От Яо Юсюен, Китай

През септември 1999 г. приех Божието дело от последните дни. Разбрах, че този етап от Божието дело има за цел да пречисти и усъвършенства хората и в крайна сметка да ги отведе в Божието царство. Бях много щастлива. Помислих си: „Трябва да се стремя усърдно, да проповядвам евангелието и да подготвям повече добри дела, за да мога да бъда спасена“. По-късно напуснах дома си, за да си изпълнявам дълга си. В дъжд и пек, дори докато бях преследвана и гонена от големия червен змей, не преставах да изпълнявам дълга си. Един ден отидох на медицински преглед и разбрах, че съм носител на хепатит В. Лекарят каза, че вирусът на хепатит Б е доживот и не може да бъде излекуван. По това време не се боях и продължих да се занимавам с дълга си всеки ден. Неочаквано, шест месеца по-късно, по време на друг преглед, вирусът вече не беше откриваем в тялото ми и чернодробната ми функция също беше нормална. Когато видях, че болестта ми като по чудо бе излекувана, се почувствах много благодарна на Бог и станах още по-ентусиазирана в изпълнението на дълга си.

През 2019 г., двадесет години по-късно, започнах да се чувствам слаба, замаяна и с болки в кръста, затова отидох за преглед в болницата. Лекарят каза със сериозен тон: „Кръвното Ви налягане е твърде високо. Систолното налягане е над 190 mmHg, а диастолното е 110 mmHg. Това е много опасно и може да причини внезапна смърт. Дори това да не се случи, може да доведе до инсулт и парализа“. Това наистина ме уплаши. Но тогава си помислих: „Не мога да се доверя напълно на казаното от лекарите. В края на краищата аз се отказах от семейството и кариерата си, проповядвах евангелието и изпълнявах дълга си във вярата дълги години, и вярвам, че Бог ще ме пази и закриля. Стига да продължавам да изпълнявам дълга си, може би един ден болестта ми ще бъде изцелена“. По това време живеех в моите представи и фантазии. Не взимах лекарства за кръвно налягане, нито търсех как да практикувам и да подхождам към болестта си. Вместо това просто продължих да се посвещавам на дълга си. По онова време изпълнявах дълг, свързан с работа с текст. През деня провеждах общения с братята и сестрите, за да разреша проблемите в техния дълг, а вечер подреждах проповеди и отговарях на писма. След известно време работата показа някакъв напредък. Високото ми кръвно обаче не спадаше и всеки ден се чувствах замаяна и с натежала глава, сякаш носех стоманен шлем.

Един ден чух сестра Уан Лан да казва, че майка ѝ е починала от високо кръвно налягане. Майка ѝ била напълно добре, когато отишла на гости при съсед, но след като се върнала у дома, внезапно се почувствала замаяна и била откарана в болницата. Лекарят казал, че причината е високо кръвно налягане, което е довело до мозъчен кръвоизлив, и тя починала въпреки усилията да я спасят. Тогава чух сестрата домакин да казва, че неин съсед също е получил мозъчен кръвоизлив вследствие на високо кръвно налягане, паднал е, парализирал се е и е починал в рамките на малко повече от две седмици. По това време бях много притеснена и всичките ми притеснения, опасения и безпокойство изплуваха на повърхността. Помислих си: „Кръвното ми е все още много високо и не иска да спадне. Дали кръвоносните съдове на мозъка ми ще се пръснат някой ден и аз също ще умра внезапно? Ще бъда ли парализирана? Ако съм прикована към леглото, как ще изпълнявам дълга си? Мога ли пак да бъда спасена, ако не изпълнявам дълга си?“. Помислих си за думите на лекаря, че хората с високо кръвно не трябва да стоят до късно или да са под твърде голям стрес, така че чувствах, че не трябва да се преуморявам в дълга си и че ако съм прекалено стресирана и кръвното ми се повиши и предизвика мозъчен кръвоизлив, мога да умра внезапно и тогава няма да имам възможност да бъда спасена. Почувствах, че трябва да се грижа добре за здравето си и че това е най-важното. След това, винаги когато чуех за лекарства за високо кръвно, веднага ги изпробвах. Вече не изпитвах чувство на бреме в дълга си и въпреки че някои проповеди чакаха проверка, не бързах. Изобщо не питах за трудностите, с които се сблъскваха моите братя и сестри при писането на проповеди, и дори да не се чувствах уморена вечер, си лягах рано. Стараех се да съм спокойна и да не се стресирам, и станах пасивна в дълга си. В резултат на това работата не даваше никакви резултати. По-късно, с лекарства, кръвното ми се нормализира.

Тогава, един ден през 2021 г., водачката поиска да се срещнем. Каза, че братята и сестрите са ме издигнали за църковна водачка. Помислих си: „Остарявам и имам високо кръвно. Мозъкът ми не е добре кръвоснабден, така че се нуждая от повече почивка. Да изпълнявам дълга на водач, означава да се справям с много задачи всеки ден, наред с голямо работно натоварване и много притеснения. Какво ще стане, ако се разболея от изтощение? Ако кръвното ми отново се вдигне и получа мозъчен кръвоизлив, мога да умра внезапно и да пропусна спасението“. Затова казах на водачката, че имам високо кръвно и не съм подходяща за водачка. Тя ме помоли да се прегледам в болницата. Резултатите от изследванията показаха, че кръвното ми е леко повишено, но не много. Помислих си: „Кръвното ми в момента е наред, но да си водач, е свързано с много работа и стрес. Ами ако се разболея? Но по-добре да приема, като се има предвид, че вярвам в Бог от много години, и църквата наистина се нуждае от хора, които да сътрудничат на делото сега. Ще се чувствам виновна, ако откажа дълга си“. И така, приех дълга.

На една сбирка седях до прозореца. Денят беше горещ, затова открехнах леко прозореца и приседнах на полъха. Водачът ме попита за състоянието ми, но докато говорех, устата ми престана да функционира. Бях много притеснена, като си помислих: „Лекарят не каза ли, че високото кръвно може да доведе до парализа? Дали това не е признак? Наистина ли ще се парализирам? Винаги съм изпълнявала дълга си, защо Бог не бди над мен и не ме закриля? Божието дело почти приключи и ако сега се парализирам и не мога да изпълнявам никакъв дълг, как ще бъда спасена и ще навляза в царството?“. В този момент осъзнах, че мисленето ми е погрешно, и изрекох бърза безмълвна молитва: „Боже, устата ми не функционира, което може да е признак на парализа. Моля Те, закриляй сърцето ми. Дори и да се парализирам, няма да се оплаквам. Готова съм да се покоря на Твоето върховенство и подредби“. След молитвата затворих прозореца и след известно време се почувствах малко по-добре.

По-късно прочетох откъс от Божиите слова: „Има и такива хора, които са в лошо здравословно състояние, имат слабо телосложение и не им достига енергия, често боледуват от тежки или леки заболявания, не могат да вършат дори основни дейности, необходими в ежедневието, не могат да живеят или да се движат като нормалните хора. Такива хора често се чувстват некомфортно и зле, докато изпълняват дълга си; някои са физически слаби, други имат действителни заболявания и, разбира се, има и такива, които имат известни или възможни заболявания от един или друг вид. Тъй като изпитват такива практически физически затруднения, такива хора често изпадат в негативни емоции и изпитват скръб, безпокойство и тревога. Защо изпитват скръб, безпокойство и тревога? Тревожат се дали здравето им ще се влошава все повече, ако продължават така да изпълняват дълга си, като дават всичко от себе си, бъхтят се за Бог и са все тъй уморени? Дали ще бъдат приковани към леглата си, когато навършат 40 или 50 години? Оправдани ли са тези тревоги? Дали някой може да посочи конкретен начин за справяне с проблема? Кой ще поеме отговорността за това? Кой ще е отговорен? Хората с влошено здраве и тези, които не са в добро физическо състояние, скърбят, безпокоят се и се тревожат за подобни неща. Болните хора често се чудят: „Ох, твърдо съм решил да изпълнявам дълга си добре, но имам това заболяване. Моля се на Бог да ме пази от зло и не е нужно да се страхувам с Божията закрила. Но ако се изтощя, докато изпълнявам дълга си, дали състоянието ми няма да се обостри? Какво да правя, ако състоянието ми наистина се обостри? Нямам пари, с които да платя, ако се наложи да вляза в болница за операция, така че ако не заема пари за лечението си, дали състоянието ми няма да се влоши още повече? Дали ще умра, ако стане наистина сериозно? Може ли такава смърт да се счита за нормална? Дали Бог ще си спомни за дълга, който съм изпълнил, ако наистина умра? Ще се счита ли, че съм вършил добри дела? Ще постигна ли спасение?“. Има и такива, които знаят, че са болни, т.е. знаят, че имат едно или друго действително заболяване, като болести на стомаха, болки в кръста и краката, артрит, ревматизъм, както и кожни и гинекологични заболявания, чернодробни заболявания, хипертония, сърдечни заболявания и т.н. Те се чудят: „Дали Божият дом ще плати лечението на болестта ми, ако продължа да изпълнявам дълга си? Дали Бог ще ме изцели, ако болестта ми се влоши и повлияе на изпълнението на дълга ми? Други хора са били изцелени, след като са повярвали в Бог, дали и аз ще оздравея? Ще ме изцели ли Бог, както проявява доброта към други? Ако изпълнявам дълга си предано, Бог би трябвало да ме изцели, но какво ще правя, ако искам Бог само да ме изцели, а Той не го прави?“. Всеки път, когато си помислят за тези неща, в сърцата им се надига дълбоко чувство на безпокойство. Макар да не спират да изпълняват дълга си и винаги да правят това, което се очаква от тях, те постоянно мислят за болестта си, за здравето си, за бъдещето си, за живота и смъртта си. Накрая се самозалъгват със следното заключение: „Бог ще ме изцери, Бог ще ме опази. Бог няма да ме изостави и няма да остане безучастен, като види, че се разболявам“. Подобни мисли са безпочвени, да не кажем, че са вид представа. Хората никога няма да успеят да разрешат практическите си затруднения с подобни представи и идеи и най-дълбоко в сърцата си чувстват смътно скръб, безпокойство и тревога за здравето и болестите си. Нито имат представа кой ще поеме отговорност за тези неща, нито дали някой изобщо ще поеме отговорност за тях“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). Бог разобличаваше точно моето състояние. Когато за първи път открих Бог, бях диагностицирана като носител на хепатит В. Лекарят каза, че е нелечимо, но за моя изненада след шест месеца болестта ми се изцели без никакво лечение, така че ентусиазмът в дълга ми стана по-силен. По-късно бях диагностицирана с много високо кръвно налягане и си помислих: „Стига да продължавам да изпълнявам дълга си, да понасям повече трудности и да плащам по-висока цена, Бог ще ме закриля и изцели“. Така, в дъжд и пек, вятър или сняг, не преставах да изпълнявам дълга си. Когато видях, че кръвното ми налягане остава високо, започнах да се притеснявам, че преумората в дълга ми може да влоши състоянието ми и да доведе до внезапна смърт, така че започнах да се вслушвам в плътта си и всеки път, когато чувах за лекарство за високо кръвно, намирах начин да го изпробвам. Болестта погълна сърцето ми. Въпреки че продължавах да изпълнявам дълга си, не бях толкова дейна, колкото преди. Не изпитвах чувство за неотложност да организирам натрупалите се проповеди и не се занимавах своевременно с проблемите в работата. Охладнях към дълга си, като бавех нещата, когато можех, и в резултат на това работата не даваше резултати. Когато се сблъсках с тази болест, не потърсих Божието намерение, не го приех от Него и не вярвах наистина, че съдбата на човек е в Божиите ръце. Винаги мислех за бъдещето и съдбата си, като живеех в безпокойство и тревожност, без да мога да се почувствам освободена.

След това прочетох един откъс от Божиите слова: „Когато Бог уреди човек да се разболее, било то от тежка или незначителна болест, Неговата цел не е да те накара подробно да разбереш боледуването, вредите, неудобствата и затрудненията, които болестта ти причинява, нито многобройните чувства, които болестта те кара да изпитваш — целта Му не е да разбереш болестта чрез боледуването. Целта Му по-скоро е да научиш уроците от болестта, да научиш как да разбереш по-добре Божиите намерения, да опознаеш покварения нрав, който разкриваш, и погрешните нагласи, които възприемаш към Бог, когато си болен, и да се научиш как да се подчиняваш на Божието върховенство и Неговите подредби, за да постигнеш истинско покорство към Бог и да можеш да останеш непоколебим в свидетелството си — това е изключително важно. Чрез болестта Бог иска да те спаси и пречисти. Какво иска да пречисти в теб? Той иска да пречисти всичките ти екстравагантни желания и изисквания към Бог и дори иска да пречисти разните сметки, преценки и планове, които правиш, независимо от цената, за да оцелееш и да оживееш. Бог не иска от теб да кроиш планове, не иска от теб да съдиш и не ти позволява да таиш никакви екстравагантни желания към Него; Той изисква само да Му се покориш и, в практикуването и преживяването на покорството, да опознаеш собственото си отношение към болестта, да опознаеш отношението си към тези състояния на тялото, които Той ти дава, както да опознаеш и личните си желания. Когато разбереш тези неща, ще можеш да оцениш колко полезно е за теб, че Бог ти е уредил обстоятелствата на болестта и че ти е дал това състояние на тялото; и ще можеш да оцениш колко полезни са те за промяната на твоя нрав, за постигането на спасение и за навлизането ти в живота. Затова, когато си изправен пред болест, не бива непрекъснато да се чудиш как да се отървеш, как да избягаш от нея или как да я отхвърлиш“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). От Божиите слова разбрах, че когато ни сполети болест, Божието намерение не е да тънем в тревоги, скръб или безпокойство заради това. Неговото намерение по-скоро е да се покорим на върховенството Му, да научим уроци от болестта, да размишляваме над покварения нрав, който разкриваме, и да го опознаем, да се стремим към истината и да се отървем от покварата си. Осъзнах, че когато се сблъсках с болестта, не разбрах Божието намерение, а мислех само как да се отърва от нея. Когато чух, че някои хора са починали от високо кръвно, започнах да планирам и да се притеснявам за себе си. Когато изпълнявах дълга си, не исках да се изтощавам физически и нямах чувство за неотложност да се справя с натрупалите се проповеди. Непрекъснато обмислях и планирах за плътта си. Дори разбирах погрешно Бог и се оплаквах от Него. Как бих могла да твърдя, че съм човек, който наистина вярва в Бог и Му се покорява? Бог използва тази болест, за да разкрие моите осквернени намерения за благословии. Всичко това целеше да ми помогне да размишлявам, да се покая навреме и в крайна сметка да Му се покоря. Сега осъзнах, че тази болест е Божията любов и спасение!

По-късно прочетох още Божии слова: „Преди да решат да изпълняват дълга си, в дълбините на сърцата си антихристите са преизпълнени с очаквания за перспективите си, за придобиване на благословии, за добра крайна цел и дори за венец и имат пълната увереност, че ще постигнат тези неща. С такива намерения и стремежи идват да изпълняват дълга си в Божия дом. И така, дали изпълняването на дълга им съдържа искреността, истинската вяра и предаността, които Бог изисква? На този етап още не може да се види тяхната истинска преданост, вяра или искреност, защото всеки таи напълно пресметливо мислене преди да изпълни дълга си, и всеки взема решението да изпълнява дълга си, воден от интересите си, а също и въз основа на предварителните си безмерни амбиции и желания. С какво намерение изпълняват дълга си антихристите? То е да сключат сделка, да направят размяна. Може да се каже, че това са условията, които те поставят, за да изпълняват дълга си: „Ако изпълня дълга си, трябва да получа благословии и да имам добра крайна цел. Трябва да получа всички благословии и блага, които бог е казал, че са подготвени за човечеството. Ако не мога да ги получа, няма да изпълнявам този дълг“. Те идват да изпълняват дълга си в Божия дом с такива намерения, амбиции и желания. Изглеждат така, сякаш притежават известна искреност и, разбира се, за новоповярвалите, които тепърва започват да изпълняват дълг, това може да се нарече и ентусиазъм. В това обаче няма никаква истинска вяра или преданост; има само такава степен на ентусиазъм. Това не може да се нарече искреност. Съдейки по това отношение на антихристите към изпълнението на дълга им, то е съвсем пресметливо и е изпълнено с техните желания за облаги, като това да получат благословии, венец и награди и да влязат в небесното царство. Затова външно изглежда така сякаш много антихристи, преди да бъдат отлъчени, изпълняват дълга си и дори са изоставили повече и са страдали повече от обикновения човек. По това, което отдават, и цената, която плащат, са наравно с Павел, а и те не са по-малко ангажирани от Павел. Това е нещо, което всеки може да види. От гледна точка на тяхното поведение и волята им да страдат и да платят цената, те не би трябвало да не получат нищо. Бог обаче не се отнася към човека въз основа на външното му поведение, а въз основа на неговата същност, на неговия нрав, на това, което разкрива, и на естеството и същността на всяко едно нещо, което прави. Когато хората съдят и се отнасят към другите, те определят какви са те единствено въз основа на външното им поведение, на това колко страдат и каква цена плащат, което е груба грешка“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Седма част)). От думите на Бог видях, че антихристите често се жертват и се отдават на своя дълг в опит да се пазарят с Бог, като търсят благословии в замяна. Възгледите ми за това към какво да се стремя, бяха същите като тези антихристите. Изпълнявах дълга си, за да се опитам да се договоря с Бог. Като погледна назад, виждам, че когато открих Бог за първи път, изпълнявах дълга си, за да осигуря физическата си безопасност, да избегна болести и бедствия и накрая да бъда спасена и да навляза в царството. Когато бях диагностицирана като носител на вируса на хепатит В и състоянието ми се подобри без лечение, ентусиазмът ми към дълга ми нарасна и ежедневният труд не ме изморяваше. По-късно, когато бях диагностицирана с високо кръвно налягане, се притеснявах, че състоянието ми ще се влоши и ще доведе до парализа, така че ентусиазмът ми към дълга ми намаля. Когато кръвното ми не спадаше, започнах да разбирам погрешно Бог и да се оплаквам от Него. Мислех си, че след като съм вярвала в Бог толкова много години и съм се отрекла от семейството и кариерата си заради дълга си, Бог трябва да ме пази и закриля от болести и бедствия. Но неочаквано се разболях и започнах да споря с Бог и да Му се противя, и дори загубих желание да изпълнявам дълга си като водачка. Припомних си някои Божии слова: „През цялото време Аз съм се придържал към строг стандарт за човека. Ако твоята вярност е обвързана с умисъл и условия, тогава бих предпочел да мина без твоята така наречена вярност“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Истински вярващ в Бог ли си?). Божият нрав е праведен и свят и Той ненавижда хора, които изпълняват дълга си с подмолни подбуди. Но аз винаги съм изпълнявала дълга си с подмолни подбуди да се пазаря с Бог. Проявявах внимание единствено към собствената си плът, като се страхувах, че ако се изтощя, състоянието ми ще се влоши и тогава ще умра и ще загубя шанса си за благословии. Наистина бях егоистична! Помислих си за Павел, който е работил, отдал е всичко на Господ е и е страдал за Него. Той е използвал това като капитал, за да изисква награди и венец за праведност от Бог. Дори безсрамно заявил: „Аз се подвизах в доброто войнстване, пътя свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мене венецът на правдата“ (2 Тимотей 4:7-8). Павел е вярвал и работил за Бог преди всичко, за да получи благословии, като е вървял по път, който се противопоставя на Бог, и в крайна сметка е бил наказан от Бог. След всичките тези години на вяра в Бог, аз все още имах толкова ограничено разбиране за Него. Моето отдаване на Бог и жертвите ми за Него също бяха с цел да изисквам благодат и благословии от Него. Не вървях ли по същия път като Павел? Ако не се променях, в крайна сметка Бог щеше да се отвърне от мен и да ме намрази.

Започнах да разсъждавам: „Винаги съм вярвала, че след като съм пожертвала семейството и кариерата си, за да се отдам на Бог, Той трябва да ме благослови. Права ли съм да виждам нещата по този начин?“. След това прочетох още Божии слова: „Няма нищо общо между дълга на даден човек и това дали той получава благословии или понася несгоди. Дългът е нещо, което човек трябва да изпълни, това е негово дадено от Бог задължение, което не бива да зависи от отплата, условия или причини. Само тогава става дума за изпълнение на дълга. Получаването на благословии се отнася до това, когато човек бъде усъвършенстван и се радва на Божиите благословии, след като е бил подложен на съд. Понасянето на несгоди се отнася до нрава на човека да не се променя след наказание и съд; човек преживява наказание, а не усъвършенстване. Но независимо дали получават благословии, или понасят несгоди, сътворените същества трябва да изпълняват своя дълг, като правят това, което трябва да правят, и това, което са способни да правят. Това е минимумът, който човек, стремящ се към Бог, трябва да изпълни. Не бива да изпълняваш дълга си само за да получиш благословии и да отказваш да действаш от страх да не понесеш несгоди. Казвам ви следното: изпълнението на дълга на човека е онова, което той трябва да свърши; ако човек не може да изпълнява дълга си, това е непокорство“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Разликата между служението на въплътения Бог и човешкия дълг). От Божиите слова видях, че изпълнението на дълга на човек не е свързано с получаването на благословии или с понасянето на нещастия. Човекът е сътворено същество и изпълнението на дълга му е напълно естествено и обосновано, и е задължение на всички хора. Човек не трябва да използва дълга си, за да се опитва да се пазари или да преговаря с Бог. Точно както когато децата проявяват синовно отношение към родителите си, ако го правят само защото искат да получат наследство от тях, тогава това не е синовно отношение. Да прояви синовно отношение към родителите си, е отговорност и задължение на детето и то не трябва да се пазари с родителите си за това. Мислех си, че тъй като съм вложила толкова много усилия в моя дълг, Бог трябва да ме закриля и ако се разболея — да ме изцели. Като вярвах в Бог и изпълнявах дълга си по този начин, се опитвах да се пазаря с Него и да Го манипулирам, за да постигна собствените си цели, и се опитвах да мамя Бог. Как може егоистичен и достоен за презрение човек като мен да очаква да бъде благословен от Бог и да навлезе в Неговото царство? Дали това не беше само сън? Аз съм сътворено същество и без значение дали изходът ми включва благословии, или бедствия, аз трябва да се покоря на Божиите устройвания и подредби. Това е поведението на разумния човек. След като осъзнах тези неща, се помолих на Бог: „Боже, благодаря Ти, че устрои тези обстоятелства и ме напътстваш чрез словата Си, за да разбера подправените намерения в моята вяра. Сега съм готова да се избавя от намеренията си за благословии и без значение как се развива болестта ми, до сетния си дъх ще се придържам към дълга си и ще се покорявам на Твоето върховенство и подредба“.

Един ден прочетох още от Божиите слова: „Независимо дали те сполети тежко или леко заболяване, в момента, в който болестта ти се задълбочи или когато си изправен пред смъртта, помни само едно: не се страхувай от смъртта. Дори и да имаш рак в последен стадий, дори и смъртността при твоето конкретно заболяване да е много висока, не се страхувай от смъртта. Колкото и голямо страдание да понесеш, няма да се покориш, ако се страхуваш от смъртта. […] Какво трябва да мислиш в сърцето си, ако болестта ти е толкова сериозна, че може да доведе до смърт, и, независимо от възрастта на болния, смъртността при нея е висока, а времето от възникването на болестта до смъртта е много кратко? „Не бива да се страхувам от смъртта, накрая всички умират. Покорството към Бог обаче е нещо, което повечето хора не могат да постигнат, и мога да използвам това заболяване, за да практикувам покорство към Бог. Трябва да мисля как да се покоря на устроеното и подреденото от Бог и да имам нагласата да го направя, а не да се страхувам от смъртта“. Умирането е лесно, много по-лесно, отколкото да живееш. Може да изпитваш толкова силна болка, че да изгубиш съзнание, но щом затвориш очи, дъхът ти спира, душата ти напуска тялото и животът ти приключва. Така настъпва смъртта; толкова е просто. Човек трябва да възприеме нагласата да не се бои от смъртта. Освен това не бива да се тревожиш за това дали болестта ти ще се влоши, дали ще умреш, колко време остава до смъртта, ако не можеш да оздравееш, или какви болки ще изпиташ, когато настъпи смъртният ти час. Не бива да се тревожиш за тези неща; това не са неща, за които трябва да се тревожиш. Защото денят все някога трябва да настъпи и това ще стане в определена година, в определен месец и в някой конкретен ден. Нито можеш да се скриеш, нито да избягаш от това — това е твоята съдба. Така наречената твоя съдба е предопределена от Бог и вече е подредена от Него. Продължителността на живота ти, възрастта и времето, когато ще умреш, вече са определени от Бог, така че за какво да се тревожиш? Може да се тревожиш, но това няма да промени нищо; може да се тревожиш, но не можеш да го предотвратиш; може да се тревожиш, но не можеш да избегнеш настъпването на този ден. Затова тревогите ти са излишни и само утежняват бремето на болестта ти“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). От Божиите слова разбрах, че хората не трябва да се притесняват или тревожат за болестите си. Дали една болест ще се влоши, или ще доведе до смърт, не зависи от конкретния човек, нито пък това може да бъде решено с човешка загриженост. Животът и смъртта на човек са в Божиите ръце. Бог е определил кога и на каква възраст човек ще умре. Когато настъпи моментът, човек трябва да умре, независимо от страха си. Но ако времето все още не е дошло, той не може да умре, дори и да иска. Спомних си за момиче от семейството на съседа ми, което беше само на осемнадесет или деветнадесет години. Тя просто вдигнала температура, отишла в болницата за инжекция и по-малко от ден след завръщането си у дома, се споминала. Знаех и за една възрастна жена на около осемдесет години, която веднъж се била разболяла тежко. Ковчегът ѝ вече бил приготвен и дори била облечена в погребалните си дрехи, но не се споминала. От тези факти видях, че животът и смъртта на човек се определят от Бог и нямат връзка с болестта или сериозността ѝ. Не можех да контролирам дали болестта ми ще се подобри, или ще умра. Когато ми дойде време да умра, дори и да не страдам и да не се изтощавам, все пак ще трябва да умра, а ако моментът не е настъпил, няма да умра, колкото и здраво да се трудя. Трябваше да се покоря на Божието върховенство и подредби и да изпълнявам добре дълга си.

В края на 2023 г. водачите уредиха да поема повече отговорност в друга църква. По това време кръвното ми беше почти нормално, но се повишаваше леко, ако останех будна до късно, и пак се оправяше, след като си починех малко. Когато пристигнах в тази църква, с тревога установих, че никаква работата не дава резултати, и когато работех до късно през нощта, се чувствах замаяна и кръвното ми се повишаваше. Десният ми крак много ме болеше и понякога през нощта болката ми пречеше да спя. Спомних си думите на лекаря, че неконтролираното високо кръвно може да доведе до инсулт и да причини изтръпване, болка и дори парализа. Разтревожих се, като си помислих: „Възможно ли е тази болка в крака ми да е признак за предстояща парализа? Ако се парализирам, изобщо няма да мога да изпълнявам дълга си и тогава каква ще ползата от мен?“. Осъзнах, че отново се тревожа за бъдещето си, така че безмълвно се помолих на Бог да ме възпре да се оплаквам. След това прочетох тези Божии слова: „Ако във вярата си в Бог и в стремежа си към истината можеш да кажеш: „Каквато и болест или несгода да ми изпрати Бог, каквото и да прави Бог, аз трябва да се покоря и да запазя мястото си на сътворено същество. Преди всичко трябва да приложа на практика този аспект на истината — покорството. Трябва да го следвам и да изживявам реалността на покорството пред Бог. Освен това не трябва да отхвърлям поръченията, които Бог ми дава, и дълга, който трябва да изпълнявам. Трябва стриктно да се придържам към дълга си до последния си дъх“, това не е ли свидетелство? Когато имаш тази решимост и си в това състояние, можеш ли да продължаваш да се оплакваш от Бог? Със сигурност не. В такъв момент ще си помислиш: „Бог ми дава този дъх, Той ме е хранел и закрилял през всичките тези години, отнел е много болка от мен и ми е дал много благодат и много истини. Разбрах истини и тайни, които хората не са разбирали с поколения. Получих толкова много от Бог, затова трябва да Му се отплатя! Преди ръстът ми беше твърде нисък, не разбирах нищо и всичко, което правех, нараняваше Бог. В бъдеще може и да нямам друг шанс да Му се отплатя. Независимо колко време ми остава да живея, трябва да отдам силите си, колкото и малко да са те, и да направя всичко възможно за Бог, за да види, че всички тези години, през които ме е подхранвал, не са пропилени, а са дали резултат. Нека донеса утеха на Бог и повече да не Го наранявам или разочаровам“. Какво ще кажеш да мислиш така? Не мисли за това как да се спасиш или как да избягаш с мисълта: „Кога ще се излекува тази болест? Когато това стане, ще направя всичко възможно, за да изпълня дълга си и да съм предан. Как мога да съм предан, когато съм болен? Как мога да изпълнявам дълга си на сътворено същество?“. Нима не си способен да изпълняваш дълга си, стига да имаш и едно-единствено дихание? Не си ли способен да не посрамваш Бог, стига да имаш и едно-единствено дихание? Способен ли си да не се оплакваш от Него, стига да имаш и едно-единствено дихание и умът ти да е бистър? (Да.)“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само в честото четене на Божиите слова и размишляването върху истината има път напред). Божиите слова ме накараха да разбера, че съм дребно сътворено същество и не трябва да поставям условия пред Създателя, и че трябва да знам мястото си и да изпълнявам дълга си добре. Това е разумът, който трябваше да имам. Бог ми е дал дъх и ми е позволил да живея и до днес, и е изрекъл много слова, за да ме напои и да ми даде ресурс, давайки ми възможност да разбера някои истини. Сега, чрез моята болест, Бог разкриваше покварения нрав вътре в мен и подбудите ми за търсене на благословии и използваше словата Си, за да ме напътства да опозная себе си, за да променя и пречистя покварения си нрав. Това е благословия от Бог! Все още мога да изпълнявам дълга си, затова трябва да мисля как да го правя добре, и независимо как ще се развие болестта ми, дали ще се влоши, или ще се парализирам, трябва да се покоря на Божието върховенство и подредби. Застанах пред Бог в молитва: „Боже, отдавам Ти се изцяло. До сетния си дъх и докато мога да живея още един ден, ще се придържам към дълга си“. Когато спрях да се тревожа и да се терзая за болестта си, се почувствах много по-спокойна и освободена. Въпреки че кръвното ми понякога все още се покачва, вземам лекарства, за да го контролирам. Когато краката ме болят, прилагам някаква билкова тинктура и правя упражнения, когато имам време. Нищо от това не засяга способността ми да изпълнявам дълга си. Благодаря на Бог!