш истината, нещо, което е свързано с фактите, с твоето бъдеще и съдба, чиито последици може да не са в твоя полза, с това, че другите вече няма да имат високо мнение за теб, а ти самият чувстваш, че репутацията ти е унищожена — при тези обстоятелства би ли могъл да бъдеш откровен и да кажеш истината? Можеш ли все пак да си честен? Това е най-трудното нещо, много по-трудно от това да се откажеш от живота си. Можеш да си кажеш: „Няма как да стане да кажа истината. По-скоро ще умра за Бог, отколкото да кажа истината. Изобщо не искам да бъда честен човек. Предпочитам да умра, отколкото всички да ме гледат отвисоко и да мислят, че съм обикновен човек“. Какво излиза, че хората ценят най-много? Това, което хората ценят най-много, са техният статус и репутация — неща, които се контролират от техния сатанински нрав. Животът е второстепенен. Ако ситуацията ги принуждава, те биха събрали сили да дадат живота си, но от статуса и репутацията няма да се откажат лесно. За хората, които вярват в Бог, да отдадат живота си не е от първостепенно значение. Бог изисква от хората да приемат истината и да бъдат истински честни хора, които казват всичко, което е в сърцата им, като се разкриват и се разголват пред всички. Лесно ли е да се направи това? (Не, не е.) Всъщност Бог не иска от теб да се откажеш от живота си. Нима животът ти не ти е даден от Бог? Каква полза би имал Бог от твоя живот? Бог не го иска. Той иска от теб да говориш честно, да кажеш кой си и какво мислиш в сърцето си. Можеш ли да кажеш тези неща? Тук задачата става трудна и може да си кажеш: „Накарай ме да работя усилено и ще имам сили да го направя. Накарай ме да пожертвам цялото си имущество и ще мога да го направя. Лесно бих могъл да се отрека от родителите и децата си, брака и кариерата си. Но да кажа това, което е в сърцето ми, да говоря честно — това е единственото нещо, което не мога да направя“. Каква е причината да не можеш да го направиш? Тя е, че щом го направиш, всеки, който те познава или се е запознал с теб, ще те види по различен начин. Вече няма да те гледа с възхищение. Репутацията ти ще е срината и ще си напълно унизен, а твоята почтеност и достойнство няма да ги има повече. Няма да ги има вече и високият ти статус и престиж в сърцата на другите. Ето защо при такива обстоятелства, независимо от всичко, няма да кажеш истината. Когато хората се сблъскат с това, в сърцата им се води битка. Когато тази битка приключи, някои в крайна сметка преодоляват трудностите си, докато други и до днес не са разкъсали оковите и възпирането на сатанинския си нрав и продължават да бъдат контролирани от собствения си статус, гордост, суета и така наречено достойнство. Това е трудно, нали?“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Правилното изпълнение на дълга изисква хармонично сътрудничество). „Искаш да станеш честен, но не можеш да се откажеш от гордостта, суетата и личните си интереси. Следователно, за да ги защитиш, можеш единствено да прибягваш до лъжи. Ако си човек, който обича истината, ще можеш да понесеш всякакви видове болка, за да практикуваш истината. Дори това да означава да пожертваш репутацията и статуса си и да понесеш подигравки и унижения от останалите, няма да имаш нищо против. Стига да си способен да практикуваш истината и да удовлетвориш Бог, това е достатъчно. Хората, които обичат истината, избират да я практикуват и да бъдат честни. Това е правилният път и той е благословен от Бог. Какво избира човек, ако не обича истината? Избира да прибягва до лъжи, за да запази репутацията, статуса, достойнството и почтеността си. Ще предпочете да бъде измамник и Бог да го възненавиди и отхвърли. Такива хора не искат нито истината, нито Бог. Те избират собствената си репутация и статус и искат да са измамници. Не се интересуват от това дали Бог е доволен и дали ще ги спаси. Могат ли все пак такива хора да бъдат спасени от Бог? Категорично не може, защото са избрали грешния път. Те могат да живеят само с лъжи и измами. Могат да водят само мъчителен живот на говорене на лъжи, които после прикриват и всеки ден си блъскат главата, за да се защитават. Напълно си се объркал, ако си мислиш, че с лъжи можеш да поддържаш репутацията, статуса, суетата и гордостта, които желаеш. Всъщност, като лъжеш, не само не успяваш да запазиш суетата и гордостта си, достойнството и почтеността си, но нещо по-сериозно — пропускаш възможността да практикуваш истината и да бъдеш честен човек. Дори в конкретния момент да успееш да поддържаш репутацията, статуса, суетата и гордостта си, ти си се отказал от истината и си предал Бог. Това означава, че напълно си загубил възможността Той да те спаси и да те доведе до съвършенство, а това е най-голямата загуба и вечно съжаление. Измамниците никога няма да разберат това“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само когато човек стане честен, може да изживее истинско човешко подобие). Всяко едно от Божиите слова пронизваше сърцето ми. Бях счел статуса си в сърцата на хората за по-важен от всичко друго и за да защитя тези неща, не можех да изрека дори една-единствена честна дума. Предпочитах да бъда измамен и да прикривам грешките си, вместо да бъда честен човек, който е откровен, открит и практикува истината. Това показваше, че изобщо не обичам истината. Честните хора могат да се изправят директно пред своите недостатъци и проблеми и за да практикуват истината, са готови да понесат всякакви унижения и болка. А всичко, което аз трябваше да направя, беше да говоря откровено и открито за грешките и проблемите си, и дори без да се сблъскам с унижение или подигравки, пак не можех да го направя. Когато възникваха проблеми, винаги си намирах извинения, за да се оправдая и защитя в опит да прикрия проблемите си. Или хвърлях вината върху предпроизводствения процес или пък оборудването, или софтуера. Този път, когато имаше проблем с филма, дори исках да прехвърля вината и вътрешно се оплаквах от сестрата, че не е забелязала грешката. Наистина ми липсваше разум и бях измамен! Осъзнах, че за да защитя гордостта и статуса си, мога да измисля всякакво извинение. Осъзнах, че съм бил покварен и повлиян от сатанински отрови като „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“ и „Репутацията е безценна“. Винаги съм вярвал, че животът ми има стойност само ако другите ми се възхищават и ме одобряват, и че без възхищението на другите животът е безсмислен. През цялото време постоянно мислех за гордостта и статуса си в своя дълг и щом се появеше грешка, се ужасявах другите да не разберат. Предпазливото ми и сдържано поведение показваше, че ценя статуса и репутацията над всичко друго. Привидно бях изоставил семейството и кариерата си, за да изпълнявам дълга си, работех извънредно и плащах цена; но когато дойдеше време да призная грешките си, да говоря истината, да се открия и да оголя покварата и недостатъците си, просто не можех да го направя. Между запазването на гордостта и статуса си и това да бъда честен човек аз отново и отново избирах първото. Видях колко здраво гордостта и статуса ме бяха обвързали и контролирали. Привидно може и да съм прикривал грешките си, но бях заблудил братята и сестрите си и живеех без почтеност и достойнство, и все още живеех под властта на Сатана. Очевидно бях покварен от Сатана, изпълнен със сатанински нрав и всякакви сатанински отрови, а все още се опитвах да се представям като безпогрешен и безупречен светец. Бях толкова фалшив и лицемерен! Дори и да можех да прикрия недостатъците си, какво всъщност щях да постигна с това? Многократно прибягвах до хитрости и измама само за да си запазя репутацията, като губех шанса да практикувам истината и да бъда честен човек. В очите на Бог такова поведение е заблуда и лицемерие и ако продължавах, без да се отърва от този покварен нрав на измамност и маскиране, със сигурност щях да бъда отритнат и отстранен от Бог, а това щеше да бъде огромна загуба! С мисълта за това вече не исках да живея заради гордостта и пожелах да търся истината, за да разреша проблема с маскирането и измамата си.

По-късно прочетох още от Божиите слова. Всемогъщият Бог казва: „Независимо с какви проблеми се сблъскваш, трябва да търсиш истината, за да ги разрешиш, категорично не бива да се преструваш или да представяш фалшив образ пред другите. Независимо дали става въпрос за твоите несъвършенства, недостатъци, дефекти или покварен нрав, ти трябва да говориш откровено и да общуваш за всички тези неща. Не ги пази в тайна. Да се научиш да разкриваш сърцето си е първата стъпка към навлизане в живота и това е първото препятствие, което е най-трудно за преодоляване. Щом преодолееш това препятствие, ще бъде лесно да навлезеш в истината. Какво ще означава да направиш тази стъпка? Ще означава, че отваряш сърцето си и че разголваш и разкриваш всяка част от себе си — било то добра или лоша, положителна или негативна — и я осветляваш, за да я видят другите хора и за да я види Бог, като не криеш и не притаяваш нищо от Бог, не използваш никакви преструвки, лъжа или измама спрямо Бог и си също толкова откровен с другите хора. По този начин ти ще живееш в светлината; не само Бог ще те проучва внимателно, но и другите хора ще видят, че има принципи и прозрачност в действията ти. Не е нужно да използваш никакви методи, за да защитаваш своята репутация, имидж и статус, нито е нужно да извършваш каквото и да било прикриване или потулване на грешките си. Не е нужно да полагаш тези безполезни усилия. Ако можеш да се избавиш от тези неща, животът ти ще стане много спокоен, свободен от възпиране и болка, и ти ще живееш напълно в светлината“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). От Божиите слова разбрах, че първата стъпка към това да станеш честен човек е да бъдеш откровен и открит. Човек трябва да се осмели да говори открито за недостатъците и покварата си. Особено когато си допуснал грешка и не искаш другите да разберат, точно тогава трябва да се откриеш и без значение колко глупава или аматьорска изглежда грешката, трябва да можеш честно да я признаеш. Това, което Бог цени, е сърце, което обича истината, и нагласа да се стремиш да бъдеш честен, дори с цената на това да се изложиш. Видях, че все още съм далеч от това да бъда честен човек, но бях готов да се упражнявам и да практикувам в тази област. В бъдеще, ако допуснех някакви грешки или пропуски в дълга си, съзнателно говорех открито с другите за това и когато го правех, братята и сестрите не ме гледаха отвисоко. Вместо това получавах тяхната искрена помощ. Постепенно вече не се чувствах виновен и уплашен, нито се опитвах да се прикривам, когато правех грешки, както преди. Назад във времето, когато не смеех да говоря открито, след като допуснех грешка, бях като плъх, който се крие в тъмен ъгъл и се страхува да излезе на светло. Сега, след като говорех открито с братята и сестрите, се чувствах освободен, сякаш камък ми беше паднал от сърцето. По-късно размишлявах върху проблемите като изгубените файлове на проекта и проблемите със синхронизацията на аудиото и видеото. Това се случи главно, защото бях небрежен в дълга си и разчитах на опита си и защото бях твърде самоуверен. За да избегна тези проблеми в бъдеще, щях редовно да правя резервни копия на проектите и повече да не си вярвам прекалено много, а вместо това да се отнасям внимателно към дълга си.

Веднъж поради неправилна работа изтрих няколко видео проекта, които вече бяха качени. Братята и сестрите казаха, че това е сериозен въпрос и трябва да бъде докладван на водача. Но аз много се притеснявах, че когато се разбере, водачът ще добие лошо мнение за мен, затова исках да омаловажа проблема. Прекарах известно време във възстановяване на проектите с мисълта, че поправянето на проблема ще е достатъчно, затова не казах веднага на водача. Но след това се почувствах доста виновен. По време на едно събиране исках да говоря открито с водача за грешката, която бях допуснал, но все още държах твърде много на гордостта си, за да проговоря. Точно тогава се случи да прочетем един откъс от Божиите слова, който дълбоко ме развълнува. Всемогъщият Бог казва: „Поквареното човечество има и друг недостатък: хората обичат да се описват като особено благородни и велики, като особено опитни и богати и като притежаващи определен статус и произход. Те никога не споменават мръсните или глупави неща, които са вършили тайно, грешките, които са допуснали, или дефектите и недостатъците, които имат — те не обелват нито дума и не разкриват и най-малката подробност от страх, че другите ще научат за такива неща, че другите ще видят какви са те всъщност. Не е ли това издигане на фалшива фасада? Не е ли това лъжа и измама? (Да.)“ (Словото, Т.7 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (25)). Докато размишлявах върху Божиите слова, осъзнах, че отново се опитвам да прикрия грешката си, за да защитя гордостта и статуса си. Въпреки че възстанових всички проекти и изглежда не бе нанесена никаква вреда на църковното дело, в този случай все още проявявах склонност да прикривам грешките си и не исках другите да виждат недостатъците ми. Това беше покварен нрав, а случаят беше проблем, възникнал в хода на моя дълг, така че трябваше да докладвам всички подробности на водача ясно и честно. Затова мълчаливо се помолих в сърцето си: „Боже, не искам да живея според моя измамен и покварен нрав. Моля Те, проучи внимателно сърцето ми. Готов съм да бъда откровен, открит и честен човек“. След като се помолих, проведох общение за покварата, която разкрих в този случай, и за разбирането, което имах за себе си. След като свърших да говоря, се почувствах така, сякаш тежък товар е паднал от плещите ми. Въпреки че по онова време ми беше малко неудобно, сърцето ми се почувства много по-спокойно, когато говорих открито и проведох общение. Благодаря на Бог!