От Сун Джъ, Китай

През октомври 2019 г. бях арестувана от полицията по време на едно събиране и осъдена на две години и половина затвор. По това време бях на деветнадесет. Щом си изтърпях присъдата и ме освободиха, майка ми дойде да ме вземе. Не се бяхме виждали от няколко години и като забелязах колко много се е състарила и че косата ѝ е още по-бяла от преди, се почувствах толкова тъжна, че не можех да го изразя с думи. Седях във влака и си мислех как още от дете родителите ми винаги са ме обичали силно и никога не са ме оставяли да страдам. Бях единствено дете в семейството и винаги са ме поставяли на първо място. Особено когато съм била болна или съм се наранявала, те бяха дори по-притеснени от мен. Спомням си, че когато бях на четиринадесет, си счупих крака, докато се катерех в планината. Родителите ми се редуваха да се грижат за мен в болницата и макар че баща ми нямаше много почивни дни, използва малкото си отпуск, за да прекара време с мен. Докато го виждах да лежи изтощен на леглото за придружители, сърцето ми се късаше. Обвинявах се, че правя само бели и им създавам проблеми. След като повярвах в Бог, напуснах семейното гнездо, за да изпълнявам дълга си. Въпреки че не им се искаше да ме пускат, те все пак ме подкрепиха и дори ми помогнаха финансово. Особено онзи път, когато ме арестуваха, родителите ми се поболяха от тревога и аз знаех, че са прекарали последните две години и половина в мъчение и безкрайни тревоги. Чувствах, че съм им безкрайно задължена. Мислех си как през всичките тези години, докато растях, така и не направих нищо за родителите си. Вместо това ги карах да се тревожат за мен на всяка крачка. Особено като видях майка ми да спи дълбоко във влака, разбрах, че след ареста ми не е спала спокойно нито веднъж. Много се самообвинявах и имах чувството, че не съм изпълнила отговорностите си на дете. Вече бях възрастен човек — време беше да изкарвам пари, да ги издържам и да спра да ги карам да се тревожат за мен. След като се прибера вкъщи, планирах веднага да си намеря работа и бързо да припечеля нещо, за да ги компенсирам материално. Когато разбраха, родителите ми не подкрепиха идеята да започна работа. Те искаха да вярвам в Бог както трябва и да имам повече време да чета Божиите слова и да изпълнявам дълга си. Колкото по-добре се отнасяха с мен, толкова по-задължена се чувствах. Щом си помислех как на тези години още ме издържат родителите ми, решимостта ми да тръгна на работа се затвърди. По-късно по редица причини, съчетани с пандемията, не си намерих работа, но в сърцето си постоянно се чувствах задължена към родителите си и постоянно мислех как да им се отплатя. Майка ми имаше хепатит Б и беше много слаба; баща ми имаше силни болки в гърба, диабет и сърдечно заболяване и вече не беше толкова здрав както преди. Затова им помагах с прането и вършех каквото мога у дома, правех на баща ми „гуа ша“^[a] масажи и му купувах лечебни пластири. Скоро след свалянето на ограниченията заради пандемията полицията ме намери и поиска да подпиша „Трите декларации“, за да се отрека от Бог и да Го предам, и ме заплашиха, че ако не подпиша, ще продължат да ме преследват. Поискаха също да съм готова да се явявам в полицейското управление по всяко време. В сърцето си знаех, че не мога повече да остана вкъщи.

Няколко месеца по-късно заминах в друг район, за да изпълнявам дълга си. Сърцето ми беше изпълнено с нежелание отново да се разделя с родителите си: „Тръгна ли сега, не знам кога ще мога да се върна отново. Родителите ми остаряват и здравето им се влошава. Аз съм единствено дете в семейството. Когато ме няма, няма кой да се грижи за тях. Ами ако им се случи нещо? Хората често казват, че отглеждането на деца е начинът да се подготвиш за старините, но аз изобщо не бях изпълнила нито едно от синовните си задължения, така че родителите ми наистина са ме отгледали напразно“. Когато си мислех за това, усещах раздираща болка в сърцето си. Макар да изпълнявах дълга си, родителите ми постоянно ми липсваха. Понякога дори исках да се прибера вкъщи и да изпълнявам дълга си там, за да мога да съм с тях. Знаех, че полицията все още ме търси и че не мога да се върна, но като си помислех за болните си родители, не можех да успокоя сърцето си, нито да го посветя на дълга си. По-късно надзорникът научи за състоянието ми и ми намери един откъс от Божиите слова: „Ако твоите родители не се опитват да попречат на вярата ти в Бог, ако те също са вярващи и ако наистина те подкрепят и насърчават да изпълняваш дълга си предано и да изпълниш Божието поръчение, тогава връзката ти с тях не е плътска връзка между роднини в обикновения смисъл на думата, а е връзка между братя и сестри от църквата. В такъв случай, освен че трябва да общуваш с тях като с братя и сестри от църквата, трябва да изпълниш и някои от синовните си задължения към тях. Трябва да проявиш малко повече загриженост към тях. Стига това да не се отразява на изпълнението на дълга ти, т.е. стига да не възпират сърцето ти, можеш да се обаждаш на родителите си, за да ги питаш как се справят и да проявиш известна загриженост към тях, можеш да им помагаш да разрешат някои трудности и житейски проблеми и можеш да им помагаш да разрешат някои от трудностите, които срещат във връзка с навлизането си в живота. Можеш да правиш всички тези неща. Тоест, ако твоите родители не пречат на вярата ти в Бог, трябва да поддържаш тази връзка с тях и да изпълняваш своите задължения към тях. А защо трябва да проявяваш загриженост към тях, да се грижиш за тях и да ги питаш как са? Тъй като си им дете. След като съществува тази връзка между вас, имаш друг вид отговорност и трябва да се интересуваш малко повече от тях и да им помагаш повече. Стига това да не се отразява на изпълнението на дълга ти и стига родителите ти да не възпрепятстват или смущават вярата ти в Бог и изпълнението на дълга ти, както и да не те дърпат назад, тогава е естествено и подобаващо да изпълняваш задълженията си към тях и трябва да го правиш така, че съвестта ти да е чиста. Това е най-ниският критерий, който трябва да покриеш. Ако не можеш да почиташ родителите си у дома поради влиянието и пречките на обстоятелствата, тогава не е задължително да се придържаш към това правило. Трябва да се оставиш на устроеното от Бог и да се покориш на Неговите подредби и не е нужно да се насилваш да почиташ родителите си. Бог осъжда ли го? Бог не го осъжда и не принуждава хората да го правят. За какво разговаряме сега? Разговаряме за това как хората трябва да постъпват, когато почитта към родителите им е в противоречие с изпълнението на дълга им и за принципите на практикуване и истината. Имаш задължението да почиташ родителите си и ако обстоятелствата го позволяват, можеш да го изпълниш, но чувствата ти не бива да те възпират. Какво трябва да направиш, ако например някой от родителите ти се разболее и трябва да отиде в болница и няма кой да се грижи за него, а ти си твърде зает с дълга си, за да се върнеш у дома? В такива моменти твоите чувства не бива да те възпират. Трябва да поставиш въпроса в молитва, да го повериш на Бог и да го оставиш на милостта на устроеното от Бог. Такова отношение трябва да имаш. […] Когато попаднеш в подобна ситуация, ако не възпрепятства дълга ти или не влияе на твоята преданост при изпълнението му, можеш да направиш някои неща, които са по силите ти, за да покажеш синовното си уважение към родителите си, и да изпълниш задълженията си към тях според способностите си. В обобщение, това трябва да правят хората и на това са способни в рамките на човешката си природа. Ако попаднеш в капана на чувствата си и това забавя изпълнението на дълга ти, то е в пълно противоречие с Божиите намерения. Бог никога не е изисквал от теб да го правиш, а иска само да изпълняваш задълженията си към своите родители и нищо повече. Ето какво означава да проявяваш синовно уважение“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (4)). След като прочетох Божиите слова, разбрах как да практикувам. И двамата ми родители вярват в Бог и когато средата позволява и това не пречи на дълга ми, мога да им помагам с домакинската работа и да се грижа за ежедневието им. Мога да си говоря с тях и да споделям общения за Божиите слова, като им помагам с навлизането им в живота. Ако средата не го позволява, трябва да поставя дълга си на първо място, защото като сътворено същество завършването на Божието поръчение и доброто изпълнение на дълга са най-важното нещо. Когато разбрах това, бях готова да поверя родителите си в Божиите ръце и първо да изпълня добре собствения си дълг.

Веднъж на едно от събиранията дойде един водач и ми каза, че в никакъв случай не трябва да се прибирам вкъщи. Той каза, че седем-осем полицаи са отишли до дома ми, за да принудят майка ми да разкрие къде се намирам и също така са казали, че моят случай се разглежда от областното управление, което е решило, че е крайно наложително да ме задържат. Дори невярващите ми роднини и приятели са били разпитвани от полицията. Знаех, че ако полицията не успее да ме намери, ще продължат постоянно да разпитват родителите ми, и се почувствах много виновна. Докато се борех да сдържа сълзите си, продължих да се обвинявам: „Създадох проблеми на родителите си. Ако не бях аз, нямаше да трябва да понасят всичките тези трудности. Сега, когато не съм си у дома, полицията не може да ме намери, затова разпитват и тормозят родителите ми. Тези полицаи са като отровни змии. Щом набележат някого, никога не отпускат захапката. Ще имат ли родителите ми някога отново спокоен живот? Като дете никога не съм им носила благословии. Всичко, което съм правила, е да им бъда бреме. По-добре щеше да е никога да не са ме отглеждали!“. Но също така знаех, че тази среда ме е сполетяла с Божието позволение и не бива да се оплаквам. Затова се помолих мълчаливо на Бог да защити сърцето ми. Спомних си филма „Да пожънеш радост по време на страдание“. Главната героиня беше изправена пред парализа заради болки в гърба и страдаше от огромна болка — както на плътта, така и на духа. Въпреки това след преживяването си тя придоби известно разбиране за себе си и постигна напредък в живота си. Осъзнах, че Божиите добри намерения се крият зад привидно лоши неща и бях готова да се покоря и да си взема поука.

След това прочетох Божиите слова: „Навярно всички вие си спомняте тези слова: „Защото нашата кратковременна лека скръб произвежда все повече и повече една изобилна вечна слава за нас“. Всички вие сте чували тези слова и преди, но никой от вас не е разбирал истинския им смисъл. Днес вие дълбоко осъзнавате реалната им значимост. Тези слова ще бъдат изпълнени от Бог през последните дни и ще се изпълнят в онези, които са били жестоко преследвани от големия червен змей в земята, където той лежи свит. Големият червен змей преследва Бог и е Негов враг и затова хората в тази земя са подложени на унижение и преследване заради вярата си в Бог и в резултат на това тези слова се изпълняват във вас, тази група хора. Тъй като е започнато в земя, която се противопоставя на Бог, цялото Божие дело се сблъсква с огромни пречки и много от Неговите слова не могат да се осъществят веднага; така в резултат на Божиите слова хората се облагородяват, което също е част от страданието. За Бог е изключително трудно да върши делото Си в земята на големия червен змей — но именно чрез тази трудност Бог изпълнява един етап от Своето дело, за да може да разкрие Своята мъдрост и Своите удивителни деяния, и Бог използва тази възможност, за да направи тази група хора пълноценни. Именно чрез страданията на хората, чрез техните заложби и чрез всеки сатанински нрав на хората от тази нечиста земя Бог извършва Своето дело на пречистване и завоюване, за да може от това да придобие слава и онези, които ще свидетелстват за Неговите дела. В това се състои цялата значимост на цялата цена, която Бог е платил за тази група хора“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Толкова просто ли е Божието дело, колкото си представя човек?). След като помислих върху Божиите слова, разбрах, че в последните дни Бог използва арестите и преследването от големия червен змей, за да служат те за усъвършенстването на Божия избран народ, като позволяват на хората да видят ясно грозното лице на Компартията, да разпознаят нечестивата ѝ същност, която е враждебна на Бог, и да могат да следват Бог още по-решително. В същото време Бог усъвършенства и вярата на хората чрез тази среда, като им позволява да видят, че Бог господства над всичко, да разберат Божията власт и да спрат да се страхуват от Сатана, за да успеят да се поучат от мъките и да се сдобият с истината. Родителите ми бяха преследвани с Божието позволение, но това беше и възможност, дадена от Бог, за да преживеят те Божието дело и да свидетелстват за Бог. Аз обаче не можех да видя по-далеч от носа си, нито да проумея същността на нещата, затова постоянно проявявах внимание към нещата от гледна точка на плътта, докато се притеснявах дали родителите ми ще страдат и дори прехвърлях цялата вина върху себе си. Вярвах, че съм въвлякла родителите си в това и оттам се чувствах задължена към тях и виновна, сякаш те нямаше да бъдат преследвани, ако не бях арестувана. Това беше много неразумно. Големият червен змей има нечестива природа и арестува и преследва вярващите в Бог като луд. Дори да не бях арестувана, родителите ми пак щяха да бъдат преследвани от Компартията за това, че вярват в Бог. Преди много години, когато бях още малка, с родителите ми се криехме на много различни места, за да избегнем арест заради вярата ни Бог, и години наред не се бяхме прибирали в собствения си дом. Изобщо не водехме спокоен живот. Сега, когато родителите ми отново бяха тормозени и преследвани от полицията, трябваше да мразя големия червен змей и да изпълнявам добре дълга си, за да го унижа. След това написах писмо на родителите си и споделих общение за Божиите намерения и за разбирането си от преживяването на тази среда, за да ги насърча. По-късно получих отговор от тях. Казаха, че са били несигурни и уплашени, когато са се сблъскали с многократния тормоз от страна на полицията, но чрез ядене и пиене на словата, свързани с Божията власт, са разбрали, че Сатана е просто играчка в Божиите ръце и полицията не може да направи нищо без Божието позволение. Това им дало вярата и смелостта да се изправят срещу случващото се и дори се осмелили да опровергаят безпочвените слухове и заблуди на полицията. Когато видях какво са придобили родителите ми, силно се развълнувах. Не бях до тях да им правя компания, но животът им беше дори по-добър с ръководството на Божиите слова и видях, че притесненията ми са напълно неоснователни. Когато мислех за това, вече не се притеснявах толкова много за родителите си.

Веднъж прочетох Божиите слова: „С отглеждането ти, родителите ти изпълняват отговорност и задължение. Да те отгледат до зряла възраст е тяхно задължение и отговорност и това не може да се нарече доброта. Щом не може да се нарече доброта, може ли да се каже, че това е нещо, на което трябва да се наслаждаваш? (Може.) Това е вид право, от което би трябвало да се ползваш. Родителите ти трябва да те отглеждат, защото преди да достигнеш пълнолетие, твоята роля е на дете, което се възпитава. Следователно родителите ти просто изпълняват един вид отговорност към теб и ти само я приемаш, но определено не получаваш облага или доброта от тях. Раждането на деца и грижата за тях, размножаването и отглеждането на следващото поколение е вид отговорност на всяко живо същество. Например, след като създадат потомство, птиците, кравите, овцете и дори тигрите трябва да се грижат за него. Няма живи същества, които да не отглеждат потомството си. Възможно е и да има някои изключения, но те остават неизвестни за нас. Това е естествен феномен в съществуването на живите същества, това е техен инстинкт и не може да се приписва на добротата. Те просто спазват закон, който Създателят е определил за животните и за хората. Следователно това, че родителите ти те отглеждат, не е вид доброта. Въз основа на това може да се каже, че родителите ти не са твои кредитори. Те изпълняват своята отговорност към теб. Независимо колко от кръвта на сърцето си са отдали за теб и колко много пари са похарчили за теб, те не бива да търсят отплата от теб, защото това е тяхна отговорност като родители. Щом е отговорност и задължение, трябва да се изпълнява безвъзмездно и не бива да искат отплата. Като са те отгледали, родителите ти просто са изпълнили отговорността и задължението си, и това трябва да е безвъзмездно, а не да се превръща в сделка. Затова не е нужно да подхождаш към родителите си или да се справяш с отношенията си с тях с идеята за отплата. Нехуманно е да се отнасяш към родителите си, да им се отплащаш и да поддържаш връзката си с тях в съответствие с тази идея. В същото време плътските ти чувства вероятно ще те ограничават и обвързват и ще ти е толкова трудно да излезеш от тези обвързаности, че дори може да изгубиш пътя си. Родителите ти не са твои кредитори, затова не си длъжен да осъществяваш всички техни очаквания. Не си длъжен да плащаш „сметката“ за очакванията им. Те могат да имат свои очаквания, но ти трябва да направиш свой собствен избор. Бог ти е определил житейски път, Той ти е подредил съдба и тези неща нямат абсолютно нищо общо с твоите родители“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че това, че родителите ми са ми довели на този свят, отгледали са ме и са осигурявали живота ми, е отговорност, която е трябвало да изпълнят. Това не е добрина и не е нужно да се отплащам за нея. Точно като птиците в животинското царство: Когато майка птица роди своите пилета, тя ги храни и рискува живота си, за да улови храна и да ги отгледа. Когато младите птици са в опасност, майката птица отчаяно ги защитава, като защитава отрочетата си, дори ако самата тя се нарани. Грижата и любовта на майките птици към техните малки произтичат чисто от инстинкт. Същото важи и за хората, които отглеждат потомството си. От момента, в който моите родителите са ми дали живот, те са поели отговорността да ме отгледат и задължението да се грижат за мен. Когато са ме отглеждали, те са изпълнявали своята отговорност и аз не им дължа нищо, нито трябва да им се отплащам с нещо. Бях повлияна и обусловена от традиционни културни идеи като „Отглеждай деца, за да се грижат за теб на старини“ и „Синовното уважение е добродетел, която трябва да се цени повече от всичко останало“. Смятах грижата на родителите ми за добрина и вярвах, че трябва да им се отплатя за това, че са платили цена и са отдали всичко за мен, толкова много, че отчаяно исках да пожертвам остатъка от живота си за това. Бях напълно наясно, че не съм яла или пила Божиите слова, нито съм изпълнявала дълга си в ареста повече от две години и навлизането ми в живота беше много изостанало, така че сега трябваше да чета Божиите слова и да изпълнявам дълга си както трябва. Но когато си помислих как родителите ми се тревожат за мен и страдат, просто исках да работя и да печеля пари, за да ги компенсирам с добър материален живот. Ако не беше пандемията, щях да отида да работя и да печеля пари. По-късно напуснах дома си, за да изпълнявам дълг, но все още мислех как да се отплатя на родителите си. Всичките ми мисли бяха обвързани от идеята за отплата на благодарността, сякаш остатъкът от живота ми можеше да се живее само за да се отплатя за добрината на родителите ми. Аз съм сътворено същество. Дъхът ми е даден от Бог и именно Бог ме е защитил, докато съм растяла до зряла възраст. В последните дни Бог също ме удостои да дойда пред Него, за да мога да се насладя на притока от Неговите слова. Бог е платил толкова огромна цена за мен и аз трябва да изпълнявам добре дълга си, за да удовлетворя Бог. Въпреки че родителите ми се грижеха много за мен, днес нямаше да съм жива без Божията защита. Точно както когато се катерех в планината, като бях на четиринадесет. Ако не беше Божията защита, щях да падна на дъното на планината и да загина. Най-много съм задължена на Бог, а не на родителите си. Не трябва да живея, за да се отплатя за добрината на родителите си, а трябва да изпълнявам добре дълга си, за да удовлетворя Бог. Когато разбрах това, успях да се отнеса правилно към любовта и грижата, които моите родителите ми бяха дали.

По-късно прочетох още от Божиите слова: „На първо място, повечето хора избират да напуснат дома си, за да изпълняват своя дълг отчасти поради всеобхватни обективни обстоятелства, които налагат да напуснат родителите си. Не могат да останат до тях, за да се грижат за тях и да ги придружават. Не че доброволно избират да ги напуснат, а имат обективна причина за това. От друга страна, субективно погледнато, отиваш да изпълняваш дълга си не за да избягаш от отговорността си към родителите си, а заради Божия призив. За да сътрудничиш на Божието дело, да приемеш Неговия призив и да изпълняваш дълга си на сътворено същество, ти си нямал друг избор, освен да напуснеш родителите си. Не си можел да останеш до тях, за да ги придружаваш и да се грижиш за тях. Не си ги оставил, за да избегнеш отговорността, нали? Това да ги оставиш, за да избегнеш отговорностите си, и това да се налага да ги оставиш, за да откликнеш на Божия призив и да изпълняваш своя дълг, не са ли две различни природи? (Така е.) В сърцето си имаш емоционална привързаност към родителите си и мислиш за тях. Чувствата ти не са кухи. Ако обективните обстоятелства го позволяват и си способен да останеш до тях, като същевременно изпълняваш дълга си, тогава щеше да искаш да останеш до тях, редовно да се грижиш за тях и да изпълняваш отговорностите си. Но трябва да ги напуснеш поради обективни обстоятелства. Не можеш да останеш до тях. Не че не искаш да изпълняваш отговорностите си като тяхно дете, а не можеш. Това не е ли различно по природа? (Така е.) Ако си напуснал дома си, за да избегнеш синовните си задължения и изпълнението на отговорностите си, това е липса на синовни чувства и човешка природа. Родителите ти са те отгледали, но нямаш търпение да разпериш криле и бързо да отлетиш сам. Не искаш да виждаш родителите си и не обръщаш никакво внимание, когато чуеш, че изпитват някакво затруднение. Дори и да имаш средствата да им помогнеш, не го правиш. Просто се преструваш, че не чуваш и оставяш другите да говорят за теб каквото искат. Просто не искаш да изпълниш отговорностите си. Това е липса на синовна отговорност. Но така ли стоят нещата сега? (Не.) Много хора са напуснали своите райони, градове, области или дори държави, за да изпълняват дълга си. Те вече са далеч от родните си места. Освен това по различни причини за тях не е удобно да са в контакт със семействата си. Понякога разпитват хора, които идват от същия роден град, за сегашното положение на родителите си и изпитват облекчение да чуят, че родителите им са здрави и се справят добре. Всъщност, това не е липса на синовна отговорност. Това не означава, че си стигнал до етап, в който ти липсва човешка природа, етап, при който дори не искаш да се грижиш за родителите си или да изпълняваш отговорностите си към тях. А поради различни обективни причини не си способен да изпълниш отговорността си, така че не проявяваш липса на синовна отговорност. Това са двете причини. А има и още една. Ако родителите ти не са от хората, които особено те преследват или пречат на вярата ти в Бог, ако те подкрепят твоята вяра в Него, или ако са братя и сестри, които вярват в Бог като теб, и самите те са членове на Божия дом, тогава кой от вас не се моли мълчаливо на Бог, когато дълбоко в себе си мисли за своите родители? Кой от вас не поверява родителите си, както и тяхното здраве, безопасност и всички техни житейски нужди, в Божиите ръце? Да повериш родителите си в Божиите ръце, е най-добрият начин да покажеш синовно уважение към тях. Надяваш се, че те няма да срещат всякакви трудности в живота си и че няма да живеят лошо, да се хранят зле или да страдат от влошено здраве. Дълбоко в сърцето си със сигурност се надяваш, че Бог ще ги защитава и ще ги пази в безопасност. Ако те вярват в Бог, ти се надяваш, че ще могат да изпълняват собствения си дълг и че ще могат да останат непоколебими в своето свидетелство. Това е изпълняване на човешките отговорности. Хората могат да постигнат само толкова със собствената си човешка природа. Нещо повече, най-важното е, че след години на вяра в Бог и слушане на толкова много истини, хората имат поне малко разбиране и възприемане, че съдбата на човека се определя от Небето, че човекът живее в Божиите ръце и че е много по-важно човек да има Божията грижа и защита, отколкото загрижеността, синовната почит или общуването с децата. Не изпитваш ли облекчение, че родителите ти са под Божията грижа и защита? Не е нужно да се тревожиш за тях. […] във всеки случай хората не бива да се чувстват виновни или да имат гузна съвест заради това, че не са могли да изпълнят отговорностите си към своите родители поради влиянието на обективни обстоятелства. Тези и други подобни въпроси не бива да притесняват живота на хората, вярващи в Бог. Те трябва да се избавят от тях. Що се отнася до темите, свързани с изпълнението на отговорностите към родителите, хората трябва да имат тези правилни разбирания и повече не бива да се чувстват възпирани“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (16)). Божиите слова помогнаха на духа ми да постигне освобождение и аз разбрах какво е истинско непочтително поведение към родителите. Когато децата очевидно имат условия да се грижат за родителите си, но се грижат само за собственото си удоволствие, като избягват отговорностите си и пренебрегват родителите си, това е непочтително. Но моята неспособност да се грижа за родителите си не е избягване на отговорностите ми, нито означава, че не искам да ги почитам. Това е, защото не мога да се върна у дома поради преследването от страна на Компартията. Освен това родителите ми също вярват в Бог и най-голямото им очакване от мен не е да осигуря старините им или да се грижа за тях до края на живота им, а да вярвам в Бог и да изпълнявам дълга си както трябва, и да вървя по правилния път в живота. Поради това не е нужно да се чувствам виновна и доброто изпълнение на дълга ми е най-голямото утешение, което бих могла да дам на родителите си. В същото време в Божиите слова намерих и път за практикуване, който е да поставя родителите си в Божиите ръце и да оставя Бог да ги води, защото моята компания и грижа са само повърхностна загриженост и нямат никакво действително въздействие. Точно както когато баща ми имаше болки в гърба. Всичко, което можех да направя, беше да му приложа „гуа ша“ масаж и да му купя лечебни пластири. Но когато имаше стенокардия, ръцете ми бяха вързани и можех само да стоя и да бездействам, без изобщо да мога да облекча болката му. Независимо дали съм с родителите си, или не, те ще се разболеят, щом е било писано, и ще останат здрави, щом е било писано. Нищо няма да се промени само защото съм там с тях. Така че да ги поверя в Божиите ръце е най-мъдрият избор. Макар родителите ми сега да страдат от някои болести, те са заедно и могат да се грижат един за друг и да общуват за Божиите слова помежду си, така че духът им е радостен. Това е нещо, което ни една грижа или материално удоволствие не може да замени, и се чувствам облекчена да ги поверя на Бог.

В миналото бях наранена и обвързана от сатанински отрови и смятах родителите си за свои кредитори, постоянно се чувствах виновна, защото не можех да се грижа за тях. Сега Божиите слова освободиха оковите на духа ми, така че вече не съм обвързана от идеята да се отплащам за добрината. Благодаря на Бог от все сърце. Отдавна не съм се свързвала с родителите си и не знам как са. Въпреки това, когато си помисля как Бог ще ги води, докато вървят по следващия си път, сърцето ми се чувства много по-спокойно и съм готова да посветя времето и енергията си на своя дълг. Благодаря на Бог!

Забележка:

a. Техника, при която гладък инструмент се плъзга по кожата, за да освободи напрежението, да подобри кръвообращението и да намали мускулната болка.