От Чън Лян, Китай

През 2003 г. приех Божието дело от последните дни и скоро след това поех дълга на водач. По това време бях малко над петдесет и нямах никакви здравословни проблеми. През деня ходех на събирания и проповядвах евангелието и колкото и късно да се прибирах вечер, се въоражавах с Божиите слова според състоянието на братята и сестрите. Въпреки че беше малко натоварено и изморително, само мисълта, че мога да изпълнявам дълга си и да бъда спасена от Бог в бъдеще, ми даваше безкрайна сила. След малко повече от десет години здравето ми започна да се влошава. Първо имах проблеми с жлъчката и се наложи да бъде хирургично отстранена, след това получих дискова херния и се наложи операция, за да бъде оправена, и след две операции ми беше ясно, че сега тялото ми е в много по-лошо състояние. Бях поразена и от хронични заболявания като маточни фиброми и атрофичен ерозивен гастрит и станах слаба и потисната. Вече не бях толкова пъргава и трябваше да почивам многократно, докато изкачвам стълби. Паметта ми също се влоши и понякога, когато исках да прочета за определен аспект от Божиите слова, веднага щом се опитах да го потърся, не можех да си спомня какво съм искала да прочета. Църквата ми уреди да водя групово събиране сама според физическото ми състояние и когато братята и сестрите имаха някакви състояния, им помагах да ги разрешат, а понякога, когато в църквата имаше недостиг на домове на домакини, бях отговорна да бъда домакин. Въпреки че здравето ми не беше толкова добро, колкото преди, все още можех да изпълнявам определен дълг и се чувствах енергична.

Веднъж, след едно събиране, на път за вкъщи, старите ми стомашно-чревни проблеми се обостриха и прилив на болка прониза стомаха ми. С усилие останах изправена и се прибрах вкъщи, и едва след като полежах известно време, започнах да се чувствам малко по-добре. Като видя, че съм в лошо здраве, водачът ме помоли от време на време да съм домакин на братя и сестри за събирания у дома. Когато чух за тази подредба, си помислих: „Това е краят. Сега мога само да бъда домакин вкъщи. С напредването на възрастта здравето ми ще продължи да се влошава. Ако един ден не мога да изпълнявам дори дълга на домакин, няма да мога да изпълнявам никакъв дълг и тогава каква надежда ще имам да бъда спасена?“. При тази мисъл загубих цялата си енергия, почувствах се наистина унила и си помислих: „Остарявам, паметта ми се влошава, дори не мога да си спомня Божиите слова и забравям току-що прочетеното. Как мога да разбера истината? Колкото и усилено да се стремят хората на моята възраст, не могат да постигнат напредък. Май просто ще се опитам да я карам ден за ден“. Понякога, когато приготвях храна, кръстът ме болеше толкова много, че не можех да се изправя и трябваше да седна на близкия стол, за да си почина. Особено, когато коремните ми спазми се обостряха, болката беше толкова силна, че не бях сигурна дали ще живея, или ще умра. Притеснявах се, че някой ден може да рухна и дори да не мога да присъствам на събирания. Когато виждах млади хора в добро здраве, способни да тичат и скачат, завиждах и си мислех: „Колко е хубаво да си млад! Те могат да отидат навсякъде и да изпълняват всякакъв дълг, и шансовете им да бъдат спасени са по-големи. Междувременно здравето ми се влошава с всеки изминал ден и ако не мога да изпълнявам никакъв дълг в бъдеще, ще се окажа безполезна и Бог със сигурност ще ме изостави!“. Спомних си, че преди няколко години нямах никакви здравословни проблеми, докато изпълнявах дълга си, но сега бях на 72 години и тялото ми беше напълно различно от преди. О, как ми се искаше да върна времето назад с 20 години! Поради това често се чувствах притеснена, живеех в негативно състояние и не исках да се стремя към истината. Понякога гледах телевизионни предавания, за да убия времето, и когато ме сполитаха неща и разкривах поквара, не търсех истината, за да ги разреша, а само се замислях върху тях за кратко и ги оставях да отминат. Дори молитвите ми се състояха само от няколко сухи думи и чувствах, че сърцето ми се отдалечава все повече от Бог. Дълбоко в себе си знаех, че е опасно да продължавам така, и исках да променя това състояние на униние. Въпреки това нямах конкретен път напред.

Един ден попаднах на Божиите слова, които разобличаваха състоянието на възрастните хора, и веднага се припознах в тях. Всемогъщият Бог казва: „Сред братята и сестрите има и възрастни хора, между 60 и 80-90 годишни, които също изпитват някои затруднения поради напредналата си възраст. Въпреки възрастта, мисленето им не е непременно така правилно или разумно, а идеите и възгледите им не непременно отговарят на истината. Тези възрастни хора също имат проблеми и все се тревожат: „Здравето ми вече не е толкова добро и дългът, който мога да изпълнявам, е ограничен. Дали Бог ще си спомни за мен, ако изпълня само този малък дълг? Понякога се разболявам и имам нужда някой да се грижи за мен. Когато няма кой да се грижи за мен, не съм в състояние да изпълнявам дълга си, така че какво мога да направя? Аз съм стар и не запомням Божиите слова, когато ги чета, а и ми е трудно да разбера истината. Когато разговарям за истината, говоря объркано и нелогично, и нямам никакви преживявания, които да си струва да споделя. Стар съм вече и нямам достатъчно енергия, зрението ми не е много добро и нямам сили. Всичко ме затруднява. Не само че не мога да изпълнявам дълга си, но и лесно забравям и обърквам разни неща. Понякога се обърквам и създавам проблеми на църквата и на моите братя и сестри. Искам да постигна спасение и да се стремя към истината, но е много трудно. Какво мога да направя?“. Когато мислят за тези неща, те започват да се терзаят и си мислят: „Защо започнах да вярвам в Бог едва на тази възраст? Защо не съм като хората, които са на 20-30 години, или дори като онези на 40-50 години? Защо се натъкнах на Божието дело едва сега, когато съм толкова стар? Не че съдбата ми е лоша, поне попаднах на Божието дело. Съдбата ми е добра и Бог е добър към мен! Има само едно нещо, от което не съм доволен, и то е, че съм твърде стар. Нито паметта ми е много добра, нито здравето ми е толкова добро, но имам силно сърце. Просто тялото ми не ме слуша и ми се доспива, след като послушам известно време на събиранията. Понякога затварям очи, за да се моля, и заспивам, а умът ми се лута, когато чета Божиите слова. След като почета малко, ми се доспива и задрямвам, а думите не проникват в съзнанието ми. Какво мога да направя? Дали при такива практически трудности все още съм способен да се стремя към истината и да я разбирам? Ако не е така и ако не съм способен да практикувам в съответствие с истините принципи, тогава дали цялата ми вяра няма да е напразна? Няма ли това да означава, че не мога да бъда спасен? Какво мога да направя? Толкова съм притеснен! На тази възраст вече нищо не е важно. Сега, след като вярвам в Бог, вече нямам никакви притеснения и нищо, за което да се тревожа, и децата ми пораснаха и вече нямат нужда да се грижа за тях или да ги отглеждам, най-голямото ми желание в живота е да се стремя към истината, да изпълнявам дълга на сътворено същество и в крайна сметка да постигна спасение в годините, които ми остават. Ала сега като гледам действителното си положение — недовиждащ поради възрастта и с объркан ум, в лошо здраве, неспособен да изпълнявам добре дълга си и създаващ проблеми понякога, когато се старая да свърша колкото мога, като че ли няма да ми е лесно да постигна спасение“. Не спират да мислят за тези неща и започват да се тревожат и да си мислят: „Изглежда, че хубавите неща се случват само на младите, но не и на старите. Изглежда, че колкото и добре да стоят нещата, вече няма да мога да им се порадвам“. Колкото повече си мислят за тези неща, толкова повече се тормозят и тревожат. Не само че се притесняват за себе си, а и се чувстват наранени. […] Могат ли възрастните хора да не се стремят повече към истината заради възрастта си? Не са ли те способни да разберат истината? (Да, способни са.) Могат ли възрастните хора да разберат истината? Те могат да разберат някои истини, но дори и младите хора не могат да разберат всичко. Възрастните хора винаги имат погрешно схващане, че са объркани, че паметта им е слаба и затова не могат да разберат истината. Прави ли са? (Не са.) Макар младите хора да имат много повече енергия от възрастните и да са физически по-силни от тях, всъщност способността им да разбират, осмислят и знаят е същата като тази на възрастните. Нима възрастните хора не са били млади навремето? Те не са се родили стари, а един ден младите хора също ще остареят. Възрастните хора не бива все да мислят, че са различни от младите, понеже са стари, физически слаби и болни и понеже имат слаба памет. Всъщност разлика няма. Какво имам предвид, когато казвам, че няма разлика? Независимо дали човек е стар или млад, поквареният му нрав е все същият, отношението и възгледите му за всякакви неща са същите, и гледната му точка и позициите му по всякакви въпроси са същите. Следователно възрастните хора не бива да си мислят, че само защото са стари, имат по-малко екстравагантни желания от младите и могат да са по-уравновесени, те нямат желания или необуздани амбиции и че имат по-малко покварени нрави — това е погрешно схващане. Младите хора могат да се съревновават за позиция, а нима възрастните не могат? Младите хора могат да вършат неща, които противоречат на принципите, и да действат своеволно, а нима възрастните не могат? (Да, могат.) Младите хора могат да са надменни, а нима възрастните не могат? Когато обаче възрастните хора са надменни, поради напредналата си възраст те не са толкова агресивни и тяхната надменност не е така сензационна. Младите хора показват по-явни проявления на надменност поради гъвкавите си крайници и по-пъргавия си ум, докато по-възрастните хора показват по-малко видими проявления на надменност заради скованите си крайници и несъобразителния си ум. Същността на надменността им и поквареният им нрав са еднакви. […] И така, не става дума за това, че възрастните хора няма какво да направят, нито че не са способни да изпълняват дълга си, камо ли за това, че не са в състояние да се стремят към истината — много неща могат да направят. Различните ереси и заблуди, които си натрупал през живота си, както и различните традиционни идеи и представи, невежи, упорити, консервативни, неразумни и изопачени неща, които си събрал, са се натрупали в сърцето ти и трябва да отделиш още повече време от младите, за да ги изровиш, анализираш и разпознаеш. Не става дума за това, че няма какво да правиш или че трябва да скърбиш, да се безпокоиш и да се тревожиш, когато не знаеш какво да правиш — това нито е твоя задача, нито твоя отговорност“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). Бог разобличаваше точно моето състояние. Напоследък живеех в притеснение и тревога, като постоянно чувствах, че остарявам, че здравето ми е влошено и че продължавам да забравям неща, и затова мога само от време на време да изпълнявам дълг на домакин. Притеснявах се, че с напредването на възрастта и поради влошеното ми здраве няма да мога да изпълнявам дълга си и заради това няма да бъда спасена. Колкото и да се стремях, всичко ми се струваше безполезно. Потънала в това състояние на униние, нямах мотивация да чета Божиите слова или да се стремя към истината и просто следвах вяло. Сега осъзнах, че това са мои погрешни възгледи. В действителност, въпреки че възрастните хора могат да бъдат физически по-слаби, да имат по-малко енергия и по-забавено време за реакция от младите, способността им да възприемат истината и поквареният им нрав са същите като на младите хора. Докато се стремят към истината и преодоляват покварения си нрав, те също могат да бъдат спасени. Поради напредналата им възраст, влиянието на обществото е по-силно, сатанинските отрови в тях са по-тежки и по-упорити, отколкото при младите хора, и разбирането и разнищването на различните традиционни представи и покварени нрави изискват повече време. Например, когато виждах някои братя и сестри да разкриват поквара, ги гледах отвисоко и в сърцето си ги съдех и принизявах. Това беше надменен нрав. Нима това не бе нещо, над което трябваше да размишлявам и което трябваше да разбера? Но не разбирах Божието намерение. Тънех в състояние на притеснение и тревога и бях вяла в стремежа си към истината. Дали не разбирах Бог погрешно в това? Сега осъзнах, че независимо дали човек е млад, или стар, докато жадува и се стреми към истината, Бог ще го просветлява и напътства. Бог ни пои и ни предоставя истината, независимо от възрастта, и това, което има значение, е дали търсим и дали сме готови да положим усилия, за да практикуваме Божиите слова. С тези слова Бог засяга конкретно състоянията на възрастните хора, като се надява, че те могат да се избавят от своето притеснение и тревога, да се съсредоточат върху търсенето на истината, да не живеят в своите представи и фантазии и да не се предават. Но аз винаги използвах старостта си и лошата си памет като извинение да не се стремя към истината и да се отдавам на себе си, и ако продължавах така, щях да съм единствената губеща. Едва след като разбрах Божиите намерения, се събудих и осъзнах, че ако продължавам да бъда в това объркано състояние, обвързана с моите погрешни и крайни представи, в крайна сметка няма да постигна истината и няма да ми остане нищо друго освен разруха. Благодарих на Бог за Неговите утешителни слова и насърчение за нас, възрастните хора, и за това, че ни посочва пътя на стремежа към истината. Това е Божията любов за нас. Не можех да загубя решимостта си да се стремя към истината. Трябваше да се отнасям правилно към себе си, да уча уроци в ситуациите, които Бог уреждаше за мен, да се съсредоточа върху търсенето на истината и себепознанието и да постигна нравствена промяна. Това са нещата, които трябваше да направя.

Като осъзнах това, започнах да размишлявам: „Защо в миналото, когато изпълнявах дълга си, имах безкрайна енергия всеки ден, а сега, когато съм по-стара и тялото ми отслабва все повече всеки ден, сърцето ми е изпълнено с негативизъм и притеснение и вече не искам да се стремя нагоре? Какво ме контролира?“. В търсенето си прочетох Божиите слова: „Хората вярват в Бог, за да бъдат благословени, възнаградени, увенчани. Нима това не съществува в сърцето на всеки? Факт е, че е така. Въпреки че хората не говорят често за това и дори прикриват мотивите и желанието си да получат благословии, това желание и този мотив винаги са били непоклатими дълбоко в сърцата им. Колкото и духовна теория да разбират хората, каквито и знания от преживявания да имат, какъвто и дълг да могат да изпълнят, колкото и страдания да понасят и каквато и цена да плащат, те никога не се отказват от мотивацията за благословии, скрита дълбоко в сърцата им, и винаги мълчаливо се трудят в нейна полза. Нима това не е заровено най-дълбоко в сърцата на хората? Как бихте се чувствали без тази мотивация да получавате благословии? С каква нагласа бихте изпълнявали дълга си и бихте следвали Бог? Какво би станало с хората, ако тази скрита в сърцата им мотивация да получават благословии бъде премахната? Възможно е много хора да станат негативни, а някои да се демотивират да изпълняват дълга си. Те ще загубят интерес към вярата си в Бог, сякаш душата им е изчезнала. Те ще изглеждат така, сякаш сърцето им е било отнето. Затова казвам, че мотивацията за благословии е нещо, което се таи дълбоко в сърцата на хората. Може би, докато изпълняват дълга си или водят църковен живот, те чувстват, че са способни да се отрекат от семействата си и с радост да отдават всичко на Бог, смятат, че вече са разбрали за мотивацията си да получават благословии, загърбили са я и те вече не са управлявани или възпирани от нея. Тогава стигат до мисълта, че вече нямат мотивация да получават благословии, но Бог смята друго. Хората възприемат нещата само повърхностно. Без изпитания те са доволни от себе си. Стига да не напускат църквата, да не се отричат от Божието име и упорито отдават всичко на Бог, те са уверени, че са се променили. Чувстват, че при изпълнението на дълга си вече не се водят от личен ентусиазъм или моментни пориви. Вместо това вярват, че могат да се стремят към истината и че постоянно могат да я търсят и практикуват, докато изпълняват дълга си, така че да е пречистен поквареният им нрав и да постигнат някаква истинска промяна. Как обаче се държат, когато се случи нещо, пряко свързано с крайната цел и изхода на хората? Истината се разкрива в своята цялост“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Шест показателя за израстване в живота). Докато разсъждавах върху Божиите слова, най-накрая осъзнах, че причината да затъна в притеснение и тревога и да се откажа от себе си, бе, че чувствах, че остарявам, че няма да мога да изпълнявам никакъв дълг в бъдеще и няма да имам надежда за спасение или получаване на благословии. Така живеех в негативизъм и се противях на Бог. В миналото можех да правя жертви, да отдавам всичко и да се посвещавам на дълга си, и дори когато бях болна, го изпълнявах с радост. Мислех си, че докато мога да изпълнявам дълга си, има надежда да бъда спасена от Бог. Но по-късно болестите ми се задълбочиха, здравето ми се влошаваше с всеки изминал ден и имаше възможност дори да не мога да изпълнявам дълга на домакин. Чувствах, че нямам надежда за благословии, че вярата в Бог изглежда безсмислена и е по-добре да се радвам на живота. Затова прекарвах дните си в гледане на телевизия, спрях да се стремя към истината и нагласата ми към вярата охладня. По какъв начин това беше искрена вяра в Бог? Не изпълнявах дълга си, за да се стремя към истината и да удовлетворявам Бог. Вместо това използвах изпълнението на дълга си в опит да се пазаря с Бог, за да си осигуря добър изход и крайна цел, и след като повярвах, че няма да получа благословии, се отказах от себе си. Това се дължеше на моите погрешни намерения и възгледи във вярата ми. Сетих се за онези, които искрено отдават всичко на Бог и се стремят към истината. Когато се сблъскат с болезнени изпитания, те също може да се тревожат за изхода и крайната си цел, но са способни да се молят на Бог и да търсят истината, за да решат проблемите си, и с радост отдават всичко на Бог, без да искат награда. Те просто изпълняват дълга си, за да свидетелстват за Бог и да Го удовлетворят. А що се отнася до мен? Въпреки че вярвах в Бог дълги години, не бях потърсила нравствена промяна и не бях размишлявала върху това колко истина бях практикувала, не бях проявила внимание към това дали съм изпълнила дълга и отговорностите си, а се съсредоточавах единствено върху търсенето на благословии. Когато болката ми се влоши и си помислих, че не мога да получа благословии, се поддадох на отчаянието. По какъв начин бях истински искрена към Бог? Всичките ми жертви и отдаването ми бяха, за да получа благословии и ползи — просто опити да се пазаря с Бог и да Го мамя. Наистина бях достойна за презрение! Сетих се за Павел, който бе прекосил морета и земи, за да проповядва евангелието, и бе извършил велико дело. Неговите намерения в дълга му обаче са били с цел получаване на благословии и венец и в крайна сметка нравът му не се променил. Той дори открито се възпротивил на Бог, като изискал венец на праведността. Накърнил Божия нрав и бил отстранен и наказан от Бог. В този контекст обърнах поглед назад към себе си и видях, че целта в дълга ми бе да имам добър изход и крайна цел и че намеренията в дълга ми са били погрешни. Без значение колко вида дълг съм изпълнявала, фактът, че поквареният ми нрав оставаше непроменен, пак щеше да накара Бог да ме мрази. Замислих се как Бог е казал толкова много, за да ни спаси от злото на Сатана, като е говорил с такова упорство и искреност, с надеждата, че ще вървим по пътя на стремежа към истината. Но аз изобщо нямах никаква искреност към Бог. Бях напълно лишена от съвест и разум! Като осъзнах тези неща, се помолих на Бог: „Боже, Вярвам в Теб от повече от 20 години, но не съм Ти отдала всичко искрено. Аз съм егоистична, достойна за презрение и ми липсва човешка природа. Толкова съм покварена, но Ти не ме презря и все още ме спасяваш. Готова съм да се откажа от погрешните си намерения и да изпълнявам дълга си!“.

След това прочетох Божиите слова: „Желанието на Бог е всеки да бъде усъвършенстван, в крайна сметка да бъде спечелен от Него, да бъде напълно пречистен от Него, да стане един от хората, които Той обича. Независимо дали ви наричам изостанали или с ниски заложби, всичко това е факт. Когато казвам така, това не означава, че искам да ви изоставя, че съм изгубил всякаква надежда за вас, още по-малко, че не искам да ви спася. Днес съм дошъл да извърша делото на вашето спасение, с други думи, делото, което върша, е продължение на делото на спасението. Всеки човек има шанса да бъде усъвършенстван: ако го желаете, ако се стремите към това, накрая ще можете да постигнете този резултат и никой от вас няма да бъде изоставен. Ако си човек с ниски заложби, Моите изисквания към теб ще бъдат съобразени с твоите ниски заложби; а ако си човек с високи заложби, Моите изисквания към теб ще бъдат съобразени с твоите високи заложби; ако си невеж и необразован, Моите изисквания към теб ще бъдат съобразени с твоето невежество; ако си образован, Моите изисквания към теб ще бъдат съобразени с факта, че си образован; ако си възрастен човек, Моите изисквания към теб ще бъдат съобразени с твоята възраст; ако си в състояние да оказваш гостоприемство, Моите изисквания към теб ще бъдат в съответствие с тази ти способност; ако кажеш, че не можеш да оказваш гостоприемство и можеш да изпълняваш само определена задача, независимо дали става дума за проповядване на евангелието, грижа за църквата или други общи дела, Моето усъвършенстване спрямо теб ще бъде в съответствие със задачата, която изпълняваш“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Възстановяване на нормалния живот на човека и отвеждането му до прекрасна крайна цел). „Аз решавам крайната цел на всеки човек не според възрастта му или старшинството му, нито според количеството изтърпени от него страдания и най-малко според това доколко предизвиква жалост, а според това дали притежава истината. Няма друг избор, освен този. Трябва да осъзнаете, че всички онези, които не следват Божията воля, ще бъдат наказани. Това е нещо, което никой човек не може да промени. Затова всички, които са наказани, са наказани заради Божията праведност и като възмездие за многобройните им зли дела“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Подгответе си достатъчно много добри дела за вашата крайна цел). От Божиите слова разбрах, че Божието дело не възприема универсален подход, нито пък Той насилва когото и да е отвъд възможностите му. Вместо това, Бог поставя изисквания според действителната ситуация и обстоятелствата на всеки човек. Ако човек е по-стар, Той поставя изисквания според възрастта му, а ако човек има слаби заложби, Той поставя изисквания според тях. Стига да можем да се стремим към истината и да изпълняваме добре дълга си според принципите, всички имаме възможност да бъдем спасени. В същото време разбрах също, че Бог не определя изхода на човека въз основа на неговата възраст или способност да се жертва, а важното е дали човек се стреми към истината и претърпява промяна в своя нрав. Въпреки че здравето ми не беше толкова добро, колкото преди, Бог не ме бе изоставил и църквата все още уреждаше да изпълнявам дълга си, доколкото мога според физическото ми състояние. Може би здравето ми щеше да се влоши още повече и нямаше да мога да изпълнявам никакъв значим дълг, но можех да търся истината, за да преодолея покварения си нрав, и ако братята и сестрите бяха в лошо състояние, можех също така да намеря Божии слова, за да им предоставя подкрепа и общение. Можех също така да проповядвам евангелието на хората около мен. Имаше дълг, който можех да изпълнявам. Също така, въпреки че бях по-възрастна и в лошо здраве, умът ми бе бистър, ушите ми все още можеха да чуват и да слушат Божиите слова, очите ми все още можеха да ги четат и устата ми все още можеше да говори и да провежда общения. Стига да се стремях към истината, имаше надежда да бъда спасена от Бог. В миналото не търсех истината и постоянно тънех в притеснение и тревога, породени от желанието да придобия благословии, и пропилявах времето, което можеше да бъде прекарано в стремеж към истината. Колко напълно безполезно бе това!

След това, благодарение на напомнянето на братята и сестрите, най-накрая разбрах, че „докато изпълнявам дълга си, ще получавам благословии и ще бъда спасена“, е погрешна гледна точка. Бог казва: „Няма нищо общо между дълга на даден човек и това дали той получава благословии или понася несгоди. Дългът е нещо, което човек трябва да изпълни, това е негово изпратено от небесата призвание и той трябва да го изпълни, без да търси отплата и без условия или причини. Само това може да се нарече изпълнение на дълга. Получаването на благословии се отнася до благословиите, на които човек се радва, когато е доведен до съвършенство след преживяване на съд. Понасянето на несгоди се отнася до наказанието, което човек получава, когато нравът му не се променя след преминаването през наказание и съд — тоест когато не е доведен до съвършенство. Но независимо дали получават благословии, или понасят несгоди, сътворените същества трябва да изпълняват своя дълг, като правят това, което трябва да правят, и това, което са способни да правят. Това е минимумът, който човек, стремящ се към Бог, трябва да изпълни. Не бива да изпълняваш дълга си само за да получиш благословии и не бива да отказваш да изпълняваш дълга си от страх да не понесеш несгоди“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Разликата между служението на въплътения Бог и човешкия дълг). Божиите слова ме накараха да разбера, че изпълнението на дълга ми няма нищо общо с получаването на благословии. Не мога да получавам благословии, като изпълнявам дълга си, като изпълнявам повече дълг или понасям повече страдания. Това беше моя погрешна гледна точка. Аз съм сътворено същество, Бог е Създателят и моят дълг е това, което трябва да изпълнявам. Затова трябва да слушам Божиите слова и да изпълнявам дълга си. Само като изпълнявам дълга си, покварата ми може да бъде разкрита и само тогава мога да имам шанса да се опозная, да се отърва от покварата си и да бъда спасена от Бог. Без значение колко дълг изпълнявам, ако не се стремя към истината и моят живот нрав изобщо не се промени, пак ще бъда отстранена от Бог. Сетих се за Петър, който се е стремял към истината, докато е изпълнявал дълга си, и се е съсредоточил върху нравствена промяна. Той е изпълнявал своя дълг единствено за да удовлетвори Бог. Не е имал никаква нечистивост или лични намерения, не се е опитвал да се пазари с Бог и без значение как Бог го е подлагал на изпитания или го е облагородявал, той е бил покорен дори до смърт. Тъй като е вървял по пътя на стремежа към истината, в крайна сметка е срещнал Божието одобрение. Трябваше да последвам примера на Петър и да се стремя към нравствена промяна. Сега, след като можех да бъда домакин на събирания, щях да го направя по възможно най-добрия начин. Ако един ден се разболеех тежко и не можех да присъствам на събирания или да изпълнявам дълга си, пак щях да се покоря на Божието върховенство и подредби и нямаше да се оплаквам от Бог или да Го обвинявам. Като погледнах назад, видях, че съм могла да приема Божието дело от последните дни, да разбера толкова много истини и тайни, да се радвам на толкова много от притока на Божието слово и да приема Божието правосъдие и наказание, за да позная покварения си нрав. Тези неща ми показаха, че Бог е Този, Който ме е водил стъпка по стъпка дотам, докъдето съм стигнала, и че съм получила толкова много от Божията любов и благодат! С това разбиране вече не се чувствах възпряна или ограничена от моето негативно състояние.

Чрез това преживяване осъзнах, че Бог е праведен и че без значение дали човек е стар, или млад, Бог му показва еднаква благодат, и докато се стремим към истината, можем да получим Божието спасение. В миналото винаги съм чувствала, че заради възрастта ми и многото заболявания няма да бъда приета от Бог, ако не мога да изпълнявам дълга си. Но това бяха само моите представи и фантазии и те не се съобразяваха с Божиите намерения. Отсега нататък, независимо от здравословното ми състояние, ще се съсредоточа върху стремежа към истината, послушно ще се покорявам на Божието устройване и подредби и ще изпълнявам дълга си възможно най-добре, за да се отплатя за Божията любов.