Уан Лей, Китай

В църквата сътруднича в работата по изчистването и през няколкото години на практикуване усвоих някои принципи, свързани с моя дълг, и постигнах някои резултати в дълга си. Когато обсъждахме въпроси, водачите, дяконите, както и братята и сестрите, с които си сътрудничех, обикновено се съгласяваха с моята гледна точка. Те идваха при мен за общение и приемаха мнението ми, когато им беше трудно да прозрат ясно въпросите. Започнах да изпитвам чувство на превъзходство и да си мисля, че съм по-добър от тях. През декември 2020 г. бях повишен да изпълнявам дълга си в друг район. Двете сестри, с които си сътрудничех, бяха изпълнявали този дълг по-дълго от мен и по-добре разбираха принципите. Няколко пъти анализирахме материалите за изчистване на хора заедно и двете сестри ги анализираха много задълбочено, като ги свързаха с принципите. Искаше ми се да се изкажа в общение, но усещах, че те току-що бяха провели общение върху това, което аз разбирах, и че дори не бях забелязал някои от проблемите, които те посочваха, затова си мислех, че е по-добре да не казвам нищо и че изказването няма да има никаква референтна стойност и само ще ме накара да изглеждам неадекватен. Така че си замълчах. Друг път анализирахме документ за отлъчване на зъл човек. Не смятах, че човекът наистина е зъл, затова проведох общение относно моята гледна точка. После една от сестрите каза, че според нея този човек има същността на зъл човек и направи анализ на това, като се позова на злите дела на този човек и на същността на действията му. Другата сестра също се съгласи с нея. След като изслушах казаното от тях, си помислих, че общението на сестрите е правилно и основано на принципите, и внезапно ме обзе чувство на срам. Помислих си: „Излязох глупак. Какво ли ще си помислят сега сестрите за мен? Няма ли да си помислят, че ми липсва проницателност и че имам слаби заложби?“. По-късно, когато отново анализирахме материалите заедно, не посмях просто да изляза и да изразя възгледите си от страх как ще ме възприемат другите, ако общението ми е неправилно. Преди братята и сестрите, с които си бях сътрудничил, не се справяха толкова добре с дълга си, колкото аз, но сега сестрите, с които си сътрудничех, бяха по-добри от мен във всяко отношение, затова се чувствах като най-неспособния там, липсваше ми всякакво чувство за присъствие и често изпадах в състояние на потиснатост. През това време състоянието ми беше ужасно и на моменти дори исках да избягам от тази ситуация и да не изпълнявам повече дълга си там. Скоро — поради намаляване на работата — се наложи оптимизация на служителите и водачите оцениха заложбите ми като средни и ме преназначиха.

След известно време — поради увеличаване на работата — водачите ми писаха с молба да продължа да върша работа по изчистването в друг район. Когато видях писмото им, почувствах известна съпротива и си помислих: „Всички братя и сестри, с които бих си сътрудничил там, имат по-добри заложби от мен и те също така са по-добри от мен в това да водят общение върху истината и в начина, по който разглеждат нещата. Там няма да изпъкна в дълга си и накрая просто ще изглеждам като глупак. Не искам да отида там“. Затова отказах с оправданието, че нямам нужните заложби и не мога да се справя с този дълг. Тъй като обемът на работата се увеличи, водачите и работниците ми писаха няколко пъти в общение, но когато си помислих как братята и сестрите в другия район имат добри заложби и добра работоспособност, почувствах, че няма да имам никакво присъствие там, така че продължавах да отхвърлям молбите им. Истината беше, че се чувствах много неловко, че избягвам изпълнението на дълга си, и се чувствах виновен, но после си помислих: „Навсякъде, където изпълнявам дълга си, е едно и също, а работата тук също се нуждае от хора, които да съдействат, така че мога да работя по-усилено и да се справям добре с дълга си тук“.

Малко по-късно една сестра ми написа писмо, в което се позоваваше на собственото си преживяване, когато била преназначена в дълга си, за да води общение с мен, и изтъкна, че нежеланието ми да изпълнявам дълга си в другия район може да се дължи на това, че съм възпрян от репутацията и статуса си. Тя също така ми напомни да се изправя пред проблемите си и да търся истината, за да ги разреша. Когато видях как сестрата излива сърцето си в общение с мен, силно се развълнувах. Осъзнах, че многократно бях отхвърлял дълга си и че по този начин наистина се бунтувах срещу Бог! Знаех, че това е още една възможност от Бог да се покая и че трябва да се възползвам от нея. Видях, че в писмото сестрата беше намерила откъс от Божиите слова, който да прочета: „Какъв вид състояние има в хората, когато имат непримирим нрав? Те са основно упорити и самоправедни. Винаги се придържат към своите идеи, винаги мислят, че казаното от тях е правилно, напълно непреклонни са и не приемат чуждо мнение. Това е отношение на непримиримост. Те са като развалена плоча, не слушат никого, остават неизменно насочени към един курс на действие и настояват да го изминат докрай, независимо дали е правилен или погрешен. В това има някакво непокаяние. Както се казва в поговорката: „Мокър от дъжд не се бои“. Хората знаят отлично какво е правилно да направят и все пак не го правят, те твърдо отказват да приемат истината. Това е един от видовете нрав: непримиримост. В какви ситуации разкривате непримирим нрав? Често ли сте непримирими? (Да.) Много често! И понеже непримиримостта е твой нрав, тя те придружава във всяка секунда от всеки ден на съществуването ти. Непримиримостта пречи на способността на хората да дойдат пред Бог, пречи на способността им да приемат истината и пречи на способността им да навлязат в истината реалност. А ако не си способен да навлезеш в истината реалност, може ли да настъпи промяна в този аспект от твоя нрав? Само с голяма трудност. Имало ли е някаква промяна в този аспект от вашия нрав, който е непримирим? И колко промяна е имало? Да кажем например, че някога си бил изключително инатлив, но сега вече е имало малко промяна в теб — когато се сблъскаш с някой проблем, имаш известно усещане за съвест в сърцето си и си казваш: „Трябва да практикувам малко истина по този въпрос. Тъй като Бог е разобличил този непримирим нрав — тъй като съм го чул и сега го познавам — трябва да се променя. Когато в миналото се сблъсквах няколко пъти с такива неща, следвах плътта си и се провалях, а не желая това. Този път трябва да практикувам истината“. С такава решимост е възможно да се практикува истината и това е промяна. Когато имате преживявания по този начин известно време и сте способни да прилагате повече истини на практика, и това носи по-големи промени, а непокорният ви и непримирим нрав се разкрива все по-малко и по-малко, настъпила ли е промяна във вашия живот нрав? Ако непокорният ви нрав видимо е намалял, а покорството ви към Бог е станало още по-голямо, тогава е имало истинска промяна. Така че до каква степен трябва да се промените, за да постигнете истинско покорство? Ще сте успели, когато няма и следа от непримиримост, а само покорство. Това е бавен процес. Промените в нрава не се случват за един ден, те отнемат продължителни периоди на преживяване, може би дори цял живот. Понякога е необходимо да се изстрадат много големи трудности — трудности, подобни на умиране и връщане към живота, трудности, по-болезнени и тежки от това да изрежат целия тумор от тялото ви“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само познаването на шестте вида покварен нрав е истинско себепознание). Това, което Бог разобличи, беше точно моето състояние. Живеех в непреклонен нрав. Това ми пречеше да застана пред Бог, за да търся истината, и ме правеше неспособен да се покорявам на Божието устройване и Божиите подредби. Спомних си за това как водачите ми възложиха да изпълнявам дълга си в друг район. Знаех, че трябва да дам приоритет на църковното дело, но се опасявах, че сестрите, с които ще си сътруднича, ще имат по-добри заложби и по-добра проницателност от мен, и се страхувах, че сътрудничеството ми с тях в моя дълг не само няма да ми донесе никакво признание, но и ще ме накара да изглеждам неадекватен и да се чувствам невидим. За да защитя репутацията и статуса си, упорито отказвах да изпълнявам дълга си отново и отново, и независимо от общението, което другите водеха с мен, аз просто не исках да слушам. Сърцето ми беше напълно затворено за Бог. Бях наистина непримирим и твърдоглав! Знаех, че в този район има много работа и че се нуждаят от повече хора, които да помагат, но в този критичен момент единствено ме беше грижа за гордостта и статуса ми и изобщо не зачитах църковното дело. Бях толкова егоистичен, достоен за презрение и лишен от всякаква човешка природа! Наистина се разкайвах, затова се помолих на Бог: „Боже, моят нрав е толкова упорит и непримирим. Знам истината, но не я практикувам. Готов съм да променя това свое непокорно състояние и да потърся истината, за да разреша проблемите си. Моля Те, напътствай ме и ме води“. След това писах на водачите, като изразих готовност да изпълнявам дълга си в друг район.

По-късно размишлявах защо преди не исках да изпълнявам дълга си в друг район и разбрах, че причината бе, че това накърняваше репутацията и статуса ми. Затова съзнателно потърсих истината в този аспект. Прочетох един откъс от Божиите слова: „Антихристите неохотно изпълняват дълга си, за да придобият благословии. Те също така се интересуват дали ще могат да се изтъкнат и хората да ги гледат с благоговение, като изпълняват този дълг, и дали Горното или Бог ще знаят, ако изпълняват този дълг. Всичко това са неща, които те обмислят, когато изпълняват дълг. Първото нещо, което искат да установят, е какви ползи могат да получат, като изпълняват дълг, и дали могат да бъдат благословени. Това е най-важното за тях. Те никога не мислят как да проявят внимание към Божиите намерения и да се отплатят за Божията любов, как да проповядват евангелието и да свидетелстват за Бог, така че хората да придобият Божието спасение и да получат щастие, още по-малко се стремят да разберат истината или да търсят как да преодолеят покварения си нрав и да изживеят човешко подобие. Те никога не обмислят тези неща. Те мислят само за това дали могат да бъдат благословени и да придобият облаги, как да се утвърдят, как да придобият статус, как да накарат хората да ги гледат с благоговение и как да се отличат и да станат най-добрите в църквата и сред тълпата. Те категорично не желаят да бъдат обикновени последователи. Винаги искат да бъдат първи в църквата, да имат последната дума, да станат водачи и да накарат всички да ги слушат. Едва тогава могат да бъдат удовлетворени. Можете да видите, че сърцата на антихристите са пълни с тези неща. Дали те искрено отдават всичко на Бог? Дали те искрено изпълняват дълга си като сътворени същества? (Не.) Тогава какво искат да правят? (Да държат властта.) Точно така. Те казват: „Що се отнася до мен, в светския свят искам да надмина всички останали. Трябва да бъда първи във всяка група. Отказвам да бъда втори и никога няма да бъда подгласник. Искам да бъда водач и да имам последната дума във всяка група хора, в която се намирам. Ако нямам последната дума, тогава ще опитам всички възможни средства, за да ви убедя всички, да ви накарам всички да ме гледате с благоговение и да ме изберете за водач. Щом имам статус, ще имам последната дума, всички ще трябва да ме слушат. Ще трябва да правите нещата по моя начин и ще трябва да бъдете под мой контрол.“. Независимо какъв дълг изпълняват антихристите, те ще се опитват да се поставят на висока позиция, в позиция на превъзходство. Никога не биха могли да се задоволят с мястото си на обикновен последовател. А какво ги вълнува най-много? То е да стоят пред хората, да раздават заповеди и да ги гълчат, да ги карат да правят това, което те им казват. Никога не се замислят как да изпълняват дълга си правилно — още по-малко, докато изпълняват дълга си, търсят истините принципи, за да практикуват истината и да удовлетворят Бог. Вместо това си блъскат главите как да намерят начини да се отличат, да накарат водачите да имат високо мнение за тях и да ги повишат, за да могат самите те да станат водачи или работници и да ръководят други хора. Прекарват цял ден да мислят и да се надяват именно за това. Антихристите не желаят да бъдат водени от други хора, нито желаят да бъдат обикновени последователи, камо ли да вършат тихо дълга си без фанфари. Какъвто и да е техният дълг, ако не могат да бъдат начело и в центъра, ако не могат да бъдат над другите хора и да ги водят, те намират изпълнението на дълга си за скучно, стават негативни и започват да не си дават зор. Без похвалите или преклонението на другите това е още по-безинтересно за тях и те имат още по-малко желание да изпълняват дълга си. Но ако могат да бъдат начело и в центъра, докато изпълняват дълга си, и да имат последната дума, те се чувстват енергични и биха понесли всякакви несгоди. Винаги имат лични намерения при изпълнението на дълга си и винаги искат да се отличат с цел да задоволят потребността си да побеждават другите хора и да удовлетворят желанията и амбициите си. Докато изпълняват дълга си, освен че не спират да се състезават — състезават се във всяко отношение да изпъкнат, да бъдат на върха, да се издигнат над другите — те мислят и за това как да запазят сегашния си статус, репутация и престиж“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Седма част)). Бог разобличава, че където и да изпълняват дълга си антихристите, те го правят, за да задоволят желанието си за статус. Ако са видни личности или водачи сред хората и успяват да се откроят и да придобият възхищение, тогава те са силно мотивирани във всичко, което правят. Но ако не могат да изпъкнат и никога не успяват да се отличат, тогава те дори не искат да изпълняват дълга си. Като съпоставих моите възгледи за стремежа с това разбиране, осъзнах, че те са идентични с тези на антихриста. Когато ми възложиха да изпълнявам дълга си в друг район и видях, че сестрите, с които си сътрудничех, имаха по-добри заложби и по-добра работоспособност от мен, се почувствах неадекватен и безполезен сред тях и нямах усещане за присъствие. Поради това често живеех в състояние на мъка и потиснатост, не се замислях как да изпълнявам дълга си добре и често ми се искаше да избягам от тази ситуация. След като бях преназначен в дълга си, не размишлявах за грешния път, по който бях поел, и когато водачите отново ми възложиха да изпълнявам дълга си в друг район, си намерих оправдания да откажа, защото смятах, че няма да мога да се откроя. Въпреки че братята и сестрите многократно водиха общение с мен и аз знаех, че натоварването в този район е голямо и спешно са необходими още хора, които да помагат, аз все още пренебрегвах църковното дело. Загрижеността ми за репутацията и статуса беше прекалено голяма. Винаги твърдях, че изпълнявам дълга си, за да удовлетворя Бог и да се отплатя за любовта Му, но сега виждах, че жертвите, отдадеността и страданията ми бяха в името на репутацията и статуса. Изобщо не изпълнявах дълга си, а по-скоро се опитвах да използвам и заблудя Бог. По-късно се запитах: „Защо отдавам такова голямо значение на репутацията и статуса?“. Това беше заради сатанински отрови като „По-добре да си голяма риба в малко езерце“ и „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“, които се бяха вкоренили в сърцето ми и се бяха превърнали в цели, към които да се стремя и правила за оцеляване. Вярвах, че да живееш означава да изпъкваш и да придобиваш възхищението на хората и че такъв живот е смислен и ценен. Ако никога не можех да изпъкна или все ме гледаха отвисоко, където и да отидех, тогава чувствах, че живея жалък живот. Макар да изглеждаше, че изпълнявам дълга си, вътрешно бях съсредоточен само върху това как да се утвърдя и да придобия репутация и статус, а когато църковното дело се нуждаеше от моето съдействие, търсех извинения, за да откажа, защото желанията ми за репутация и статус не бяха удовлетворени. Като живеех с тези сатанински отрови, станах наистина надменен и егоистичен, без никакво човешко подобие, и неволно започнах да се бунтувам и съпротивлявам на Бог. През това време многократно отказвах дълга си и често изпитвах страх и безпокойство, чувствах се сякаш съм на ръба на някаква опасност. Това отношение към дълга ми можеше да накърни Божия нрав и ако не се покаех пред Бог, със сигурност щях да бъда оставен настрана и отстранен от Него. Когато осъзнах това, наистина се уплаших и разпознах, че отказът от дълга ми е сериозен проблем. Бях изпълнен със съжаление и вина и мразех себе си за това, че съм способен да се бунтувам срещу Бог по този начин, като оставям след себе си прегрешения и петна. Наистина дължах на Бог толкова много! Стремежът към репутация и статус е път, от който няма връщане и който води към разруха, затова исках да променя възгледите си за стремежа.

По-късно намерих път за практикуване и навлизане в Божиите слова. Всемогъщият Бог казва: „Тъй като искаш да останеш доволно в Божия дом като негов член, първо трябва да се научиш да търсиш истината във всички неща, да изпълняваш дълга си по най-добрия начин, на който си способен, и да можеш да разбираш и да практикуваш истината — по този начин в Божия дом ще бъдеш сътворено същество както по име, така и в действителност. Идентичността на човечеството е тази на сътворени същества; в Божиите очи хората са именно това. И така, как можеш да отговаряш на критериите като сътворено същество? За целта трябва да се научиш да слушаш Божиите слова и да постъпваш според Божиите изисквания. Не е казано, че веднъж щом Бог ти даде тази титла, въпросът е приключен; по-скоро, тъй като си сътворено същество, трябва да изпълняваш добре дълга на такова, и тъй като си сътворено същество, трябва да изпълняваш отговорностите на такова. И така, какъв е дългът и какви са отговорностите на едно сътворено същество? Божието слово ясно излага дълга, задълженията и отговорностите на сътворените същества, нали? Ти си поел дълга на сътворено същество. От този ден нататък, значи, ти си истински член на Божия дом; тоест ти се признаваш за едно от Божиите сътворени същества. От този ден нататък трябва да преформулираш житейските си планове — вече не бива да преследваш въжделенията, желанията и целите, които преди си си поставял в живота. Вместо това трябва да промениш своята идентичност и гледна точка и да планираш житейските цели и посока, които трябва да има едно сътворено същество. Преди всичко, твоите цели и посока не бива да бъдат да станеш водач, да ръководиш или да се отличаваш в някоя сфера, или да станеш известна личност, която се занимава с определена работа или владее определено професионално умение. Вместо това трябва да приемеш дълга си от Бог, тоест да знаеш каква работа трябва да вършиш и какъв дълг трябва да изпълняваш сега, в този момент. Трябва да търсиш Божиите намерения. Независимо какво Бог изисква от теб да правиш и какъв дълг ти е устроен в Неговия дом, трябва да разбереш истините, които трябва да разбереш, и принципите, които трябва да следваш и да схванеш, и да си наясно с тях, за да изпълниш този дълг. Ако не можеш да ги запомниш, можеш да си ги запишеш и, когато имаш време, да ги преглеждаш повече и да размишляваш повече над тях. Като едно от Божиите сътворени същества, твоята основна житейска цел трябва да бъде да изпълниш добре дълга си като сътворено същество и да бъдеш сътворено същество, което отговаря на критериите. Това е най-основната житейска цел, която трябва да имаш. Второто и по-конкретно е как да изпълниш добре дълга си като сътворено същество и да бъдеш сътворено същество което отговаря на критериите — това е най-важното. Що се отнася до насоките или целите, свързани с репутация, статус, суета и лични перспективи — всички неща, които поквареното човечество преследва — това са нещата, от които трябва да се откажеш“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (7)). От Божиите слова разбрах, че съм сътворено същество и че трябва да се стремя да изпълнявам дълга си като сътворено същество. Това е моята отговорност. Не трябва винаги да се съсредоточавам върху това как ме възприемат другите или да се състезавам с тях за това чии умения са по-добри. Това, което трябва да правя, е да се покорявам, да изпълнявам дълга си според изискванията и принципите на Божия дом по един практичен начин, да се моля повече на Бог за нещата, които не разбирам, да търся общение с другите и да полагам усилия във връзка с истините принципи. Това е правилният начин за практикуване.

Сега, когато изпълнявах дълга си в друг район, понякога все още грешно съдех или преценявах нещата при анализиране на материалите за изгонване на хора. Когато решенията за изгонване, които пишех, съдържаха проблеми и всички даваха предложения и поправки, все още се чувствах малко неудобно и се тревожех за това как другите гледат на мен. Когато тези чувства изплуваха на повърхността, осъзнвах, че отново съм обвързан и скован от желанието си за репутация и статус, затова се молех на Бог, тъй като бях готов правилно да се изправя пред недостатъците си, да приемам правилни предложения и да изпълнявам дълга си според принципите. След известни преживявания разбрах, че макар все още да имам много недостатъци в изпълнението на дълга си, бях постигнал напредък в това да прозирам хората и да разглеждам хората и нещата чрез напътствията, общението и помощта на братята и сестрите, с които си партнирах. Изборът ми на думи също стана много по-прецизен от преди. Тези неща наистина ми помогнаха да компенсирам много от недостатъците си. Въпреки че понякога все още се тревожа за репутацията и статуса си, мога да се моля на Бог, да се опълча на себе си и да не бъда толкова възпрян от желанието си за репутация и статус. Благодаря на Бог, че ме спаси!