От Лу Пин, Китай

През 2012 г., когато бях църковен водач, заради предателството на един Юда бях арестувана от местната полиция. Полицаите ме изтезаваха четири дни и три нощи наред, като се редуваха на смени, за да ме пазят. Щом започнех да задрямвам, ме удряха по главата с керамичен съд, крещяха ми и ме обиждаха. Притискаха ме да разкрия кои са висшестоящите водачи и като виждаха, че мълча, извръщаха белезниците ми назад с всичка сила и ме заплашваха, като казваха, че ако не проговоря, двете ми деца ще бъдат изключени от университета. Не се хванах на уловките им и не казах нищо. По-късно бях толкова изтощена, че просто вече не издържах. Ушите ми пищяха, а главата ми бучеше. Чух един полицай да казва: „Да видим дали ще издържиш още една седмица. Имаме достатъчно време. Ще те държим така, докато не загубиш разсъдъка си и не ни кажеш каквото искаме“. Бях много замаяна и се опитвах с всички сили да проясня съзнанието си поне малко. Един полицай каза яростно: „Ако не признаеш, ще те изпратим тайно в друга провинция и семейството ти няма да може да те намери“. Като чух това, много се уплаших. Помислих, че изпратят ли ме в друга провинция, със сигурност ще продължат да ме изтезават и че ако умра от изтезанията, няма да имам никакъв шанс за спасение. Тогава полицията настоя да издам имената на поне седем души. Бях толкова изтерзана, че едва стоях на краката си, и се тревожех, че ако изгубя разсъдъка си и разкрия важна информация за църквата, ще се превърна в Юда, който е предал Бог, а това би означавало още по-тежко наказание. Мислех си: „Четиримата братя и сестри, които бяха арестувани преди няколко дни, вече са глобени и освободени. Ако кажа техните имена, полицията няма да ги безпокои известно време. Имаше и един човек от арестуваните, който ме беше продал в миналото и вече беше премахнат от църквата. Дори и полицията да го хване, тъй като няма информация за църквата, тя няма да претърпи никакви загуби“. И така, посочих имената на тези петима души. За моя изненада един полицейски началник тръшна тефтер пред мен, посочи ме с пръст и изкрещя: „Не си играй с мен. Тези хора вече бяха „образовани!“. Когато някои негови подчинени видяха, че началникът им се ядосва, увиха главата ми в електрическо одеяло и започнаха да ме ритат по коленете, след което ми събуха обувките и чорапите и започнаха да ме налагат по стъпалата с кожен колан. Един от тях каза: „Ако не проговориш, ще ти забием бамбукови клечки за зъби под ноктите“. Каза това и отиде да ги вземе от колата. Ужасих се и си помислих: „Ако наистина ми забият бамбукови клечки за зъби под ноктите, как ще го понеса? Изглежда са решени да ме изтезават до смърт“. Чувствах се много слаба. Помислих си за един брат, който често ме беше приемал в дома си. Той беше възрастен човек и можеше само да е домакин на сбирки в дома си, та сметнах, че ако го продам, това няма да нанесе големи загуби на църквата. Записах истинското му име и адрес. Те видяха, че още не съм назовала имената на много хора, затова продължиха да ме разпитват. В този момент разумът ми се проясни и усетих, че сърцето ми ненадейно се изпразни, сякаш бях изгубила душата си. Почувствах истински страх. Бях продала братята и сестрите си като Юда и Бог нямаше да ми прости, а животът ми на вярваща в Бог беше напът да приключи. Мразех тези демони, но мразех и себе си за това, че съм се поддала на техните уловки. След това, когато отново се опитаха да ме принудят да говоря, категорично отказах и накрая ме пуснаха.

Когато се прибрах у дома, в тялото ми не беше останала никаква сила. Припомних си откъс от Божиите слова, който бях чела преди: „Вече няма да съм милостив към онези от вас, които не показаха никаква преданост към Мен във време на страдание, защото милостта Ми има граници. При това не харесвам никой, който някога Ме е предал. Още по-малко Ми харесва да общувам с онези, които предават интересите на приятелите си. Такъв е Моят нрав, независимо от това кой е този човек. Трябва да ви кажа следното: Да не се надява на повторно опрощение всеки, който огорчава сърцето Ми, докато всички, които Ми бяха предани, ще пазя завинаги в сърцето Си“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Подгответе си достатъчно много добри дела за вашата крайна цел). Бог е праведен и свят. Продадох братята и сестрите си като Юда и накърних Божия нрав. Чувствах, че Бог със сигурност не би желал човек като мен. Щом си помислех за това как съм продала братята и сестрите си, сърцето ми се свиваше от болка. Възрастният брат ме беше приемал в дома си, а аз го бях продала. Мразех себе си, че отвръщах на добротата с враждебност, че бях по-лоша от животно, а още повече съжалявах за предателството си към Бог. През онези дни плачех почти всеки ден. Спомних си колко бях щастлива, когато се събирах с братята и сестрите си и изпълнявах дълга си с тях, но онези дни си бяха отишли безвъзвратно. Бях се превърнала в Юда, отритната от Бог. Бях извършила непростим грях и чувствах, че дори да продължа да вярвам, Бог няма да спаси човек като мен. Не исках дори да чета книгите с Божиите слова или да се моля, а щом си помислех, че животът ми на вярваща в Бог е към своя край, се чувствах много нещастна и унила. Мислех, че може би смъртта в крайна сметка ще ми донесе облекчение. Когато бях паднала толкова ниско, чух много нежен глас, който прошепна в ухото ми: „Докато имаш дори и искрица надежда, Бог ще ти даде спасение“. Бързо потърсих Божии слова, които да почета. Бог казва: „Доколкото сега имате поне частица надежда, независимо дали Бог си спомня за миналите ви прегрешения, към какъв начин на мислене трябва да се придържате? „Трябва да се стремя към промяна в нрава ми, към познаване на Бог, никога повече да не се подлъгвам от Сатана и никога повече да не върша нещо, което би опозорило Божието име“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Докато четях Божиите окуражителни слова, бях толкова трогната, че избухнах в сълзи. Чувствах се толкова засрамена. Бог не се отнесе към мен според прегрешението ми, а ми даде възможност да се покая. Трябваше да продължа да се стремя. Ако не можех да изпълнявам дълга си, можех да чета Божиите слова у дома и не можех повече да затъвам в отчаяние. По-късно чух от братята и сестрите, че полицията не е тръгнала по следите на другите хора, които бях продала. Колкото до брата, който ме беше приемал в дома си — когато полицаите отишли в дома му да го арестува, той чул, че приближават, и се скрил, така че не го заловили. Тъй като не бях причинила значителни загуби на църквата, не бях отлъчена. Знаех, че това е Божията милост и търпимост към мен, и се чувствах толкова благодарна и задължена на Бог. Бях изпълнена със съжаление и вина. По време на полицейския разпит, ако бях прозряла техните уловки и се бях уповавала на Бог, за да издържа само още малко, щях да се окажа в много по-добро положение и нямаше да се превърна в Юда, нито да оставя такова огромно петно след себе си. В бъдеще, ако полицията ме арестува отново, ще остана непоколебима в свидетелството си и дори това да означава да ме пребият до смърт, няма да се поддам на Сатана, нито ще продам братята и сестрите си.

В края на есента на 2013 г. Националната служба за сигурност към окръга нареди на местната полиция да ме отведе насила в Бюрото за обществена сигурност. По пътя си мислех: „Каквито и уловки да използва полицията този път, дори да ме изтезава до смърт, няма да продам братята и сестрите си, нито ще им дам информацията за църквата“. Като пристигнах в Бюрото за обществена сигурност, капитанът от Националната служба за сигурност ме разпита за местонахождението на църковните дарения, като каза, че ако не отговоря, ще ме изпратят в общинския женски арест. Разбрах, че искат да докопат църковните пари. Бяха напълно достойни за презрение и безсрамни въпреки заплахите им аз мълчах. Накрая ме пуснаха. Като се върнах у дома, ме поставиха под постоянно наблюдение и инструктираха семейството ми да ме наблюдава. В продължение на почти две години не можех да посещавам сбирки, нито да изпълнявам нормално дълга си. Чувствах се донякъде сломена и щом си помислех как някога съм предала Бог и съм постъпила като Юда, че вече не мога да изпълнявам никакъв дълг, че нямам възможност да изкупя вината си за стореното и че в крайна сметка ще бъда сред онези, които ще бъдат отстранени, сърцето ми се свиваше, сякаш някой го пронизваше с нож. Плачех в молитвата си към Бог и Го молех да ме напътства. По-късно си спомних химна с Божиите слова, който често пеех преди — „Изпитанията изискват вяра“: „Докато преминават през изпитания, за хората е нормално да са слаби, да изпитват негативизъм в себе си или да нямат яснота за Божиите намерения или за пътя на практикуване. Но в общи линии ти трябва да имаш вяра в Божието дело и също като Йов да не се отричаш от Бог“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Тези, които ще бъдат усъвършенствани, трябва да бъдат подложени на облагородяване). Успях да разбера Божието намерение. Това, което човек трябва да придобие чрез страдание и облагородяване, е истинската вяра в Бог. Трябваше да се покоря и не трябваше да губя вярата си в Бог и дори да не можех да излизам, за да изпълнявам дълга си, можех да пиша статии със свидетелства за преживявания вкъщи. Като си го помислих, болката ми леко утихна.

През 2015 г. църквата ми възложи да изпълнявам дълг, свързан с текстове. Веднъж чух брат Джан Мин да разказва за преживяването си, когато е бил арестуван заради вярата си. Той каза: „Дори да бъда продаден и хвърлен в затвора, няма да продам другите. Направя ли го, значи съм напълно лишен от човешка природа!“. Като чух братът да казва това, не посмях дори да вдигна глава. В сърцето си усетих болка, сякаш някой го прободе с нож. Този брат беше готов да влезе в затвора, но да остане непоколебим в свидетелството си, а аз — от страх за живота си — продадох братята и сестрите си. Това беше непростимо прегрешение. Мисълта, че Бог няма да спаси човек като мен, ме остави в униние. По-късно прочетох статии със свидетелства за преживявания от братя и сестри, в които заявяваха, че са готови да дадат живота си, за да останат непоколебими в свидетелството си за Бог, и отказваха да станат Юда. Макар да бяха бити и измъчвани, силата им да свидетелстват за Бог и да Го прославят с високо вдигната глава беше наистина вдъхновяваща. После погледнах себе си. За телесно удобство се бях превърнала в срамен Юда, бях продала братята и сестрите си и бях опозорила Божието име. Бях наистина егоистична и достойна за презрение — по-лоша и от животно, недостойна да живея! Болката ми беше толкова голяма и си мислех, че когато някой ден умра, ще бъда свободна и вече няма да понасям това мъчение в душата си. Скоро след това хроничният ми стомашен проблем се влоши, а ревматизмът в краката също се обостри. Болката беше толкова силна, че не можех да спя нощем. През това време сестрите, с които си сътрудничех, ми напомниха да търся истината и да се самоанализирам. Мислех си: „Какво има да размишлявам? Тази болка е Божието наказание и възмездието, което заслужавам. Кой ми е виновен, че тогава се уплаших от смъртта и станах Юда? Това петно никога няма да бъде изтрито. Колкото и да се стремя, няма да имам шанса да бъда спасена като другите братя и сестри. Просто ще правя каквото ми каже църквата. Ако мога да полагам труд, ще го правя, а когато това приключи, просто ще умра“. Понеже не търсех истината, години наред тънех в прегрешението си, без да се почувствам свободна. Този въпрос ми беше като трън в сърцето и самото му споменаване ми причиняваше дълбока болка.

През декември 2023 г. гледах видеоклип със свидетелство за преживяване. В него имаше откъс от Божиите слова, който се отнасяше точно до моето състояние. Всемогъщият Бог казва: „Има и друга причина хората да изпадат в унило състояние и тя е, че преди да навършат пълнолетие или след като станат възрастни, им се случват някои конкретни неща, т.е. те извършват някакви прегрешения или правят някои идиотски, глупави и невежи неща. Такъв човек изпада в унило състояние заради тези прегрешения, заради тези идиотски и невежи неща, които е вършил. Този вид униние е самоосъждане и също така е донякъде определяща за човека. […] Хората, които са вършили тези неща, неволно често се чувстват неспокойни, когато нещо конкретно се случи или в определена среда и обстановка. Това чувство на безпокойство ги кара несъзнателно да изпадат в дълбоко униние и това униние ги обвързва и ограничава. Всеки път, когато слушат проповед или общение за истината, това униние бавно се промъква в ума им и дълбоко в сърцето им и те се измъчват с въпроси като например: „Мога ли да го направя? Способен ли съм да се стремя към истината? Способен ли съм да постигна спасение? Какъв човек съм? Преди правех това, бях такъв човек. Не мога ли да бъда спасен? Бог ще ме спаси ли все пак?“. Някои хора понякога може да се освободят от емоцията си на униние и да го оставят в миналото. Те използват своята искреност и прилагат цялата енергия, която могат да съберат, за да изпълняват дълга, задълженията и отговорностите си, и дори могат да вложат изцяло сърцето и ума си в стремежа към истината и в размисъл и усилена работа върху Божиите слова. В момента, в който възникне някаква специална ситуация или дадено обстоятелство обаче, емоцията на униние отново ги обзема и ги кара да се обвиняват дълбоко в сърцето си. Те си мислят: „Ти направи това преди и беше такъв човек. Можеш ли да постигнеш спасение? Има ли смисъл да практикуваш истината? Какво мисли Бог за стореното от теб? Ще ти прости ли за него? Може ли да платиш цената по този начин, за да компенсираш това прегрешение?“. Дълбоко в себе си често се упрекват и чувстват вина и винаги се съмняват, винаги се измъчват с въпроси. Никога не могат да загърбят тази емоция на униние или да се отърват от нея и изпитват постоянно чувство на безпокойство от срамното нещо, което са извършили. Следователно, макар да са вярвали в Бог в продължение на толкова много години, сякаш никога не са слушали, нито са разбрали каквото и да е от казаното от Него. Сякаш не знаят дали постигането на спасение има нещо общо с тях, дали могат да бъдат опростени и изкупени, или дали заслужават да получат Божието правосъдие, наказание и спасение. Изобщо нямат представа за всички тези неща. Тъй като не получават никакви отговори и понеже не получават точно отсъждане, дълбоко в себе си постоянно се чувстват унили. Дълбоко в сърцето си отново и отново си припомнят какво са направили и постоянно си го повтарят наум, като си припомнят как е започнало и как е свършило всичко, от началото до края. Както и да си го спомнят, винаги се чувстват греховни и затова през годините изпитват постоянно униние по този въпрос. Дори когато изпълняват дълга си и отговарят за определена работа, те продължават да чувстват, че нямат надежда за спасение“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (2)). След като прочетох Божиите слова, донякъде се трогнах. Откакто бях продала братята и сестрите си, в сърцето си изпитвах чувство на вина. Това петно, че съм Юда, се беше впило в сърцето ми като трън и усещах, че Бог няма да прости прегрешението ми и няма да спаси човек като мен. Много се натъжих. Въпреки че църквата не ме беше отлъчила за прегрешението ми и все още ми даваше възможност да изпълнявам дълга си, щом си спомнех за прегрешението си, усещах, че живея в униние, и бях убедена, че нямам никаква надежда за спасение. Видях толкова много братя и сестри, които след арестите си успяваха да пренебрегнат притесненията си за живота и смъртта. Видях също как те понасяха всякакви мъчения, без да предадат Бог, и живееха с истинско благородство, което ме караше да се чувствам засрамена и смутена. Мразех себе си, че съм по-лоша и от звяр, мразех себе си, че нямах сила на характера и действах като срамен Юда. Макар да изглеждаше, че изпълнявам дълга си, често си мислех: „Аз съм Юда, който е предал Бог. Ще спаси ли Бог човек като мен? Може ли Бог да прости прегрешенията ми? Мога ли да изкупя прегрешението си, като изпълнявам дълга си усърдно?“. Усещах, че Бог със сигурност трябва да ненавижда човек като мен. Когато братята и сестрите говореха за навлизане в живота и стремеж към промяна в нрава, се чувствах напълно недостойна. Прегрешението ми ме измъчваше дълго време, живеех в състояние на униние, без решимост да се стремя към истината. Задоволявах се само с това да полагам малко труд, за да изкупя прегрешението си. Божието намерение е, че в каквато и ситуация да попадне човек и каквито и прегрешения да е извършил, той може да търси промяна в нрава си. Но аз разбирах Бог погрешно и се отдалечих от Него по този начин. Каква човешка природа имаше в мен?

По-късно се замислих: „Защо съм толкова унила? Кой е истинският корен на проблема ми?“. В търсенето си прочетох откъс от Божиите слова: „Хората вярват в Бог, за да бъдат благословени, възнаградени, увенчани. Нима това не съществува в сърцето на всеки? Факт е, че е така. Въпреки че хората не говорят често за това и дори прикриват мотивите и желанието си да получат благословии, това желание и този мотив винаги са били непоклатими дълбоко в сърцата им. Колкото и духовна теория да разбират хората, каквито и знания от преживявания да имат, какъвто и дълг да могат да изпълнят, колкото и страдания да понасят и каквато и цена да плащат, те никога не се отказват от мотивацията за благословии, скрита дълбоко в сърцата им, и винаги мълчаливо се трудят в нейна полза. Нима това не е заровено най-дълбоко в сърцата на хората? Как бихте се чувствали без тази мотивация да получавате благословии? С каква нагласа бихте изпълнявали дълга си и бихте следвали Бог? Какво би станало с хората, ако тази скрита в сърцата им мотивация да получават благословии бъде премахната? Възможно е много хора да станат негативни, а някои да се демотивират да изпълняват дълга си. Те ще загубят интерес към вярата си в Бог, сякаш душата им е изчезнала. Те ще изглеждат така, сякаш сърцето им е било отнето. Затова казвам, че мотивацията за благословии е нещо, което се таи дълбоко в сърцата на хората“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Шест показателя за израстване в живота). Бог е разобличил намеренията на хората да вярват в Него. Хората понасят страдания и отдават всичко в изпълнение на дълга си заради благословии, заради бъдещето и съдбата си. Щом не могат да получат благословии и пред тях не се очертава добро бъдеще или крайна цел, изпадат в униние, престават да се стремят към истината и да полагат усилия да я практикуват и дори чувстват, че вярата в Бог вече няма смисъл. Размишлявах за времето, когато започнах да вярвам в Бог — жертвах се, отдавах всичко и активно проповядвах евангелието, и дори когато бях преследвана от семейството си, тормозена от религиозните среди и клеветена от хората в света, продължавах да изпълнявам дълга си. Вярвах, че това ще доведе до благословии и добра крайна цел в бъдеще. След като бях арестувана, продадох братята и сестрите си от страх от смъртта и се превърнах в Юда, като извърших тежко прегрешение, и затова смятах, че Бог вече няма да ме спаси. Когато видях, че не мога да получа благословии, изгубих вяра да се стремя напред и живеех като ходещ труп. По-късно отново започнах да изпълнявам дълга си, но не го направих, за да удовлетворя Бог. Просто исках Бог да види цената, която плащах в дълга си, да ми прости прегрешението и да опрости греха ми, като се надявах, че в бъдеще ще имам надежда да получа благословии. Видях как някои арестувани братя и сестри търпят изтезания и се кълнат в живота си, че няма да предадат Бог, и как остават непоколебими в свидетелството си. Докато аз бях предала Бог като Юда и когато си мислех колко омразно е моето прегрешение за Бог и че не мога да получа благословии, се отказвах от стремежа си към истината и напредъка и изпадах в отчаяние и униние. Помислих си как Павел е признал, че е най-големият грешник, който се е противопоставял на Бог, след като е бил поразен от Него, но не е разбирал природата същност на съпротивата си срещу Господ Исус и е използвал страданието, затвора, усилията и отдаването на всичко като капитал, за да поиска венец и награди от Бог. Намеренията на Павел в страданията и отдаването на всичко са били да търси благословии и да се пазари с Бог. Това не беше истинско покаяние. Аз извърших такова голямо зло, като продадох братята и сестрите си, а все още се надявах да получа Божията прошка за греховете си чрез дълга си и да имам възможност за благословии. Бях наистина неразумна! След като Бог ме търпи и ми дава възможност да изпълнявам дълга си, трябваше да имам съвест и разум и да изпълнявам дълга си усърдно, и независимо дали ще получа благословии в бъдеще, трябваше да се покоря. Затова се помолих на Бог: „Боже, винаги съм се опитвала да се пазаря с Теб за благословии и съм била наистина непокорна и лишена от човешка природа. Дори и да ме унищожиш, след като свърша труда си, пак трябва да възхвалявам Твоята праведност. Боже, готова съм да се покая истински. Независимо от изхода ми съм готова да изпълнявам добре дълга си като сътворено същество и вече да не се стремя към благословии“.

По-късно прочетох един откъс от Божиите слова и придобих известно разбиране за Божия праведен нрав. Всемогъщият Бог казва: „Някои хора, след като са допуснали малки прегрешения, правят догадки: „Дали Бог ме е разкрил и отстранил? Дали Той ще ме порази?“. Този път Бог е дошъл да работи не за да порази хората, а за да ги спаси във възможно най-голяма степен. Никой не е безгрешен — ако всички бъдат поразени, това ще бъде ли спасение? Някои прегрешения се правят умишлено, а други са неволни. Ако си способен да се промениш след като признаеш нещата, които правиш неволно, Бог ще те порази ли преди това? По този начин ли ще спасява Бог хората? Той не работи така! Независимо дали си с непокорен нрав или действаш неволно, запомни следното: трябва да размислиш и да опознаеш себе си. Промени се веднага към по-добро и се стреми към истината с всичките си сили — и независимо от обстоятелствата, не се предавай на отчаянието. Делото, което Бог върши, е да спасява хората и Той няма да поразява произволно хората, които иска да спаси. Това е сигурно. Дори ако наистина е имало вярващ в Бог, когото Той в крайна сметка е поразил, това, което Бог прави, със сигурност е праведно. След време Той ще ти разкрие причината, поради която е поразил този човек, така че да бъдеш напълно убеден. В момента просто се стреми към истината, съсредоточи се върху навлизането в живота и се старай да изпълняваш добре дълга си. Така няма как да сбъркаш! Без значение как Бог в крайна сметка се отнася с теб, това със сигурност ще бъде праведно. Ти не трябва да се съмняваш в това и не е нужно да се притесняваш. Дори и в момента да не разбираш Божията праведност, ще дойде ден, когато ще бъдеш убеден. Бог работи справедливо и почтено. Той открито разкрива всичко. Ако размислите над това внимателно, ще стигнете до прочувственото заключение, че Божието дело е да спасява хората и да преобразява покварения им нрав“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). От Божиите слова разбрах, че Бог не наказва хората веднага след като извършат прегрешения. Бог се отнася към хората в зависимост от ситуацията, намеренията и същността им. По време на периода на спасяване на човечеството, ако хората прегрешат, но могат бързо да се покаят и променят, и ако могат да търсят истината, за да разрешат прегрешенията си и активно се стремят да изпълнят Божиите изисквания, тогава Бог все пак дава още един шанс на тези хора. Това е принципът, по който Бог се отнася към хората. Бях изтезавана от полицията, докато изпадна в полусъзнание, и в тази ситуация, в момент на слабост, продадох братята и сестрите си. Това не доведе до значителни загуби за църквата или за братята и сестрите ми, а след това бях изпълнена с разкаяние и омраза към самата себе си. Църквата не ме отлъчи и все пак уреди да изпълнявам дълга си. Това беше Божията милост и търпимост към мен. В нашата църква обаче имаше двама души, които дълги години бяха водачи, които, след като бяха арестувани, се превърнаха в юди и продадоха братята и сестрите си. Те не само че не се разкаяха, но и подписаха „Трите декларации“ и насочиха полицията да разпознава и арестува братя и сестри, като действаха като съучастници и лакеи на големия червен змей. В същността си те бяха дяволи и в крайна сметка бяха отлъчени от църквата. От тези факти става ясно, че Бог има принципи в отношението Си към хората. Ако човек в момент на слабост издаде маловажна информация и след това е в състояние да изпита съжаление и искрено да се покае, Бог все още дава възможности на такива хора. Но онези, които предават Бог и имат същността на Юда, са плевели, които са се промъкнали, и трябва да бъдат отлъчени и в крайна сметка да се изправят пред Божието наказание. Аз не разбирах Божието намерение и живеех в собствените си представи и фантазии, дори не разбирах Бог правилно и се бях отказала от самата себе си. Бях наистина объркана неспособна да различа правилното от грешното и доброто от злото.

Веднъж гледах видеоклип със свидетелство за преживяване, който наистина ме развълнува. Във видеоклипа един брат беше продал сестра домакин след ареста си и му беше изключително трудно да опише с думи болката в сърцето си, затова размишляваше защо беше предал Бог и се беше превърнал в Юда. Откри, че е направил всичко това заради страха си от смъртта. Като размислих, видях, че коренът на моя провал също е страхът ми от смъртта, липсата на истинска вяра в Бог и липсата на вяра в Божието върховенство. Прочетох откъс от Божиите слова: „Кой от цялото човечество не е обгрижен в очите на Всемогъщия? Кой не живее сред предопределението на Всемогъщия? Животът и смъртта на човека по негов собствен избор ли се случват? Човек управлява ли съдбата си? Много хора умоляват за смъртта, но тя е далеч от тях; много хора искат да бъдат силните в живота и се страхуват от смъртта, но без да знаят, денят на тяхната кончина наближава, потапяйки ги в бездната на смъртта“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Словата на Бог към цялата вселена, Глава 11). Осъзнах, че животът и смъртта са в Божиите ръце. Дали ще бъда пребита до смърт от полицията, зависеше от Бог. Дори и да бъда изтезавана до смърт, ако остана непоколебима в свидетелството си и прославя Бог, смъртта ми ще бъде ценна и изпълнена със смисъл. Господ Исус е казал: „Не се бойте от онези, които убиват тялото, а душата не могат да убият; но по-скоро се бойте от онзи, който може и душа, и тяло да погуби в пъкъла“ (Матей 10:28). Въпреки че физическото тяло на човек може да умре при преследване, ако човек може да пожертва живота си, за да остане непоколебим в свидетелството си, ще получи Божието одобрение. Точно както учениците, последвали Господ Исус. Всички те са били подложени на преследване заради разпространението на евангелието на Господ. Някои от тях били разкъсани от коне, други — обезглавени, трети — пребити до смърт с камъни, а Петър е бил разпнат с главата надолу заради Бог. Те са използвали скъпоценния си живот, за да дадат гръмко свидетелство за Бог, и макар телата им да са изглеждали мъртви, душите им са се върнали при Бог и са продължили да живеят по друг начин. Те са посрамили Сатана с цената на живота си. Ако се страхувах от това да бъда изтезавана до смърт от полицията, ако бях продала братята и сестрите си и бях издала информацията за църквата и бях предала Бог, като се превърна в Юда, щях да запазя живота си, но нямаше да имам свидетелство, че практикувам истината и се покорявам на Бог. Освен това щях да стана посмешище на Сатана. Макар тялото ми да продължи да живее, в Божиите очи щях да съм мъртва и накрая пак щях да бъда наказана в ада. Не прозрях смисъла на смъртта и направих компромис със Сатана, за да протакам жалкото си съществуване. Мъката на душата ми от вечното заклеймяване е много по-болезнена от физическото страдание. Ако можех да пожертвам живота си, за остана непоколебима в свидетелството си и да прославя Бог, тогава щях наистина да живея като човек. В размишленията си открих и друга причина за падението си. Мислех си, че ако продам някои братя и сестри, които изпълняват маловажен дълг, или такива, които току-що са били заловени и освободени, това нямаше да доведе до големи загуби за интересите на църквата, но тази гледна точка беше погрешна. Ако предателството ми доведеше до арест на братя и сестри, които после не издържат на изтезанията, тогава те щяха да продадат други и още повече братя и сестри можеше да бъдат арестувани. Точно това иска Сатана. Като използва заплахи и изкушения, Сатана цели повече братя и сестри да се продават взаимно и да накара повече хора да се отрекат от Бог и да го отхвърлят, което в крайна сметка ще доведе до това хората да се сблъскат с унищожение от Бог заради това, че Му се противопоставят, и да загубят напълно шанса си за спасение. В действителност, независимо кой брат или сестра бъде продаден, това по същество е превръщане в Юда, което накърнява Божия нрав и е неизличимо петно в Божиите очи. След като осъзнах това, още повече намразих ККП, а също и себе си, че не съм разбирала истината и съм била толкова жалка.

По-късно потърсих как да се отнасям към прегрешенията си и как да практикувам, за да мога да получа Божията търпимост. Прочетох откъс от Божиите слова: „Как можеш да получиш Божието опрощение и Неговата прошка? Зависи от сърцето ти. Ако се изповядаш искрено, ако наистина осъзнаваш грешката и проблема си, осъзнаваш какво си направил, независимо дали касае прегрешение или грях, ако имаш нагласа за искрена изповед, чувстваш истинска омраза към стореното и действително се промениш и никога повече не вършиш това погрешно нещо, тогава ще дойде ден, в който ще получиш опрощение и прошка от Бог, т.е. Бог повече няма да определя изхода ти въз основа на невежите, глупави и мръсни неща, които си вършил в миналото. Когато достигнеш това ниво, Бог напълно ще забрави въпроса, ти ще бъдеш точно като останалите нормални хора и няма да има никаква разлика. Предпоставката за това обаче е да си искрен и да имаш истинска нагласа да се покаеш, като Давид. Колко сълзи проля Давид за прегрешението, което беше извършил? Безброй сълзи. Колко пъти плака? Безброй пъти. Сълзите, които той проля, могат да се опишат със следните думи: „Всяка нощ потапям леглото си в сълзи“. Не знам колко сериозно е прегрешението ти. Ако наистина е сериозно, може да се наложи да плачеш, докато леглото ти се понесе по водата от сълзите ти — може да се наложи до такава степен да се изповядваш и да се покайваш, преди да можеш да получиш Божията прошка. В противен случай се опасявам, че в Божиите очи прегрешението ти ще се превърне в грях и няма да бъдеш опростен за него. Тогава ще имаш проблем и ще е безсмислено да се говори каквото и да е повече по този въпрос. […] Ако искаш да получиш Божието опрощение, първо трябва да бъдеш искрен. От една страна трябва да имаш нагласата за сериозна изповед и също така трябва да си искрен и да изпълняваш добре дълга си, в противен случай няма за какво да говорим. Ако можеш да направиш тези две неща, ако можеш да трогнеш Бог със своята искреност и добросъвестност, така че да опрости греховете ти, тогава ще бъдеш точно като останалите. Бог ще гледа на теб по същия начин, по който гледа на другите хора, ще се отнася към теб така, както се отнася към тях, ще те съди и наказва, ще те подлага на изпитания и ще те облагородява точно както и другите хора — няма да се отнася различно към теб. Така не само ще имаш решителността и желанието да се стремиш към истината, но също така Бог ще те просветли, ще те води и ще ти осигури ресурс в стремежа ти към истината. Разбира се, тъй като сега имаш искрено и истинско желание и сериозна нагласа, Бог няма да се отнася към теб по-различно, отколкото към всеки друг, и точно като другите хора ще имаш шанса да постигнеш спасение“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (2)). След като прочетох Божиите слова, разбрах как Бог се отнася към прегрешенията на хората. Бог гледа дали хората наистина могат да намразят извършените от тях грехове, дали могат искрено да се покаят пред Бог от сърце и да търсят истините принципи, за да изпълняват добре дълга си. Бог ненавижда злите дела на хората, но също така цени сърцата, изпълнени с разкаяние. Точно както Петър, който три пъти се е отрекъл от Господ по време на страданията на Господ Исус — по-късно той си е спомнил словата на Господ Исус, съжалил е за действията си и горчиво е заплакал, като се е изповядал и покаял пред Господ Исус. След това е приел великото поръчение на Господ Исус да поеме бремето да бъде пастир на църквата и накрая е засвидетелствал любовта си към Бог, като е бил разпнат с главата надолу заради Него. Петър наистина се е покаял пред Бог и е бил усъвършенстван от Него. Има я и случката с Давид, който е извършил прелюбодейство. Праведният Божи нрав се е стоварил върху него, което довело до непрекъснати бедствия в семейството му. Той не се оплаквал на Бог, а съжалявал за това, че Го е оскърбил, и плачел толкова много, че леглото му плувнало в сълзи. На стари години млада девойка топлела леглото му, но той дори не я докосвал. Давид наистина се е покаял пред Бог. Аз бях готова да последвам примера на Петър и Давид и искрено да се изповядам и покая пред Бог. Молих се на Бог с покаяние: „О, Боже, моята емоция на униние ме е сковавала в продължение на толкова години и това се дължеше на провала ми да се стремя към истината и на дълбоко погрешното ми разбиране за Теб, както и на моята незаинтересованост да търся истината. Сега, след като прочетох Твоите слова, разбирам намерението Ти. Искам да постъпвам според Твоите изисквания, да не Те разбирам повече погрешно и искрено да се покая пред Теб“. След това се открих в общение с братята и сестрите си за своето прегрешение, като разнищих корена на моя провал. Църквата ми възложи да поя новодошлите и аз усърдно се въоръжих с истината. Когато срещах трудности при поенето на новодошлите, се молех на Бог, уповавах се на Него и търсех истините принципи. Неведнъж ставах свидетел на Божието напътствие. Бях дълбоко трогната. Въпреки че бях извършила сериозно прегрешение, когато се уповавах на Бог в трудностите си, Той все пак ме напътстваше и просветляваше, като ми позволяваше да преживея делото и напътствието на Светия Дух. Видях, че стига наистина да се покая, Бог ще ми осигури действителна помощ. Сърцето ми беше изпълнено с непрестанна благодарност към Бог. Като търсех истината и четях Божиите слова, постепенно излязох от емоцията на униние и успях да се отнеса към своето прегрешение правилно.

След като преминах през това, осъзнах, че Божието отношение към хората е като това на родителите към техните деца. Когато децата са непокорни или правят грешки, родителите не ги упрекват и наставляват постоянно, а ги напътстват с търпение, като се надяват се, че ще тръгнат по правия път. Когато Бог вижда, че хората имат прегрешения, макар и строгите Му слова да съдържат съд, разобличение, заклеймяване и наказание, Той също така посочва как да се разрешат прегрешенията, за да се постигне истинско покаяние, с надеждата, че хората могат да се стремят към истината и да постигнат спасение. Божията любов към човечеството е толкова голяма! Благодаря на Бог! Способността ми да постигна тези разбирания се дължи изцяло на Божието напътствие.