От Кеке, Китай

От дете бях доста интровертна. Не обичах да говоря и да поздравявам хората. Когато исках да изляза и виждах съседите си да си бъбрят навън, се чувствах наистина нервна, затова избягвах да излизам, освен ако не беше абсолютно необходимо. В училище, когато трябваше да се обадя на учителите, за да попитам нещо, не знаех как да започна, затова молех баща ми да говори от мое име. Баща ми много се ядосваше и се оплакваше, че не съм толкова самоуверена, колкото другите деца. Леля ми често ми казваше: „Устата ти сякаш е залепена с тиксо. Ако продължаваш така, няма да постигнеш нищо…“. Коментарите им често отекваха в главата ми и понякога плачех от мъка, като се мразех, че не мога да говоря и да правя възрастните щастливи. Често завиждах на онези, които имаха дар слово и съумяваха да оживят обстановката. В колежа приех делото на Всемогъщия Бог от последните дни и присъствах на събирания с братя и сестри, за да чета Божиите слова. Видях всички да се откриват и да общуват чрез разбирането си за преживяване, като никой не се присмиваше на другите и аз също успях да се отворя и да общувам, без да се чувствам възпряна. Беше наистина успокояващо и освобождаващо да бъда с братята и сестрите.

През януари 2024 г. поях новодошлите в църквата и си сътрудничех със сестра Уан Лу. Чрез нашите взаимодействия открих, че тази сестра има добри заложби, отлични изразни способности и добре разбира истината. По време на събиранията тя можеше да черпи от състоянието на новодошлите в нейното общение и те често кимаха, докато слушаха. Като виждах това, инстинктивно навеждах глава и си мислех: „Това наистина е някой, който дълги години вярва в Бог; начинът ѝ на говорене е неповторим! Но що се отнася до мен, дълго ми се налага да мисля, преди да мога да отговоря в общение на въпросите на новодошлите, а това, което казвам, не е толкова сполучливо или подробно, колкото казаното от Уан Лу. Защо съм толкова неспособна? Ако трябва да проведа общение след нея, новодошлите определено ще забележат, че не съм толкова добра като нея. Не, по-добре да не казвам нищо — така няма да изглеждам като нищожество в сравнение с нея“. След това се страхувах да говоря по време на събирания с Уан Лу, като се притеснявах, че ако не се справя добре, тя ще ме гледа отвисоко. Веднъж един новодошъл се натъкна на трудности при проповядването на евангелието и Уан Лу просто поговори за начина за намиране на решение на проблема. Исках да добавя нещо, тъй като имах опит в тази област, но тогава си помислих: „В присъствието на Уан Лу, ако не се изразя добре, тя няма ли да си помисли, че надценявам себе си, като искам да общувам?“. И макар думите да бяха на върха на езика ми, нямах смелостта да ги изрека и изчаках, докато Уан Лу си тръгна, преди да проведа общение. Друг път бях с Уан Лу и сестра Ли Хуа на събиране с новодошлите. Попитах накратко за състоянието на новодошлите и една от тях сподели трудностите си. Канех се да общувам и да напътствам новодошлата как да си вземе поука в тази ситуация, но като си помислих, че двете сестри са там, че имат добри заложби и изразни способности, се притесних: „Не съм добра с думите, какво ще си помислят за мен, ако почна да бръщолевя?“. Като видя, че известно време не проговарям, Ли Хуа бързо пое общението и въпреки че за пръв път се срещаше с новодошлите, успя да разговаря естествено с тях. Като гледах как Уан Лу и Ли Хуа общуват помежду си, наистина им завидях, като си помислих: „Напоителите трябва да бъдат хора със заложби, красноречие и екстровертна индивидуалност като тези сестри“. Отново се замислих за себе си — почти не продумах по време на цялото събиране и се чувствах като пришълец. Почувствах се разочарована, като се чудех защо не мога да общувам толкова открито, колкото другите. Възможно ли беше просто да не съм подходяща за дълг, който изисква от мен да говоря често? Всеки път, когато посещавах събирания с братя и сестри, които имаха добри заложби и силни говорни умения, се чувствах много нервна, като се страхувах, че ако общувам зле, хората ще ме гледат отвисоко и дори когато имах светлина, не се осмелявах да я споделя. Не можех изпълнявам дълга си, както трябва, затова се помолих на Бог, като търсех начин да разреша това състояние и да изпълнявам дълга си нормално.

Един ден си спомних два откъса от Божиите слова, които отразяваха състоянието ми, така че ги потърсих и прочетох. Всемогъщият Бог казва: „Има някои хора, които още от деца схващат бавно, не умеят да се изразяват и са с невзрачна външност, затова другите в семействата им и в обществото правят някои негативни коментари за тях. Например хората казват: „Това дете е глуповато, бавно реагира на нещата и е непохватно в говора си. Виж детето на онзи човек, сладките му приказки наистина очароват хората. Когато това дете срещне хора, то не знае какво да каже или как да ги зарадва, а когато сгреши, не знае как да се обясни или оправдае. Това дете е идиот“. Родителите казват това, а също и роднините, приятелите и учителите. Тази среда неусетно оказва известен натиск върху такива личности, като ги кара несъзнателно да развият определена нагласа. Каква е тази нагласа? Те чувстват, че не са привлекателни и че никой не харесва външността им, че нямат добри оценки в училище и реагират бавно. Винаги се чувстват неловко да си отворят устата и да говорят, когато видят другите, и им е твърде неудобно да кажат „благодаря“, когато хората им дават нещо. Те си мислят: „Защо съм толкова непохватен в говора си? Защо другите хора са толкова сладкодумни? Просто съм глупав!“. Подсъзнателно те смятат, че са изключително безполезни, но все пак не желаят да признаят, че са толкова безполезни, толкова глупави. В сърцата си те често се питат: „Наистина ли съм толкова глупав? Наистина ли съм толкова неприятен?“. Родителите им не ги харесват, нито братята и сестрите им, нито учителите или съучениците им. А от време на време членовете на семейството им, роднините и приятелите им казват за тях: „Той е нисък, очите и носът му са малки и с такъв външен вид няма да стигне далеч, когато порасне“. В такава среда те отначало изпитват съпротива в сърцата си, но постепенно приемат и признават собствените си недостатъци и слабости, като в същото време дълбоко в сърцата им се поражда негативна емоция. Как се нарича тази емоция? Малоценност“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (1)). „На пръв поглед малоценността е емоция, която се проявява у хората, но всъщност първопричината за нея е покварата от Сатана, средата, в която хората живеят, и собствените обективни причини у хората. Цялото човечество се намира под властта на злия, дълбоко покварено е от Сатана и никой не възпитава следващото поколение в съответствие с истината и с Божиите слова, а по-скоро го прави в съответствие с нещата, които идват от Сатана. Следователно последствията от използването на сатанински неща за възпитаване на следващото поколение и на човечеството не само покварява нрава и същността на хората, а и предизвиква пораждането на негативни емоции у тях. Ако породените негативни емоции са временни, те няма да имат огромен ефект върху живота на човека. Ако обаче една негативна емоция се вкорени дълбоко в най-съкровените кътчета на сърцето и душата на човека и незаличимо се загнезди там, ако човекът е напълно неспособен да я забрави или да се отърве от нея, тогава тя непременно ще се отрази на всяко негово решение, на начина, по който подхожда към всякакви хора, събития и неща, на това, което избира, когато се сблъсква с важни принципни въпроси, и на пътя, по който ще върви в живота си. Ето какво е въздействието, което реалното човешко общество оказва върху всеки отделен човек. Другият аспект са обективните причини у самите хора. Тоест образованието и обучението, което хората получават, докато растат, всички мисли и идеи, както и начините за постъпване, които възприемат, и различните човешки поговорки — всички те идват от Сатана, и се стига дотам, че хората нямат никаква способност да се справят с проблемите, с които се сблъскват, нито да ги разсеят от правилната гледна точка и позиция“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (1)). След като прочетох Божиите слова, най-после разбрах. Осъзнах, че съм била възпирана по време на събирания с братята и сестрите, защото имах силно чувство за малоценност. От дете, семейството ми винаги казваше, че не мога да говоря или да правя възрастните щастливи, че съм срамежлива и колеблива, когато говоря с другите, и че съм различна от децата на другите хора, които говореха ясно и уверено. Под влиянието на тези думи, осъзнах, че никой не харесва деца като мен, които не могат да говорят добре, и че само разговорливите и общителните са харесвани от околните. В резултат на това често се чувствах по-нисша и предпочитах да се крия в ъглите далеч от други хора. Сега, когато изпълнявах дълга си в църквата, все още бях повлияна от чувство за малоценност. Когато посещавах събирания с хора с добри заложби и силни комуникативни умения, се чувствах по-нисша и често се отричах от себе си. Дори когато разбирах определени проблеми, не се осмелявах да общувам и изпитвах трудности да си сътруднича хармонично със сестрите. Животът с това чувство за малоценност наистина се отразяваше на способността ми да изпълнявам дълга си.

По-късно прочетох два откъса от Божиите слова и придобих известно разбиране за последствията от това да не изкоренявам това чувство си за малоценност. Всемогъщият Бог казва: „Когато тази емоция се породи у теб, ти чувстваш, че няма към кого да се обърнеш. Когато се сблъскаш с въпрос, който изисква да изразиш мнение, кой знае колко пъти дълбоко в сърцето си ще обмисляш какво искаш да кажеш и какво мнение искаш да изразиш, но все пак не можеш да се престрашиш да го заявиш на глас. Когато някой изрази същото мнение като това, което поддържаш, в сърцето си си позволяваш да почувстваш утвърждаване, потвърждение, че не си по-зле от другите хора. Когато обаче същата ситуация се повтори, ти все пак си казваш: „Не мога да говоря небрежно, да действам прибързано или да ставам за посмешище. За нищо не ставам, глупав съм, тъп съм, аз съм идиот. Трябва да се науча да се прикривам и просто да слушам, а не да говоря“. Оттук не можем ли да видим, че от момента, в който се породи емоцията на малоценност, до момента, в който тя се вкорени дълбоко в най-съкровените кътчета на сърцето на човека, той е лишен от свободната си воля и от законните права, дадени му от Бог? (Така е.) Той е лишен от тези неща“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (1)). „Тъй като се чувстват непълноценни, те не смеят да излязат пред хората, не могат да поемат дори задълженията и отговорностите, които би трябвало да поемат, нито могат да се заемат с това, което всъщност са способни да постигнат в рамките на собствените си способности и заложби, и в рамките на преживяването на собствената си човешка природа. Тази емоция на малоценност влияе на всеки аспект на човешката им природа, влияе на почтеността им и, разбира се, влияе и на индивидуалността им. Когато са сред други хора, те рядко изразяват собствените си възгледи и почти никога не ги чуваш да изясняват собствените си позиции или мнения. Когато се сблъскат с проблем, не смеят да говорят, а постоянно отстъпват и се отдръпват. Когато са сред малко хора, те се осмеляват да седнат при тях, но когато хората са много, те търсят място в ъгъла, насочват се към местата, където осветлението е слабо, и не смеят да дойдат сред другите. Винаги, когато им се прииска положително и активно да кажат нещо, да изразят собствените си възгледи и мнения, за да покажат, че това, което мислят, е правилно, те дори нямат куража да го направят. Всеки път, когато имат такива идеи, емоцията им на малоценност изведнъж ги залива и ги контролира, потиска ги и им казва: „Не казвай нищо, за нищо не ставаш. Не изразявай възгледите си, просто запази идеите си за себе си. Ако в сърцето ти има нещо, което наистина искаш да кажеш, просто го запиши на компютъра и го обмисли насаме. Не бива да допускаш никой друг да разбира за това. Ами ако кажеш нещо погрешно? Ще бъде толкова неудобно!“. Този глас продължава да ти казва да не правиш едно или друго нещо, да не казваш едно или друго нещо и те кара да преглъщаш всяка дума, която искаш да изречеш. Когато има нещо, което искаш да кажеш и което отдавна прехвърляш в сърцето си, ти биеш отбой и не смееш или ти е неудобно да го изречеш, като смяташ, че не бива да го правиш, в противен случай се чувстваш така, сякаш си нарушил някакво правило или закон. И когато един ден активно изразиш собственото си мнение, дълбоко в себе си се чувстваш несравнимо разтревожен и неспокоен. Макар че това чувство на огромно безпокойство постепенно отшумява, емоцията ти на малоценност бавно задушава идеите, намеренията и плановете, които имаш за желанието да говориш, за желанието да изразяваш собствените си възгледи, за желанието да си нормален човек и за желанието да си като всички останали. Хората, които не те разбират, смятат, че говориш малко, и си тих, със срамежлива индивидуалност, човек, който не обича да изпъква сред останалите. Когато говориш пред много хора, се чувстваш неловко и лицето ти се изчервява. Донякъде си интровертен и всъщност само ти знаеш, че се чувстваш непълноценен. Сърцето ти е изпълнено с тази емоция на малоценност и тя витае там от дълго време, а не е някакво временно настроение. По-скоро от дълбините на душата ти тя здраво контролира мислите ти, плътно запечатва устните ти и затова, колкото и правилно да разбираш нещо или каквито и възгледи и мнения да имаш за хората, събитията и нещата, ти се осмеляваш единствено да го мислиш и премисляш в собственото си сърце, а никога не дръзваш да говориш на глас. Независимо дали другите може да одобрят това, което казваш, или да те поправят и критикуват, ти няма да се осмелиш да се изправиш пред такъв резултат или да го видиш. Защо е така? Защото емоцията ти на малоценност е вътре в теб и ти казва: „Не го прави, ти просто не си за това. Нямаш такива заложби, нямаш такава реалност, не бива да го правиш, това просто не си ти. Не прави нищо и не мисли за нищо сега. Ще си такъв, какъвто си реално само ако живееш с чувството си за малоценност. Не си пригоден да се стремиш към истината или да откриеш сърцето си и да кажеш това, което искаш, и да се свържеш с останалите, както правят други хора. И това е така, защото за нищо не ставаш, не си толкова добър, колкото тях“. Тази емоция на малоценност напътства мисленето на хората в съзнанието им. Тя ги възпрепятства да изпълняват задълженията, които един нормален човек трябва да изпълнява, и да водят живота на нормалната човешка природа, който би трябвало да водят, като същевременно направлява начините и средствата, посоката и целите на това как възприемат хората и нещата, как постъпват и как действат“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (1)). Като погледнах назад към времето, прекарано в Божия дом, забелязах, че когато виждах братя и сестри да се събират и общуват открито, усещах чувство на освободеност. Когато поях новодошлите, можех да общувам за разбирането си и това бе от полза за новодошлите. Ала когато се натъквах на общителни хора с добри заложби и силни комуникативни умения, чувството ми за малоценност излизаше на повърхността. Така например, когато присъствах на сбирки с Уан Лу и виждах, че тя има добри изразни способности и общува за истината по-ясно от мен, се чувствах по-нисша от нея. Дори когато виждах, че общението ѝ има недостатъци и исках да добавя нещо, не можех да намеря куража да говоря, като се боях, че ако не се изразя добре, хората ще ми се смеят, и просто се отдръпвах. Същото беше и когато присъствах на сбирка с Ли Хуа и Уан Лу. Чувствах се няма и като пришълец по време на цялото събиране и не смеех да се изкажа, когато трябваше да общувам. Въпреки че устата беше част от тялото ми, в критични моменти тя просто не ми се подчиняваше. Църквата ми беше дала възможност да практикувам поене на новодошлите, за да ме накара да си сътруднича със сестрите в общението за Божиите слова и да разрешавам състоянието и трудностите на новодошлите. Ала аз бях скована от чувството си за малоценност и не можех да общувам за това, което исках. Не можех дори да изпълнявам собствения си дълг. Дали не бях напълно безполезна? Като осъзнах това, разбрах, че ако продължам да живея с тези негативни чувства, това ще се отрази на моя дълг и ще бъде голяма загуба за навлизането ми в живота. Така че се помолих на Бог: „Боже, чувствам се много потисната да живея с това чувство за малоценност. Моля Те, напътствай ме да се отърва тези негативни чувства и да изпълня ролята си“.

По-късно се запитах: „Защо нямам смелостта да общувам, когато съм около сестри с добри заложби?“. Един ден споделих с една сестра моето състояние и тя ми изпрати един откъс от Божиите слова. Всемогъщият Бог казва: „Когато по-възрастните в семейството често ти казват: „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“, целта е да придадеш значение на това да изглеждаш добре, да живееш така, че да бъдеш уважаван, и да не вършиш неща, които ти навличат позор. И така, в положителна или в негативна посока насочва хората тази поговорка? Може ли да те доведе до истината? Може ли да те доведе до разбирането на истината? (Не, не може.) Със сигурност не може! Това, което Бог изисква от хората, е те да бъдат честни. Когато си прегрешил, или си направил нещо нередно, или си извършил нещо, което е бунт срещу Бог и противоречи на истината, трябва да се самоанализираш, да осъзнаеш грешката си и да анализираш покварения си нрав. Само по този начин можеш да постигнеш истинско покаяние и след това да действаш в съответствие с Божиите слова. Каква нагласа трябва да притежават хората, за да практикуват това да бъдат честни? Има ли някакъв конфликт между изискваната нагласа и гледната точка, илюстрирана от поговорката: „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“? (Да.) Какъв е конфликтът? Поговорката: „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“ цели да накара хората да придават значение на това да изживяват светлата си и привлекателна страна и да вършат повече неща, които ги представят в добра светлина, вместо да вършат неща, които са лоши или позорни, или да разобличават грозната си страна, и да им попречи да живеят живот, който не е почтен или достоен. Заради гордостта си, заради лъскането на имиджа си, човек не може да говори за себе си като за напълно безполезен, камо ли да разказва на другите за тъмната си страна и за срамните си аспекти, защото трябва да живее почтен и достоен живот, а за да има достойнство, човек се нуждае от гордост, а за да има гордост, човек трябва да се преструва и да се маскира. Това не е ли в конфликт с това да си честен човек? (Да.) Когато си честен човек, ти вече си се отказал от поговорката: „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“. Ако искаш да си честен човек, не придавай значение на имиджа си. Имиджът на човека не струва и пукната пара. Изправен пред истината, човек трябва да се разкрие, а не да се преструва или да си създава фасада. Човек трябва да разкрие пред Бог истинските си мисли, грешките, които е допуснал, аспектите, които нарушават истините принципи, и т.н., а също така да разкрие тези неща пред своите братя и сестри. Въпросът не е да живееш заради гордостта си, а по-скоро да живееш, за да бъдеш честен човек, да живееш, за да се стремиш към истината, да живееш, за да бъдеш истинско сътворено същество и да живееш, за да удовлетвориш Бог и да бъдеш спасен. Но когато не разбираш тази истина и не разбираш Божиите намерения, нещата, които са обусловени у теб от семейството, обикновено преобладават в сърцето ти. Така че, когато направиш нещо нередно, ти го прикриваш и се преструваш, като си мислиш: „Не мога да кажа на никого за това и няма да позволя на никой друг, който знае за него, да разказва на хората. Ако някой от вас каже на някого, няма да ти се размине лесно. Гордостта ми е на първо място. Човек живее единствено заради гордостта си, която е по-важна от всичко друго. Ако човек няма гордост, той губи цялото си достойнство. Така че не можеш да говориш истината, трябва да се преструваш, трябва да прикриваш нещата, иначе вече няма да имаш гордост или достойнство и животът ти ще бъде безполезен. Ако никой не те уважава, значи си просто безполезен, просто си евтин боклук“. Възможно ли е да постигнеш това да си честен човек, като практикуваш по този начин? Възможно ли е да бъдеш напълно открит и да се самоанализираш? (Не, не е възможно.) Очевидно е, че като постъпваш по този начин, ти се придържаш към поговорката „хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“, която е обусловена в теб от семейството ти“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (12)). От Божиите слова осъзнах, че от дете съм била повлияна от сатанински отрови като „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“ и „Човек оставя името си след себе си, където и да се намира, така както гъската издава своя вик, където и да лети“. Тези поговорки ме бяха подтикнали да отдавам твърде голямо значение на суетата и гордостта и още от детството си избягвах всичко, което можеше да накърни гордостта ми. При мисълта за моята интровертна личност и липсата на дар слово, бягах и се криех всеки път, когато ни дойдеха гости, защото се страхувах да не покажа своята непохватност. Сега, когато присъствах на събирания с Уан Лу, когато виждах колко добре се изразява тя, докато аз се запъвах с думите си, се боях, че ако общувам, сестрите ще си помислят, че не мога да се изразявам, и в крайна сметка ще се изложа, затова не смеех да говоря. Бог иска от нас да бъдем честни хора и предани в дълга си, но аз нямах смелостта да общувам, когато виждах проблеми, защото исках да защитя гордостта си. Дори не можех да изпълнявам дълга, на който бях способна, и видях, че отдавам твърде голямо значение на гордостта си. Мъченията на Сатана ме бяха накарали да изгубя всякакво чувство за почтеност и достойнство. Тайно реших, чекогато и да се сблъскам отново с такива ситуации, ще имам правилните намерения и няма да се прикривам или спотайвам и ще се стремя да бъда честен човек и да изпълнявам дълга си!

По-късно продължих да търся начин да изкореня чувството си за малоценност. Прочетох още Божии слова: „Някои хора са доста интровертни още от детството си, не обичат да говорят и трудно общуват с другите. Дори като възрастни, на тридесет или четиридесет години, те все още не могат да преодолеят тази своя индивидуалност: все още не умеят да говорят или не са добри с думите, нито са добри в общуването с другите. След като станат водачи, тази тяхна индивидуалност до известна степен ограничава и спъва работата им, и това често поражда у тях страдание и неудовлетвореност, като ги кара да се чувстват възпирани. Това да си интровертен и да не обичаш да говориш са проявления на нормалната човешка природа. Щом са проявления на нормалната човешка природа, считат ли се тогава за прегрешения към Бог? Не, те не са прегрешения и Той ще се отнася към тях правилно. Независимо от твоите проблеми, дефекти или недостатъци, нищо от това не е проблем в Божиите очи. Бог гледа единствено как търсиш истината, как я практикуваш, как действаш според истините принципи и как следваш Божия път в присъщите за нормалната човешка природа условия — това гледа Бог. Затова що се отнася до въпросите, свързани с истините принципи, не позволявай на основните условия като заложби, инстинкти, индивидуалност, навици и модели на живот на нормалната човешка природа да те ограничават. Разбира се, не влагай енергията и времето си в опити да преодолееш тези основни условия, нито се опитвай да ги промениш. Например, ако си интровертна личност и не обичаш да говориш, не си добър с думите и не си умел в общуването и взаимодействието с хората, нито едно от тези неща не е проблем. Въпреки че екстровертите обичат да говорят, не всичко казано от тях е полезно или е в съгласие с истината, така че да си интроверт не е проблем и не е нужно да се опитваш да промениш това. […] Каквато и да е била първоначалната ти индивидуалност, тя си остава твоята индивидуалност. Не се опитвай да променяш индивидуалността си, за да постигнеш спасение. Това е погрешна идея — каквато и индивидуалност да имаш, това е обективен факт и не можеш да го промениш. Що се отнася до обективните причини за това, резултатът, който Бог иска да постигне в Своето дело, няма нищо общо с твоята индивидуалност. Дали можеш да постигнеш спасение, също не е свързано с твоята индивидуалност. Освен това това дали си човек, който практикува истината и има истината реалност, няма нищо общо с твоята индивидуалност. Затова не се опитвай да променяш индивидуалността си, защото изпълняваш определен дълг или служиш като надзорник за определен елемент от работата — това е погрешна идея. Какво трябва да направиш тогава? Независимо от индивидуалността ти или от вродените ти условия, ти трябва да се придържаш към истините принципи и да ги практикуваш. В крайна сметка Бог не преценява дали следваш Неговия път и дали можеш да постигнеш спасение въз основа на твоята индивидуалност или въз основа на това какви вродени умения, заложби, способности, дарби или таланти притежаваш, и разбира се, нито гледа доколко си въздържал телесните си инстинкти и потребности. Вместо това Бог гледа дали, докато Го следваш и изпълняваш дълга си, практикуваш и преживяваш Неговите слова, дали имаш готовност и решителност да се стремиш към истината и в крайна сметка дали си постигнал практикуване на истината и следване на Божия път. Това гледа Бог. Разбирате ли това? (Да, разбираме.)“ (Словото, Т.7 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). От Божиите слова разбрах, че да си интровертен е присъщо състояние на хората и не е проблем в Божиите очи. Божието дело е да промени покварения нрав на хората, а не да промени техните заложби или тяхната личност. Хората трябва да практикуват истината и да изпълняват дълга си според способностите си въз основа на вроденотоим положение и когато са изправени пред неправилни намерения, трябва да се бунтуват срещу тези намерения и да практикуват според Божиите слова. Това е човекът, когото Бог обича. Също така разбрах, че дългът ми трябва да се изпълнява пред Бог и че докато го изпълнявам, не трябва постоянно да се притеснявам какво мислят другите. Придобиването на Божието одобрение е най-важното нещо. Въпреки че съм интровертна и не съм добра в говоренето, все пак можех да помагам за решаването на някои видове състояние и проблеми на новодошлите, а когато общувах за Божиите слова, новодошлите разбираха и придобиваха известни ползи. Недостатъците на личността ми не пречеха да изпълнявам добре дълга си. Освен това вярвах в Бог едва отскоро, така че бе нормално да имам недостатъци в дълга си. Трябваше да подходя към това по правилния начин, да общувам колкото разбирам, да не се спотайвам и прикривам и да се уча от сестрите, с които си сътрудничех, за да поправя недостатъците си. По този начин не само мога да изпълнявам дълга си, но и да компенсирам слабостите си. Като осъзнах това, почувствах, че натискът върху мен намалява, и пожелах да променя неправилното си състояние и да работя хармонично със сестрите, с които си сътрудничех, за да изпълняваме дълга си с едно сърце и един ум.

Не след дълго бях избрана за църковен водач и си сътрудничех със сестра Ли Хуей. Тя някога е била проповедник и имаше добри заложби и добра работоспособност. На първото събиране с нея една сестра беше в лошо състояние и Ли Хуей общуваше за Божиите слова с нея, но сестрата нямаше много разбиране. Замислих се как току-що бях преминала през подобно на нейното състояние и поисках да добавя нещо. Ала щом отворих уста да говоря, сърцето ми се разтуптя и продължавах да мисля как да изразя това, което исках да кажа. Притеснявах се какво ще си каже Ли Хуей за мен, ако не общувам добре, и си помислих: „Забрави, просто ще слушам нейното общение. Ако то не може да реши проблемите на сестрата, как би могло моето да бъде по-добро?“. При тази мисъл не изпитах никакво чувство на бреме и дори започна леко да ми се доспива. Осъзнах, че състоянието ми е грешно, че да помогна за разрешаването на състоянието на сестрата е и мой дълг и че трябва да направя всичко възможно, за да общувам за това, което разбирам. Така че бързо се помолих на Бог: „Боже, боях се, че ако не общувам добре, сестрата ще ме погледне отвисоко и в крайна сметка отново бях просто последовател. Боже, не искам да продължавам така. Моля Те, дай ми вярата и смелостта, от които се нуждая, за да се опълча на плътта си и да практикувам истината“. След като се помолих, се почувствах много по-спокойна и си помислих: „Аз съм просто новодошла, така че моето общение със сигурност ще има недостатъци, но дори и сестрата да ми да се присмее, ще продължа да общувам за това, което разбирам, пред Бог“. Най-накрая събрах смелост да говоря в общение. За моя изненада, чрез моето общение, сестрата успя да разпознае проблемите си, а аз изпитах огромно облекчение и усещане за лекота и радост, които не можех да опиша в думи. Искрено благодарих на Бог, че ме напътства да направя тази крачка. По-късно, когато присъствах на събирания със сестри, които имаха дар слово, вече не се чувствах възпряна от притеснения за гордостта си, както в миналото, и общувах толкова, колкото разбирах. Толкова е хубаво да практикуваш по този начин! Благодаря на Бог!