От Мънфан, Китай

През декември 2022 г. развих тригеминална невралгия. След операцията все още чувствах дясната половина на главата си изтръпнала и често усещах замаяност и дискомфорт. Понякога, докато вървях, имах чувството, че съм пияна, и бях толкова замаяна, че едва стоях на краката си. Лекарите казаха, че това се дължи на недостатъчното оросяване на мозъка. Поставиха ми и диагноза — лека склероза на мозъчните артерии — и казаха, че не бива да се преуморявам или да стоя до късно. След като чух това, си помислих: „И двамата ми съседи имаха мозъчни кръвоизливи, които се дължаха се на втвърдени кръвоносни съдове; накрая изпаднаха във вегетативно състояние и починаха скоро след това. Какво ще стане, ако някой ден се замая, случайно падна, спукам мозъчен кръвоносен съд и се окажа във вегетативно състояние?“. Замислих се и за проблемите си със сърцето и почувствах, че занапред не бива да се преуморявам. В края на краищата, ако припаднех от преумора и не можех да изпълнявам дълга си, това нямаше ли да попречи на израстването ми в живота? Как щях да постигна спасение тогава? Затова започнах да се упражнявам всеки ден, като се надявах да се възстановя възможно най-скоро. До април 2023 г. се бях възстановила донякъде, така че доброволно поех един църковен дълг по общите въпроси. Сестрите, на които сътрудничех, бяха внимателни и ми възлагаха само леки и прости задачи. Бях много щастлива. Чувствах, че дългът ми е съвършен, че дори няма да ми се налага да се тревожа или да се преуморявам и че изпълнението на този дълг няма да забави стремежа ми към спасение.

През май 2023 г. дяконът по общите въпроси и сестрите, с които си партнирах, не можеха да продължат да изпълняват дълга си поради съображения за сигурност и изведнъж всички техни отговорности паднаха само върху мен. Почувствах известна съпротива, като си мислех: „Все още не съм се възстановила напълно, а има толкова много работа. Какво ще стане, ако болестта ми се изостри, ако се замая и падна на пътя?“. После се сетих, че църквата не можеше да намери никой друг подходящ за работата по общите въпроси и че аз бях единствената, която беше запозната с тази работа, така че не можех да откажа. Мислех си, че ако сътрудничех активно, за да поддържам църковното дело, Бог щеше да ме закриля. Затова се покорих. Имаше много работа по общите въпрос, с която трябваше да се справя, и бях заета всеки ден. След известно време световъртежът ми се влоши и понякога след физическата работа през деня, вечер крайниците ми не реагираха както трябва. На всичкото отгоре дисковата ми херния се обади и получих болки в долната част на гърба. Помислих си: „Ако продължавам да се натоварвам така, накрая няма ли да бъда прикована на легло и във вегетативно състояние като съседите ми? Може дори да загубя живота си. Ако не мога да изпълнявам дори и най-обикновен дълг, как ще постигна спасение? Мислех, че като поемам отговорност, Бог ще ме закриля, ще бди над мен и ще ми помогне да се възстановя бързо. Но сега, вместо да се подобри, състоянието ми се влошаваше. Изглежда, че не мога да се тревожа твърде много за дълга си, а трябва да поставя здравето си на първо място“. В онзи момент църквата все още не беше избрала дякон за общите въпроси и някои неща трябваше да бъдат уредени спешно, но аз смятах, че уреждането на тези неща ще изисква усилия и старание, затова не желаех да го правя. Помислих си: „Здравето ми не е добро и не си заслужава да припадна от изтощение. Така или иначе, аз не съм дякон по общите въпроси, така че трябва най-напред да се погрижа за здравето си“. Затова проявих внимание само към физическото си здраве и не се занимавах с тези неща. По-късно, едва след като водачът проследи работата ми и попита за това, най-накрая работих с няколко братя и сестри, за да се погрижа за нещата. След това водачът ме помоли временно да поема отговорността за църковния живот за няколко служители по общите въпроси. Помислих си: „Аз наистина не разбирам тези хора. Ако някой е в лошо състояние, ще трябва да намеря съответните истини, за да проведа общение с него и да му предложа решение. Вече съм достатъчно изтощена от дълга си, напоследък замайването ми се влоши и кръстът ме боли. Предпочитам да си почивам в свободното си време. Няма ли да е още по-изтощително за мен да организирам събрания за тях?“. Затова отказах, като казах, че не съм надзорник. По-късно научих, че една сестра сред тях се борела с болест и била в лошо духовно състояние. Чувствах се малко виновна. Наистина имах малко време, но се страхувах да не се преуморя и да не влоша състоянието си. Тъй като никога не разрешавах състоянието си, всеки път, когато дългът ми ставаше малко по-натоварващ или вършех някаква физическа работа и чувствах умора или дискомфорт, се тревожех, като си мислех: „Състоянието ми отново ли се влошава? Ами ако някой ден падна от колелото и умра на пътя?“. Колкото повече мислех за това, толкова повече се страхувах. Опасявах се, че състоянието ми щеше да се влоши и да ми попречи да изпълнявам дълга си или още по-лошо, че щях да загубя живота си и шанса си за спасение. Затова продължавах да настоявам водачът да избере дякон за общите въпроси възможно най-скоро. Така нямаше да ми се налага да се тревожа и да се преуморявам. За моя изненада един ден през август 2023 г. бях избрана за дякон по общите въпроси. Като чух тази новина, почувствах силна съпротива и си помислих: „Мислех, че когато бъде избран дякон по общите въпроси, щях да мога да се върна към изпълнението на лек, простичък дълг, както преди. Не очаквах да направят мен дякон по общите въпроси. Дяконът по общите въпроси трябва да следи за всички общи въпроси на църквата, а понякога трябва да върши и физическа работа. Ако увредя здравето си или дори загубя живота си, как ще мога да постигна спасение? В никакъв случай няма да изпълнявам този дълг“. Затова си намерих извинение, като казах: „Моите заложби не са подходящи за дълга на дякон по общите въпроси“. Водачът проведе общение с мен за Божието намерение, като ме помоли да търся повече. Почувствах се малко виновна и осъзнах, че братята и сестрите, които ме избраха за дякон, бяха дошли с Божието позволение. Не можех да се съпротивлявам повече, затова се помолих на Бог и го приех за момента.

По-късно осъзнах, че моето постоянно съсредоточаване върху болестта ми показваше неразбирането ми на Божието върховенство, затова потърсих Божиите слова в тази връзка. Един ден видях видеоклип със свидетелство за преживяване; той съдържаше откъс от Божиите слова, който много ми помогна. Всемогъщият Бог казва: „Има и такива хора, които са в лошо здравословно състояние, имат слабо телосложение и не им достига енергия, често боледуват от тежки или леки заболявания, не могат да вършат дори основни дейности, необходими в ежедневието, не могат да живеят или да се движат като нормалните хора. Такива хора често се чувстват некомфортно и зле, докато изпълняват дълга си; някои са физически слаби, други имат действителни заболявания и, разбира се, има и такива, които имат известни или възможни заболявания от един или друг вид. Тъй като изпитват такива практически физически затруднения, такива хора често изпадат в негативни емоции и изпитват скръб, безпокойство и тревога. Защо изпитват скръб, безпокойство и тревога? Тревожат се дали здравето им ще се влошава все повече, ако продължават така да изпълняват дълга си, като дават всичко от себе си, бъхтят се за Бог и са все тъй уморени? Дали ще бъдат приковани към леглата си, когато навършат 40 или 50 години? Оправдани ли са тези тревоги? Дали някой може да посочи конкретен начин за справяне с проблема? Кой ще поеме отговорността за това? Кой ще е отговорен? Хората с влошено здраве и тези, които не са в добро физическо състояние, скърбят, безпокоят се и се тревожат за подобни неща. Болните хора често се чудят: „Ох, твърдо съм решил да изпълнявам дълга си добре, но имам това заболяване. Моля се на Бог да ме пази от зло и не е нужно да се страхувам с Божията закрила. Но ако се изтощя, докато изпълнявам дълга си, дали състоянието ми няма да се обостри? Какво да правя, ако състоянието ми наистина се обостри? Нямам пари, с които да платя, ако се наложи да вляза в болница за операция, така че ако не заема пари за лечението си, дали състоянието ми няма да се влоши още повече? Дали ще умра, ако стане наистина сериозно? Може ли такава смърт да се счита за нормална? Дали Бог ще си спомни за дълга, който съм изпълнил, ако наистина умра? Ще се счита ли, че съм вършил добри дела? Ще постигна ли спасение?“. Има и такива, които знаят, че са болни, т.е. знаят, че имат едно или друго действително заболяване, като болести на стомаха, болки в кръста и краката, артрит, ревматизъм, както и кожни и гинекологични заболявания, чернодробни заболявания, хипертония, сърдечни заболявания и т.н. Те се чудят: „Дали Божият дом ще плати лечението на болестта ми, ако продължа да изпълнявам дълга си? Дали Бог ще ме изцели, ако болестта ми се влоши и повлияе на изпълнението на дълга ми? Други хора са били изцелени, след като са повярвали в Бог, дали и аз ще оздравея? Ще ме изцели ли Бог, както проявява доброта към други? Ако изпълнявам дълга си предано, Бог би трябвало да ме изцели, но какво ще правя, ако искам Бог само да ме изцели, а Той не го прави?“. Всеки път, когато си помислят за тези неща, в сърцата им се надига дълбоко чувство на безпокойство. Макар да не спират да изпълняват дълга си и винаги да правят това, което се очаква от тях, те постоянно мислят за болестта си, за здравето си, за бъдещето си, за живота и смъртта си. Накрая се самозалъгват със следното заключение: „Бог ще ме изцери, Бог ще ме опази. Бог няма да ме изостави и няма да остане безучастен, като види, че се разболявам“. Подобни мисли са безпочвени, да не кажем, че са вид представа. Хората никога няма да успеят да разрешат практическите си затруднения с подобни представи и идеи и най-дълбоко в сърцата си чувстват смътно скръб, безпокойство и тревога за здравето и болестите си. Нито имат представа кой ще поеме отговорност за тези неща, нито дали някой изобщо ще поеме отговорност за тях“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). Като сравних себе си с Божиите слова, видях, че бях точно като човека, когото Бог описва. След операцията останах физически слаба и изключително замаяна и откакто ми поставиха диагноза недостатъчно оросяване на мозъка и лека склероза на мозъчните артерии, живеех в постоянна тревога и безпокойство. Постоянно се тревожех, че състоянието ми може да се влоши, да остана парализирана и прикована на легло и да не мога да изпълнявам дълга си, което би означавало да загубя шанса си за спасение. Особено след като започнах да изпълнявам дълга по църковните въпроси — вместо да се подобри, състоянието ми се влоши. Тревожех се, че прекаленото натоварване в дълга ми може един ден да ме доведе до колапс и да изпадна във вегетативно състояние, затова не желаех да изпълнявам задачи, които изискваха усилия и внимание. Исках само да пестя силите си и да си почивам повече. Дори не исках да се занимавам с църковни неща, и не желаех да организирам събрания за братята и сестрите от страх да не се изтощя. В резултат на това не успях да разреша навреме състоянието на една сестра, което забави навлизането ѝ в живота. При изпълнението на моя дългвинаги мислех за тялото си и исках да положа възможно най-малко усилия, за да опазя здравето си. Не изпитвах никакво чувство за бреме към дълга си. След като бях избрана за дякон по общите въпроси, се разтревожих още повече, че ще се уморя от безпокойство и ще се разболея, поради което ще загубя шанса си за спасение, и чувствах съпротива. Дори се забърках в измама, като твърдях, че не съм компетентна за този дълг поради слабите си заложби. В действителност — дали състоянието ми ще се влоши, или не, и дали ще живея, или ще умра — всичко е в Божиите ръце. Но аз живеех в тревога и страдание и се опитвах да защитя тялото си, като разчитах на собствените си начини. Не се доверявах на Божието върховенство, а действах точно като неверник. Когато осъзнах това, бях готова да поверя състоянието си в Божиите ръце и да потърся истината, за да разреша проблемите си.

След това прочетох един откъс от Божиите слова: „Когато Бог уреди човек да се разболее, било то от тежка или незначителна болест, Неговата цел не е да те накара подробно да разбереш боледуването, вредите, неудобствата и затрудненията, които болестта ти причинява, нито многобройните чувства, които болестта те кара да изпитваш — целта Му не е да разбереш болестта чрез боледуването. Целта Му по-скоро е да научиш уроците от болестта, да научиш как да разбереш по-добре Божиите намерения, да опознаеш покварения нрав, който разкриваш, и погрешните нагласи, които възприемаш към Бог, когато си болен, и да се научиш как да се подчиняваш на Божието върховенство и Неговите подредби, за да постигнеш истинско покорство към Бог и да можеш да останеш непоколебим в свидетелството си — това е изключително важно. Чрез болестта Бог иска да те спаси и пречисти. Какво иска да пречисти в теб? Той иска да пречисти всичките ти екстравагантни желания и изисквания към Бог и дори иска да пречисти разните сметки, преценки и планове, които правиш, независимо от цената, за да оцелееш и да оживееш. Бог не иска от теб да кроиш планове, не иска от теб да съдиш и не ти позволява да таиш никакви екстравагантни желания към Него; Той изисква само да Му се покориш и, в практикуването и преживяването на покорството, да опознаеш собственото си отношение към болестта, да опознаеш отношението си към тези състояния на тялото, които Той ти дава, както да опознаеш и личните си желания. Когато разбереш тези неща, ще можеш да оцениш колко полезно е за теб, че Бог ти е уредил обстоятелствата на болестта и че ти е дал това състояние на тялото; и ще можеш да оцениш колко полезни са те за промяната на твоя нрав, за постигането на спасение и за навлизането ти в живота. Затова, когато си изправен пред болест, не бива непрекъснато да се чудиш как да се отървеш, как да избягаш от нея или как да я отхвърлиш“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). Бог казва, че болестта не идва при нас, за да ни държи в тревога и страдание, нито за да ни кара да се опитваме да я избягваме, а по-скоро за да ни позволи да извлечем поуки от нея; болестта идва при нас, за да опознаем покварата, примесите и лошите намерения, които разкриваме, когато тя ни сполети, за да можем да се покорим на Божието устройване и Божиите подредби. Докато се самоанализирах, видях, че докато се сблъсквах с болестта, постоянно се тревожех, че заради изпълнението на дълга ми и прекомерното натоварване накрая щебъда парализирана и прикована на легло; тогава нямаше да мога да изпълнявам дори и най-обикновен дълг и така щях да загубя шанса си за спасение. След това, когато изпълнявах дълга си, винаги се опитвах да полагам възможно най-малко усилия, и дори когато бях избрана за дякон по общите въпроси, се опитвах да мамя и да го избегна. Винаги бях загрижена за здравето си, тревожех се за бъдещите си перспективи и пътища без да мисля за църковното дело. Бях толкова егоистична и достойна за презрение! Ако не беше тази болест, вътрешният ми бунт и поквара нямаше да бъдат разкрити, а още по-малко изчистени и преобразени. Трябваше да се покоря на Божието устройване и Божиите подредби и да потърся истината, за да си извлека поука.

По-късно прочетох този откъс от Божиите слова: „Каква е стойността на човешкия живот? Дали животът е само за да се отдадете на плътски удоволствия като ядене, пиене и забавление? (Не, не е.) За какво е тогава? Моля, кажете ми какво мислите. (Да изпълня дълга си на сътворено същество — човек трябва да постигне поне това в живота си.) Точно така. Кажете Ми, дали всекидневните действия и мисли на човека през целия му живот са насочени единствено към това да избегне болести и смърт, да поддържа тялото си здраво и незасегнато от болести и да се стреми към дълголетие — това ли е стойността, която трябва да има животът на човека? (Не, не е.) Това не е стойността, която трябва да има животът на човека. […] Когато човек идва на този свят, той не идва заради насладата на плътта, нито за да яде, да пие и да се забавлява. Човек не бива да живее заради тези неща — това нито е стойността на човешки живот, нито е правилният път. Стойността на човешкия живот и правилният път, който трябва да се следва, включват постигането на нещо ценно и завършването на едно или няколко стойностни дела. Това не се нарича кариера, а правилният път и правилната задача. Кажете Ми, заслужава ли си човек да плати цената, за да завърши някакво стойностно дело, да води смислен и стойностен живот, да се стреми към истината и да я постигне? Ако наистина желаеш да се стремиш към разбиране на истината, да поемеш по правилния път в живота, да изпълниш добре дълга си и да водиш стойностен и смислен живот, не се колебай да изразходваш цялата си енергия, да платиш цялата цена, да отделиш цялото си време и всичките си дни. Ако през това време те сполети някаква болест, това няма да има значение и няма да те сломи. Нима това не е далеч по-добре от живот, прекаран в спокойствие, свобода и безделие, в подхранване на физическото си тяло така, че то да е добре нахранено и здраво, и в крайна сметка да постигнеш дълголетие? (Така е.) Коя от тези две възможности е стойностен живот? Коя от тях може да донесе утеха и да не предизвика съжаление у хората, когато накрая се изправят пред смъртта? (Да водиш смислен живот.) Да водиш смислен живот. Това означава, че в сърцето си ще си придобил нещо и ще си утешен. А какво ще кажете за онези, които се хранят добре и запазват розовия си тен до смъртта си? Те не се стремят към смислен живот, така че как ще се чувстват, когато умрат? (Сякаш са живели напразно.) Тези три думи са красноречиви — да живееш напразно“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (6)). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че да можеш да вярваш в Бог, да Го следваш и да изпълняваш дълга си на сътворено същество в този живот, да изпълняваш добре дълга си и да спечелиш одобрението на Създателя, е смислено и ценно, дори и да е свързано със страдание и изтощение. Ако не изпълнявах съвестно дълга си и търсех само физически комфорт, дори да запазех здравето си и да доживеех до дълбока старост, щях да изживея един пропилян живот, без никаква стойност и смисъл. Това, че можех да изпълнявам дълга на дякон по общите въпроси, бе Божията възхвала спрямо мен. Макар че понякога това може да е свързано с тревоги и изтощение, ако мога да изпълнявам дълга си добре и според принципите, да опазвам църковните вещи добре и в съответствие с принципите и да се погрижа приношенията и книгите с Божиите слова да бъдат съхранени без загуба, тогава в сърцето ми щеше да цари спокойствие и мир. Ако обаче се съсредоточавах само върху опазването на здравето си и не желаех да изпълнявам никаква задача, която изисква мисъл и усилия, тогава дори и да успеех да опазя здравето си — ако не успеех да изпълня добре дълга си, ако вредях на църковните интереси и оставех след себе си следа от прегрешения и петна пред Бог — в крайна сметка само щях бъда отхвърлена от Бог и да загубя шанса си за спасение. Когато разбрах Божието намерение, вече не исках да живея както преди. Исках да изпълнявам дълга си както трябва, за да удовлетворя Бог. Понякога, когато задачите се натрупваха, все още изпитвах страх, че трябва да се тревожа прекалено много и да се претоварвам, но се молех на Бог и бях готова да се покоря на обстоятелствата, които Той беше устроил. Вече не се тревожех дали болестта ми няма да се влоши и дали няма да припадна от изтощение, а просто се съсредоточавах върху това как да изпълнявам добре дълга си.

По време на едно събрание научих, че друга сестра също е болна, затова споделих с нея преживяването си. След това изслушахме химн с Божиите слова:

Продължителността на човешкия живот е предопределена от Бог

[…]

2  Когато страдат от заболяване, те може често да идват пред Бог и да се стараят да правят каквото трябва с благоразумие и внимание, и да се отнасят към дълга си с повече грижа и прилежност от другите. За хората това е закрила, не са окови. Това е подход от пасивна гледна точка. Освен това продължителността на живота на всеки човек е предопределена от Бог. Една болест може да е неизлечима от медицинска гледна точка, но от Божията гледна точка, ако животът ти трябва да продължи и още не ти е дошло времето, не можеш да умреш, дори и да искаш.

3  Ако имаш поръчение от Бог и мисията ти все още не е завършена, няма да умреш, дори и да се разболееш от болест, която се смята за смъртоносна — Бог още няма да те вземе. Дори и да не се молиш и да не търсиш истината, и да пренебрегваш лечението на болестта си или дори и лечението ти да се забави, няма да умреш. Това важи с особена сила за тези, които имат важно поръчение от Бог — когато мисията им е недовършена, каквато и болест да ги застигне, те няма да умрат веднага; те ще живеят до последната секунда от изпълнението на мисията.

[…]

от „Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Трета част“

От Божиите слова разбрах, че продължителността на човешкия живот е в Божиите ръце, а животът и смъртта са предопределени от Бог. Дори болестта да е сериозна, ако продължителността на живота на човек не е изтекла, той няма да умре, дори и да не се грижат за него; но ако времето му изтече, дори и с най-добрите грижи, той пак ще си отиде. Спомних си за сърдечното заболяване на по-големия ми брат, предизвикано от диабет преди десет години. Болницата няколко пъти издаваше уведомления за критично състояние, като казваше, че не може да бъде спасен. Въпреки това, след като си отпочина известно време вкъщи, здравето му постепенно се възстанови и той е жив и до днес. Но синът му, силен младеж на двадесет и няколко години, се прибрал в отпуск от армията, тъй като се почувствал зле, и в болницата му поставили диагноза остра левкемия. Използваха най-добрите лекарства и оборудване, консултираха се с най-добрите специалисти, но в рамките на една седмица той почина. Тези събития ми показаха, че човешкият живот и смъртта наистина са предопределени от Бог. Но аз винаги се тревожех, че усилената работа може да влоши състоянието ми, и затова избирах леки и несложни задачи, когато изпълнявах дълга си, като си мислех, че това ще ме предпази от влошаване на болестта. Не вярвах истински, че животът и смъртта са в Божиите ръце. В действителност Бог вече е предопределил продължителността на живота ми и е излишно да се тревожа за това, тъй като то само ме обвързва и наранява, пречи ми да бъда вярна на дълга си и да изпълнявам добре дълга, на който съм способна. Когато разбрах това, се изпълних с вяра. След това вземах лекарствата си както обикновено, упражнявах се, когато можех, и страхът от смъртта повече не ме възпираше. Въпреки че все още бях заета с дълга си всеки ден, не усещах състоянието ми да се влошава. Всъщност с всеки изминал ден се чувствах по-енергична.

По-късно, докато разговарях с една сестра за неотдавнашното си състояние, чрез нейните напомняния, осъзнах, че зад постоянните ми тревоги и безпокойство се криеше намерението ми да получавам благословии. Прочетох тези Божии слова: „Толкова много вярват в Мен, само за да мога да ги излекувам. Толкова много вярват в Мен, само за да мога да използвам могъществото Си да изгоня нечистите духове от телата им, и толкова много вярват в Мен, просто за да могат да получат мир и радост от Мен. Толкова много вярват в Мен, само за да искат от Мен по-голямо материално богатство. Толкова много вярват в Мен, само за да прекарат този живот в мир и да бъдат здрави и невредими в идния свят. Толкова много вярват в Мен, за да избегнат страданията на ада и да получат благословенията на небето. Толкова много вярват в Мен само за временна утеха, но не се стремят да спечелят нищо в идния свят. Когато даря яростта Си на хората и отнема всяка радост и мир, които някога са притежавали, те започват да се съмняват. Когато даря на хората страданието на ада и си върна благословиите на рая, те изпадат в ярост. Когато хората Ме молят да ги излекувам, а Аз не им обръщам внимание и се отвращавам от тях, те се отдалечават от Мен, за да търсят вместо това пътя на злите лекове и магьосничеството. Когато отнема всичко, което хората са искали от Мен, всички изчезват без следа. Затова казвам, че хората имат вяра в Мен, защото Моята благодат е твърде изобилна и защото има твърде много облаги за придобиване“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Какво знаеш за вярата?). „Всички покварени хора живеят за себе си. Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните — това е обобщението на човешката природа. Хората вярват в Бог заради себе си. Когато изоставят нещата и отдадат всичко на Бог, това е, за да бъдат благословени, и когато са Му предани, това е все, за да бъдат възнаградени. Казано накратко, всичко това се прави с цел да бъдат благословени, възнаградени и да влязат в небесното царство. В обществото хората работят за своя собствена полза, а в Божия дом изпълняват дълг, за да бъдат благословени. В името на получаването на благословии хората изоставят всичко и могат да изтърпят много страдания: няма по-добро доказателство за сатанинската природа на човека“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Бог разобличава, че вярваме в Него с намерението да Му искаме различни облаги. Зад това се крият примеси и мотиви. Докато размишлявах върху Божиите слова, видях, че съм точно такъв човек, какъвто Бог разобличава. Вярвах в Бог, за да получа благословии и благодат. Опитвах се да се пазаря с Бог. Когато за пръв път намерих Бог, моят хроничен алергичен ринит беше излекуван, така че смятах Бог за всемогъщ лечител, който не само е способен да лекува болести, но и ни позволява да избегнем бедствие, да бъдем спасени и да оцелеем, така че бях готова да изпълнявам дълга си усърдно. След тази мозъчна операция се страхувах, че няма да мога да изпълнявам дълга си и няма да бъда спасена, затова доброволно поех дълг въпреки слабостта си. Мислех, че докато мога да изпълнявам дълга си, ще има надежда за спасение. Когато дяконът по общите въпроси и сестрите, с които си партнирах, се сблъскаха с проблеми, свързани с безопасността, и трябваше да се укрият, трябваше да поставя интересите на църквата на първо място и да поема на плещите си дълга по общите въпроси, с който можех да се справя, но се страхувах, че преумората ще ме направи неспособна да продължа да изпълнявам дълга си и по този начин ще загубя шанса си за спасение — затова не исках да сътруднича. Дори когато с неохота поех работата по общите въпроси, това беше с надеждата, че Бог ще ме закриля и ще ме изцели по-скоро. По-късно болестта ми не само не се подобри, но дори се влоши, така че вече не исках да плащам цената и станах пасивна в дълга си, често настоявах водачът бързо да намери дякон по общите въпроси, за да мога да се върна към изпълнението на някой лесен дълг. Видях, че вярата ми в Бог беше свързана с търсенето на Неговата благодат и Неговите благословии. Винаги исках да получавам повече, отколкото давах, и не мислех как да изпълнявам добре дълга си и да проявявам внимание към Божиите намерения. Природата ми беше толкова егоистична и достойна за презрение. Вярвах в Бог само за да получа благословии и мир. Изпълнението на дълга е отговорността на едно сътворено същество, но аз просто вярвах в Бог, за да използвам дълга си, така че да получа спасение и да оцелея. Този вид вяра е опит да измамиш и да манипулираш Бог. Изобщо нямах богобоязливо сърце. Такова поведение е омразно и презряно от Бог! Бог ми е дал възможност да изпълнявам дълга си, така че трябва да проявя внимание към Божиите намерения и да поема отговорността си по най-добрия начин. Независимо от резултата или крайната цел, които Бог има за мен, или от физическото ми състояние, вече не искам да се пазаря с Бог. Искам само да изпълнявам дълга си като сътворено същество.

Чрез тази болест видях Божието спасение за мен. Бог използва тази болест, за да ме накара да търся истината, като ми даде възможност да разбера донякъде покварения си нрав. Това наистина беше прикрита благословия!