От Сю Дзюен, Китай

Родена съм в семейство на фермери и не бяхме много заможни. Когато бях на пет, баща ми ни изостави, за да създаде ново семейство. Майка ми отгледа мен и другите си три деца съвсем сама. Разчитахме един на друг, а животът беше много тежък. Ние, децата, не бяхме с добро здраве като малки и често боледувахме; особено аз, тъй като бях най-слабата. Дори лека настинка ми докарваше простуда, кашлица и висока температура, а майка ми често ме носеше на гръб, за да ме заведе на лекар. Понякога кашлях толкова силно през нощта, че не можех да спя, а майка ми стоеше до мен, докато не заспя, и чак тогава си лягаше да си почине. Каквато и хубава храна да имахме, майка ми не ядеше от нея, а я пазеше за мен. Освен това всеки ден тя работеше неуморно, вършеше дребни работи, за да изкара пари за образованието ни. Като виждах колко много жертва майка ми за нас, си мислех: „Трябва да имам съвест. Когато порасна, трябва да почитам майка си и да ѝ се отплатя за добрината“. Когато пораснах и спечелих малко пари, често купувах дрехи и други неща на майка си, за да я почета. Чувствах, че не ѝ е било лесно да ни отгледа и затова трябва да ѝ се отплатя добре. Един ден през 2008 г. получих обаждане от брат си, който ми каза, че майка ми е в болница след автомобилна катастрофа. Веднага помолих шефа си за отпуск, за да се грижа за майка си в болницата, и се върнах на работа едва след като тя почти се беше възстановила.

Няколко години по-късно майка ми и аз приехме Божието дело от последните дни. Шест месеца по-късно ме арестуваха, защото проповядвах евангелието. След като ме освободиха, напуснах дома си, за да изпълнявам своя дълг и така да избегна полицейското наблюдение и преследване. Веднъж получих писмо от една сестра, в което пишеше, че по-големият ми брат всеки ден се карал с майка ми, защото не съм се връщала у дома. Дори писал в интернет за това, че майка ми и аз вярваме в Бог, и полицията няколко пъти идвала вкъщи, за да ме арестува. След като прочетох писмото, много се разстроих. Още откакто бях дете, майка ми даваше толкова много за мен, а аз не я почитах и дори я бях накарала да търпи гнева на брат ми, за да ме защити. Почувствах се много задължена към майка си и избухнах в сълзи. Понякога си мислех: „Тя остарява с всяка изминала година, а брат ми постоянно се кара с нея и я разстройва. Ами ако един ден майка ми се разболее сериозно и остане на легло?“. Мисълта за тези неща ме разстройваше за известно време и имах чувството, че нямам никаква съвест и синовна почит като дъщеря. Често бях смутена и не можех да се успокоя, за да изпълнявам дълга си. Осъзнах, че съм се отдала на чувства, затова ядох и пих от някои Божии слова и състоянието ми донякъде се подобри.

Един ден през май 2021 г. получих писмо от вкъщи. В него се казваше, че майка ми има рак на гърдата и спешно се нуждае от пари за влизане в болница и операция и че след операцията ще ѝ трябват също така поне 4 курса химиотерапия. Снахите ми казаха, че ако не се прибера, няма да дадат и стотинка, нито ще се грижат за майка ми. След като прочетох писмото, сълзите ми потекоха и си помислих: „Как е възможно майка ми да се разболее от толкова сериозна болест? Дали не е защото е работила твърде много у дома? Ако не се прибера и тя не започне лечение навреме, и се случи нещо лошо, няма ли вината да е моя?“. Мислех си как майка ми е работила толкова усилено, за да се грижи за мен и да ме отгледа. Сега, когато имаше рак, ако не се приберях да се грижа за нея в този критичен момент, нямаше ли това да е позорна липса на синовна почит от моя страна и да покаже, че наистина нямам съвест? Освен това, ако не се приберях, какво щяха да кажат роднините и съседите за мен? Със сигурност щяха да ме нарекат неблагодарница и да казват неща от рода на: „Майка ти те е отгледала, а сега дори не те е грижа за нея. Никаква съвест ли нямаш?“. Мислех си и за това колко сериозно е състоянието на майка ми. Ами ако не се приберях и тя не получеше своевремнно лечение за болестта си и умреше? Тогава никога повече нямаше да я видя. Ужасно се натъжих и ми се прииска просто веднага да хвана самолета до нея. Но полицията вече ме бе арестувала веднъж, а по-големият ми брат ме беше продал, така че какво щях да правя, ако се приберях и ме арестуваха? Освен това не можех просто да изоставя дълга си, за да се прибера у дома! Понякога, когато виждах братя и сестри около мен, които можеха да се приберат у дома, за да посетят родителите си, само се оплаквах наум: „Защо Бог позволи на Компартията да ме арестува? Ако не беше опасно, нали и аз щях да мога да се прибера у дома, за да се грижа за майка си? Ако не бях напуснала своя дом, за да изпълнявам дълга си, Компартията нямаше да ме преследва и сега щях да мога да се прибера у дома“. Бях толкова притеснена от този въпрос, че не можех да се съсредоточа върху дълга си. Знаех, че ако състоянието ми не се промени, няма да мога да изпълнявам дълга си, затова излях състоянието си пред Бог с молба да ме изведе от чувствата ми. Спомних си един откъс от Божиите слова: „Бог е повелил колко страдания трябва да понесе човек и какво разстояние трябва да измине по пътя си, и в действителност никой не може да помогне на никого другиго“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Пътят … (6)). Докато размишлявах върху Божиите слова, сърцето ми малко се разведри. Тежката болест на майка ми беше допусната от Бог и това беше страдание, което тя трябваше да понесе. Дори и да се приберях, нямаше да мога да поема страданието ѝ вместо нея и трябваше да гледам правилно на болестта на майка си. Ако Бог беше предопределил, че животът на майка ми е стигнал до своя край, тогава прибирането у дома нямаше да промени нищо. Ако Бог не беше позволил тя да умре, тогава колкото и сериозно да станеше състоянието ѝ, тя нямаше да умре. Спомних си за една статия със свидетелство за преживяване, която бях чела преди. В нея една възрастна сестра била диагностицирана с рак. Тя получила всеобхватно лечение, но състоянието ѝ изобщо не се подобрило и болницата дори издала документ за критично състояние. Децата и роднините ѝ мислели, че тя няма да оживее, но неочаквано, след като сестрата се помолила, уповавала се на Бог и Му поверила живота и смъртта си, тя всъщност оцеляла. Преживяването на тази сестра ме вдъхнови и видях, че трябва да поверя майка си в Божиите ръце. Когато осъзнах това, се почувствах малко по-спокойна. След известно време получих писмо от майка ми, в което се казваше, че докато е била болна, двете ми по-големи братовчедки и снаха ми са се редували в грижите за нея в болницата. Тя писа също, че е претърпяла операция и се възстановява добре. Каза ми да не се тревожа за нея и да изпълнявам дълга си както трябва. Когато научих това, дълбоко се развълнувах и очите ми се насълзиха. Сърцето ми беше изпълнено с благодарност към Бог.

След това често размишлявах. Знаех, че е трябвало да изпълнявам дълга на сътворено същество, но защо не можех да се отърва от мисълта, че не мога да почитам майка си, и винаги изпитвах чувство на вина към нея? Дори обмислях да се откажа от дълга си и да предам Бог. Едва по-късно, когато прочетох един откъс от Божиите слова, придобих известно разбиране за проблема си. Всемогъщият Бог казва: „Повлияни от традиционната китайска култура, в традиционните си представи китайците вярват, че човек трябва да показва синовна почит към родителите си. Който не я показва, е непочтителен потомък. Тези идеи се внушават на хората още от детството и на практика почти във всяко семейство учат на това, така е и във всички училища и в обществото като цяло. Когато в съзнанието на хората се втълпяват такива неща, те си мислят: „Синовната почит е по-важна от всичко. Ако не я показвам, няма да съм добър човек. Ще бъда непочтителен потомък и обществото ще ме порицае. Ще бъда човек без съвест“. Правилно ли е това мнение? Хората са виждали толкова много истини, изразени от Бог. Той изисквал ли е хората да проявяват синовна почит към родителите си? Дали това е една от истините, които вярващите в Бог трябва да разберат? Не, не е. Бог е разговарял само за някои принципи. Какъв принцип трябва да спазват хората в отношението си към другите според Божиите слова? Обичайте това, което Бог обича, и мразете това, което Той мрази. Това е принципът, който трябва да се спазва. […] Сатана използва този вид традиционна култура и нравствени представи, за да скове мислите, ума и сърцето ти, и те прави неспособен да приемеш Божиите слова. Обладан си от тези неща на Сатана и си станал неспособен да приемеш Божиите слова. Когато искаш да практикуваш Божиите слова, тези неща предизвикват у теб смущение, стават причина да се противопоставяш на истината и на Божиите изисквания и под тяхно влияние ставаш безсилен да се освободиш от хомота на традиционната култура. След като се бориш известно време, правиш компромис: предпочиташ да повярваш, че традиционните нравствени представи са правилни и съответстват на истината, и така отхвърляш или се отричаш от Божиите слова. Не ги приемаш за истината и изобщо не мислиш за спасението си, защото смяташ, че все още живееш на този свят и можеш да оцелееш само като разчиташ на тези неща. Неспособен да издържиш на заклеймяването на обществото, предпочиташ да се откажеш от истината и от Божиите слова, предаваш се на традиционните нравствени представи и на влиянието на Сатана и предпочиташ да оскърбиш Бог и да не практикуваш истината. Кажете ми, не е ли жалък човекът? Не се ли нуждае от Божието спасение? Някои хора вярват в Бог от много години, но все още нямат прозрение по въпроса за синовната почит. Те наистина не разбират истината. Никога не могат да преодолеят тази бариера на светските отношения, нямат нито смелост, нито вяра, да не говорим за решимост, затова не могат да обичат Бог и да Му се покоряват“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само ако познае собствените си погрешни възгледи, човек може да се промени истински). Докато размишлявах над Божиите слова, осъзнах, че Сатана използва образованието, което получаваме в училище, и влиянието на семейството, за да вкорени дълбоко в нас традиционни идеи като: „На стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност“, „Синовното уважение е добродетел, която трябва да се цени повече от всичко останало“ и „Не заминавай надалеч, докато родителите ти са още живи“. Вярвах, че проявата на синовно уважение към родителите е от изключителна важност и че да не си почтителен към родителите си означава, че си неблагодарен, лишен от човешка природа и заклеймен от собствената си съвест. Живеех според тези традиционни идеи и си мислех, че докато растях, майка ми бе направила най-много жертви за мен в сравнение с другите, че трябва да ѝ се отплатя за грижите и че ако не ѝ се отплатя, ще бъда непочтителна и лишена от съвест и човешка природа. Особено след като майка ми беше диагностицирана с рак, просто не можех да я оставя в ъгълчето на сърцето си. Чувствах, че след като майка ми се е грижила за мен толкова старателно когато съм била болна като дете, сега, когато тя беше болна, трябваше да бъда до нея и да се грижа за нея със същото внимание; в противен случай майка ми ме е отгледала напразно. Затова исках да се втурна към нея и да я заведа в болницата за лечение. Тъй като не можех да се прибера у дома, за да се грижа за майка си, заради това, че полицията ме преследваше, започнах да се оплаквам защо трябва да бъда преследвана от полицията и дори съжалих, че съм напуснала, за да изпълнявам дълга си. Това неправилно състояние бе причинено от моята обвързаност с идеите и възгледите на Сатана и ако не успеех да го разреша, рискувах да предам Бог по всяко време.

По-късно прочетох друг откъс от Божиите слова и научих как правилно да гледам на грижите на майка си. Всемогъщият Бог казва: „Нека поговорим за това как трябва да се тълкува „Родителите ти не са твои кредитори“. Родителите ти не са твои кредитори — това не е ли факт? (Така е.) Тъй като това е факт, е редно да обясним съдържащите се в него въпроси. Нека разгледаме въпроса за това, че твоите родители са те родили. Кой е избрал да се родиш — ти или родителите ти? Ако погледнеш на това от гледна точка на Бог, това не е нещо, което хората избират. Ти не си избрал родителите ти да те родят, нито те са го избрали. Ако погледнем в корена на този въпрос, това е било повелено от Бог. Засега ще оставим тази тема настрана, тъй като този въпрос е лесен за разбиране от хората. От твоя гледна точка ти си бил в пасивна роля, когато си роден от родителите си, без да си имал избор по въпроса. От гледна точка на родителите ти, тяхното желание да имат и отглеждат деца е било субективно. С други думи, като оставим настрана Божията повеля, когато става въпрос за раждането и отглеждането на деца, твоите родители са имали цялата власт. Те са избрали да те родят. Бил си в пасивна роля, когато си роден от тях. Не си имал избор по въпроса. И така, тъй като родителите ти са имали цялата власт и тъй като са те родили, те имат задължение и отговорност да те отгледат до зряла възраст. Независимо дали става въпрос за осигуряване на образование или за снабдяване с храна и облекло, това е тяхна отговорност и задължение и е това, което трябва да направят. Докато ти винаги си бил в пасивна роля през периода, в който са те отглеждали, не си имал право на избор — трябвало е да бъдеш отгледан от тях. Тъй като си бил малък, не си имал способността да се грижиш за себе си, не си имал друг избор, освен да бъдеш отгледан от родителите си в пасивна роля. Както и да са те отгледали родителите ти, това не е зависело от теб. Ако са ти давали хубава храна и напитки, тогава си имал хубава храна и напитки. Ако родителите ти са ти осигурили жизнена среда, в която си оцелявал с плява и диви растения, тогава си оцелял с плява и диви растения. Във всеки случай, когато си бил отглеждан, ти си бил пасивен, а родителите ти са изпълнявали отговорността си. Все едно родителите ти да се грижат за цвете. Щом искат да се грижат за цвете, те трябва да го торят, да го поливат и да се погрижат да получава слънчева светлина. И така, що се отнася до хората, независимо дали родителите ти са те отгледали педантично и дали са полагали големи грижи за теб, те във всеки случай просто са изпълнявали отговорността и задължението си. Каквато и да е причината, поради която са те отгледали, това е била тяхна отговорност — щом са те родили, трябва да поемат отговорност за теб. Като се има предвид това, дали всичко, което родителите ти са направили за теб, може да се счита за доброта? Не може, нали? (Точно така.) […] Във всеки случай, с отглеждането ти, родителите ти изпълняват отговорност и задължение. Да те отгледат до зряла възраст е тяхно задължение и отговорност и това не може да се нарече доброта. Щом не може да се нарече доброта, може ли да се каже, че това е нещо, на което трябва да се наслаждаваш? (Може.) Това е вид право, от което би трябвало да се ползваш. Родителите ти трябва да те отглеждат, защото преди да достигнеш пълнолетие, твоята роля е на дете, което се възпитава. Следователно родителите ти просто изпълняват един вид отговорност към теб и ти само я приемаш, но определено не получаваш облага или доброта от тях. Раждането на деца и грижата за тях, размножаването и отглеждането на следващото поколение е вид отговорност на всяко живо същество. Например, след като създадат потомство, птиците, кравите, овцете и дори тигрите трябва да се грижат за него. Няма живи същества, които да не отглеждат потомството си. Възможно е и да има някои изключения, но те остават неизвестни за нас. Това е естествен феномен в съществуването на живите същества, това е техен инстинкт и не може да се приписва на добротата. Те просто спазват закон, който Създателят е определил за животните и за хората. Следователно това, че родителите ти те отглеждат, не е вид доброта. Въз основа на това може да се каже, че родителите ти не са твои кредитори. Те изпълняват своята отговорност към теб. Независимо колко от кръвта на сърцето си са отдали за теб и колко много пари са похарчили за теб, те не бива да търсят отплата от теб, защото това е тяхна отговорност като родители. Щом е отговорност и задължение, трябва да се изпълнява безвъзмездно и не бива да искат отплата. Като са те отгледали, родителите ти просто са изпълнили отговорността и задължението си, и това трябва да е безвъзмездно, а не да се превръща в сделка. Затова не е нужно да подхождаш към родителите си или да се справяш с отношенията си с тях с идеята за отплата. Нехуманно е да се отнасяш към родителите си, да им се отплащаш и да поддържаш връзката си с тях в съответствие с тази идея. В същото време плътските ти чувства вероятно ще те ограничават и обвързват и ще ти е толкова трудно да излезеш от тези обвързаности, че дори може да изгубиш пътя си“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). От Божиите слова осъзнах, че чувството на задълженост към майка ми и невъзможността да изпълнявам дълга си със спокойствие се дължат на това, че гледах на майка си като на свой кредитор. Вярвах, че трябва да ѝ се отплатя изцяло за всичко, което ми е дала, затова винаги чувствах, че дължа добрина, и винаги, когато не успявах да се погрижа за майка си, усещах задължение към нея. Особено сега, когато майка ми имаше рак, си мислех, че ако тя почине, никога няма да мога да се отплатя напълно през живота си за нейната добрина. В действителност това, че майка ми е била добра с мен и се е грижила за мен, е било изпълнение на отговорността и дълга ѝ като майка. След като ме е родила, тя е била длъжна да ме отгледа до зряла възраст и това не се брои за добрина. Точно както животните трябва да се грижат за потомството си, след като го родят, това е техен инстинкт и част от Божието предопределение. По същия начин, ако държите котки или кучета у дома, като техен собственик вие сте отговорни за това те да бъдат нахранени и напоени, както и за ежедневните им нужди. Това не са прояви на добрина, а просто изпълнение на отговорност. Освен това животът ми идва от Бог и именно Бог ми е дал този дъх на живот и ме наблюдава и закриля до ден днешен. Спомних си, че няколко пъти за малко да ме блъсне кола, но под Божията закрила винаги излизах невредима. Друг път след развода приятелят ми не ми позволяваше да се грижа за детето си и когато отказах да го слушам, той се опита да ме удуши до смърт. Докато го правеше, не спирах да призовавам Бог и успях да го избутам настрана и най-накрая да се измъкна от опасността. Спомних си Божиите слова: „Веднъж избрал за теб семейство, Той избира и датата, на която да се родиш. После наблюдава момента, в който с плач се появяваш на света. Наблюдава раждането ти, наглежда те, докато произнасяш първите си думи и прохождаш с неуверени стъпки. Правиш една крачка, после втора и след това вече умееш да тичаш, да скачаш, да говориш и да изразяваш чувствата си… Сатана втренчено наблюдава израстването на всеки човек като тигър, дебнещ плячката си. Но в осъществяването на делото Си Бог никога не търпи ограниченията, произтичащи от хора и събития, неща, пространство или време; Той действа според волята Си и според необходимостта. В процеса на израстването си е вероятно да се сблъскаш с много неща, които не ти допадат, както и болести и трудности. Но докато вървиш по този път, животът и бъдещето ти са стриктно под Божията грижа. Бог ти дава истинска гаранция, траеща цял живот, защото е точно до теб, пази те и се грижи за теб“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият VI). Чрез личния си опит допълнително съм потвърдила Божиите слова в сърцето си. От раждането ми досега Бог наистина тайно ме е закрилял. Бог е платил цената на кръвта на сърцето Си за мен, а аз вместо да Му благодаря, затъвах в чувство на вина към майка си и нямах преданост в дълга си, което се отрази на напредъка на делото. Всичко това произтичаше от неспособността ми да гледам правилно на грижите на майка си.

По време на духовните си практики прочетох друг откъс от Божиите слова: „Повечето хора избират да напуснат дома си, за да изпълняват своя дълг отчасти поради всеобхватни обективни обстоятелства, които налагат да напуснат родителите си. Не могат да останат до тях, за да се грижат за тях и да ги придружават. Не че доброволно избират да ги напуснат, а имат обективна причина за това. От друга страна, субективно погледнато, отиваш да изпълняваш дълга си не за да избягаш от отговорността си към родителите си, а заради Божия призив. За да сътрудничиш на Божието дело, да приемеш Неговия призив и да изпълняваш дълга си на сътворено същество, ти си нямал друг избор, освен да напуснеш родителите си. Не си можел да останеш до тях, за да ги придружаваш и да се грижиш за тях. Не си ги оставил, за да избегнеш отговорността, нали? Това да ги оставиш, за да избегнеш отговорностите си, и това да се налага да ги оставиш, за да откликнеш на Божия призив и да изпълняваш своя дълг, не са ли две различни природи? (Така е.) В сърцето си имаш емоционална привързаност към родителите си и мислиш за тях. Чувствата ти не са кухи. Ако обективните обстоятелства го позволяват и си способен да останеш до тях, като същевременно изпълняваш дълга си, тогава щеше да искаш да останеш до тях, редовно да се грижиш за тях и да изпълняваш отговорностите си. Но трябва да ги напуснеш поради обективни обстоятелства. Не можеш да останеш до тях. Не че не искаш да изпълняваш отговорностите си като тяхно дете, а не можеш. Това не е ли различно по природа? (Така е.) Ако си напуснал дома си, за да избегнеш синовните си задължения и изпълнението на отговорностите си, това е липса на синовни чувства и човешка природа. Родителите ти са те отгледали, но нямаш търпение да разпериш криле и бързо да отлетиш сам. Не искаш да виждаш родителите си и не обръщаш никакво внимание, когато чуеш, че изпитват някакво затруднение. Дори и да имаш средствата да им помогнеш, не го правиш. Просто се преструваш, че не чуваш и оставяш другите да говорят за теб каквото искат. Просто не искаш да изпълниш отговорностите си. Това е липса на синовна отговорност. Но така ли стоят нещата сега? (Не.) Много хора са напуснали своите райони, градове, области или дори държави, за да изпълняват дълга си. Те вече са далеч от родните си места. Освен това по различни причини за тях не е удобно да са в контакт със семействата си. Понякога разпитват хора, които идват от същия роден град, за сегашното положение на родителите си и изпитват облекчение да чуят, че родителите им са здрави и се справят добре. Всъщност, това не е липса на синовна отговорност. Това не означава, че си стигнал до етап, в който ти липсва човешка природа, етап, при който дори не искаш да се грижиш за родителите си или да изпълняваш отговорностите си към тях. А поради различни обективни причини не си способен да изпълниш отговорността си, така че не проявяваш липса на синовна отговорност“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (16)). Докато размишлявах над Божиите слова, разбрах, че никой не идва на света, за да живее за родителите си, че всеки има своя собствена мисия, която трябва да осъществи, и че като сътворено същество аз имам дълг, който трябва да изпълнявам. Последните няколко години, в които изпълнявах дълга си далеч от дома, бяха изпълнение на отговорностите и на дълга ми като сътворено същество и това беше напълно естествено и оправдано. Освен това поради обстоятелствата трябваше да напусна дома и майка си, защото бях преследвана от полицията. Това не е проява на неблагодарност от моя страна. Въпреки това винаги съм вярвала, че невъзможността да се грижа за майка си, докато е болна, означава, че съм лишена от човешка природа и синовно уважение. Но тази моя гледна точка не беше съобразена с истината. Истински лишен от човешка природа и непочтителен е човек, който има възможност да се грижи за родителите си, но отказва да го прави, като напълно ги пренебрегва или дори ги възприема като бреме. Това е бягане от отговорност и истинска липса на човешка природа и позорна непочтителност. Докато размишлявах над собственото си поведение, видях, че преди, когато обстоятелствата го позволяваха, се грижех внимателно за майка си след автомобилната ѝ катастрофа и също така бях внимателна и грижовна към нея, когато бях у дома и изпълнявах отговорностите си като дъщеря. Сега майка ми имаше рак и не можех да се върна у дома, защото полицията все още ме преследваше. Ако рискувах да се върна, можеше да ме арестуват и тогава не само нямаше да мога да се грижа за майка си, но и щях да загубя възможността да изпълнявам дълга си. Когато осъзнах това, спрях да се чувствам виновна, че не мога да се грижа за майка си.

По-късно прочетох друг откъс от Божиите слова: „Можеше ли да предотвратиш разболяването им, ако не беше напуснал дома си, за да изпълняваш своя дълг на друго място, и ако беше останал до тях? (Не.) Можеш ли да контролираш дали родителите ти ще живеят, или ще умрат? Можеш ли да контролираш дали са богати, или бедни? (Не.) Каквато и болест да сполети родителите ти, причината няма да е в това, че са били много изтощени от отглеждането ти или че си им липсвал, и най-вече няма да се разболеят от някоя от тези тежки, сериозни болести или фатални състояния заради теб. Това е тяхната съдба и тя няма нищо общо с теб. Колкото и синовна почит да имаш и колкото и внимателно да се грижиш за тях, в най-добрия случай просто малко ще облекчиш физическите им страдания и бремето им. Но що се отнася до това кога и от каква болест се разболяват и кога и къде умират — има ли някаква връзка между тези неща и това дали ти си до тях, за да ги обгрижваш? Не, няма“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). Докато размишлявах над Божиите слова, придобих известно разбиране за Неговото върховенство. Дори и да не бях напуснала дома си, за да изпълнявам своя дълг, и да бях останала с майка си, за да се грижа за нея, не бих могла да гарантирам, че тя няма да се разболее. Количеството страдания или неуспехи, които трябва да преживее всеки човек, е извън човешкия контрол и съдбата на човека е изцяло в Божиите ръце. Например майка ми сега е на 60 години и е нормално да има здравословни проблеми на тази възраст. Дори и да се приберях у дома и да се грижех за нея, да я глезех и да ѝ приготвях хубава храна, това най-много би ѝ осигурило известна духовна утеха, но нямаше да мога да поема нито едно от страданията от болестта ѝ вместо нея. Мислех си как някои деца са особено почтителни към родителите си, като ги вземат у дома, за да живеят заедно, и внимателно се грижат за тях, но родителите им все пак се разболяват. Това показва, че родителите няма непременно да останат здрави само защото децата им са наоколо, нито пък присъствието на децата им ще гарантира тяхното възстановяването от болестта. Тези въпроси се определят изцяло от Божието върховенство и предопределение. Например този път, когато майка ми беше диагностицирана с рак, изглеждаше сериозно и не беше сигурно дали ще може да се излекува; а снахите ми дори казаха по най-грубия начин, че ако не се върна у дома, няма да платят за нейното лечение. Но в крайна сметка съпругата на по-малкия ми брат и двете ми по-големи братовчедки дадоха пари и се редуваха да се грижат за майка ми в болницата. Състоянието на майка ми не само не се влоши, но и тя се възстанови много добре. Това ми показа, че хората наистина не могат да контролират собствената си съдба и че всичко е в Божиите ръце. Трябваше да се откажа от тревогите за майка си и да я поверя на Бог.

Един ден през ноември 2023 г. получих писмо от майка си. То гласеше: „Брат ти ми купи нова къща и аз помагам в грижите за детето му, докато изпълнявам дълга си. Освен това съм в добро здраве, така че изпълнявай спокойно дълга си“. Само като прочетох тези няколко кратки думи от майка си, ме обляха сълзи на радост. Никога не съм очаквала, че тя ще продължи да живее толкова добре, дори без да съм наблизо и да се грижа за нея, и че даже изпълнява дълга си. Това укрепи решимостта ми и разбрах, че независимо дали мога да се върна у дома, или да видя майка си отново, вече можех да не изпитвам вина, че не мога да се грижа за нея, и реших да успокоя сърцето си, за да изпълнявам дълга си. Това е целта, към която трябва да се стремя през целия си живот.

Чрез тези преживявания видях колко дълбоко бях обвързана от традиционните идеи за синовна почит към родителите ми и че винаги, когато възникнеха подходящи обстоятелства, тези идеи ми пречеха да практикувам истината и да изпълнявам дълга си. Благодарение на напътствията на Божиите слова успях да придобия прозрение по отношение на тези традиционни идеи, да спра да се влияя и да бъда възпирана от тях и да мога да успокоя сърцето си в своя дълг. Това бяха резултати, постигнати от Божиите слова. Благодаря на Бог!