От Лиу И, Китай

Израснах в отдалечено планинско село и поради бедността на семейството ми съседите ни гледаха с презрение. Родителите ми често ме учеха: „Човек трябва да има амбиция и да живее с достойнство. Не позволявай на другите да те гледат с презрение. „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“. Под влиянието на тези думи се трудех усилено в училище, за да спечеля възхищението на другите. Всеки ден стоях до 11 или 12 часа през нощта и учех на светлината на керосинова лампа. След като започнах работа, се трудех извънредно и се напъвах да заслужа одобрението на шефа и уважението на колегите си. Винаги ме избираха за образцов служител. Тези отличия ме караха да чувствам, че позицията и статусът ми са се повишили. След като открих Бог, бях ентусиазирана и в стремежа си и след година бях избрана за църковен водач. По-късно бях повишена в проповедник и надзорник на работата с текст. Тъй като винаги бях служила като водач или ръководител, след като открих Бог, мислех себе си за човек, който се стреми към истината. В края на август 2022 г. обаче бях освободена, защото се стремях към репутация и статус, не вършех истинска работа и не постигах никакви резултати в дълга си. В този период на размисъл у дома се чувствах наистина притеснена и измъчена. Така взех решение за себе си: „Ако получа още един шанс, ще изпълнявам дълга си правилно“.

Месец по-късно една вечер водачът ми каза: „Няколко братя и сестри, които правят видеоклипове, трябва да се преместят от съображения за безопасност, но не са намерили подходящ дом. Искаме ти да си им домакин“. Като чух водачът да казва това, си помислих: „Защо са уредили аз да изпълнявам дълг на домакин? Нима смятат, че не съм се самоанализирала, след като бях освободена, и искат да служа, като изпълнявам дълг на домакин? Дългът на домакин не е ли незначителен? Какво ще си помислят братята и сестрите за мен, ако разберат? Ще си кажат ли, че изпълнявам дълг на домакин, защото не се стремя към истината? Дългът на домакин включва ежедневно боравене с тенджери и тигани и тежка, изморителна работа. Дори и да го правя добре, братята и сестрите няма да го забележат. Освен това тези, които изпълняват дълг на домакин в църквата, са предимно братя и сестри със слаби заложби или в напреднала възраст. Въпреки че не съм толкова млада, още не съм стигнала дотам да мога да изпълнявам само дълга на домакин! Освен това, откакто открих Бог, винаги съм била водач и надзорник. Защо сега са ми уредили да изпълнявам дълг на домакин?“. Не можех да се покоря в сърцето си и измислих някакви извинения, за да откажа. След като водачът си тръгна, се почувствах раздвоена и разкаяна. Замислих се как въпреки дългогодишната си вяра в Бог все още нямах покорство в дълга си. По какъв начин бях вярваща? По какъв начин имах съвест или разум? Коленичих и се помолих на Бог: „Боже! Днес водачът се опита да уреди да изпълнявам дълг на домакин, но не успях да се покоря и дори потърсих извинения, за да откажа. Не знам кой аспект от покварения ми нрав е причина за това. Моля Те за Твоето просветление и напътствие, за да ми помогнеш да опозная себе си“. След като се помолих, се сетих за Божиите слова относно изпълнението на дълга, така че ги потърсих, за да ги прочета. Всемогъщият Бог казва: „Дългът идва от Бог, той представлява отговорностите и поръченията, които Бог възлага на хората. Как тогава трябва човек да ги разбира? „Тъй като това е мой дълг и поръчението, което Бог ми е възложил, то е мое задължение и отговорност. Съвсем правилно е да го приема като свой неотменим дълг. Не мога да се откажа или да го отхвърля. Не мога да подбирам. Каквото ми се падне, несъмнено това трябва да направя. Не, че нямам право да избирам, а не бива да избирам. Това е логиката, която трябва да следва едно сътворено същество“. Това е нагласа на покорство“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). „Какъвто и да е дългът ти, не прави разлика между високо и ниско ниво. Да предположим, че кажеш: „Макар че тази задача е поръчение от Бог и че е дело на Божия дом, ако я изпълня, хората може да ме гледат отвисоко. Другите получават възможност да вършат работа, която им позволява да изпъкнат. На мен ми е дадена тази задача, която не ми позволява да изпъкна, а ме кара да полагам големи усилия зад кулисите, което е несправедливо! Няма да изпълнявам този дълг. Моят дълг трябва да бъде такъв, че да ми дава възможност да изпъкна пред другите и да ми позволява да си създам име — но дори да не си създам име или да не изпъкна, все пак трябва да имам изгода от него и да се чувствам спокоен физически“. Приемливо ли е това отношение? Да бъдеш придирчив, означава да не приемаш неща от Бог. Означава да правиш избор според собствените си предпочитания. Означава да не приемаш своя дълг. Означава отказ от дълга ти, проявление на твоето непокорство спрямо Бог. Подобна придирчивост е примесена с твоите лични предпочитания и желания. Когато се съобразяваш със собствената си изгода, с репутацията си и т.н., отношението ти към дълга ти не е отношение на покорство“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Какво представлява адекватното изпълнение на дълга). От Божиите слова разбрах, че дългът е Божие поръчение за хората, че той е тяхна отговорност и че не трябва да категоризираме дълга по значимост. Освен това не трябва да избираме дълга въз основа на предпочитанията си и в името на гордостта и статуса си, а трябва да го приемем, да се покорим и да го разглеждаме като задължение, от което не можем да избягаме. Това означава да бъдеш човек със съвест и разум и това е нагласата, която човек трябва да има към дълга си. След като прочетох разобличаването от Божиите слова, осъзнах, че нагласата и гледната ми точка към моя дълг са неправилни. Категоризирах дълга по значимост, като вярвах, че да бъдеш водач или работник означава да се стремиш към истината, че това ти дава статус и позиция и че където и да отидеш, братята и сестрите ще те гледат с уважение. Изпълнението на такъв дълг изглеждаше по-славно, а ми се струваше, че изпълнението на дълга на домакин изисква само тежка работа и не ми дава никакъв шанс да си изградя име или да спечеля какъвто и да е статус или позиция, и че тези, които изпълняват този дълг, никога няма да бъдат обект на възхищение от страна на останалите. Заради тази погрешна гледна точка потърсих извинения, за да откажа, когато водачът ми уреди да изпълнявам дълг на домакин. Винаги проявявах внимание към своята гордост, а не към нуждите на църковното дело. Как изобщо имах човешка природа? Не трябваше да имам свои собствени избори и изисквания към дълга си. Водачът уреди да изпълнявам дълг на домакин въз основа на нуждите на църковните дела и преди всичко трябваше да приема тази подредба и да ѝ се подчиня.

По-късно прочетох Божието общение за построяването ковчега от Ной и видях, че Ной не се е оправдавал, когато се е изправил пред Божието поръчение, а го е приел и му се е покорил безусловно. Той построил ковчега, докато проповядвал евангелието, като упорствал постоянно в продължение на 120 години. Въпреки че не можех да се сравнявам с Ной, трябваше да следвам примера му и да бъда покорен човек. След това казах на водача, че съм готова да изпълнявам дълг на домакин, но скоро след това този дълг на домакин беше временно отложен заради пандемията от COVID-19. На първата сбирка след отмяната на карантината водачът каза: „Сега, когато карантината е отменена, бихме искали да уредим да възобновиш дълга си на домакин“. В този момент се почувствах истински смутена, защото освен двамата дякони присъстваха и две сестри, които бяха евангелски работнички. Започнах да тая негодувание към водача, като си мислех: „Защо трябваше да го казваш пред толкова много братя и сестри? След като всички знаят, че ще изпълнявам дълг на домакин, как някога ще покажа лицето си отново?“. Усетих, че лицето ми гори, и ми се стори, че моите братя и сестри ми се подиграват, че не се стремя към истината и затова ми е възложен дълг на домакин. По-късно на сбирката братята и сестрите активно разговаряха как да проповядваме евангелието и да разрешаваме религиозни представи, но нищо от това не остана в главата ми, защото все мислех как някои от тях са водачи и работници, а други — евангелски работници, а аз просто изпълнявах дълг на домакин. Колкото повече мислех за това, толкова повече се разстройвах. На тази сбирка сякаш времето минаваше наистина бавно и думите „изпълняване на дълг на домакин“ продължаваха да отекват в съзнанието ми. След сбирката умът ми беше залят от мисли какво братята и сестрите биха си помислили за мен и вярвах, че след като всички знаеха, че изпълнявам дълг на домакин, бях напълно загубила авторитет и статус. През следващите няколко дни се чувствах демотивирана да правя каквото и да било и ходех с увесен нос, където и да отидех. Наистина се боях да срещна братята и сестрите си, тъй като се страхувах, че ще знаят, че изпълнявам дълг на домакин.

През следващите дни разсъждавах: „Това, че водачът ми уреди да изпълнявам дълг на домакин, очевидно се дължи на нуждите на църковното дело, но защо се боя, че другите знаят това? Защо не искам да се покоря на това, че ми възложиха този дълг на домакин? Какъв вид поквара е причина за това?“. След това прочетох откъс от Божиите слова: „Грижата на антихристите за репутацията и статуса им надхвърля тази на нормалните хора и е част от нрава им същност. Тя не е нито временен интерес, нито преходно въздействие на заобикалящата ги среда, а е част от живота им, тя е в кръвта им и следователно представлява тяхната същност. Тоест каквото и да правят антихристите, първо се съобразяват с репутацията и статуса си и с нищо друго. Репутацията и статусът са животът за антихристите и целта на целия им живот. Каквото и да правят, първото им съображение е: „Какво ще се случи със статуса ми? А с репутацията ми? Дали това, което върша, ще ми осигури добра репутация? Ще повиши ли статуса ми в съзнанието на хората?“. Ето за какво мислят първо, а това е достатъчно доказателство, че имат нрава и същността на антихристи. Ето защо те обмислят нещата по този начин. Можем да кажем, че за антихристите репутацията и статусът не са някакво допълнително изискване, още по-малко неща, които за тях са външни, без което биха могли да минат. Те са част от природата на антихристите, те са в костите им, в кръвта им, те са им присъщи. Антихристите не са безразлични към това дали притежават репутация и статус. Отношението им не е такова. Тогава какво е тяхното отношение? Репутацията и статусът са тясно свързани с ежедневието им, с тяхното ежедневно състояние, с това, към което се стремят всеки ден. И така, статусът и репутацията са животът за антихристите. Всичко се върти около добрата репутация и високия статус, както и да живеят, в каквато и среда да живеят, каквато и работа да вършат, към каквото и да се стремят, каквито и да са целите им и каквато и да е посоката в живота им. И тази цел не се променя. Те никога не могат да загърбят тези неща. Това е истинското лице на антихристите, тяхната същност. Дори и да се намират в девствена гора високо в планината, пак няма да загърбят стремежа си към статус и репутация. Сред която и група хора да се намират, пак не могат да мислят за друго освен за статус и репутация. Макар антихристите също да вярват в Бог, те смятат, че стремежът към статус и репутация е равностоен на вярата в Бог и му придават същата тежест. Тоест докато вървят по пътя на вярата в Бог, те се стремят и към собствените си статус и репутация. Може да се каже, че в сърцата си антихристите са убедени, че стремежът към истината в тяхната вяра в Бог е стремеж към статус и репутация, а стремежът към статус и репутация е и стремеж към истината, и че да придобият статус и репутация означава да придобият истината и живота. Ако почувстват, че не притежават репутация, придобивки или статус, че никой не им се възхищава, не ги уважава и не ги следва, те много се разочароват и смятат, че вярата в Бог няма нито смисъл, нито стойност, и си казват: „Такава вяра в бог провал ли е? Безнадеждна ли е?“. Съкровените им мисли често се въртят около тези неща. Обмислят как да си извоюват място в Божия дом, как да придобият висока репутация в църквата, за да ги слушат хората, когато говорят, да ги подкрепят, когато действат, и да ги следват, където и да отидат, за да имат последната дума в църквата и да имат слава, придобивки и статус. В сърцата си те действително се съсредоточават върху подобни неща. Към това се стремят такива хора. Защо винаги мислят за такива неща? След като са чели Божиите слова, след като са слушали проповеди, наистина ли не разбират всичко това, наистина ли не са способни да го различат? Наистина ли Божиите слова и истината не са способни да променят представите, идеите и мненията им? Съвсем не е така. Проблемът се крие в тях, той е свързан изцяло с това, че те не обичат истината, защото в сърцата си изпитват неприязън към нея, в резултат на което са напълно невъзприемчиви към нея — което се предопределя от тяхната природа същност“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Трета част)). Като разсъждавах върху Божиите слова, разбрах, че антихристите истински ценят репутацията и статуса. Каквото и да правят в група от хора, всичко е с цел да спечелят възхищението и почитта им. Репутацията и статусът са целите, към които се стремят цял живот. Като размишлявах над собствения си стремеж, осъзнах, че моите възгледи са същите като тези на антихриста. Аз също поставях репутацията и статуса над всичко останало. Още от дете родителите ми ме учеха, че човек трябва да има амбиция и достойнство, да не позволява на другите да го гледат с презрение и че „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“ и „Човек оставя името си след себе си, където и да се намира, така както гъската издава своя вик, където и да лети“. Тези сатанински отрови се бяха вкоренили дълбоко в сърцето ми и вярвах, че да те гледат с уважение във всяка група е това, което ти носи слава. Когато бях в училище, имах за цел да изкарам най-високите оценки на изпитите, за да спечеля възхищението и похвалите на учители и съученици. Често стоях до късно, за да си пиша домашните, и след всеки изпит се чувствах горда, когато получавах грамоти за постиженията си. След като започнах работа, за да придобия признание от началниците и похвала от колегите си, работех извънредно, дори и в почивните си дни. Бях истински мотивирана да работя усилено. След като открих Бог, продължих да живея според тези отрови и какъвто и дълг да изпълнявах, първо обръщах внимание дали мога да придобия репутация и статус и дали ще мога да спечеля уважението на другите. Чувствах, че като водач в църквата другите ще ме уважават и ще имам позиция и статус, и където и да отида, ще ми се възхищават. Затова приех този дълг с радост и бях готова да страдам и да плащам цена, за да сътруднича активно. Когато ми възложиха дълг на домакин, знаех много добре, че Компартията постоянно арестува християни, че положението е ужасно и че братята и сестрите спешно се нуждаят от безопасно място, за да изпълняват дълга си. Но аз проявявах внимание единствено към гордостта и статуса си и мислех, че да изпълняваш дълг на домакин е нещо незначително и ще накара другите да ме гледат с презрение, затова потърсих извинения, за да откажа. Бях силно обвързана от репутацията и статуса си и във всичко, което правех, винаги мислех какво ще си помислят братята и сестрите за мен, и поставях репутацията и статуса си над всичко останало. Бях наистина егоистична, достойна за презрение и недостойна да бъда наречена човек! Припомних си периода на моето освобождаване и размисъл. По това време всеки ден се надявах да изпълнявам дълга си. Ала когато Бог ми даде възможност да изпълнявам дълг, бях придирчива и непрекъснато живеех в името на гордостта си, напълно неспособна да видя дълга си като поръчение от Бог. Тъй като водачът ми беше уредил да изпълнявам дълг на домакин, трябваше да го приема от Бог и да изпълнявам този дълг добре и сериозно, за да могат братята и сестрите да имат безопасна среда, в която да изпълняват дълга си. Помолих се на Бог в покаяние: „Боже, този дълг ми бе възложен по силата на Твоето устройване и подредби, но аз съм възпряна от гордостта си и се хващам, че стм придирчива и нямам желание да се покоря. Наистина ми липсва съвест! Боже, готова съм да се покоря и да изпълнявам този дълг добре, за да Те удовлетворя“.

Чрез размисъл осъзнах, че нежеланието ми да изпълнявам дълг на домакин произтича от друг погрешен възглед, а именно, че смятах дълга на домакин за незначителен, като нещо, изпълнявано от по-възрастните братя и сестри със слаби заложби, че изпълнението на дълг на водач кара хората да те уважават, където и да отидеш, че те прави човек, който се стреми към истината, и че този дълг показва, че имаш позиция и статус. Прочетох друг откъс от Божиите слова: „Всички са равни пред истината. Онези, които биват повишавани и развивани, не са много по-добри от другите. Всеки е преживял Божието дело за приблизително едно и също време. Онези, които не са били повишавани и развивани, също трябва да се стремят към истината, докато изпълняват дълга си. Никой не може да лишава другите от правото да се стремят към истината. Някои хора са по-ревностни в стремежа си към истината и притежават определени заложби и затова биват повишавани и развивани. Това се дължи на нуждите на работата в Божия дом. И така, защо Божият дом има такива принципи за повишаване и оползотворяване на хората? Защото има различия в заложбите и в характера на хората и всеки човек избира различен път, което води до различни резултати във вярата на хората в Бог. Онези, които се стремят към истината, се спасяват и стават народ на царството, а онези, които изобщо не приемат истината, които не са предани в изпълнението на дълга си, биват отстранени. Божият дом развива и оползотворява хората според това дали се стремят към истината и дали са предани в изпълнението на дълга си. Има ли разграничение в йерархията на различните хора в Божия дом? Засега няма йерархия по отношение на позициите, ценността, статуса или положението на различните хора. Най-малкото в периода, в който Бог работи, за да спасява и напътства хората, няма разлика между ранговете, позициите, ценността и статуса на различните хора. Има различия единствено в разделението на работата и в изпълняваните длъжностни функции. Разбира се, в този период някои хора по изключение биват повишавани и развивани да изпълняват някакви специални задачи, докато други не получават такива възможности поради различни причини, като например проблеми с техните заложби или със семейната им среда. Но нима Бог не спасява онези, които не са получили такива възможности? Не е така. Нима тяхната ценност и позиция са по-ниски от тези на другите? Не. Всички са равни пред истината, всеки има възможност да се стреми към истината и да я придобие, а Бог се отнася справедливо и разумно към всички. В кой момент се забелязват разлики в позициите, ценността и статуса на хората? Когато хората стигнат до края на своя път и Божието дело приключи и когато окончателно се формира заключение за отношението и възгледите, които всеки човек е проявил в процеса на стремежа към спасение и по време на изпълнението на своя дълг, както и за различните му проявления и отношение към Бог, т.е. когато има пълен запис в Божия бележник, тогава, тъй като изходът и крайната цел на хората ще са различни, ще има разлики и в тяхната ценност, в техните позиции и в техния статус. Едва тогава може да се хвърли бърз поглед към тези неща и те могат да бъдат приблизително установени, докато сега всички са едни и същи“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (5)). Божиите слова гласят, че всички са равни пред истината и Божиите слова и че по принцип няма разлика между позициите, които се смятат за високи или ниски. В Божия дом на хората им се възлага изпълнението на различен дълг въз основа на техните заложби, силни страни или нуждите на църквата и единствената разлика между хората е дългът, който изпълняват. Въпреки това, независимо от изпълнявания дълг, позицията и статусът на всеки са еднакви. Да си водач или работник, не означава, че заемаш по-висока позиция от другите, и човек, който изпълнява дълг на домакин, няма по-ниска позиция или статус от тези, които изпълняват друг дълг. Ала аз вярвах, че да си водач или работник е белег на онези, които се стремят към истината, и където и да отидат те, ги гледат с уважение, докато изпълняването на дълг на домакин е просто тежка работа и следователно с по-ниска позиция и статус. Възгледите ми наистина бяха погрешни! Припомних си една възрастна сестра в църквата, която изпълняваше дълг на домакин, откакто бе намерила Бог, но намеренията ѝ бяха правилни, тя беше предана в дълга си и имаше Божието напътствие. В същото време някои бяха водачи и работници дълги години, но тъй като не се стремяха към истината, търсеха само репутация и статус и преследваха лични интереси, като стигаха дори дотам да прекъсват и смущават църковните дела и да атакуват и изключват другите за лична изгода. В крайна сметка те бяха характеризирани като зли хора или антихристи и бяха отлъчени от църквата, в резултат на което загубиха шанса си за спасение. От тези факти видях, че всички са равни пред истината. Това дали човек може да бъде спасен не е свързано с това какъв дълг изпълнява, нито с неговата възраст или статус. Решаващото е дали човек се стреми към истината и дали е предан в дълга си. Бог е праведен и гледа дали хората се стремят към истината и дали нравът им се е променил. Това е критерият, по който Бог мери хората.

Няколко месеца по-късно водачът ме помоли да бъда домакин на братята и сестрите, които изпълняваха дълг с текст. В сърцето си започнах да си мисля: „Преди бях надзорник на работата с текст и тези хора бяха членове на екипа ми, а сега съм просто техен домакин. Какво ще си помислят за мен?“. При тази мисъл осъзнах, че отново мисля за репутацията и статуса си. Затова безмълвно се помолих на Бог и си припомних откъс от словата Му: „Недей да вършиш нещата винаги заради себе си и не се съобразявай постоянно със собствените си интереси; не се съобразявай с интересите на хората и не мисли за собствената си гордост, слава и статут. Първо трябва да помислиш за интересите на Божия дом и да ги превърнеш в свой приоритет. Трябва да проявяваш внимание към Божиите намерения и да започваш с размисъл върху това дали има нечистотии в изпълнението на твоя дълг, дали си бил предан, дали си изпълнил задълженията си, дали си дал всичко от себе си, както и дали си мислил с цялото си сърце за дълга си и за делото на църквата. Трябва да вземаш предвид тези неща. Ако често мислиш за тях и ги разбираш, ще ти бъде по-лесно да изпълняваш дълга си добре. Ако нямаш заложби, ако опитът ти е повърхностен или ако не си вещ в професионалната си дейност, в работата ти може и да има някои грешки или недостатъци, и може да не постигнеш добри резултати, но ще си направил всичко възможно. Ти не задоволяваш собствените си егоистични желания или предпочитания. Вместо това постоянно се грижиш за делото на църквата и за интересите на Божия дом. Въпреки че може да не постигнеш добри резултати в задълженията си, сърцето ти ще бъде на място; ако освен това успееш да потърсиш истината, за да отстраниш проблемите в задълженията си, изпълнението на дълга ти ще отговаря на критериите и същевременно ще можеш да навлезеш в истината реалност. Ето какво означава да притежаваш свидетелство“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Свободата и освобождението могат да се постигнат само чрез отхвърляне на покварения нрав). От Божиите слова разбрах Неговите намерения и научих път за практикуване. В миналото винаги бях живяла за гордост и статус, но на този ден трябваше да приема Божието устройване и подредби и да им се покоря, да проявя внимание към интересите на църквата и да изпълнявам добре дълга си. Така че се съгласих с охота. Няколко дни по-късно братята и сестрите, които изпълняха дълг с текст, дойдоха в дома ми за сбирка. Като ги видях, не чувствах, че гордостта ми е наранена, а по-скоро усетих, че изпълняването на всеки дълг е възхвала от Бог. Занапред сътрудничих усърдно и мислех как да поддържам добра среда, така че братята и сестрите да могат да се събират и да изпълняват дълга си в безопасно и мирно пространство. Като практикувах по този начин, аз се чувствах омиротворена и спокойна в сърцето си и осъзнах, че дългът на домакин също дава уроци за научаване и истини за търсене.