От Ли Чун, Китай

Един ден през февруари 2022 г. църковният водач ме помоли да напиша оценка за У Дзюн. Изненадах се и си помислих: „Църквата извършва работа по изчистване през този период. Възможно ли е църквата да събира оценки за У Дзюн, за да го премахне?“. В този момент в ума ми проблеснаха сцени от взаимодействията ми с него. През 2019 г. У Дзюн изпълняваше дълг, свързан с текст, а аз отговарях за работата с текст в църквата. По онова време той често влизаше в безкрайни спорове за дребни неща с брата, с когото си сътрудничеше. По време на събиранията ни молеше да отсъдим споровете. Разговаряхме с него, като го призовавахме да не анализира прекалено нещата, а да ги приеме от Бог и да си извлече поуки. Той обаче отказа да го приеме и след това продължи по същия начин. В онзи период всяко събиране трябваше да се съсредоточи върху решаването на неговите проблеми и не можехме да провеждаме нормално общение. Както църковният живот, така и църковното дело бяха значително смутени. Тъй като У Дзюн не търсеше истината, постоянно спореше за правилно и грешно и не приемаше напътствията или помощта на другите, в крайна сметка беше освободен от дълга си. През 2021 г. отговарях за евангелската работа на няколко църкви. По онова време У Дзюн беше евангелски работник в църквата и много подкрепяше евангелския дякон Ли Чън. Ли Чън не вършеше действителна работа, затова водачите потърсиха оценки за Ли Чън от братята и сестрите, но У Дзюн каза на братята и сестрите: „Ако някой каже нещо лошо за Ли Чън, ще си има проблем с мен!“. Впоследствие водачите освободиха Ли Чън въз основа на принципите. У Дзюн беше изключително недоволен от този въпрос и живееше в състояние на съпротива, като се държеше високомерно и се противопоставяше. По време на обсъжданията за евангелската работа той се цупеше и мълчеше. На няколко пъти дори изливаше недоволството си по време на събиранията, преди всички да са пристигнали, като казваше: „Водачите обсъждат работата само с брата, с когото си сътруднича, а не с мен. Сега дори не знам дали съм освободен!“. Тогава му напомних, че прекалено анализира нещата, и го посъветвах да го приеме от Бог, да си извлече поуки и да се съсредоточи върху самоанализа. Но той не само отказа да го приеме, но и спореше и се оправдаваше. Не след дълго беше освободен, но нямаше много познание за себе си и продължаваше да създава проблеми и да вдига шум. Той също така съдеше водачите, като твърдеше, че не знаят как да си вършат работата. Имаше и много други подобни прояви.

Докато размишлявах върху това, си спомних Божиите слова: „Не е ли противно, че някои хора обичат да търсят под вола теле и да преливат от пусто в празно, когато им се случи нещо? Това е голям проблем. Ясномислещите хора няма да допуснат тази грешка, но абсурдните хора са точно такива. Те винаги си въобразяват, че другите ги затрудняват, че нарочно им създават трудности, затова винаги са настроени срещу останалите. Това не е ли отклонение? Те не полагат усилия, когато става въпрос за истината, предпочитат да се заяждат за маловажни неща, когато нещо им се случи, като искат обяснения, опитват се да запазят престижа си и винаги използват човешки решения в подхода си към тези въпроси. Това е най-голямата пречка за навлизането в живота. Ако вярваш в Бог по този начин или практикуваш по този начин, никога няма да постигнеш истината, защото никога не се изправяш пред Бог. Никога не се изправяш пред Бог, за да получиш всичко, което Бог е определил за теб, нито използваш истината, за да подходиш към всички тези неща, а вместо това използваш човешки решения, за да подходиш към тях. Следователно в очите на Бог ти си се отдалечил твърде много от Него. Не само сърцето ти се е отдалечило от Него, а цялото ти същество не живее в Неговото присъствие. Ето как Бог вижда онези, които винаги прекалено много анализират нещата и се хващат за думата. […] Казвам ви, че независимо какъв дълг изпълнява вярващият в Бог — дали се занимава с външни дела, или с дълг, който е свързан с различните работи или области на компетентност на Божия дом — ако не се изправя често пред Бог и не живее в Неговото присъствие, ако не се осмелява да приеме Неговата внимателна проверка и не търси истината от Бог, тогава той е неверник и не се различава от невярващия“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само ако живее често пред Бог, човек може да има нормална връзка с Него). От Божиите слова разбрах, че всеки, който прекалено анализира хората и нещата и спори за това кое е правилно и кое грешно, като винаги се придържа към собственото си мнение, убеден, че е прав, без да приема нещата от Бог или да търси истината, не е искрен вярващ в Бог. По същество такъв човек е неверник. В светлината на разобличаването на Божиите слова си помислих: „У Дзюн е точно такъв. Ако напиша истината за поведението му, много е вероятно да бъде премахнат“. Щом си помислих да напиша оценка за него, в ума ми изплуваха сцени как ми е помагал в миналото. Когато вярвах в Бог от две-три години, жена ми почина и у дома възникнаха някои трудности, което ме доведе до състояние на негативност. През това време спрях да чета Божиите слова, спрях да пея химни и дори не посещавах събиранията. Повече от месец живеех изцяло в мрак и дори ми минаваха мисли, че не искам повече да живея. След като У Дзюн научи за моята ситуация, той многократно разговаря с мен, като ми предложи помощ и подкрепа. Всеки път се прибираше много късно. Бях дълбоко трогнат от действията му. След известно време постепенно излязох от негативността си. Именно У Дзюн ми беше помогнал в най-негативните и болезнени моменти. Като си помислих за това, почувствах нарастващо чувство на благодарност към него. Помислих си: „Когато той ми помагаше и ме подкрепяше преди, това беше, за да ме доведе пред Бог. Сега, ако напиша оценка за него, това ще има отношение към това дали ще бъде премахнат от църквата, или не. Ако У Дзюн наистина бъде премахнат и знае, че съм го разобличил, със сигурност ще каже, че съм неблагодарен. Как тогава ще имам очи да го погледна?“. Като си помислих за това, написах неискрено: „Напоследък не съм имал много контакти с У Дзюн; посетихме само няколко събирания заедно и не знам много за него“.

Няколко дни по-късно получих още едно писмо от църковния водач, в което ме молеше да пиша за поведението на У Дзюн. Помислих си: „Водачът продължава да ме моли да напиша оценка за У Дзюн. Ако пиша за всичките му прояви, тогава заедно с информацията, предоставена от други братя и сестри, много е вероятно неговото определяне като неверник да бъде основателно. Църквата изчиства хората въз основа на тяхното последователно поведение. Добрият човек няма да бъде осъден несправедливо, а на злия няма да му се размине. Трябва да сътруднича на работата по изчистване на църквата и да пиша за поведението му, иначе би означавало, че го прикривам и защитавам“. Но после си помислих: „Ако У Дзюн наистина бъде премахнат, как ще го погледна отново? Ако разбере, че аз съм написал оценката му, ще каже ли, че нямам съвест? Ако се стигне дотам, наистина ще бъда заклеймен като неблагодарен. Тогава кой ще иска още да работи или да общува с мен?“. Като обмислих това, исках да намеря възможност да разговарям с У Дзюн, преди да напиша оценката. И така, написах само няколко кратки изречения, без да изразявам собствените си възгледи. След като изпратих писмото, се почувствах донякъде неспокоен: „Дали не поставям личните отношения над интересите на църквата?“. Но после си помислих, че може би не е голяма работа и не е твърде голямо нарушение на принципите, тъй като намерението ми беше да помогна на брата. Просто помислих за това накратко и после продължих напред. След известно време водачът дойде в къщата на домакина, където бях настанен, по някакви въпроси и като ме видя, каза направо: „Братко, помолиха те да напишеш оценка за У Дзюн. Защо я бавиш толкова дълго? Не можеш ли просто да бъдеш честен човек и да я напишеш изцяло, до последния детайл? Така наистина бавиш нещата“. Изправен пред такъв укор, се почувствах дълбоко засрамен и си помислих: „Вече повече от месец бавя тази оценка и наистина нямам извинение за това“. В този момент започнах да размишлявам, като се чудех каква е основната причина за нежеланието ми да напиша оценката честно.

По-късно прочетох два откъса от Божиите слова, които пряко се отнасяха към моето състояние. Бог казва: „Идеята, че на стореното добро трябва да се отвръща с благодарност, е един от класическите критерии в традиционната китайска култура, според които се оценява дали поведението на даден човек е морално или неморално. Когато се преценява дали природата на даден човек е добра или лоша и колко морално е поведението му, един от показателите е дали се отплаща за услугите или помощта, които получава — дали отвръща с благодарност на сторената добрина. В традиционната китайска култура и в традиционната култура на човечеството това се приема за важен показател за моралното поведение. Ако някой не разбира, че на стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност, и е неблагодарен, тогава се счита, че е безсъвестен и недостоен да се общува с него и че всички трябва да го презират, отритват или отхвърлят. От друга страна, ако някой разбира, че на стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност, ако е благодарен и се отплаща за услугите и помощта, които получава, с всички средства, с които разполага, той се приема за човек със съвест и човешка природа. Ако някой получи облаги или помощ от друг човек, но не се отплати или просто изрази малко благодарност с обикновено „благодаря“ и нищо повече, какво ще си помисли другият? Може ли да се почувства неловко? Може ли да си помисли: „Този човек не заслужава да му се помага, той не е добър. Ако реагира така, след като толкова много му помогнах, значи няма съвест и човешка природа и не е достоен да общувам с него“? Ако пак срещне такъв човек, дали отново ще му помогне? Най-малкото няма да има желание за това“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (7)). „Някои хора, когато се намират в затруднение или в опасност и случайно получат помощ от зъл човек, която им позволява да се измъкнат от тежкото положение, започват да вярват, че злият човек е добър, и са готови да направят нещо за него, за да покажат благодарността си. В такива случаи обаче злият човек ще се опита да ги въвлече в нечестивите си дела и да ги използва да вършат лоши неща. Ако не са способни да откажат, може да стане опасно. В такава ситуация подобни хора ще изпаднат в противоречие, защото смятат, че ако не помогнат на злия си приятел да извърши няколко лоши дела, ще изглежда, че не предлагат взаимност в това приятелство, но от друга страна това да направят нещо лошо би накърнило съвестта и разума им. Затова изпадат в тази дилема. Това е резултат от влиянието на идеята за отплащане за добрината, която идва от традиционната култура. Тази идея ги оковава, обвързва и контролира. В много случаи тези поговорки от традиционната култура заемат мястото на чувството за съвест на човека и неговата нормална преценка. Естествено, те оказват влияние и върху нормалния му начин на мислене, както и върху вземането на правилни решения. Идеите на традиционната култура са неправилни и пряко влияят върху възгледите на човека за нещата, като стават причина да взема лоши решения. От древни времена до наши дни безброй хора са били повлияни от идеята, възгледа и критерия за морално поведение по отношение на отплащането за добрината. Дори когато човекът, който им е направил добро, е зъл или лош и ги принуждава да вършат нечестиви и лоши дела, те продължават да се противопоставят на съвестта и разума си и да се подчиняват сляпо, за да се отблагодарят за добрината, а това води до много катастрофални последици. Може да се каже, че много хора, след като са били повлияни, оковани, принудени и обвързани от този критерий за морално поведение, сляпо и погрешно поддържат този възглед за отплащане за добрината и дори са склонни да насърчават зли хора и да им съдействат. Сега, след като чухте Моето общение, имате ясна представа за тази ситуация и можете да определите, че това е глупава преданост и че това се счита за поведение, в което не се поставят никакви ограничения, поведение на безразсъдно отплащане за добрината, в което няма никаква проницателност и което няма смисъл и стойност. Тъй като хората се страхуват, че ще бъдат порицани от общественото мнение или заклеймени от другите, те неохотно посвещават живота си на това да се отплащат за сторената им добрина, при което дори жертват живота си, а този начин на действие е погрешен и глупав. Тази поговорка от традиционната култура не само ограничава мисленето на хората, но и ненужно утежнява и затруднява живота им и натоварва семействата им с допълнително страдание и бреме. Много хора са платили висока цена, за да отвърнат на стореното добро. Смятат, че отплащането за добрината е социална отговорност или техен личен дълг, и дори може да прекарат целия си живот в отплащане за добрината на другите. Вярват, че това е напълно естествено и обосновано и че е неотменим дълг. Не е ли глупав и нелеп този възглед и начин на действие? Той напълно разкрива колко невежи и непросветлени са хората. Във всеки случай поговорката за морално поведение, че на стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност, може и да съответства на представите на хората, но не отговаря на истините принципи. Тя не съответства на Божиите слова и е неправилен възглед и начин на действие“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (7)). От Божиите слова разбрах, че идеята, че на стореното добро трябва да се отплащаме с благодарност, е един от критериите в китайската традиционна култура за преценка дали поведението на човек е морално, или неморално. Именно това традиционно културно възпитание е изкривило мислите и гледищата на хората. Когато някой получи услуги или помощ от други, ако е в състояние да се отплати с благодарност за тази добрина, той се смята за човек със съвест и човешка природа, като печели одобрението на другите. В противен случай той е заклеймен като неблагодарен и лишен от съвест и човешка природа и впоследствие се сблъсква с презрение от страна на другите и обществото и дори с отхвърляне и изолация. Като се замисля, в целия си съзнателен живот бях повлиян и възпитан от идеите „На стореното добро трябва да се отплатиш с благодарност“ и „За една капка доброта трябва да се отплатиш с цял извор“. Докато получавах услуги или помощ от други, мислех как мога да им се отплатя. Ако не можех да го направя веднага, щях да намеря възможност да го направя по-късно. Вярвах, че само като правя това, мога да бъда смятан за човек със съвест, човешка природа и високо морален характер. Винаги съм приемал това твърдение за моралното поведение като ръководен принцип за това как да се държа в света, като съм го използвал, за да поставям стандарти и да регулирам думите и действията си. Например, зет ми ми помогна да се преместя от планината в предградията, а също така ми помогна да създам семейство. Затова го смятах за голям благодетел и никога не забравях добрината, която ми стори. По време на всеки празник или фестивал го посещавах и му носех подаръци. Само като правех това, се чувствах спокоен, като вярвах, че това означава да си добър човек със съвест. След като започнах да вярвам в Бог, продължих да се държа и да постъпвам според този стандарт за морално поведение — че стореното добро трябва да се отплаща с благодарност. Когато бях най-слаб и най-негативен, именно У Дзюн неуморно идваше да разговаря с мен, като ми помагаше и ме подкрепяше. Затова го смятах за свой благодетел и се страхувах, че ако напиша оценка, която го разобличава, това ще ми донесе лошата репутация на неблагодарен и лишен от съвест. Поради това не бях склонен да напиша истината за неговото поведение. Дори лъжех и действах измамно, като използвах извинението: „Напоследък не съм имал много контакти с У Дзюн; посетихме само няколко събирания заедно и не знам много за него“, за да прикрия фактите. Когато водачът отново ме помоли да напиша оценката, я написах набързо, като споменах само тривиални неща, дори без да изразявам ясно мнение. Знаех много добре, че У Дзюн не приема истината и е склонен да анализира прекалено хората и нещата, което прекъсваше и смущаваше както църковния живот, така и църковното дело. Затова трябваше да напиша фактите прямо и честно, като се придържам стриктно към истината, но за да се отплатя за неговата добрина, протаках и действах против съвестта си. Бях наистина непокорен! Едва тогава осъзнах, че като съм живял според традиционната културна представа „На стореното добро трябва да се отплатиш с благодарност“, съм вършил неща, които противоречат на принципите и са бунт срещу Бог, и това Го кара да ме ненавижда и презира. Трябваше спешно да потърся истината, за да разреша този проблем.

В търсенето си прочетох още от Божиите слова: „Твърденията за морално поведение, като „На стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност“, не казват на хората какви точно са отговорностите им в обществото и сред човешките същества. Вместо това те са начин да се обвържат или принудят хората да постъпват и да мислят по определен начин, независимо от желанието им и без значение при какви обстоятелства или в какъв контекст им се случват тези прояви на доброта. Има много подобни примери от древен Китай. Един прегладнял малък просяк например беше приет от семейство, което го нахрани и облече, обучи го на бойни изкуства и му даде всякакви знания. Изчакаха, докато порасне, и след това започнаха да го използват като източник на приходи, като го изпращаха да върши злини, да убива хора, да прави неща против волята си. Ако разгледате историята му в контекста на всички ползи, които той получи, тогава спасяването му беше нещо добро. Ако помислите обаче какво беше принуден да върши по-късно, дали наистина беше добро или беше лошо? (Беше лошо.) Но под влиянието на традиционната култура, че „на стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност“, хората не могат да направят тази разлика. На пръв поглед изглежда, че момчето няма друг избор, освен да върши злини и да наранява хората, да стане убиец — неща, които повечето хора не биха искали да правят. Но дали фактът, че вършеше тези лоши неща и убиваше по заповед на господаря си, не беше продиктуван от искреното му желание да се отплати за добрината му? Особено под въздействието на традиционната китайска култура, че „на стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност“, тези идеи няма как да не влияят на хората и да не ги контролират. Те със сигурност възпират начина, по който хората действат, както и намеренията и мотивите зад действията им. Каква би била първата мисъл на момчето, когато беше поставено в тази ситуация? „Това семейство ме спаси и беше добро към мен. Не мога да бъда неблагодарен, трябва да отвърна на стореното от тях добро. Дължа им живота си, затова трябва да им го посветя. Трябва да направя всичко, което поискат от мен, дори и да означава да върша злини и да убивам хора. Не мога да обмислям дали е правилно или не е, просто трябва да се отплатя за добрината им. В противен случай, пак ли щях да съм достоен да се наричам човек?“. В резултат на това винаги, когато семейството искаше от него да убие някого или да извърши нещо лошо, той го правеше без изобщо да се колебае или да го подлага на съмнения. Нима тогава поведението, действията и безпрекословното му подчинение не бяха продиктувани от идеята и възгледа, че „на стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност“? Не изпълняваше ли този критерий за морално поведение? (Така е.) Какво разбирате от този пример? Поговорката „На стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност“ нещо добро ли е, или не е? (Не е, в нея няма никакъв принцип.) Всъщност човек, който се отплаща за добрина, има принцип. А именно, че на стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност. Ако някой ти стори добро, трябва да му отвърнеш със същото, в противен случай, не си човек и нямаш оправдание, ако те заклеймят за това. Поговорката гласи: „За добротата в капката вода трябва да се отплатиш с цял извор“, но в този случай момчето получи не капка, а животоспасяваща добрина, така че имаше още по-голямо основание на свой ред да се отплати с живот. Той не знаеше какви са границите или принципите на отплатата за добрина. Вярваше, че животът му е бил даден от това семейство, затова трябваше да им го посвети в замяна на това и да направи всичко, което поискат от него, включително и да убива или да върши други злодеяния. В отплащането за доброта по този начин няма принципи или граници. Той служеше като съучастник на злодеи и се погуби, докато го правеше. Правилно ли беше да се отплаща за добрината по този начин? Разбира се, че не. Постъпи глупаво. Вярно е, че това семейство го спаси и му позволи да продължи да живее, но в отплащането за добрината трябва да има принципи, граници и умереност. Те спасиха живота му, но целта на неговия живот не е да върши зло. Смисълът и стойността на живота, както и мисията на човека, не е да върши злини и да убива и той не бива да живее единствено с цел да се отплаща за добрината. Момчето погрешно вярваше, че смисълът и стойността на живота се състоят в това да се отвръща с благодарност на стореното добро. Това беше много погрешно разбиране. То не беше ли в резултат от влиянието на критерия за морално поведение „На стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност“? (Така е.) Дали е бил подведен под влиянието на тази поговорка за отплащане за добрината, или е намерил правилния път и принцип на практикуване? Съвсем очевидно е, че е бил подведен — ясно е като бял ден“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (7)). Божиите слова са много ясни. Хората се придържат към моралния стандарт в традиционната култура, че стореното добро трябва да се отплаща с благодарност, и щом другите им покажат добрина, те се чувстват задължени без колебание да се отплатят. Този начин на действие и постъпки лесно може да доведе до загуба на принципи и минимални стандарти. Понякога, в опита си да се отплатят за добрина, хората дори могат да извършат престъпления или зло, като рискуват собствения си живот. Това е наистина глупаво! В светлината на разобличаването на Божиите слова се самоанализирах. Когато водачът ме беше помолил да пиша за поведението на У Дзюн, знаех много добре, че той последователно отхвърля истината и смущава църковното дело. Въпреки това, в опит да се отплатя за добрината му и да избегна да бъда заклеймен като неблагодарен и лишен от съвест, протаках и не го разобличих, като дори пренебрегвах собственото си вътрешно чувство на самообвинение. В резултат на това отлагах повече от месец. Божият дом премахва неверниците и злите хора, за да пречисти църквата, като създава добра среда и ред за братята и сестрите, за да могат те да имат нормален църковен живот. Това е Божието намерение. Но аз, като пренебрегвах интересите на църквата и навлизането в живота на моите братя и сестри, исках да задържа У Дзюн в църквата. Естеството на моите действия всъщност беше прикриване и защитаване на неверник, като му давах свобода да причинява смущения и прекъсвания в църквата. Това, което правех, възпрепятстваше работата по изчистване на църквата. Всъщност вършех зло и се съпротивлявах на Бог! Бях загубил принципите и минималните стандарти за поведение. Това, което правех, не беше нищо друго освен сляпо отплащане за добрина. По същество беше подобно на просяк, който извършва зли дела, като убийство, за да се отплати за добрина. Беше наистина глупаво! В този момент най-накрая осъзнах, че Сатана използва поговорки в традиционната култура относно моралното поведение, поговорки, които хората обикновено смятат за добри, за да ги заблуди и поквари. Това е невероятно коварно и нечестиво!

След това размишлявах защо идеята, че стореното добро трябва да се отплаща с благодарност, е неправилна. Тогава прочетох тези Божии слова: „Отговорностите и задълженията към обществото, които човек е способен да изпълни, онези дела, които той би трябвало да е способен инстинктивно да върши и които трябва да върши, и елементарни действия в услуга на другите, които са полезни и ползотворни за тях, по никакъв начин не могат да се считат за доброта, тъй като всички те са случаи, в които човек просто подава ръка за помощ. Да окажеш навременна и уместна помощ на някого, който се нуждае от нея, е съвсем нормално явление. Това е и отговорност на всеки член на човешкия род. Това е просто един вид отговорност и задължение. Когато създаде хората, Бог им даде тези инстинкти. За какви инстинкти говоря? Говоря за съвестта и разума на човека. […] По същия начин хората са способни да изпълняват дълга и отговорностите си в Божия дом и именно това е редно да прави всеки със съвест и разум. Следователно да помага на хората и да е добър към тях почти не изисква усилие от страна на човека, то е в обхвата на човешкия инстинкт и хората са напълно способни да го постигнат. Не е необходимо да го нареждаме толкова високо, колкото добротата. Въпреки това много хора приравняват помощта от другите с добротата и винаги говорят за нея и постоянно се отблагодаряват, като смятат, че ако не го правят, нямат съвест. Гледат на себе си отвисоко и се презират, дори се тревожат, че общественото мнение ще ги порицае. Необходимо ли е да се тревожите за тези неща? (Не.) Има много хора, които не могат да прогледнат отвъд това и този проблем постоянно ги възпира. Ето какво означава да не разбираш истините принципи. Ако например отидеш в пустинята с приятел и му свърши водата, със сигурност би му дал малко от своята и не би го оставил просто да умре от жажда. Макар да знаеш, че една бутилка вода ще свърши два пъти по-бързо, ако от нея пият двама души, пак би споделил водата с приятеля си. Е, защо би го направил? Защото не би могъл да понесеш да пиеш своята вода, докато приятелят ти стои до теб и се измъчва от жажда — просто не би могъл да понесеш тази гледка. Какво би причинило неспособността ти да понесеш да гледаш страдащия си от жажда приятел? Поражда го именно чувството ти за съвест. Дори и да не искаш да изпълняваш подобна отговорност и такова задължение, съвестта ти би направила така, че за теб да е непоносимо да постъпиш по друг начин, би те накарала да се почувстваш разтревожен. Всичко това не е ли резултат от човешките инстинкти? Не се ли решава от съвестта и разума на човека? Ако приятелят ти беше казал: „Дължа ти благодарност за това, че ми даде част от своята вода в тази ситуация!“, нямаше ли и това да е грешно да се каже? Това няма нищо общо с добротата. И обратното, ако този приятел има човешка природа, съвест и разум, той също би споделил водата си с теб. Това е просто основна отговорност към обществото или връзка между хората. Всички тези най-основни обществени отношения, отговорности или задължения възникват поради човешкото чувство за съвест, човешката природа и инстинктите, с които Бог дари човека, когато го създаде. При нормални обстоятелства тези неща не е необходимо да се възпитават от родителите или да се насаждат от обществото, а още по-малко изискват многократни увещания от страна на други хора, които да ти казват да го правиш. Възпитанието би било необходимо само за онези, на които им липсват съвест и разум, които нямат нормални познавателни способности — например хора с интелектуални нарушения или глупаци, или такива с лоши заложби, които са невежи и упорити. Хората с нормална човешка природа нямат нужда да ги учат на тези неща — всички хора със съвест и разум ги притежават. Следователно не е уместно прекалено да се надценява дадено поведение или действие като форма на доброта, когато то просто е било инстинктивно и е съответствало на съвестта и разума“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (7)). „Ако Бог иска да те спаси, независимо чие служене използва, за да го постигне, първо трябва да благодариш на Бог и да го приемеш от Него. Не бива да насочваш благодарността си единствено към хората, камо ли в знак на благодарност да предлагаш живота си на някого. Това е груба грешка. От съдбоносно значение е сърцето ти да е благодарно на Бог и да го приемеш от Него“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (7)). Докато разсъждавах върху Божиите слова, осъзнах, че помагането на другите е инстинкт, даден на хората от Бог, когато ги е създал. Стига човек да притежава съвест и разум, той може да го направи. Това е просто услуга и не може да се счита за добрина. Например, когато У Дзюн ми помогна и ме подкрепи по време на моята слабост, това не беше добрина, защото по онова време той беше църковен водач, а помагането и подкрепата на слабите братя и сестри беше негов дълг и отговорност. Освен това, дори и да не беше църковен водач, стига да имаше съвест и разум, той също би предложил помощ и общение, когато види брат или сестра да е негативен или слаб. Освен това подобрението в моето състояние се дължеше предимно на ефективността на Божиите слова в мен. Трябва да съм благодарен за Божията любов и да изпълнявам дълга си, за да удовлетворя Бог и да Му се отплатя, а не винаги да мисля за добрината на У Дзюн и как да се отплатя на него. Сега, когато ме помолиха да напиша оценка за У Дзюн, трябва да практикувам истината и да бъда честен, като пиша истината. Църквата ще го оцени и характеризира въз основа на принципите. Дори и накрая да бъде премахнат, това ще бъдат последиците от неговото упорито поведение на прекалено анализиране на хората и нещата, отхвърляне на истината и прекъсване и смущаване на църковното дело. Това ще бъде Божият праведен нрав, който го сполетява. След това се помолих на Бог в покаяние: „О, Боже, когато пишех за поведението на У Дзюн, не бях честен. Просто го написах нехайно, като лъжех, мамех и забавях работата по изчистването. Моето поведение Те отврати и отблъсна. О, Боже, готов съм да се обърна към Теб и да напиша истината за поведението на У Дзюн. Моля Те да проучиш внимателно сърцето ми“. Впоследствие завърших оценката и я предадох на църковния водач. По-късно У Дзюн беше определен като неверник и премахнат от църквата. Като чух тази новина, се почувствах задължен и се самообвинявах. Видях как моето неуспешно практикуване на истината забави работата по изчистването.

Чрез това преживяване ясно видях, че идеята „На стореното добро трябва да се отплатиш с благодарност“ не е положително нещо и колкото и добре да се спазва, това не е практикуване на истината, а е несъвместимо с истината. В бъдеще трябва да практикувам според Божиите изисквания, като гледам на хората и нещата, действам и се държа според Божиите слова. Благодаря на Бог!