От Дзин’ън, Китай

Един ден през октомври 2019 г. кракът ми започна да ме боли силно и дори болкоуспокояващите не помагаха. Помислих си за една сестра, която също имаше болки в крака и след лечение в болницата се оправи. Помислих си: „Вероятно не е нищо сериозно. Все пак от много години вярвам в Бог и изпълнявам дълга си в църквата. Навремето се отказах от стабилната си работа и от брака си. Също така понесох гонения от големия червен змей и подигравки и клевети от света. Но винаги съм устоявала във вярата и дълга си. Платих толкова висока цена, така че дори наистина да съм болна, вярвам, че Бог ще ме защити и изцели“. Въпреки че накуцвах, все пак не спрях да изпълнявам дълга си.

През юни 2020 г. левият ми крак продължаваше да се влошава и вече не можех да ходя нормално. След като отидох в болницата за преглед, лекарят погледна рентгеновата снимка на крака ми и ми каза: „Имате рак и болката в крака Ви е причинена от тумор. Трябва да постъпите в болница и засега не трябва да стоите права“. Когато чух лекаря да казва, че имам рак, всички сили напуснаха тялото ми, а сълзите не спираха да се стичат по лицето ми. Бях много уплашена и си мислех: „Как е възможно да е рак? Сега Божието дело е в последния си етап. Всички братя и сестри активно изпълняват дълга си, а аз, след като имам рак, това означава ли, че няма да мога да изпълнявам дълга си? Няма ли това да означава, че нямам дял в спасението и влизането в царството?“. Помислих си за майка ми, която имаше рак на дебелото черво. Само ѝ бяха извадили тумора и не се подложи на химиотерапия, а ракът ѝ така и не се върна толкова години. Някои братя и сестри в църквата също се бяха възстановили след прекаран рак. Чувствах, че понеже изпълнявах дълга си, откакто намерих Бог, Той ще ме закриля. След това ми направиха редица изследвания в болницата. Диагнозата беше рак на костите и туморът вече беше нараснал до 8 сантиметра. Лекарят каза, че ако не се лекува навреме, може да се наложи да ампутират левия ми крак. Също така откриха сянка в белия ми дроб. Не бяха сигурни дали раковите клетки не са се разпространили там, но ако беше така, операцията би била ненужна, тъй като вероятно щях да живея само още три месеца. Като чух тази диагноза, нямаше как да не се разтревожа отново и си помислих: „Ако раковите клетки са се разпространили в белите ми дробове, няма ли да умра?“. Онази нощ се въртях в леглото и не можех да заспя. Мислех си как се бях отказала от всичко, за да изпълнявам дълга си. През годините полагах много усилия и тичах напред-назад, но сега не само не бях получила Божиите благословии, но и дори се бях разболяла от рак. Чувствах, че Бог не ме е защитил. Колкото повече мислех за това, толкова по-тежко ми ставаше на сърцето. По-късно не можех да успокоя сърцето си, за да чета Божиите слова, а дните ми минаваха в постоянни тревоги. Пристъпих пред Бог и се помолих: „Боже, тревожа се, че раковите ми клетки ще се разпространят и че ще умра, и се улавям, че живея в скръб и тревога. Моля Те, напътствай ме да науча урок в тази ситуация“. В търсенето си прочетох един откъс от Божиите слова: „Всемогъщият Бог, Водачът на всичко съществуващо, упражнява Своята царствена власт от Своя престол. Той властва над вселената и всичко съществуващо и ни води по цялата земя. Трябва да стоим близо до Него всяка минута и да се явяваме пред Него в смирение, без да пропускаме нито един момент, като винаги има урок, който да научим. Средата, която ни заобикаля, както и хората, делата и нещата — всичко съществува с позволението на Божия престол. В никакъв случай не допускайте недоволство в сърцето си, иначе Бог няма да ви дари Своята благодат. Когато ви сполети болест, това е Божията любов и в нея със сигурност се таи Неговата добра воля. Въпреки че тялото ви може да изтърпи известно страдание, не приемайте идеи от Сатана. Хвалете Бог по време на болестта и докато Го възхвалявате, Му се наслаждавайте. Не се обезсърчавайте пред лицето на болестта, продължавайте да търсите отново и отново и не се отказвайте. Тогава Бог ще ви озари и просветли. Каква беше вярата на Йов? Всемогъщият Бог е всемогъщ лечител! Да живееш в болест означава да си болен, но да живееш в духа означава да си здрав. Стига у теб да има дори глътка въздух, Бог няма да те остави да умреш“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 6). Бог управлява вселената и всички неща — нима тогава животът ми не е в Неговите ръце? Това, че се разболях от рак, беше допуснато от Бог и имаше урок, който трябваше да науча. Помислих си за преживяването на една сестра. Тя имаше рак на ректума в късен стадий и всички лекари казваха, че болестта ѝ е нелечима. Но тя продължаваше да се моли на Бог, да яде и пие Божиите слова и преодоля тази ситуация, като се уповаваше на вярата. Накрая болестта ѝ чудодейно се излекува. Осъзнах, че животът и смъртта на човека са в Божиите ръце и не се определят от лекарите. Макар че се бях разболяла от този рак, ако Бог беше решил да живея, дори и раковите клетки да се разпространят, нямаше да умра. Но ако ми беше дошло времето, никой нямаше да може да ми помогне. Всички тези неща бяха предопределени от Бог. Трябваше да поверя себе си на Бог и докато чаках резултатите, трябваше да ям и пия още от Божиите слова и да се приближавам към Него. Трябваше истински да се уповавам на Бог и да преживявам Неговите слова. Като Йов — както и да действа Бог, аз трябва да запазя богобоязливо сърце и да Му се покоря. Това се съобразява с Божието намерение. Божиите слова успокоиха сърцето ми и вече не бях толкова разстроена.

Две седмици по-късно лекарят каза, че раковите клетки не са се разпространили и че може да се направи операция. Бях наистина трогната и не спирах да благодаря на Бог. Макар че лекарят каза, че туморът в таза ми е наистина голям и че операцията е много рискована, вече не се страхувах. Благодарение на Божията закрила операцията премина доста успешно. Десет дни по-късно постъпих в рехабилитационна болница, за да започна възстановяването си. Заради болката в тазовата кост и изтръпването на крака ми не можех да седя в инвалидна количка повече от час и трябваше да ежедневно да приемам много болкоуспокояващи. Не можех и да се обръщам в леглото, а нощем се събуждах от болка. Мислех си: „Кога ще свършат тези дни на агония? Моля се, ям и пия Божиите слова — защо тогава Бог не облекчава болката ми? Дори малко облекчение би било добре и нямаше да се чувствам толкова зле! Толкова ме болят костите, че си мисля, че ще е по-добре да умра. Предпочитам просто да умра и да се освободя от това“. Но после си помислих: „Дали не споря с Бог?“ В болката си застанах пред Бог и се помолих: „Боже, чувствам се толкова слаба и унила, а болката в тялото ми е твърде силна, за да я понеса. Моля Те, не позволявай повече да роптая или да съгреша с думите си и моля Те, дай ми сила да остана непоколебима в свидетелството си в тази ситуация“. В този момент отново си спомних за преживяването на Йов и намерих откъс от Божиите слова, който да прочета. Всемогъщият Бог казва: „След като получи Божието разрешение, Сатана се втурна към Йов и протегна ръката си, за да порази кожата му, причинявайки мъчителни циреи по цялото му тяло, и Йов почувства болка по кожата си. Йов възхваляваше чудесата и светостта на Бог Йехова, което накара Сатана да проявява още по-голяма дързост. Тъй като изпитваше удоволствие от това да наранява човека, Сатана протегна ръката си и загреба плътта на Йов, което предизвика разраняване на мъчителните му циреи. Йов веднага почувства изключителна болка и страдание по плътта си, не можа да се сдържи и започна да се разтрива с ръце от главата до краката, сякаш това щеше да облекчи удара, нанесен на духа му от тази болка в плътта. Тогава осъзна, че Бог е до него и го наблюдава, и се опита да се овладее. Той отново коленичи на земята и каза: „Ти се вглеждаш в сърцето на човека, наблюдаваш нещастието му; защо те тревожи неговата слабост? Благословено да е името на Бог Йехова“. Сатана видя непоносимата болка на Йов, но не видя Йов да изоставя името на Бог Йехова. Така той набързо протегна ръка, за да порази костите на Йов, и отчаяно се опита да го разкъса парче по парче. В един миг Йов почувства невиждана болка; сякаш плътта му беше разкъсана от костите и сякаш костите му се разбиваха парче по парче. Тази ужасна болка го накара да си помисли, че ще е по-добре да умре… Способността му да понася тази болка беше достигнала своя предел… Искаше му се да извика, да разкъса кожата на тялото си, за да намали болката, но сдържа виковете си и не разкъса кожата на тялото си, защото не искаше да позволи на Сатана да види слабостта му. И Йов отново коленичи, но този път не усети присъствието на Бог Йехова. Той знаеше, че Бог Йехова често беше пред него, зад него и от двете му страни. И все пак по време на болките му Бог никога не беше гледал; Той покри лицето Си и беше скрит, защото смисълът на Неговото създаване на човека не беше да му причини страдание. Йов плачеше и правеше всичко възможно да издържи на физическите мъки, но вече не можеше да се сдържи да не благодари на Бог: „Човекът пада при първия удар, той е слаб и безсилен, той е млад и невеж — защо искаш да бъдеш толкова грижовен и нежен към него? Ти ме удряш, но те боли от това. Какво от човека заслужава Твоята грижа и внимание?“. Молитвите на Йов достигнаха до ушите на Бог, а Той мълчеше и само гледаше, без да издаде никакъв звук…“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Божието дело, Божият нрав и Самият Бог II). След като прочетох Божиите слова, се разчувствах до сълзи. Видях всички начини, по които Сатана бе навредил на Йов. Йов е бил покрит с гноясали циреи и болката в плътта и костите му е била толкова силна, че е предпочитал смъртта пред живота, но е сдържал воплите си, коленичил е, за да се моли на Бог, и е понесъл ужасна болка, без да се оплаче нито веднъж, и пак е възхвалявал святото Божие име. Накрая е останал непоколебим в свидетелството си и е опозорил Сатана. Като се сравних с Йов, почувствах истински срам и осъзнах колко нищожен е духовният ми ръст. Бях казвала пред Бог, че ще се покоря на Бог и ще приема Неговите изпитания, но когато болките в тялото ми не отминаваха, започнах да споря с Бог, като исках от Него да облекчи телесните ми страдания и дори исках да използвам смъртта си, за да Го принудя. Бях наистина неразумна! Исках да следвам примера на Йов и да остана непоколебима в свидетелството си за Бог и независимо от болката в костите ми или дискомфорта в тялото ми не трябваше да се оплаквам! Макар болките в тялото ми да ми причиняваха голямо неудобство, Божиите слова ми даваха ресурс и всеки ден четях свидетелствата за преживявания на братята и сестрите ми, слушах проповеди и общения за навлизането в живота и сърцето ми започна да изпитва по-малко горчивина.

Един следобед, не след дълго, от раната ми изведнъж започна да изтича много гной и кръв и след като лекарят направи рентгенова снимка, откриха, че опорната рамка в бедрото ми се е разместила и трябва да се постави отново. След операцията вдигнах висока температура, която не спадаше, и бях на прага на смъртта. Лекарят каза, че раната ми е сериозно инфектирана, че животът ми е в опасност и че опорната рамка трябва да бъде премахната, а аз ще трябва да ходя два-три пъти седмично за почистване на раната. Всеки път, когато ми правеха ядрено-магнитен резонанс, трябваше да лежа около четиридесет минути и седалището ме болеше ужасно, сякаш някой ме пробождаше с остър предмет. В онзи момент се сринах напълно, като си мислех: „Толкова съм болна, надали ще се възстановя и проходя отново — всеки момент може да умра. Дали Бог ме наказваше? Нима Бог не помни жертвите, които съм правила, и как отдавах всичко на Бог? Може да не съм допринесла с нищо, но съм търпяла трудности. По-добре да умра, отколкото да продължавам така. Но търсенето на смъртта не е съгласно Божието намерение. Но наистина вече не мога да понасям тази постоянна болка. Иска ми се Бог да облекчи болката ми поне малко. Защо Бог не се смили над мен и не излекува болестта ми?“. По-късно осъзнах, че отново спорех с Бог и му се противопоставях, и почувствах дълбока вина. Заплаках и се помолих на Бог: „Боже, болестта ми внезапно се влоши и прекарвам дните си в агония. Макар да знам, че има истини, които трябва да търся в тази ситуация, все още не мога да не споря с Теб. Наистина съм непокорна! Боже, моля Те, просветли ме и ме напътствай да разбера проблемите си“. След като се помолих, прочетох един откъс от Божиите слова: „Толкова много вярват в Мен, само за да мога да ги излекувам. Толкова много вярват в Мен, само за да мога да използвам могъществото Си да изгоня нечистите духове от телата им, и толкова много вярват в Мен, просто за да могат да получат мир и радост от Мен. Толкова много вярват в Мен, само за да искат от Мен по-голямо материално богатство. Толкова много вярват в Мен, само за да прекарат този живот в мир и да бъдат здрави и невредими в идния свят. Толкова много вярват в Мен, за да избегнат страданията на ада и да получат благословенията на небето. Толкова много вярват в Мен само за временна утеха, но не се стремят да спечелят нищо в идния свят. Когато даря яростта Си на хората и отнема всяка радост и мир, които някога са притежавали, те започват да се съмняват. Когато даря на хората страданието на ада и си върна благословиите на рая, те изпадат в ярост. Когато хората Ме молят да ги излекувам, а Аз не им обръщам внимание и се отвращавам от тях, те се отдалечават от Мен, за да търсят вместо това пътя на злите лекове и магьосничеството. Когато отнема всичко, което хората са искали от Мен, всички изчезват без следа. Затова казвам, че хората имат вяра в Мен, защото Моята благодат е твърде изобилна и защото има твърде много облаги за придобиване“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Какво знаеш за вярата?). Всяко Божие слово пронизваше сърцето ми. Състоянието и поведението ми бяха точно каквито Бог беше разобличил. В моята вяра не се отнасях към Бог като към Бог — отнасях се към Него само като към лекар, като към някой, от когото мога да искам благодат и благословии. Това, че можех да се отрека от всичко, за да изпълнявам дълга си във вярата си в Бог, беше изцяло с цел да получа благодат и благословии от Бог. Мислех си, че щом изпълнявам дълга си усърдно, страдам и плащам цена, то дори и да се разболея, Бог ще ме защити и изцели. Вярвах, че когато дойде големият катаклизъм, ще оцелея, ще бъда спасена от Бог и ще навляза в Неговото царство. Затова, когато семейството ми застана на пътя ми, докато бях преследвана от големия червен змей, колкото и да страдах в дълга си, аз все пак последвах Бог. Особено когато видях как майка ми оздравя от рак, си помислих, че Бог ще изцели и моята болест. Това ме направи още по-активна в дълга ми. Но когато страдах по време на лечението, когато състоянието ми започна да се влошава и се сблъсках със смъртта, аз се противопоставих на Бог и започнах да роптая. Настоявах Бог да погледне към всичките ми години на жертва и отдаденост към Него и да ме изцели, да ме освободи от тази моя болка. Използвах жертвите и отдадеността към Него, за да се опитам да сключа сделка с Бог, и се опитвах да се пазаря с Него. Отнасях се към Бог като към лекар, който може да ме излекува, и като към швейцарско ножче. Бях изпълнена с искания и претенции към Бог. Що за съвест, разум или богобоязливо сърце имах изобщо? Ако не потърсех истината, за да разреша покварения си нрав, със сигурност щях да се окажа ненавиждана и отстранена от Бог. Трябваше да променя това свое отношение.

По-късно прочетох още от Божиите слова: „Какъв е проблемът с това, че хората винаги отправят искания към Бог? И какъв е проблемът, че винаги имат представи за Бог? Какво съдържа природата на човек? Открих, че независимо какво им се случва или с какво се справят, хората винаги защитават собствените си интереси, тревожат се за собствената си плът и винаги търсят причини или оправдания, които да им послужат. Не търсят и не приемат истината дори в най-малка степен, и всичко, което правят, има за цел да брани собствената им плът и кроежи в името на личните им перспективи. Всички просят благодат от Бог, като искат да спечелят всевъзможни преимущества. Защо хората искат толкова много от Бог? Това доказва, че са алчни по природа и че не притежават и капка разум пред Бог. Всичко, което правят — независимо дали се молят, общуват или проповядват — всичките им стремежи, мисли, домогвания, представляват искания към Бог и опити да се измоли нещо от Него. Хората вършат всичко това с надеждата да спечелят нещо от Бог. Някои казват, че „такава е природата на човек“, което е вярно! А и това, че хората изискват твърде много от Бог и имат твърде много прекомерни желания, доказва, че наистина им липсват съвест и разум. Всички искат и просят неща в свой интерес или се опитват да спорят и си намират оправдания — всичко това го вършат заради самите себе си. По много неща се вижда, че това, което хората вършат, е напълно лишено от разум, и това е истинско доказателство, че сатанинската логика на израза „Всеки човек за себе си, а за дявола остават последните“ вече се е превърнала в природа за човека. Какъв проблем разкрива това, че хората поставят твърде много искания към Бог? Те показват, че хората са покварени от Сатана до определена степен и че във вярата си в Бог съвсем не се отнасят към Него като към Бог. Някои хора казват: „Ако не се отнасяхме с Него като с Бог, защо все още вярваме в Него? Ако не се отнасяхме с Него като с Бог, щяхме ли да Го следваме досега? Щяхме ли да понесем всички тези страдания?“. Привидно вярваш в Бог и си способен да Го следваш, но в отношението си към Него, във възгледите ти по много въпроси изобщо не се отнасяш към Бог като към Създателя. Ако се отнасяш към Бог като с Бог, ако се отнасяш към Него като към Създателя, тогава би трябвало да застанеш в позицията на сътворено същество и не ще можеш да отправяш искания към Бог или да имаш прекомерни желания. Вместо това в сърцето си ще си способен на истинско покорство и ще си напълно способен да вярваш в Бог в съгласие с Неговите изисквания и да се покоряваш на цялото Му дело“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Хората изискват твърде много от Бог). Когато прочетох разобличението в Божиите слова, се замислих за собственото си поведение, след като се разболях. Състоянието ми беше точно такова, каквото Бог беше описал. Вярвах в Бог от много години, но се бях отрекла от брака, семейството и работата си, за да изпълнявам дълга си в замяна на благодат и награди. Изпълнението на дълга ми, страданието и плащането на цена също бяха за моето собствено спасение и навлизане в небесното царство. Когато се появи болката в крака ми, се стараех всячески да продължа с дълга си с надеждата, че така Бог ще ме закриля и ще излекува болестта ми. Когато се измъчвах от непоносима болка, исках от Бог да намали страданието ми. А когато състоянието ми се влоши и многократно се сблъсквах със смъртта, непрекъснато отправях изисквания към Бог, като Го молех да прояви внимание към слабостта ми и да облекчи болката ми. Когато Бог не постъпваше според желанията ми, се оплаквах и спорех с Него. Усетих, че съм в състояние на съпротива спрямо Бог, като не исках нито да ям и пия Божиите слова, нито да се моля. Моите така наречени преданост, жертви и усилия бяха всъщност за мен самата — за да получа Божията благодат и благословии, да оцелея в големия катаклизъм и да бъда спасена и да навляза в небесното царство. Опитвах се да направя сделка с Бог, да Го измамя и да се възползвам от Него! Спомних си за Павел от Епохата на благодатта. Макар че се е жертвал и е отдавал всичко на Бог, за да разпространява евангелието на Господ Исус из почти цяла Европа, накрая е казал: „Аз се подвизах в доброто войнстване, пътя свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мене венецът на правдата“ (2 Тимотей 4:7-8). Отдаването и жертвите на Павел са били с цел да получи благословии и венец и той не е стоял в позицията на сътворено същество, за да изпълнява дълга си. Вместо това е опитвал да направи сделка с Бог, като напълно се е противопоставил на Божиите изисквания. Павел е вървял по пътя на съпротивата срещу Бог и в крайна сметка е бил наказан от Него. Не бяха ли моите гледища за това към какво да се стремя и пътят, по който вървях във вярата си в Бог, същите като на Павел? Бог е праведен и свят и макар да вярвах в Бог от много години, намерението ми да търся благословии не се беше променило. Не изпитвах искреност или любов към Бог и нравът ми изобщо не се беше променил. По какъв начин бях достойна за благословии или за навлизане в Божието царство? Да се откажа от всичко не ми дава капитал, а страданието и отдадеността ми в изпълнението на дълга не са предпоставка да се опитвам да сключвам сделка с Бог. Това са просто неща, които трябва да правя като сътворено същество. Ако не изоставех намерението си да търся благословии, не се стремях искрено към истината и не се съсредоточавах върху постигането на преобразяване на своя живот нрав и на истинско покорство пред Бог, тогава, колкото и да се жертвах и да отдавах всичко, дори да се изтощях напълно, нямаше да получа Божието одобрение и в крайна сметка само щях да бъда намразена и наказана от Бог.

Оттогава насетне, колкото и болка да ми причиняваха раните, бях готова да се покоря и да се уповавам на Бог, за да преживея тази ситуация. Когато болестта отново се влошаваше, се молех вътрешно и вече не отправях неразумни искания към Бог както преди. Вместо това се опълчвах на плътта си и се покорявах на Божиите устройства и подредби. Прекарвах голяма част от времето си, съсредоточена върху молитвата към Бог, като ядях и пиех Неговите слова, учех химни и гледах на видеоклипове със свидетелства за преживявания. Месец по-късно тялото ми постепенно се възстанови. Когато ме изписаха, лекарят изобщо не спомена химиотерапия. Каза ми само, че трябва да се явявам на контролни прегледи на всеки три месеца.

Един ден по време на духовна практика прочетох откъс от Божиите слова: „Спомняте ли си какво е казал Петър? („Дори ако Бог си играеше с хората като с играчки, какви оплаквания щяха да имат те?“) Става дума за покорство. Ако преживяваш нещата по този начин, постепенно ще научиш истината и естествено ще постигнеш резултати. Първо се нуждаеш от нагласа за покорство към Бог и истината. Не се притеснявай какви погледи ти отправя Бог, какво е отношението и тонът на гласа Му, дали изпитва неприязън към теб или не и дали ще те разкрие или не. Започни с разрешаването на собствените си трудности и проблеми. Могат ли обикновените хора лесно да постигнат казаното от Петър? (Лесно, не.) Какви преживявания е имал и какви реалности е притежавал, които са му позволили да каже това? (Той е вярвал безрезервно, че независимо как Бог се отнася към човек, то е, за да го спаси, и не е нищо друго освен любов. Ето защо той с радост се е покорявал.) Петър каза: „Дори ако Бог си играеше с хората като с играчки“, а ти каза: „Независимо как Бог се отнася към човека“. Ти се възприемаш като сътворено същество, като последовател на Бог и като член на Божия дом. Та има ли разлика между двете? Да, има. Съществува несъответствие! Къде се крие несъответствието между играчката и едно човешко същество? Играчката не е нищо — тя е безполезна, жалка отрепка. Наречете я играчка или звяр — тя е от този тип. Ала какво да кажем за човек? Човекът има мисли и мозък; той е способен да говори, да върши неща и може да упражнява нормални човешки дейности. В сравнение с играчката, има ли разлика в стойността и статуса на човека? […] Ако си приет като човек, какво отношение би изисквал? Да те уважават, да се допитват до теб, да се съобразяват с чувствата ти, да ти дават достатъчно пространство и свобода и да зачитат достойнството и репутацията ти. Така се държат с човешките същества. Ала какво да кажем за играчките? (Те не са нищо. Могат да бъдат подритвани.) (Можеш да ги използваш, когато искаш, а после да ги захвърлиш.) Много подходящо казано. Ето какво трябва да кажете за отношението към играчките, а как бихте описали отношението към човешко същество като към играчка? (Използвате ги, когато имате нужда от тях, а когато нямате, просто ги пренебрегвате.) Отнасяте се към тях без никакво уважение и не се налага да защитавате правата им. Не им давате никакви права, нито самостоятелност или свобода на избор. Не е необходимо да се допитвате до тях, да се съобразявате с честта им или тем подобни. Може да сте мили с тях, когато ви е добре, но и да ги подритвате, когато не сте. Това е нагласата към една играчка. Ако Бог се отнасяше към хората като към играчки, как щяха да се чувстват те? Дали все още щяха да мислят, че Бог е любящ? (Не.) Ала Петър можеше да възхвалява Бог. Какви истини реалности е притежавал той, които са му позволили да постигне покорство до смърт? Бог всъщност не се отнасяше към човека като към играчка, ала когато разбирането на Петър достигна това ниво, той си помисли: „Ако Бог се отнасяше с мен по този начин, аз пак щях да Му се покоря. Ако Бог се отнасяше с мен като с играчка, как бих могъл да не бъда готов и склонен?“. Петър постига тази готовност, тази склонност. Какво означава да бъдеш „готов и склонен“? (Да се оставиш на милостта на устроеното от Бог и да му се покориш безпрекословно.) Това е истината на покорството. Предаването ти на Сатана няма ли да е начинът, по който се отнасяш с една играчка? Щом не си желан, ще бъдеш захвърлен, предаден на Сатана, за да може да те изкушава и да те прави на глупак. Каква беше нагласата на Петър? Имаше ли някакви оплаквания? Оплакваше ли се на Бог? Проклинаше ли Бог? Обърна ли се към Сатана? (Не.) Това се нарича покорство. Той не се оплакваше, не проявяваше негативизъм или противопоставяне. Не беше ли разрешен проблемът с покварения му нрав? Това бе в пълна хармония с Бог. Не ставаше дума дали ще предаде Бог, или не. Въпросът бе: „Независимо къде ме поставя Бог, сърцето ми ще има Бог; независимо къде ме поставя Бог, аз ще бъда човек, който Му принадлежи. Дори и да ме превърне в пепел, аз пак ще принадлежа на Бог. Никога няма да се обърна към Сатана“. Той успя да постигне това ниво на покорство. Да кажеш това е лесно, но да го направиш е трудно. Трябва да си въоръжен с истината известно време, докато видиш всичко това напълно и ясно, тогава прилагането на истината на практика ще бъде много по-лесно“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Покорството пред Бог е основен урок за придобиване на истината). Продължих да разсъждавам върху тези Божии слова и най-накрая разбрах защо Бог използва преживяванията на Петър като пример, който да следваме. Петър е казал: „Дори ако Бог си играе с хората като с играчки, какви оплаквания могат да имат те?“. Петър е бил способен да се покори на Божиите устройства и подредби, дори по време на изпитания и облагородявания е намирал радост в Божето правосъдие и наказание и е имал богобоязливо сърце. Петър е казал, че дори Бог да го третира като играчка, той няма да има оплаквания. Петър е стоял на полагащото му се място, нямал е желание да сключва сделки или да предявява искания към Бог, а само му се е покорявал и независимо какво е правел Бог, Му е позволявал да устройва всичко. В крайна сметка Петър е бил усъвършенстван от Бог. Замислих се как не стоях на полагащото ми се място, когато ме сполетя болест, и как търсех мир само за плътта си. Когато Бог не изпълни исканията ми, тялото ми страдаше, а желанието ми за благословии беше разбито, се опитвах да споря и да се съревновавам с Бог и дори мислех да сложа край на всичко. В сравнение с Петър по какъв начин изобщо имах човешка природа или разум? Бях напълно недостойна да живея пред Бог! Човекът е сътворен от Бог и каквото и да прави Бог с мен, то е уместно. Намеренията зад Божиите действия са отвъд моето разбиране. От човешка гледна точка благодатта и плътският мир изглеждат като добри неща. Но всъщност, за да се преодолее поквареният нрав, е нужно още повече правосъдие, наказание, страдание и облагородяване. Точно както когато ме сполетя тази болест — макар че не се съобразяваше с моите представи, всъщност беше полезна за живота ми и още по-полезна за разрешаването на покварения ми нрав. Това беше специалната Божия благословия за мен. В този момент осъзнах, че има цел, която да преследвам в сърцето си. Исках да последвам примера на Петър и независимо от това как ще се развие ракът или дали ще умра, бях готова да застана на полагащото ми се място като сътворено същество и да се покоря на Божиите устройства и подредби.

След това тялото ми постепенно започна да се възстановява, започнах да използвам бастун и се научих да ходя на един крак. Три месеца по-късно отидох на контролен преглед в болницата и лекарят каза, че съм се възстановила доста добре и че тъй като ракът не е рецидивирал, не се нуждая от химиотерапия. През март 2023 г. се върнах в родния си град за контролен преглед. Лекарят беше изненадан, когато видя резултатите от изследванията, и каза: „При този тип рак на костите 99 % от пациентите се нуждаят от химиотерапия, а Вие не само нямате нужда от химио-или лъчетерапия, но и ракът не се е върнал. Това е истинско чудо!“. Като чух лекаря да казва това, в сърцето си мълчаливо благодарих на Бог и Го възхвалих. По-късно се върнах към дълга си в църквата. Въпреки че кракът ми все още изтръпваше от дългото седене и ме боляха бедрените кости, вече не бях възпирана от това и не отправях искания към Бог заради него. Напротив, чувствах се много благодарна и ценях възможността да изпълнявам дълга си. Когато се отказах от намерението да търся благословии, покорих се и изпълнявах дълга си, почувствах голямо облекчение в сърцето си.