От Дзян Лай, Китай

При изпълнението на дълга си през 2020 г. се стремях към слава и статус, нападах другите и ги изключвах, което водеше до прекъсвания и смущения на църковното дело, затова бях освободена. Чувствах се много негативно при мисълта, че съм извършила такова голямо зло, заради което можеше да бъда отлъчена, и нямах надежда да бъда спасена. По-късно водачите се увериха, че съм размишлявала, че разбирах поведението си и пътя, по който бях поела, затова отново ми възложиха изпълнението на дълга. Доста се стъписах. Щом разбрах, че Божият дом ми дава още един шанс да изпълнявам дълга си, в очите ми започнаха да напират сълзи, а сърцето ми се изпълни с благодарност към Бог. В сърцето си реших: „Трябва правилно да изпълнявам дълга си, за да компенсирам миналите си прегрешения, и не бива да се стремя към слава и статус, нито да поемам по грешния път, както преди“.

По-нататък ми възложиха да отговарям за евангелската работа в две църкви. В началото не разбирах добре принципите на проповядване на евангелието и се сблъсках с множество проблеми и трудности в работата си, които не знаех как да разреша; затова се молех на Бог в сърцето си и използвах свободното си време за старателно обмисляне и търсене на принципите. На събиранията слушах как братята и сестрите разказват за преживяванията и придобивките си от проповядването на евангелието. Изпитвах завист, като си мислех, че другите получават Божие напътствие, когато изпълняват дълга си, а аз съм различна, понеже съм човек, допуснал тежки прегрешения. Имах чувството, че докато Бог ми дава шанс да се покая, трябва да се трудя повече от другите и не бива да допускам повече грешки. Всеки ден пътувах между църквите и макар че световъртежът ми „се обаждаше“, упорствах в дълга си, без да почивам, като мислех: „Ако само положа повече усилия в дълга си и не върша злини или не причинявам прекъсвания, мога да компенсирам миналите си прегрешения и все още да имам шанс за спасение“. След време евангелската работа, за която отговарях, започна да дава резултати и новодошлите можеха да посещават събиранията нормално. Когато общувах за придобивките си в проповядването на евангелието през този период, надзорникът се съгласяваше с общението ми и изпитвах голяма радост, като мислех: „Работила съм усърдно в дълга си и съм спечелила признанието на братята и сестрите, имала съм просветление в общенията на събиранията и също така мога да усетя напътствието на Светия Дух. Докато поддържам сегашното си състояние, усърдно изпълнявам дълга си дори по-добре, не предизвиквам прекъсвания и смущения и подготвям повече добри дела, накрая Бог може би няма да прояви внимание към миналите ми прегрешения“. По-късно водачите ми възложиха да отговарям за евангелската работа в още църкви и научих, че някои от тях са много далеч от дома ми. Сетих се за влошеното ми здраве и че ако продължавам в същия дух, това със сигурност ще ме изтощи, затова се замислих дали да не кажа на водачите за моята ситуация. Но после си казах: „Ако откажа дълга си, как ще гледа Бог на мен?“. Затова си замълчах. След това, за да се запозная по-бързо с работата, работех от сутрин до вечер и дори когато не се чувствах добре, се насилвах да продължа, а понякога карах сестрите да ме качат на велосипедите си, за да ме закарат до събиранията. Тъй като често оставах до късно, здравето ми се влоши още повече. Цялата се чувствах немощна, ръцете и краката ми бяха отпуснати и можех само да се подпра на таблата на леглото и да си наложа да ходя на събиранията. Истината беше, че се чувствах много слаба и исках да се прибера да си почина, но като виждах как църковното дело се нуждае от сътрудничеството на хората в, се тревожех и си казвах: „Ако си отида вкъщи да се възстановявам и се откажа от дълга си в този критичен момент, как ще гледа Бог на мен? Ще имам ли все още добро бъдеще? Ще имам ли все още шанс за спасение?“. Затова колкото и трудни да ставаха нещата, аз продължавах да изпълнявам дълга си. След това — в хода на лечението — състоянието ми постепенно се подобри.

След няколко месеца ме избраха за надзорник на евангелската работа. Когато поех този дълг, се тревожех, че лошото ми здраве няма да ми позволи да се справя, но после си казах: „Ако мога да изпълнявам дълга си добре, дори докато съм болна, може би Бог ще ми прости миналите прегрешения и тогава ще имам шанс да бъда спасена“. С тази нагласа бях готова да приема дълга. Веднъж водачите ме уведомиха да присъствам на едно събиране, но следобедът преди това състоянието ми неочаквано се влоши. Имах силни болки в стомаха, немощ в цялото тяло и главоболие и едва се движех. Лекарят каза, че трябва да ми поставят венозна система и да остана на легло. В онзи миг бях разкъсвана от емоции и се питах: „Защо болестта ми отново се влоши? В момента има толкова много работа по дълга ми, а сестрите, с които работя, всеки ден са заети с проповядване на евангелието, а аз не мога да изпълнявам дълга си точно в такъв важен момент. Дали Бог използва тази среда, за да ме разкрие и отстрани? Ако наистина не мога да изпълнявам дълга си, какво бъдеще ме очаква?“. Самата мисъл за това ме натъжаваше дълбоко, сякаш Бог ме беше изоставил. Заради системата ми беше отпаднало и същата нощ потънах в дълбок сън. На сутринта, докато обмислях това в сърцето си, изведнъж се сетих за Божиите слова: „Именно по време на мъчителното облагородяване човек най-лесно може да попадне под влиянието на Сатана, така че как трябва да обичаш Бог по време на такова облагородяване? Трябва да призовеш волята си, да положиш сърцето си пред Бог и да Му посветиш времето, което ти остава. Независимо от това как Бог те облагородява, трябва да можеш да прилагаш истината на практика, за да удовлетвориш Божиите намерения, и трябва да се заемеш да търсиш Бог и да търсиш общение. В такива моменти колкото си по-пасивен, толкова по-негативен ще станеш и толкова по-лесно ще се върнеш назад“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Само като преживее облагородяване, човек може да притежава истинска любов). От Божиите слова разбрах, че колкото по-дълбока е болката от облагородяването, толкова повече човек трябва да търси истината и Божието намерение. Не можех повече да вземам под внимание бъдещето и крайната си цел, трябваше да се моля повече на Бог и без значение дали ме очаква добро бъдеще или крайна цел, бях готова да положа сърцето си пред Бог; и независимо как Бог върши делото Си, бях готова да се покоря. Чувствах, че Бог ме наблюдава и очаква да се изправя и да продължа напред. Малко по малко, сърцето ми се успокои и ми поолекна; бях готова да търся истината в среда като тази.

Един ден, докато четях един откъс от Божиите слова, придобих някакво разбиране относно моето състояние. Всемогъщият Бог казва: „Павел не познаваше собствената си същност или поквара, а още по-малко осъзнаваше непокорството си. Той никога не споменаваше презрителното си незачитане на Христос, нито пък изпитваше особено съжаление. Даваше само кратко обяснение и дълбоко в сърцето си така и не се предаде изцяло на Бог. Въпреки че падна по пътя за Дамаск, той не се вгледа дълбоко в себе си. Задоволи се само да продължи да работи и не смяташе, че е от особено значение да опознае себе си и да промени стария си нрав. За да се утеши и да си прости миналите грехове, за него беше достатъчно само да говори истината, да предоставя ресурс на другите като мехлем за съвестта си и повече да не преследва учениците на Исус. Стремеше се единствено към бъдещия венец и към временна работа; целта му бе да добие обилна благодат. Павел не се стремеше към достатъчна истина, нито се стремеше да напредне по-дълбоко в истината, която не бе разбрал преди. Следователно, може да се каже, че себепознанието му е подправено и че не е приел наказание или съд. Способността му да работи не означава, че е познавал собствената си природа или същност; той полагаше усилия само за видимите практики. При това, той се стремеше не към промяна, а към познание. Делото му изцяло се дължеше на появата на Исус по пътя за Дамаск. Първоначално той нямаше намерение да се захване с такова дело, а и това дело не възникна, след като бе приел старият му нрав да бъде скастрен. Както и да работеше, предишният му нрав си остана непроменен, поради което не успя да изкупи миналите си грехове с работата си, а просто изигра определена роля за църквите в онези времена. За такъв човек, чийто предишен нрав не се промени — тоест, който не получи спасение и съвсем не притежаваше истината — Павел беше категорично неспособен да стане един от приетите от Господ Исус. […] Той неизменно вярваше: „Способен съм да работя, по-добър съм от повечето други хора; проявявам внимание към бремето на Господ, както никой друг и никой друг не изпитва толкова дълбоко разкаяние като мен, защото великата светлина ме озари, аз видях великата светлина и затова моето покаяние е по-силно от всяко друго“. Такива мисли таеше Павел в сърцето си по онова време. В края на своето дело той каза: „Аз войнствах, пътя свърших, за мен се пази венецът на правдата“. Войнстването му, пътят му, делото му бяха изцяло подчинени на стремежа му да добие венеца на правдата и той не напредваше активно. При все че не вършеше работата си нехайно, може да се каже, че я изпълняваше като изкупление за грешките си, за да успокои съвестта си. Надеждата му бе да завърши делото си, да извърви пътя си и да се впусне в битката си час по-скоро, за да може по-бързо да се увенчае със заветния венец на праведността. Павел не копнееше да срещне Господ Исус с неговия опит и истинско познание, а по-бързо да приключи делото си, за да може, когато се изправи пред Господа Исус, да се сдобие с наградите, които е спечелил с работа. Той използва работата си, за да се утеши и да сключи сделка в замяна на бъдещия венец. Той не се стремеше към истината, нито към Бог, а само към венеца. Как би могъл такъв стремеж да е според изискванията? Мотивацията му, работата му, платената от него цена и всички негови усилия — всички те бяха обхванати от чудните му фантазии и делото му бе изцяло подчинено на собствените му желания. Вършейки цялото си дело, той плащаше цената без капка желание. Павел просто се беше заел да сключи сделка. Той не полагаше усилия с охота, за да изпълни дълга си, а полагаше усилия с охота, за да постигне целта на тази сделка. Нима усилия като неговите имат стойност? Кой би похвалил нечистите му усилия? Кой би имал интерес към тях? Работата му бе изпъстрена с мечти за бъдещето; тя бе изпълнена с грандиозни планове и не съдържаше път към промяна на човешкия нрав. Така че голяма част от доброжелателството му беше престорено; делото му не предоставяше живот, а бе престорена вежливост; Павел договаряше сделка. Как би могла работа от този вид да поведе човека по пътя на възстановяването на първоначалния му дълг?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Успехът или неуспехът зависят от пътя, по който върви човек). Бог разобличава, че Павел не е имал истинско разбиране за злите си деяния в миналото — преследването на Господ Исус и залавянето на Неговите ученици, нито разбиране за същността на съпротивата си срещу Бог. Той бил доволен само от това, че е разбрал грешката си и че занапред не би вършил подобни дела срещу Бог. После се е опитал да изкупи греховете си чрез външни прояви на саможертва, отдаденост и упорит труд. В крайна сметка дори е заявил, че венецът на правдата се пази за него. Осъзнах, че жертвите и отдадеността на Павел не са били изпълнение на дълга на едно сътворено същество, нито са били искрено покаяние, а по-скоро опит чрез своята работа да изкупи греховете си и в замяна да получи венеца на правдата. Това беше лицемерие, а също и опит да измами Бог и да се пазари с Него. Размислих върху миналия си дълг — когато се стремях към репутация и статус, прекъсвах църковното дело, смущавах го и прегрешавах, но не размишлявах дълбоко върху прегрешенията си, не ги познавах, нито се чувствах често задължена към Бог или към братята и сестрите си. Виждах само щетите, които бяха нанесени на църковното дело, и отражението им върху братята и сестрите. Осъзнах, че съм се противопоставяла на Бог, и че ако продължавах така, щях да понеса Неговото наказание — и това ме изплаши. И така, когато отново поех дълга си, работех усърдно и отдавах всичко, приемах и се покорявах на всеки дълг, който църквата ми възлагаше. Дори когато бях толкова болна, че едва стоях на краката си, все пак упорствах в изпълнението на дълга си. Всички мои жертви бяха с цел да изкупя греховете си с напразната надежда, че един ден ще мога да ги разменя за Божието опрощение и награди. Осъзнах, че моите жертви, отдаденост и упорит труд не бяха искрени, още по-малко — изпълнение на дълга на едно сътворено същество. Подобно на Павел, тези мои действия имаха за цел да изкупят греховете ми и да компенсират миналите ми прегрешения и в крайна сметка бяха в стремеж към положителен изход и крайна цел. Използвах очевидни жертви, отдаденост и усилен труд с напразната надежда да ги разменя за Божията благодат и благословии и за добър изход и крайна цел, което доведе до една откровена връзка по интереси с Бог. Размислих върху това как миналите ми прекъсвания и смущения почти доведоха до моето отлъчване, защото откакто вярвам в Бог, винаги съм се стремяла към слава, придобивки и статус. Виждах, че Сяою — сестрата, с която работех в екип — беше по-добра от мен, което ме накара да се почувствам засенчена, сякаш ореолът ми е бил отнет, а това породи в мен чувства на ревност, отхвърляне и осъждане към нея. Знаех, че Сяою е новоназначен водач и изобщо не беше запозната с работата, затова, когато от висшестоящото ръководство ни уведомиха, че трябва да присъстваме на събирания за обсъждане на работни въпроси, настоявах тя да отиде, като си мислех, че ще се изложи, ако не успее да каже нищо, и тогава водачите ще видят, че и тя не е толкова добра, което ще ѝ попречи да ми отнеме вниманието. Когато Сяою посочи проблемите в моята работа, потънах в земята от срам, но вместо да се самоанализирам, се вкопчих в нейната поквара и я разпространих навсякъде, като накарах другите да я изолират. После, поради съображения за сигурност, можех да изпълнявам дълга си само от вкъщи. Докато Сяою излизаше всеки ден за работа и братята и сестрите искаха да общуват с нея, още по-силно усещах, че е отнела вниманието ми, което още повече засили ревността и предразсъдъците ми към нея. Когато наближиха годишните църковни избори, се вкопчих в проблемите на Сяою, за да ги преувелича, като заявих, че не е подходяща да участва в изборите. По този начин се надявах да не допусна някой да застраши статуса ми. Прекъснах изборния процес и нанесох сериозна вреда на Сяою. Тези действия разкриха злобния ми нрав и показаха, че съм тръгнала по пътя на антихриста. Не размишлявах върху тези неща, за да разпозная сатанинската си природа, която се противопоставяше на Бог, нито се покаях или промених, а вместо това се опитвах да изкупя прегрешенията си чрез видимо страдание и отдаденост, като се надявах да разменя това за добра крайна цел. Тайно се опитвах да се пазаря с Бог и това по същество беше опит да Го измамя. Ако бях продължила по този път, нямаше да успея да изкупя греховете си, щях само да трупам злодеяния и накрая да бъда наказана от Бог за съпротивата си срещу него. Като се обръщам назад към пътя, по който съм вървяла през годините на вярата си в Бог, изведнъж усетих колко абсурден е бил стремежът ми през цялото това време и в този момент изпитах отвращение и ненавист към самата себе си. Идеше ми да си ударя силен шамар. Защо просто не се бях стремяла към истината?

По-късно прочетох още от Божиите слова и придобих някаква яснота за моята природа същност. Бог казва: „В днешно време повечето хора са в такова състояние: за да придобия благословии, трябва да отдам всичко на Бог и да платя цена за Него. За да придобия благословии, трябва да изоставя всичко заради Бог, трябва да извърша това, което Той ми е възложил, и трябва да изпълня добре дълга си. Това състояние е доминирано от намерението за получаване на благословии, което е пример за отдаване на всичко за Бог изцяло с цел получаване на награди от Него и получаване на корона. Такива хора нямат истината в сърцата си и е сигурно, че тяхното разбиране се състои от няколко думи и доктрини, които те демонстрират навсякъде, където отидат. Това е пътят на Павел. Вярата на такива хора е акт на постоянно усилие и дълбоко в себе си те чувстват, че колкото повече правят, толкова повече то ще доказва предаността им към Бог, че колкото повече правят, толкова повече Той със сигурност ще бъде удовлетворен, и че колкото повече правят, толкова повече ще заслужават да им бъде дадена корона пред Бог и толкова по-големи ще бъдат благословиите, които ще получат. Те мислят, че ако могат да понесат страдание, да проповядват и да умрат за Христос, ако могат да жертват собствения си живот и ако могат да изпълнят всеки дълг, който Бог им е възложил, тогава те ще бъдат онези, които ще получат най-големите благословии и със сигурност ще им бъдат дадени корони. Точно това е, което Павел си представяше и търсеше. Това е точният път, по който той вървеше, и под ръководството на такива мисли работеше, за да служи на Бог. Тези мисли и намерения не произхождат ли от сатанинска природа? Това е съвсем като светските хора, които вярват, че, докато са на земята, трябва да се стремят към знанието и че след като го получат, те могат да се откроят от тълпата, да станат длъжностни лица и да имат статус. Те смятат, че след като имат статус, могат да реализират амбициите си и да доведат бизнеса и семейните си практики до определено ниво на просперитет. Нима всички невярващи не вървят по този път? Тези, които са доминирани от тази сатанинска природа, могат да бъдат само като Павел във вярата си. Те мислят: „Трябва да отхвърля всичко, за да отдам всичко на бог. Трябва да бъда предан на бог и в крайна сметка ще получа големи награди и големи корони“. Това е същото отношение като това на светските хора, които се стремят към светски неща. Те изобщо не са различни и са подчинени на една и съща природа. Когато хората имат този вид сатанинска природа, в светския живот те ще се стремят да получат познание, знания, статус и да се откроят от тълпата. Ако вярват в Бог, те ще се стремят да получат големи корони и големи благословии. Ако хората не следват истината, когато вярват в Бог, те със сигурност ще поемат по този път. Това е непроменим факт, това е естествен закон. Пътят, по който поемат хората, които не следват истината, е диаметрално противоположен на този на Петър“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да вървим по пътя на Петър). Видях своето състояние, както го разобличи Бог. Бях изоставила всичко, за да изпълнявам дълга си с цел да получа благословии — страдах и плащах цена, за да ги придобия, упорствах в дълга си дори когато бях болна, и правех всичко възможно, за да го изпълнявам добре — отново с целта да получа благословии. Държах се изключително покорно и отстъпчиво — заради благословиите. Всичко, което правех, беше водено от желанието да получа благословии. Когато причинявах смущения в църковното дело при изпълнението на дълга си, смятах, че съм оставила петна и съм извършила прегрешения пред Бог, и мислех, че ако не се поправя, ще бъда наказана от Него. Затова не смеех да пренебрегвам дълга си. Когато изпитвах световъртеж, докато изпълнявах дълга си, приемах лекарства и продължавах, като мислех, че това е преданост към Бог. Щом виждах някакви резултати от изпълнението на дълга и разпознавах Божието напътствие, усещах, че благословиите са на една ръка разстояние, затова ентусиазмът ми към моя дълг се засилваше още повече, и често работех, без да се оплаквам, дори когато бях болна. Това страдание се превърна в мой капитал; вярвах, че след всичко, което съм дала, Бог трябва да ме одобри и да ме дари с благодат. Но по-късно, когато болестта ми се влоши, ме обзе униние и започнах да роптая: „Защо съм толкова болна, когато искам да изпълнявам дълга си? Ако не мога да изпълнявам дълга си, как ще бъда спасена?“. Миналите прегрешения ми се струваха като дълбока пропаст между мен и Бог, и започнах да усещам, че шансовете ми за спасение са далечни, и вярвах, че единственият начин да преодолея тази пропаст и отново да получа Божията милост и да бъда спасена, е като работя още повече, за да се поправя. В този миг осъзнах, че изобщо не разбирам истината, нито имам истинско разбиране за Бог. Погрешно вярвах, че колкото повече човек страда, докато изпълнява дълга си, толкова повече удовлетворява Бог, затова дори когато тялото ми беше на ръба на изтощението, не си почивах, като мислех, че ако се трудя, докато съм болна, Бог ще види страданието ми и ще ме одобри и благослови. А всъщност Божиите изисквания към хората не са високи. Той просто иска да изпълняват дълга според способностите си. Но сякаш мислите ми бяха замъглени — настойчиво практикувах според собствените си представи и фантазии, докато тялото ми не се изтощи напълно, и дори тогава недоволствах от Бог, че не ме е закрилял, като прехвърлях цялата вина върху Него. Бях напълно неразумна и отправях неоснователни обвинения! Също така осъзнах, че болестта, която ме сполетя, не беше Божият начин да ме отстрани, а по-скоро отражение на моите погрешни намерения и грешен път. Бог използваше тази среда, за да разкрие покварата и недостатъците ми, като ми позволяваше да се разпознавам и самоанализирам. Бог ме спасяваше. Но аз не търсех Божия смисъл, а вместо това Го разбирах погрешно и недоволствах от Него. Наистина ми липсваха съвест и разум. В сърцето си изпитвах дълбоко съжаление и с вик отправих молитва към Бог: „Боже, през цялата изминала година Ти подреждаше обстоятелства, за да ме пречистиш и спасиш, а аз изобщо не потърсих Твоето намерение. Вместо това винаги съм се стремяла към благословии и дори Те разбирах погрешно. Бях много егоистична и достойна за презрение и съм Ти много задължена. Искам да се покая и да се променя“.

По-късно чух един химн с Божиите слова, който много ми помогна.

Успехът или неуспехът зависят от стремежа на човека

1  Като сътворено същество, човекът трябва да се стреми да изпълни дълга си на сътворено същество, и да се стреми да обича Бог, без да прави други избори, защото Бог е достоен за любовта на хората. Стремящите се да възлюбят Бог не бива да търсят лична изгода или да очакват награда според личните си желания; това е най-правилният стремеж. Ако се стремиш към истината, практикуваш истината и постигаш промяна в нрава си, значи си поел по верния път.

2  Ако търсиш блаженство за плътта и ако практикуваш истината такава, каквато ти си я представяш, ако нравът ти остава непроменен и не изпитваш никакво покорство към въплътения Бог, а продължаваш да живееш в неопределеност, стремежът ти със сигурност ще те отведе в ада, защото крачиш по пътя на неуспеха. Дали ще бъдеш усъвършенстван или отстранен, зависи от твоя личен стремеж. Иначе казано, успехът или неуспехът зависят от пътя, по който върви човек.

(Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Успехът или неуспехът зависят от пътя, по който върви човек)

Слушах химна отново и отново, а сърцето ми се проясни. Осъзнах, че Бог не гледа колко работа върши човек или колко видимо страдание понася, а дали се стреми да обича Бог и да го удовлетворява, дали изпълнява дълга си според истините принципи и дали поквареният му нрав е претърпял промяна. Точно като Петър — той се е стремял към истината и накрая е достигнал до това да обикне Бог с цялото си сърце и да му се подчини до самата смърт, като по този начин и изживял истинското подобие на сътворено същество. Именно това одобрява Бог. Но ако човек постоянно се стреми към благословии и се съсредоточава само върху това да се труди за Бог и да страда за Него, без да търси истината, без да действа според принципите в дълга си, и отново поставя изисквания към Бог и се пазари с Него, без да има промяна в покварения му нрав, то това е път към провал. Също така разбрах, че Божието дело днес е да възстанови човешката съвест и разум, за да могат хората да слушат Божиите слова, да Му се подчиняват и да Го почитат. Това е истинското подобие на сътвореното същество. С това осъзнаване се почувствах облекчена и разбрах как трябва да продължа по следващите стъпки на своя път. По-късно, в хода на изпълнението на моя дълг, съзнателно се самоанализирах всеки път, когато се сблъсквах с нещо, като вземах под внимание погрешните си възгледи и покварения си нрав, разговарях открито за състоянието си със сестрите в екипа и потърсих Божиите слова, които да практикувам и в които да навляза. Чрез това практикуване придобих някакво разбиране за порочния си нрав и резултатите от работата ми се подобриха.

По-късно си зададох въпроса защо винаги съм била възпирана от прегрешенията си и как трябва да се отнеса към този проблем. Един ден попаднах на откъс от Божиите слова и открих път за практикуване. Всемогъщият Бог казва: „Със сигурност много хора са извършили едно или друго прегрешение, било то голямо или малко, но най-вероятно много малко хора са извършили такива сериозни прегрешения, които преминават моралните граници. Тук няма да говорим за онези, които са извършили различни други прегрешения, а просто ще говорим за това какво трябва да правят хората, които са извършили сериозни прегрешения и които са извършили такова прегрешение, което излиза извън моралните граници и етиката. Що се отнася до хората, които са извършили сериозни прегрешения — и тук говоря за прегрешения, които преминават моралните граници — това не включва оскърбление на Божия нрав и нарушаване на управленските Му закони. Разбирате ли? Не говоря за прегрешения, които оскърбяват Божия нрав, Неговата същност или идентичността и статуса Му, и не говоря за прегрешения, които са богохулство срещу Него. Това, за което говоря, са прегрешенията, които преминават моралните граници. Има какво да се каже и за начина, по който хората, извършили подобни прегрешения, могат да се справят с емоцията си на униние. Такива хора имат два пътя, по които могат да поемат, и това е прост въпрос. Първо, ако в сърцето си чувстваш, че можеш да се освободиш от стореното, или имаш възможност да се извиниш на другия човек и да му се реваншираш, тогава можеш да му се реваншираш и да му се извиниш и чувството на мир и лекота ще се върне в духа ти. Ако нямаш възможност да го направиш, ако това не е възможно, ако дълбоко в сърцето си наистина опознаеш собствения си проблем, ако осъзнаеш колко сериозно е това, което си направил, и наистина изпитваш разкаяние, тогава трябва да дойдеш пред Бог, за да се изповядаш и да се покаеш. Всеки път, когато мислиш за стореното и се обвиняваш, е точният момент, когато трябва да дойдеш пред Бог, за да се изповядаш и да се покаеш, трябва да дойдеш с искреността си и с истинските си чувства, за да получиш опрощение и прошка от Бог. И как можеш да получиш Божието опрощение и Неговата прошка? Зависи от сърцето ти. Ако се изповядаш искрено, ако наистина осъзнаваш грешката и проблема си, осъзнаваш какво си направил, независимо дали касае прегрешение или грях, ако имаш нагласа за искрена изповед, чувстваш истинска омраза към стореното и действително се промениш и никога повече не вършиш това погрешно нещо, тогава ще дойде ден, в който ще получиш опрощение и прошка от Бог, т.е. Бог повече няма да определя изхода ти въз основа на невежите, глупави и мръсни неща, които си вършил в миналото. Когато достигнеш това ниво, Бог напълно ще забрави въпроса, ти ще бъдеш точно като останалите нормални хора и няма да има никаква разлика. Предпоставката за това обаче е да си искрен и да имаш истинска нагласа да се покаеш, като Давид. Колко сълзи проля Давид за прегрешението, което беше извършил? Безброй сълзи. Колко пъти плака? Безброй пъти. Сълзите, които той проля, могат да се опишат със следните думи: „Всяка нощ потапям леглото си в сълзи“. Не знам колко сериозно е прегрешението ти. Ако наистина е сериозно, може да се наложи да плачеш, докато леглото ти се понесе по водата от сълзите ти — може да се наложи до такава степен да се изповядваш и да се покайваш, преди да можеш да получиш Божията прошка. В противен случай се опасявам, че в Божиите очи прегрешението ти ще се превърне в грях и няма да бъдеш опростен за него. Тогава ще имаш проблем и ще е безсмислено да се говори каквото и да е повече по този въпрос. Следователно първата стъпка към получаване на опрощение и прошка от Бог е, че трябва да бъдеш искрен и да предприемеш практически действия, за да се изповядаш и покаеш истински“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (2)). От Божиите слова разбрах, че като се справям с прегрешенията си, първо трябва да застана пред Бог, да Му се изповядам и да се самоанализирам. След това трябва да потърся истината за прегрешенията си, за да постигна истинско разбиране и ненавист към самата себе си, и така да мога искрено да се покая. Точно както Давид, който, след като е извършил прегрешение, искрено е съжалил за стореното, покаял се е пред Бог и никога не го е повторил. Това искрено сърце на покаяние беше толкова ценно! Нямаше как повече да избягвам прегрешенията си. Трябваше да изповядам греховете си пред Бог и да се покая, като се уверя, че никога повече няма да върша такива дела. По-късно, когато отново започнах да търся слава и статус в дълга си, се молех на Бог да ме прокълне и накаже, за да не действам повече според покварения си нрав. Благодарение на това практикуване станах още по-решена да се опълча на плътта си. Преди обръщах сериозно внимание на начина, по който ме възприемат другите, и все исках да защитавам образа си в техните очи. Но сега съзнателно се откривам и разобличавам покварата си и чрез това практикуване усещам, че сърцето ми е леко и спокойно. Когато се сблъсквам с проблеми в дълга си, вече съм способна съзнателно да търся Божиите слова и принципи, Вече не съм възпирана от миналите си прегрешения и в сърцето си се чувствам много по-свободна.

Това заболяване разкри погрешните ми възгледи и ми показа грешния път, по който бях поела във вярата си. Ако не бяха тези обстоятелства, нямаше да придобия никакво самосъзнание и щях да продължа по този път и в крайна сметка нямаше да постигна нищо и щях да бъда отстранена. Занапред съм готова да практикувам според Божиите слова и да изпълнявам добре дълга си на сътворено същество, за да удовлетворя Божието сърце и да се отплатя за любовта Му.