От Джан Цин, Китай

Родена съм в обикновено семейство, като и двамата ми родители бяха земеделци. Тъй като семейството ми беше бедно, другите ни дискриминираха и гледаха отвисоко, затова още от дете изпитвам чувство за малоценност. Родителите ми често ме насърчаваха да уча усърдно, за имам успешно бъдеще, а не да свърша като тях и да съм вързана за шепа земя цял живот. Реших да се стремя да излезе нещо от мен, да се отличавам и да водя по-добър живот.

През юни 2012 г., след като се дипломирах, станах учителка, но заради силния ми състезателен дух не бях доволна от начина, по който живеех. На една сбирка видях директорката Лиу да говори красноречиво от подиума. Обърнах се и забелязах, че много учители гледаха директорката Лиу със завист и възхищение в очите. Помислих си: „Колко по-добре би било, ако аз бях тази, която говори от подиума! Но сега съм просто обикновена учителка, една от многото, затова трябва да работя усърдно и да полагам повече усилия в преподаването си. Така рано или късно и аз ще заема мястото си на директор“. През следващите дни работих неуморно, като дори използвах почивките си, за да правя планове на уроците и да изучавам учебните материали, а ако някой от учениците в класа ми се затрудняваше в усвояването на материала, жертвах обедната си почивка и дори оставах до късно, за да го обучавам, докато го разбере. Работех денонощно, без да спирам, и всеки ден бях толкова изтощена, че ме боляха гърбът и кръстът. Като се прибирах вкъщи, бях напълно изтощена и просто се строполявах на леглото. Много ми се искаше да оставя работата и да си почина, но щом се сетех за директорката Лиу, която говореше красноречиво от подиума, и за изпълнените със завист и възхищение погледи на учителите, се насърчавах с мисълта: „Сега страдам, но по-късно ще се радвам на по-добър живот и ще спечеля възхищението на другите. Тези страдания напълно ще си заслужават!“. И така, грабвах екземпляра си от „Психология на възпитанието“ и започвах да уча. Благодарение на моите усилия резултатите ми от преподаването се издигнаха на челни позиции. Само за три години от обикновен учител станах ръководител на методическа група, след това технически директор, заместник-директор и накрая станах директор. Бях толкова щастлива! Още не бях навършила тридесет години, а вече заемах ръководен пост. Известно време учителите и родителите се отнасяха към мен с голямо уважение; роднини, съседи и съученици — всички ме гледаха със завист и възхищение в очите, а родителите ми ходеха с вдигната глава заради мен. Чувствах се изключително горда, а суетата ми беше напълно задоволена. С повишението дойде и по-високата заплата, а с нея се подобри и материалното ми състояние — купих си много от нещата, за които като дете можех само да мечтая. Най-сетне бях сбъднала детското си желание и водех живот, който будеше уважение. Чувствах, че всичките ми усилия и труд са се отплатили.

По-късно обаче животът се оказа не толкова прекрасен, колкото си представях. След като станах директор, макар да изглеждаше, че съм спечелила престиж и възхищение, този пост ми носеше и постоянно страдание и изтощение. След като станах директор, командировките и социалните ангажименти станаха нещо обичайно и за да си спечеля уважението на началниците и да запазя поста си, постепенно се научих да пия и да се подмазвам на другите. Веднъж един ръководител от бюрото по образование ми каза: „Виж я директор Шао — знае как да използва предимствата си, за да извлече по-големи облаги. Младостта е предимство, но знаеш ли изобщо как да се възползваш от нея максимално? Жените трябва да използват предимствата си, за да стигнат по-далеч и да издържат по-дълго“. Знаех, че директор Шао е успяла да се издигне до позицията на ръководител на образователната група в бюрото по образование, като е станала любовница на държавни служители. Бях отвратена от техните методи. Винаги, когато си мислех за вечерите, на които трябваше да пия и да слушам мръсотиите на началниците си, се чувствах крайно отблъсната и много пъти исках да избягам, но в името на позицията си на директор не можех да направя нищо, освен да търпя. Председателят на училището също често ме водеше по социални ангажименти, запозна ме с видни личности от образователния сектор, привидно с цел професионален обмен, а всъщност целта беше да ме направят тяхна любовница и да продадат тялото ми. Чувствах се крайно отвратена. Всеки път, когато се свързваха с мен, ги залъгвах с нещо. Но тъй като не играех по правилата им, председателят беше крайно недоволен от мен и понякога ме вземаше под прицел в работата. Въпреки че работните ми отчети бяха много добре направени, а бизнес плановете ми бяха добре структурирани, все се опитваха да намерят грешка, което ме оставяше без думи. Един ден случайно видях, че телефонът на началника ми е пълен с мои снимки, и изведнъж ме обзе неописуемо чувство на страх. Помислих си: „Аз ли ще съм следващата им жертва?“. Бях ужасена. Всеки ден се чувствах изключително уморена и изтощена от всички социални ангажименти и командировки и постоянно бях напрегната — тревожех се, че началникът ми ще се възползва от мен. Всеки ден се чувствах така, сякаш ходя по тънък лед и изпитвах болка, като че ли съм ходила по ръба на остър нож. Страхувах се, че не работя достатъчно усърдно, за да изпълня изискванията на началника, и че директорският ми пост е застрашен. Затова се стараех още повече да изпипам всичко в работата си, за да съм сигурна, че началникът няма да открие недостатъци. За да го постигна, работех ден и нощ, понякога дори без да намеря време да изпия една чаша вода цял ден. Често се чувствах замаяна и изтощена, а с времето гърлото ми започна да пресъхва и да ме дразни, а понякога кашлях толкова силно, че изкашлях кръв. И все пак мислите ми още бяха заети с това как да запазя поста си на директор. Ден след ден, година след година напрежението в мен се трупаше ежедневно и известно време зстрадах от безсъние. Усещах, че съм на ръба на депресията. Свекърва ми ме виждаше в това състояние и ме посъветва да се откажа от директорския пост и да си намеря друга работа. Тя също така ми проповяда евангелието и ми намери откъс от Божието слово, който да прочета. Бог казва: „Съдбата на човека е в Божиите ръце. Ти не си способен да се контролираш: въпреки постоянното суетене и занимаване за себе си, човекът остава неспособен да се контролира. Ако ти знаеше какво те очаква в бъдеще, ако можеше да контролираш собствената си съдба, щеше ли още да си сътворено същество?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Възстановяване на нормалния живот на човека и отвеждането му до прекрасна крайна цел). Когато прочетох думата „съдба“, се сетих за себе си: Човекът, за когото копнеех да бъде мой партньор, беше човек, който разбира от романтика и чувства, но човекът, който влезе с мен в ритуалната зала, беше човек, който не разбираше идеите за гъвкавост или романтика, на когото му липсваха въображение и креативност. Още от детството си винаги съм искала да спечеля възхищението на другите чрез усилията си, тъй като вярвах, че това ще ми донесе щастие. След като станах директор обаче, установих, че не само не съм щастлива, но съм дори по-нещастна от преди. В един момент дори изпаднах в депресия. Тогава разбрах, че съдбата на човека е нещо, което самият той не може да контролира.

По-късно прочетох друг откъс от Божиите слова: „Всемогъщият е милостив към тези, които са страдали дълбоко; в същото време изпитва неприязън към хората, които изобщо нямат съзнание, тъй като е трябвало да чака твърде дълго за отговор от хората. Той желае да търси, да потърси твоето сърце и дух, и да ти донесе вода и храна, за да се събудиш и да не бъдеш вече жаден и гладен. Когато си изтощен и когато почувстваш част от пустотата на този свят, не се обърквай, не плачи. Всемогъщият Бог, Стражът, ще прегърне пристигането ти по всяко време“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Въздиханието на Всемогъщия). След като прочетох този откъс от Божиите слова, бях дълбоко развълнувана. Почувствах, че Бог разбира хората толкова добре, и видях любовта Му към човечеството. Замислих се как работех ден и нощ, за да стана директор, и как, след като станах директор, често пътувах по работа и имах социални ангажименти, тъй като се опитвах да се харесам и да спечеля благоволението на началниците си. Всеки ден бях под огромно психическо напрежение. Не успявах да намеря човек, на когото да се доверя, нито убежище за измъчената си душа. Поговорих с майка ми и тя ме посъветва: „Трябва да работиш усърдно и да знаеш как да се държиш пред началниците си. Ако загубиш работата си, съседите ще ни гледат отвисоко“. Споделих с мъжа ми и той просто ми каза: „С времето всичко ще се оправи“. Но с течение на времето се озовах на ръба на нервен срив. Кой можеше да разбере чувствата ми? Именно чрез Божиите слова разбрах, че само Бог разбира хората истински и че Той усеща непоносимата ми горчивина, като ми казваше да не плача и да не се чувствам изгубена, и че Той ще ме приеме, когато пристигна. Почувствах, че само Бог наистина познава сърцето ми и че мога да споделя всичко с Него, а душата ми намери огромна утеха. Исках да изследвам Божието дело в последните дни, но като си помислих колко съм заета с работа, се зачудих кога ли ще имам време. Затова се опитах да се помоля на Бог и да изразя мислите си пред Него: „О, Боже! Не искам да живея такъв живот, той е крайно изтощителен. Моля Те, отвори ми път!“. В този момент по-голямата ми сестра ми се обади и ме предложи да работя в една детска градина. Това беше единствената държавна детска градина в целия окръг, а училището разполагаше с най-добрата учебна база и условия за преподаване в окръга. Макар че исках да отида, бях направила много жертви, за да получа директорския пост, затова чувствах, че ще ми е трудно да се откажа от всичко това сега. Но като се замислих за непристойните действия на началника ми спрямо мен, се почувствах отвратена. Тогава се замислих дали да не отида в тази детска градина, като предполагах, че благодарение на усилията ми новите началници в крайна сметка ще ме повишат до директор на детската градина и тогава ще възвърна статуса си. По този начин бих могла едновременно да изследвам Божието дело и да спечеля уважението на хората. Щях да улуча с един куршум два заека!

През юли 2019 г. напуснах директорския си пост и отидох в детската градина. Работата в сферата на предучилищното образование обаче не беше толкова проста и лесна, колкото си представях, и често ми се налагаше да преминавам различни обучения и конкурси за придобиване на основни педагогически умения, така че бях заета всеки ден. Особено когато виждах одобрителните погледи на началниците към изявените учители, изпитвах завист и несъзнателно се впуснах в стремежа да спечеля уважението на другите. Започнах да уча пиано, да репетирам танци и да подготвям различни програми като луда и не ми оставаше никакво свободно време. Намерението ми да потърся Божието дело в последните дни беше изместено от трескавия ми работен график. По-късно, чрез усърдна работа, бързо се утвърдих в детската градина и началниците ми ме оцениха високо. Но това, че бях високо ценена, ми донесе и огорчение. Понякога началниците искаха да им пиша речите за дебати и сценарии за презентации, но понеже през деня трябваше да преподавам на моите ученици, се налагаше да работя извънредно през нощта, за да изпратя бързо черновите. Всеки ден времето ми беше крайно ограничено. Също така виждах как колегите ми се усмихват, докато зад гърба си крият ножове, готови да се борят ожесточено за статус. В капана на тази ситуация ми се струваше, че съм се върнала към предишния си живот. Тялото ми беше в постоянно състояние на умора и под голямо напрежение и всеки ден имах чувството, че главата ми всеки момент ще се пръсне. Освен това усещах остри болки в гърдите, сякаш ме пронизват игли. Чувствах се напълно безпомощна, а сърцето ми беше празно. Един ден през октомври училището организира профилактичен преглед. Когато лекарят ме прегледа, той каза със сериозно изражение: „Имате много проблеми с гърдите“. Попитах го: „Рак ли е?“. Лекарят каза: „Все още не е сигурно, но трябва възможно най-скоро да си направите иглена биопсия, защото ранното откриване означава ранно лечение“. Почувствах, че светът около мен помръкна, и си помислих: „Наистина ли може да е рак?“. Обзе ме необяснимо чувство на безпомощност и се строполих на земята. След това отидох в областната болница за поставяне на диагноза. Лекарят каза, че имам хиперплазия на гърдата, кисти и множество възли. Посъветваха ме да се наблюдавам редовно и да ходя на контролни прегледи на всеки три до шест месеца, но казаха, че ако възлите се разраснат, вероятно ще се наложи операция. Докладът показа, че към този момент възлите са в трети стадий. Лекарят каза, че ако се прогресират до четвърти стадий, може да се превърнат в рак. Колкото повече мислех за това, толкова повече се плашех. Просто не можех да разбера как човек като мен, който е едва на тридесет години, може да се разболее от такова сериозно заболяване. Почувствах се сякаш небето се срутва. Тялото ми натежа, докато се довлека до вкъщи; затворих вратата и легнах на леглото. По бузите ми се стичаха сълзи и непрестанно си задавах въпроси: „За какво работих толкова усърдно през последните няколко години? Наистина ли пожертвах здравето си само за да спечеля възхищението на другите? Какво реално ми е донесло възхищението на другите? Защо продължавам да живея в такава болка, дори когато имам възхищението на хората? Как мога да живея живот, който е смислен и ценен?“.

Един ден, в моята болка и объркване, братята и сестрите дойдоха да ме поканят на сбирка и аз започнах да участвам в църковния живот. Видях как братята и сестрите се стремят към истината и търсят промяна в нрава си чрез поенето и ресурса на словата на Всемогъщия Бог и видях, че се обичат и се подкрепят, без да се съревновават за слава или придобивки и без да си кроят интриги. Това рязко контрастираше с онова, което бях виждала в работата и социалните си ангажименти. Установих, че съм привлечена от Божиите слова, и започнах да участвам активно в сбирките и да водя църковен живот. По време на една от духовните ми практики прочетох тези Божии слова: „Всъщност, колкото и възвишени да са човешките идеали, колкото и реалистични и подобаващи да са желанията на хората, всичко, което човекът иска да постигне, всичко, към което човекът се стреми, е неделимо свързано с две думи. Тези две думи са от ключово значение в живота на всеки човек и тъкмо тях Сатана желае да втълпи на човеците. Кои са тези две думи? Те са „слава“ и „придобивки“. Сатана използва много мек метод, метод който е съвсем съгласно човешките представи и не е много агресивен, за да накара хората неусетно да приемат неговите средства и закони за оцеляване, да развият житейски цели и посоки и да придобият житейски домогвания. Колкото и високопарни да изглеждат думите, с които хората говорят за своите житейски домогвания, тези домогвания са неразривно свързани със „славата“ и „придобивките“. Всичко, което великите и прочутите — или всъщност всеки човек — преследват през целия си живот, се свежда до тези две думи: „слава“ и „придобивки“. Хората си мислят, че веднъж добили слава и придобивки, имат капитал, който могат да използват, за да се наслаждават на висок статус и голямо богатство и да се наслаждават на живота. Те смятат, че щом се сдобият със слава и придобивки, имат капитал, който могат да използват, за да търсят удоволствия и да се впускат в разюздани плътски наслади. Заради така желаните слава и придобивки хората охотно, макар и несъзнателно, полагат в ръцете на Сатана телата си, сърцата си и дори всичко свое, включително перспективите и съдбите си. Правят го безрезервно, без да се съмняват нито за миг и без изобщо да им хрумне да си възвърнат всичко, което някога са имали. Могат ли хората да запазят контрол над себе си, след като са се предали на Сатана и са му станали предани по този начин? Категорично не. Те са изцяло под неговата власт. Затънали са до гуша в тресавище и не успяват да се измъкнат от него. Затъне ли в слава и придобивки, човек спира да търси това, което е светло, което е справедливо и това, което е добро и красиво. Това е, защото за хората съблазънта на славата и придобивките е твърде голяма; това са неща, които хората могат да преследват безкрайно през целия си живот и дори за цяла вечност. Не е ли това действителното положение?“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият VI). „Сатана използва славата и придобивките, за да овладее умовете на хората до степен, в която хората да мислят само за слава и придобивки. Боричкат се за слава и придобивки, понасят трудности за слава и придобивки, подлагат се на унижения за слава и придобивки, жертват всичко свое за слава и придобивки и са готови на всякакви преценки и решения в името на слава и придобивки. Така Сатана стяга човеците в невидими окови и носейки тези окови, те нямат нито силата, нито куража да се освободят от тях. Те несъзнателно носят тези окови и продължават напред с голяма трудност. Заради славата и придобивките човечеството отбягва Бог, предава Го и става все по-нечестиво. Ето така се унищожават поколение след поколение насред славата и придобивките за Сатана. Сега, като се вглеждаме в неговите действия, не са ли крайно отвратителни пъклените му подбуди? Може би все още не успявате да прозрете пъклените подбуди на Сатана, защото мислите, че човек не може да живее без слава и придобивки. Мислите си, че ако загърбят придобивките и славата, хората ще изгубят от поглед пътя пред себе си и целите си и че бъдещето им ще бъде тъмно, мъгливо и мрачно. Но полека-лека един ден всички вие ще осъзнаете, че славата и придобивките са масивни окови, които Сатана използва, за да обвърже човечеството. Когато този ден настъпи, напълно ще се съпротивляваш срещу контрола на Сатана и напълно ще се съпротивляваш срещу оковите, които Сатана използва, за да те обвърже. Щом пожелаеш да отхвърлиш всичко, което Сатана ти е внушил, напълно ще се разделиш със Сатана и от дъното на душата си ще възненавидиш всичко, причинено ти от Сатана. Чак тогава човечеството ще има искрена любов и стремеж към Бог“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият VI). Чрез разобличаването на Божиите слова осъзнах злобните намерения на Сатана. Сатана използва славата и придобивките като примамка, за да вкара хората стъпка по стъпка във водовъртежа на стремежа към слава и придобивки, и докато хората страдат и се борят за тези неща, те стават зли, измамни и хлъзгави, губят нормално човешко подобие и в крайна сметка падат в бездната на покварата. Самоанализирах се и осъзнах, че още от малка са ми били втълпявани идеи като: „Стреми се да се отличиш“ и „Прослави предците си“. и други сатанински отрови като „Човек се стреми нагоре, а водата тече надолу“. Вярвах, че, докато е жив, човек трябва да се стреми към слава и придобивки и че може да води стойностен и достоен живот само ако постигне статус и се отличи. Възприемах тези сатанински отрови като проницателни поговорки и ги считах за свои житейски цели. Когато видях как директорката Лиу говореше красноречиво от подиума и получаваше възхищението на другите, чувствах, че това е впечатляващо, и исках да стана като нея. За тази цел работех от зори до здрач, учех учебните материали денем и нощем и жертвах времето си за почивка, за да преподавам на учениците. Макар че тялото ми беше изтощено и исках да си почина, мисълта за това да стана директор и да получа слава и придобивки ме караше да продължавам, така че стисках зъби и упорствах. В крайна сметка благодарение на упорития си труд получих директорския пост и изпитах удовлетворението от това, че другите ми се възхищават. Но постепенно започнах да живея по начин, в който напълно липсваше човешкото подобие. За да запазя директорския си пост, угаждах на възгледите на началниците си, ласкаех ги и им се подмазвах, като ставах все по-хлъзгава и измамна. По-късно, когато постъпих в детската градина, видях, че колегите, които бяха по-изявени от мен, получаваха възхищението на началниците, и отново започнах да завиждам. Започнах отчаяно да се упражнявам на пиано, танци и цитра и винаги полагах огромни усилия в подготовката на всеки открит и висококачествен урок, тъй като исках да се отличавам от тълпата и да спечеля възхищението на околните. Трудих се денем и нощем за слава и придобивки, като загубих представа за основните изисквания към човешкото поведение, като се придържах към принципите на Сатана за оцеляване и станах хлъзгава и измамна. Бях напълно заслепена от славата, придобивките и статуса, като тези неща започнаха да контролират мислите ми и ме караха с радост да плащам цена за тях. Виждах славата, придобивките и статуса като по-важни от всичко друго и въпреки че знаех за Божието дело в последните дни, не се стремях да го изследвам. Наистина бях невежа и глупава! Сетих се за по-малкия си брат, който се кандидатира в изборите за директор на гимназия, и колко безсънни нощи прекара в подготовка на речта си за изборите. Денем си блъскаше главата да планира какви подаръци да поднесе на началниците си, а по време на вечери и социални ангажименти постоянно се опитваше да измисли нови начини да ги ласкае. Когато видя, че няколко от другите кандидати подаряват на началниците си подаръци за стотици хиляди, той се почувства напълно безпомощен, защото се страхуваше, че подаръците му няма да впечатлят началниците и че ще изгуби шанса си за директорския пост, затова живееше в състояние на болка и безпомощност. Сетих се и за един от висшестоящите ми началници, който заради честите вечери и пиене по-късно разви сериозен диабет. В крайна сметка му се наложи да контролира кръвната си захар с инсулинови инжекции всеки ден, а освен това често изпитваше киселини и непоносими болки в стомаха… Тези ярки примери ме накараха да видя ясно, че славата, придобивките и статусът наистина са средства, чрез които Сатана покварява хората и им вреди, и че това са капани, заложени от Сатана за хората, с които той ги примамва да прекарат живота си в отчаян стремеж към слава, придобивки и статус. Ако продължавах да вървя по този погрешен път, в крайна сметка щях да загубя шанса си за спасение и да поема към разруха и унищожение. След като осъзнах това, реших да вярвам правилно в Бог, да ям и пия Неговите слова и да вървя по правилния път на живота.

През 2022 г. не можех да излизам заради тежката пандемия, затова останах вкъщи, ядях и пиех Божиите слова и се въоръжавах с истината, и се почувствах много спокойна и удовлетворена в сърцето си. Без да се усетя, сънят ми се нормализира и болката в гърдите ми също намаля. Почувствах голяма благодарност към Бог. След като отмениха ограничителните мерки по време на пандемията, се върнах на работа в училището, но вече не исках да се изкачвам до висока позиция, а просто да бъда обикновена учителка. Не след дълго окръжното бюро по образованието организира конкурс за позицията „бизнес директор“ в детската градина. Началникът ми тихо ми каза: „След малко ще се включиш в надпреварата. С твоята работоспособност тази позиция е само за теб“. Като чух това, почувствах желание да участвам, като си мислех, че ако наистина успея в конкурса, ще спечеля възхищението на другите и ще се радвам както на слава, така и на придобивки, както преди. Помислих си: „Защо да не го направя?“ Но после си спомних, че църквата ми възложи да наблюдавам няколко групи за сбирките им, така че ако станех директор, как щях да имам време за сбирките и за изпълнение на дълга си? В този момент си припомних какво е казал Господ Исус: „Каква полза ще има човек, ако спечели целия свят, а живота си изгуби, или какво ще даде човек в замяна на живота си?“ (Матей 16:26). Докато размишлявах върху това писание, получих някои прозрения. Хората идват на този свят и прекарват дните си в постоянна заетост, в борба за слава и придобивки. Дори и да имат висок статус, да трупат огромни състояния и да притежават целия свят, в крайна сметка тялото им се разболява от изтощение и накрая губят живота си. Не е ли всичко това напразно? Като се замисля за пътя си от обикновен учител до директор, на теория аз бях ръководител на учителите, но след като действително заех този ръководен пост, нещата не бяха така съвършени, както си ги представях. Макар че заплатата ми се увеличи и хората ми се възхищаваха, всеки ден бях напълно изтощена, страдах от здравословни проблеми и психически бях на ръба на депресията. Нито парите, нито статусът можеха да облекчат страданието ми. Напротив, те ме караха да се чувствам все по-празна и безпомощна. Помислих си за колежката ми г-жа Лян, която беше изключителна във всяко отношение и в крайна сметка стана ръководител на методическата група. Но по време на медицински преглед установиха, че има четвърти стадий на възел в щитовидната жлеза, за който се предполагаше, че е злокачествен тумор. До края на живота си тя трябваше да разчита на медикаментозно лечение, а също така трябваше да ходи в болницата за периодични иглени биопсии. Тогава се сетих за моята добра приятелка, г-жа Ду, която беше млада и красива. Тя беше незаменима във всяко училищно представление и дейност и беше любимка и на началниците. На пръв поглед се радваше на безкрайна слава. Но по-късно разви остра левкемия и беше в критично състояние. Колкото повече мислех за това, толкова повече чувствах, че славата и придобивките не струват нищо и че дори човек да постигне слава, придобивки и статус, ако в крайна сметка загуби здравето си, всички тези придобивки, слава и богатство са безполезни. Помислих си: „Ако се включа в надпреварата за директорската позиция и отново се издигна на по-висок пост, дали това няма да ме отведе още по-далеч по пътя на стремежа към слава, придобивки и статус? Без значение колко висока е длъжността или колко желана ставам, това ще бъде еднопосочен път, водещ към моята гибел“. Когато размислих над това, реших да се оттегля от конкурса. В този момент почувствах огромна лекота и просветление в сърцето си, сякаш се бях освободила от оковите, които носех дълго време, и се почувствах истински отпусната и освободена.

По-късно прочетох тези Божии слова: „Как трябва да изживееш живота си? Как трябва да обичаш Бог и да използваш тази любов, за да удовлетвориш намеренията Му? Няма по-важен въпрос в живота ти. Преди всичко ти трябва да имаш такъв стремеж и постоянство и да не бъдеш като тези, които са безгръбначни слабаци. Трябва да се научиш как да изживяваш смислен живот и да изживяваш смислени истини, и не бива да се отнасяш към себе си толкова небрежно. Без да го осъзнаваш, животът ти ще премине покрай теб. След това ще имаш ли друга възможност да обичаш Бог? Може ли човек да обича Бог, когато е мъртъв? Ти трябва да имаш същите стремежи и съвест като Петър. Животът ти трябва да е смислен и не трябва да си играеш със себе си“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Изживяванията на Петър: знанията му за наказанието и съда). От Божиите слова усетих надеждите Му за човечеството. Замислих се как преди съм живяла за слава, придобивки и статус. Вече не исках да живея по този начин. В последните дни всички многобройни Божии слова са за нуждите на човечеството. Хората могат да изживеят истинско човешко подобие само като практикуват в съответствие с Божиите слова. Фактът, че мога да изпълнявам дълг в църквата, е Божие възхваляване, а изпълнението на моя дълг е моя мисия и отговорност. Трябва да изпълнявам дълга си добре в съответствие с Божиите изисквания, искрено да се стремя към истината и да изживея някакво човешко подобие, и да бъда човек, който слуша Бог и Му се покорява.

През март 2023 г. бях избрана за църковен водач. Понеже ролята на водач изискваше доста усилия, а аз още работех като учителка, постоянно имах чувството, че не ми стига времето. Затова се замислих дали да не се откажа от работата си като учител, но после си помислих какво ще си кажат за мен роднините и съседите ми, ако напусна. Дали ще кажат, че постъпила глупаво, като съм се отказала от толкова добра работа? Може би дори щяха да клюкарстват или да ми се подиграват зад гърба! Дали нямаше просто да стана посмешище в празните разговори на хората? Колкото повече си мислех за това, толкова повече се огорчавах и за известно време не знаех какво да правя. По-късно попаднах на откъс от Божиите слова и се почувствах разведрена. Всемогъщият Бог казва: „Ако социалният статус на даден човек е много нисък, семейството му е много бедно и нивото на образованието му е ниско, но въпреки това той вярва в Бог по практичен начин и обича истината и положителните неща, тогава стойността му в Божиите очи висока ли е, или е ниска? Благороден ли е, или е нисш? Ценен е. Ако погледнем от тази гледна точка, от какво зависи стойността на даден човек — това дали е висока или ниска, възвишена или низша? Зависи от това как те вижда Бог. Ако Бог вижда у теб човек, който се стреми към истината, тогава имаш стойност и си ценен — ти си ценен съд. Ако Бог вижда, че не се стремиш към истината и не Му отдаваш всичко искрено, тогава си безполезен и не си ценен — ти си нисш съд. Независимо колко добро образование имаш или колко висок е статусът ти в обществото, ако не се стремиш към истината или не я разбираш, тогава стойността ти никога не може да е висока. Дори и много хора да те подкрепят, да те възхваляват и да те обожават, ти пак си достоен за презрение нещастник. Защо тогава Бог вижда хората по този начин? Защо един толкова „благороден“ човек, с толкова висок статус в обществото и престиж, когото толкова много хора хвалят и на когото се възхищават, е низш в Божиите очи? Защо начинът, по който Бог вижда хората, е напълно противоположен на възгледите им за другите? Бог нарочно ли се противопоставя на хората? Категорично не. Това е така, защото Бог е истина, Бог е праведност, докато човекът е покварен и изобщо няма истина или праведност, и Бог измерва човека по Свой собствен критерий и Неговият критерий за измерване е истината. Може да звучи малко абстрактно, затова, казано с други думи, Божият критерий за измерване се основава на отношението на човека към Бог, на отношението му към истината и на отношението му към положителните неща — това вече не е абстрактно“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Седма точка: те са нечестиви, коварни и измамни (Първа част)). След като прочетох Божиите слова, осъзнах, че да мога днес да застана пред Бог и да изпълнявам дълга на сътворено същество е най-голямата благословия. Бог не оценява хората според това колко висок е техният статус или позиция в света, нито по това колко хора им се възхищават или ги почитат. Бог гледа дали човек може да застане пред Него, да чуе гласа Му и да приеме спасението Му и дали човек може да се стреми към истината в своята вяра и да обича положителните неща. Ако човек може да застане пред Бог и да действа според Неговите изисквания, тогава този човек е ценен в Божиите очи. Бог цени такива хора. И обратното, ако човек има висок обществен статус и голяма власт, но не идва пред Бог и не приема Неговото спасение, то тогава такъв човек е омразен на Бог, защото единствените неща, които изживява, са зли и негативни. Като осъзнах това, почувствах огромно чувство на волност. Да мога да отдам всичко на Бог от все сърце е огромна благословия. Само като вървя по пътя на стремежа към истината в Божия дом, за да мога да гледам на хората и нещата, да се държа и да действам според Божиите слова, стремежът може да има смисъл и стойност. Затова подадох оставката си на началника си без повече колебания. След известно време оставката ми беше приета и аз се посветих на дълга си в църквата на пълно работно време. Благодаря на Бог, че ме избави от оковите на славата, придобивките и статуса, и че ми помогна да намеря правилната посока в живота!