От Джън Дзъ, Китай

Произхождам от семейство на земеделци и цялото ми семейство се препитаваше от земеделие. Съпругът ми и аз прекарвахме всеки ден с лице към жълтата льосова почва и гръб към небето, като работехме усърдно цяла година за скромна награда. Трябваше да разчитаме и на временна работа, за да покриваме ежедневните разходи на семейството. Живеехме много бедно. По-късно един роднина използва връзките си и ме уреди като временен работник в близката държавна спиртоварна. Щатните работници във фабриката вършеха леката работа, докато ние, временните, вършехме предимно мръсната и уморителна работа. Заплатите ни обаче бяха наполовина по-ниски от тези на щатните работници. В слабия производствен сезон нас, временните работници, дори ни уволняваха и се налагаше да си намирам друга работа. Тъй като бях неквалифицирана, намирах предимно физическа работа, а и тя не беше постоянна. Един ден можеше да имам работа, но на следващия да няма и да се наложи да бездействам. Нямах пукната пара. Често си мислех: „Колко хубаво би било да имам стабилна работа. Нямаше да се тревожа за намирането на работа, щях да печеля повече пари и да се радвам на по-добър живот“. Не след дълго спиртоварната планираше да се разшири. Част от земята в нашето село беше отчуждена без компенсация. Но стига в едно семейство да имаше десет души, то получаваше една квота за щатна работа в спиртоварната. В нашето семейство имаше повече от дузина души и аз бях единствената, която получи работа там. Съседите много ми завиждаха, а аз се чувствах голяма късметлийка: „На тази млада възраст станах щатен служител в държавно предприятие. Това е завидна и сигурна работа. Ще ми плащат навреме и не само прехраната ми е гарантирана, но и ще получавам пенсия, когато остарея, както и придобивки като пенсионно и здравно осигуряване. Трябва да работя усърдно и да запазя тази трудно спечелена работа“. На работа се трудех изключително усърдно. Никога не се измъквах и скатавах. Не след дълго бях избрана за ръководител на екип с малко по-добро възнаграждение от другите служители. Ценях сигурната си работа още повече. Особено в натоварения сезон, когато спиртоварната имаше много работа, често работех по повече от десет часа на ден. Бях толкова уморена, че ме боляха кръстът и гърбът. Нямах сили от преумора. Но щом се сетех за заплатата, която беше няколко пъти по-висока от обичайната, и за придобивките като годишен бонус, смятах, че изтощението си заслужава. Работих така в продължение на десетилетие.

През есента на 2005 г. зълва ми ми проповядва Божието евангелие от последните дни. Чрез ядене и пиене на Божиите слова разбрах, че хората са сътворени от Бог, че Бог господства над съдбата на цялото човечество и че цялото човечество трябва да вярва в Бог и да Му се покланя. По-късно често се събирах с братя и сестри, за да ядем и пием Божиите слова и да пеем химни във възхвала на Бог. Това ми харесваше и сърцето ми се чувстваше освободено. Скоро след това започнах да изпълнявам дълг. Отговарях за събиранията на три групи. По това време в спиртоварната беше слаб сезон за продажби и работех само по половин ден. В неделя също можех да почивам. Работата ми не ми пречеше да ходя на събирания или да изпълнявам дълга си.

През есента на 2006 г. в спиртоварната беше изключително натоварено. Трябваше да работя поне по десет часа на ден. По време на събрания директорът на спиртоварната често казваше: „Производственият сезон сега е в разгара си. Като ръководител на екип трябва да мислите как да изпълните производствената си квота в определения срок. През това време не бива да си взимате отпуск, да закъснявате или да си тръгвате по-рано! Ако не работите усърдно, ще бъдете уволнени!“. Като чух това, почувствах възпиране в сърцето си. Страхувах се, че ще ме уволнят, ако не се справя добре с нещо в работата. Въпреки че исках да ходя на събирания и да изпълнявам дълга си, просто не можех да намеря време. Бях изключително раздвоена: „Толкова съм заета, че дори не мога да присъствам на събирания. Така ли трябва да постъпва един вярващ в Бог? Ако често си взимам отпуск, за да ходя на събирания, работата ми ще се забави и ще ме уволнят. Ако загубя тази сигурна работа, как ще си осигуря прехраната в бъдеще? Така няма да стане. Каквото и да става, не бива да губя тази работа. Ще мисля за събиранията, след като премине натовареният сезон“. След това се отдадох изцяло на работата си. Всеки ден работех от 7 сутринта до полунощ. Понякога дори работех извънредно до един или два часа сутринта. Бях толкова уморена, че нямах сили от преумора. Когато се прибирах, заспивах, щом главата ми докоснеше възглавницата. Не можех дори да стигна до молитва или духовна практика. Всеки ден главата ми беше пълна с мисли как да изпълня производствената си квота в определения срок. Работех като машина, без да спирам. Постепенно сърцето ми все повече се отдалечаваше от Бог.

През това време ми се случиха някои неприятни неща. Тъй като не обичах ласкателствата и не канех директора на вечеря, ми възлагаха само мръсната и уморителна работа. Когато членовете на екипа ми виждаха, че другите екипи вършат по-лека работа, често ми се оплакваха: „Виж другите ръководители на екипи. Те знаят какво да кажат, за да угодят на директора, и получават лека работа. Ти си твърде непреклонна, не даваш подаръци на директора, нито развиваш добри отношения с него; не се опитваш да го зарадваш. Трябва да вършим цялата тази мръсна и уморителна работа, защото сме в твоя екип“. Понякога дори умишлено стачкуваха, за да протакат работата, затова напредвахме много бавно в работата. Когато директорът видя това положение, ме мъмреше, че водя екип, който протака работата си. Бях много обезпокоена. Не стига, че бях изключително уморена поради тежкия ежедневен труд, а сега, когато и служителите, и директорът ми се оплакваха, мъчението ме изтощаваше и физически, и психически. Чувствах, че животът е просто твърде уморителен. Понякога дори бях толкова ядосана, че вече не исках да върша тази работа, но нямах друг избор, освен да го приема заради сигурността, която предлагаше. Чувствайки се безпомощна, просто трябваше да продължа.

Натовареният сезон отмина като миг и в спиртоварната стана по-спокойно. Първоначално исках да си почина добре, но вместо това се разболях. Имах слаба треска, която не утихваше, цялото ми тяло беше отпаднало и нито лекарства, нито инжекции помагаха. Можех само да се възстановявам вкъщи. Всеки път, когато се прибирах от болницата, виждах тълпите на улицата да минават като неспирен поток от хора и завиждах на другите за доброто им здраве. Въпреки че бях заета и се скъсвах от работа, за да спечеля малко пари, какъв беше смисълът без добро здраве? Изведнъж осъзнах, че колкото и пари да спечеля, те не са по-важни от доброто здраве. Спомних си за преди, когато ходех на събирания и изпълнявах дълга си с братята и сестрите. Тогава сърцето ми беше много спокойно. После погледнах сегашното си болнаво състояние, неспособна да върша никаква работа, и се почувствах сама и безпомощна. В момент на скръб сестра Дзян Ю дойде вкъщи, за да ме подкрепи, и ме покани да ходя на събирания. Засрамена, казах: „Откога не съм ходила на събиране? Мога ли изобщо още да ходя на събирания?“. Дзян Ю каза, че мога, и уреди няколко братя и сестри да се съберем у дома. С радост се съгласих. В деня на събирането коленичих и се помолих на Бог. В този момент се почувствах като палаво и непослушно дете: бях се изгубила далеч от дома и страдах горчиво, но точно когато бях объркана и изгубена, се върнах в прегръдката на родителите си. Чувства на радост, срам и задълженост се преплетоха и не знаех как да ги изразя. Плаках с горчиви сълзи и се помолих на Бог: „Мили Боже, бях твърде далеч от Теб и твърде много се бунтувах срещу Теб. Не знам как да изразя колко съм Ти задължена. През цялото това време единственото, за което мислех, беше работата. Напълно оставих настрана събиранията и яденето и пиенето на Божиите слова и просто непрестанно работех като машина по цял ден, изтощена телом и духом, и понасях неописуемо страдание. Едва сега, когато съм болна, осъзнах, че да живея далеч от Твоята грижа и закрила, е като да живея като ходещ мъртвец; това е живот на празнота и болка. Но Ти не запомни прегрешенията ми и дори използва сестрата, за да ми помогне и да ме подкрепи. Благодаря Ти за търпението и милостта, които прояви към мен! Готова съм да се върна при Теб, да се събирам с братята и сестрите си, за да ям и пия Твоите слова, и да изпълнявам дълга си възможно най-добре“. Видях, че между братята и сестрите нямаше прегради или конфликти, да не говорим за ожесточеното съперничество, каквото имаше в спиртоварната. Почувствах, че това просто са два различни свята, и в сърцето ми настана мир и спокойствие. Месец по-късно болестта ми отшумя, почти без да го осъзная. В сърцето си бях изключително благодарна на Бог.

По-късно Дзян Ю дойде у дома да ме види. Когато чу за преживяването ми, тя ми изпя един химн по Божиите слова, „Съдбата на човека е в Божиите ръце“: „Съдбата на човека е в Божиите ръце. Ти не си способен да се контролираш: дори човек винаги да се суети и занимава със себе си, той остава неспособен да се контролира. Ако ти знаеше какво те очаква в бъдеще, ако можеше да контролираш собствената си съдба, щеше ли още да се наричаш сътворено същество? Накратко, независимо от начина, по който Бог работи, всичко, което върши, е заради човека. Точно както небесата, земята и всички неща бяха създадени от Бог, за да служат на човека: Бог направи луната, слънцето и звездите за човека, направи животните и растенията за човека, направи пролетта, лятото, есента и зимата за човека и т.н. — всички те бяха създадени, за да може човекът да съществува. Така че, независимо от това как Бог наказва и съди човека, всичко е заради спасението му. Дори Бог да премахва плътските надежди на човека, това е все така в името на неговото пречистване, а пречистването на човека се извършва заради неговото съществуване. Крайната цел на човека е в ръцете на Създателя, така че как човекът би могъл да има контрол над себе си?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Възстановяване на нормалния живот на човека и отвеждането му до прекрасна крайна цел). Дзян Ю ми разказа за своето минало преживяване на изключителна натовареност, за да печели пари в света, и как след като е ударила на камък, е дошла в Божия дом. Тя каза също: „Ние, хората, сме сътворени същества и просто не можем да контролираме собствената си съдба. Дори да се блъскаме от работа, като разчитаме на собствените си сили, резултатът не е задължително такъв, какъвто искаме. Сега Бог се е въплътил и е дошъл в света на хората, за да върши дело за спасението им. Сатана също използва паричните облаги и удоволствията на плътта, за да спечели и подведе хората, като кара сърцата им да бъдат завладени от плътта и парите; накрая те ще паднат в мрежата на Сатана. Трябва да се въоръжим с повече истина — само така ще прозрем кроежите на Сатана“. Като чух Дзян Ю да общува по този начин, много се трогнах. Винаги съм искала да разчитам на собствения си усърден труд, за да си върша добре работата, да спечеля доверието на директора и да запазя сигурната си работа, за да е гарантирана прехраната ми в бъдеще. Поради това не ходех на събирания, нито изпълнявах дълга си; постоянно се заравях в усърдна работа и сърцето ми беше изцяло завладяно от парите. В резултат на това не само че не спечелих одобрението на директора, но и изтърпях мъчението на болестта. Изпитанието ме изтощи телом и духом и доведе до неописуемо страдание. Едва тогава осъзнах, че колкото и да планирам, да пресмятам или да работя усърдно, не можех да променя съдбата си. Живеех, като разчитах на сатанинските правила „Изгради щастлив живот със собствените си ръце“ и „По-добре сигурна работа, отколкото доходоносна работа“. Исках да постигна живота, който желаех, със собствени усилия, но в крайна сметка удрях на камък и на всяка крачка се разочаровах. В крайна сметка всичко завършваше с неуспех. Точно както казва Бог: „Дори човек винаги да се суети и занимава със себе си, той остава неспособен да се контролира“. Наистина бях твърде сляпа и невежа, твърде неосъзната за собствените си способности! Несъобразителното ми сърце беше събудено от разобличението на Божиите слова и най-накрая осъзнах, че болестта и болката, които ме сполетяха тогава, бяха наказание и дисциплиниране от Божиите ръце. Нещо повече, това беше Божието спасение за мен. В противен случай все още щях да бъда обвързана от парите и да попадна в мрежата на Сатана, без да мога да се измъкна.

През април 2007 г. бях избрана за водач в църквата. По това време все още беше слаб сезон. Работата беше сравнително лека и спокойна и не ми пречеше да ходя на събирания или да изпълнявам дълга си. По-късно се случи нещо, което много ме засегна. Тъй като работата в спиртоварната изискваше да прекарваме дълги периоди, наведени и да преместваме тежки предмети, както и да влизаме в контакт със студена вода, някои по-възрастни служители се сдобиха с професионални заболявания. Повечето от тях имаха лумбална дискова херния, ревматизъм, шийна спондилоза и други подобни. Някои бяха толкова тежко засегнати, че останаха парализирани на легло, неспособни да се грижат за себе си. Веднъж, докато напрегнато бързахме да подготвим производствени материали, видях един служител да лежи на пода с пепеляв тен, с опустошение и безпомощност в очите. Колегите ми ми казаха, че този служител страда от пристъп на шийна спондилоза. Беше замаян, повръщаше и почти припадна. Преди работеше много енергично. Никога не съм си мислила, че един пристъп на шийна спондилоза може да повали човек по всяко време. Това ме накара да осъзная, че колкото и да е силен, човек не може да се съпротивлява, когато се сблъска с болест. Хората са наистина толкова незначителни и крехки! Замислих се как тези по-възрастни служители, макар да бяха спечелили малко пари, бяха вложили половината си живот в това. Колкото и добри да бяха придобивките или възнаграждението им, никога нямаше да могат да си върнат здравето; камо ли да преодолеят болката, причинена от мъчението на болестта. Дори да имаха всичките пари на света, каква полза от това? Нямаше ли животът им все пак да бъде само болка и празнота? Шийните и лумбалните ми прешлени бяха в лошо състояние и имах ревматизъм. Ако продължавах така, нямаше ли един ден да свърша парализирана на легло? Тези по-възрастни служители бяха работили усърдно през по-голямата част от живота си, за да печелят пари. Не се бяха радвали на хубав живот и бяха оставени в непоносима болка от мъчението на болестта. Това ми послужи и като напомняне. Ако хората не се покланят на Бог и нямат Неговата закрила, Сатана може да им навреди по всяко време: Вкопчването в сигурна работа не може да донесе щастие. Започнах да се колебая: „Наистина ли искам да продължа да върша тази работа?“.

Не след дълго бях избрана за проповедник. Водачите ме попитаха дали желая да изпълнявам този дълг. Помислих си, че ще бъда още по-заета, ако съм проповедник, и почти няма да имам време да ходя на работа. Ще трябва ли да напусна? Ако напусна работа, ще трябва да живея трудно, но ако ходя на работа, това ще попречи на делото на църквата. Спомних си как вече се чувствах задължена, защото в миналото бях изоставила дълга си поради заетост с работа. Ако откажа дълга си отново, няма ли да е твърде непокорно? Раздвоена, многократно се молих на Бог в търсене на най-подходящия начин за практикуване. След това прочетох Божиите слова: „Сега е времето, когато Духът Ми върши велико дело, и времето, когато започвам делото Си сред езическите нации. Нещо повече, това е времето, когато категоризирам всички сътворени същества, поставяйки всяко едно от тях в съответната му категория, така че Моето дело да може да продължи по-бързо и да е по-способно да постигне резултати. И така, това, което продължавам да искам от вас, е да принесеш цялото си същество на цялото Ми дело и, още повече, да разпознаваш ясно и да виждаш точно цялото дело, което съм извършил в теб, и да отдадеш цялата си енергия, така че делото Ми да постигне по-велики резултати. Това е, което трябва да разбереш. Престанете да се съревновавате един с друг в търсене на резервен план, и недейте да се стремите към удобства за плътта си, за да не бъде забавено делото Ми и да не бъде осуетено вашето прекрасно бъдеще. Ако постъпиш така, не само няма да се защитиш, но и ще си навлечеш унищожение. Няма ли да е глупаво от твоя страна? Точно това, за което ненаситно ламтиш днес, унищожава бъдещето ти, докато точно болката, която търпиш днес, те защитава. Трябва да си наясно с тези неща, за да не станеш жертва на изкушения, от които ще ти бъде трудно да се измъкнеш, и да избегнеш лутането слепешком в гъстата мъгла, без да можеш някога пак да намериш слънцето. Когато гъстата мъгла се разнесе, ще се окажеш пред съда на великия ден“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Делото на разпространяването на Евангелието е също делото на спасяването на човека). Божиите слова ме накараха да разбера, че се намираме в решаващ момент в разпространяването на евангелието на царството. Ако мисля само как да запазя сигурната си работа и да преследвам живот на благоденствие, тогава накрая ще падна в плътта и ще бъда погълната от Сатана, губейки възможността си да бъда спасена от Бог. Премислях как в миналото, въпреки че вярвах в Бог и ходех на събирания, не се бях съсредоточила върху стремежа към истината или изпълнението на отговорностите на сътворено същество, като изпълнявам добре дълга си. Всичко, за което мислех, беше стремежът към добър и благоденстващ живот. Мислех си, че като имам тази сигурна работа, няма да се тревожа за ежедневните разходи и ще имам сигурност на старини. Затова посветих всичките си усилия и време на работата си, като тичах насам-натам и работех усърдно от зори до мрак, ужасена, че няма да изпълня производствената си квота навреме и ще загубя сигурната си работа. Когато имаше конфликт между работата и изпълнението на дълга ми, изобщо не обръщах внимание на делото на църквата. Оставих събиранията и дълга си, и вложих цялото си време и усилия, за да запазя сигурната си работа. В резултат на това не само че не ми донесе спокойствие и душевен мир, но ме накара да страдам от мъчението на болестта, останала изтощена телом и духом и все по-отдалечаваща се от Бог. Помислих си как Бог ми бе дал благодатта да се обучавам за проповедник заради собственото ми израстване в живота, но аз, без да знам кое е добро за мен, отказах дълга си, защото все още исках да се насищам на плътски удоволствия. Наистина, напълно ми липсваха съвест и разум! Помислих си за невярващите си колеги в спиртоварната. Те не бяха получили поенето и притока от Божиите слова и непрестанно работеха усърдно и се бореха. В резултат на това не само че не бяха постигнали живота, който искаха, но някои от тях дори останаха парализирани на легло, измъчвани от агонията на болестите, които обзеха телата им. Тези уроци от миналите нещастия на другите бяха предупреждения и напомняния за мен! Ако продължавах да настоявам на упоритото си невежество, като слагах ръка на ралото, а гледах назад, щях да пропусна възможността, която се случва веднъж на хилядолетие, за Божието спасение на хората в последните дни. Когато дойдат големите катаклизми, щях да падна в мрака с неверниците, с плач и скърцане със зъби. През това време, когато срещах трудности в изпълнението на дълга си, се молех, за да търся истината, животът ми отбеляза известен напредък и започнах да разбирам някои истини. Никога преди не бях придобивала това. Като се замислих за това, приех дълга на проповедник.

След като станах проповедник, ставах все по-заета. След известно време отново настъпи натовареният сезон. Времето за събиранията ми често съвпадаше с работата и ми ставаше все по-трудно да искам отпуск. Веднъж директорът ми каза недоволно: „Ако ще искаш отпуск всеки ден, просто напусни!“. Като чух директора да казва това, се почувствах възпряна в сърцето си и започнах да се колебая: „Ако искам да изпълнявам добре дълга си, трябва да напусна. Но все още ми е малко мъчно да загубя тази сигурна работа. С голяма трудност станах щатен служител в това държавно предприятие. Ако сега предложа да напусна, семейството ми никога няма да се съгласи. След няколко години синът ми ще трябва да си купи къща и да се ожени: предстоят много разходи! Ако наистина напусна, отсега нататък ще трябва да живея в бедност. Когато остарея, ще трябва да се боря дори за основните си разходи за живот“. Докато се колебаех, многократно се молих на Бог. Спомних си какво е казал Господ Исус: „Погледнете небесните птици, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират; и пак небесният ви Отец ги храни. Вие не сте ли много по-скъпи от тях?“ (Матей 6:26). Помислих си и за Божиите слова: „Фокусирай мислите си върху църковните дела. Остави настрана перспективите на собствената си плът, бъди решителен по отношение на семейните въпроси, посвети се с цялото си сърце на Божието дело и постави Божието дело на първо място, а собствения си живот — на второ. Това е приличието на светеца“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Десетте управленски закона, които трябва да бъдат спазвани от Божиите избраници в Епохата на царството). Бог е дал на небесните птици средства за оцеляване. Те не бива да прекарват целия ден в бързане, само за да съществуват: Могат да оцелеят без усърдна работа през цялата година. Тогава си помислих за себе си: колко пари ще похарчи синът ми, за да се ожени, и дали ще се боря за храна и облекло на старини всичко е под Божието върховенство. Какъв е смисълът да мисля толкова много за бъдещето? Спомних си как, когато Моисей извел израилтяните от Египет, те нямали какво да ядат, когато стигнали в пустинята. Бог им дал манна и пъдпъдъци, за да се нахранят до насита. От страх, че в бъдеще ще гладуват, някои хора тайно запазили малко манна за по-късно. Но на следващия ден манната се била развалила. Онези обаче, които простодушно се подчинили на Божиите слова и последвали Бог, където и да ги водел, накрая били доведени от Бог до обещаната Ханаанска земя. Сега нищо основно не ми липсваше: трябваше да се задоволя само с храната и облеклото. Аз обаче постоянно се тревожех, че в бъдеще няма да имам с какво да се препитавам; имах твърде малко вяра в Бог. Сега Бог копнее да спаси хората и разпространяването на евангелието е въпрос от първостепенно значение. Не само трябва да доведем пред Бог повече хора, които все още се борят горчиво в мрака, но и новодошлите се нуждаят от своевременно поене, за да могат да пуснат здрави корени в истинския път. Трябваше да поставя дълга си на първо място и да посветя цялото си сърце на него. Само това е в съответствие с Божието намерение. Затова искрено се помолих на Бог по въпроса за напускането на работа. Помислих си, че ако напусна по собствена инициатива, семейството ми определено няма да се съгласи и ще се противопостави и ще ми попречи да изпълнявам дълга си. Случи се така, че лумбалните ми прешлени ме боляха и аз използвах това като причина да подам молба за дълъг отпуск по болест. След това вече не ходех на работа и можех да посветя цялото си време на своя дълг.

По-късно прочетох Божиите слова: „Като нормални хора и като хора, които се стремят да обичат Бог, влизането в царството и превръщането ви в Божи народ е вашето истинско бъдеще и е живот, който има най-голяма стойност и най-голямо значение; никой не е по-благословен от вас. Защо казвам това? Защото онези, които не вярват в Бог, живеят за плътта и за Сатана, а вие днес живеете за Бог и живеете, за да следвате Божията воля. Ето защо казвам, че животът ви е най-смислен. Само тази група хора, които са избрани от Бог, са способни да изживеят най-смисления живот: никой друг на земята не може да изживее живот с такава стойност и смисъл като вашия“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Опознайте най-новото дело на Бог и следвайте Неговите стъпки). Днес Бог е благоволил да ме доведе пред Себе Си. Имам късмета да чуя словата на Създателя, разбрах някои истини, прозрях някои неща, придобих известна проницателност за вредата и последствията от преследването на пари, оставих зад гърба си дните на празнота и болка, на борба за пари, да изпълня добре дълга на сътворено същество и да поема по правилния път в живота. Всичко това е Божието спасение за мен. Въпреки че имам по-малко материални удоволствия, сърцето ми е спокойно, ясно и просветлено. Чрез проповядването на евангелието преживях, че да доведеш повече вярващи в Бог пред Него, за да получат Божието спасение, е най-ценното и смислено нещо, което съществува.

След това оставих бъдещата си прехрана в Божиите ръце и спрях да планирам и да пресмятам. Сърцето ми вече не беше възпирано от такива въпроси и можех да успокоя сърцето си и да изпълнявам своя дълг. През този период, чрез четене на Божиите слова, разбрах много истини, разбрах собствената си сатанинска природа и поквареният ми нрав малко по малко се променяше. Това ми даде повече вяра да следвам Бог. Това, което не очаквах, беше, че през 2015 г., близо десетилетие след като напуснах спиртоварната, тя изплати субсидии на стари служители в размер на 60 000 юана. Други служители бяха похарчили много пари за подаръци и развлечения и бяха тичали насам-натам, за да получат това, но аз го получих, без да похарча и стотинка. Това ме накара да видя още по-ясно, че Бог господства над всичко това и че то не е нещо, което хората могат сами да планират. Благодаря на Бог!