От Хан Мин, Китай

През 1998 г. приех делото на Всемогъщия Бог от последните дни. По-късно станах известен с вярата си и се превърнах в ключова цел за наблюдение от страна на полицията на Компартията. През 2016 г. аз и съпругата ми напуснахме дома си и наехме къща на друго място, за да изпълняваме дълга си. По-късно братя и сестри от родния ми град ми казаха, че полицията все още ме търси и че е подкупила един съсед да ме докладва, ако ме види. Поради това бяхме много предпазливи, докато изпълнявахме дълга си на друго място — винаги нащрек и изпълнени със страх да не бъдем наблюдавани и арестувани.

Една сутрин през първата половина на 2023 г. сестра Джан Нин внезапно дойде вкъщи с разтревожено изражение на лице и каза, че сестрата, с която си партнирала, била арестувана и че няколко други братя и сестри от църквата също били арестувани. Полицията дори отишла в няколко приемни домове за разпит. Тя и сестра Лиу Мин нямали къде да отидат и искали да останат в моя дом за известно време. Като си помислих за това как ги преследват и не могат да се върнат в домовете си, веднага се съгласих. Но два дни по-късно научих, че и двете са били предадени и че полицията е получила снимка на Лиу Мин и я преследва. Като чух това, много се изнервих и имах чувството, че над Китай се бе надвесил тъмен облак и че никъде няма безопасно място. Също така не можех да не се тревожа, като си помислех: „Тъй като и аз съм преследван от полицията на Компартията, не е ли твърде опасно тези две сестри точно сега да останат тук при мен? Особено Лиу Мин — полицията има нейна снимка и активно проследява местонахождението ѝ. Тя е минала покрай много камери за наблюдение, докато е идвала към къщата ми, и ако полицията провери записите, бързо ще проследи къде е ходила и ще намери дома ми. Тогава и ние ще бъдем арестувани!“. Също така си помислих как от много години имам високо кръвно налягане и сърдечно заболяване и се чудех: „Ако бъда арестуван и измъчван, ще мога ли да го понеса? Ако не мога да издържа на страданието и предам Бог, няма ли вярата ми да е била напразна? И също така щях да бъда наказан в бъдеще“. Колкото повече мислех за това, толкова по-уплашен се чувствах и усещах, че съм под огромно напрежение. В този момент ми хрумна една мисъл: „Ако знаех, че всичко това ще бъде толкова опасно, нямаше да се съглася да приема Джан Нин и Лиу Мин. Така може би нямаше да поема толкова много рискове. При тази толкова тежка ситуация в момента, колкото по-дълго те са тук, толкова по-голяма е опасността за мен“. След като ми хрумна тази мисъл, когато разговаряхме, пусках намеци, че домът ми не е безопасен, с намерението да накарам Джан Нин и Лиу Мин да настояват водачите да им намерят друг приемен дом възможно най-скоро. Всеки път, когато казвах такива неща, и двете изглеждаха безпомощни. След това се чувствах виновен, тъй като си мислех, че не бива да се отнасям така с тях, особено с Лиу Мин. Здравето ѝ вече беше влошено, а и я преследваха. Неотдавна майка ѝ беше арестувана и никой не знаеше какво се бе случило с нея, а веднъж я видях да плаче сама в кухнята. Те бяха в голяма опасност и не трябваше да ги подтиквам да си тръгват, но когато помислех за собствената си безопасност, все пак се надявах те да си тръгнат скоро.

По време на едно събиране прочетох един откъс от Божието слово, който дълбоко ме развълнува. Всемогъщият Бог казва: „Без значение колко „могъщ“ е Сатана, без значение колко безочлив и честолюбив е той, без значение колко голяма е способността му да нанася щети, без значение колко мащабни са уменията, чрез които покварява и изкушава човека, без значение колко умели са хитростите и машинациите, чрез които сплашва човека, без значение колко променлива е формата, в която съществува, Сатана никога не е бил способен да създаде нито едно живо същество, никога не е можел да налага закони или правила за съществуването на всички неща и никога не е можел нито да управлява или контролира който и да е предмет, независимо дали е одушевен, или неодушевен. В космоса и на небесната твърд няма нито един човек или предмет, който да е роден от Сатана или който да съществува благодарение на Сатана; няма нито един човек или предмет, който да е управляван от Сатана или да е контролиран от него. Дори напротив, Сатана трябва не само да живее под господството на Бог, но при това трябва и да се покорява на всички Божии заповеди и повели. На Сатана му е трудно да докосне дори капка вода или песъчинка на земята без Божието разрешение; без Божието разрешение той няма свободата да премести дори мравките по земята, да не говорим за човечеството, създадено от Бог. В очите на Бог Сатана е по-незначителен от лилиите в планините, от птиците, летящи във въздуха, от рибите в морето и червеите в земята. Неговата роля сред всички неща е да им служи и да служи на човечеството, да служи на Божието дело и Неговия план за управление. Независимо колко злонамерена е неговата природа и колко зла е неговата същина, единственото, което Сатана може да направи, е да изпълнява послушно своята функция: да полага труд за Бог и да предоставя контрастиращ фон на Бог. Това са същината и мястото на Сатана. Неговата същина не е свързана с живота, не е свързана с могъществото, не е свързана с властта — тя е просто играчка в Божиите ръце, просто машина в служба на Бог!“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият I). От Божиите слова видях, че Сатана служи на Божието дело и че без Божието позволение той не може да направи нищо. Въпреки че големият червен змей изглежда много свиреп, той също е в Божиите ръце. Дали Лиу Мин е била наблюдавана и проследена, когато дойде тук, и дали аз щях да бъда арестуван, всичко това беше под Божия контрол и Бог щеше да има последната дума. Без Божието позволение полицията нямаше да ни намери. Още дори не бях арестуван, а бях толкова боязлив и уплашен, и дори си бях мислил да откажа да приема двете сестри. Това показваше, че изобщо нямах истинска вяра в Бог. Когато ме сполетяваха неща, Бог нямаше място в сърцето ми. Как можеше да съм човек, който наистина вярва в Бог? На практика бях неверник. Видях, че след като вярвах в Бог толкова много години, моят духовен ръст все още беше много малък, и се мразех за това че не се стремя към истината. Когато ме сполетяваха ситуации, те разкриваха по какъв жалък начин бях лишен от истини реалности.

По-късно, когато се събирахме заедно, прочетох някои от Божиите слова: „Върших неразгадаем за човешките същества етап от делото Си в страната на големия червен змей, карайки ги да се олюляват под напорите на вятъра, след което мнозина безмълвно се оставят да бъдат отнесени от него. Това е „харманът“, който се каня да изчистя, за това копнея и такъв е планът Ми. Защото много зли хора се прокрадват, докато работя, но Аз не бързам да ги изгоня. Но ще ги разпръсна в точния момент. Едва тогава ще се превърна в извора на живот, позволявайки на искрено обичащите Ме да получат от Мен плодовете на смокиновото дърво и уханието на лилията. В земята, в която пребивава Сатана, земята на прахта, няма чисто злато, а само пясък, и затова, изправен пред тези обстоятелства, Аз върша този етап от делото Си“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Екотът на седемте гръма — предсказващи, че Евангелието на царството ще се разпространи из цялата вселена). От Божиите слова видях, че Бог позволява на големия червен змей да преследва и арестува Божиите избраници и го използва така, че той да Му служи, за да изпита всички. От една страна, това се прави, за да се усъвършенства група хора, а от друга страна, разкрива също неверниците и страхливците. Преди често бях казвал, че ще проявявам внимание към Божиите намерения и че съм готов да се покоря и да бъда предан на Бог. Също така бях казвал, че братята и сестрите трябва да си помагат и да се обичат взаимно, но фактите разкриха, че просто бях изричал доктрини и лозунги, без никаква реалност. Джан Нин и Лиу Мин бяха дошли да останат вкъщи и в началото бях готов да ги приема. Но след като видях как доста хора бяха залавяни и чух, че и двете са били предадени и че полицията преследва Лиу Мин, почувствах, че приемането им вкъщи е много рисковано и че ако ме арестуват, ще бъда осъден на тежко наказание. Заради собствената си защита не исках да ги приютявам повече в дома си. Това, което чувствах в сърцето си и казвах с устата си, имаше за цел да ги накара да си тръгнат възможно най-скоро. Мислех си за себе си. Аз също бях преследван от големия червен змей и имах дом, в който не можех да се върна, и когато тялото ми страдаше от болка, а сърцето ми се измъчваше, аз също се надявах да получа помощ от другите. Сега Бог ми беше подготвил подходящо място, но когато сестрите не можеха да се върнат повече у дома и нямаха къде да отидат, аз пренебрегвах безопасността им и постоянно исках да ги отблъсна. Осъзнах, че изобщо не изпитвах любов към братята и сестрите си. Джан Нин и Лиу Мин изпълняваха важен дълг в църквата, но в този критичен момент не бях проявил внимание към това как да осигуря безопасността им или да опазя църковното дело. Можеше ли това изобщо да бъде преданост към Бог? Природата ми беше толкова егоистична! Липсваше ми човешка природа! Едва сега осъзнах, че големият червен змей служи на Божието дело и че без подобна ситуация нямаше да разпозная покварата си. След това реших, че дори един ден наистина да бъда арестуван, решително ще остана непоколебим в свидетелството си и няма да предам Бог. Затова обсъдих с Джан Нин и Лиу Мин как да реагираме и да се евакуираме, ако полицията дойде да претърси къщата или ако възникнат непредвидени обстоятелства. Това ме накара да не се чувствам толкова уплашен.

След известно време Джан Нин и Лиу Мин се преместиха. По-малката ми сестра и съпругът ѝ дойдоха вкъщи, за да ми напомнят да внимавам, като казаха, че полицията ме преследва, и също, че полицията си мисли, че съм водач и че ако ме хванат, определено ще бъда осъден. Сърцето ми натежа и се почудих дали тези, които бяха арестувани и след това бяха издали братя и сестри, са ме идентифицирали и издали. С цел безопасност скрих всички важни неща вкъщи. Мислех, че ако нещо се случи, ще напусна града и ще се скрия за известно време. Точно тогава Лиу Мин внезапно се върна. Тя не беше могла да остане в дома на домакина, където беше отишла, защото той беше под наблюдение. Бях шокиран и си помислих: „Лиу Мин е преследвана, а навсякъде има камери. Сега, когато се е върна, след като се беше преместила, полицията лесно ще открие местонахождението ѝ, ако я наблюдава. Първоначално домът ми беше относително безопасен, но ако полицията използва следите от записите на камерите за наблюдение, за да проследи Лиу Мин, това няма ли да разобличи дома ми?“. Тази вечер се помолих на Бог: „Боже, Лиу Мин внезапно се върна. Тревожа се, че ако тя е наблюдавана и следена, аз мога да бъда замесен, и се страхувам да не ме арестуват. Боже, моля Те, закриляй сърцето ми и ме напътствай, за да си извлека поуки в тази среда“. След като се помолих, се почувствах малко по-спокоен. Бях готов да позволя на Лиу Мин да остане вкъщи засега.

Няколко дни по-късно научих, че майката на Лиу Мин знае къде е дома ми. Един неин роднина, който беше вярващ, също знаеше, че Лиу Мин е отседнала вкъщи. Помислих си: „В момента на никого не може да се разчита. Ако този роднина бъде хванат и разкрие, че Лиу Мин е вкъщи, няма ли да бъда в още по-голяма опасност?“. Отново започнах да се чувствам напрегнат, като си мислех: „Безопасността на Лиу Мин е изложена на толкова голям риск; трябваше да ѝ кажа, когато си тръгна преди няколко дни, че щом си тръгва, не може да се върне — в такъв случай сега нямаше да се налага да се тревожа за тези опасности“. С тази нагласа я помолих да пише на водачите, за да им каже да побързат и да ѝ намерят приемен дом, в който да се премести. Но дните минаваха и все още нямаше признаци водачите да дойдат, за да отведат Лиу Мин, затова започнах да се тревожа. Лиу Мин безпомощно каза: „Цялата обстановка в църквата сега е доста тежка и е трудно да се намери подходящ приемен дом в момента“. Като видях тъжното изражение на Лиу Мин, се разкаях и не можех да се реша да я отпратя. По-късно водачите прецениха, че и моят дом не е безопасен, затова преместиха Лиу Мин другаде.

След това започнах да размишлявам и да обмислям, като се питах какви поуки съм извлякъл от приемането на Джан Нин и Лиу Мин при тези два случая. Като погледна назад, това, което бях разкрил и при двата случая, беше страхливост тъй като желаех да се защитя, постоянно исках да избягвам дълга си и не желаех да приема сестрите. Затова потърсих да прочета Божии слова, относно това състояние. Бог казва: „Антихристите са крайно егоистични и долни. Не изпитват истинска вяра в Бог, камо ли преданост към Него. Когато са изправени пред проблем, само себе си защитават и пазят. Нищо не е по-важно за тях от собствената им безопасност. Не ги интересува колко вреди са нанесени на делото на църквата. Значение има единствено това да оцелеят и да не ги арестуват. Тези хора са крайни егоисти и изобщо не мислят за братята и сестрите, нито за делото на църквата, а само за собствената си безопасност. Те са антихристи“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Втора част)). От разобличаването на Божиите слова видях, че антихристите са наистина егоистични и достойни за презрение. Те се грижат само за това как да защитят себе си и собствените си интереси и нямат ни най-малко отношение към защитата на църковното дело или безопасността на братята и сестрите си. Бях се държал точно като антихрист — във време на несгоди мислех само за себе си и поставях собствените си интереси на първо място, без изобщо да мисля за безопасността на братята и сестрите, нито за църковното дело. Джан Нин и Лиу Мин изпълняваха дълг, свързан с работа с текст, което е важна задача за църквата. Сега, след като църквата се сблъскваше с масови арести, много приемни домове вече не можеха да предоставят подслон. Къщата, която бях наел, беше относително по-безопасна, така че в такава ситуация трябваше да се почувствам морално задължен да ги приема, за да могат да имат спокойна среда, в която да изпълняват дълга си. Освен това Лиу Мин не беше в добро здраве, беше много тъжна, заради ареста на майка си, а тъй като самата тя беше преследвана, нямаше дом, в който да се върне. Така че трябваше да я приема и да се грижа за нея, за да може тук да се чувства като у дома си и да изпълнява дълга си спокойно. Аз обаче мислех само за това, дали няма да ме арестуват, дали мога да остана непоколебим, ако бъда арестуван, и дали мога да имам добра крайна цел след това, но не съпреживавях с тях обстоятелствата или чувствата им. За да защитя собствената си безопасност, дори се опитах да ги отблъсна по заобиколен начин. Проявявах внимание само към собствените си интереси, като си мислех, че всичко, което има значение, е аз да съм в безопасност. Видях, че съм същият като онези антихристи, разобличени от Бог — егоистичен, достоен за презрение и лишен от човешка природа. Сетих се за братята и сестрите в църквата, някои от които в опасни ситуации приемат преследвани братя и сестри. Те са готови сами да поемат рискове, за да защитят братята и сестрите си, без ни най-малко да се оплачат. Някои дори се заемат с последващата работа въпреки голямата опасност, като пренасят книгите с Божиите слова, без да мислят за личната си безопасност; а други, когато са арестувани и преследвани, се изправят, за да защитят братята и сестрите си. Списъкът на такива хора продължава. Тези хора могат да се уповават на Бог, за да се опълчат на плътта си, като опазват църковното дело, защитават братята и сестрите си и показват предаността си, за да удовлетворят Бог. В сравнение с тях, аз наистина изоставах. Също така се сетих за онези Юди, които след арест предаваха църковните активи, както и братята и сестрите си. Те го правеха заради изключително егоистичната си природа и защото се страхуваха от смъртта и искаха да запазят живота си. Когато големият червен змей ги застрашаваше, сплашваше и измъчваше, те не желаеха плътта им да страда и затова последваха големия червен змей, като предаваха Бог, богохулстваха и накърняваха Божия нрав. Аз бях също толкова егоистичен и ако големият червен змей ме арестуваше, имаше опасност аз също да предам Бог! Трябваше бързо да потърся истината, за да разреша състоянието си.

В търсенето си също така се самоанализирах, като се питах: „Защо винаги се страхувам да не ме арестуват?“. Всъщност беше, защото се страхувах, че ако умра, след това няма да имам добър изход или крайна цел. Прочетох тези Божии слова: „Кой от цялото човечество не е обгрижен в очите на Всемогъщия? Кой не живее сред предопределението на Всемогъщия? Животът и смъртта на човека по негов собствен избор ли се случват? Човек управлява ли съдбата си? Много хора умоляват за смъртта, но тя е далеч от тях; много хора искат да бъдат силните в живота и се страхуват от смъртта, но без да знаят, денят на тяхната кончина наближава, потапяйки ги в бездната на смъртта“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Словата на Бог към цялата вселена, Глава 11). „Как умряха онези ученици на Господ Исус? Сред учениците имаше такива, които бяха убити с камъни, влачени от кон, разпънати с главата надолу, разчленени от пет коня — сполетя ги всякаква смърт. Каква беше причината за смъртта им? Законно ли бяха екзекутирани за престъпленията си? Не. Те разпространяваха евангелието на Господ, но хората по света не го приеха, а вместо това ги заклеймяваха, биеха и хокаха, и дори ги убиваха — така бяха убити като мъченици. […] Когато споменаваме тази тема, вие се поставяте на тяхно място. Така че натъжават ли се сърцата ви? Изпитвате ли скрита болка? Мислите си: „Тези хора са изпълнили дълга си да разпространяват Божието евангелие и би трябвало да се смятат за добри хора. Как тогава е възможно да стигнат до такъв край и такъв изход?“. Ето как умряха и си отидоха телата им; това беше начинът на тяхното отпътуване от човешкия свят, но това не означаваше, че изходът им беше същият. Какъвто и да е бил начинът на тяхната смърт и заминаване, или както и да се е случило това, Бог не е определил така крайния изход на тези животи, на тези сътворени същества. Това е нещо, което трябва да разбереш ясно“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Проповядването на евангелието е дълг, който вярващите са длъжни да изпълнят добре). От Божиите слова разбрах, че животът и смъртта на всеки от нас са в Божиите ръце и че кога и как ще умре човек вече е предопределено от Бог. Има много начини човек да умре, но стойността и значението на видовете смърт много се различават, а и окончателният изход и крайната цел на хората са различни. Точно както учениците на Господ Исус, които са разпознали, че Господ Исус е въплътеният Бог — те са могли да бъдат предани на Бог докрай, като са жертвали живота си, за да останат непоколебими в свидетелството си за Него. През вековете много светци също са били мъченици заради разпространението на Господнето евангелие. Смъртта им е била ценна и смислена. Въпреки че телата им са умрели по различни начини, душите им не са умрели. В последните дни ние вярваме в Бог и изпълняваме дълга си в тази атеистична страна, и неизбежно ще се сблъскаме с преследване и мъки. Трябва също да следваме примера на светците от миналото и да имаме решимостта да следваме Бог, дори до смърт. Но в тази устроена от Бог ситуация аз мислех единствено как да избягам и да се защитя. Нямах вяра в Бог или преданост към Него, нито изпитвах любов към братята и сестрите си. Въпреки че плътта ми живееше, аз не практикувах истината и нямах истинско свидетелство, така че изобщо не срещах Божието одобрение. Ако не се стремях към истината, не се покаех и не се променях, със сигурност щях да бъда отстранен.

По-късно прочетох два откъса от Божиите слова и намерих път за практикуване. Всемогъщият Бог казва: „За да свидетелстваш за Бог и да посрамиш големия червен змей, трябва да спазваш следния принцип и да изпълняваш следното условие: трябва да обичаш Бог в сърцето си и да навлезеш в Неговите слова. Ако не навлезеш в Божиите слова, няма да има как да посрамиш Сатана. Благодарение на израстването в твоя живот, ти се опълчваш на големия червен змей и му донасяш пълно унижение; единствено това ще го посрами истински“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Само тези, които познават Божието дело днес, могат да служат на Бог). „Ако хората изберат да практикуват истината, макар и да са изгубили интересите си, те придобиват Божието спасение и вечния живот. Тези хора са най-умни. Ако хората се откажат от истината в името на интересите си, те губят живота и Божието спасение. Това са най-глупавите хора. Невероятно показателно е какво избира човек — своите интереси или истината. Хората, които обичат истината, ще изберат нея и ще изберат да се подчинят на Бог и да Го следват. Те по-скоро ще изоставят собствените си интереси, за да се стремят към истината. Независимо колко трябва да страдат, те са решени да останат непоколебими в своето свидетелство, за да удовлетворят Бог. Това е основният път за практикуване на истината и за навлизане в истината реалност“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Познаването на нрава е основата за неговата промяна). От Божиите слова разбрах, че когато се изправя пред тежки обстоятелства, трябва да се опълча на плътта си и да оставя настрана личните си интереси. Дори това да означава да рискувам или да понеса загуби за личните си интереси, все пак трябва да поддържам църковното дело и да защитавам безопасността на братята и сестрите си. Малко след като Лиу Мин си тръгна, няколко братя и сестри често идваха вкъщи поради нуждите на дълга си. Един от братята дори го бяха арестували преди. Помислих си: „Полицията често патрулира по улиците с колите си; тя вече има досие на този брат, а по пътя към къщата ми има много камери за наблюдение. Ако полицията наблюдава, със сигурност ще бъда арестуван рано или късно!“. Отново се почувствах малко плах и си мислех да кажа на братята и сестрите да не идват толкова често вкъщи. Но тогава се сетих, че идването им тук е заради нуждите на дълга им и че ако го кажа, това определено ще ги възпре. Спомних си предишния си опит с подслоняването на две сестри и знаех, че този път не мога да проявявам внимание само към собствените си интереси. Имах вяра, че всичко е в Божиите ръце и че трябва да дам приоритет на поддържането на църковното дело. Затова се помолих на Бог, като Му поверих всичко, и вече не се чувствах толкова възпрян.

Докато размишлявах над преживяванията си през този период, видях, че природата ми е наистина егоистична и че вярата ми в Бог е твърде слаба. Въпреки че вярвах в Бог от много години, нямах истинско разбиране за Божието всемогъщество и върховенство, както и никакви истини реалности. Този опит с приемането на братя и сестри ме разкри и също така бе Божие спасение за мен, като ми показа покварата и недостатъците ми и ме подтикна да се стремя към истината. Благодаря на Бог от все сърце!