49. Как да се отнасяме към добротата на семейството си за това, че ни е отгледало

От Чън Ли, Китай

Роден съм в доста малък окръг с относително неразвита икономика. И родителите ми, и моите баба и дядо бяха фермери и семейните ни условия не бяха толкова добри. Те обаче ме обичаха много и винаги намираха начин да задоволят моите нужди. По-късно осъзнах, че всичко това е било постигнато благодарение на тяхната пестеливост. След време родителите ми взеха пари назаем, за да започнат земеделска дейност и по този начин да ми осигурят по-добър живот. Гледах ги как постоянно работеха денонощно и се изтощаваха до степен на разболяване, затова настоявах да спрат. Баща ми казваше, че всъщност не иска да прави всичко това, но тъй като в бъдеще ще трябва да имам свой собствен живот, той желае да спести малко повече пари за мен, защото не иска да страдам от същите лишения като него. Думите на баща ми ме накараха да се чувствам едновременно съкрушен и благодарен. Като виждах как родителите ми жертваха всичко за мен, чувствах, че им дължа толкова много. Що се отнася до моите баба и дядо, и двамата бяха по на седемдесет години и ставаха все по-немощни, но въпреки това не им се щеше да харчат за храна и дрехи, а когато се разболяваха, не желаеха да ходят до болницата поради страх от допълнителни разходи. По-късно моята баба ми каза, че през годините е спестила малко пари за мен. Като чух това, се почувствах неловко. Те бяха толкова възрастни, но все пак бяха избрали да понасят лишения, за да спестят пари за мен. Изправен пред добротата на родителите ми и на моите баба и дядо към мен, чувствах, че няма начин да им се отплатя. В сърцето си казах, че когато порасна, ще се грижа добре за тях и ще ги почитам.

До 2012 г. моята майка ми проповядваше делото на Всемогъщия Бог от последните дни и аз започнах да посещавам събиранията и да изпълнявам дълга си. Неочаквано, през есента на 2018 г., баща ми получи инсулт и почина. Чувствах огромна болка и вина, защото бях убеден, че баща ми е работил толкова усилено, за да печели пари за мен, и че ако не беше работил денонощно, може би нямаше да изтощи тялото си и да получи инсулт. Помислих си: „През целия си живот баща ми работеше тежък физически труд, но си тръгна, без да ме види да се отплащам за добротата му. Сега баба и дядо са по на седемдесет години и все още живеят пестеливо, и не са се възползвали от предимствата на своите потомци. След като баща ми го няма, аз трябва да поема отговорността да се грижа за тях и да им позволя да се наслаждават на напредналата си възраст на спокойствие. По този начин няма да съжалявам“. По-късно майка ми отиде на друго място, за да изпълнява дълга си, а аз останах вкъщи, за да се грижа за баба и дядо. Постоянно се стараех да им приготвям хубава храна и да им купувам хубави дрехи, а когато се разболяваха, търсех медицинска помощ, където можех, с надеждата да ги поддържам здрави. Един ден дядо ми внезапно получи затруднения с дишането и след прегледа в болницата лекарят каза, че това е тежка сърдечна недостатъчност и че дядо ми незабавно трябва да бъде приет в болница. Лекарят ми каза също да се подготвя психически, като обясни, че дядо ми е в критичен период и че по всяко време животът му би могъл да е в опасност, и че дори да преживее този критичен период, сърдечната му функция ще продължи да намалява. С добри грижи би могъл да живее още две години. Като чух лекаря да казва това, се почувствах много виновен, защото мислех, че се бях провалил в грижите за дядо си и това е довело до тежкото му състояние. Особено когато чух лекаря да казва, че с добри грижи дядо ми може да живее само още две години, започнах да ценя това кратко време още повече с мисълта, че отсега нататък трябва да се погрижа добре за него, като се боря и му помогна да живее още година или две. По-късно, и след известно лечение, състоянието на дядо ми малко се подобри, изписаха ни от болницата и се върнахме у дома.

През май 2023 г. изневиделица получих писмо от водачите, в което казваха, че спешно се нуждаят от някого за изпълнението на една задача и че аз съм подходящ за нея, и ме питаха дали мога да напусна дома, за да изпълня този дълг. Като видях това писмо, знаех, че трябваше да избера дълга си, но когато си помислих за лошото здраве на баба ми и дядо ми и за това как няма кой да се грижи за тях, не можех да се чувствам спокойно. Накрая отказах дълга, но вътрешно се чувствах неловко. По-късно прочетох два откъса от Божиите слова: „Къде е вашата преданост? Къде е вашето покорство? […] Авраам пожертва Исаак — вие какво пожертвахте? Йов пожертва всичко — какво пожертвахте вие? Толкова много хора са се жертвали, като са отдали живота си и са пролели кръвта си, за да търсят истинския път. Вие платихте ли тази цена?(Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Значението на спасяването на потомците на Моав). „Това, което желая, е твоята преданост и подчинение сега, твоята любов и свидетелство сега. Дори и да не знаеш в този момент какво е свидетелство или какво е любов, трябва да Ми донесеш всичко от себе си и да Ми предадеш единственото съкровище, което имаш: твоята преданост и подчинение. Трябва да знаеш, че свидетелството за Моята победа над Сатана лежи в рамките на предаността и подчинението на човека, както и свидетелството за Моето пълно завоюване на човека. Задължението на твоята вяра в Мен е да свидетелстваш за Мен, да бъдеш предан на Мен и на никой друг, и да бъдеш покорен докрай. Преди да започна следващата стъпка от работата Си, как ще свидетелстваш за Мен? Как ще Ми бъдеш предан и покорен? Посвещаваш ли цялата си преданост на задачата си или просто ще се откажеш? Би ли се подчинил на всяка Моя подредба (дори да е смърт или унищожение), или ще избягаш посред пътя, за да избегнеш наказанието Ми?(Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Какво знаеш за вярата?). Изправен пред укорителните въпроси на Бог, се почувствах дълбоко наранен. Когато Йов се изправил пред изпитания, той загубил огромното си богатство и всичките си деца и цялото му тяло било покрито с болезнени циреи, но Йов изобщо не се оплакал, а вместо това хвалел Божието име. Той имал истинска вяра в Бог и искрено покорство пред Него. Същото е и с Авраам, който се подчинил на Божията заповед, като принесъл единствения си син Исаак на олтара и вдигнал ножа. Авраам също имал истинско покорство пред Бог. Като видях, че Йов и Авраам са могли да предложат всичко на Бог, се почувствах засрамен и смутен. Вярвах в Бог повече от десет години и се радвах на това, че обилно пия и ям Божиите слова, но никога не бях мислил да се отплатя на Бог — знаех само да се радвам на Божията благодат и благословии. Когато църквата ми даде възможност да изпълня дълга си, аз дори намерих извинение да го избегна. Наистина ми липсваше човешка природа! Сега църковното дело спешно се нуждаеше от сътрудничество и не можех да продължа да живея по егоистичен и достоен за презрение начин в своята обич. Трябваше да изпълня дълга си и един път да живея за Бог. Затова напуснах дома, за да изпълня дълга си.

Но това, което не очаквах, беше, че само два месеца след като напуснах дома, за да изпълнявам дълга си, църковните водачи ме осведомиха, че човекът, с когото изпълнявах дълга си, е бил арестуван и ме е предал като един Юда, и че полицията е арестувала също неколцина от моите вярващи роднини. Повече от десет полицаи са отишли в дома ми, за да арестуват мен и майка ми, храната и парите ни са били иззети от полицаите и те започнали да ме преследват. Научих също, че дядо ми е бил приет в болница малко след като съм си тръгнал. Като чух това, наистина се разстроих. Мислех за това как полицията е направила обиск в дома ни и е обърнала всичко с главата надолу, и как баба ми и дядо ми сигурно са били ужасени. На техните години те би трябвало да се радват на напредналата си възраст и да са с човек, на когото да разчитат, но те бяха въвлечени в това изпитание заради мен. Колкото повече мислех за това, толкова по-виновен се чувствах пред тях и състоянието ми се влоши. Дори си мислех тайно да се върна у дома, за да се грижа за тях. В моята болка се помолих на Бог: „Боже! Чувствам се малко слаб в тази ситуация. Моля Те, напътствай ме и ми помогни да изляза от това грешно състояние“.

След като се помолих, съзнателно потърсих Божиите слова по този въпрос. Прочетох някои от Божиите слова: „В света на невярващите има една поговорка: „Враните се отплащат на майките си, като ги хранят, а агнетата коленичат, за да бозаят от своите“. Има и такава поговорка: „Човек без синовна отговорност е по-нисш от звяра“. Колко помпозно звучат тези поговорки! Всъщност явленията, които се споменават в първата поговорка, че враните, които се отплащат на майките си, като ги хранят, и агнетата, които коленичат, за да бозаят от своите, наистина съществуват, те са реални. Това обаче са просто явления в света на живите неща. Те са просто вид закон, създаден от Бог за различните живи същества, който всички видове живи същества, включително и хората, спазват. Това, че всички видове живи същества го спазват, е още едно доказателство, че всички те са създадени от Бог. Никое живо същество не може да наруши този закон, нито може да се постави над него. Дори сравнително свирепи хищници, като лъвовете и тигрите, отглеждат своите малки и не ги хапят, преди да са достигнали зряла възраст. Това е животински инстинкт. Независимо от кой вид са и дали са свирепи, или са мили и нежни, всички животни притежават този инстинкт. Всички видове същества, включително и хората, могат да продължат да се размножават и да оцеляват само като се подчиняват на този инстинкт и закон. Ако не го спазваха или ако нямаха този закон и инстинкт, нямаше да са способни да се размножават и да оцеляват. Нито биологичната верига, нито този свят щеше да съществува. Не е ли вярно? (Така е.) Враните, които се отплащат на майките си, като ги хранят, и агнетата, които коленичат, за да бозаят от своите, показват именно, че светът на живите неща спазва такъв закон. Всички видове живи същества притежават този инстинкт. Когато се роди потомство, женските или мъжките представители на вида се грижат за него и го отглеждат, докато достигне зряла възраст. Всички видове живи същества са способни да изпълняват своите отговорности и задължения към потомството си и съвестно и покорно отглеждат следващото поколение. Това би трябвало да важи още повече за хората. Човешките същества са наричани висши животни от хората. Нима не са по-нисши от животните, ако не могат да спазват този закон и ако нямат този инстинкт? Следователно, колкото и да са се грижили за теб родителите ти, докато са те отглеждали, и колкото и да са изпълнявали отговорността си към теб, те са правили само това, което е трябвало в рамките на способностите на сътворени човешки същества — това е бил техният инстинкт. […] Всички видове живи същества и животни притежават тези инстинкти и закони и ги следват стриктно, като ги изпълняват до съвършенство. Никой човек не може да унищожи това. Има и някои специални животни, като тигрите и лъвовете. Когато достигнат зряла възраст, тези животни напускат родителите си, а някои мъжки дори им стават съперници и ги хапят, съревновават се и се бият с тях, когато се наложи. Това е нормално и е закон. Те не се ръководят от чувствата си и не живеят с чувствата си като хората, които казват: „Трябва да им се отплатя за добрината, трябва да им се отблагодаря, трябва да се подчинявам на родителите си. Ако не проявявам синовна почит към тях, другите ще ме укоряват, ще ме упрекват и критикуват зад гърба ми. Не бих могъл да го понеса!“. В животинския свят не се говорят подобни неща. Защо хората казват такива неща? Защото в обществото и сред групите от хора съществуват различни погрешни идеи и всеобщи мнения. След като хората са били повлияни, проядени и прогнили от тези неща, у тях възникват различни начини за тълкуване и справяне с връзката родител-дете, и в крайна сметка те се отнасят към родителите си като към свои кредитори — кредитори, на които никога няма да могат да се издължат през целия си живот. Има дори хора, които след смъртта на родителите си цял живот се чувстват виновни и смятат, че са недостойни за добротата им заради постъпка, която не е зарадвала родителите им или не е била спрямо желанията им. Какво ще кажете, това не е ли прекалено? Хората живеят с чувствата си, затова различни идеи, произтичащи от тези чувства, само може да нахлуят в тях и да ги смутят. Живеят в среда, която е оцветена от идеологията на поквареното човечество, затова в тях нахлуват различни погрешни идеи, които ги смущават, а това прави живота им изтощителен и по-сложен от този на другите живи същества. Точно сега обаче, понеже Бог върши делото си и изразява истината, за да каже на хората истината във всички тези факти и да им даде възможност да разберат истината, след като я разбереш, тези погрешни идеи и възгледи вече няма да те обременяват и няма да ти служат като ръководство за това как да се справяш с отношенията си със своите родители. В този момент животът ти ще стане по-спокоен. Да живееш спокоен живот не означава, че няма да знаеш своите отговорности и задължения — все още ще знаеш какви са те. Просто зависи от гледната точка и от средствата, с които избираш да подходиш към отговорностите и задълженията си. Единият начин е да поемеш по пътя на чувствата и да се справяш с тези неща въз основа на емоционални средства и на методите, идеите и възгледите, към които Сатана води човека. Другият път е да се справяш с тях въз основа на словата, на които Бог е научил човека. Когато хората се справят с тези въпроси според погрешните идеи и възгледи на Сатана, те могат да живеят само в плен на чувствата си и никога не са способни да разграничат правилното от грешното. При тези обстоятелства те нямат друг избор, освен да живеят в примка, постоянно заплетени във въпроси като: „Ти си прав, аз греша. Ти си ми дал повече, аз съм ти дал по-малко. Ти си неблагодарен. Прекаляваш“. Затова няма случай, в който да говорят ясно. След като разберат истината обаче и се измъкнат от погрешните си идеи и възгледи и от мрежата на чувствата, тези въпроси стават лесни за хората(Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). Докато размишлявах върху Божиите слова, разбрах, че моите родители и моите баба и дядо, които ме отгледаха и се грижеха за мен, просто са изпълнявали своята отговорност и своите задължения. Те са следвали законите и правилата, установени от Бог, и това също така е било човешки инстинкт. Точно както всички същества, сътворени от Бог, те живееха според законите и правилата, установени от Него. Независимо дали едно животно е свирепо или кротко, отглеждането на потомството му е едновременно негов инстинкт и негова отговорност и задължение. И при хората е така. Аз все още смятах възпитанието на моите родители и на моите баба и дядо и грижите им за мен за доброта и като виждах, че не мога да им се отплатя за жертвите и страданието, живеех в постоянна вина и се самообвинявах. Сега разбрах, че това се е дължало на факта, че бях възприел толкова много погрешни идеи, внушени от обществото, училището и семейството, като „Синовното уважение е добродетел, която трябва да се цени повече от всичко останало“ и „Не заминавай надалеч, докато родителите ти са още живи“. Имаше една поговорка, която дълбоко ме развълнува: „Дървото копнее за тишина, но вятърът никога няма да спре; детето иска да се грижи за родителите си, но тях вече ги няма“. Тези погрешни идеи се бяха вкоренили дълбоко в сърцето ми и се бяха превърнали в моя норма за поведение. След като баща ми почина от болест, постоянно чувствах, че той е работил усилено през целия си живот, а аз не съм успял се погрижа за него на старини и да изпълня синовния си дълг, докато е бил жив. Затова, за да избегна подобно съжаление с баба си и дядо си, смятах, че трябва да поема отговорността да се грижа за тях, за да им се отплатя за добротата. Когато не успях да им подсигуря приятни старини, чувствах, че не съм проявил синовно отношение, и живеех с чувството, че съм им задължен. Погрешните идеи, внушени ми от Сатана, ме караха постоянно да мисля за това как да се отплатя за добротата на моите родители и на моите баба и дядо и дори ме караха да смятам, че синовното ми отношение към тях е по-важно от изпълнението на дълга на сътворено същество. Видях, че тези идеи на традиционната култура са средства, чрез които Сатана заблуждава и покварява хората, и че животът според тях води единствено до противопоставяне на Бог и предателство срещу Него.

По-късно попаднах на откъс от Божиите слова и се научих как да преценявам синовното и несиновното поведение. Всемогъщият Бог казва: „На първо място, повечето хора избират да напуснат дома си, за да изпълняват своя дълг отчасти поради всеобхватни обективни обстоятелства, които налагат да напуснат родителите си. Не могат да останат до тях, за да се грижат за тях и да ги придружават. Не че доброволно избират да ги напуснат, а имат обективна причина за това. От друга страна, субективно погледнато, отиваш да изпълняваш дълга си не защото си искал да оставиш родителите си и да избягаш от отговорностите си, а заради Божия призив. За да сътрудничиш на Божието дело, да приемеш Неговия призив и да изпълняваш дълга си на сътворено същество, ти си нямал друг избор, освен да напуснеш родителите си. Не си можел да останеш до тях, за да ги придружаваш и да се грижиш за тях. Не си ги оставил, за да избегнеш отговорността, нали? Това да ги оставиш, за да избегнеш отговорностите си, и това да се налага да ги оставиш, за да откликнеш на Божия призив и да изпълняваш своя дълг, не са ли две различни природи? (Така е.) В сърцето си имаш емоционална привързаност към родителите си и мислиш за тях. Чувствата ти не са кухи. Ако обективните обстоятелства го позволяват и си способен да останеш до тях, като същевременно изпълняваш дълга си, тогава щеше да искаш да останеш до тях, редовно да се грижиш за тях и да изпълняваш отговорностите си. Но трябва да ги напуснеш поради обективни обстоятелства. Не можеш да останеш до тях. Не че не искаш да изпълняваш отговорностите си като тяхно дете, а не можеш. Това не е ли различно по природа? (Така е.) Ако си напуснал дома си, за да избегнеш синовните си задължения и изпълнението на отговорностите си, това е липса на синовни чувства и човешка природа. Родителите ти са те отгледали, но нямаш търпение да разпериш криле и бързо да отлетиш сам. Не искаш да виждаш родителите си и не обръщаш никакво внимание, когато чуеш, че изпитват някакво затруднение. Дори и да имаш средствата да им помогнеш, не го правиш. Просто се преструваш, че не чуваш и оставяш другите да говорят за теб каквото искат. Просто не искаш да изпълниш отговорностите си. Това е липса на синовна отговорност. Но така ли стоят нещата сега? (Не.) Много хора са напуснали своите райони, градове, области или дори държави, за да изпълняват дълга си. Те вече са далеч от родните си места. Освен това по различни причини за тях не е удобно да поддържат връзка със семействата си. Понякога разпитват за сегашното положение на родителите си хора, които идват от същия роден град и изпитват облекчение да чуят, че родителите им все още са здрави и се справят добре. Всъщност, това не е липса на синовна отговорност. Не си стигнал такава степен, че да ти липсва човешка природа, степен, при която дори не искаш да се грижиш за родителите си или да изпълняваш отговорностите си към тях. А поради различни обективни причини, трябва да направиш този избор, така че не проявяваш липса на синовна отговорност(Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (16)). След като прочетох Божиите слова, се почувствах просветлен. В миналото винаги живеех според идеите „Не заминавай надалеч, докато родителите ти са още живи“ и „Отгледай деца, за да те издържат на старини“. Вярвах, че след като моите родители и баба и дядо са ме отгледали, когато остареят, трябва да бъда до тях, за да се грижа за тях и да проявя синовно отношение, и ако не можех да го направя, това означаваше, че се отнасям несиновно и ми липсва човешка природа. Точно както преди, когато не можех да бъда със своите баба и дядо, за да се грижа за тях, съвестта ми винаги ме укоряваше и чувствах, че съм им длъжен, чувствах се виновен и като че ли съм ги разочаровал. В действителност неспособността ми да съм с тях, да се грижа за тях и да им покажа синовно отношение, не се дължеше на липсата ми на желание да проявя синовно отношение или да изпълнявам отговорността си, а по-скоро на това, че обективните обстоятелства го правеха невъзможно за мен. От една страна, бях зает с дълга си, а от друга страна, полицията ме преследваше и издирваше, което правеше връщането ми у дома, за да се грижа за семейството си, невъзможно. Това не беше липса на синовно отношение. Ако имах средствата, но бях избрал да не се грижа за баба си и дядо си, тогава това наистина щеше да бъде несиновно отношение и щеше да е лишено от човешка природа.

Един ден — по време на моите духовни практики — попаднах на два откъса от Божиите слова, които ми донесоха още повече яснота. Всемогъщият Бог казва: „Ако наистина вярваш, че всичко е в Божиите ръце, тогава трябва да вярваш, че въпросът за това колко трудности понасят и на колко щастие се наслаждават през целия си живот също е в Божиите ръце. Това дали имаш или нямаш синовно отношение, няма да промени нищо — родителите ти няма да страдат по-малко, понеже проявяваш синовна отговорност, и няма да страдат повече, понеже не проявяваш синовна отговорност. Бог отдавна е предопределил съдбата им и нищо от това няма да се промени заради отношението ти към тях или дълбочината на чувствата помежду ви. Те имат собствена съдба. Независимо дали през целия си живот са бедни или богати, дали нещата вървят гладко за тях, или не, или на какво качество на живот, материални облаги, социален статус и условия на живот се радват, нищо от това няма особена връзка с теб(Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (16)). „Това, че хората се раждат, остаряват, разболяват се, умират и се сблъскват с различни големи и малки въпроси в живота, са съвсем нормални явления. Ако си пълнолетен, трябва да имаш зрял начин на мислене и трябва да подходиш към този въпрос спокойно и правилно: „Родителите ми са болни. Някои хора казват, че това е така, защото съм им липсвал толкова много. Възможно ли е това? Определено съм им липсвал. Как може човек да не тъгува по собственото си дете? И те ми липсваха. Защо тогава аз не се разболях?“. Някой разболява ли се, защото му липсват децата? Не става така. И така, какво се случва, когато родителите ти се сблъскат с тези важни въпроси? Може само да се каже, че Бог е устроил подобни въпроси в живота им. Устроени са от Божията ръка — не можеш да се съсредоточаваш върху обективни причини и основания. Родителите ти е трябвало да се сблъскат с този проблем, когато достигнат тази възраст, трябвало е да ги порази тази болест. Дали щяха да избегнат това, ако ти беше там? Ако Бог не беше подредил да се разболеят като част от съдбата им, тогава нищо нямаше да им се случи, дори и да не беше до тях. Ако им е било писано да се сблъскат с такова голямо нещастие в живота си, как би могъл да повлияеш, ако беше до тях? Пак не биха могли да го избегнат, нали? (Точно така.) Помисли за онези хора, които не вярват в Бог — нима цялото им семейство не остава заедно, година след година? Нали когато тези родители се сблъскат с голямо нещастие, всичките им роднини и децата им са до тях? Когато родителите се разболеят или когато болестта им се влоши, дали това е защото децата им са ги оставили? Не е така, съдбата им е такава(Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че съдбата на човек е в Божиите ръце. Раждане и смърт, болест или добро здраве, богатство или бедност, възходи и падения — никой човек не може да контролира тези неща. Всички те се определят от Божието върховенство и предопределение. Всъщност дори да бях до своите родители и своите баба и дядо, да се грижех за тях и да им показвах синовно отношение по всякакъв възможен начин, това нямаше да промени съдбата им. Те пак щяха да се разболеят, ако им дойде времето, и пак щяха да починат, когато им дойде времето. Точно както когато баща ми получи инсулт, аз го закарах до болницата за малко повече от десет минути, но лекарите не можеха да направят нищо и накрая можех само да гледам как баща ми си отива. Като се замисля, винаги съм чувствал, че смъртта на баща ми се дължеше на усилената му работа, за да печели пари за мен, и вярвах, че лошото здраве на баба ми и дядо ми се дължеше на недохранване, причинено от тяхната пестеливост. Тези мисли идваха от моята липса на вяра в Божието върховенство и предопределение. Често твърдях, че Бог господства над всичко, но когато наистина се стигна до това, се държах като неверник. Просто не вярвах, че Бог има върховенство над съдбите на хората и решава техния живот и бъдещето им. Що за искрена вяра имах в Бог? След като разбрах тези неща, се почувствах по-спокоен в сърцето си и бях готов да поверя баба си и дядо си в Божиите ръце, като позволих на Бог да поеме контрола над всичко, което ги засяга.

По-късно попаднах на два откъса от Божиите слова: „Бог първо каза на хората да почитат родителите си, а след това им постави по-високи изисквания да практикуват истината, да изпълняват дълга си и да следват Божия път. Към кое от тях трябва да се придържаш? (Към по-висшите изисквания.) Правилно ли е да се практикува според по-висшите изисквания? Може ли истината да се раздели на по-висши и по-нисши истини или на по-стари и по-нови истини? (Не.) И така, с какво трябва да се съобразявате, когато практикувате истината? Какво означава да практикувате истината? (Да се справяме с проблемите в съответствие с принципите.) Най-важното е да се справяте с проблемите в съответствие с принципите. Практикуването на истината означава практикуване на Божиите слова по различно време, на различни места, в различни среди и ситуации. Не става въпрос за това упорито да прилагате правила към нещата, а да отстоявате истините принципи. Ето какво означава да практикувате истината. Така че просто няма противоречие между практикуването на Божиите слова и спазването на изискванията, поставени от Бог. Казано по-конкретно, няма никакво противоречие между това да почиташ родителите си и да изпълниш поръчението и дълга, които Бог ти е възложил. Кои от тези слова и изисквания на Бог са актуални? Първо трябва да разгледате този въпрос. Бог изисква различни неща от различните хора и има отделни изисквания към тях. Хората, които служат като водачи и работници, са призвани от Бог, затова трябва да се отрекат и не могат да останат с родителите си, за да ги почитат. Те трябва да приемат Божието поръчение и да се отрекат от всичко, за да Го следват. Това е един вид ситуация. Обикновените последователи не са призвани от Бог, така че могат да останат с родителите си и да ги почитат. Няма награди за това и те няма да получат благословии за тази работа, но ако не проявят синовно уважение, значи нямат човешка природа. Всъщност почитта към родителите е само вид отговорност, която не е на висотата на практикуването на истината. Покорството към Бог е практикуване на истината, приемането на Божието поръчение е проява на покорство към Бог, а хората, които се отричат от всичко, за да изпълняват дълга си, са последователи на Бог. В обобщение, най-важната задача, която стои пред вас, е да изпълнявате добре дълга си. Това е практикуването на истината и е проява на покорство към Бог. И така, коя истина предимно трябва да практикуват хората сега? (Изпълнението на дълга.) Точно така, преданото изпълнение на дълга е практикуване на истината. Ако човек не изпълнява дълга си искрено, той просто полага труд(Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (4)). „В присъствието на Създателя ти си сътворено същество. В този живот не просто трябва да изпълняваш отговорностите си към своите родители, а да изпълняваш отговорностите и дълга си като сътворено същество. Можеш да изпълняваш отговорностите си към своите родители само въз основа на Божиите слова и на истините принципи, а не като правиш нещо за тях въз основа на личните си емоционални потребности или за потребностите на съвестта си(Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (16)). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че да се отнасяш синовно към родителите, е просто отговорност, която хората трябва да изпълняват, и че не се счита за практикуване на истината. Единствено ако човек се отрече от всичко, за да следва Бог, и изпълнява своя дълг като сътворено същество според истините принципи, Бог наистина ще запомни това. Мислех си за учениците на Господ Исус като Петър, Йоан и Яков — всички те са изоставили семействата и родителите си, за да проповядват евангелието на Господ. Въпреки че не са изпълнили синовната си отговорност към родителите си, всичко, което са правели, е служило като свидетелство за Бог и е срещнало Божието одобрение. Днес имам щастието да следвам Бог, да ям и пия Божиите слова и да разбирам истината, затова трябва да изпълнявам дълга си като сътворено същество. Единствено това е моята мисия.

Въпреки че понякога все още мисля за баба си и дядо си, това вече не влияе на състоянието ми, защото знам, че всичко е в Божиите ръце. Баба ми и дядо ми имат свои собствени съдби, а аз имам своя собствена мисия. Трябва да изпълнявам добре дълга си, за да удовлетворя Бог, и само така мога да живея стойностен и смислен живот.

Предишна: 47. Болест разкри намерението ми да придобия благословии

Следваща: 57. Вече не се чувствам потисната заради болестта си

Имате късмет, че сте влезли в нашия сайт, защото ще имате възможност да спечелите Божията благословия, за да се отървете от нещастен живот. Присъединете се към срещата безплатно, за да разберете повече.

Настройки

  • Текст
  • Теми

Плътни цветове

Теми

Шрифтове

Размер на шрифта

Разредка

Разредка

Ширина на страницата

Съдържание

Търсене

  • Търсене в този текст
  • Търсене в тази книга

Свържете се с нас в Messenger