Изпълнявам дълга да композирам музика в църквата. През октомври 2020 г. водачите в църквата уредиха брат Уан Чън и аз да отговаряме за проверките на работата на композиторите. Тогава не усещах кой знае какво напрежение и всеки ден ми оставаше малко свободно време. След няколко дни църковните водачи ме повишиха в надзорник. Мислех си как това означава, че ще следя всичко, със сигурност ще съм заета всеки ден и няма да ми е леко като преди, затова не бях особено въодушевена. Но после си помислих: „Църквата ме развива години наред, така че трябва да постъпя съвестно, да проявя внимание към Божиите намерения и да вложа всичките си усилия да съдействам“. При тези мисли се съгласих да приема ролята.

От този момент нататък в дълга си трябваше не само да общувам, за да разрешавам неправилното състояние на членовете на екипа ми, но и да отговарям на писмата, в които те задаваха своите въпроси. Понякога, още преди да съм приключила с проверките на работата, пристигаха писма, на които трябваше да отговоря незабавно, и не ми оставаше време да си отдъхна. Понякога ми се искаше да си отдъхна за миг, но ако не отговорех навреме на някои писма, това щеше да се отрази на работата, така че трябваше да отговарям бързо. По-късно водачът забеляза проблеми в част от работата, която Уан Чън беше прегледал, и ми предложи да я преразгледам. Това още повече ограничи времето, с което разполагах. Виждах всякакви детайли, на които трябваше да се обърне внимание, и се почувствах много потисната. Нито една от тези задачи не можеше да остане несвършена и ако нещата продължаваха така, щях напълно да се изтощя психически. Започнах да копнея за моменти на почивка. Спомних си колко лесно беше, когато не бях надзорник и трябваше само да преглеждам задачите, и си помислих, че може би просто трябва да се върна към предишния си дълг! Но после си помислих: „Това би било непокорство!“. Затова продължих с неохота. След известно време започнах да се чувствам като машина, а умът ми постоянно беше под напрежение. Винаги имаше толкова много проблеми, на които трябваше да реагирам и които трябваше да разреша. Въпреки че не спирах и изпълнявах всичко, което се очакваше от мен, в действителност просто се носех по течението. Нямах чувство за бреме в сърцето си и не се стремях към резултати. Просто механично изпълнявах текущите задачи и така и не постигах напредък в работата си. Уан Чън отбеляза, че ми липсва чувство за бреме, но аз не пожелах да го чуя започнах да роптая в сърцето си: „И без това съм доста заета, имам толкова много неща за вършене — как изобщо мога да се справя с всичко? Не искаш ли твърде много от мен? Колко ръце и глави мислиш, че имам? Не мога да бъда на две места едновременно“. Не се самоанализирах и дори се настроих срещу Уан Чън. Понякога си мислех: „Може би просто трябва да се откажа и да се върна към работата с една-единствена задача — това би било далеч по-малко изморително“. Заради погрешното си състояние дори не бях забелязала очевидните проблеми в работата. Едва когато Уан Чън отбеляза, че нехайното ми отношение и липсата на грижа в дълга ми са се отразили на напредъка в работата, започнах съзнателно да се самоанализирам и се помолих на Бог: „Боже, усещам, че този дълг е твърде труден за мен. Чувствам се силно угнетена и потисната и често ми иде да се откажа от дълга си. Знам, че това състояние не е правилно, но не мога да призная проблемите си. Моля Те, просветли ме и ми помогни да променя това неправилно състояние“.

По-късно прочетох откъс от Божиите слова: „Обикновено нормалните хора се чувстват малко обезсърчени, когато чуят за тези трудности, и се чувстват под напрежение, но онези, които са предани и покорни на Бог, когато се сблъскат с трудности и се чувстват под напрежение, се молят тихо в сърцата си, молят се на Бог за напътствие, за засилване на вярата им, за просветление и за помощ, а също така се молят за защита срещу допускане на грешки, за да могат да осъществят предаността си и да положат максимални усилия, така че да постигнат чиста съвест. Хората като антихристите обаче не са такива. Когато чуят от Христос за конкретни подредби в работата, които трябва да приложат, и че в работата има някои трудности, те започват да изпитват вътрешно противопоставяне и не желаят да продължат. Как изглежда това нежелание? Те казват: „Защо никога не ми се случват добри неща? Защо винаги ми се поставят проблеми и изисквания? Да не би да ме смятат за безделник или роб, на когото трябва да се казва какво да прави? Аз не съм толкова лесен за манипулиране! Като го казваш с такава лекота, защо не се опиташ да го направиш сам!“. Това покорство ли е? Това отношение на приемане ли е? Какво правят те? (Противопоставят се, съпротивляват се.) Как възниква това противопоставяне и тази съпротива? Например, ако им се каже: „Иди да купиш няколко килограма месо и приготви ястие от задушено свинско за всички“, ще се съпротивляват ли на това? (Не.) Но ако им се каже: „Днес иди и обработвай тази земя, а докато я обработваш, първо трябва да приключиш с премахването на камъните, преди да седнеш да се храниш“, те ще започнат да изпитват нежелание. Щом нещо е свързано с физическо страдание, трудност или натиск, на повърхността изплува тяхното негодувание и те не желаят да продължат. Започват да се противопоставят и да се оплакват: „Защо не ми се случват хубави неща? Когато дойде време за лесни или леки задачи, защо ме пренебрегват? Защо ме избират все за тежката, уморителна или мръсна работа? Дали защото изглеждам простодушен и лесно могат да ме командарят?“. Оттук започва вътрешното противопоставяне. Защо се противопоставят толкова? Каква е тази „мръсна и уморителна работа“? Какви са тези „трудности“? Нима всичко това не е част от техния дълг? На когото е възложен, трябва да го свърши. Какво има да се избира? Дали става дума за умишлено затрудняване на работата им? (Не.) Но те вярват, че става дума за умишленото им затрудняване, като ги злепоставят, затова не приемат този дълг от Бог и не желаят да го приемат. Какво означава това? Дали те се противопоставят, когато се сблъскат с трудности, когато трябва да понесат физическо страдание и вече не могат да живеят в удобство? Това ли е безусловното, безропотно покорство? Те проявяват нежелание при най-малката трудност. Яростно се противопоставят, възразяват и отказват всичко, което не искат да вършат, всяка работа, която възприемат като трудна, нежелана, унизителна или на която другите гледат с пренебрежение, без да проявяват ни най-малка доза покорство“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Десета точка: те презират истината, открито нарушават принципите и пренебрегват подредбите на Божия дом (Четвърта част)). От Божиите слова осъзнах, че когато се сблъска с трудности и напрежение в своя дълг, един човек с човешка природа е способен да се моли, да се уповава на Бог и да вложи всичките си усилия в това да съдейства, вместо да изпитва съпротива или недоволство. Но когато един антихрист се сблъска дори с най-малката трудност или напрежение в своя дълг и трябва да понесе страдание или да плати цена, първо реагира със съпротива, непокорство и ропот. Дори си мисли, че хората нарочно му създават трудности, отнасят се с него така, сякаш не работи достатъчно, и го третират като роб. От това виждаме колко крайно егоистични и долни са антихристите и как изобщо не проявяват внимание към Божиите намерения. Не постъпвах ли и аз по същия начин? Шансът да бъда надзорник за мен беше Божия благодат, но когато видях голямото работно натоварване и колко отблизо водачите следят всяка задача, усетих, че съм под голям натиск и осъзнах, че плътта ми ще трябва да страда много, затова загубих желание и започнах истински да се съпротивлявам. Чувствах този дълг като прекалено потискащ и болезнен. Загубих чувството за бреме спрямо работата и не обръщах внимание на задачите, които трябваше да следя. Когато Уан Чън ми напомни, че нямам чувство за бреме, продължих да нямам желание и дори се настроих срещу него. Осъзнах, че отношението ми към тази устроена и подредена от Бог ситуация беше изпълнено със съпротива и недоволство и че изобщо не Му се покорявах. Дали не разкривах тъкмо нрава на един антихрист? Независимо дали водачите следят работата отблизо, или братът, с когото работя, ми посочва проблемите, всичко това има за цел да защити интересите на църквата и да доведе до добри резултати в работата. Трябва да приема това от Бог и да дам най-доброто от себе си, за да съдействам. Такава съвест и разум трябва да притежава един нормален човек. Но аз категорично се съпротивлявах и не се самоанализирах. Дори се чувствах ощетена и обмислях да се откажа от дълга си. Осъзнах, че наистина съм неразумна! Това мое отношение към дълга показваше, че напълно ми липсва човешка природа! Изобщо не проявявах внимание към Божиите намерения, а мислех само за собствените си плътски интереси и нямах желание да дам най-доброто от себе си, за да удовлетворя Бог, а това се отразяваше на работата на църквата. В това наистина бях непокорна и бях наранила Божието сърце. Така че се помолих на Бог, готова да променя отношението си към своя дълг.

Тогава си припомних следните Божии слова: „Много често изпитанията на Бог са бреме, които Той дава на хората. Колкото и тежко да е бремето, дадено ти от Бог, това е тежестта му, която трябва да поемеш, защото Бог те разбира и знае, че ще можеш да я понесеш. Бремето, което Бог ти е дал, няма да надвишава духовния ти ръст или границите на издръжливостта ти, така че няма съмнение, че ще можеш да го понесеш. Какъвто и вид бреме да ти даде Бог, на каквото и изпитание да те подложи, запомни едно: дали разбираш Божиите намерения, или не, дали получаваш просветление и озарение от Светия дух, след като се помолиш, или не, дали това изпитание е израз на желанието на Бог да те дисциплинира или да те предупреди, или не, това, че не разбираш, няма значение. Стига да не се бавиш в изпълнението на дълга си и да можеш предано и стриктно да се придържаш към дълга си, Бог ще бъде доволен, а ти ще бъдеш непоклатим в свидетелството си“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само в честото четене на Божиите слова и размишляването върху истината има път напред). От Божиите слова осъзнах, че бремето, което Бог дава на хората, винаги е по силите им и не надхвърля човешките граници, защото Бог разбира всеки човек. Дългът, който ми бе възложен, беше изпитание от Бог и не можех да се откажа от него заради собственото си плътско удобство. Затова се помолих на Бог, опълчих се на себе си и се покорих, като промених досегашното си отношение към дълга. Планирах времето си разумно в зависимост от ежедневното работно натоварване и подреждах задачите по приоритетност, което подобри цялостната ефективност на работата. След известно време, когато работното натоварване понякога се увеличаваше, все още се чувствах потисната, но можех съзнателно да се опълча на себе си и активно да се устремя нагоре, като поемах инициативата да търся принципи за решаване на проблемите. Чрез реално сътрудничество общите резултати от работата се подобриха.

След известно време чух, че църквата планира да ме повиши, за да изпълнявам дълга си на друго място, и когато си помислих, че оттам нататък работното ми натоварване ще бъде още по-голямо, несъзнателно негативните ми емоции на потиснатост изплуваха отново. Макар да осъзнавах, че това състояние не е правилно, не знаех как да го разреша. Един ден прочетох откъс от Божиите слова: „Какво означава да не можеш да правиш каквото си искаш? Това означава да не можеш да действаш според всяко желание, което ти минава през ума. Да си способен да правиш каквото, когато и както си искаш е изискване, което тези хора имат както в работата, така и в живота си. Поради различни причини обаче, включително закони, жизнена среда или правила, системи, разпоредби и дисциплинарни мерки на дадена група и т.н., хората са неспособни да действат според собствените си желания и фантазии. В резултат на това те се чувстват угнетени в дълбините на сърцата си. Казано направо, тази угнетеност се появява, защото хората се чувстват огорчени — някои дори се чувстват онеправдани. Да не можеш да правиш каквото си искаш, откровено казано, означава да не можеш да действаш по собствена воля — това означава, че не можеш да бъдеш своенравен или да си угаждаш свободно поради различни причини и поради ограниченията на различни обективни среди и условия. Например някои хора винаги са нехайни и намират начини да се отпускат, докато изпълняват дълга си. Понякога работата на църквата изисква бързина, но те просто искат да правят каквото им е угодно. Ако не се чувстват много добре физически или са в лошо настроение и паднали духом в продължение на няколко дни, няма да са склонни да понасят трудности и да плащат цена, за да вършат църковната работа. Те са особено мързеливи и жадни за удобства. Когато им липсва мотивация, телата им ще се отпуснат и те няма да имат желание да се движат, но се страхуват, че водачите ще ги кастрят и братята и сестрите им ще ги нарекат мързеливи, така че няма какво да направят, освен неохотно да изпълняват работата заедно с всички останали. Те обаче ще изпитват силно нежелание и неохота и ще се чувстват много нещастни от това. Ще се чувстват онеправдани, огорчени, раздразнени и изтощени. Искат да действат според собствената си воля, но не смеят да се откъснат от изискванията и правилата на Божия дом или да ги нарушат. В резултат на това с течение на времето в тях започва да се появява емоция на угнетеност. След като тази угнетяваща емоция се вкорени в тях, постепенно те започват да изглеждат апатични и слаби. Подобно на машина, те вече няма да имат ясно разбиране за това, което правят, но все пак ще правят всичко, което им е казано да правят всеки ден, по начина, по който им е казано да го правят. Макар че външно ще продължават да изпълняват задачите си, без да спират, без да правят паузи, без да се оттеглят от средата, в която изпълняват дълга си, в сърцата си ще се чувстват угнетени и ще мислят, че животът им е изтощителен и пълен с огорчения“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (5)). Чрез разобличаването на Божиите слова осъзнах, че всеки път, когато бях изправена пред голямо работно натоварване и напрежение в своя дълг, се чувствах потисната. Това произтичаше главно от желанието ми да изпълнявам дълга си според собствените си прищявки, а когато дългът ми не съвпадаше с плътските ми желания и не можех да правя нещата по свой вкус, се чувствах потисната и угнетена. Преди отговарях само за проверките на работата и не се налагаше да се тревожа прекалено; нямаше много трудности или напрежение, затова можех да съдействам нормално. Но след като станах надзорник, се наложи да поема отговорност за всички аспекти на работата и трябваше да обмислям и проследявам всеки един елемент от нея. Освен това водачите ми възложиха да наблюдавам проверяваната от Уан Чън работа, което означаваше, че трябваше да влагам много повече време и енергия. Съпротивлявах се и нямах желание да се покорявам, но не смеех да откажа, защото се опасявах, че водачите ще кажат, че ми липсва чувство за бреме. Макар да изглеждаше, че върша работа, вътрешно се противях и нямах желание. Понякога правех повърхностна проверка на дадена работа, мислейки, че е достатъчно, но ако възникваха проблеми, се налагаше го правя наново. Когато Уан Чън посочваше проблемите ми, аз спорех, упорито се съпротивлявах и дори обмислях да напусна. Толкова години се бях радвала на притока на Божиите слова, но не се стараех да изпълнявам дълга си добре, за да се отплатя на Божията любов. Когато трябваше да бъда предана, действах според собствените си прищявки, дори исках да се откажа от дълга си и да пренебрегна работата на църквата. Наистина ми липсваше човешка природа! Когато се замислих върху тези неща, осъзнах, че проблемът ми наистина е доста сериозен. Ако не успеех да се справя навреме с чувствата си на потиснатост, само щях да ставам все по-унила и пропаднала, неспособна да изпълнявам добре дълга си.

По-късно почетох още от Божиите слова и придобих по-ясно разбиране за проблемите си. Всемогъщият Бог казва: „Какво предизвиква угнетеността у хората? Тя със сигурност не се дължи на физическата умора. Какво я предизвиква тогава? Ако хората постоянно търсят физическо удобство и щастие, ако постоянно се стремят към физическо щастие и удобство и не желаят да страдат, тогава дори малко физическо страдание, страдание малко повече от другите или усещане за малко повече преумора от обикновено, би ги накарало да се чувстват угнетени. Това е една от причините за угнетеността. Ако хората не смятат, че малкото физическо страдание е нещо кой знае какво, ако не се стремят към физическо удобство, а вместо това се стремят към истината и се опитват да изпълняват дълга си, за да удовлетворят Бог, тогава често няма да чувстват физическо страдание. Дори ако понякога се чувстват малко натоварени, уморени или изтощени, след като си легнат, ще се събудят и ще се чувстват по-добре и след това ще продължат работата си. Вниманието им ще бъде върху дълга и работата им. Няма да смятат, че малката физическа умора е значителен проблем. Когато обаче в мисленето на хората възникне проблем и те постоянно се стремят към физическо удобство, всеки път, когато физическото им тяло е леко измъчено или не може да намери удовлетворение, в тях ще се появят определени негативни емоции. […] Често се чувстват угнетени по тези въпроси и не желаят да приемат помощ от братята и сестрите си или да бъдат наблюдавани от водачите. Ако допуснат грешка, не позволяват на другите да ги кастрят. Не желаят да бъдат въздържани по никакъв начин. Мислят си: „Вярвам в Бог, за да мога да намеря щастие. Защо тогава да си създавам трудности? Защо животът ми трябва да е толкова изтощителен? Хората трябва да живеят щастливо. Не бива да обръщат толкова внимание на тези правила и системи. Каква е ползата от това винаги да ги спазваме? Точно сега, в този момент, ще правя каквото си искам. Никой от вас не бива да казва нищо по този въпрос“. Този тип хора са особено своенравни и разпасани: те не си позволяват да търпят никакво въздържане, нито желаят да се чувстват въздържани в каквато и да е работна среда. Те не желаят да се придържат към правилата и принципите на Божия дом, не желаят да приемат принципите, които хората трябва да спазват в поведението си, и дори не желаят да се съобразяват с това, което съвестта и разумът им подсказват, че трябва да правят. Те искат да правят каквото им е угодно, да правят това, което ги прави щастливи, което ще им носи полза и ще им създава удобство. Те смятат, че да живеят с това въздържане би нарушило волята им, че това би било вид самоизтезание, че би било твърде тежко за тях самите и че хората не бива да живеят така. Те смятат, че хората трябва да живеят свободно и волно, невъздържано да се отдават на плътта и желанията си, както и на домогванията и желанията си. Те смятат, че трябва да се отдават на всичките си идеи, да казват каквото си искат, да правят каквото си искат и да ходят където си искат, без да се съобразяват с последствията или с чувствата на другите хора, и най-вече без да се съобразяват със собствените си отговорности и задължения, или с дълга, който вярващите трябва да изпълняват, с истините реалности, които трябва да спазват и изживяват, или с жизнения път, който трябва да следват. Хората от тази група хора винаги искат да правят каквото им е угодно в обществото и сред другите хора, но където и да отидат, никога не могат да го постигнат. Те вярват, че Божият дом набляга на човешките права, предоставя на хората пълна свобода и че се грижи за човешката природа, за толерантността и търпимостта към хората. Те смятат, че след като дойдат в Божия дом, би трябвало да могат свободно да се отдават на плътта и желанията си, но тъй като в Божия дом има управленски закони и правила, те пак не могат да правят каквото си искат. Следователно тази тяхна негативна угнетяваща емоция не може да изчезне дори след като се присъединят към Божия дом. Те не живеят, за да изпълняват някакви отговорности или мисии, или за да станат истински хора. Вярата им в Бог не е свързана с това да изпълнят дълга си на сътворено същество, да завършат мисията си и да постигнат спасение. Независимо сред какви хора се намират, в каква среда се движат или с каква професия се занимават, крайната им цел е да намерят и да задоволят себе си. Целта на всичко, което правят, се върти около това, а самоудовлетворяването е тяхното желание през целия им живот и целта на техния стремеж“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (5)). „Кои са хората в обществото, които не се занимават с истинската си работа? Това са лентяи, глупаци, мързеливци, хулигани, грубияни и безделници — този тип хора. Те не желаят да усвояват нови умения или способности и не искат да се занимават със сериозна кариера или да си намерят работа, за да могат да се справят. Те са лентяите и безделниците на обществото. Те проникват в църквата, след което искат да получат нещо даром и да вземат своя дял от благословиите. Те са опортюнисти. Никога не желаят да изпълняват дълга си. Ако нещата не се случват по техния начин, дори малко да се разминават, те се чувстват угнетени. Винаги желаят да живеят свободно, не искат да извършват никаква работа, но въпреки това искат да се хранят добре и да носят хубави дрехи, да ядат каквото си пожелаят и да спят, когато си поискат. Смятат, че когато дойде такъв ден, той със сигурност ще бъде прекрасен. Не искат да понасят дори и малко трудности и желаят да имат живот в разточителство. Тези хора дори намират живота за изтощителен. Те са обвързани с негативни емоции. Често се чувстват уморени и объркани, защото не могат да правят каквото си поискат. Не искат да се занимават с истинската си работа или да се справят с истинските си дела. Не искат да се задържат на дадена работа и да я вършат постоянно от начало до край, да я приемат за своя професия и дълг, за свое задължение и отговорност. Не искат да я завършат и да постигнат резултати или да я свършат на възможно най-доброто ниво. Никога не са мислили по този начин. Искат просто да действат нехайно и да използват дълга си като средство за изкарване на прехраната. Когато се сблъскат с малко натиск или някаква форма на контрол, или когато им се наложи да спазват малко по-високо изискване, или когато ги накарат да поемат малко отговорност, те се чувстват неудобно и угнетено. Тези негативни емоции се пораждат в тях, животът им се струва изтощителен и те са нещастни. Една от основните причини, поради които животът им се струва изтощителен, е че на такива хора им липсва разум. Разумът им е засегнат, прекарват целия ден, отдавайки се на фантазии, живеят в сън, в облаците, винаги си представят най-невъобразими неща. Ето защо е много трудно да се реши проблемът с тяхната угнетеност. Те не се интересуват от истината, те са неверници. Единственото, което можем да направим, е да ги помолим да напуснат Божия дом, да се върнат в света и да намерят своето място на лекота и удобство“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (5)). От Божиите слова осъзнах, че емоциите на потиснатост, които хората изпитват, не са причинени от физическо страдание или изтощение, а произтичат главно от проблеми в начина на мислене и гледището на човека. Помислих си: „Когато са изправени пред същата ситуация, в която трябва да понесат малко повече бреме, да заплатят малко по-висока цена, да страдат физически, да се тревожат и да влагат енергия, защо някои хора не се чувстват потиснати, а дори го приемат като Божие възвисяване, като се стремят да изпълняват добре дълга си и да се отплатят за Божията любов, докато други го възприемат като болезнена и потискаща тежест? Всъщност причината не е това, че са твърде заети с работа, а главно, че са твърде загрижени за плътта и постоянно се стремят към удобства. Хората намират радост в онова, към което се стремят и за което копнеят. Ако копнеят за положителни неща и ако се стремят да получат истината и да изпълнят дълга си като сътворени същества, за да удовлетворят Бог, тогава малко повече усилия в дълга им няма да ги кара да се чувстват потиснати, а напротив — ще се чувстват спокойни и радостни“. Изпитвах тези емоции на потиснатост главно защото зад стремежа ми стояха погрешни гледища. Живеех според сатанинската философия: „Да се наслаждаваме на виното и музиката — колко време всъщност предлага животът“ и „Животът е кратък, наслаждавай му се, докато можеш“. Вярвах, че човек трябва да живее, както му харесва, да се чувства щастлив и комфортно, без никакви ограничения или задръжки, и че такъв начин на живот е олицетворение на свободата. Ако човек е постоянно ограничаван и не може да действа свободно, той би се чувствал задушен, а това е равносилно на самоизтезание. Спомних си, че в ученическите ми години много мои съученици се трудеха упорито, за да си намерят добра работа в бъдеще, докато аз се чувствах ограничена дори по време на 45-минутния учебен час. Дори след като започнах работа, не исках да бъда обвързана от фирмени разпоредби и правила, а ако постоянно бях в състояние на голямо напрежение, усещах нуждата да сменя позицията си. След като открих Бог, все още имах този начин на мислене — винаги поставях на първо място собствените си желания, като исках работният ми график да бъде устроен както аз искам и да не изпитвам никакво напрежение. Ако дългът ми беше твърде натоварен, а напрежението — голямо, а аз не можех да правя нещата, както искам, се чувствах угрижена и потисната. Вършех работата си нехайно, а понякога дори ставах негативна и се отпусках. Това повлия на резултатите от работата. Отношението ми към дълга беше недостойно за доверие и накара Бог да ме ненавижда. Като изпълнявах дълга си според прищявките си и угаждах на плътта си, аз явно пренебрегвах същинската си работа. Гледището ми към въпросите и нещата, към които се стремях, бяха същите като тези на безделниците и нищожествата в обществото, но аз погрешно вярвах, че този начин на живот би могъл да ми даде свобода и индивидуалност. Наистина бях глупава. Особено когато видях, че за такива хора Бог казва: „Разумът им е засегнат“, „те са неверници“, „Да ги помолим да напуснат Божия дом, да се върнат в света и да намерят своето място на лекота и удобство“. Изпитах още по-силно разкаяние и вина. Обърнах се към Бог с молитва: „Боже, имам желание да променя погрешните си гледища за стремежите си и повече да не се стремя да върша нещата според прищявките си. Искам да бъда отговорен човек, който може да поема бреме, и независимо колко са големи трудностите и напрежението, пред които се изправям, ще изпълнявам дълга си предано, за да донеса утеха на Твоето сърце“.

По-късно прочетох още един откъс от Божиите слова и открих път за практикуване. Всемогъщият Бог казва: „Тези, които наистина вярват в Бог, са хора, които се занимават със своята истинска работа, желаят да изпълняват дълга си, способни са да се заемат с дадена работа и да я вършат добре според заложбите си и правилата на Божия дом. Разбира се, в началото може да е трудно да се адаптираш към този живот. Може да се чувстваш физически и психически изтощен. Ако обаче наистина имаш решителност да сътрудничиш и желание да станеш нормален и добър човек и да постигнеш спасение, тогава трябва да платиш известна цена и да позволиш на Бог да те дисциплинира. Когато изпитате желание да сте своенравни, трябва да се опълчите срещу него и да се избавите от него, като постепенно намалявате своеволието и егоистичните си желания. Трябва да търсите Божията помощ за решаващи въпроси, в решителни моменти и при решаване на важни задачи. Ако наистина имаш решителност, тогава трябва да помолиш Бог да те укорява и дисциплинира, и да те просветли, за да можеш да разбереш истината, и така ще постигнеш по-добри резултати. Ако наистина имаш решителност и се молиш на Бог в Негово присъствие и Го умоляваш, Бог ще действа. Той ще промени състоянието и мислите ти. Ако Светият Дух свърши малко от делото Си, малко да те докосва и малко да те просветлява, сърцето ти ще се промени и състоянието ти ще се преобрази. Когато тази трансформация настъпи, ще почувстваш, че не е угнетяващо да живееш по този начин. Угнетеното ти състояние и емоции ще се преобразят и облекчат, ще бъдат по-различни от преди. Ще почувствате, че този начин на живот не е уморителен. Ще намерите удоволствие да изпълнявате дълга си в Божия дом. Ще почувствате, че е хубаво да живеете, да се държите и да изпълнявате дълга си по този начин, да понасяте трудности и да плащате цена, да спазвате правилата и да вършите нещата въз основа на принципите. Ще почувствате, че това е животът, който нормалните хора би трябвало да имат. Когато живеете според истината и изпълнявате дълга си добре, ще почувствате, че сърцето ви е стабилно и спокойно и че животът ви е смислен. Ще си помислите: „Защо не знаех това преди? Защо бях толкова своенравен? Преди живеех според философиите и нрава на Сатана, не живеех нито като човек, нито като призрак, и колкото повече живеех, толкова по-мъчително се чувствах. Сега, когато разбирам истината, мога да се отърва донякъде от покварения си нрав и да почувствам истинско спокойствие и радост от живота, прекаран в добро изпълнение на дълга и практикуване на истината!“. Дали тогава настроението ви няма да се е променило? (Да, така е.) След като осъзнаеш защо преди си чувствал живота си угнетен и нещастен, след като откриеш първопричината за страданието си и разрешиш проблема, ще има надежда да се промениш. Щом се стремиш към истината, полагаш повече усилия в Божиите слова, общуваш повече за истината и слушаш свидетелствата за преживявания на твоите братя и сестри, ще имаш по-ясен път и тогава състоянието ти няма ли да се подобри? Ако състоянието ти се подобри, угнетяващите ти емоции постепенно ще отшумяват и вече няма да те впримчват“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (5)). От Божиите слова осъзнах, че онези, които наистина обичат истината и изпълняват същинския си дълг, разбират и проявяват внимание към Божиите намерения, като винаги имат предвид правилните неща. Те приемат изпълнението на дълга си и удовлетворяването на Бог като своя отговорност и мисия. Дори ако срещат множество трудности и голямо напрежение, те се молят и се уповават на Бог и дават най-доброто от себе си във всяка задача. Когато усетят, че са своеволни, могат да се опълчат срещу себе си и да помолят Бог за укор и дисциплина. Спомних си за Ной, когато е получил Божието поръчение. Той е разбирал неотложността на Божиите намерения, затова, когато се е изправил пред колосалната задача да построи ковчега, въпреки огромните трудности и напрежение Ной нито е имал намерение да избегне или заобиколи задачата, нито се е отнесъл с нехайство към нея. Вместо това е бил изпълнен с тревога и единственото му желание е било да изпълни Божието поръчение възможно най-бързо. Той внимателно е изслушвал всяко Божие наставление и го е изпълнявал, опасявайки се да не пропусне някой детайл, който би могъл да повлияе на качеството и напредъка на работата. Като погледнах към себе си, наистина ми липсваше човешка природа. Бог не е поставял прекомерни изисквания към мен, Той просто ми беше дал още малко бреме според това, което мога да постигна с моя духовен ръст и заложби, и го правеше, за да мога да се упражнявам повече, да напредвам по-бързо в живота и по-скоро да започна да изпълнявам дълга си съгласно критериите. Аз обаче изобщо не бях разбрала Божието сърце. Наистина Му бях задължена. Ако ми беше възложено да поема по-голямо бреме, категорично не бих могла отново да проваля Божиите старателни добри намерения. Веднага след като научих този урок, водачът ми писа и ми възложи да изпълнявам дълга си на друго място. Знаех, че Бог ми възлага още едно бреме и че колкото и голямо напрежение да ми носеше това, трябваше да поема тази отговорност. Това беше и шанс да изкупя предишното си прегрешение, затова се съгласих. След като се преместих на новото място, където да изпълнявам дълга си, работната натовареност наистина се увеличи и все още изпитвах голямо напрежение. Когато обаче се замислих, че това допълнително бреме е Божията закрила над мен, която ми пречи да се отдам на плътта си и ми помага да насоча енергията си върху дълга, разбрах, че повече не мога да следвам плътта си, че трябва да бъда отговорна и съвестна и да се науча да проявявам внимание към Божието сърце. Тъй като гледището ми се промени, макар все още да има някои трудности и напрежение в работата, вече не се чувствам потисната. Вместо това възприемам напрежението като вид отговорност. Чувствам се изключително освободена и започнах да се наслаждавам на мира и радостта в дълга си.