От Уилсън, Франция

Тъй като разбирам малко от ремонт на електронни устройства, братята и сестрите често идват при мен, когато имат проблеми с устройствата си, и обикновено мога да ги поправя. Веднъж един брат имаше проблем с устройството си и аз му помогнах да го провери и поправи. Братът каза: „Знаеш как да го направиш? Ще ми се и аз да можех да се науча да правя тези неща някой ден“. Почувствах голямо задоволство и казах: „Не е толкова сложно. Щом разбереш принципите, можеш бързо да се научиш“. Братът кимна с възхищение и аз усетих дълбоко чувство на гордост и превъзходство.

Веднъж братята и сестрите имаха нужда от помощ за сглобяването на два компютъра и ме помолиха за съдействие. Помислих си: „Преди братята Лиам и Майкъл отговаряха за сглобяването на компютри. Сега, след като те си тръгнаха, аз съм единственият, който разбира малко от електроника, но всъщност досега никога не съм сглобявал компютър. Ако братята и сестрите наистина донесат оборудването, а аз не го сглобя добре, ще стане толкова неудобно! Братята и сестрите ще си помислят: „Мислех, че разбираш от електроника, а ти дори един компютър не можеш да сглобиш“. Затова предварително изгледах няколко видеоурока за сглобяване на компютри, за да се науча, и намерих компютър, който да разглобя и сглобя наново. След като потренирах няколко пъти, почти бях овладял сглобяването и системната настройка на компютрите и си отдъхнах с облекчение. Малко след това един брат донесе компютър, който вече беше сглобен и просто трябваше да се настрои системата. Мислех си, че това трябва да е лесно. Но когато започнах да го настройвам, открих, че системата на този компютър е малко по-различна от тези, които бях настройвал преди, и не можех да вляза в интерфейса за настройка. Страхувах се другите да не видят, че не мога да го направя, и да ме погледнат отвисоко, затова наведох глава и започнах да човъркам, като се опитвах да го разбера. Мина известно време, а аз все още не можех да го накарам да работи. Братята до мен даваха мнения, като всеки един от тях предлагаше различен начин. Някои предложиха да потърся видеоуроци, а други — да се обадя на Майкъл. Тези предложения ме разтревожиха. Помислих си: „Трябва бързо да го настроя. Ако оставя другите да ми казват как да го настроя, няма ли да изглеждам некомпетентен? Тогава братята със сигурност ще ме погледнат отвисоко“. Затова не им обърнах внимание и продължих да опитвам сам. След известно време един от братята се обади на Майкъл. Изобщо не обръщах внимание, но случайно чух Майкъл да казва: „Задръж този клавиш, без да го пускаш, и трябва да можеш да влезеш в интерфейса за настройка“. Направих това, рестартирах го и скоро настройката беше завършена. После размишлявах върху това, което бях разкрил в тази ситуация, и почувствах, че съм бил доста неразумен. Ясно беше, че не знаех как да го направя, но не смеех да си призная, тъй като се страхувах другите да не ме погледнат отвисоко. Когато другите се обаждаха за помощ, имах чувството, че не признават способностите ми, и усещах съпротива. След като размишлявах върху това, което бях разкрил, се почувствах малко отвратен от себе си. Помислих си: „Следващия път не мога да се прикривам и маскирам така“.

На следващия ден излязох по задачи и един брат ми се обади да се върна бързо, като каза, че има компютър, който трябва да се сглоби, а те не знаят как. Веднага се почувствах важен. Помислих си: „Изглежда, че нещата просто се разпадат без мен! Въпреки че никога преди не съм сглобявал компютър, имам опит в ремонта и би трябвало бързо да схвана основните принципи. По-късно ще им обясня принципите и ще им покажа, че все пак знам повече“. Когато се прибрах, видях, че този компютър е различен от тези, с които се бях занимавал преди, и малко се паникьосах при мисълта: „Ако призная, че никога преди не съм сглобявал такъв компютър, няма ли да кажат: „Значи има неща, които той не знае?“, и няма ли да ме погледнат отвисоко?“. Затова обясних принципите на сглобяване въз основа на предишния си опит и как да се работи с компютъра, но докато го сглобявах, не бях сигурен дали го правя правилно. Бях толкова разтревожен, че започнах да се потя. Исках да се обадя на Лиам за съвет, но просто не можех да се реша да помоля за помощ. Помислих си: „Братята и сестрите мислят, че знам как да го направя, но ако помоля Лиам за помощ, със сигурност ще им хрумне, че не съм достатъчно умел. Дали все още щяха да ме уважават? Дали все още щяха да идват при мен за помощ? Не, не мога да позволя братята и сестрите да ме гледат отвисоко. Ще го измисля сам. Би трябвало да мога да се справя“. Затова прочетох ръководството, докато прилагах предишния си метод за свързване на кабелите и тестването му. Но щом свързах кабелите и включих захранването, от кутията на компютъра излезе дим и аз бързо го изключих. Брат Чарли попита: „Какво стана?“. Лицето ми пламна и казах: „Може би съм свързал кабелите неправилно и съм изгорил платката“. За да се измъкна, казах: „Ще взема мултиметър, за да проверя дали е изгоряла“. Когато се върнах в стаята, в главата ми беше каша и си помислих: „Как стана това? Не само че не успях да го сглобя, но и изгорих платката. Толкова се срамувам. Не искам да виждам никого. Ако знаех, че ще стане така, щях да се обадя на Лиам за съвет и това нямаше да се случи“. Колкото повече мислех за това, толкова повече съжалявах за стореното и ми се искаше да се зашлевя. Когато излязох от стаята, Чарли вече говореше по телефона с Лиам и той му казваше как да свърже кабелите. Решението всъщност беше много просто, но аз не се бях сетил за него. В този момент почувствах много силни угризения и си помислих: „Ако просто бях позволил на някого да ме напътства, нямаше да поема по грешен път, но сега, след като платката е изгоряла, ще трябва да я сменим. Това ще попречи на братята и сестрите да използват компютъра за дълга си известно време“.

След това размишлявах и се питах: „Какъв покварен нрав разкрих в тези два случая на настройване на система и сглобяване на компютър?“. Говорих за състоянието си с един брат и той ми посочи: „Когато знаем малко за някое умение, се държим с чувство на превъзходство. Това е все едно да застанем върху огъня и да си просим да изгорим“. Като чух това, осъзнах, че това е моят проблем, затова потърсих Божиите слова в тази връзка. Бог казва: „Да стоиш на подходящото място на едно сътворено същество и да си обикновен човек: лесно ли е това? (Не е лесно.) Къде се крие трудността? Тя е в следното: хората винаги чувстват, че главите им са увенчани с много ореоли и титли. Освен това си приписват идентичността и статуса на велики личности и свръхчовеци и се занимават с какви ли не престорени и фалшиви практики и външни прояви. Ако не се избавиш от тези неща, ако думите и делата ти винаги са възпирани и контролирани от тях, тогава ще ти е трудно да навлезеш в реалността на Божието слово. Ще ти е трудно да не проявяваш нетърпение относно решенията на неща, които не разбираш, да поставяш такива въпроси по-често пред Бог и да Му предлагаш искрено сърце. Няма да си способен да правиш това. Точно защото твоят статус, твоите титли, твоята идентичност и всички подобни неща са фалшиви и неистински, защото са против Божиите слова и им противоречат, тези неща те обвързват така, че не можеш да дойдеш пред Бог. Какво ти носят те? Правят те добър в това да се прикриваш, да се преструваш, че разбираш, да се преструваш на умен, да се преструваш на велика личност, да се преструваш на знаменитост, да се преструваш на способен, да се преструваш на мъдър и дори да се преструваш, че знаеш всичко, че си способен на всичко и че можеш да правиш всичко. Това кара другите да те почитат и да ти се възхищават. Те ще идват при теб с всичките си проблеми, ще се осланят на теб и ще ти се възхищават. По този начин все едно се печеш на бавен огън. Кажете Ми, приятно ли е усещането да се печеш на бавен огън? (Не.) Не разбираш, но не смееш да кажеш, че не разбираш. Не можеш да прозреш, но не смееш да кажеш, че не можеш да прозреш. Очевидно си допуснал грешка, но не смееш да си я признаеш. Сърцето ти се терзае, но не смееш да кажеш: „Този път вината наистина е моя, длъжник съм на Бог и на братята и сестрите. Причиних такава голяма загуба на Божия дом, но нямам смелостта да застана пред всички и да си призная“. Защо не се осмеляваш да говориш? Мислиш си: „Трябва да оправдая репутацията и ореола, които са ми дали братята и сестрите, не мога да предам високото почитание и доверие, което имат към мен, а още по-малко ревностните очаквания към мен, които са таили толкова много години. Следователно трябва да продължа да се преструвам“. Какво наподобява тази маскировка? Успешно си се превърнал във велика личност и свръхчовек. Братята и сестрите искат да дойдат при теб, за да се осведомят за нещо, да се допитат до теб и дори да те умоляват за съвет по всякакви проблеми, с които се сблъскват. Изглежда, че дори не могат да живеят без теб. Сърцето ти обаче не се ли терзае? Разбира се, някои хора не изпитват тези терзания. Един антихрист не изпитва тези терзания. Вместо това той им се наслаждава, като си мисли, че статусът му е над всичко останало. Един обикновен и нормален човек обаче се терзае, когато се пече на бавен огън. Той чувства, че не представлява нищо, точно както един обикновен човек. Не смята, че е по-силен от другите. Той не само мисли, че не може да свърши никаква практическа работа, но и че ще забави делото на църквата и Божиите избраници, затова ще поеме вината и ще се оттегли. Това е човек с разум. Лесно ли се решава този проблем? За хората с разум е лесно да го решат, но за тези, на които им липсва разум, е трудно. Ако след придобиването на статус безсрамно се наслаждаваш на предимствата му, в резултат на което си разкрит и отстранен заради провала си да свършиш истинска работа, ти сам си си навлякъл това и си го заслужаваш! Не си достоен дори за капка съжаление или състрадание. Защо казвам това? Защото настояваш да стоиш нависоко. Сам се печеш на бавен огън. Самонаранил си се“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Да се ценят Божиите слова е основата на вярата в Бог). Божиите слова ме разобличиха, като ме накараха силно да се засрамя. За да запазя статуса си в очите на хората, постоянно се маскирах и се преструвах. Въпреки че разбирах нещо от ремонти, никога преди не бях сглобявал компютър. Когато братята и сестрите ме помолиха да сглобя компютрите, се страхувах, че ще ме погледнат отвисоко, затова предварително учих и практикувах. Тогава разбрах малко за принципите на сглобяване на компютър. Но имаше много различни конфигурации, а аз не разбирах напълно как работят те и какви са разликите между тях. За да не ме гледат отвисоко братята и сестрите, когато се сблъсках с компютри, които никога преди не бях настройвал или сглобявал, не смеех да призная, че не знам как се прави. Страхувах се, че ще кажат: „Нали уж разбираш от електронни устройства? Как така не можеш да сглобиш дори един компютър?“. За да запазя имиджа си на човек, който разбира от електроника и технологии, сред братята и сестрите, продължавах да се прикривам и маскирам. При първия компютър, въпреки че очевидно не можех да го настроя, не смеех да призная истината. Наведох глава и се опитах да се справя сам. Когато един брат се обади за помощ, аз дори не пожелах да чуя. По-късно, когато сглобявах друг компютър, се превъзнесох още повече, като си мислех, че те не разбират, а аз разбирам, затова се поставих в позицията на „учител“, който обяснява принципите и как се сглобява. Добре знаех, че този компютър е различен от онези, които бях сглобявал преди, и че използването на предишния метод на свързване може и да не проработи, и си помислих да се обадя на Лиам за съвет, но се страхувах да не загубя добрия си имидж в очите на братята и сестрите на човек, който разбира от електроника и технологии. Затова просто се мъчех, докато се опитвах да си обясня нещата и да свържа кабелите, и като за капак от компютъра излезе струйка черен дим. Маската ми съвсем падна и повече не можех да продължавам да се маскирам. Не само че братята и сестрите ме прозряха, но и изгорих дънната платка. Това попречи на братята и сестрите да използват компютъра за дълга си известно време. Едва чрез разобличаването на Божиите слова осъзнах, че живеех в сатанински нрав и не можех да кажа и една честна дума. Постоянно се прикривах и маскирах, като се опитвах да запазя добрия си имидж на човек, който разбира от електроника и технологии. Като се маскирах така, не само че не успях да скрия недостатъците и пропуските си, а вместо това накрая се разобличих като човека, който съм в действителност, и позволих на всички да разберат, че всъщност не разбирам от тези технологии. Освен това те видяха още по-ясно колко съм измамен и лицемерен. В резултат на това пропилях почтеността си. Едва тогава осъзнах колко глупаво беше да се маскирам!

След това продължих да размишлявам, като се питах: „Какъв покварен нрав ме караше да се маскирам постоянно?“. Тогава прочетох този откъс от Божиите слова: „Що за нрав е това, когато хората все се преструват, все се прикриват и си придават важности, за да може останалите да ги ценят и да не забелязват техните грешки и недостатъци, когато все се стараят да се представят пред хората в най-добрата светлина? Това е надменност, фалш и лицемерие, това е нравът на Сатана и е нещо нечестиво. Да вземем за пример членовете на сатанинския режим. Колкото и да се борят, да враждуват или да убиват в тъмното, никой няма право да ги докладва или разобличава. Опасяват се, че хората ще видят демоничното им лице, и правят всичко възможно да го прикрият. Пред обществото правят всичко възможно да се прикрият и казват колко много обичат народа, колко са велики, славни и непогрешими. Това е природата на Сатана. Най-забележимите черти на природата на Сатана са измамата и заблудата. И с каква цел мами и заблуждава така? За да заблуди хората, да им попречи да видят неговата същина и истинското му лице и така да постигне своята цел да удължи властването си. Макар и да нямат такава власт и такъв статус, обикновените хора също искат да накарат останалите да имат добро мнение за тях, да ги ценят много и да ги издигат до висок статус в сърцата си. Това е покварен нрав и ако хората не разбират истината, те не са способни да го разпознаят. Поквареният нрав се разпознава най-трудно. Лесно е да разпознаеш собствените си грешки и недостатъци, но не и да разпознаеш собствения си покварен нрав. Хората, които не познават себе си, никога не говорят за собствената си поквара и все си мислят, че са си наред. И несъзнателно започват да се хвалят по следния начин: „През всичките години на вярата си съм преживял толкова много гонения и съм понесъл толкова много страдания. Знаете ли как преодолях всичко това?“. Това надменно поведение ли е? Какво ги мотивира да се изтъкват? (Да накарат хората да ги ценят.) Какъв е мотивът им да карат хората да ги ценят? (Да придобият статус в съзнанието на хората.) Когато ти е даден статус в съзнанието на даден човек, докато е в твоята компания, той се отнася с уважение към теб и е особено учтив, когато говори с теб. Винаги ти се възхищава, винаги ти дава път във всичко, отстъпва ти, ласкае те и ти се подчинява. За всичко те търси и те оставя да вземаш решения. А това ти доставя удоволствие — чувстваш, че си по-силен и по-добър от всички останали. Всеки харесва това чувство. Това е чувството да имаш статус в нечие сърце. Хората искат да се отдадат на това чувство. Ето защо хората се съревновават за ранг и всички искат да получат статус в сърцата на другите, да имат тяхното високо мнение и почит. Ако не изпитваха такова удоволствие от това, нямаше да се стремят към статус“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Принципите, които трябва да ръководят човешкото поведение). От Божиите слова осъзнах, че желанието винаги да се прикриваш и маскираш е водено от надменен и измамен нрав. Моят надменен нрав ме кара да търся възхищението и почитанието на другите, а измамният ми нрав ме кара да прикривам и маскирам недостатъците и пропуските си и да показвам само добрата си страна в опит да спечеля възхищението на другите. То е като Компартията, която е умела в прикриването и замазването на нещата. Колкото иинтензивни да са вътрешните им борби или колкото и лоши неща да са направили, те никога не позволяват на медиите да го съобщят от страх, че хората ще видят демоничното им лице и ще спрат да ги подкрепят. Те също така използват медиите, за да направят всичко възможно да популяризират и прославят имиджа си на величие, слава и коректност, като заблуждават и мамят хората с цел да ги управляват вечно. Това наистина е достойно за презрение и нечестиво! Когато сглобявах компютрите, аз също разкрих сатанински нрав. За да защитя гордостта и статуса си, не си признавах, че не знам или че не мога да направя нещо. Прикривах всичките си недостатъци и пропуски и се преструвах, че имам познания и способности във всяка област. Всичко това беше, за да накарам другите да ме уважават. Нима цялото това прикриване и маскиране не беше заблуждаване и мамене на братята и сестрите? Нима не бях също толкова достоен за презрение и нечестив, колкото и Сатана? Докато размишлявах върху това, се почувствах наистина безсрамен. Постоянно исках другите да ми се възхищават и да ме почитат, за да се въртят около мен, да идват при мен за всичко и да се отнасят към мен с уважение и учтивост. Когато братята ми се обадиха и ми казаха, че не знаят как да сглобят компютъра, и ме помолиха аз да го направя, в същия момент усетих силно чувство за присъствие и се почувствах по-добър от тях, а суетата ми в голяма степен беше удовлетворена. Именно защото се наслаждавах на това чувство, правех всичко възможно да се прикривам и маскирам, за да ме уважават хората.

Запитах се: „Ако продължа да се стремя към репутация и статус и да се наслаждавам на възхищението на другите, какви ли ще бъдат последиците?“. Прочетох тези Божии слова: „Бог не мрази нищо повече от стремежа на хората към статус, но въпреки това ти упорито продължаваш да се съревноваваш за статус, неизменно го цениш и защитаваш и винаги се опитваш да го вземеш за себе си. А дали всичко това по природа не е враждебно към Бог? Статусът не е постановен за хората от Бог. Бог им предоставя истината, пътя и живота, за да станат накрая сътворени същества, които отговарят на критериите, дребни и незначителни сътворени същества, а не хора със статус и престиж, почитани от хиляди други. И така, независимо от гледната точка, стремежът към статус е път без изход. Колкото и разумно да е оправданието ти да се стремиш към статус, този път си остава грешен и Бог не го одобрява. Колкото и усилия да полагаш или колкото и висока цена да платиш, ако искаш статус, Бог няма да ти го даде, а ако не е даден от Бог, ще се провалиш в борбата си да го придобиеш и ако продължиш да се бориш, изходът ще е само един: ще бъдеш разкрит и отстранен и ще се окажеш без изход. Разбирате това, нали?“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Трета част)). Божиите слова ясно посочват естеството и последиците от стремежа към репутация и статус. Постоянният стремеж към репутация и статус по същество е противопоставяне на Бог и резултатът е задънена улица. Тъй като ние, хората, сме просто незначителни сътворени същества, трябва да почитаме Бог и да Му се възхищаваме, като изпълняваме дълга си честно и покорно. Това са съвестта и разумът, които хората трябва да имат. Бог е изразил истината в последните дни, за да вложи Своите слова в хората, като ги превърне в наш живот, и ни позволи да изживеем нормална човешка природа и да се превърнем в сътворените същества, които отговарят на критериите. Бог не иска хората да се стремят към репутация, статус или възхищението на другите в хода на дълга си. Ако постоянно се маскирах, стремях се към репутация и статус, не се разкайвах, не се променях и не практикувах истината, тогава със сигурност щях да бъда разобличен и отстранен от Бог в крайна сметка. Помислих си как повечето отлъчени от Божия дом антихристи се стремяха към репутация и статус. Те не се колебаеха да навредят на църковното дело и сериозно да го прекъсват и смущават, което в крайна сметка доведе до отлъчването им. Когато осъзнах сериозността на този проблем, се помолих на Бог, готов да променя състоянието си и повече да не се стремя към възхищението на хората, а вместо това да бъда незначително сътворено същество по честен начин.

По-късно прочетох друг откъс от Божиите слова: „Ако не искаш да се печеш на бавен огън, трябва да се откажеш от всички тези титли и ореоли и да кажеш на братята и сестрите какви са истинските състояния и мисли в сърцето ти. По този начин братята и сестрите могат да се отнасят правилно с теб и няма да ти се налага да слагаш маска. След като вече си се открил и си хвърлил светлина върху истинското си състояние, сърцето ти не се ли чувства по-спокойно, по-малко напрегнато? Защо да ходиш с такова тежко бреме на плещите си? Ако издадеш истинското си състояние, дали братята и сестрите действително ще те гледат отвисоко? Действително ли ще те изоставят? Категорично не. Напротив, те ще те одобряват и ще ти се възхищават за това, че си се осмелил да излееш сърцето си. Ще кажат, че си честен човек. Това няма да попречи на делото ти в църквата, няма да окаже и най-малкото негативно влияние върху него. Ако братята и сестрите наистина виждат, че имаш трудности, те доброволно ще ти помогнат и ще работят с теб. Какво мислите? Не би ли станало така? (Да.) Да си слагаш винаги маска, за да ти се възхищават другите, е най-глупавото нещо. Най-добрият подход е да бъдеш обикновен човек с нормално сърце, да си способен да се откриеш пред Божиите избраници по чист и простичък начин и често да влизаш в сърдечни разговори. Никога не приемай това, че хората те гледат с уважение, възхищават ти се, хвалят те прекомерно или ти говорят ласкателно. Всички тези неща трябва да бъдат отхвърляни. […] Как трябва да практикуваш да бъдеш един простосмъртен човек, един обикновен и нормален човек? Първо трябва да се отречеш и да се избавиш от онези неща, на които държиш и които смяташ за толкова добри и ценни, както и от онези повърхностни, красиви думи, с които другите ти се възхищават и те хвалят. Ако в сърцето си си наясно какъв човек си, каква е същината ти, какви са слабостите ти и каква поквара разкриваш, трябва открито да споделяш това с останалите, за да могат да видят какво е истинското ти състояние, какви са мислите и какво е мнението ти, за да разберат какво знаеш за тези неща. Каквото и да правиш, не се преструвай и не се прави на такъв, какъвто не си, не крий собствената си поквара и недостатъците си от останалите, така че никой да не разбира за тях. Подобно фалшиво поведение е пречка в сърцето ти, както и покварен нрав, и може да попречи на хората да се покаят и променят. Трябва да се молиш на Бог и да подлагаш на размисъл и анализ фалшивите неща, като похвалите на хората към теб, славата, с която те обсипват, и короните, които ти поставят. Трябва да видиш вредата, която тези неща ти нанасят. Така ще разбереш колко струваш, ще постигнеш себепознание и вече няма да се възприемаш като свръхчовек или някаква велика личност. Щом придобиеш такова самосъзнание, вече ще ти е лесно да приемеш истината, да приемеш в сърцето си Божиите слова и това, което Бог иска от човека, да приемеш спасението си от Създателя, непоколебимо да бъдеш обикновен и честен човек, на когото може да се разчита, и да установиш нормални отношения между себе си, като сътворено същество, и Бог, Създателя. Точно това иска Бог от хората и то е напълно постижимо за тях“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Да се ценят Божиите слова е основата на вярата в Бог). Божиите слова поправиха погрешните ми идеи и възгледи и ми показаха път за практикуване. Преди винаги се тревожех, че ако разоблича недостатъците и пропуските си, хората ще ме гледат отвисоко, затова винаги се прикривах и маскирах. Но истината беше, че дори и да се маскирах и да не казвах нищо, братята и сестрите вече виждаха какъв съм в действителност, и ако можех да говоря честно и да разкрия недостатъците си, те нямаше да ме гледат отвисоко. Вместо това щяха да видят, че практикувам да бъда честен човек, и щяха да уважават и одобряват това. Бях избрал да се прикривам и маскирам, без да смея да разоблича онова, което не знаех или не можех да направя. В резултат на това, когато истината излезе наяве, не само че не успях да спечеля възхищението на братята и сестрите, но и се направих на глупак, като накарах другите да не ме харесват и да ме презират. Сега осъзнах, че гледната ми точка е погрешна и глуповата и че трябва да се опълча на тези мисли и да практикувам според Божиите слова. Всъщност всички нормални хора имат своите недостатъци и пропуски. Дори и някой да е работил в определена област много години и да е станал много умел в нея, пак има моменти, в които не знае нещо. Да имаш недостатъци и пропуски не е нещо срамно. Ако някой знае всичко и може да прави всичко, той би бил свръхчовек. Освен това, тъй като мислех, че имам най-добри познания по електроника в групата, и в съчетание с похвалите на другите, започнах да проявявам чувство за превъзходство, но от професионална гледна точка все още бях начинаещ. Спомням си, че когато Лиам беше тук, той беше по-умел с електронните устройства, и в сравнение с него аз далеч не бях толкова добър. И все пак, дори и той трябваше да се консултира с по-начетени братя и сестри относно определени устройства, от които не разбираше, което правеше моята липса на знания още по-очевидна. Така че, както и да се погледне на това, не трябваше да се превъзнасям. Вместо това трябваше да се изправя пред недостатъците и пропуските си подобаващо и да бъда откровен с всички, за да могат да ме разберат. Това щеше да бъде разумно поведение.

След време се развали друго устройство и един брат ме помоли да му помогна да го поправи. Когато го проверих, прецених, че една част е повредена и я смених, но след като го тествах, то пак не работеше. Поработих още малко върху него, но все още не можех да го поправя. Тогава си помислих: „Дали не съм преценил погрешно проблема? Дали да не се обадя на Майкъл за съвет? Преди време е работил повече с такова оборудване, така че може би се е сблъсквал с този проблем“. Но тогава си помислих: „Ако не мога да разреша това и трябва да помоля за помощ, братята и сестрите определено ще си помислят, че не съм достатъчно умел, и повече няма да ми се възхищават. Не мога да позволя да ме гледат отвисоко. Ако продължа да опитвам, би трябвало да мога да се справя сам“. Когато ми хрумна тази мисъл, осъзнах, че отново се опитвам да се прикрия и маскирам, затова се помолих в сърцето си: „Боже, не съм работил много с такива машини и не съм сигурен къде е проблемът. Страхувам се братята да не ме гледат отвисоко и отново искам да си сложа маска. Боже, моля Те, напътствай ме да бъда честен човек, да мога да се изправя пред недостатъците и пропуските си и активно да търся помощ от другите“. След молитвата се обадих на Майкъл, за да го помоля за съвет. Като следвах съвета му, проверих и установих корена на проблема и бързо го поправих. Практикуването по този начин ме накара да се чувствам спокоен и да се отпусна. От една страна, не забавих братята и сестрите с това да използват оборудването за дълга си, а от друга, съзнателно практикувах малко истина, като повече не се прикривах и маскирах. Именно напътствието на Божиите слова ми даде правилната цел за стремеж. Готов съм да се стремя към истината и да я практикувам, да изпълнявам честно дълга си и да бъда сътворено същество, което отговаря на критериите.