От Дзян Сяо, Китай

Когато бях малка, семейството ми беше доста бедно. Родителите ми работеха упорито, за да печелят пари за обезпечаване на образованието ми. Те не харчеха пари за собствените си медицински нужди, когато бяха болни, а вместо това ми осигуряваха добра храна и дрехи. Когато завърших прогимназия, моят дядо каза на баща ми: „Не подкрепяй повече момичето си в ученето ѝ“. Но баща ми каза: „Независимо дали е дъщеря, или син, ние се отнасяме към децата си еднакво“. Той каза също, че поради крехкото ми здраве не мога да върша тежка работа и че трябва да се съсредоточа върху ученето. Бях много благодарна на родителите си за това и чувствах, че не мога да ги разочаровам след техните неимоверни усилия. Оттогава нататък учех усърдно. Всеки път, когато получех стипендия и виждах щастливите изражения на родителите си, наистина чувствах, че не съм ги разочаровала. Реших за себе си: „Когато постигна нещо в бъдеще, ще засвидетелствам синовно отношение към родителите си и ще им се отплатя за добротата, че са ме отгледали“.

Когато бях на деветнадесет, семейството ми прие делото на Всемогъщия Бог от последните дни. Чрез ядене и пиене на Божиите слова разбрах, че единствено стремежът към истината и доброто изпълнение на дълга водят до смислен живот. Затова се отказах от ученето си и се посветих на дълга си. Един ден, малко след като една сестра пристигна в дома ни, полицията внезапно нахлу и я отведе. Отведоха също баща ми и мен за разпит в полицейското управление. Въпреки че след това бяхме освободени, хора от местната Служба по религиозните въпроси и полицейското управление дойдоха в дома ни, за да ни предупредят да спрем да вярваме в Бог. За да мога да изпълнявам дълга си, бях принудена да напусна дома. Докато изпълнявах дълга си в друг регион, всеки път, когато виждах синовете и дъщерите на сестрата домакин да проявяват синовна почит към нея, това разпалваше емоции дълбоко в мен и не можех да не мисля за собствените си родители. Те бяха работили толкова упорито, за да ме отгледат, но аз не можех да бъда там, за да се грижа за тях. Чувствах се толкова задължена към тях.

През 2019 г. арестите на големия червен змей станаха наистина сериозни в града, в който изпълнявах дълга си, и тъй като не можехме да намерим сигурни приемни домове, в които да останем за момента, водачите ни помолиха — ако можем — да се върнем в родните си градове. По това време родителите ми не бяха вкъщи, тъй като живееха под наем на друго място, затова реших първо да отида у тях. Когато се срещнах с родителите си, забелязах, че погледът на майка ми беше малко празен и тя многократно ми задаваше едни и същи въпроси. По-малкият ми брат ми каза, че майка ми е преживяла инсулт и церебеларна атрофия и че е била изписана от болницата само преди няколко дни. Спомних си, че преди няколко години бях забелязала някои симптоми при майка си, но никога не им бях обръщала внимание. Чудех се: „Ако бях до нея и се грижех за нея, и ѝ напомнях да се съсредоточи върху здравето си, дали състоянието ѝ щеше да стане толкова сериозно?“. По това време прекарвах дните си, като се съсредоточих върху майка си: готвех ястия, които бяха полезни за здравето ѝ, водех я на упражнения и я учех как да се грижи за здравето си. Посветих цялата си енергия на грижите за майка си и не мислех за своя дълг. Два месеца минаха като миг и един ден получих писмо от водачите, в което ми казваха да отида в друг регион и да изпълнявам дълга си. В този ден леля ми и чичо ми дойдоха вкъщи. Първоначално видяха, че съм си вкъщи и се грижа за майка си, и не казаха нищо, но после изведнъж ме попитаха: „Ще си тръгнеш ли, след като остана няколко дни?“. Като видяха, че не отговорих, ме нахокаха: „Не можеш да си тръгнеш отново. Трябва да останеш и да се грижиш за родителите си. Те те подкрепяха, когато бяха млади, а сега, когато са на седемдесет, не чувстваш ли, че трябва да направиш нещо за тях? Ако не бяха твоите родители да те отгледат и да се грижат за теб, щеше ли да си там, където си днес? Не трябва да бъдеш такава егоистка!“. Думите им пронизаха сърцето ми като нож и за момент останах без думи. Без грижата на моите родителите нямаше да бъда там, където бях. Ако просто се наслаждавах на грижите им, без да се отплащам за тях, това нямаше ли да ме направи неблагодарница? Когато бях малка, виждах, че братовчед ми се интересуваше само от собствените си физически удоволствия и че не се грижеше за родителите си, когато бяха болни. Чувствах, че наистина му липсва човешка природа и че аз не бих могла да бъда такъв човек. Сега, когато родителите ми бяха стари, чувствах, че ако не мога да поема отговорността да се грижа за тях, щях да покажа несиновно отношение. По това време чувствах силна болка и вътрешно противоречие, затова се помолих на Бог: „Боже! Знам, че изпълнението на дълга ми е моя отговорност, но виждам как родителите ми остаряват и здравето им се влошава, и просто не мога да спра да се тревожа за тях, и не възнамерявам да ходя другаде, за да изпълнявам дълга си. Моля Те, напътствай ме и ме просветли, за да изляза от това състояние“.

Един ден прочетох откъс от Божиите слова: „Освен раждането и възпитанието отговорността на родителите в живота на техните деца е само да им предоставят среда, в която те да пораснат, и това е всичко, защото само предопределеното от Създателя влияе върху съдбата на човека. Никой не може да контролира бъдещето, което очаква даден човек; то е предопределено много преди това и дори родителите му не могат да променят съдбата му. Що се отнася до съдбата, всеки човек е независим и всеки има своя собствена съдба. Така че ничии родители не могат да попречат на съдбата му в живота и ни най-малко не могат да го тласнат напред, що се отнася до ролята, която играе в живота. Може да се каже, че семейството, в което е предопределено да се роди човек, и средата, в която той расте, са само предпоставки за изпълнението на неговата мисия в живота. Те по никакъв начин не определят онова, което му е орисано в живота, или неговата съдба, в рамките на която той изпълнява своята мисия. Следователно никой от родителите не е в състояние да помогне на човек да изпълни своята житейска мисия, както и никой от роднините не може да му помогне да поеме някаква роля в живота. Как човек изпълнява мисията си и в каква жизнена среда играе ролята си се определя изцяло от ориста му. С други думи, никакви други обективни условия не могат да повлияят на мисията на човека, която е предопределена от Създателя. Всички хора съзряват в конкретната среда, в която порастват; след това постепенно, стъпка по стъпка, те започват да вървят по своя собствен житейски път и да осъществяват онази съдба, която е планирана за тях от Създателя. Те се вливат напълно естествено и неволно в необятното море на човечеството, заемат своето място в живота, където започват да изпълняват задълженията си като създадени същества в името на предопределеното от Създателя, в името на Неговото върховенство“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият III). След като прочетох Божиите слова, осъзнах, че моите родители само са ме родили, отгледали и са ми осигурили среда, в която да раста. Но Бог е Този, Който наистина ми даде живот. Той е Този, Който ми е дал глътка живот, която ми позволява да оцелея и до днес. Нещо повече, нашите съдби са в ръцете на Създателя и никой не може да определя съдбата на друг човек. Моите родители не могат да контролират съдбата ми, нито аз мога да контролирам тяхната. Мислех за това как майка ми внезапно се е разболяла и как леля ми е успяла навреме да я заведе в болницата за лечение. Не беше ли и това част от Божието върховенство и Божията подредба? Не можех да решавам кога майка ми ще се разболее или колко тежко ще е заболяването ѝ и колкото и да се тревожех, по никакъв начин не можех да облекча страданието на майка си. Дори да бях вкъщи с нея, не можех да реша нито един проблем. През последните два месеца се грижех за майка си от все сърце, като дори пренебрегнах дълга си. Болестта на майка ми обаче не само не се подобри, но всъщност се влоши. Дори си помислих, че ако бях с нея вкъщи, може би нямаше да се разболее толкова лошо. Не беше ли това гледната точка на неверниците? Четох, че Божието слово казва: „Каквото и да правиш, мислиш или планираш, тези неща не са важни. Важното е дали можеш да разбереш и наистина да вярваш, че всички сътворени същества са в Божиите ръце. Някои родители имат благословията и съдбата да могат да се радват на домашно блаженство и на щастието да имат голямо и проспериращо семейство. Това е Божието върховенство и благословение, което Той им дава. Други родители нямат тази съдба. Бог не е устроил това за тях. Те не са благословени да се радват на щастливо семейство или на това, че децата им остават до тях. Това е устроено от Бог и хората не могат да го променят насила“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Какво е истината реалност). Замислих се колко много родители остаряват без компанията на децата си. Това е просто съдбата им. Трябваше да се покоря на Божието върховенство и Божията подредба за това как да се отнасям към родителите си и не можех да се опитвам и да налагам собствената си воля на ситуацията. Спомних си, че когато беше млада, майка ми беше диагностицирана с исхемична болест на сърцето, но тя продължаваше да работи усилено, за да печели пари, и изобщо не се грижеше за здравето си. След като намери Бог, тя осъзна, че стремежът към истината и доброто изпълнение на дълга са най-важните неща, и — с правилната цел в живота — тя спря да се съсипва от работа, както правеше преди, и здравето ѝ постепенно се подобри. Това вече беше Божията благодат, благодарение на която и до този момент тя беше жива. Сега, когато родителите ми бяха стари, въпреки че аз не можех да се грижа за тях, лелите и чичовците ми ги посещаваха и се грижеха добре за материалните им нужди. Не беше ли това част от Божието върховенство? Докато мислех за тези неща, чувствах по-малко болка в сърцето си и намерих воля да изляза, за да изпълнявам дълга си. Около два месеца по-късно получих писмо от баща си, в което пишеше, че здравето на майка ми много се е подобрило. Той казваше, че тя вече може да готви и да пазарува, и че се възстановява много добре.

Един ден през юни 2021 г. получих писмо от църквата, в което пишеше, че по-малкият ми брат е бил проследен и наблюдаван от големия червен змей и че скоро след като се е прибрал, полицаите са арестували и него, и родителите ми и също така са питали за местонахождението ми. В писмото църквата ме предупреди да не се връщам у дома. След като получих това писмо, се разтревожих още повече за здравето на родителите си. Майка ми вече имаше здравословни проблеми и не можеше да понесе страх и тревога. Сърцето на баща ми не беше добре, затова се чудех дали ще може да устои на сплашването и заплахите на полицията. Какво щеше да стане, ако получеше пристъп? Наистина исках да се върна и да ги видя, но полицията все още ме преследваше и ако се върнех, щях да попадна право в капана. Затова се помолих на Бог да укрепи вярата им, така че с каквито и страдания да се сблъскат, да не предават църквата, а вместо това да могат да останат непоклатими в свидетелствата си за Бог. Задържаха родителите ми за половин месец и след това ги освободиха, но не чух никакви новини за брат си. Въпреки че родителите ми бяха освободени, полицията често ги тормозеше и също така ги заплашваше, за да ме накарат да побързам да се върна и да се предам. През онзи период винаги когато имах свободно време, мислех за родителите си и много се тревожех за тях.

Някъде през декември 2022 г. научих, че баща ми се е разболял и е приет в болница, а роднините у дома подстрекавали родителите ми да ме накарат да се върна. Отново започнах да се чувствам смутена, като си мислех: „Родините ми със сигурност ще ме нарекат неблагодарница. Родителите ми ме отглеждаха в продължение на толкова много години, а аз изобщо не им се отплатих. Що за съвест имам?“. По това време току-що бях поела нова задача и не бях запозната с необходимите умения. Винаги имаше отклонения и недостатъци в работата ми, но не търсех решения, нито обобщавах тези неща. Вместо това дори намирах оправдания за себе си, като чувствах, че въпреки лошото ми състояние все още не съм изоставила дълга си. Тъй като състоянието ми никога не се промени, не постигнах резултати в дълга си и накрая бях освободена. След като ме освободиха, наистина исках да се върна при родителите си възможно най-скоро, но полицията все още ме издирваше и не можех да се върна. По онова време изпитвах толкова силна вътрешна болка, затова се помолих на Бог да ме просветли и напътства, за да мога да избягам от това неправилно състояние. Един ден прочетох откъс от Божиите слова и състоянието ми започна да се променя. Всемогъщият Бог казва: „И така, що се отнася до хората, независимо дали родителите ти са те отгледали педантично и дали са полагали големи грижи за теб, те във всеки случай просто са изпълнявали отговорността и задължението си. Каквато и да е причината, поради която са те отгледали, това е била тяхна отговорност — щом са те родили, трябва да поемат отговорност за теб. Като се има предвид това, дали всичко, което родителите ти са направили за теб, може да се счита за доброта? Не може, нали? (Точно така.) Това, че родителите ти изпълняват отговорността си към теб, не се счита за доброта. В такъв случай счита ли се за доброта това да изпълняват своята отговорност към цвете или растение, като го поливат и торят? (Не.) Това е още по-далеч от добротата. Цветята и растенията растат по-добре навън — ако са засадени в земята, те процъфтяват на вятъра, слънцето и дъждовната вода. Когато са засадени в саксия на закрито, те не растат толкова добре, колкото навън, но където и да са, те са живи, нали? Бог го е постановил, независимо къде се намират. Ти си жив човек, а Бог поема отговорност за всеки живот, като му дава възможност да оцелее и да следва закона, който спазват всички сътворени същества. Но като личност ти живееш в средата, в която те отглеждат твоите родители, затова трябва да растеш и да преживяваш в тази среда. Това, че живееш в тази среда, в по-широк план се дължи на Божията повеля, а в по-тесен — на твоите родители, които те отглеждат, нали? Във всеки случай родителите ти изпълняват отговорност и задължение, като те отглеждат. Да те отглеждат, докато станеш възрастен човек, е тяхна отговорност и задължение и не може да се нарече доброта. Ако не може да се нарече доброта, не е ли тогава нещо, от което трябва да се ползваш? (Така е.) Това е вид право, от което би трябвало да се ползваш. Родителите ти трябва да те отглеждат, защото преди да достигнеш пълнолетие, твоята роля е на дете, което се възпитава. Следователно родителите ти просто изпълняват един вид отговорност към теб и ти само я приемаш, но определено не получаваш милост или доброта от тях. Раждането на деца и грижата за тях, размножаването и отглеждането на следващото поколение е вид отговорност на всяко живо същество. Например, след като създадат потомство, птиците, кравите, овцете и дори тигрите трябва да се грижат за него. Няма живи същества, които да не отглеждат потомството си. Възможно е и да има някои изключения, но не са много. Това е естествен феномен в съществуването на живите същества, това е техен инстинкт и не може да се приписва на добротата. Те просто спазват закон, който Създателят е определил за животните и за хората. Следователно това, че родителите ти те отглеждат, не е вид доброта. Въз основа на това може да се каже, че родителите ти не са твои кредитори. Те изпълняват своята отговорност към теб. Колкото и усилия да са положили и колкото и пари да са похарчили за теб, те не бива да търсят отплата от теб, защото това е тяхна отговорност като родители. Щом е отговорност и задължение, трябва да се изпълнява безвъзмездно и не бива да искат отплата. Като са те отгледали, родителите ти просто са изпълнили отговорността и задължението си, и това трябва да е безвъзмездно, а не да се превръща в сделка. Затова не е нужно да подхождаш към родителите си или да се справяш с отношенията си с тях с идеята за отплата. Нехуманно е да се отнасяш към родителите си, да им се отплащаш и да поддържаш връзката си с тях в съответствие с тази идея. В същото време плътските ти чувства вероятно ще те ограничават и обвързват и ще ти е толкова трудно да излезеш от тези обвързаности, че дори може да изгубиш пътя си. Родителите ти не са твои кредитори, затова не си длъжен да осъществяваш всички техни очаквания. Не си длъжен да плащаш „сметката“ за очакванията им. Тоест те могат да имат свои очаквания, но ти имаш свой собствен избор и Бог ти е определил житейски път и съдба, които нямат нищо общо с твоите родители“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че всеки вид, който се размножава, ще направи всичко възможно да отгледа следващото си поколение и да се грижи за него. Това са закон и правило, установени от Бог за всички живи същества. Това е вид отговорност и задължение, но не може да се счита за доброта. Точно както в животинското царство — независимо дали става дума за свиреп тигър, или лъв, или за кротък елен, или антилопа, — всички те отглеждат малките си и намират храна за тях, след като се размножат, като понякога избират самите те да гладуват, за да нахранят малките си навреме, докато малките им могат да оцеляват самостоятелно. Това е инстинктивно. Мислех си и за домашните птици, които отглеждахме вкъщи. След като излюпеше пиленца, кокошката винаги ги защитаваше и се грижеше за тях, и когато търсеше храна, първо хранеше пиленцата. Когато имаше опасност, кокошката се втурваше напред, а в дъждовни дни или когато беше горещо и нямаше подслон, кокошката приемаше да страда, за да приюти пиленцата под крилете си. Когато пиленцата пораснеха и можеха да оцеляват сами, те най-естествено напускаха кокошката и тя беше изпълнила отговорността си. Видях, че отглеждането на потомство е закон за оцеляване, установен от Бог както за животните, така и за хората, и че това е отговорност и задължение. То е безкористно и не изисква отплата. Когато осъзнах тези неща, бремето на постоянното чувство на задлъжнялост към родителите ми внезапно се вдигна от сърцето ми. Винаги съм гледала на това, че родителите ми са ме отгледали, като на доброта, с чувството, че това е дълг, който трябва да изплащам през целия си живот. Това ми тежеше много и ми носеше изтощение и болка. След като прочетох Божиите слова, почувствах освобождение в сърцето си. Това, че моите родители ме бяха отгледали, беше тяхна отговорност. То не можеше да се счита за доброта и нямаше нужда от отплата. Нещо повече, родителите ми само се грижеха за мен и ме отгледаха, а Бог бе Този, Който наистина ми даде живот. Ако Бог не ми беше дал живот, нямаше да оцелея. Спомних си за детството си, когато имах слаб имунитет. Често настивах и вдигах температура, дори се разболях от пневмония. Лекарят каза на родителите ми да гледат да не настивам отново, тъй като следващата треска би могла да прерасне в туберкулоза, но родителите ми бяха безпомощни. Но странното е, че след това само настивах и никога повече не вдигнах температура. Родителите ми го смятаха за невероятно. Постепенно здравето ми малко се подобри и имунитетът ми укрепна. Ако не бяха Божията грижа и защита, дори и родителите ми да се бяха грижили за мен по най-добрия начин, може би пак нямаше да бъда в добро здраве. Бог е Този, Който ми е дал всичко, и Той е Този, на Когото трябва да се отплатя. Но аз не само че не бях благодарна на Бог, но и Му се противопоставих и спорех с Него, защото не бях в състояние да се грижа за родителите си. Изобщо нямах богопокорно сърце. Бях наистина непокорна!

По-късно се запитах: „Когато изпълнението на дълга ми е в противоречие със синовното отношение към родителите ми, как би било уместно да практикувам?“. Прочетох два откъса от Божиите слова, които ми помогнаха да разбера принципите на практикуване в тази връзка. Всемогъщият Бог казва: „Всъщност почитта към родителите е само вид отговорност, която не е на висотата на практикуването на истината. Покорството към Бог е практикуване на истината, приемането на Божието поръчение е проява на покорство към Бог, а хората, които се отричат от всичко, за да изпълняват дълга си, са последователи на Бог. В обобщение, най-важната задача, която стои пред вас, е да изпълнявате добре дълга си. Това е практикуването на истината и е проява на покорство към Бог. И така, коя истина предимно трябва да практикуват хората сега? (Изпълнението на дълга.) Точно така, преданото изпълнение на дълга е практикуване на истината. Ако човек не изпълнява дълга си искрено, той просто полага труд“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (4)). „Ако според средата, в която живееш, и обстоятелствата, в които се намираш, почитането на родителите ти не противоречи на изпълнението на Божието поръчение и на твоя дълг, тоест ако почитането на родителите ти не влияе на преданото изпълнение на твоя дълг, можеш да практикуваш и двете едновременно. Не е необходимо външно да се разделяш с родителите си, нито публично да се отричаш от тях или да ги отхвърляш. Това в каква ситуация е приложимо? (Когато почитта към родителите не противоречи на изпълнението на дълга.) Точно така. Тоест, ако твоите родители не се опитват да попречат на вярата ти в Бог, ако те също са вярващи и ако наистина те подкрепят и насърчават да изпълняваш дълга си предано и да изпълниш Божието поръчение, тогава връзката ти с тях не е плътска връзка между роднини в обикновения смисъл на думата, а е връзка между братя и сестри от църквата. В такъв случай, освен че трябва да общуваш с тях като с братя и сестри от църквата, трябва да изпълниш и някои от синовните си задължения към тях. Трябва да проявиш малко повече загриженост към тях. Стига това да не се отразява на изпълнението на дълга ти, т.е. стига да не възпират сърцето ти, можеш да се обаждаш на родителите си, за да ги питаш как се справят и да проявиш известна загриженост към тях, можеш да им помагаш да разрешат някои трудности и житейски проблеми и дори можеш да им помагаш да разрешат някои от трудностите, които срещат във връзка с навлизането си в живота. Можеш да правиш всички тези неща. Тоест, ако твоите родители не пречат на вярата ти в Бог, трябва да поддържаш тази връзка с тях и да изпълняваш своите задължения към тях. А защо трябва да проявяваш загриженост към тях, да се грижиш за тях и да ги питаш как са? Тъй като си им дете и съществува тази връзка между вас, имаш друг вид отговорност, заради тази отговорност трябва да се интересуваш малко повече от тях и да им оказваш по-съществена помощ. Стига това да не се отразява на изпълнението на дълга ти и стига родителите ти да не възпрепятстват или смущават вярата ти в Бог и изпълнението на дълга ти, както и да не те дърпат назад, тогава е естествено и подобаващо да изпълняваш задълженията си към тях и трябва да го правиш така, че съвестта ти да е чиста. Това е най-ниският критерий, който трябва да покриеш. Ако не можеш да почиташ родителите си у дома поради влиянието и пречките на обстоятелствата, тогава не е задължително да се придържаш към това правило. Трябва да се оставиш на устроеното от Бог и да се покориш на Неговите подредби и не е нужно да се насилваш да почиташ родителите си. Бог осъжда ли го? Бог не го осъжда и не принуждава хората да го правят. […] Ако почиташ родителите си, докато живееш според чувствата си, значи не изпълняваш задълженията си и не се придържаш към Божиите слова, защото си изоставил Божието поръчение и не следваш Божия път. Когато попаднеш в подобна ситуация, ако не възпрепятства дълга ти или не влияе на твоята преданост при изпълнението му, можеш да направиш някои неща, които са по силите ти, за да покажеш синовното си уважение към родителите си, и да изпълниш задълженията си към тях според способностите си. В обобщение, това трябва да правят хората и на това са способни в рамките на човешката си природа. Ако попаднеш в капана на чувствата си и това забавя изпълнението на дълга ти, то е в пълно противоречие с Божиите намерения. Бог никога не е изисквал от теб да го правиш, а иска само да изпълняваш задълженията си към своите родители и нищо повече. Ето какво означава да проявяваш синовно уважение“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (4)). Бог ясно обяснява принципите, според които да се отнасяме към родителите си, особено когато казва: „Почитта към родителите е само вид отговорност, която не е на висотата на практикуването на истината. Покорството към Бог е практикуване на истината, приемането на Божието поръчение е проява на покорство към Бог, а хората, които се отричат от всичко, за да изпълняват дълга си, са последователи на Бог“. Божиите слова ме накараха да осъзная, че изпълнението на дълга на сътворено същество е най-важното нещо, по-важно от всичко друго. Мога да почитам родителите си, стига това да не влияе на дълга ми, но колкото и добре да почитам родителите си, аз просто изпълнявам отговорността си като дете и това не може да се счита за практикуване на истината. И двамата ми родители вярват в Бог и ме подкрепят в дълга ми, и моята загриженост и обич към тях са в сферата на човешката природа и съвест. При подходящи обстоятелства трябваше да се грижа за тях, доколкото мога, точно както се бях заела с домакинските задължения — доколкото можех — когато се върнах у дома, и когато родителите ми бяха болни, също така бях до тях и се грижех за тях. Но когато условията не позволяват, трябва да се покоря на Божието устройване и подредби и да не настоявам на собствената си воля. Мислех си за онези западни мисионери, които бяха напуснали семействата, родителите и децата си, за да пътуват хиляди мили до Китай и да разгласяват евангелието на Господ Исус. Те не са мислели за родителите или децата си, а за това как да изпълняват Божието поръчение и да помагат на повече хора да получат Божието изкупление. Те са успели да проявят внимание към Божиите намерения и да изпълнят дълга си. Ето какво означава да имаш съвест и разум. Мислех си също как нашето семейство успя да приеме Божието дело от последните дни и получи възможност за спасение. Ако нямаше братя и сестри, които да ни проповядват евангелието, как щяхме да можем да получим Божието спасение? Ако се бях задоволила само с физическите чувства и не изпълнявах дълга си, тогава щях да бъда един наистина егоистичен човек, на когото му липсва човешка природа, и щях да бъда осъдена и мразена от Бог.

По-късно прочетох друг откъс от Божието слово, който още повече разведри сърцето ми. Бог казва: „Емоционално хората най-трудно се справят с връзката си със своите родители, но всъщност тя не е напълно неуправляема. Те могат правилно и рационално да се справят с този въпрос само въз основа на разбиране на истината. Не изхождайте от гледната точка на чувствата и от прозренията или възгледите на светските хора, а се отнасяйте към родителите си правилно според Божиите слова. Каква роля всъщност играят родителите? Какво реално означават децата за родителите си? Какво трябва да е отношението на децата към техните родители? И как хората трябва да разглеждат и да разрешават отношенията между родители и деца? Не бива да възприемат тези неща въз основа на чувства и не бива да се влияят от погрешни идеи или преобладаващи мнения. Към тях трябва да се подхожда правилно въз основа на Божиите слова. Означава ли, че ти липсва синовна отговорност, ако не успееш да изпълниш някоя от отговорностите си към своите родители в отредената от Бог среда, или ако не играеш никаква роля в живота им? Ще те гризе ли съвестта? Твоите съседи, съученици и роднини ще те укоряват и критикуват зад гърба ти. Ще те наричат непочтително дете с думите: „Още откакто беше бебе родителите ти жертваха толкова много, положиха толкова много ревностни усилия и направиха толкова много за теб, а ти, като неблагодарно дете, просто изчезваш безследно, без дори да изпратиш съобщение, че си в безопасност. Не само, че не се връщаш за Нова година, а дори не се обаждаш по телефона, нито изпращаш вести на родителите си“. Всеки път, когато чуеш подобни думи, съвестта ти кърви и плаче и се чувстваш осъден. „О, те са прави“. Лицето ти пламва, а сърцето ти трепери, сякаш в него са се забили игли. Изпитвал ли си подобни чувства? (Да, преди.) Дали съседите и роднините ти са прави, като казват, че не изпълняваш синовната си отговорност? (Не. Аз не съм такъв.) […] На първо място, повечето хора избират да напуснат дома си, за да изпълняват своя дълг отчасти поради всеобхватни обективни обстоятелства, които налагат да напуснат родителите си. Не могат да останат до тях, за да се грижат за тях и да ги придружават. Не че доброволно избират да ги напуснат, а имат обективна причина за това. От друга страна, субективно погледнато, отиваш да изпълняваш дълга си не защото си искал да оставиш родителите си и да избягаш от отговорностите си, а заради Божия призив. За да сътрудничиш на Божието дело, да приемеш Неговия призив и да изпълняваш дълга си на сътворено същество, ти си нямал друг избор, освен да напуснеш родителите си. Не си можел да останеш до тях, за да ги придружаваш и да се грижиш за тях. Не си ги оставил, за да избегнеш отговорността, нали? Това да ги оставиш, за да избегнеш отговорностите си, и това да се налага да ги оставиш, за да откликнеш на Божия призив и да изпълняваш своя дълг, не са ли две различни природи? (Така е.)“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (16)). След като прочетох Божиите слова, осъзнах, че не съм гледала на хората и нещата според истината и Божиите слова и че съм била повлияна от традиционната култура, за която максими от рода на „Синовното уважение е добродетел, която трябва да се цени повече от всичко останало“ и „Човек, който няма синовно отношение, е по-нисш и от звяр“ са положителни неща. Вярвах, че ако не мога да се прибера у дома, за да се грижа за родителите си, докато изпълнявам своя дълг, значи ми липсват съвест и човешка природа и съм пълна неблагодарница. Когато бях критикувана от роднините, изпитвах дълбоко чувство на вина в сърцето си. Сега видях, че не съм прозряла същността на въпроса. В действителност моята неспособност да се грижа за родителите ми се дължеше на преследването от Компартията, което ме възпрепятстваше да се върна у дома. Ако условията, в които се намирах, позволяваха и аз се грижех единствено за собствените си интереси, като пренебрегвах отговорността си като дете, тогава това наистина би било показване на несиновно отношение. Осъзнах, че нямам истина и не мога да различа положителното от негативното. Бях толкова жалка!

Тогава си спомних един откъс от Божиите слова: „Какъвто и дълг да изпълнява човек, това е най-правилното нещо, което би могъл да направи, най-красивото и най-справедливото нещо сред хората. Като сътворени същества хората трябва да изпълняват дълга си и само така могат да получат одобрението на Създателя. Сътворените същества живеят под господството на Създателя и приемат всичко, което е осигурено от Бог, и всичко, което идва от Него, така че трябва да изпълняват своите отговорности и задължения. Това е напълно естествено и оправдано и е постановено от Бог. Оттук се вижда, че за хората изпълнението на дълга на сътворено същество е по-справедливо, по-красиво и по-благородно от всичко останало, което правят, докато живеят на земята; нищо сред човечеството не е по-смислено или по-достойно и нищо не придава по-голям смисъл и стойност на живота на един сътворен човек от изпълнението на дълга му на сътворено същество. На земята само групата хора, които истински и искрено изпълняват дълга си на сътворени същества, са онези, които се покоряват на Създателя. Хората в тази група не следват светските тенденции; те се покоряват на водачеството и напътствията на Бог, слушат само словата на Създателя, приемат истините, изразени от Него, и живеят според словата Му. Това е най-истинското, най-гръмкото и най-доброто свидетелство за вяра в Бог“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Седма част)). Докато обмислях Божиите слова, сърцето ми още повече се разведри и разбрах, че изпълнението на нашия дълг е най-висшата отговорност на сътворените същества и че то е по-важно от всичко друго, което бихме могли да направим. Изпълнението на нашия дълг представлява ценността и смисълът на нашия живот. Като осъзнах това, се почувствах задължена към Бог. Трябваше да изпълнявам дълга си усърдно и не можех повече да се обвързвам с традиционната култура. Колкото и да ме критикуваха роднините ми, трябваше да поставя дълга си на първо място. Осъзнах, че Бог отдавна е уредил съдбата на родителите ми и въпреки че не бях до тях, роднините ми помагаха в грижата за тях, а понякога братята и сестрите идваха да ги посетят. Родителите ми трябваше да научат своите уроци, докато се сблъскваха с болестите и преследването на големия червен змей, и Бог също искаше техните свидетелства. Бях готова да поверя родителите си на Бог и да се покоря на Неговото върховенство и Неговата уредба във всичко. След като осъзнах тези неща, сърцето ми се почувства спокойно и освободено и постепенно се избавих от моите тревоги и безпокойство за родителите си. Слава Богу!