От Лиу Лей, Китай

През юли 2022 г. водачите видяха, че съм доста умела в писането, и ми възложиха да върша работа с текст в църквата. При мисълта, че на шестдесет години все още мога да изпълнявам дълг по работа с текст, се почувствах много щастлива. Помислих си: „Преди съм изпълнявала дълг по работа с текст и донякъде схващам принципите. Сега, стига да положа много усилия и да вложа сърце в дълга си, със сигурност ще съм квалифицирана за него“. След това активно се включих в работата. Когато анализирах някои трудни проблеми с братята и сестрите си, успявах да дам някои осъществими предложения. Надзорникът ме похвали, че мога да споделям път за практикуване, и каза, че имам потенциал. Помолиха ме да напътствам работата на другите текстови работници. По-късно надзорникът ме викаше, когато обсъждаха проблеми, а братята и сестрите ми търсеха общение с мен всеки път, когато имаха проблеми. Когато видях, че професионалните ми способности са признати от всички, не можех да опиша щастието си и енергията ми да изпълнявам дълга си се удвои.

След известно време надзорникът ме помоли да развивам сестра Син Син. Помислих си: „Надзорникът каза, че имам потенциал, а също така ме избра да напътствам работата на Син Син. Това показва, че той наистина ме цени“. Затова се съгласих. След това заведох Син Син на срещите с водачите и работниците, за да разговаряме за принципите на писане на проповеди. Син Син слушаше отстрани, като от време на време си водеше бележки. Когато се върнахме, разговаряхме за отклоненията в работата си. Ние двете, едната стара, а другата млада, работехме заедно много хармонично. След известно време открих, че Син Син е много невинна. Ако не знаеше нещо, щеше да попита. Беше много склонна да учи нови неща. Имаше добри заложби и бързо възприемаше нови неща. Когато надзорникът разговаряше за прилагането на принципите, тя веднага разбираше. Тя доста бързо схващаше основните положения на принципите и успяваше бързо да ги приложи в своя дълг. Помислих си: „Син Син напредва толкова бързо, че скоро ще ме надмине. Тепърва трябва да положа повече усилия, в противен случай ще изостана от нея. Колко срамно би било това!“. По-късно започнах да работя извънредно, за да изуча принципите. Имам високо кръвно налягане и понякога не си почивах, въпреки че усещах главата си толкова подута, че ми беше некомфортно. Не бях склонна да се откажа от възможностите за учене, тъй като се страхувах да не изостана от Син Син и да не ме гледат отвисоко. На едно събиране присъстваха и водачите. Надзорникът постави въпрос и ни помоли да отговорим. Помислих си: „Водачите също са тук. Трябва да дам добър отговор — не мога да позволя на водачите да ме гледат отвисоко“. Но колкото повече се опитвах да измисля добър отговор, толкова по-неспособна бях да говоря смислено. Син Син обаче успя да говори много ясно според всеки един принцип. Тогава надзорникът въздъхна и ми каза: „Ти се обучаваш толкова дълго — как така разбирането ти на принципите не е толкова добро, колкото това на една сестра, която току-що е пристигнала?“. Водачите и няколко други текстови работници се обърнаха и ме погледнаха едновременно. Усетих как лицето ми пламна от срам. Искаше ми се да потъна вдън земя. Помислих си: „Преди аз напътствах Син Син, а сега тя ме е надминала във всяко едно отношение. Къде да си дяна вече старото лице? Изпълнявам текстови дълг от две години, а все още не съм толкова добра, колкото една сестра, която току-що е започнала да се обучава. Това е толкова срамно!“. Въздишката на надзорника означаваше, че е разочарован от мен. Със сигурност си е мислел как мога да съм се обучавала толкова дълго и да имам толкова ограничени способности? По това време, въпреки че работех извънредно, за да изуча принципите, все още не постигах голям напредък.

По-късно водачите разделиха мен и Син Син. Всяка от нас отговаряше за обработката на една част от проповедите. След известно време резултатите на Син Син в обработката на проповедите ставаха все по-добри и по-добри. Ако надзорникът искаше да обсъди някакви проблеми, той викаше нея. Спомням си, че веднъж имаше цяло събиране, по време на което надзорникът обсъждаше само въпросите, поставени от Син Син. Спомних си минали събирания, на които аз бях тази, която получаваше най-много внимание. Сега ореолът ми беше отнет от Син Син и аз се бях превърнала в „статист“, с когото никой не разговаряше. В душата ми бушуваше буря от мъка. В сърцето ми се таеше порив, който отчаяно искаше да се състезава със Син Син, за да се види коя е по-добра. След това, щом чуех по време на събиране надзорникът да казва, че еди-кой си тип проповед дава добри резултати, аз прибързано отивах да обработя този тип проповед. Исках бързо да постигна резултати, за да могат братята и сестрите ми да видят, че съм не по-малко способна от другите. Но тъй като жадувах за постижения и придобивки и не изпълнявах дълга си в съответствие с принципите, в крайна сметка повечето проповеди, които обработих, имаха проблеми. През цялото това време бях изтощена телом и духом и се чувствах доста потисната. „Ясно е, че донякъде схващам тези принципи, но защо проповедите, които съм обработила, винаги имат проблеми?“. След това не можех да събера енергия, когато изпълнявах дълга си. Един ден Син Син ми донесе една проповед, за да видя дали общението ѝ е ясно. Първоначално не исках да ѝ помагам, но тъй като тя ме попита, не бях в състояние да откажа. Затова я прочетох и открих, че това е наистина ценна проповед, но в нея имаше някои проблеми. Помислих си: „Ако ѝ посоча проблемите, няма ли след като я обработи и предаде, тя отново да бъде в центъра на вниманието? Няма ли да изглежда, че нейното професионално ниво е по-високо от моето?“. Затова само ѝ споменах някои маловажни неща по нехаен начин и не казах нищо за ключовите моменти. По това време почувствах известно самообвинение: „Видях ясно проблемите, но се сдържах и не казах нищо. Какво правя?“. Но после си помислих: „Кой ѝ каза да ми краде ореола?“. Щом ми хрумна тази мисъл, малкото чувство за самообвинение, което имах в сърцето си, изчезна. Впоследствие тази проповед се забави много дълго, преди да бъде довършена и предадена. През цялото това време постоянно живеех в състояние на състезание със Син Син. Резултатите от изпълнението на дълга ми ставаха все по-лоши и по-лоши, а сърцето ми се чувстваше мрачно и унило. Изобщо не можех да усетя напътствието на Светия Дух. По цял ден бях объркана. След това, по време на събиранията, надзорникът и няколко други текстови работници редовно хвалеха бързия напредък на Син Син. Няколко текстови работници дори питаха Син Син за това и онова. Чувствах, че съм изолирана и че не мога да стоя с високо вдигната глава пред братята и сестрите си. Сърцето ми ставаше все по-унило и измъчено. Понякога исках да се отрека от дълга си, но не смеех; понякога исках да изпълнявам добре дълга си, но нямах сърце за това. По цял ден бях потисната и мрачна и изобщо нямах желание да изпълнявам дълга си. Дори нямах какво да кажа, когато се молех на Бог. Особено когато по време на събиранията виждах сестрите си да се откриват и да провеждат общение, да говорят и да се смеят, сърцето ме болеше толкова много, сякаш го дълбаеха с нож. Дори ми се прииска да се прибера у дома. След това, тъй като от известно време състоянието ми беше лошо и имах високо кръвно налягане, надзорникът преназначи дълга ми.

След като дългът ми беше преназначен, сърцето ми все още не можеше да се успокои и едва тогава започнах да се самоанализирам. Замислих се, че когато Син Син постигаше резултати в изпълнението на дълга си, трябваше да се радвам. Защо вместо това бях негативна и измъчена? Докато търсех, прочетох един откъс от Божиите слова и най-накрая придобих известно разбиране за състоянието си. Всемогъщият Бог казва: „Никой не бива да се смята за съвършен, изтъкнат, благороден или отличаващ се от другите; всичко това произтича от надменния нрав и невежеството на човека. Ако човек винаги си мисли, че се отличава от другите, това се дължи на надменен нрав; ако никога не може да приеме недостатъците си и не може да се изправи лице в лице с грешките и провалите си, това се дължи на надменен нрав; ако никога не допуска другите да са по-извисени или по-добри от него, това се дължи на надменен нрав; ако никога не позволява силните страни на другите да надминават или превъзхождат неговите, това се дължи на надменен нрав; ако никога не допуска другите да имат по-добри мисли, предложения и възгледи от него, а като установи, че някой е по-добър от него, човек става негативен, не иска да говори, чувства се натъжен и унил и се разстройва, всичко това се дължи на надменен нрав. Надменният нрав може да те накара да браниш репутацията си, да не можеш да приемеш поправките на другите, да не можеш да се изправиш лице в лице с недостатъците си и да не приемаш собствените си провали и грешки. Още повече, че когато някой те превъзхожда, в сърцето ти може да се породят омраза и завист и да се почувстваш дотолкова възпиран, че да загубиш желание да изпълняваш дълга си и да станеш нехаен в него. Надменният нрав може да предизвика появата на такова поведение и практики у теб“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Принципите, които трябва да ръководят човешките постъпки). Бог разобличаваше, че надменният нрав на хората ги кара да се смятат за съвършени и постоянно да мислят, че са по-добри от другите и различни от тълпата. Щом някой ги надмине, това е удар по желанието им за репутация и статус. Те стават завистливи и се борят с другите. Ако не успеят, стават негативни и дори нямат енергия да изпълняват дълга си. Аз бях точно в това състояние. Когато за първи път започнах да обработвам проповеди, успявах да разговарям за някои пътища. Братята и сестрите ми ме ценяха. Чувствах се по-добра от тях и затова тяхната почит беше напълно заслужена. Когато напътствах Син Син, в началото успявах да я напътствам с любящо сърце. По-късно, когато видях, че е с добри заложби и постига бърз напредък, че резултатите от нейния дълг са надминали моите и че често е хвалена от надзорника, почувствах, че собствената ми репутация и статус са застрашени. Бях твърде засрамена, за да съм сред хора, и чувствах голямо неудобство в сърцето си, и затова тайно се състезавах с нея. Когато чух надзорникът да казва какъв тип проповед дава добри резултати, трябваше да отделя време и усилия, за да обмисля принципите, и да помисля как най-добре да обработя проповедите, така че да дадат добри резултати. Но аз жадувах за постижения и придобивки, за да спася репутацията си и да спечеля почитта на другите, така че имаше много проблеми с проповедите, които обработих. Син Син ме помоли да ѝ помогна да провери една проповед и тъй като се страхувах, че тя отново ще бъде в центъра на вниманието и ще ме надмине, не говорих честно с нея, въпреки че бях забелязала проблемите. Въпреки че чувствах самообвинение в сърцето си, не бях склонна да се избавя от себе си и да се обърна към Бог. Но без значение какво кроях или какви трикове използвах, все пак изоставах от нея. Не можех да приема този факт и станах негативна и унила. Дори нямах енергия да изпълнявам дълга си. Всъщност както заложбите на Син Син, така и способността ѝ за възприемане са по-добри от моите. Освен това тя работеше усилено и бързо схващаше принципите. Беше напълно нормално когато изпълнява дълга си, тя да получава добри резултати. Но тъй като желанието ми за репутация и статус беше твърде силно, аз се борех и се карах с нея открито и прикрито. Бях твърде надменна и невежа! Нямах ни най-малко самосъзнание! Как това беше изпълняване на дълга ми? Ясно е, че се стремях към репутация и статус и карах Бог да ме ненавижда!

По-късно се замислих. Първоначално бях мотивирана да изпълнявам дълга си, за да удовлетворя Бог, но как така, след като вървях по този път известно време, бях започнала да работя за статус? Докато търсех, прочетох откъс от Божиите слова и придобих известно разбиране за погрешния си стремеж. Всемогъщият Бог казва: „Ако репутацията или статусът на антихристите бъдат накърнени и отнети, за тях това е по-лошо дори от опита да им отнемат живота. Колкото и проповеди да изслуша и колкото и Божии слова да прочете, той няма да изпита тъга или съжаление за това, че никога не е практикувал истината и че е поел по пътя на антихристите, нито за това, че притежава природата същност на антихристите. Вместо това все се опитва да намери начин да спечели статус и да подобри репутацията си. Може да се каже, че всичко, което правят антихристите, го правят, за да се изтъкнат пред другите хора, а не пред Бог. Защо го казвам? Защото тези хора толкова обичат статуса, че го възприемат като свой живот, като своя цел за цял живот. Нещо повече, тъй като обичат статуса толкова много, те никога не вярват в съществуването на истината и дори може да се каже, че изобщо не вярват в съществуването на Бог. Така че, каквито и сметки да си правят, за да придобият репутация и статус, и както и да се опитват да се преструват, за да заблудят хората и Бог, дълбоко в сърцата си те не осъзнават нищо, нито се упрекват, камо ли да се безпокоят. В постоянния си стремеж към репутация и статус те необуздано отричат и това, което Бог е свършил. Защо го казвам? Дълбоко в сърцата си антихристите са убедени, че: „Всяка репутация и всеки статус се печелят чрез личните усилия на човека. Те могат да се радват на божиите благословии само ако се утвърдят сред хората и придобият репутация и статус. Животът има стойност само когато придобият безусловна власт и несъмнен статус. Само така можеш да живееш като човек. И обратното, би било безполезно и никой не би уважавал такъв човек, ако живее по начина, за който се говори в божието слово — да се покорява пред божието върховенство и божиите подредби във всяко отношение, ако заема доброволно положението на сътворено същество и живее като нормален човек. Статусът, репутацията и щастието на човека трябва да се извоюват лично. Те трябва да се извоюват и завладеят с положителна и активна нагласа. Никой няма да ти ги даде. Да чакаш пасивно може да доведе само до провал“. Ето какво смятат антихристите. Такъв е техният нрав. Ако се надявате антихристите да приемат истината, да признаят грешките си и да се покаят истински, това е невъзможно — изобщо не могат да го направят. Антихристите имат природата същност на Сатана и мразят истината, затова където и да отидат, дори да стигнат до края на света, амбицията им за стремеж към репутация и статус никога няма да се промени, нито ще се променят възгледите им за нещата или пътят, по който вървят“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Трета част)). От Божиите слова разбрах, че антихристите гледат на репутацията и статуса като на свой живот. Без значение в каква група се намират, те винаги искат да бъдат ценени и обожавани. Те мислят, че само живот, прекаран по този начин, има стойност. Антихристите действат само пред хората. Те не приемат Божията внимателна проверка. Щом репутацията и статусът им бъдат накърнени, те се борят и грабят, измисляйки всякакви начини да си върнат репутацията и статуса. Никога не биха изпълнявали дълга си като удовлетворени и здраво стъпили на земята хора. Това е природата същност на антихристите. Това, което Божиите слова разобличаваха, наистина ме трогна, а също и ме уплаши. Видях, че поведението ми е идентично с това на антихрист. Още от малка училището и семейството ми ми внушаваха сатанински правила за съществуване, като „Да се откроя сред останалите и да донеса чест на моите предци“, „Човек се стреми нагоре, а водата тече надолу“, и „Стреми се да се откроиш“. Без значение в каква ситуация или в каква група хора се намирах, се стремях да получавам почит и похвала от другите. Мислех, че ако съм ценена, животът ми е стойностен, а ако ме гледат отвисоко, животът ми е жалък. След като повярвах в Бог, все още живеех, разчитайки на тези сатанински правила. Например, когато изпълнявах текстов дълг онзи път, в началото спечелих одобрението на надзорника и почитта на братята и сестрите си, така че имах много енергия, когато изпълнявах дълга си. По-късно, когато резултатите от дълга на Син Син ставаха все по-добри и дори надминаха моите, разумното нещо, което трябваше да направя, беше да усвоя силните ѝ страни. Ако бях действала по този начин, това щеше да е от полза за работата на църквата, но когато видях братята и сестрите ми да се тълпят около нея и да ѝ задават всякакви въпроси, почувствах, че съм изолирана и пренебрегната. Мислех, че ореолът, който първоначално ми принадлежеше, е бил отнет от нея. Чувствах се наистина неудобно и мислех, че живея по жалък начин. Не бях склонна да изоставам от нея и си блъсках главата за начини да се състезавам с нея. Когато тя дойде при мен, за да потърси съвет по проблеми, аз се сдържах и не говорих честно с нея. В резултат на това една добра проповед беше финализирана едва след много дълго забавяне, което възпрепятства напредъка. Как това беше изпълняване на дълга ми? Аз се противях на Бог! Син Син е млада, с добри заложби и бързо възприема истините принципи. Тя заслужаваше да бъде развивана и беше съвсем нормално надзорникът да ѝ обръща повече внимание на сбирките. Но аз си блъсках главата и измислях начини да се боря с нея, за да запазя репутацията и статуса си. В крайна сметка представянето на проповедта се забави, а аз изпаднах в мрак. Всъщност състезанието със Син Син ми донесе страдание и изтощение. Но не можех да понасям как се чувствам, когато ме пренебрегват, и исках да докажа, че съм също толкова добра, колкото нея, ако не и по-добра. Когато не можех да постигна това, сърцето ми се чувстваше негативно и измъчено. Видях, че съм била твърде силно обвързана със сатанински правила като „Да се откроя сред останалите“, „Човек се стреми нагоре, а водата тече надолу“, и „Стреми се да се откроиш“. Мислите ми бяха напълно изопачени. За да се откроя сред останалите, всичко, което правех, прекъсваше и смущаваше работата на църквата и се противеше на Бог. Наистина накарах Бог да ме ненавижда. Ако не се покаех възможно най-скоро, щях да бъда разкрита и отстранена от Бог рано или късно. Когато разбрах това, бях изпълнена със съжаление и самообвинение. Коленичих пред Бог в покаяние: „Скъпи Боже! Ти ме издигна, за да изпълнявам дълга си, но аз нямах чувство за срам. В стремежа ми за репутация и статус аз захвърлих дълга си на заден план. Как ли ме ненавиждаш! Скъпи Боже! Готова съм да се покая, да вървя по пътя на стремежа към истината и хармонично да работя с братята и сестрите си, за да изпълнявам добре дълга си“.

Докато търсех, прочетох друг откъс от Божиите слова и видях по-ясно важността на стремежа към истината. Всемогъщият Бог казва: „Ако хората се стремят само към слава, печалба и статус — ако преследват само личните си интереси — те никога няма да придобият истината и живота и в крайна сметка те самите ще понесат загуба. Бог спасява хората, които се стремят към истината. Ако не приемаш истината и ако не си способен да размишляваш над собствения си покварен нрав и да го опознаеш, няма да се покаеш истински и няма да навлезеш в живота. Приемането на истината и себепознанието е пътят към израстване в живота и към постигане на спасение, това е шансът ти да дойдеш пред Бог, за да приемеш Неговата внимателна проверка, правосъдие и наказание и да придобиеш истината и живота. Ако се откажеш от стремежа към истината в името на славата, печалбата, статуса и личните си интереси, това е равносилно на отказ от възможността да приемеш Божието правосъдие и наказание и да постигнеш спасение. Избираш славата, печалбата, статуса и личните си интереси, но се отказваш от истината и губиш живота и шанса си за спасение. Кое е по-важно? Не е ли глупаво да избереш личните си интереси и да се откажеш от истината? Казано на народен език, това означава да дадеш кон за кокошка. Славата, печалбата, статусът, парите и интересите са все временни неща, всичко това е ефимерно, докато истината и животът са вечни и неизменни. Ако хората променят покварения си нрав, който ги тласка да се стремят към слава, печалба и статус, тогава имат надежда да постигнат спасение. Освен това истините, които хората придобиват, са вечни. Нито Сатана, нито някой друг може да отнеме тези истини от хората. Отказваш се от интересите си, но това, което придобиваш, е истината и спасението. Тези постижения са твои и ги придобиваш за себе си. Ако хората изберат да практикуват истината, макар и да са изгубили интересите си, те придобиват Божието спасение и вечния живот. Тези хора са най-умни. Ако хората се откажат от истината в името на интересите си, те губят живота и Божието спасение. Това са най-глупавите хора“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Познаването на нрава е основата за неговата промяна). След като размишлявах върху Божиите слова, разбрах, че Бог спасява онези, които се стремят към истината. Онези, които се вкопчват в репутацията и статуса, без да се отказват от тях, и изоставят истината, никога няма да получат истината, без значение през какви среди преминават. В крайна сметка те ще бъдат отстранени от Бог, защото са се противили на Бог. Те са най-глупавите хора. Когато се сравних със словата на Бог, видях, че съм глупачка. Син Син е млада и с добри заложби. Беше съвсем естествено, след период на обучение, тя да получи по-добри резултати от изпълнението на дълга си, отколкото аз. Но аз не си знаех мярката и не можех да приема факта, че не съм толкова добра, колкото нея. Живеех в състояние на борба и надпревара за слава и придобивки. В резултат на това загубих делото на Светия Дух и изпаднах в мрак. Не само че не постигнах никакъв напредък с професионалните си умения, но и навлизането ми в живота беше увредено. Гледах на репутацията и статуса като на по-важни от изпълнението на дълга ми и придобиването на истината. В крайна сметка не получих нищо. Не беше ли това върховна глупост? Сега виждах нещата по-ясно. Репутацията и статусът изчезват като облаци и мъгла, а стремежът към почитта на другите е безсмислен. Ако бях спечелила почит, без да придобия истината и живота, тогава в крайна сметка щях да бъда отритната и отстранена от Бог и да загубя шанса си за спасение. Не можех да продължавам да бъда глупачка и да се стремя към репутация и статус. Трябваше да положа усилия за истините принципи. Това беше мъдрият избор.

След известно време отново започнах да изпълнявам текстов дълг. Един ден надзорникът ми каза, че сестра Хан Ли току-що е започнала обучение за обработка на проповеди и все още не разбира добре принципите. Той ме помоли да ѝ помагам повече. След това разговарях с Хан Ли за принципите на обработка на проповеди. Анализирахме проповеди заедно. Видях, че Хан Ли разсъждава и има мнение, и бързо възприема принципите. Бях щастлива за нея. След известно време надзорникът постоянно хвалеше Хан Ли за бързия ѝ напредък. Водачът също каза, че никога не е мислила, че Хан Ли ще постигне толкова бърз напредък. Когато чух това, почувствах кисело чувство на завист в сърцето си. „Хан Ли е хвалена и ценена от надзорника и водача. Но аз все още съм безименна пионка!“. Когато си помислих това, осъзнах, че старият ми проблем ме е сполетял отново и отново се сравнявах с другите. Тихо се помолих на Бог. Спомних си тези Божии слова: „Преди всичко трябва да мислиш за интересите на Божия дом, да проявяваш внимание към Божиите намерения и да вземаш предвид работата на църквата. Постави тези неща на първо място; едва след това можеш да мислиш за стабилността на статуса си или за това как те възприемат другите. Не смятате ли, че това става по-лесно, като го разделите на две стъпки и направите някои компромиси? Ако практикуваш така известно време, ще започнеш да усещаш, че не е чак толкова трудно да удовлетвориш Бог. Освен това трябва да можеш да изпълняваш отговорностите си, задълженията си и дълга си и да загърбиш егоистичните си желания, намерения и мотиви; трябва да проявяваш внимание към Божиите намерения и да поставяш на първо място интересите на Божия дом, делото на църквата и дълга, който ти е възложен. След като живееш така известно време, ще усетиш, че това е добър начин да постъпваш. То е да живееш просто и честно и да не си низък, долен човек; то е да живееш справедливо и достойно, а не да бъдеш безгръбначен, достоен за презрение и подъл. Ще усетиш, че това е начинът, по който човек трябва да действа, и това е образът, който трябва да изживее. Постепенно желанието ти да удовлетворяваш собствените си интереси ще отслабне“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Свободата и освобождението могат да се постигнат само чрез отхвърляне на покварения нрав). Трябва да проявявам внимание към Божиите намерения и да поставям интересите на Божия дом на първо място. Хан Ли напредваше бързо и получаваше добри резултати от изпълнението на дълга си. Това беше от полза за работата на църквата. Това, което можех да направя сама, беше ограничено. Това, което трябваше да направя най-вече, беше да разговарям за нещата, които разбирам, с Хан Ли, без да крия абсолютно нищо. Това щеше да ѝ помогне да схване принципите възможно най-бързо, така че проповедите, които обработваше, да отговарят на критериите. Това също беше подготовка на добри дела. Когато мислех по този начин, сърцето ми се почувства освободено. Вече не завиждах на Хан Ли и вече не се сравнявах с нея. След това, когато видях, че братята и сестрите около мен са по-добри от мен, успях да се отнеса правилно към това. Когато се сблъсквах с неща, които не разбирах или не можех да направя, практикувах да се избавям от суетата и гордостта си и да обсъждам тези неща с братята и сестрите си. След като практикувах това известно време, почувствах, че напредвам в своя дълг и в навлизането си в живота, а сърцето ми се чувстваше особено спокойно и в мир. Сега гледам на славата, придобивките и статуса като на по-малко важни. Това са резултатите, постигнати от Божиите слова. Благодаря на Бог!