От Лян Син, Китай

През 2005 г. навърших шестдесет и осем години и един ден в началото на октомври моя приятелка ми проповяда евангелието на Всемогъщия Бог от последните дни. Като ядох и пих от Божиите слова, се уверих, че Всемогъщият Бог е единственият истински Бог, който спасява човечеството, и приех Божието дело от последните дни. По-малко от година след като започнах да вярвам в Бог, водачът ми възложи да стопанисвам църковните книги с Божиите слова. Помислих си: „След като съм поела този дълг, трябва да бъда усърдна и отговорна. Не трябва да допускам никакви грешки. Само като изпълнявам добре дълга си, мога да придобия Божието спасение“. След това активно изпълнявах дълга си, организирах и номерирах всички книги и записвах всичко прегледно. Мислех си: „Стига да се посветя изцяло на своя дълг, не само водачът и братята и сестрите ще бъдат доволни, но сигурно и Бог ще бъде удовлетворен и ще ме благослови“. Мисълта, че ще бъда благословена и спасена в бъдеще, ме правеше много щастлива. Две години по-късно водачът ми възложи да доставя книги и писма на две близки църкви. Въпреки че този дълг беше малко натоварващ за човек на моята възраст, при мисълта, че изпълнението му ще ми позволи да удовлетворя Бог и да спечеля Неговите благословии, и особено при мисълта за красотата на царството в бъдеще се чувствах особено радостна, затоване се оплаквах, дори когато бях уморена.

Годините минаваха, дойде 2024 г. и вече бях в напреднала възраст, на осемдесет и седем години. Здравето ми се влошаваше с всяка изминала година и страдах от различни болести, като аритмия, висок холестерол, високо кръвно налягане и висока кръвна захар, а три години преди това развих дегенеративно лумбално заболяване и когато то се обостряше, кръстът ме болеше толкова много, че не можех да стана, а всяко движение ми причиняваше пронизваща болка. Но честно казано, тези болести не влияеха много на настроението ми, защото не ми пречеха да изпълнявам дълга си и не влияеха на моя стремеж към спасение чрез вярата ми в Бог. Най-много ме мъчеше това, че бях оглушала и с двете уши. Изобщо не можех да чувам нормалните разговори на семейството си и те трябваше да ми крещят в ухото, за да чувам поне малко. Моето семейството ми купи няколко различни слухови апарата, но никой не ми помогна задълго. Отидох в болницата и ме диагностицираха със старческа загуба на слуха, която е нелечима. След това се чувствах така сякаш живея в безмълвен свят. Не можех да чувам Божиите проповеди или Божието общение, нито можех да чувам ясно химните с Божиите слова. На събиранията не можех да следя какво споделят другите за техните преживявания или разбирането им за истината на Божиите слова и дори когато се опитвах да чета по устните им, не можех да разбера какво казват. Предвид физическото ми състояние, църквата спря да ми възлага дълг. Изпитвах дълбока скръб и плаках безброй пъти, когато бях сама. Мислех си: „Наистина всичко свърши. Без да изпълнявам никакъв дълг, мога ли все още да се надявам на благословии или добра крайна цел? Само илюзия ли остана всичко това? Изоставил ли ме е Бог? Сега, когато съм глуха, не съм ли просто украшение, безполезен човек? Какъв дълг мога да изпълнявам все още? Някои възрастни хора в света на невярващите живеят над сто години и все още имат добър слух и добро зрение. Аз следвам Бог от осемнадесет години и през всичките тези години ревностно съм отдавала всичко на Бог и активно съм изпълнявала дълга си. Какъвто и дълг да ми възлагаше църквата, винаги го изпълнявах сериозно и отговорно и никога не съм позволявала на възрастта ми да му пречи. Така че Бог трябваше да ме благослови и защити, и да ме предпази от оглушаване. Как можах да оглушея? Сега не мога да чувам Божия глас, нито да изпълнявам дълга си. Как мога да се стремя към истината в това състояние? Нямам надежда за спасение и красотата на царството е недостижима. Всичко свърши. Изглежда Бог вече не ме иска. Както и да е, почти на деветдесет съм и не знам колко време ми остава. Просто ще преживявам и ще го карам ден за ден“. Живеех в оплаквания и неразбиране на Бог, чувствах се наистина негативна и неспокойна. Започнах да прекарвам часове на телефона, за да минава времето, и повече не исках да се моля, нито да чета Божиите слова. Като виждаше лошото ми състояние, дъщеря ми често ми крещеше в ухото: „Не си ли все още вярваща в Бог? Не трябва ли да приемаме ситуациите, които идват при нас от Бог? Дали можем да придобием Божието спасение, или не, зависи от това дали се стремим към истината. Бог е изрекъл толкова много слова и е изразил толкова много истина и за всеки проблем има път за разрешаване в Божиите слова. Очите ти са добре, така че можеш да четеш повече от Божиите слова. Прочети какво изисква Бог от възрастните хора и какви са Неговите намерения, когато ни сполети болест. Проблемите ни могат да бъдат решени само като се въоръжим с повече истина. Каква е ползата да си само негативна и неспокойна?“. Думите на дъщеря ми ме събудиха. Сърцето ми беше далеч от Бог, молех се по-малко, не бях съсредоточена, когато четях Божиите слова, и просто прекарвах часове на телефона, за да убия времето. Бях заседнала в негативизъм и не можех да се освободя. Знаех, че болестта ми беше под Божието върховенство, но просто не можех да се покоря. Тогава си спомних един стих от Божиите слова: „Най-простото правило в стремежа към истината е, че трябва да приемаш всичко от Бог и да се покоряваш във всичко. Това е едната част“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Защо човек трябва да се стреми към истината). Разбрах, че Божието намерение е да приемаме всичко, което се случва от Него, и че трябва да имаме абсолютно покорство. Фактите разкриха, че не се покорявах на Бог и че не бях човек, който се стреми към истината. Поклоних се пред Бог и се помолих: „О, Боже, откакто загубих слуха си, състоянието ми е ужасно. Чувствам, че с моята глухота вече не мога да получа спасение или благословии и живея в болка. Неразумно предявявавам изисквания към Теб и се оплаквам от Теб. Наистина ми липсва съвест и разум! О, Боже, моля Те, просветли ме и ме води да изляза от това погрешно състояние“.

По-късно размишлявах и се запитах: „Защо глухотата ми причини такава болка? Защо не мога да имам богопокорно сърце?“ Прочетох един откъс от Божиите слова: „Във вярата си в Бог хората се стремят да получат благословии в бъдеще — това е целта на тяхната вяра. Всички хора имат това намерение и тази надежда, но покварата в природата им трябва да бъде изличена чрез изпитания и облагородяване. В каквито аспекти не сте пречистени и разкривате поквара, именно в тях трябва да се облагородите. Това е Божията подредба. Бог създава подходящи обстоятелства за теб, като те принуждава да се облагородиш в тях, за да опознаеш собствената си поквара. В крайна сметка достигаш дотам да предпочиташ да умреш, за да се откажеш от умислите и желанията си и да се покоряваш на Божието върховенство и подредби. Поради това, ако хората не прекарат няколко години в облагородяване, ако не изтърпят известно количество страдание, те няма да могат да бъдат освободени от възпирането на плътската поквара в мислите и сърцата си. Те трябва да понесат страдание именно в тези аспекти, в които все още са подвластни на възпирането на сатанинската си природа, и в онези, в които все още имат свои собствени желания и изисквания. Само чрез страдание могат да се научат уроците, което означава да си способен да придобиеш истината и да разбираш Божиите намерения. Всъщност много истини се разбират чрез преминаване през страдания и изпитания. Никой не може да разбере Божиите намерения, да признае Божието всемогъщество и мъдрост и да оцени Божия праведен нрав, докато се намира в удобна и спокойна среда, или когато обстоятелствата са благоприятни. Това е невъзможно!“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Чрез просветлението и напътствията на Божиите слова осъзнах, че винаги съм вярвала в Бог заради благословиите. Вярвах, че стига да изпълнявам правилно дълга си, ще имам надежда за спасение. За добра крайна цел и за да получа благословии, приемах и се подчинявах, и се отнасях усърдно към всеки дълг, който църквата ми възлагаше. Въпреки че бях стара и стопанисването на книгите беше предизвикателство, никога не се оплаквах от трудностите, нито позволявах на възрастта ми да повлияе на моя дълг. Но след като оглушах, вече не можех да чувам Божиите проповеди или Божието общение, нито да уча химни с Божиите слова, и когато се събирах с братята и сестрите, не можех да чувам тяхното общение за разбирането им на Божиите слова. Затова почувствах, че когато приех този етап на делото, вече бях стара, а сега, след като не можех да чуя нищо, щях да придобия още по-малко истина. Особено когато църквата спря да ми възлага дълг, се притесних, че вече няма да получавам благословии, и изпитвах истинска болка. Спрях да се моля и да търся истината и просто прекарвах време на телефона си. Възприех негативно, съпротивляващо се отношение, като просто се опитвах да преживявам. Ако това не ме бе разобличило, нямаше да се самоанализирам и да опозная себе си и щях все още да си мисля, че върша добра работа в дълга си. Сега видях, че всичко, което правех, беше заради моите благословии и добра крайна цел, а не за да удовлетворя Бог. Чрез това размишление осъзнах колко отвратителна и достойна за презрение беше моята природа. Как можех да твърдя, че съм човешко същество? Как можех да имам наглостта да казвам: „Вярвам в Бог от осемнадесет години, затова Той трябва да ме благослови и защити.“? Почувствах се толкова засрамена. Бях наистина безсрамна! Моят нрав изобщо не се беше променил, независимо от моите осемнадесет години вяра. Дори да бях вярвала двадесет и осем или тридесет и осем години, пак щеше да е безполезно.

По време на духовната си практика прочетох този откъс от Божиите слова: „На какво основание ти, сътвореното същество, отправяш изисквания към Бог? Хората не са в позиция да изискват от Бог. Няма нищо по-неразумно от това да отправяш изисквания към Бог. Той ще направи това, което трябва да направи, и Божият нрав е праведен. Праведността в никакъв случай не е безпристрастност или разумност. Тя не е егалитаризъм или въпрос на разпределяне на това, което заслужаваш, според това колко работа си свършил, нито е заплащане за работата, която си свършил, или отдаване на дължимото според усилията, които си положил. Това не е праведност, а просто безпристрастност и разумност. Много малко хора са способни да опознаят праведния Божи нрав. Да предположим, че Бог беше унищожил Йов, след като Йов беше свидетелствал за Него. Това щеше ли да е праведно? Всъщност щеше. Защо се нарича праведност? Какво разбират хората под праведност? На хората им е много лесно да кажат, че Бог е праведен, ако нещо съответства на представите им. Ако обаче не го възприемат като съответстващо на представите им, ако е нещо, което не са способни да разберат, ще им бъде трудно да кажат, че Бог е праведен. Ако Бог беше унищожил Йов тогава, хората нямаше да кажат, че Той е праведен. Всъщност обаче, трябва ли Бог да се оправдава, когато унищожава хората, независимо дали са покварени, или не, и независимо дали са дълбоко покварени? Трябва ли Той да обосновава действията си пред хората? Трябва ли Бог да казва на хората правилата, които е постановил? Не се налага. В Божиите очи човек, който е покварен и може да се противопостави на Бог, няма никаква стойност. Както и да се справя Бог с него, все ще е подходящо, и всичко е подредено от Бог. Ако Бог беше недоволен от теб и след твоето свидетелство ти беше казал, че няма полза от теб, и ако по тази причина те беше унищожил, това също ли щеше да е Неговата праведност? Щеше. Възможно е сега да не си способен да го разбереш от фактите, но трябва да го разбереш на теория. […] Всичко, което Бог прави, е праведно. Макар че хората не могат да разберат Божията праведност, те не бива да съдят по свое усмотрение. Най-неразумно е хората да твърдят, че Бог не е праведен, ако нещо, което Той прави, им се струва неразумно или ако имат някакви представи за това. Виждаш, че Петър намираше някои неща за непонятни, но беше сигурен, че Божията мъдрост и Неговата добра воля присъстват в тях. Хората не могат да разберат всичко и има толкова много неща, които не могат да проумеят. Така че не е лесно да опознаем Божия нрав“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Докато обмислях Божиите слова, осъзнах, че не разбирам Божия праведен нрав. Когато Божиите действия съответстваха на моите представи, можех да ги приема и да нарека Бог праведен, но когато не съответстваха, не можех да приема, че Бог е праведен. Винаги вярвах, че след като бях намерила Бог, какъвто и дълг да ми възложеше църквата, можех да се покоря, и че изпълнявах дълга си усърдно и никога не позволявах на напредналата си възраст да го забави, затова си мислех, че Бог би трябвало да ме благослови и не би трябвало да позволи да оглушея, и че само като постъпи така, Той би бил праведен. Сега, когато не можех да изпълнявам дълга си поради моята глухота и целта ми да получа благословии не беше постигната, почувствах, че Бог не е праведен. Но след като прочетох Божиите слова, осъзнах, че това, в което вярвах, бяха просто моите представи и фантазии и че те не съответстваха на истината. Използвах светската гледна точка: „Колкото повече работиш, толкова повече получаваш; колкото по-малко работиш, толкова по-малко получаваш; без работа няма награда“, за да измервам Божия праведен нрав. Моята гледна точка беше грешна. Независимо дали Божиите действия се съобразяват с човешките представи, или не, Неговите добри намерения винаги са в тях. Каквото и да прави Бог спрямо всяко сътворено същество, то е праведно. Защото Божията същност е праведност. Не трябваше да я измервам според моите представи. Бог казва: „В Божиите очи човек, който е покварен и може да се противопостави на Бог, няма никаква стойност. Както и да се справя Бог с него, все ще е подходящо, и всичко е подредено от Бог“. Аз съм само едно обикновено сътворено същество, какво право имах да предявявам изисквания към Бог? Когато си помислех за моите неразумни изисквания към Бог, изпитвах дълбока скръб и съжаление и сълзите ми потичаха. Бях на 87 години и все още можех да чета Божиите слова, това вече беше Божията закрила и благодат. Оттук нататък повече не можех да предявявам изисквания към Бог и трябваше да се покоря на Неговите устройвания и подредби.

Прочетох още от Божиите слова: „Аз решавам крайната цел на всеки човек не според възрастта му или старшинството му, нито според количеството изтърпени от него страдания и най-малко според това доколко предизвиква жалост, а според това дали притежава истината. Няма друг избор, освен този“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Подгответе си достатъчно много добри дела за вашата крайна цел). От Божиите слова разбрах, че Бог не отсъжда крайната цел на някого въз основа на това колко страдание изглежда да е претърпял или колко е направил, а въз основа на това дали нравът му се е променил. През всичките тези години, въпреки че винаги бях изпълнявала дълга си и бях претърпяла известни трудности, не знаех много за моя покварен нрав и когато Божието дело не съответстваше на моите представи, все още можех да се оплаквам от Него и да Му се съпротивлявам. Видях, че след всички тези години на вяра в Бог моят нрав все още не се беше променил, но аз все пак се надявах на спасение и добра крайна цел, което беше просто пожелателно мислене. Въпреки че бях оглушала, очите ми все още бяха здрави и все още можех да чета Божиите слова, така че в бъдеще трябваше да се съсредоточа повече върху Божиите слова, да търся повече истината, за да разбера и разреша моя покварен нрав, и да постигна промяна в нрава.

По-късно, след като една сестра изслуша моето преживяване, тя посочи, че не съм разбрала връзката между изпълнението на дълга и получаването на благословии или беди. Тя също ми даде да прочета един откъс от Божиите слова. Всемогъщият Бог казва: „Няма нищо общо между дълга на даден човек и това дали той получава благословии или понася несгоди. Дългът е нещо, което човек трябва да изпълни, това е негово дадено от Бог задължение, което не бива да зависи от отплата, условия или причини. Само тогава става дума за изпълнение на дълга. Получаването на благословии се отнася до това, когато човек бъде усъвършенстван и се радва на Божиите благословии, след като е бил подложен на съд. Понасянето на несгоди се отнася до нрава на човека да не се променя след наказание и съд; човек преживява наказание, а не усъвършенстване. Но независимо дали получават благословии, или понасят несгоди, сътворените същества трябва да изпълняват своя дълг, като правят това, което трябва да правят, и това, което са способни да правят. Това е минимумът, който човек, стремящ се към Бог, трябва да изпълни. Не бива да изпълняваш дълга си само за да получиш благословии и да отказваш да действаш от страх да не понесеш несгоди. Казвам ви следното: изпълнението на дълга на човека е онова, което той трябва да свърши; ако човек не може да изпълнява дълга си, това е непокорство“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Разликата между служението на въплътения Бог и човешкия дълг). Докато четях и обмислях, осъзнах, че дългът на човек е поръчение, дадено от Бог, и че това е неотменна отговорност на човека, несвързана с получаването на благословии или беди. Възможността да изпълнявам дълга си като вярваща беше благословия и чест и можех да спечеля Божието одобрение само като се стремя към истината и постигна промяна в нрава, докато изпълнявам дълга си. Ако моят нрав не се променеше, колкото и видове дълг да съм изпълнила или колкото и пътища да съм изминала, ако не се стремях истината, всичко щеше да е напразно и нямаше да постигна спасение. Павел е работил повече от всеки друг, но неговият нрав не се е променил. Неговите жертви и усилия в работата му не били, за да удовлетвори Бог, а за да спечели венци и награди. Това противоречало на Божиите изисквания и той вървял по път на съпротива на Бог. В резултат на това бил наказан и свършил в ада. Трябваше да се откажа от намерението си да се стремя към благословии и независимо дали щях да постигна добра крайна цел, или не, трябваше да се стремя към истината. Въпреки че бях оглушала и временно не можех да изпълнявам дълга си, все още можех да практикувам писане на свидетелства за преживявания, за да свидетелствам за Бог. Прочетох следните Божии слова: „След като да бъдат благословени не е подходяща цел, към която да се стремят хората, каква е подходящата цел? Стремежът към истината, стремежът към промяна в нрава и способността за покоряване на всичко, устройвано от Бог, и на всички Негови подредби: това са целите, към които хората трябва да се стремят“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. В живота може да се навлезе само с практикуване на истината). След като прочетох Божиите слова, дойдох пред Бог в молитва: „О, Боже! В продължение на много години изпълнявах дълга си само за да получа благословии, вървях по път на съпротива срещу Теб. Готова съм да се покая пред Теб, да се откажа от желанието си за благословии и да се съсредоточа върху стремежа към истината. Ще се стремя към промяна в нрава и ще се подчиня на Твоите устройвания и подредби“. След това всеки ден ядях и пиех от Божиите слова и записвах това, което разбирах за моя покварен нрав. Гледах също и видеоклипове със свидетелства за преживявания, за да видя как братята и сестрите преживяват Божието дело. Понякога водех общение с дъщеря си и чувствах, че всеки ден е пълноценен и смислен. Сега състоянието и положението ми са много добри и вече не живея в болка заради моята глухота. Благодаря на Бог!