Един ден през юни 2004 г. около 13:30 ч. следобед тъкмо си почивахме с две сестри, когато изведнъж нахлуха дузина полицаи. Наредиха ни да клекнем в ъгъла и без да показват каквито и да било документи, започнаха да претърсват къщата. Претърсиха всеки ъгъл и накрая намериха няколко компактдиска, книги с Божиите слова, мобилен телефон и разписка за дарение от 200 000 юана. След това полицаите ни отведоха в районното Бюро за обществена сигурност. Мълчаливо се помолих на Бог да ми даде вяра и сила, да ми помогне да остана непоколебима в свидетелството си, да не стана Юда и да не Го предам. Тогава един полицай започна разпит и ме попита за името и адреса ми. Не казах нито дума, затова той се втурна, хвана ме за косата и ми удари седем-осем силни шамара. През стиснати зъби ми каза: „Мислиш, че можеш да си мълчиш, а? Ще те накарам да проговориш!“. Удари ме толкова силно, че главата ми се завъртя, а лицето ми пламна. После друг полицай ми нареди да застана с нос опрян в стената, без тялото да я докосва, с вдигнати настрани ръце на нивото на раменете. Стоях така повече от час, като се потих обилно от изтощение, гърбът ме болеше така, сякаш щеше да се прекърши, а ръцете ми толкова тежаха и боляха, че едва издържах.

Същата вечер полицаите ме отведоха в една къща за гости и още същата нощ започнаха да ме изтезават, за да изтръгнат признания. Накараха ме да седна на циментовия под, с изпънати крака, с протегнати напред ръце, на ширината на раменете, очите ми трябваше да гледат напред и не ми беше позволено да навеждам глава. Не ми беше позволено да сгъвам ръцете, а торсът трябваше да стои изправен. После ме разпитваха за името ми, адреса ми и кога съм повярвала във Всемогъщия Бог. Не казах нищо и тогава един полицай извади разписката за дарението от 200 000 юана и ми каза: „Къде са 200 000-те юана? Изплюй камъчето! Вече знаем всичко за теб, а ти си водач в църквата, затова просто ни кажи истината!“. Като ги чух, малко се уплаших, защото щом бяха намерили разписката за дарение и знаеха, че съм водач, нямаше да ме оставят лесно на мира и не знаех как щяха ме изтезават след това. В този момент си спомних Божиите слова: „Не трябва да се боиш от това или онова; независимо пред колко трудности и опасности се изправяш, можеш да останеш уравновесен пред Мен, незадържан от никакви спънки, така че волята Ми да бъде изпълнена безпрепятствено. Това е твое задължение […]. Не се бой! С Моята подкрепа кой би могъл да препречи този път?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 10). Божиите слова ми вдъхнаха вяра. Бог господства над всичко и колкото и жестоки да са полицаите, те бяха в Божиите ръце, и знаех, че докато гледам към Бог, уповавам се на Него и оставам непоколебима до Него, Бог ще ме поведе да надвия Сатана. Когато си помислих за това, вече не изпитвах такъв страх. Веднага след това полицаите продължиха с разпита — питаха ме къде са парите на църквата и кои са висшестоящите водачи. През цялото време мълчах. Един от полицаите, разярен, допря електрошокова палка до горната част на ръцете ми и започна да ме удря с електрошок, но в това време не ми беше позволено да се движа. Ръцете ми трепереха неконтролируемо, а колкото повече треперех, толкова по-силно ме удряше с ток. При всеки удар цялото ми тяло се тресеше и крещях от болка. После полицаят стъпи върху пищялите ми и започна да ме удря с електрошок от палката по целите стъпала, което предизвика неволеви спазми. Полицаят продължи да ме разпитва: „Изплюй камъчето! Къде са 200 000-те юана?“. Отново не казах нищо. Той избухна в ярост и започна да ме удря с ток произволно — по челюстта, по гърба и по тила. Когато ме удари с ток по тила, почувствах сякаш нещо тежко ме е ударило по главата. Болката беше мъчителна, а главата ми се въртеше. Когато ме удари с ток по челюстта, устните ми затрепериха, а зъбите ми затракаха. Инстинктивно паднах на земята, за да се предпазя. Полицаят, обезумял от ярост, ме хвана за яката и ме дръпна обратно в седнало положение. После взе дистанционно и започна да ме удря по двете бузи — около дузина пъти. Докато ме удряше, плюеше по мен: „Да видим колко дълго ще си държиш устата затворена! Не вярвам да си направена от камък!“. Накрая се измори да ме удря и тогава отново ми нареди да заема същата поза, с вдигнати ръце. Щом не седях според изискванията му, използваше електрошоковата палка, за да ме удря с ток по ръцете и стъпалата; удряше ме по лицето с дистанционното и със списания. Така продължиха нещата, като полицаите ме изтезаваха до полунощ. След като полицаите ме удряха с ток и ме биха по този начин, почувствах слабост в сърцето си. След като ме изтезаваха така веднага след ареста ми, нямах представа какви други изтезания могат да ми причинят още. Не знаех дали ще мога да ги понеса. И си мислех: „Може би ако им кажа нещо маловажно, ще мога да избегна някакво мъчение и няма да понеса толкова мъчителни болки“. Но после премислих: „Ако проговоря, няма ли да стана Юда?“. В този момент си спомних Божиите слова: „Вече няма да съм милостив към онези от вас, които не показаха никаква преданост към Мен във време на страдание, защото милостта Ми има граници. При това не харесвам никой, който някога Ме е предал. Още по-малко Ми харесва да общувам с онези, които предават интересите на приятелите си. Такъв е Моят нрав, независимо от това кой е този човек“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Подгответе си достатъчно много добри дела за вашата крайна цел). Божиите слова ме напътстваха и ме накараха да разбера, че Божият праведен нрав не търпи да бъде накърняван и че Бог мрази тези, които Го предават. Ако предам Бог като Юда само за да избегна физическо страдание, щях да стана грешница за вечни времена, която заслужава Божието проклятие. При тази си мисъл реших да изтърпя болката: „Колкото и да ме изтезава полицията, ще остана непоколебима в свидетелството си, за да посрамя Сатана“.

На другия ден полицаите ме заведоха в друг хотел и ме накараха да седна на циментовия под в предишната поза. Един полицай на около тридесет години дойде при мен и ми удари няколко силни шамара, като се опита да ме принуди да разкрия пълното си име, адреса си и кои са висшестоящите водачи. Изрече и богохулни думи срещу Бог. Като видя, че продължавам да мълча, грабна вбесен електрошоковата палка и ме удари с ток по дланите, горната част на ръцете, тила и челюстта. Толкова силно ме удряше с ток, че докато седях на пода, започнах да се клатя. После пъхна електрошоковата палка в ръкавите ми и ме удари с ток по двете ръце. Ръцете ми се започнаха да се гърчат неконтролируемо и се свлякох на земята, като пищях от болка. После стъпи върху прасците ми, пъхна палката в крачолите и ме удари с ток по краката. Това продължи пет минути, след което съвсем отпусната се свлякох на земята. Цялата бях обляна в пот, а краката и ръцете ми бяха изтръпнали и ме боляха. Болката беше наистина непоносима. После полицаят ме хвана за яката и ме издърпа в седнала поза. Свали кожените си обувки и ме зашлеви няколко пъти по бузите. Докато ме удряше, ме подиграваше с думите: „Вярваш във Всемогъщия Бог, нали? Защо тогава твоят Бог не те спасява?“. Биха ме толкова силно, че виждах звезди, а бузите ми пламтяха. Свлякох се на пода и не можех да помръдна. Страхувах се, че няма да мога да издържа на бруталните изтезания на полицията, затова тихо се помолих на Бог в сърцето си: „Боже, духовният ми ръст е твърде малък. Моля Те, дай ми вяра и решимост да страдам, за да мога да остана непоколебима в свидетелството си за Теб“. В този момент си спомних един откъс от Божиите слова: „Не се страхувай от едно или друго, Всемогъщият Бог на войнството непременно ще бъде с теб — Той е силата, която ви крепи, и вашият щит“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 26). Божиите слова ми вдъхнаха вяра и сила. Бог господства над всичко и контролира всичко; Той е моята опора и моята подкрепа. Полицаите също са в Божиите ръце, затова нямаше от какво да се страхувам. Реших, че колкото и да страдам или колкото и да ме изтезават, щях да се уповавам на Бог, за да остана непоколебима в свидетелството си.

Като видяха, че продължавам да мълча, полицаите започнаха да прилагат по-меки тактики срещу мен. Този следобед в около 5 ч. един полицай на около петдесет години дойде при мен и каза със спокоен тон: „Няма нужда да бъдеш толкова упорита. Ако ни кажеш какво знаеш, ти обещавам, че можеш да се прибереш вкъщи. Ти просто вярваш в Бог, нали? Това не е кой знае какво. Стига само да ни кажеш какво знаеш, можеш да се прибереш вкъщи и да продължиш живота си. Погледни се, наистина не си струва да страдаш толкова много заради вярата си. Знаеш много добре колко неприятни са тези електрошокови палки. Обмисли добре възможностите си!“. Помислих си: „Откакто полицаите ме арестуваха, ме бият, ругаят и ме удрят с ток, но този човек не беше толкова суров към мен. Усещам, че тук действат сатанинските планове“. В този момент си спомних Божиите слова: „По всяко време народът Ми трябва да се пази от хитрите замисли на Сатана, да пази портата на дома Ми заради Мен. […] за да не попаднат в капана на Сатана, когато вече ще е твърде късно да съжаляват“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Словата на Бог към цялата вселена, Глава 3). Просветлението от Божиите слова ме накара да разбера, че Сатана крои планове безмилостно. Полицията ме изтезаваше, за да се опита да ме принуди да призная и да продам братята и сестрите си и да предам Бог, но сега бяха променили отношението си и се преструваха на добри, за да ме измамят. Бяха наистина зловещи и достойни за презрение! След известно време, като видя, че не казвам нищо, той най-накрая си показа зъбите и каза със строг тон: „Твоята вяра във Всемогъщия Бог не е позволена от държавата и освен това е против китайската Компартия. Ако не признаеш, децата ти няма да могат да учат в колеж, да се присъединят към армията, към китайската Компартия или да станат държавни служители… Изобщо ли не мислиш за тях? Бъдещето на децата ти ще бъде съсипано заради теб. Помисли внимателно!“. Когато спомена децата ми, усетих сърцераздирателна болка: „Ако децата ми не могат да ходят на училище или да си намерят добра работа в бъдеще, няма ли да ме намразят?“. Колкото повече мислех, толкова по-огорчена се чувствах. В болка и огорчение си спомних един откъс от Божиите слова: „Кой от цялото човечество не е обгрижен в очите на Всемогъщия? Кой не живее сред предопределението на Всемогъщия?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Словата на Бог към цялата вселена, Глава 11). Божиите слова веднага ме просветлиха. Съдбата на децата ми беше в Божиите ръце, а ситуациите, през които щяха да преминат в живота си, и страданието, което щяха да изтърпят, бяха изцяло предопределени от Бог. Колкото и необуздан да беше големият червен змей, той не можеше да промени съдбата на децата ми. Трябваше да поверя децата си на Бог и да се покоря на Божието върховенство и подредби. Полицаите се опитваха да използват бъдещето на децата ми, за да ме заплашват и да ме накарат да продам братята и сестрите си и да предам Бог. Не можех да позволя плановете им да успеят. Около 19:00 ч. полицаите ме заведоха в един общински полицейски участък, където местните полицаи ми показаха няколко снимки, които да идентифицирам. Помислих си: „Никога няма да ме накарате да продам братята и сестрите си!“. Така че каквото и да ме питаха полицаите, аз просто клатех глава и мълчах. След като извадиха около дузина снимки, машината внезапно се повреди и не можа да разпечата повече, та полицаите трябваше да ме върнат в хотела. На връщане един полицейски капитан на име Цин ме притисна още повече за местонахождението на парите от дарението. Казах, че не знам, и той яростно избухна и ме удари няколко пъти в челото. Главата ми бучеше от ударите. Докато минавахме през всяко село, Цин ме питаше: „Била ли си тук преди?“, а аз просто казвах: „Никога не съм била тук“. Когато минахме през последния град, той отново попита: „Вероятно си била тук преди, нали? Колко приемни домове има тук? Ако ни сътрудничиш и ни помогнеш да заловим някого, ще те пуснем. Това е твоят шанс да се изкупиш“. Помислих си: „Вече страдах от жестоките ви изтезания при ареста ми. Никога няма да продам братята и сестрите си и да ги оставя да бъдат арестувани и да изтърпят това страдание“. Затова му казах: „Изгубих се и нямам представа къде се намираме. Не знам дали тук има приемни домове“. Прилошаваше ми от пътуването и бях на ръба да повърна. Уплашиха се да не изцапам колата, затова трябваше да ме върнат. Вече беше минало 23:00 ч., когато се върнах в хотела. Тогава полицията ме накара да седна на земята в същата поза като преди. Очите ми трябваше да гледат напред и не ми даваха да спя, а петима полицаи се редуваха да ме пазят. Всеки път, когато клепачите ми натежаваха, ме удряха с ток от палката или ме налагаха с дистанционно, или ми дърпаха косата отпред на скалпа. Всеки път, когато ръцете ми увисваха, изгаряха дланите и пръстите ми със запалка. Прекарах нощта, изтезавана по този начин.

На сутринта на третия ден шест-седем полицаи ме заобиколиха, като ме разпитваха за адреса ми, пълното ми име и кои са висшестоящите водачи. Отново не обелих нито дума. Единият полицай взе един от чехлите ми, хвана ме за косата и я дръпна силно назад. После ме удари седем-осем пъти по лицето с чехъла. Докато ме удряше, каза: „Не си от желязо и днес ще те бием, докато не проговориш“. После каза на другите полицаи: „Не ѝ давайте никаква почивка!“. Щом каза това, си тръгна ядосано. Двама полицаи хванаха по една от ръцете ми, докато трети насочи електрошоковата палка към задната част на врата и челюстта ми и жестоко ме удари с ток. При всеки удар тялото ми трепереше неконтролируемо. После полицаите пъхнаха палката в единия ми ръкав и пуснаха ток по ръката ми за около две минути. Ръката ми трепереше неконтролируемо от ударите, а след това той използва същия метод, за да удари с ток другата ми ръка. До този момент косата ми беше напълно мокра, а потта се стичаше по челото и в очите ми. Очите ми бяха толкова пълни с пот, че дори не можех да ги отворя. Можех само да стискам зъби и да търпя. Като видяха, че все още не проговарям, стъпиха на прасците ми, след което започнаха да ме удрят с ток по краката. Свлякох се на земята, цялото ми тяло беше отпуснато и обляно в студена пот. Нямах сили да се съпротивлявам и всичко, което можех да направя, беше да крещя от болка. Полицаите видяха, че съм напълно изтощена и спряха, като ме попитаха: „Сега ще говориш ли? Ако не, отново ще започнем отначало“. Бях ужасена да не бъда удряна с ток отново, затова нямах друг избор, освен да им дам адреса си, пълното си име и възрастта си. Тогава един полицай на име У каза триумфално: „Ти си точно тази, която търсим. Някой, който е превозвал книги, вече те е продал, а ти си тази, която е уредила той да ги достави. Наистина си куражлия, дори се осмеляваш да караш хора да печатат книги за вярата в Бог. Наистина ли мислиш, че ще те оставим? Нека ти кажа нещо. Наблюдаваме те от два месеца и сме ти направили снимки. Но никога не съм очаквал да си толкова упорита! Н наистина си търсиш белята!“. След като чух думите на полицая, почувствах вълна от страх. Никога не съм си представяла, че са ме следили два месеца. Това означаваше, че познават всички, с които съм контактувала през това време, и не знаех дали други братя и сестри са замесени. В този момент можех само мълчаливо да се моля за братята и сестрите си, да моля Бог да ги защити. След това полицай У ме помоли да идентифицирам братята и сестрите си. Той спомена имената на няколко сестри и ме попита дали ги познавам. Аз просто продължавах да повтарям: „Не ги познавам“. Той се изправи на крака, зашлеви ме няколко пъти и докато ме удря, ме ругаеше: „Все повтаряш, че не ги познаваш, но ти си техният водач! Не бъди толкова упорита! Помисли внимателно и признай честно; в противен случай ще видиш зор!“. Останах безмълвна. В този момент един от полицаите насочи електрошокова палка към мен и извика: „Ако не говориш, ще ти дам да вкусиш истинска болка!“. След това вдигна електрошоковата палка и ме удари с ток по устата. Токът беше толкова силен, че устните ми трепереха, цялото ми тяло се тресеше и неволно се отдръпнах назад. След това удари с ток челюстта ми още няколко пъти. Също така удари с ток горната страна на дланите ми за около две минути. Ръцете ми инстинктивно се дръпнаха назад, а тялото ми потръпна. След това стъпи върху прасците ми и с електрошоковата палка ме удари с ток по ходилата. Електрошокът бе толкова силен, че краката ми започнаха да ритат неконтролируемо, а аз крещях от болка. Студена пот обля цялото ми тяло и намокри косата ми. Свлякох се на земята и отчаяно се обърнах към Бог в сърцето си. Помолих Бог да ми даде волята да изтърпя това страдание. Тогава си спомних Божиите слова: „Без значение какво извършва Бог в хората, те трябва да отстояват това, което самите те притежават, да бъдат искрени пред Бог и да Му останат предани докрай. Това е дългът на човечеството. Хората трябва да поддържат това, което трябва да правят“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Трябва да поддържаш предаността си към Бог). Божиите слова отново ми вдъхнаха вяра и сила и придобих решимост и смелост да се боря срещу Сатана докрай. Стиснах зъби и продължих да мълча. В този момент един полицай мина зад мен и ме ритна силно в долната част на гърба. Усетих как кръстът ми сякаш ще се прекърши, а през мен премина пронизваща болка. После отново ми нареди да заема същата поза. Но тъй като вече няколко дни седях, както те изискваха, ръцете ми бяха толкова натежали, че просто не можех да ги вдигна. Полицаят изпадна в ярост, грабна белезниците ми и ги дръпна силно нагоре. След това внезапно ги пусна. Продължи да го прави и не спря, докато целият не се изпоти. След това ме зашлеви няколко пъти и изруга: „Не вярвам да си направена от камък. Ще се върна за теб по-късно“. Лицето ми беше подуто и изтръпнало от шамарите, а китките ми бяха започнали да кървят от белезниците. Малко по-късно полицаите отново започнаха да ми пускат ток, както преди, и бях изтезавана до такава степен, че не остана капчица сила в тялото ми. И двете ми ръце сякаш бяха извадени от ставите, а болката беше непоносима. През нощта няколко полицаи се редуваха да ме пазят и не ми позволяваха да спя. После ми донесоха листи и химикал и ме накараха да напиша имената и адресите на приемните домове, които познавах. Помислих си, че никога няма да продам братята и сестрите си, но наистина не можех да понасям повече на изтезанията. Затова само държах химикала и се престорих, че ще пиша. Те решиха, че ще се призная, и тази нощ повече не ме удряха.

На четвъртия ден полицаите видяха, че не съм написала нищо, затова ме накараха да вдигна и двете си ръце над главата и не ми позволяваха нито да ги отпускам върху главата си, нито да ги свивам. Не издържах дори десет минути, преди ръцете да започнат да ме болят и неволно да се раздалечават. Белезниците се впиваха дълбоко в плътта ми. След по-малко от половин час ръцете ме боляха толкова много, че наистина не можех повече да ги държа вдигнати. Един от полицаите се вбеси и се втурна към мен, грабна белезниците ми изапочна да ги дърпа рязко нагоре и надолу — повече от дузина пъти. Всеки път, когато ги дръпнеше, цялата ми тежест увисваше на китките. Усещах като че ли режат китките ми с нож. Имах чувството, че просто не мога да издържа повече. Затова се помолих на Бог в сърцето си: „Боже, страх ме е от мъченията на тези демони и ме е страх, че може да не успея да издържа и да Те предам. Моля Те, дай ми вяра и сила и ме защити, за да мога да остана непоколебима в свидетелството си и да унижа Сатана“. В този момент си спомних друг откъс от Божиите слова: „Авраам пожертва Исаак — вие какво пожертвахте? Йов пожертва всичко — какво пожертвахте вие? Толкова много хора са се жертвали, като са отдали живота си и са пролели кръвта си, за да търсят истинския път. Вие платихте ли тази цена?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Значението на спасяването на потомците на Моав). Авраам е успял да върне единствения си син на Бог, а Йов е изгубил цялото си богатство и деца, а тялото му е било покрито с язви, но той не се е оплакал от Бог и все още е можел да възхвалява святото име на Бог. Много светци в историята са дали живота си за Божието евангелие. Всички те са имали истинска вяра в Бог и са можели да предложат всичко за Него. Но какво бях направила аз за Бог? Когато се изправях пред такава ситуация, чувствах само страх и ужас в сърцето си. В сравнение със светците от миналото аз бях нищо. Тази мисъл ме накара силно да се засрамя, но в същото време сърцето ми беше изпълнено със сила и придобих вярата да се изправя пред изтезанията на полицаите. Помолих се в сърцето си: „Боже, днес се оставям в Твоите ръце. Колкото и страдание да изтърпя, ще остана непоколебима в свидетелството си за Теб“. Тогава двама полицаи хванаха по една от ръцете ми, а после един полицай удари с ток тила и челюстта ми с електрошоковата палка. След това пъхна палката в ръкавите ми, за да удари ръцете ми с ток. После взеха чаша вода и я изляха върху долната част на краката ми. Двама полицаи стъпиха на пищялите ми, а след това използваха електрошоковата палка, за да ударят с ток краката ми. Цялата треперех и пищях от болка. Накрая дори нямах сили да крещя и просто се свлякох на пода. Лицето ми беше обляно в сълзи и пот, сякаш току-що бях извадена от вода. Тогава полицай У извика: „Ти си църковният водач в този район, така че казвай — къде са 200 000-те юана? Кои са висшестоящите ти водачи? Колко хора в този район вярват във Всемогъщия Бог? Коя печатница използвахте за книгите си? Днес ще кажеш всичко, иначе те чака адска болка!“. Гледах свирепите им и заплашителни лица и мразех тези демони с цялото си сърце! Но тогава си помислих за настоящата си ситуация. Нямаше място за съпротива и всичко, което можех да направя, беше просто да ги оставя да ме изтезават и опустошават. Колкото повече мислех за това, толкова повече се плашех и страхувах, че ще умра в ръцете им. В този момент си спомних един откъс от Божиите слова: „Моя е последната дума във всичко случващо се във вселената. Съществува ли нещо извън Моя контрол?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Словата на Бог към цялата вселена, Глава 1). Бог контролира и господства над всичко и решението дали щях да бъда измъчвана до смърт беше в Божиите ръце. Колкото и брутални да бяха тези демони, те не можеха да ми сторят нищо без Божието позволение. Трябваше да имам вяра в Бог. Също така си помислих как Петър е бил разпнат с главата надолу за Бог. Той е успял да даде живота си на Бог безрезервно. Постигнал е покорство до смърт и е обичал Бог докрай. Смъртта на Петър е била смислена и ценна и той е получил Божието одобрение. Исках да последвам примера на Петър и дори да означаваше да умра, щях да остана непоколебима в свидетелството си за Бог.

Около 14:00 ч. полицаите донесоха куп снимки и поискаха да ги идентифицирам една по една. Просто продължавах да повтарям, че не познавам нито един от тези хора. Един от полицаите грабна папка и ме удари с нея по лицето. Ударът беше толкова силен, че видях звезди, а главата ми натежа. После дойде друг полицай и ме удари по лицето толкова пъти, че изгубих бройката. Докато ме удряше, той стисна зъби и каза: „Днес ще изтръгна признание от теб с бой!“. Преби ме толкова жестоко, че започнах да кървя от ъгъла на устата си, а устните ми се подуха. Главата ми се въртеше и просто си седях неподвижно. После полицаят поиска да седна в същата поза като преди, но тъй като не бях яла или пила нищо през последните три дни и полицаите ме бяха изтезавали, нямах абсолютно никаква сила в тялото си. След като известно време държах ръцете си вдигнати, те започнаха да увисват. Тогава полицаят взе запалка и постави пламъка под пръстите ми и щом ръцете ми се свлякоха, почувствах пронизваща болка, докато пръстите ми горяха. Ръцете ми накрая изгоряха до жълто, а болката беше толкова силна, че не смеех дори да ги докосна. Тогава полицаите ми казаха да хвана електрошоковата палка с две ръце и всеки път когато ръцете ми увисваха, те включваха захранването и удряха с ток дланите ми. Удариха ме с ток около четири-пет пъти за около половин час. По-късно друг полицай донесе бамбукова пръчка, дълга около тридесет сантиметра и дебела колкото пръст, и започна да бие горната част на дланите ми с всичка сила. Ръцете ми се подуха толкова, че заприличаха на бухти. По горната страна на дланите ми имаше дълбоки сини следи, а от тях се процеждаше кръв. След това полицаят грабна белезниците ми и започна да ги дърпа силно нагоре и надолу около дузина пъти. Скобите на белезниците се впиха в плътта ми, а от китките ми започна да тече кръв. Той ме зашлеви жестоко и питаше: „Ще си признаеш ли най-сетне? Къде са 200 000-те юана?“. Пренебрегнах го, Той беше бесен и отново грабна електрошоковата палка, пъхна я в ръкавите ми и удари с ток ръцете ми. Стисна зъби и каза: „Да видим колко си твърда наистина!“. Отново се свлякох на пода, но тогава той пак ме дръпна нагоре и поля долната част на краката ми с вода. След това пъхна електрошоковата палка в крачолите на панталоните ми и ми пусна ток по краката. Беше толкова силно, че краката ми започнаха да се гърчат и инстинктивно започнах да се опитвам да ги предпазя с ръце. Вбесеният полицаят многократно удряше с ток ръцете, краката и горната страна на дланите ми. Накрая стъпка силно няколко пъти по пищялите ми. Помислих, че са счупени и изкрещях в агония. Едва тогава полицаите най-сетне спряха. Свлякох се на земята в пълно изтощение. Няколко полицаи се събраха и погледите им се впиваха в мен. Докато някои ме сочеха и ме подиграваха, други мърмореха помежду си. Мразех тези демони с цялото си сърце, но и бях ужасена, че ще продължат да ме изтезават. Не спирах да призовавам Бог в сърцето си, като Го молех да ме защити и напътства. В този момент си спомних един църковен химн, който бях пяла преди, „Искам да видя деня на Божията слава“: „С повереното от Бог в сърцето ми никога няма да коленича пред Сатана. Макар че може да загубя главата си и кръвта ми да бъде пролята, гръбнакът на Божия народ не може да бъде превит. Ще дам гръмко свидетелство за Бог и ще унижа дяволите и Сатана. Болката и несгодите са предопределени от Бог и аз ще Му бъда предана и ще Му се покорявам до смъртта. Никога повече няма да карам Бог да плаче или да се тревожи. Ще принеса любовта и предаността си на Бог и ще довърша мисията си, за да Го прославя“ (Следвайте Агнеца и пейте нови песни). Колкото повече пеех в сърцето си, толкова по-силна се чувствах. Както и да ме изтезават полицаите след това, дори и да ме осакатяха или убиеха, никога нямаше да предам Бог; бях решила да остана непоколебима в свидетелството си за Бог.

На петата нощ полицай У отново донесе листи и химикал и ми каза да напиша отговорите на въпросите им. Също така добави: „Напиши го ясно преди зазоряване или ще прекараш остатъка от дните си с електрошоковата палка!“. Тъй като не бях почивала от пет дни, не спирах да се унасям, докато седях там. Един от полицаите ме накара да се изправя, за да остана будна, и всеки път, когато затварях очи, те ми крещяха или удряха стола с електрошокова палка. Бях изключително напрегната и всеки удар ме ужасяваше. Стоях там, клатушках се и се чувствах така, сякаш главата ми е напълно празна. Виждах двойно, съзнанието ми беше много замъглено и не можех да чувам ясно въпросите на полицаите, каквото и да ме питаха, аз просто отговарях с „Да“. Бях ужасена да не бъда манипулирана от полицията, затова се щипех силно между палеца и показалеца, като правех всичко възможно, за да остана будна. В същото време постоянно призовавах Бог в сърцето си: „Боже! Вече не мога да се контролирам. Ужасена съм, че ще се изпусна и ще продам братята и сестрите си. Моля Те, отвори ми път“. След известно време видях, че полицаите, които ме пазеха, се бяха отпуснали и заспали. Осъзнах, че това е Бог, който ми отваря път, и реших да избягам. Затова бавно започнах да се придвижвам към вратата и не след дълго вече бях до нея. Внимателно отворих вратата и слязох долу, като се страхувах да не издам шум, който да събуди полицаите. В това време сърцето ми почти изскочи от гърлото. Щом излязох, отчаяно избягах към една уличка. Заради петте дни и нощи без храна, вода и сън заедно с жестоките изтезания от полицаите физическите ми сили бяха почти изчерпани и след няколко крачки краката ми омекнаха и почти се поддадоха, но от страх, че полицаите ще ме настигнат, се насилих да продължа да тичам. Залитах, без да знам колко пресечки или улици съм прекосила, докато накрая стигнах до един двор, където се строеше къща. Тази нощ, тъй като валеше, легнах по корем в един ъгъл в купчина боклуци и се покрих с купчина трева. Цялата мръзнех и треперех в дъжда. В този момент чух полицаите по петите ми, които крещаха: „Ако я хванем, дори да не я убием, ще я одерем!“. Крясъците на полицията ме изпълниха със страх и не знаех какво да правя. Не спирах да призовавам Бог в сърцето си: „Боже! Какво да правя? Боже! Моля Те, защити ме“. Притаих дъх и лежах напълно неподвижна, по корем. След известно време районът постепенно утихна отново и напрежението в сърцето ми най-накрая намаля.

Около 2 ч. сутринта не чувах никакви звуци около себе си, така че най-накрая се осмелих да изляза. След няколко усложнения намерих дома на една възрастна сестра. Като забеляза, че съм покрита с рани, сестрата се впусна да стопли вода, за да се изкъпя, а след това ми донесе димяща купа с яйчено фиде, за да ям. Знаех, че всичко това е Божията любов и бях толкова трогната, че се разплаках и не можех да спра. Не спирах да благодаря на Бог в сърцето си. По-късно сестрата купи малка ножовка и след повече от два часа рязане най-накрая успя да среже белезниците ми. Когато те най-накрая се счупиха, сестрата хвана китките ми с две ръце и заплака от жалост. Раните на китките ми заздравяха след повече от два месеца. След пет последователни дни без сън развих мигрена и шум в ушите. След като бях удряна с ток толкова много пъти, вече се ужасявам от електричество. Не смея да докосвам щепселите на електрическите уреди у дома, тъй като и най-малкото докосване ми създава илюзията, че в ръката ми протича електрически ток.

По време на този арест изгубих бройката колко пъти бях удряна с ток и всеки път, когато ме изтезаваха, изпитвах болка или се чувствах слаба, призовавах Бог и се молех в сърцето си. Божиите слова ми даваха вяра и сила. Видях властта на Божиите слова и преживях Божията любов и закрила за мен, и вярата ми в Бог стана още по-силна. В същото време чрез всички тези мъчения видях ясно и дяволската същност на Компартията: на омраза към Бог и съпротива на Бог. Това е жив демон, който поглъща душите на хората и изтезава телата им. Отхвърлих го и се опълчих на него от дън душа и станах по-решителна от всякога да следвам Бог до самия край!