От И Шан, Китай

През 2003 г. приех делото на Всемогъщия Бог в последните дни. Много бях развълнувана, защото дългоочакваният наш Господ Исус най-сетне се беше завърнал. След това започнах активно да проповядвам евангелието, като исках да споделя добрата вест с повече хора, които копнеят за явяването на Бог. Колкото и да ми пречеха, биеха и проклинаха религиозните хора и въпреки преследванията и арестите на големия червен змей, аз продължавах да проповядвам евангелието. След известно време дългогодишният тумор в гърдата ми по чудо се излекува без операция, доходите от семейния бизнес се утроиха и оттогава започнах да полагам още повече усилия в дълга си. Където и да отидех, за да проповядвам евангелието — независимо колко далеч или трудно щеше да бъде — го правех с искрено желание. През 2012 г. служех като църковен водач и понеже бях ангажирана с дълга си, не се бях прибирала отдавна. Един ден, на път за едно събиране, неочаквано срещнах сина си. Каза, че малката ми внучка е развила злокачествен мозъчен тумор и въпреки вложените стотици хиляди юани състоянието ѝ не се подобрявало и лекарят казал, че ѝ оставали само два месеца живот. В този миг сърцето ми подскочи, а умът ми се замъгли. „Олеле, как е възможно такова малко момиченце да страда от такава болест?“. Като се прибрах у дома, видях внучката ми — главата ѝ беше превързана, едното ѝ око вече беше сляпо и въпреки това тя танцуваше пред телевизора. Обзе ме вълна от скръб — просто не можех да приема тази реалност и избухнах в сълзи. Внучка ми беше само на три годинки, пълна с живот; нима наистина щеше да си отиде толкова млада? Сърцето ми беше изпълнено с неописуема болка и побързах да питам съпруга си дали да не я заведем в най-добрата болница за още едно мнение, но той каза: „Няма смисъл, вече е твърде късно; не може да бъде излекувана, остават ѝ само два месеца живот“. След тези негови думи не можах да мигна цяла нощ. Мислех си: „Как е възможно внучката ми да се разболее така? Откакто повярвах в Бог, не съм спирала да изпълнявам дълга си и съм страдала много. Защо Бог не защити внучка ми? Защо ме сполетя такова голямо изпитание?“. Колкото повече мислех за това, толкова по-болно ми ставаше и вече не исках да излизам, за да изпълнявам дълга си. Знаех, че това състояние не е правилно, затова се помолих на Бог да се опълча на себе си, но в сърцето си още се надявах Бог да я изцели. Спомних си разказа от Библията за смъртта на едно момиченце. Господ Исус е хванал ръката ѝ и я е върнал към живота. Затова се помолих и поверих малката си внучка на Бог. Мислех си, че трябва да бързо да се захвана отново с дълга си — вярвах, че ако Бог видеше колко много жертвах и как Му отдавах всичко, може би щеше я излекува. Също така казах на сина си и съпруга си да се молят повече за нея.

По онова време в сърцето си се надявах тя да оздравее и не можех да спра да мисля за нея, докато изпълнявах дълга си. Спомените за нейната жизненост и обаяние непрекъснато изплуваха пред очите ми — като сцена от филм. Макар и още да изпълнявах дълга си, не го правех с онова чувство за бреме от преди, а особено като се сещах колко беше сладка и че ѝ оставаха само два месеца живот, сякаш някой пронизваше сърцето ми с нож. Нощем не можех да спя и често избухвах в плач, без дори да се усетя. Живеех в слабост и негативност, не бях ефективна в дълга си и осъзнавах, че състоянието ми е опасно. Знаех, че ако не променя бързо нещата, ще загубя делото на Светия Дух. Затова застанах пред Бог и се помолих: „Боже, внучката ми се разболя тежко и изпитвам огромна болка. Моля Те да бдиш над сърцето ми и да ме просветлиш, за да разбера намерението Ти“. По-късно прочетох откъс от Божиите слова: „Докато преминават през изпитания, за хората е нормално да са слаби, да изпитват негативизъм в себе си или да нямат яснота за Божиите намерения или за пътя на практикуване. Но в общи линии ти трябва да имаш вяра в Божието дело и също като Йов да не се отричаш от Бог. Въпреки че Йов беше слаб и прокълна деня, в който се беше родил, той не отрече, че всички неща, които хората притежават след раждането си, са дарени от Йехова и че Йехова е Този, Който отнема всички тях. Независимо на какви изпитания беше подложен, той запази тази вяра. В преживяванията на хората, независимо на какво облагородяване са подложени от Божиите слова, общо взето, това, което Бог иска, е тяхната вяра и боголюбиви сърца. Това, което Той усъвършенства, като работи по този начин, е вярата, любовта и решителността на хората. Бог извършва делото на усъвършенстването върху хората, а те не могат да го видят, не могат да го докоснат; при такива обстоятелства се изисква вяра. Когато нещо не може да се види с просто око, се изисква вяра. Когато не можеш да се избавиш от собствените си представи, се изисква вяра. Когато нямаш яснота за Божието дело, това, което се изисква, е да имаш вяра, да заемеш твърда позиция и да останеш непоколебим в свидетелството си. Когато Йов стигна до този момент, Бог му се яви и му говори. Това означава, че само когато имаш вяра, ще си способен да видиш Бог. Когато имаш вяра, Бог ще те усъвършенства, а когато нямаш вяра, Той не може да направи това“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Тези, които ще бъдат усъвършенствани, трябва да бъдат подложени на облагородяване). Докато разсъждавах над тези Божии слова, осъзнах, че болестта на внучката ми е позволена от Бог и че това е изпитание, чрез което Бог усъвършенства вярата ми. Спомних си за Йов, който е знаел, че цялото му богатство и притежания са му били дадени от Бог и че е било напълно естествено и обосновано Бог да му отнеме всичко. Когато Бог го е подложил на изпитания, Йов е избрал да прокълне деня на раждането си, вместо да се оплаква от Бог. И е успял да изрече следното: „Йехова ми даде, Йехова ми отне, благословено да е името на Йехова“ (Йов 1:21). Имал е истинска вяра и е посветил живота си на Бог, като Му е позволил да устрои всичко. Йов е имал изключително почтена и добра човешка природа. Замислих се за себе си. До този момент имах воля да изпълнявам дълга си, колкото и страдания да понасях, докато проповядвах евангелието. Както и религиозният свят или големият червен змей да се опитваха да ме преследват и заклеймят, никога не ставах негативна. Вместо това просто продължавах да проповядвам евангелието и да правя жертви както винаги. Но това не беше истинска вяра. Вярата ми беше заради това, че след като намерих Бог, семейният ни бизнес се подобри и Бог изцели болестта ми. Наслаждавах се на Божията благодат и благословии. Но сега, когато внучката ми имаше мозъчен тумор и ѝ оставаха само два месеца живот, а Бог не я изцеляваше според молбите ми, започнах да споря с Бог въз основа на предишните си жертви, като се оплаквах от Него, че не е защитил внучка ми. Дори чувствах, че Бог не постъпваше с разбиране и че не биваше да допуска да ме сполети такова тежко изпитание. Осъзнах, че ми липсваха човешка природа и разум. Нямах истинска вяра или покорство към Бог. Като се замислих за това, почувствах, че наистина съм разочаровала Бог. Той ми беше дал толкова много — не можех да продължавам да ламтя. Трябваше да подражавам на Йов и да се покоря на Божието устройване и подредби.

По-късно, докато изпълнявах дълга си, всеки път щом видех децата на братята и сестрите, се сещах за внучката ми и си представях деня, в който отново ще е здрава, ще подскача и ще тича край мен. Сетих се как преди имах тумор в гърдата и лекарят каза, че туморът е нараснал и ще стане опасно, ако не се оперирам. Уповавах се на Бог, продължих да изпълнявам дълга си и по чудо туморът изчезна. И сега исках отново да изпълнявам дълга си усърдно, затова запълних графика си, като често с братята и сестрите посещавахме събирания, на които обсъждахме делото. Братята и сестрите активно проповядваха евангелието и подкрепяха новодошлите, а в работата нямаше забавяния. Мислех си: „Може би един ден болестта на внучката ми изведнъж ще се излекува“. Като се върнах у дома след два месеца, установих, че болестта ѝ не само не се беше подобрила, но и ракът вече се беше разпространил по цялото ѝ тяло. Беше на прага на смъртта. Вече беше приготвен малък ковчег. Синът ми и снаха ми не спираха да плачат. Сърцето ми беше разбито и просто не можех да сдържа сълзите си. Отново започнах опити да се разбера с Бог и си казвах: „Не съм пренебрегвала дълга си през тези два месеца, докато внучка ми беше болна. Откакто повярвах в Бог, винаги съм правила жертви и съм отдавала всичко. Отказах се от бизнеса, светът ме клевети, роднините ме изоставиха, а големият червен змей също ме издирваше. Колкото и тежка да беше среда, аз не се отказвах в дълга си. Как може резултатът да е такъв? Не съм направила нищо, с което явно да се противопоставя на Бог! Защо ми се случи това? Защо Бог не защити внучката ми?“. Състоянието ми рухна. Нямах сили да вървя, дори нямах апетит. Изпитвах толкова силна болка и негативност, че ми беше хрумнало да се откажа от дълга си. Знаех, че не бива да се оплаквам, но като гледах внучката си на прага на смъртта, просто не можех да се въздържа. Тихо се помолих на Бог: „Боже! Не искам да се оплаквам от Теб, но наистина не мога да го преодолея. Чувствам се толкова слаба и безпомощна, моля Те, не допускай оплаквания в сърцето ми“. Скоро след това внучката ми почина. Сърцето ми беше изпълнено с огромна болка. Нямах желание да чета Божиите слова, нито да разговарям на събиранията. Особено като виждах децата на братята и сестрите, които бяха на възрастта на внучката ми, не можах да сдържа сълзите си. Живеех в негативност и погрешно разбиране и състоянието ми не се подобряваше известно време. Нямах резултати и в дълга си. Едва тогава застанах пред Бог с молитва и търсене.

Един ден прочетох откъс от Божиите слова и сърцето ми силно се озари. Всемогъщият Бог казва: „Ако раждането на човек е предопределено от предишния му живот, то смъртта му е краят на това предопределение. Ако раждането е началото на мисията на човека в този живот, то смъртта му бележи края на тази мисия. Тъй като Създателят е определил твърд набор от обстоятелства за раждането на всеки човек, със сигурност Той е уредил и определен набор от обстоятелства за неговата смърт. С други думи, никой не се ражда случайно и ничия смърт не е внезапна и както раждането, така и смъртта на човека са неизбежно свързани с неговия предишен и настоящ живот. Какви са обстоятелствата на раждането и какви са обстоятелствата на смъртта на човека — това е свързано с предопределенията на Създателя. Това е предопределението на човека, неговата съдба. Тъй като за раждането на човека има много обяснения, задължително трябва да има и различни специални обстоятелства за смъртта на даден човек. По този начин сред човечеството са се появили различната продължителност на живота на хората и различните начини и моменти на тяхната смърт. Някои хора са силни и здрави, а умират млади; други са слаби и болнави, но доживяват до старост и напускат този свят спокойно. Някои умират от неестествени причини, други си отиват от естествена смърт. Някои умират далеч от дома, докато други затварят очите си за последен път, заобиколени от близките си. Някои умират във въздуха, други — под земята. Някои се давят във вода, други умират при бедствия. Някои умират сутрин, други през нощта… Всеки иска да се роди в знатно семейство, да има бляскав живот и славна смърт, но никой не може да надмогне собственото си предопределение, никой не може да избяга от върховенството на Създателя. Такава е човешката съдба. Хората могат да правят всякакви планове за бъдещето си, но никой не може да планира как се ражда или времето и начина на напускането си на този свят. Въпреки че всички хора правят всичко възможно, за да избегнат смъртта, и се противопоставят на нейното идване, тя все пак мълчаливо и незабелязано се прокрадва наблизо. Никой не знае кога или как ще загине, а още по-малко къде ще се случи това. Очевидно е, че върховната власт над живота и смъртта не е в ръцете на човека нито на някакво живо същество в естествения свят, а в ръцете на Създателя, Който притежава уникална власт. Животът и смъртта на човечеството не са резултат от някакъв природен закон, а са резултат от върховенството на властта на Създателя“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият III). От Божиите слова разбрах, че съдбата, животът и смъртта на човека са изцяло в Божиите ръце. Кога човек се ражда и кога умира — всичко е предопределено от Бог. Хората не могат да променят това. Също както болестта на внучката ми и часът на смъртта ѝ също бяха предопределени от Бог и субективните ми намерения не можеха да променят това. Не можеше да се промени чрез моята работа, страдания или жертви. Не можех да се покоря на Божието върховенство и подредби, а същевременно да се надявам, че трудът и жертвите ми щяха да убедят Бог да промени съдбата на внучката ми. Нима по същество не противостоях на Бог? Животът и смъртта на внучката ми бяха свързани с нейните минали и настоящи животи. Тя можеше да живее само тези няколко години и това беше нейната съдба. Всъщност много деца от невярващи семейства също умират от различни неизлечими болести. Например познавах един невярващ, чието дете също имаше мозъчен тумор. Първоначално се излекува, но на 12 години болестта се върна и в крайна сметка детето почина. От това осъзнах, че продължителността на човешкия живот се определя от Бог и че тя няма нищо общо с това дали членовете на семейството му вярват в Бог. Но аз мислех, че щом аз вярвам в Бог, внучката ми не трябва да умира от болестта си. Това беше погрешен възглед. Като го осъзнах, болката в сърцето ми донякъде утихна. Също така успях да приема от Бог и да се покоря на Божието върховенство и подредби относно смъртта на внучката ми. Споделих тези разбирания със съпруга и сина си, за да не се оплакват и те от Бог.

Един ден прочетох пореден откъс от Божиите слова и придобих известно разбиране за проблемите си. Всемогъщият Бог казва: „Що се отнася до благословиите и злочестините, има истина за търсене. Коя е мъдрата поговорка, към които хората трябва да се придържат? Йов е казал: „Ще приемем ли доброто от Божията ръка, без да приемаме злочестината?“ (Йов 2:10). Тези думи истината ли са? Те са изречени от човек; не могат да бъдат издигани до висините на истината, макар и частично да съответстват на нея. По какъв начин те съответстват на истината? Това дали хората получават благословии или несгоди, е изцяло в Божиите ръце, под Неговото върховенство. Това е истината. Антихристите вярват ли в това? Не, не вярват. Те не го признават. А защо не вярват в него и не го признават? (Те вярват в Бог, за да бъдат благословени — искат само благословии.) (Защото са твърде себични и се стремят само към това, което е в интерес на плътта им.) Във вярата си антихристите искат единствено да бъдат благословени и не искат да понасят злочестини. Когато видят, че някой е благословен, че някой има полза, че някой има благодат и е получил повече материални удоволствия и по-големи предимства, те вярват, че това е Божие дело, а ако самите те не получават такива материални благословии, то това не е Божие дело. Презумпцията е: „Ако ти наистина си бог, значи можеш само да благославяш хората. Ти трябва да предотвратяваш злочестините и да не допускаш хората да страдат. Само тогава има смисъл и стойност в това хората да вярват в теб. Ако, след като те последват, хората пак ги сполитат злочестини, ако все още страдат, то какъв е смисълът да вярват в теб?“. Те не признават, че всички неща и събития са в Божиите ръце, че Бог господства над всичко. И защо не го признават? Защото антихристите се боят да не страдат от злочестини. Те искат само да се облагодетелстват, да се възползват, да се наслаждават на благословии. Те не искат да приемат Божието върховенство и устроеното от Бог, а само да получават облаги от Бог. Такава е себичната и презряна гледна точка на антихристите. Това е поредица от проявления, които антихристите показват към такива Божии слова като Неговите обещания и благословии. Като цяло тези проявления включват предимно гледните точки на антихристите, които стоят зад техния стремеж, както и техните възгледи, оценки и разбиране за този род неща, които Бог прави за хората“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Десета точка: те презират истината, открито нарушават принципите и пренебрегват подредбите на Божия дом (Шеста част)). Божиите слова разобличиха достойните за презрение намерения зад вярата на антихристите в Бог. Антихристите вярват в Бог само за да получат благословия и облаги, но щом ги сполети нещастие, те се оплакват от Бог и Го предават. Всичко, което правят, се основава на очакване за благословия и облаги. По същество се опитват да се пазарят с Бог. Докато размишлявах върху намеренията и целите си да вярвам в Бог, осъзнах, че те не се различават много от тези на антихриста. Аз също търсех благословии. Като си спомня за времето, когато за първи път повярвах в Бог, туморът на гърдата ми се излекува, без дори да се усетя, а семейният ми бизнес процъфтяваше. Бог ми даде много благословии и благодат и бях толкова щастлива, че не можех да спра да се усмихвам и дори пеех, докато вървя. В дома ни цареше смях, а дори съпругът и децата ми казваха, че Бог е наистина добър. Чувствах безкрайна енергия в изпълнението на дълга си и усещах, че правенето на жертви, себеотдаването и страданията си заслужават. С цялото си сърце възхвалявах Бог и Му благодарях. Но като видях внучката си с диагноза мозъчен тумор и с два месеца живот, се оплаках от това, че Бог не я защити. Молех се на Бог и просех пред Него всеки ден с надеждата внучката ми да се излекува, тъй като исках Бог да я изцели. Също така работех усилено, за да изпълнявам дълга си, като се надявах, че Бог, въз основа на моята преданост в изпълнението на дълга ми, по чудо ще изцели внучката ми. Но когато тя почина, станах негативна и отново започнах да се оплаквам, и дори вече не исках да изпълнявам дълга си. Дори извеждах на преден план миналите си жертви и отдаване, за да се опитам да се разбера с Бог. Що за вярваща бях аз? Спомних си как Павел е посветил живота си на Бог, като е основал църкви навсякъде, дори е страдал в затвора — всичко това с надеждата да получи Божиите награди и благословии. Гледал е на отдаването си като на разменна монета за венец на правдата и е използвал тези неща, за да застави Бог. Дълбоко е накърнил Божия нрав и в крайна сметка е бил застигнат от Божието наказание и проклятия. Гледната ми точка спрямо стремежа беше същата като на Павел. Мислех, че колкото повече жертвах и отдавах всичко на Бог, толкова повече Той трябваше да ми върне в замяна, а когато Бог не ме благославяше, се оплаквах, че е неправеден. Осъзнах колко егоистична и достойна за презрение съм била, щом съм търсела само изгода — като че ли имах стандартна работа и смятах, че колкото повече труд положа, толкова повече ми се полага, и ако не получа отплата, спирам да работя. Да изпълняваш дълга си е напълно естествено и обосновано, но аз изпълнявах дълга си само за да получа благословии и благодат от Бог. Изпълнявах дълга си само заради собствените си интереси. Липсваше ми искреност и всичко беше като търговска размяна. Моите достойни за презрение намерения наистина бяха накарали Бог да ме ненавижда.

По-късно прочетох откъс от Божиите слова: „Колкото и неща да се случват на хора като антихристите, те никога не се опитват да се справят с тях, като потърсят истината в Божиите слова, камо ли да се опитат да видят нещата чрез Божиите слова — което се дължи изцяло на това, че не вярват, че всеки ред от Божиите слова представлява истината. Каквито и общения за истината да има в Божия дом, антихристите няма да я приемат и поради това нямат правилно отношение, независимо от ситуацията, в която се намират; особено когато става въпрос за начина, по който подхождат към Бог и към истината, антихристите упорито отказват да загърбят своите представи. Богът, в когото вярват, е бог, който прави знамения и чудеса — свръхестествен бог. Те наричат богове всички, които могат да правят знамения и чудеса — било то Гуанин Бодхисатва, Буда или Мазу. Те вярват, че само онези, които могат да правят знамения и чудеса, са богове, които притежават идентичността на богове, а онези, които не могат, независимо колко истини изразяват, не са непременно богове. Те не разбират, че изразяването на истината е великата сила и всемогъществото на Бог. Вместо това те мислят, че великата сила и всемогъществото на боговете е само в извършването на знамения и чудеса. Ето защо по отношение на практическото дело на въплътения Бог, който изразява истината, за да завоюва и спаси хората, да пои Божиите избраници, да им бъде пастир и да ги води, като им даде възможност действително да преживеят Божия съд, наказание, изпитания и облагородяване и да започнат да разбират истината, да се отърват от покварения си нрав и да станат хора, които се покоряват на Бог и Го почитат, и т.н. — антихристите смятат, че всичко това е дело на човека, а не на Бог. В съзнанието на антихристите боговете трябва да се крият зад олтара и да им се правят приношения, да ядат храната, която хората им предлагат, да вдишват дима от тамяна, който палят, да протягат ръка за помощ, когато хората са в беда, да се показват като много силни и да им оказват незабавна помощ в границите на това, което е разбираемо за тях, и да задоволяват нуждите им, когато хората молят за помощ и са искрени в молбите си. За антихристите само такъв бог е истински. В същото време антихристите презират всичко, което Бог върши днес. И защо е така? Ако съдим по природата същност на антихристите, те не се нуждаят от делото на поене, пастирство и спасение, което Създателят върши върху сътворените същества, а от благоденствие и от осъществяване на техните желания във всички неща, да не бъдат наказвани в този живот и да отидат на небето в идния свят. Техните възгледи и нужди потвърждават същността им на омраза към истината“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Петнадесета точка: те не вярват в съществуването на Бог и отричат същността на Христос (първа част)). Чрез разобличаването на Божиите слова осъзнах, че макар да бях следвала Бог от много години, все още вярвах в неясен бог. Отнасях се към Бог като към бодхисатва, гледах на Него единствено като на извор на благословии и смятах, че щом вярвам искрено в Бог и изпълнявам дълга си, Той ще ме благослови, ще осигури мир на семейството ми и ще го пази от болести и бедствия. Когато внучката ми беше диагностицирана с неизлечима болест, мислех, че ако полагам повече усилия в дълга си, мога да изискам от Бог да извърши чудо и да я изцели. Отнасях се към Бог като към извор на големи благословии, като мислех, че Той трябва да изпълни исканията ми въз основа на моите „искрени“ жертви. Що за истинска вяра в Бог беше това? Божието дело в последните дни не е да извършва чудеса или да лекува хора и да прокужда демони, а да изразява истината, за да извърши делото на правосъдието и наказанието, да пречисти хората и да ги спаси от покварения им нрав, за да могат да бъдат спасени. Аз обаче не познавах Божието дело и не размишлявах върху това какви са били възгледите ми за стремежа през годините ми на вяра и по какъв път бях поела. Не обръщах внимание на истините, изразени от Бог, не преживявах Божиите слова практически и не се стремях към промяна в нрава в средите, устроени от Бог. Вместо това просто се опитвах да се пазаря с Бог и изисквах благодат и благословии. Каква беше разликата между моето отношение във вярата в Бог и това на идолопоклонниците? Не беше ли това богохулство спрямо Бог? Не се съсредоточавах върху стремежа към истината във вярата си в Бог, а по-скоро върху получаването на Неговата благодат и благословии. Дори се съпротивлявах и роптаех в сърцето си заради смъртта на внучката ми, като смятах, че Бог е неправеден. Дори вече не исках да изпълнявам дълга си. Бях в пълно противопоставяне на Бог и ако не се покаех, колкото и да жертвах или отдавах, нямаше да получа Божието одобрение.

По-късно прочетох още от Божиите слова и придобих по-ясно разбиране за това какъв трябва да бъде моят стремеж във вярата в Бог. Всемогъщият Бог казва: „Може би си мислиш, че вярата в Бог се състои само в страдание, или в това да правиш много неща за Него, или в това плътта ти да бъде спокойна, или в това всичко да ти върви гладко и да ти е удобно и спокойно във всичко. Никое от тези неща не е цел, която хората трябва да имат при вярата си в Бог. Ако вярваш, защото имаш такива цели, тогава гледната ти точка не е правилна и за теб е просто невъзможно да бъдеш усъвършенстван. Божиите действия, Божият праведен нрав, Неговата мъдрост, Неговите слова, както и Неговата чудесна природа и неразгадаемост са все неща, които хората трябва да разбират. Чрез това разбиране, трябва да освободиш сърцето си от личните си изисквания, надежди и представи. Само като се освободиш от тези неща, ти ще можеш да изпълниш условията, които Бог изисква, и само по този начин можеш да имаш живот и да удовлетвориш Бог. Целта на вярата в Бог е Той да бъде удовлетворен и да се изживее нравът, който Той изисква, така че Неговите действия и слава да се проявят чрез тази група недостойни хора. Това е правилната гледна точка за вярата в Бог, както и целта, към която трябва да се стремиш“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Тези, които ще бъдат усъвършенствани, трябва да бъдат подложени на облагородяване). „Няма нищо общо между дълга на даден човек и това дали той получава благословии или понася несгоди. Дългът е нещо, което човек трябва да изпълни, това е негово изпратено от небесата призвание и той трябва да го изпълни, без да търси отплата и без условия или извинения. Само това може да се нарече изпълнение на дълга. Получаването на благословии се отнася до благословиите, на които човек се радва, когато е доведен до съвършенство след преживяване на съд. Понасянето на несгоди се отнася до наказанието, което човек получава, когато нравът му не се променя след преминаването през наказание и съд — тоест когато не е доведен до съвършенство. Но независимо дали получават благословии, или понасят несгоди, сътворените същества трябва да изпълняват своя дълг, като правят това, което трябва да правят, и това, което са способни да правят. Това е минимумът, който човек, стремящ се към Бог, трябва да изпълни. Не бива да изпълняваш дълга си само за да получиш благословии и не бива да отказваш да изпълняваш дълга си от страх да не понесеш несгоди“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Разликата между служението на въплътения Бог и човешкия дълг). От Божиите слова разбрах, че вярата в Бог не трябва да бъде свързана с търсене на благословии или използване на дълга ми за постигане на моите цели, а вместо това трябва да се съсредоточа върху търсенето на истината в средите, подредени от Бог, за да разреша покварения си нрав, като използвам реалните си преживявания, за да свидетелствам за Бог и да изпълнявам дълга си като сътворено същество. Това е правилният възглед за стремежа във вярата в Бог. В същото време осъзнах и че изпълнението на дълга ми във вярата няма връзка с това дали ще получа благословии, или ще понеса нещастия, тъй като изпълнението на дълга на едно сътворено същество е наша отговорност и независимо дали срещаме благословии, или нещастие, трябва съвестно да изпълняваме дълга си, без да го избягваме. Помолих се на Бог: „Боже, не бива да се оплаквам от Теб, нито да изисквам благодат и благословии от Теб. Всичко, което вършиш, е добро, а аз бях сляпа, като не се стремях към истината или не разбирах Твоето дело, докато се опитвах да се пазаря с Теб. Сега съм готова да се откажа от неправилния си възглед за стремежа и да се покоря на Твоето върховенство и подредби“.

След като преживях това изпитание и облагородяване, придобих известно разбиране за нечистото намерение да се стремя към благословии чрез вярата си в Бог, гледището ми за вярата в Бог малко се промени и придобих известно разбиране за Божието всемогъщество и върховенство. Също така разбрах, че преживяването на изпитания и облагородяване е нещо добро и че това е Божията любов към мен. Благодаря на Бог за Неговото спасение!