От Уан Хан, Китай

Имам три по-големи сестри. Всички те и техните съпрузи работят в държавни министерства. Някои от тях са председатели на Народната политическа консултативна конференция, докато други са ръководители или директори в държавни агенции. Хората им завиждат и ги уважават. Всички външни хора казват: „Виж по-големите си сестри. Коя от коя е по-добра!“. Всеки път, когато чувах такива неща, усещах малко тъга в сърцето си. По-големите ми сестри определено бяха изключителни, а аз и съпругът ми бяхме само общ управленски персонал в една компания, без никаква власт или влияние. Това ме караше наистина да се срамувам и не можех да гледам другите в очите. Започнах да си мисля: „Никога няма да постигна нищо в този живот. Трябва да възложа моите надежди на сина си и да разчитам, че когато порасне, ще си намери добра работа. Най-малкото, дори и да не стане държавен служител, трябва да постъпи в някое държавно ведомство или обществена институция. Ако синът ми може да се открои от тълпата и си намери достойна работа, ще мога да се радвам на отразената слава“. Синът ми тъкмо беше започнал начално училище, когато започнах да правя планове за него. По онова време имаше едно частно училище, което предлагаше по-добро образование. Използвах връзките си и похарчих много пари, за да може синът ми да влезе там. Исках да се справя добре с обучението си, за да може в бъдеще да постъпи в университет. За съжаление синът ми се оказа разочарование. Не само, че не залягаше над ученето, но и редовно пропускаше училище. Винаги беше в конфликт с учителите, а по-късно дори не искаше да ходи на училище. Започнах да се притеснявам, че ако не ходи на училище, ще свърши на бунището. Дали щеше да има добри перспективи след това? Често му казвах: „Трябва да учиш усилено. Така в бъдеще, когато влезеш в добър университет и си намериш хубава работа, ще бъдеш много уважаван. Всичките ти по-големи братовчеди са в университет. Ако не учиш усилено, после ще трябва да вършиш тежка физическа работа и хората ще те гледат отвисоко през целия ти живот“. Но синът ми не искаше и да чуе и често се криеше от мен. След като се прибереше от училище, хапваше и после отиваше в стаята си с думите, че трябва да си пише домашното. Исках да говорим за обучението му, но той не ми обръщаше внимание. Мислех си: „Ако аз като твоя майка просто те оставя да се държиш така и не се погрижа за теб, дали ще успееш в бъдеще?“. Записвах притесненията и тревогите си, като му давах сериозни и искрени съвети. Но синът ми просто не искаше да чуе и редовно пропускаше училище. Започнах да се боя, че ще тръгне по лош път в обществото, затова помолих някой да го вкара в армията. Надявах се да влезе във военно училище. Ако в бъдеще можеше да стане военен офицер, щеше да е чудесно. Така, ако някой по-късно попиташе: „Какво работи синът ти?“, можех уверено да кажа: „Синът ми е военен офицер“. Затова, когато беше на петнадесет години, го изпратих в армията. След като тригодишната му служба бе на път да приключи, исках да използвам връзките си, за да го изпратя във военно училище за по-нататъшно обучение, но той не се съгласи и категорично настояваше да бъде демобилизиран. Опитах се да го убедя по всякакъв начин, като почти си изтърках езика напразно, но той все пак избра да бъде демобилизиран. Когато се върна, бе назначен в железопътния отдел като обикновен работник. Изправена пред това му назначение, бях крайно неудовлетворена. Децата на по-големите ми сестри бяха тръгнали по пътя на държавните служители. Имаха почтена и престижна работа, печелеха много пари и хората ги уважаваха, където и да отидат. Но когато погледнех собствения си син, той нямаше нито добро образование, нито хубава работа. Как можеше да е такова разочарование? Нима не бях направила всичко за него? Как не можеше да разбере? По това време често плачех насаме и доста се срамувах, за да се виждам с хора. Дали животът на сина ми наистина щеше да бъде толкова обикновен и жалък като моя? Ако хората, които ме познаваха, разберяха, кой знае какво щяха да кажат за мен и как щяха да ми се присмиват зад гърба! Не. Чувствах, че не може да продължава така. Трябваше да намеря начин синът ми да бъде преназначен на добра работа. Не можех да позволя да бъде обикновен работник цял живот! Започнах да търся връзки навсякъде. По-големите ми сестри също помогнаха да се свържа с няколко работодатели, но в крайна сметка нищо не се получи поради неговата липса на образование. Блъсках си главата над работата на сина ми толкова много, че се поболях от сърце. Семейството ми ме посъветва да оставя нещата да се развиват от само себе си, но аз не исках да се примиря. След това принудих съпруга си да помоли някой да намери връзки, за да преназначат сина ми на друга работа. Това струваше много притеснения и пари, но в крайна сметка така и не намерих нова работа за сина ми. Поради тази причина не му позволих да ходи на работа в продължение на три години, а просто го оставих да чака вкъщи. Синът ми ставаше все по-разпуснат. Всеки ден, ако не играеше игри, беше навън — ядеше, пиеше и се забавляваше. В онези дни единственото, за което можех да мисля, беше как да намеря достойна работа за сина си. Това ми пречеше да се храня и да спя добре и животът ми беше труден и изтощителен. Точно когато бях толкова притеснена и чувствах, че няма път напред, евангелието на Всемогъщия Бог дойде при мен. След като приех делото на Всемогъщия Бог от последните дни, често се събирах и изпълнявах дълга си с братята и сестрите си. Докато правех това, се чувствах щастлива и освободена. В свободното си време обаче не можех да спра да се тревожа за работата на сина ми.

Един ден прочетох тези Божии слова: „След като напусне родителите си и стане независим, социалните условия, в които човек се озовава, както и работата или кариерата, които може да получи, се определят от съдбата и нямат нищо общо с родителите му. Някои хора избират добра специалност в колежа и в крайна сметка, след като се дипломират, си намират добра работа, като правят първата триумфална стъпка по пътя си в живота. Някои учат и овладяват много различни умения, но така и не намират подходяща работа или длъжност, за кариера да не говорим; в началото на житейския си път те се сблъскват с пречки на всяка крачка, затрупани са от проблеми, перспективите им са мрачни, а животът — несигурен. Някои хора учат усилено, но в същото време пропускат на косъм всички шансове да получат висше образование; те, както изглежда, са обречени никога да не постигнат успех — първият им стремеж по пътя на живота се разтваря във въздуха. Без да знаят дали по-нататъшният им път ще бъде гладък, или трънлив, те за първи път усещат колко променлива е човешката съдба и затова гледат на живота с очакване и страх. Някои хора въпреки липсата на добро образование пишат книги и стават сравнително известни; някои, които са почти напълно неграмотни, печелят пари от бизнеса си и по този начин успяват да се издържат… Каква професия избира човек, как изкарва прехраната си, могат ли хората по някакъв начин да контролират добрия или лошия си избор в тази сфера? Съответства ли това на желанията и решенията на хората? Желанията на повечето хора са следните: да работят по-малко и да получават повече, да не се блъскат в жега и дъжд, да се обличат добре, навсякъде да блестят и да правят впечатление, да превъзхождат другите и да станат гордост за предците си. Хората се надяват на съвършенство, но когато направят първите стъпки по своя житейски път, постепенно започват да разбират колко несъвършена е съдбата на човека и за първи път наистина осъзнават факта, че дори да правят смели планове за бъдещето си и макар да таят дръзки фантазии, никой от тях няма способността или властта да сбъдне мечтите си и никой не е в състояние да контролира бъдещето си. Винаги ще има определена дистанция между мечтите и реалностите, с които трябва да се сблъска човек; нещата никога няма да бъдат такива, каквито би искал човек, и когато се сблъскат с такива реалности, хората по никакъв начин не могат да постигнат задоволство или удовлетворение. Някои ще се опитат да направят всичко възможно, ще положат огромни усилия и ще пожертват много заради препитанието и бъдещето в стремежа си да променят съдбата. Но в крайна сметка, дори ако чрез упорита работа успеят да постигнат мечтите си и да реализират желанията си, те не могат да променят съдбата си и колкото и да се стараят, тези хора никога няма да могат да надминат онова, което им е подготвено. Въпреки разликата в способностите, интелигентността и силата на волята всички хора са равни пред съдбата, която не прави разлика между голямо и малко, високо и ниско, възвишено и посредствено. Това към каква професия се стреми човек, с какво си изкарва прехраната и колко богатство е натрупал не се определя от родителите, талантите, усилията или амбициите на човека, а е предопределено от Създателя“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият III). Прочетох този откъс няколко пъти. Колкото повече го четях, толкова повече чувствах, че казаното от Бог е абсолютно вярно. Точно както гласят Божиите слова: винаги съм имала свои собствени идеи и планове и съм се надявала, че синът ми може да си намери добра работа с уважение и престиж. Нищо от това обаче не може да бъде постигнато чрез планирането на хората, защото Бог господства над съдбите на всички ни и ги урежда. Не можем да постигнем желанията си, като разчитаме на собствените си усилия и борба. Платих толкова много, за да изпратя детето си в частно училище, докато беше малко. Всичко това бе, за да учи синът ми усърдно, да има хубава работа и добри перспективи в бъдеще. Но той просто отказваше да слуша и често пропускаше училище. Старателно и искрено се опитвах да го науча, но той не само не ме слушаше, а дори ме отбягваше. По-късно го пратих да се присъедини към армията с надеждата, че в бъдеще ще влезе във военно училище и ще стане офицер. Той обаче не ме послуша и настоя да бъде демобилизиран, в резултат на което стана обикновен железопътен работник. Не исках да оставям нещата така, защото работата на сина ми беше много далеч от очакванията ми. Търсих навсякъде, като използвах връзките си, опитвах се да дърпам конците и бях готова да платя всякаква цена, за да получи синът ми идеалната работа. Но след няколко години ходене по мъките и изразходване на огромни суми пари и усилия, желанията ми в крайна сметка не се сбъднаха. От Божиите слова разбрах, че това, което ще върши човек през целия си живот, не се определя от неговата упорита работа, амбиция или желание. Бог отдавна е уредил какви длъжности ще заема човек в този живот и каква е неговата съдба. Не зависи от мен каква работа може да върши синът ми и какви ще бъдат перспективите му. Това е предопределено от Бог. Каквито и планове да правех или колкото и да молех хората да използват връзките си, нямаше никаква полза — всичко беше напразно. Не само че животът ми беше изтощителен, но и бях възпитала сина си в разпуснатост. Когато разбрах това, се помолих на Бог. Бях готова да поверя сина си на Бог и да се покоря на Божието устройване и на Божията подредба. След като се помолих, се почувствах много по-спокойна.

По-късно двама колеги от работата на сина ми дойдоха вкъщи, за да разберат какво се случва. Казаха, че синът ми не е работил в продължение на няколко години и ако това продължи, автоматично ще бъде освободен. Когато чух тази новина, отново усетих вътрешно раздвоение: „Дали в бъдеще синът ми винаги ще бъде само обикновен работник?“. Все още не исках да го приема, затова попитах сина си: „Ако се върнеш на работа сега, в бъдеще ще бъдеш само работник. Какво смяташ да правиш?“. Не го очаквах, но синът ми се съгласи да тръгне на работа. По това време се сетих за следните Божии слова: „Никакви обективни условия не могат да повлияят на мисията на човека, която е предопределена от Създателя. Всички хора съзряват в конкретната среда, в която порастват; след това постепенно, стъпка по стъпка, те започват да вървят по своя собствен житейски път и да осъществяват онази съдба, която е планирана за тях от Създателя. Те се вливат напълно естествено и неволно в необятното море на човечеството, заемат своето място в живота, където започват да изпълняват задълженията си като създадени същества в името на предопределеното от Създателя, в името на Неговото върховенство“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият III). Бог вече е уредил съдбата на сина ми и каква работа ще върши през целия си живот. Сега синът ми беше пораснал и трябваше да го оставя. Щом беше готов да ходи на работа, трябваше да го пусна. Не след дълго синът ми отиде на работа при работодателя си.

Няколко години отминаха като миг. Въпреки че успях да се избавя от въпроса за работата на сина ми, на китайската Нова година и други празници, когато цялото семейство се събираше и чувах по-големите си сестри да говорят за това как собствените им синове са успели, се чувствах обезсърчена. Винаги се възприемах за по-нисша от тях и не можех да обеля нито дума. Изпитвах чувство, което не можех да опиша в сърцето си. Помолих се на Бог: „Мили Боже, от словата Ти разбрах, че Ти си Върховният владетел на хорските съдби. Но защо, когато слушам как по-големите ми сестри говорят за успехите на собствените си синове, се чувствам тъжна, сякаш съм под нивото им? Мили Боже, напътствай ме да разбера собствените си проблеми“.

Един ден по време на духовната ми практика прочетох тези Божии слова: „Всъщност, колкото и големи да са човешките домогвания, колкото и реалистични и подобаващи да са желанията на хората, всичко, което човекът иска да постигне, всичко, което човекът търси, е неделимо свързано с две думи. Тези две думи са от ключово значение за всеки човек, през целия му живот, и тъкмо тях Сатана желае да втълпи на човеците. Кои са тези две думи? Те са „слава“ и „придобивки“. Сатана използва много мек метод, метод който е съвсем съгласно човешките представи и не е много агресивен, за да накара хората неусетно да приемат неговите средства и закони за оцеляване, да развият житейски цели и посоки и да придобият домогване в живота. Колкото и високопарни да са описанията на тяхното домогване в живота, това домогване винаги се върти около славата и придобивките. Всичко, което великите и прочутите — или всъщност всеки човек — преследват през целия си живот, се свежда до тези две думи: „слава“ и „придобивки“. Хората си мислят, че веднъж добили слава и придобивки, имат капитала да се наслаждават на висок статус и голямо богатство и да се наслаждават на живота. Те смятат, че щом се сдобият със слава и придобивки, имат капитала да търсят удоволствия и да се впускат в разюздани плътски наслади. Заради така желаните слава и придобивки хората с удоволствие и несъзнателно полагат в ръцете на Сатана телата си, сърцата си и дори всичко свое, включително перспективите и съдбите си. Правят го безрезервно, без да се съмняват нито за миг и без изобщо да им хрумне да си възвърнат всичко, което някога са имали. Могат ли хората да запазят контрол над себе си, след като са се предали на Сатана и са му станали предани по този начин? Категорично не. Те са изцяло под неговата власт. Затънали са до гуша в това тресавище и не успяват да се измъкнат от него“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият VI). От Божиите слова разбрах, че се чувствах разстроена, когато виждах по-големите ми сестри да се хвалят с успехите на синовете им, защото придавах твърде голямо значение на славата и придобивките. Живеех с погрешни мисли и възгледи, внушени от Сатана на хората, като „Човек се стреми нагоре, а водата тече надолу“ и „Стреми се да изпъкнеш и да се отличиш“. Вярвах, че ако имам слава и придобивки, ще имам всичко, че ще ми завиждат и ще ме уважават, където и да отида, и ще се радвам на престиж. Мислех, че ще мога да се гордея пред другите и да говоря с увереност. Смятах, че само ако живея по този начин, ще имам достойнство. Когато виждах, че по-големите ми сестри и техните съпрузи са уважавани фигури и че се ползват с авторитет, където и да отидат, силно завиждах и исках да стана като тях. Исках да бъда уважавана и да се радвам както на слава, така и на придобивки. Когато не успях да постигна желанията си, възложих своите надежди на сина си с надеждата, че ще си намери достойна работа. По този начин щях да мога да се гордея и да живея с престиж. За това и за да развия сина си, бях готова да платя всякаква цена. Но нещата не се случиха както ми се искаше. Синът ми просто не ме слушаше и в крайна сметка стана работник. Когато видях, че надеждите ми са били напразни, изпитах силна мъка. Постоянно чувствах, че не мога да погледна другите в очите и всеки ден живеех в страдание. Не исках да гледам как синът ми води обикновен и незабележителен живот и използвах парите и връзките си, за да преназначат сина ми на нова работа. В крайна сметка бях похарчила много пари, но не успях да му намеря нова работа. Синът ми всеки ден си стоеше вкъщи без никакво занимание и стана безполезен. Страдах от стремежа към слава и придобивки, като ме беше грижа единствено за собствения ми образ и интереси. Изобщо не проявявах внимание към чувствата на сина ми и го принуждавах да следва мечтите, които сама не бях успяла да осъществя. Да не говорим, че освен че пречех на сина си, аз също живеех крайно нещастно. Тези сатанински мисли и възгледи единствено вредят на хората. Те са като невидими окови, които ме държат здраво и ме карат да им отделям време и усилия, докато ме правят за посмешище. Каква пълна глупачка бях! Когато разбрах това, сякаш един възел, който бе стоял в сърцето ми дълги години, внезапно се развърза. Без напътствието на Божиите слова щях да потъна дълбоко в блатото на стремежа към слава и придобивки, без да мога да се измъкна. Благодарих за напътствието на Божиите слова! Сега имах някакво разбиране за собствените си погрешни стремежи в миналото и донякъде можех да разпозная начините, по които Сатана покварява хората. Не исках да продължавам да живея според мислите и възгледите на Сатана и реших да спра да меся в работата на сина ми.

След това прочетох един откъс от Божиите слова и научих как да се отнасям правилно към работата му. Всемогъщият Бог казва: „Бог е отредил някой да бъде обикновен работник и в този живот той ще е способен да изкарва само някаква основна заплата, за да се храни и облича, но родителите му настояват той да стане знаменитост, богат човек, висш чиновник, планират и уреждат нещата за бъдещето му, преди да навърши пълнолетие, плащат различни видове така наречени цени, опитват се да контролират живота и бъдещето му. Това не е ли глупаво? (Глупаво е.) […] никой родител не желае децата му да станат просяци. Но дори и така да е, те не бива да настояват децата им да се издигнат в света и да станат висши чиновници или видни хора от висшата класа на обществото. Какво му е хубавото на това да си от висшата класа на обществото? Какво му е хубавото на това да се издигнеш в света? Това са сложни ситуации, те не са добри неща. Добре ли е да станеш знаменитост, велика личност, свръхчовек или човек с положение и статус? Най-удобно е да живееш като обикновен човек. Какво лошо има в това да живееш малко по-беден, по-труден, по-уморителен живот, с малко по-лоша храна и дрехи? Най-малкото, едно нещо е гарантирано — тъй като не живееш сред социалните тенденции на висшата класа на обществото, поне ще съгрешаваш по-малко и ще правиш по-малко неща, за да се съпротивляваш на Бог. Като обикновен човек няма да се сблъскваш с толкова големи или чести изкушения. Макар че животът ти ще бъде малко по-труден, поне няма да си уморен духом. Помисли за следното. Като работник, всичко, за което трябва да се тревожиш, е да си подсигуриш три хранения на ден. Друго е, когато си чиновник. Трябва да се бориш и няма да знаеш кога ще настъпи денят, в който позицията ти вече няма да е сигурна. И това няма да е краят — хората, които си оскърбил, ще те търсят, за да си разчистят сметките, и ще те измъчват. Животът на знаменитостите, великите хора и богатите хора е много уморителен. Богатите винаги се страхуват, че в бъдеще няма да са толкова богати и че няма да са способни да продължат, ако това се случи. Знаменитостите винаги се тревожат, че ореолите им ще изчезнат, и винаги искат да защитят ореолите си от страх да не бъдат отстранени от тази епоха и от тенденциите. Животът им е толкова уморителен! Родителите никога не проглеждат за тези неща и постоянно искат да тласкат децата си в центъра на тази борба, като ги изпращат в това леговище на лъва и в тези блата“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (18)). Божиите слова ме накараха да разбера, че трябва да се покоря на Божието върховенство и предопределение по отношение на работата на сина ми. Няма нищо лошо в това да си работник: можеш да се обличаш, да се храниш и да поддържаш нормален живот. Това не е ли много добре? Аз обаче винаги съм искала синът ми да поеме по пътя на държавните служители или да стане военен офицер и да постъпи в някое държавно ведомство. Видях, че почитам властта и статуса и че това, което правех, бе да тласна сина ми в бездната! На пръв поглед държавните ведомства изглеждат авторитетни. Хората, които излизат от там, носят костюми и кожени обувки. Всички те изглеждат много представително. Но всъщност това е най-мрачното място. Вземете синовете на по-големите ми сестри. Въпреки че са висши ръководители в своите организации, с много власт и влияние, те не водят щастлив живот. Единственото, за което говорят, е как да използват връзки, за да защитят собствения си статус. Притесняват се, че един ден може да загубят позициите си и да бъдат тормозени от другите. Наистина живеят на ръба на острието. Ако работиш в държавно ведомство, вероятно ще бъдеш въвлечен в различни борби за власт и няма да можеш да избягаш, дори и да искаш. Някои дават живота си, за да им служат, като се превръщат в съучастници на Сатана. Съвестта, моралната равносметка, самоконтролът и човешкото достойнство изчезват. Те вършат всякакви възможни злини под различни форми. В крайна сметка стават жертва на Сатана. Но аз не можех да видя това и дори тласнах сина си към държавните ведомства. Наистина бях твърде глупава! Работата, която Бог урежда за хората, е достатъчна, за да поддържат нормален живот. Точно както казва Бог: „Да си доволен просто да имаш храна и облекло“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (20)). Дълги години съм вярвала в Бог, но никога не съм изживявала реалността на Божиите слова. Моята гледна точка за нещата не се беше променила много и възгледите ми за това към какво да се стремя бяха същите като тези на светските хора. Почитах властта и се стремях към слава, придобивки и статус. Дори тласнах сина си към бездната и блатото, за да постигна целта си. Ако бях насочила сина си към политическа кариера, той щеше да бъде въвлечен в конфликти и да се окаже в явна и скрита борба с другите. По цял ден щеше да е нащрек да не би този или онзи да крои планове и хитрини срещу него. Кой знае в крайна сметка какви неща щеше да върши! Нима да тласна сина си към това място, за да задоволя гордостта и статуса си, не вредеше на детето ми? Въпреки че синът ми сега е обикновен работник, страда малко физически и е леко уморен, животът му не е толкова изтощителен, колкото този на братовчедите му. Нито пък е бил въвлечен в интриги и борби. Не трябва да се тревожи, че ще загуби позицията си, а животът му е спокоен и безгрижен. Способен е и да се издържа. Това не е ли чудесно? Божията подредба винаги е уместна.

По-късно потърсих из Божиите слова. Като родители не трябва постоянно да очакваме децата ни да се открояват от тълпата. Тогава кой е правилният начин да се отнасяме към децата си? Прочетох тези Божии слова: „Чрез разнищване на същността на родителските очаквания към децата им виждаме, че тези очаквания са егоистични, че противоречат на човешката природа и че нямат нищо общо с отговорностите на родителите. Когато родителите налагат всякакви очаквания и изисквания на децата си, те им оказват голям допълнителен натиск — това не означава, че изпълняват отговорностите си. И така, какви са отговорностите, които родителите следва да изпълняват? Най-малкото, те трябва да учат децата си да бъдат честни хора, които говорят истината и вършат нещата по честен начин, и да ги учат да бъдат добросърдечни и да не вършат лоши неща, като ги напътстват в положителна посока. Това са техните най-основни отговорности“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (18)). „Родителите просто трябва да изпълнят отговорностите си към своите деца, да ги отглеждат и да ги възпитават, докато пораснат. Не е необходимо да възпитават децата си така, че да станат талантливи личности. Лесно ли се постига това? (Да.) Това е лесно постижимо — не е необходимо да носиш каквато и да е отговорност за бъдещето или живота на децата си, да разработваш каквито и да е планове за тях, да предполагаш какви хора ще станат, какъв живот ще имат в бъдеще, в какви социални кръгове ще се озоват по-късно, какво ще бъде качеството им на живот на този свят в бъдеще или какъв статус ще имат сред хората. Не е необходимо да предполагаш или да контролираш тези неща. Просто трябва да изпълниш отговорностите си като родител. Толкова е лесно“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (18)). От Божиите слова намерих път на практикуване. Отговорностите на родителите към децата им, преди да достигнат зряла възраст, е да ги възпитат, да ги превърнат във възрастни и да ги напътват да вървят по правия път. Родителите трябва да се откажат от контрола над своите пораснали деца и да ги оставят да живеят живота си. Когато децата им се нуждаят от помощ, родителите могат да им помогнат в зависимост от собствените им обстоятелства в действителност. Сега синът ми е възрастен. Той има свои собствени мисли и прави своите избори. Не трябва да се намесвам и да устройвам живота му, за да удовлетворя собствените си желания. Това, което мога да направя, е да предоставям съвети и предложения, когато е в затруднение, и да му давам положителни напътствия. Но изборът му зависи от него. В бъдеще въпроси като това дали винаги ще остане работник, с какви хора и неща ще се сблъска и какъв живот ще води са уредени от Бог. Те не са под моя контрол. Това, което мога да направя, е да се покоря и да изпълнявам отговорностите на родител. Сега вече не се притеснявам и терзая за работата на сина си и това повече не ме смущава и възпира. Мога да успокоя сърцето си и да го излея си в дълга си. Като живея по този начин, сърцето ми се чувства свободно и спокойно.