От Сун Йен, Китай

През април 2023 г. бях преназначена, тъй като в продължение на няколко месеца не бях постигнала никакви резултати в дълга си, свързан с работа с текст. Водачът каза, че заложбите ми са слаби и че не съм подходяща за дълг, свързан с работа с текст, и затова щяха да ми възложат да доставям писма на братята и сестрите. Когато чух това, сърцето ми започна да бие лудо и си помислих: „Като казва това, водачът на практика ми слага етикет на човек със слаби заложби и никога няма да имам шанса отново да изпълнявам дълг като работата с текст!“. След това си помислих, че ще трябва да доставям писма на братята и сестрите, и сърцето ми се сви още повече. Имах чувството, че това е просто някаква черна работа, която изобщо не е важна. Помислих си: „Само хора с образование и интелектуална задълбоченост могат да изпълняват дълг, свързан с работа с текст, а и този дълг също включва навлизане в живота и изисква добро разбиране на истината. Това е сравнително достоен дълг. Сега, след като съм преназначена да изпълнявам дълг по общите дела, какво ще си помислят за мен братята и сестрите в обкръжението ми? Със сигурност моята значимост в сърцата им няма да е същата като преди. Заложбите ми са слаби, така че не мога да изпълнявам дълга на водач или работник, а и не ме бива с думите, така че не съм подходяща и за евангелска работа или за поене на новодошли. Така че отсега нататък изглежда, че ще трябва да изпълнявам само дълга по общите дела“. Тези мисли бяха като пробождане в сърцето ми. Имах чувството, че статусът ми се беше понижил и че стойността ми беше намаляла, сякаш от уважаван човек се превръщах в някакъв незначителен човек от улицата. Не можех да приема това и станах много негативна и унила. Водачът ме попита какво мисля и аз наистина исках да кажа, че не искам да изпълнявам този дълг, но чувствах, че би било неразумно от моя страна да кажа това. В крайна сметка, това нямаше ли да означава, че отхвърлям дълга си и предавам Бог? В крайна сметка не дадох гласност на мнението си. В онази нощ просто не можех да успокоя сърцето си и продължавах да мисля за думите на водача, че не съм подходяща за дълг, свързан с работа с текст, заради слабите ми заложби. Осъзнах, че състоянието ми не беше добро, затова се помолих на Бог да ме просветли и напътства да променя състоянието си.

След това прочетох един откъс от Божието слово за преназначаването в дълга. Бог казва: „По тези въпроси, по които хората не са успели да останат на полагащото им се място и не са успели да постигнат това, което трябва — тоест, когато се провалят в дълга си — това ще се превърне във възел вътре в тях. Това е изключително практически проблем, който трябва да бъде разрешен. И така, как да го разрешим? Какво отношение трябва да имат хората? Преди всичко те трябва да са готови да направят обрат. И как трябва да се приложи на практика тази готовност да направят обрат? Даден човек, например, е водач в продължение на няколко години, но тъй като има малки заложби, не върши добре работата си, не може да вижда ясно всяка ситуация, не знае как да използва истината, за да разрешава проблемите, и не може да върши истинска работа. Затова той бива освободен. Ако след освобождаването си е способен да се покори, да продължи да изпълнява дълга си и е готов да направи обрат, какво трябва да направи? Преди всичко той трябва да разбере следното: „Бог е бил прав да постъпи така, както е постъпил. Моите заложби са толкова малки и толкова дълго време не съм вършил никаква истинска работа, а вместо това само съм задържал работата на църквата и навлизането в живота на братята и сестрите. Имам късмет, че Божият дом не ме отлъчи веднага. Наистина съм бил доста безсрамен, като съм стоял на позицията си през цялото това време и дори съм си вярвал, че съм свършил толкова много работа. Колко неразумно от моя страна!“. Да си способен да изпитваш омраза към себе си и чувство на разкаяние: дали това е израз на готовността да направиш обрат, или не е? Ако човек е способен да го каже, това означава, че е готов. Ако каже в сърцето си: „Толкова дълго време, в позицията си на водач, винаги съм се стремял към предимствата на статуса, винаги съм проповядвал доктрина и съм се въоръжавал с доктрина, не се стремях към навлизане в живота. Едва сега, когато бях заменен, виждам колко съм непригоден и колко много ми липсва. Бог постъпи правилно и аз трябва да се покоря. В миналото имах статус и братята и сестрите се отнасяха добре с мен. Наобикаляха ме, където и да отидех. Сега никой не ме забелязва и съм изоставен. Така ми се полага, това е възмездието, което заслужавам. Нещо повече, как би могло едно сътворено същество да има някакъв статус пред Бог? Колкото и висок статус да има човек, той не е нито изходът, нито крайната цел. Бог ми дава поръчение не за да мога незаслужено да се възползвам от влиянието си или да се наслаждавам на статуса си, а за да мога да изпълнявам дълга си, и аз трябва да правя, каквото мога. Трябва да имам отношение на покорство към Божието върховенство и към подредбите на Божия дом. Въпреки че покорството може да е трудно, трябва да се покоря. Бог е прав да постъпва така, както постъпва, и дори да предположим, че имах хиляди, десетки хиляди оправдания, нито едно от тях не би било истината. Покоряването пред Бог е истината!“. Точно това са изразите на готовността да направиш обрат. И ако някой притежава всичко това, как Бог би могъл да оцени такъв човек? Бог би казал, че това е човек със съвест и разум. Висока ли е тази оценка? Тя не е прекалено висока. Наличието на съвест и разум само по себе си не отговаря на критериите за довеждане до съвършенство от Бог, но що се отнася до този тип човек, това вече не е малко постижение. Да си способен да се покориш е ценно. След това как човекът се стреми да накара Бог да промени мнението Си за него, зависи от това кой път ще избере“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Човек може да тръгне по правилния път на вярата в Бог само като преодолее представите си (3)). След като прочетох Божиите слова, осъзнах, че трябва да се покая относно преназначаването в дълга ми. Независимо каква е причината или какво не можех да проумея, трябваше да оставя себе си настрана, първо да приема и да се покоря, да призная проблемите си и да почувствам съжаление и вина за това, че не бях изпълнявала дълга си добре. Не бях постигнала никакви резултати в дълга си, свързан с работа с текст, и бях забавила работата толкова много, така че трябваше да приема последвалото преназначаване. Независимо какво щеше да уреди църквата за мен или как се отнасяше към мен, не трябваше да имам собствени предпочитания, а трябваше да приема и да се подчиня. Ето това означава да си разумен. Но аз не само че не изпитвах чувство на съжаление или на задълженост за това, че се провалих в дълга си и забавих църковното дело, но и тънех в униние и противопоставяне, защото чувствах, че съм загубила репутацията и статуса си. Наистина ми липсваше разум! След като осъзнах тези неща, въпреки че успях донякъде да коригирам начина си на мислене, понякога все още се тревожех за това как можеше да ме възприемат братята и сестрите и щом се замислех за тези неща, се чувствах много разстроена. Все още таях искрица надежда в сърцето си, като си мислех: „Може би водачът ще ми даде още един шанс отново да изпълнявам дълг, свързан с работа с текст? Така ще мога да си възвърна гордостта“, но после си помислих: „Резултатите от дълга ми са очевидни за всички. Ако ми бъде позволено отново да изпълнявам дълг, свързан с работа с текст, няма ли просто да продължа да забавям църковното дело?“. Като осъзнах, че състоянието ми не се бе променило наистина, се помолих на Бог: „О, Боже, знам, че е правилно да бъда преназначена в дълга си, но все още се чувствам много разстроена. Продължавам да чувствам, че да изпълнявам дълг, свързан с общи дела, е нещо низше и все още много ме е грижа какво мислят другите за мен. О, Боже, просто не мога да се покоря и все още съм съсредоточена върху репутацията и статуса си. Това е моят покварен нрав, но съм готова да търся истината, за да го преодолея. Моля Те, напътствай ме, за да променя неправилното си състояние“.

След като се помолих, си спомних един откъс от Божието слово и го намерих, за да го прочета. Бог казва: „Грижата на антихристите за репутацията и статуса им надхвърля тази на нормалните хора и е част от нрава им същност. Тя не е нито временен интерес, нито преходно въздействие на заобикалящата ги среда, а е част от живота им, тя е в кръвта им и следователно представлява тяхната същност. Тоест каквото и да правят антихристите, първо се съобразяват с репутацията и статуса си и с нищо друго. Репутацията и статусът са животът за антихристите и целта на целия им живот. Каквото и да правят, първото им съображение е: „Какво ще се случи със статуса ми? А с репутацията ми? Дали това, което върша, ще ми осигури добра репутация? Ще повиши ли статуса ми в съзнанието на хората?“. Ето за какво мислят първо, а това е достатъчно доказателство, че имат нрава и същността на антихристи. Ето защо те обмислят нещата по този начин. Можем да кажем, че за антихристите репутацията и статусът не са някакво допълнително изискване, още по-малко неща, които за тях са външни, без които биха могли да минат. Те са част от природата на антихристите, те са в костите им, в кръвта им, те са им присъщи. Антихристите не са безразлични към това дали притежават репутация и статус. Отношението им не е такова. Тогава какво е тяхното отношение? Репутацията и статусът са тясно свързани с ежедневието им, с тяхното ежедневно състояние, с това, към което се стремят всеки ден. И така, статусът и репутацията са животът за антихристите. Всичко се върти около добрата репутация и високия статус, както и да живеят, в каквато и среда да живеят, каквато и работа да вършат, към каквото и да се стремят, каквито и да са целите им и каквато и да е посоката в живота им. И тази цел не се променя. Те никога не могат да загърбят тези неща. Това е истинското лице на антихристите, тяхната същност. Дори и да се намират в девствена гора високо в планината, пак няма да загърбят стремежа си към статус и репутация. Сред която и група хора да се намират, пак не могат да мислят за друго освен за статус и репутация. Макар антихристите също да вярват в Бог, те смятат, че стремежът към статус и репутация е равностоен на вярата в Бог и поставят тези две неща на равна нога. Тоест докато вървят по пътя на вярата в Бог, те се стремят и към собствените си статус и репутация. Може да се каже, че в сърцата на антихристите стремежът към истината в тяхната вяра в Бог е стремеж към репутация и статус, а стремежът към репутация и статус е и стремеж към истината; да придобият статус и репутация означава да придобият истината и живота“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Трета част)). Бог разобличава това, че антихристът винаги първо проявява внимание към своята репутация и статус във всичко, което прави, и че репутацията и статусът имат надмощие в сърцето му. Независимо от обстоятелствата и без значение какво прави, антихристът няма да промени целта си да се стреми към репутация и статус. Това е така, защото то е вкоренено в костите и в живота му. То е неговата природа същност. Поведението ми беше точно като на антихрист. Когато водачът каза, че заложбите ми не са подходящи за дълг, свързан с работа с текст, и уреди да изпълнявам дълг по общите дела, не можех да се отнеса правилно към проблемите си и да се покоря разумно. Вместо това изведнъж почувствах, че стойността ми е намаляла. Продължавах да мисля за това как ще ме възприемат другите и се ужасих, че няма да заемам толкова важно място в сърцата на братята и сестрите, и се страхувах, че ще ме възприемат просто като незначителен работник по общите дела. Имах слаби заложби и не ме биваше в дълга, свързан с работа с текст, така че водачът ме преназначи да изпълнявам друг дълг от съображения за църковното дело и това беше напълно уместно. Един разумен човек би приел този въпрос и би се отнесъл правилно към него, но аз отдавах твърде голямо значение на репутацията и статуса. Постоянно се тревожех, че изпълнението на дълг, свързан с общите дела, би накарало другите да ме гледат с пренебрежение, така че просто не можех да се покоря. Стигнах дори дотам, че когато чувствах, че желанието ми за репутация и статус не бе удовлетворено, не намирах смисъл в дълга си. Дори ми минаваха мисли да отхвърля дълга си и да предам Бог. Живеех според сатанински философии като „Човек оставя името си след себе си, където и да се намира, така както гъската издава своя вик, където и да лети“ и „Хората винаги трябва да се стремят да бъдат по-добри от съвременниците си“. Вярвах, че в живота човек трябва да превъзхожда другите и да кара другите да му се възхищават, и че само тогава животът би имал слава и стойност. Откакто намерих Бог, винаги исках да имам висока позиция в църквата и да бъда високо ценена от братята и сестрите. В дълга си често разкривах покварения нрав на стремеж към репутация и статус и въпреки че бях чела много от Божиите слова в това отношение, все още упорито се стремях към репутация и статус. Тези сатанински отрови се бяха вкоренили толкова дълбоко в мен! Ако продължавах да се стремя към репутация и статус, без да се променям, щях да остана в това състояние на униние и в крайна сметка несъмнено щях да напусна Бог, защото желанията ми за репутация и статус не биваха удовлетворени. Трябваше да се опълча на себе си и да спра да се стремя към репутация и статус.

Един ден водачът ме помоли да доставя някакви писма на братята и сестрите. В сърцето си отново си помислих: „Този дълг е просто изпълняване на поръчки“. Не можах да се сдържа и въздъхнах дълбоко, за да освободя чувството си на потиснатост. Тъй като осъзнах неправилното си състояние, бързо се помолих на Бог, готова да се опълча на покварения си нрав и да не се съсредоточавам върху гордостта или статуса. Тези мисли най-накрая ми дадоха малко спокойствие. Помислих си за един откъс от Божието слово, който бях чела преди: „В Божия дом постоянно се споменава за приемането на Божието поръчение и за правилното изпълнение на дълга. Как възниква дългът? Ако говорим в по-общ план, той възниква в резултат на Божието дело на управлението, което носи спасение на човечеството. Ако говорим по-конкретно, тъй като Божието дело на управлението се развива сред човечеството, се появяват различни видове работа, които изискват от хората да си сътрудничат и да ги свършат. Това е породило отговорности и мисии, които хората трябва да изпълняват, и тези отговорности и мисии са дългът, който Бог дава на човечеството. В Божия дом различните задачи, които изискват сътрудничеството на хората, са дългът, който те трябва да изпълняват. И така, има ли разлики в дълга по отношение на по-добро и по-лошо, възвишено и низко или голямо и малко? Такива разлики не съществуват. Щом нещо е свързано с Божието дело на управлението, щом е изискване на делото на Неговия дом и се налага от разпространяването на Божието евангелие, тогава то е дълг на човека. Това е произходът и определението на дълга“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Какво представлява адекватното изпълнение на дълга?). „И така, когато сравняваш този дълг със светската си мисия, кое е по-важно? (Моят дълг.) Защо това е така? Дългът е това, което Бог изисква от теб да изпълняваш, това е нещо, което Той ти е поверил. Другата, основната причина е, че когато поемеш дълг в Божия дом и приемеш Божието поръчение, ти ставаш свързан с Божието дело на управлението. В Божия дом винаги, когато нещо е подредено да бъде свършено от теб, било то трудност или уморителна работа, и независимо дали ти харесва, или не, това е твой дълг. Ако можеш да го считаш за поръчение и отговорност, които Бог ти е дал, то тогава ти си свързан с Неговото дело за спасяването на човека. И ако това, което правиш, и дългът, който изпълняваш, са свързани с Божието дело за спасяването на човека, и ти можеш сериозно и искрено да приемеш поръчението, което Бог ти е дал, как ще се отнася Той към теб? Той ще се отнася към теб като към член на Своето семейство. Това благословия или проклятие е? (Благословия.) Това е голяма благословия“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Какво представлява адекватното изпълнение на дълга?). От Божиите слова разбрах, че една и съща работа или задача има различна природа в света на невярващите и в Божия дом. Всеки дълг в Божия дом произтича от Божия план за управление за спасение на човечеството и от нуждите на църковното дело и няма разграничение по отношение на ранга или на това кой е по-добър или по-лош, високопоставен или нископоставен. Колкото и незначителна да изглежда една задача, тя пак е дълг, който човек трябва да изпълнява. Но аз разделях дълга на рангове и използвах дълга, за да класифицирам статуса на хората и позициите им. Смятах, че да си водач или работник, или да изпълняваш дълг, свързан с работа с текст, са интелектуални задачи, свързани с навлизането в живота, и че изпълнението на този дълг е достойно, славно, от висока класа и придава значимост на човека. В същото време възприемах дълга по общите дела като периферна църковна работа, като дълг, който включва само физически труд и има малка значимост, и смятах, че тези, които го изпълняват, са по-низшестоящи и на по-ниско ниво от тези, които изпълняват друг дълг. Да съдя за нещата по този начин, не беше в съответствие с истината. В Божия дом всеки изпълнява своя дълг, за да допринесе със своите усилия за разпространението на евангелската работа. Подобно на частите на машина, всеки компонент играе своя собствена роля и е незаменим за цялото. Дългът по общите дела, който изпълнявах, също беше необходим за църковното дело. Задачи като доставяне на писма и книги с Божиите слова на братята и сестрите може да изглеждат просто като задачи по общите дела, но тъй като този дълг е свързан с църковното дело, той не е нещо, което се върши за някой конкретен човек, а е отговорност, изпълнявана пред Бог. Освен това, чрез преназначаването ми в дълга ми, бяха разкрити погрешният път, свързан със стремежа ми към репутация и статус, както и погрешните ми възгледи за дълга. Това беше Божието спасение за мен!

По-късно прочетох един откъс от Божието слово и научих как да подхождам правилно към преназначаването в дълга. Бог казва: „Бог се отнася справедливо и равноправно към всеки; след като не можеш да правиш нищо друго, те молят да проповядваш евангелието — това се прави, за да ти се даде възможност да изпълняваш последната си възможна функция при обстоятелства, в които не си в състояние да поемеш друг дълг. По този начин ти се дава възможност и искрица надежда; не си лишен от правото да изпълняваш дълга си. Бог все още има поръчение за теб и Той не е предубеден към теб. Следователно хората, които са назначени в евангелски екипи, не са изпратени в затънтен ъгъл, нито са изоставени, а по-скоро изпълняват дълга си на друго място. […] Няма значение къде си поставен, по кое време или на кое място се намираш, с какви хора влизаш в контакт и какъв дълг изпълняваш. Бог винаги ще те вижда и ще проучва внимателно най-съкровеното ти сърце. Не мисли, че понеже си член на евангелски екип, Бог не ти обръща внимание или Бог не може да те види и затова можеш да правиш каквото си искаш. И не мисли, че ако си назначен в евангелски екип, вече нямаш никаква надежда да бъдеш спасен и затова подхождаш негативно към това. Тези начини на мислене са погрешни. Независимо къде си поставен или какъв дълг е уредено да изпълняваш, това е, което трябва да правиш, и трябва да го правиш усърдно и отговорно. Божиите изисквания към теб не се променят и затова твоето покорство към Божиите подредби също не трябва да се променя. Статусът на евангелските работници е същият като този на хората, които изпълняват друг дълг; стойността на човека не се измерва по дълга, който изпълнява, а по това дали се стреми към истината и дали притежава истината реалност“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (9)). След като прочетох този откъс от Божието слово, погрешните ми възгледи за преназначаването в дълга бяха коригирани. Първоначално винаги имах чувството, че като изпълнявах дълг, свързан с общите дела, това означаваше, че се превръщах от уважаван човек в някакъв незначителен човек от улицата. Дори се чувствах сякаш бях поставена в ъгъла, за да бъда забравена, да остана вечно незабелязана. Но в светлината на Божиите слова осъзнах, че това разбиране бе погрешно. Поради слабите ми заложби бях неподходяща за дълг, свързан с работа с текст. Църквата беше уредила да изпълнявам дълг, свързан с общите дела, в съответствие с моите заложби. С това ми беше дадена възможност да изпълнявам дълг по най-добрия начин, на който съм способна, и да изиграя своята роля. Когато осъзнах това, се почувствах наистина виновна. Нямах никакви специални умения и не можех да изпълнявам друг дълг, но Божият дом все пак беше уредил дълг за мен във възможно най-голяма степен, с което ми даваше шанс за спасение. А аз как бях погледнала на това? Бях възприела това преназначаване в дълга като омаловажаване и изолиране. Разбирането ми беше толкова абсурдно и не знаех кое бе добро за мен! Колкото повече мислех за това, толкова повече се чувствах задължена на Бог. Мислех, че трябва да изпълнявам дълга си правилно според изискванията и принципите на работата по общите дела и да се отнасям към това като към поръчение от Бог, и че трябва да изпълнявам този дълг добре, за да не проваля Божиите старателни намерения. Помислих си за Божиите слова: „Функциите не са еднакви. Има едно тяло. Всеки изпълнява задължението си, всеки е на мястото си и върши всичко по силите си — за всяка искра има един проблясък на светлината — и да се стреми към зрялост в живота. Така ще бъда доволен“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 21). Трябваше да правя каквото можех и да използвам максимално това, което имах. Трябваше да заема позицията си и да дам най-доброто от себе си, без да отчитам репутацията или статуса си. Докато изпълнявах дълга си, трябваше да се стремя към истината и към навлизането в живота и да се стремя да спазвам Божиите намерения и изисквания, доколкото мога.

По-късно прочетох още един откъс от Божието слово и сърцето ми се просветли още повече. Бог казва: „Ако Бог причинява на някого да изстрада болка и бедност, това означава ли, че този човек няма никаква надежда да бъде спасен? Бог няма ли да го спаси, ако има ниска стойност и ниско обществено положение? Ако има нисък статус в обществото, нисък ли е статусът му в Божиите очи? Не е задължително. От какво зависи това? Зависи от пътя, по който върви този човек, от неговия стремеж, както и от отношението му към истината и към Бог. Ако социалният статус на даден човек е много нисък, семейството му е много бедно и нивото на образованието му е ниско, но въпреки това той вярва в Бог по практичен начин и обича истината и положителните неща, тогава стойността му в Божиите очи висока ли е, или е ниска? Благороден ли е, или е нисш? Ценен е. Ако погледнем от тази гледна точка, от какво зависи стойността на даден човек — това дали е висока или ниска, възвишена или низша? Зависи от това как те вижда Бог. Ако Бог вижда у теб човек, който се стреми към истината, тогава имаш стойност и си ценен — ти си ценен съд. Ако Бог вижда, че не се стремиш към истината и не Му отдаваш всичко искрено, тогава си безполезен и не си ценен — ти си нисш съд. Независимо колко добро образование имаш или колко висок е статусът ти в обществото, ако не се стремиш към истината или не я разбираш, тогава стойността ти никога не може да е висока. Дори и много хора да те подкрепят, да те възхваляват и да те обожават, ти пак си достоен за презрение нещастник. […] Като го погледнете сега, коя е основата за определяне на стойността на даден човек като благородна или низша? (Отношението му към Бог, истината и положителните неща.) Точно така. Човек преди всичко трябва да разбере какво е отношението на Бог. Разбирането на отношението на Бог и разбирането на принципите и критериите, по които Той отсъжда за хората, и след това преценяването на хората въз основа на принципите и критериите, по които Бог се отнася към тях — само това е най-точно, подходящо и справедливо“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Седма точка: те са нечестиви, коварни и измамни (Първа част)). От Божиите слова разбрах, че Бог не измерва стойността на човека по видимия му социален статус, нито по дълга, който изпълнява, а по отношението му към истината и към Бог. Онези, които обичат истината и се стремят към нея, независимо от дълга, който изпълняват, и независимо дали будят възхищение у другите, са ценни в Божиите очи. Но що се отнася до онези, които не се стремят към истината, дори и дългът им да ги кара да изглеждат славни и изтъкнати и да кара много хора да им се възхищават, те пак ще бъдат низши и безполезни в Божиите очи. Бог не само че не зачита такива хора, но и ги ненавижда и се отвращава от тях. Когато осъзнах тези неща, сърцето ми се почувства просветлено и спокойно. Имах само една мисъл: „Независимо какъв дълг изпълнявам, просто ще се съсредоточа върху стремежа към истината“. В този момент успях истински да приема работата по общите дела като свой дълг и започнах активно да мисля как да изпълнявам този дълг добре. Когато водачът отново ми възложи да доставям писма и книги с Божиите слова на братята и сестрите, вече не чувствах противопоставяне. Вместо това го възприех като свой дълг и като нещо, което трябва да направя, и реших да изпълнявам дълга си добре. След като състоянието ми се промени, сърцето ми успя да се успокои и успях да изпълнявам дълга си спокойно. Наистина съм благодарна за просветлението и напътствието на Божиите слова, защото ми позволиха да придобия това разбиране и преобразяване!