От Уан Лъ, Китай

Един ден по обяд през ноември 2002 г. бях у дома и приготвях храна, когато изведнъж чух забързано чукане на вратата. Отворих вратата и видях четирима мъже и една жена да стоят отвън. Един от тях се приближи до мен и попита: „Ти ли си Уан Лъ? Вярваш ли във Всемогъщия Бог?“. Преди да успея да отговоря, той бързо ми показа служебната си карта и каза: „Ние сме от Бюрото за обществена сигурност. Някой е докладвал, че вярваш във Всемогъщия Бог и си църковен водач. Тук сме, за да разследваме“. Преди да успея да отговоря, петимата нахлуха в дома ми и започнаха да ровят из двора и стаите. Намериха разписка за дарение от 50 юана, екземпляр от „Словото се явява в плът“, две касети и малък касетофон и грубо ми казаха: „Това е доказателство!“. След тези думи ме натикаха в полицейска кола и ме отведоха.

В участъка полицаите ме отведоха в стая за разпити на втория етаж, сложиха ми белезници и окачиха ръцете ми на радиаторна тръба, така че можех да стоя само на пръсти. Тъй като цялата ми тежест падаше върху китките, те започнаха да ме болят непоносимо. Дочух един полицай да казва: „Този път хванахме водач“. Сърцето ми се сви и си помислих: „Те знаят, че съм водач, така че със сигурност ще ме изтезават, за да извлекат информация за братята и сестрите ми. Ами ако не мога да издържа на изтезанията?“. Не смеех да мисля повече и бързо се помолих на Бог да ми даде вяра и мъдрост и да ме запази непоколебима в свидетелството ми. Бях окачена така повече от четири часа, без да мога да стъпя на земята, а белезниците се впиваха все повече. Ръцете ми бяха притиснати, докато станаха черно-лилави, болката беше непоносима, а краката ми също се подуха и изтръпнаха. Усещах, че едва издържам, и започнах да чувствам вътрешна слабост, тъй като не знаех още колко време ще ме държат така окачена. Не смеех да позволя на сърцето си да се отклони от Бог дори за миг. Спомних си тези Божии слова: „Вече няма да съм милостив към онези от вас, които не показаха никаква преданост към Мен във време на страдание, защото милостта Ми има граници. При това не харесвам никой, който някога Ме е предал. Още по-малко Ми харесва да общувам с онези, които предават интересите на приятелите си. Такъв е Моят нрав, независимо от това кой е този човек. Трябва да ви кажа следното: Да не се надява на повторно опрощение всеки, който огорчава сърцето Ми, докато всички, които Ми бяха предани, ще пазя завинаги в сърцето Си“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Подгответе си достатъчно много добри дела за вашата крайна цел). Божиите слова ме накараха да осъзная, че Божият нрав не търпи оскърбление и че ако предам братята и сестрите си и предам Бог, никога няма да получа Божията прошка и със сигурност ще бъда намразена и отстранена от Него. Твърдо реших, че колкото и да ме изтезава полицията, никога няма да стана Юда!

Към 19:00 ч. главата ми се маеше, изпитвах мъчителна болка в цялото си тяло и ми беше трудно да дишам. Полицаите видяха, че съм напът да припадна, и накрая освободиха едната ми ръка, та най-сетне успях да стъпя на краката си. В този момент един полицай ми изкрещя: „Хайде, изплюй камъчето, при кого отидоха църковните приношения? Къде живее човекът от разписката?“. Като видя, че не казвам нищо, той продължи: „Дори и да не проговориш, ние вече те проучихме щателно. От доста време те следим и разследваме!“. След това взе лист хартия от масата и прочете подробности за това откога вярвам в Бог, къде живея, какъв дълг изпълнявам и друга информация. Помислих си: „Откъде ли знаят толкова много? Дали някой Юда не ме е предал?“. Тази мисъл много ме разтревожи и аз бързо сведох глава, докато обмислях как да отговоря. Полицаят ме гледаше втренчено и извади снимка, като ме попита дали разпознавам човека на нея. Погледнах я и казах: „Не го разпознавам“. Той каза с фалшива усмивка: „Сигурна ли си, че не го разпознаваш? Знаеш ли кой те докладва днес? Човекът на снимката“. Видях, че човекът на снимката беше зъл човек, който беше отлъчен от църквата. След това полицаят спомена името на друга сестра и ме попита дали я разпознавам, а аз казах, че и нея не разпознавам. Полицаят избухна и каза: „Нека ти кажа нещо. Дори и да не кажеш нищо, религиозните материали, които намерихме в дома ти, и свидетелите, които имаме, са достатъчни, за да те осъдят на три години превъзпитание чрез труд. Даваме ти шанс да си признаеш и колкото по-скоро си признаеш, толкова по-скоро ще се прибереш вкъщи!“. В този момент една полицайка му даде знак да освободи другата ми ръка, която все още беше провесена, и с престорена загриженост полицайката ми подаде чаша вода, хвана ме за ръката и каза: „Мила, да седнем на дивана и да си поговорим. Видях, че двете ти деца са много сладки и са в детска възраст. Като майка трябва да изпълняваш задълженията си и да се грижиш да имат питателна храна, защото ако не се хранят добре, това ще се отрази на ученето им. Ние, майките, носим голям товар на раменете си. Съпругът ти е добър човек, бъхти се навън, за да печели пари, и ти позволява да останеш вкъщи, за да се грижиш за децата. Как можеш да пренебрегваш такива добри деца? Не се ли чувстваш задължена към тях?“. Думите на полицайката ме накараха да се почувствам малко слаба и усетих, че не съм се грижила добре за децата си и че наистина съм им задължена. Като видя, че не казвам нищо, полицайката се приближи до мен, потупа ме по рамото и каза: „Мила, най-добре е просто да си признаеш. Кажи ни каквото знаеш и веднага ще те изпратим вкъщи, и ще можеш да се прибереш, за да се грижиш за децата си“. Тя каза още: „Ти не разбираш закона, затова може би си мислиш, че признанието ще те уличи още повече, но всъщност не е така. Стига само да ни кажеш каквото знаеш, можем просто да запишем показанията ти и да си отидеш вкъщи“. Помислих си: „Всичко това е просто лъжа и измама. Казваш го, за да ме накараш да предам Бог, но аз няма да се хвана на номерата ви! Но ако наистина ме осъдят на три години трудово превъзпитание, какво ще стане с децата ми? Те са още толкова малки, как ще живеят, без да се грижа за тях?“. Тези мисли доста ме разстроиха, затова мълчаливо се помолих на Бог. Спомних си тези Божии слова: „Кой може наистина и напълно да отдаде всичко на Мен и да Ми предложи всичко от себе си? Всички вие сте половинчати. Мислите ви непрекъснато се въртят в кръг, като си мислите за дома, за външния свят, за храната и облеклото. Независимо от факта, че си тук пред Мен и правиш неща за Мен, дълбоко в себе си ти все още мислиш за жена си, децата и родителите си у дома. Нима всички тези неща са твоя собственост? Защо не ги повериш в ръцете Ми? Нямаш ли достатъчно вяра в Мен? Или се страхуваш, че ще подредя нещата по неподходящ за теб начин?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 59). Да, Бог господства над всичко. Съдбата и страданието на децата ми бяха изцяло предопределени от Бог и никой човек не можеше да промени това. Трябваше да поверя децата си в Божиите ръце. Наистина беше подло отстрана на полицията да използва обичта, за да ме примами да предам Бог! Тази ситуация беше изпитание от Бог и Той наблюдаваше изборите, които правех. Това беше и шанс за мен да свидетелствам за Бог и трябваше да остана непоколебима в свидетелството си, за да Го удовлетворя. Когато осъзнах това, мълчаливо се помолих на Бог: „О, Боже! Готова съм напълно да поверя децата си в Твоите ръце. Моля Те, помогни ми да преодолея слабостта на плътта и да остана непоколебима в свидетелството си, за да посрамя Сатана“. След молитвата придобих вяра и колкото и полицията да се опитваше да ме изкуши, аз мълчах. След като видя, че не казвам нищо, изражението на полицайката мигновено се промени. Тя ме издърпа от дивана със свиреп поглед и каза: „Опитах се да бъда мила, но ти не чуваш. Ей сега си го изпроси! Нека ти покажа как ще те оправя!“. След като каза това, тя започна да ме влачи за косата, като ме дърпаше и ругаеше: „Явно просто си просиш боя!“. В този момент един полицай взе книга с Божиите слова и я блъсна в лицето ми, и докато ме удряше, ругаеше: „Просто изплюй камъчето! Колко години си била водач? При кого отидоха църковните приношения? Кажи ни какво знаеш. Ако не признаеш, ще се погрижа да прекараш остатъка от живота си в затвора и никога повече да не видиш съпруга и децата си!“. Аз спокойно казах: „Не знам за какво говорите“. Изражението на полицая помръкна и той ме удари по бузата, а след това започна да сипе удари по лицето ми, сякаш беше полудял. Изгубих броя на шамарите. Един от зъбите ми се разклати, кръв потече от носа и ъгълчето на устата ми, а главата ме болеше и пулсираше. Чувствах се замаяна и объркана, залитах и едва успявах да се задържа на стената. Почувствах, че не мога да издържам повече, и си помислих: „Ако това продължава, няма ли да ме пребият? Дори и да не ме убият, ако ме осакатят, как ще живея до края на живота си? Може би просто трябва да им кажа нещо незначително?“. Но точно когато се канех да проговоря, изведнъж се сетих за съдбата на Юда, задето предаде Господ Исус. Уплаших се и бързо се помолих на Бог: „Боже, плътта ми е толкова слаба, моля Те, бди над сърцето ми, дай ми вяра и сила и ме води, за да остана непоколебима в свидетелството си“. След молитвата се сетих за един химн, наречен „Искам да видя деня на Божията слава“: „С Божието увещание в сърцето ми никога няма да коленича пред Сатана. Макар че може да загубя главата си и кръвта ми да бъде пролята, гръбнакът на Божия народ не може да бъде превит. Ще дам гръмко свидетелство за Бог и ще унижа дяволите и Сатана. Болката и несгодите са предначертани от Бог и аз ще Му бъда предан и ще Му се покорявам до смъртта. Никога повече няма да карам Бог да плаче или да се тревожи. Ще принеса любовта и предаността си на Бог и ще довърша мисията си, за да Го прославя“ (Следвайте Агнеца и пейте нови песни). Този химн ми даде вяра и сила. Не можех да бъда безгръбначна слабачка. Това страдание беше благословия от Бог и както и да ме изтезаваше полицията, щях да остана непоколебима в свидетелството си и никога нямаше да се поддам на Сатана! Усетих Бог точно до себе си — Той всякога ми помагаше и ме напътстваше, и беше моята скала, и сърцето ми силно се развълнува. Полицаят видя, че няма да кажа нищо, затова ме ритна силно в кръста, което ме накара да извикам от болка. Усещах кръста си като счупен. Свих се на земята, неспособна да се движа. През болката погледнах гневно полицаите и казах: „Аз вярвам в Бог единствено за да се стремя към истината и да бъда добър човек, и не съм извършила нищо незаконно, така че защо ме биете така?“. Полицаят каза през зъби: „Бия те, защото вярваш във Всемогъщия Бог. Дори да те гледам е омразно. Ти и такива като теб всички сте политически престъпници!“. Аз казах: „Нашата вяра се състои само в това да се събираме и да четем Божиите слова. Изобщо не се занимаваме с политика. Вие пренебрегвате тези, които взимат наркотици, и тези, които мамят и изнудват другите, но преследвате нас, които вярваме в Бог. Има ли изобщо закон?“. Полицаят отговори: „Наркоманите и измамниците го правят само за собствените си интереси, но вие сте различни. Арестуваме ви, защото ако всички ви последват във вярата в Бог, никой повече няма да слуша Комунистическата партия!“. В този момент капитанът от Бригадата за национална сигурност ме посочи и каза на другите полицаи: „Ако тя не признае, мисията ни няма да бъде изпълнена и няма да получим бонусите си. Не можем да я оставим да се измъкне просто така; продължавайте да я биете, докато не проговори!“. Тогава двама полицаи започнаха да сипят удари по лицето ми — разцепиха ми устната и от нея рукна кръв. Те продължаваха да ме удрят и да ме ругаят: „Ако не признаеш, ще те бия, докато ослепееш, оглушееш и онемееш, и ще те оставя саката за цял живот! Ще те накарам да си пожелаеш да си мъртва!“. След повече от десет минути двамата полицаи, които ме биеха, се изтощиха, задъхаха се и седнаха на дивана да пушат. След това се опитаха да ме убедят, като споменаха съпруга и децата ми, със заплахата, че ако не призная, ще бъда осъдена на доживотен затвор. Помислих си: „Продължителността на присъдата ми не зависи от вас, тя е в Божиите ръце. Дори и да бъда осъдена на доживотен затвор, трябва да остана непоколебима в свидетелството си!“. До късно през нощта полицаите все още не бяха получили никаква информация за църквата от мен и напуснаха стаята за разпити унили. Този ден ме изтезаваха повече от десет часа, без капка вода или хапка храна. Цялото ми тяло беше отмаляло и ме болеше и нямах сила да стоя на краката си. По-късно същата нощ двама полицаи ме завлякоха в една кола и ме транспортираха до ареста.

Когато пристигнахме, вече беше 2 часа сутринта и полицаите казаха на дежурните полицайки, че съм член на Източна светкавица с нареждането главната затворничка да се „погрижи добре“ за мен. Когато пристигнах в килията, една от полицайките прошепна на главната затворничка нещо, което не чух. Главната затворничка изкрещя, за да събуди другите спящи затворнички, и ме хвърли на земята. Тя им извика: „Бийте я! Тя е член на Източна светкавица“. Шест затворнички се нахвърлиха върху мен. Някои ме ритаха, други ме дърпаха силно за косата, а аз можех единствено да покрия главата си с ръце, да се свия и да ги оставя да ме бият. Главната затворничка стоеше отстрани и ме ругаеше: „Кой те накара да се присъединиш към Източна светкавица? Защо твоят Бог не дойде да те спаси? Ако спреш да вярваш в Бог, ние ще спрем да те бием“. Пребита и сгърчена на земята, осъзнах, че когато полицайките казаха на главната затворничка да се „погрижи добре“ за мен, те са искали от нея да ме изтезава. Мразех тези дяволи от дъното на душата си! Те ме биха повече от половин час, а след това главната затворничка ме накара да седна до тоалетната на нощно дежурство. Бях изтезавана толкова много, че дори нямах сили да повдигна глава. Можех само бавно да се придвижа и да се облегна на стената на тоалетната. Точно когато задрямвах, чувах хора от време на време да стават, за да използват тоалетната, а някои ме ритаха, след като приключеха с уринирането. От миризмата на тоалетната щях да повърна. От дете родителите ми винаги са били много добри с мен, а след като се омъжих, съпругът ми беше добър с мен. Никой никога не се беше отнасял така с мен. Само защото вярвах в Бог, бях подложена на това отвратително изтезание и унижение. Чувствах се дълбоко онеправдана. Не знаех дали ще продължават да ме бият, колко дълго ще трябва да остана на това място, нито дали ще мога да го понеса. Колкото повече мислех за това, толкова по-зле се чувствах и не можех да не се разплача. В този момент се сетих за химна „Стреми се да обичаш Бог, без значение колко голямо е страданието ти“: „През тези последни дни трябва да свидетелствате за Бог. Колкото и да е голямо страданието ви, трябва да вървите до самия край и дори до последния си дъх трябва да продължавате да сте верни на Бог и да се оставяте на устроеното от Бог; само това е истинска любов към Бог и само това е силно и отекващо свидетелство“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Само чрез преживяването на болезнени изпитания можеш да опознаеш Божията обичливост). Докато размишлявах върху Божиите слова, осъзнах, че когато не бях подложена на арести и преследване, винаги съм чувствала, че вярата ми в Бог е много силна и винаги бях начело във всичко в църквата. В изпълнението на дълга си можех да понеса страданието, което другите не можеха, и винаги се смятах за човека, който най-много обича Бог. Но сега, след като бях арестувана и изтезавана, видях колко малък е моят духовен ръст. При най-малкото страдание и унижение исках да избягам от тази среда, което показа, че не се подчинявам на Бог и че вярата ми в Него е много слаба. Спомних си също, че всеки път, когато изпитвах слабост, Бог използваше Своите слова, за да ме води и напътства, като ми помагаше отново и отново да разпознавам коварствата на Сатана. Божията любов е наистина велика. Реших за себе си: „Докато дишам, никога няма да се предам на Сатана!“.

На следващата сутрин на разсъмване главната затворничка стана, отиде до тоалетната и ме ритна, като ми каза да стана и да изчистя тоалетната. След като бях изтезавана от полицията повече от десет часа, цялото ми тяло беше в агония и нямах сили дори да говоря, камо ли да чистя тоалетната. Като видя, че не мърдам, главната затворничка накара другите затворнички отново да ме бият. Биха ме, докато не паднах на земята в полусъзнание. Една осъдена убийца каза злобно: „Не я пускайте толкова лесно. Накарайте я да стане и да изчисти тоалетната!“. След като каза това, няколко затворнички ме завлякоха до тоалетната и насила напъхаха ръцете ми в тоалетната чиния. Погледнах надолу и видях, че тоалетната е пълна с изпражнения, а от острата воня ми се догади и доповръща. Затворничките стояха отстрани със запушен нос и се смееха бурно. Смехът им беше зловещ и ужасяващ и звучеше сякаш идва от ада. Унижението им не спря дотук. Убийцата ме хвана за ръката и ме принуди да мия тоалетната с ръце, като ме предупреди: „Ако не изчистиш тази тоалетна до блясък, ще те убия! Никой не го е грижа, ако тук бъдат пребити вярващи като теб!“. След като изчистих тоалетната, те ме накараха да коленича на земята и да измия пода, а щом приключих с миенето отпред, главната затворничка нарочно замърси отново току-що изчистеното място и след това ми нареди: „Върни се и го измий отново. Ако не е чисто, не си и помисляй да ядеш!“. Нямах друг избор, освен да се върна и да го измия отново. По време на хранене, точно когато се канех да посегна към една парена питка, главната затворничка я грабна, разчупи я на парчета, хвърли я на земята и ритна парчетата, като каза: „Мислиш, че заслужаваш да ядеш питка, щом не си признаваш както трябва? Единственото, което заслужаваш, е да умреш от глад!“. Нещата продължиха по този начин: всеки ден затворничките ме караха да чистя тоалетната и да мия пода, а през нощта не ми позволяваха да спя.

На сутринта на четвъртия ден полицията дойде отново да ме разпитва. Беше посред зима и щом влязох в стаята за разпити, полицаите съдраха подплатеното ми памучно яке и казаха нападателно: „Ако не си признаеш, днес ще те оставим да замръзнеш до смърт!“. Бях облечена само с тънък пуловер и цялата треперех. Полицаите ме завлякоха до стената и ме окачиха на радиатора, като пръстите на краката ми едва докосваха земята. След около час капитанът от Бригадата за национална сигурност влезе, свали ме от радиатора, усмихна ми се и каза: „Аз никога не бия хора, искам да излезеш и да ми кажеш истината. Ще напишеш ли сама признанието си, или искаш да ми го диктуваш? През последните няколко дни отново разследвахме твоя случай. Ти си водач и сега имаме свидетели и доказателства, които го потвърждават, но искаме ти сама да го признаеш. Ако признаеш, веднага ще те изпратим вкъщи при семейството ти“. Една полицайка също седна пред мен, повтори думите му и каза: „Бяхме в дома ти, съпругът ти изглеждаше нещастен, а децата ти плачеха за мама. Как можеш като майка да понесеш да ги изоставиш? Достойна ли си да бъдеш майка? Просто набързо ни кажи какво се случва в църквата и веднага ще те изпратим вкъщи, за да се събереш със семейството си“. Думите на полицайката ме накараха да се почувствам много раздвоена: „Дали просто да не призная, за да мога да се прибера вкъщи и да се погрижа за децата си?“. Тогава се сетих за края на Юда и осъзнах, че това е коварството на Сатана. Полицията се опитваше да използва обичта, за да ме накара да предам Бог. Методите им бяха наистина подли! Това, че не можех да се грижа за децата си и да изпълнявам задълженията си като майка, беше изцяло тяхна вина. Да изпълнявам дълга си и да вярвам в Бог, е напълно естествено и оправдано и не бях извършила нищо незаконно, но те ме бяха арестували и изтезавали без никаква основателна причина, а сега се преструваха на добри хора, като ме изкарваха лоша майка, защото не се грижех за децата си. Те изкривяваха фактите и наричаха черното бяло, а бялото — черно! Децата ми бяха моята ахилесова пета, затова трябваше да се моля повече и да разчитам на Бог. Не можех да предам Бог заради обичта си и да стана един Юда без съвест. Като видя, че не казвам нищо, капитанът от Бригадата за национална сигурност ми заговори с наистина нежен тон: „Струва ли си да страдаш заради вярата си във Всемогъщия Бог? Други вече ни информираха за вярата ти в Бог — не е ли глупаво да не признаваш и все още да прикриваш останалите?“. Аз твърдо казах: „Това, което те са казали или не са казали, няма нищо общо с мен. Аз нищо не знам и никого не познавам!“. Щом казах това, капитанът ядосано удари с юмрук по масата: „Ако не признаеш, наистина ще бъдеш осъдена на три години превъзпитание чрез труд. Арестувахме те, за да те променим, така че спри да упорстваш в грешката си. Просто бързо признай каквото знаеш! Всичко, което си яла и пила днес, беше осигурено от Комунистическата партия, нали така?“. Като чух това, аз строго му възразих: „Богът, в Когото вярваме, е единственият истински Бог, Който е създал небето и земята, и всички неща. Четирите сезона — пролет, лято, есен и зима — всички те се управляват от Бог; всичко, което ядете и пиете, се осигурява от Бог, нали така? Щяхте ли да живеете досега без ресурса и изхранването на Божието творение за човечеството?“. Щом приключих да говоря, лицето му потъмня от гняв. Той ме посочи и през зъби каза: „Днес ти казах толкова много неща, а ти не послуша нито една дума. Ти си наистина непоправима!“. Накрая той си тръгна разгневен. Малко след това влязоха още двама полицаи и тутакси ме ме окачиха отново на радиатора. Единият полицай ме биеше по гърба с електрошокова палка и аз инстинктивно се опитвах да се измъкна, но всяко движение караше зъбците на белезниците да се врязват в плътта ми и да причиняват мъчителна болка. Полицаят ме ругаеше, докато ме удряше: „Още ли искаш да се правиш на мъченица! Дори и да не те пребием днес, ще те осъдим на доживотен затвор!“. След това той отново ме хвана за косата и удари главата ми в стената. От удара бях замаяна и объркана; на челото ми веднага започна да се образува голяма цицина и очите ми се подуха ужасно. След това той отново ме хвана за косата и започна да ме удря с юмруци, сякаш удряше боксова круша. Изкрещях от болка — чувствах, че костите ми се чупят и гърдите ми са блокирани, което затрудняваше дишането ми. Той ме биеше, докато ругаеше с думите: „Ти си направена набожна. Да видим дали устата ти е по-твърда от юмруците ми. По един или друг начин днес ще ти отворим устата!“. Като каза това, той ме удари силно в главата — всичко причерня и веднага изгубих съзнание. Не знаех колко време мина, преди да се събудя. Полицаят ми извика: „Още ли се преструваш на мъртва? Ако не признаеш, ще те изведа навън и ще те дам за храна на кучетата пазачи!“. Знаех, че това дали ще живея, или ще умра, е в Божиите ръце. Без Божието позволение полицията не можеше да ми направи нищо. Дори и да изтезаваха тялото ми и да ми отнемеха живота, душата ми беше в Божиите ръце. Тази мисъл ме накара да се страхувам по-малко. Взех решение: „Дори и да бъда пребита, ще остана непоколебима в свидетелството си. Никога няма да се превърна в един Юда!“.

Бях окачена на радиатора три дни и три нощи. Тъй като бях окачена там толкова дълго, двата ми крака и стъпалата ми се подуха. Болката от кръста до краката ми стана непоносима, затова се помолих на Бог: „Боже, не знам колко още мога да издържа. Притеснявам се, че може да не успея да издържа на това изтезание. Боже! Моля Те, отнеми живота ми. По-скоро бих умряла, отколкото да стана един Юда“. След молитвата почувствах студ по цялото си тяло. Краката и стъпалата ми изгубиха чувствителност и вече не усещах никаква болка. Станах свидетел на Божиите чудотворни дела, докато Той премахваше болката ми, и аз непрекъснато Му благодарях в сърцето си. На следващата сутрин, когато полицията видя, че все още нищо не казвам, ми изкрещяха: „Колко още мислиш, че можеш да издържиш? Виж си лицето — толкова е подуто, че дори не приличаш на човек! За да не предадеш църквата, преминаваш през всичко това, като изоставяш съпруга и децата си. Наистина ли смяташ, че си струва?“. Той добави: „Ако не те е грижа за собствения ти живот, това е едно на ръка. Но помисли за децата и съпруга си; те те чакат да се прибереш у дома. Просто признай честно и повече няма да се налага да търпиш тази болка“. Когато чух тези думи, усетих дълбок гняв и си помислих: „Ясно е, че вие сте тези, които ми пречат да вярвам в Бог; арестувате ме, разбивате семейството ми и правите невъзможно завръщането ми у дома. Дори използвате изтезания, за да ме мъчите, а след това ме обвинявате, че изоставям децата и съпруга си заради вярата си. Това е пълно изопачаване на истината! Като крадец, който вика „Дръжте крадеца!“. Спомних си какво казва Бог: „Това е мръсна земя от хиляди години. Тя е непоносимо мръсна, мизерията е навсякъде, навсякъде вилнеят призраци, които мамят и заблуждават, отправят безпочвени обвинения, безмилостни са и са жестоки, тъпчат този призрачен град и го оставят осеян с трупове. Вонята на разложение се носи над земята и прониква във въздуха, а той е строго охраняван. Кой може да види света отвъд небето? […] Предци от древността? Любими водачи? Всички те се противопоставят на Бог! Тяхната намеса е оставила всичко под небето в състояние на мрак и хаос! Религиозна свобода? Законните права и интересите на гражданите? Всичко това са трикове за прикриване на злото!“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Дело и навлизане (8)). Комунистическата партия твърди, че подкрепя свободата на вероизповедание, но вътрешно безмилостно потиска, арестува и преследва християни с цел да унищожи Божието дело, да накара хората да не вярват в Бог и да не Го почитат, и да контролира всички, за да ѝ се подчиняват, и в крайна сметка да погинат заедно с нея. След като преживях жестокостта и изтезанията на Комунистическата партия, видях истинската ѝ нечестива същност. Тя е демон, който се противопоставя на Бог и вреди на хората, и аз дълбоко я намразих. Реших да се опълча изцяло на големия червен змей и да го отхвърля. При тази мисъл забравих болката в китките си и отчаяно поисках да коленича и да излея сърцето си пред Бог. В този момент тялото ми внезапно потъна и като по чудо белезниците се отвориха. Коленичих на земята през плач и мълчаливо се помолих: „Боже! Видях Твоите чудни дела. Въпреки че плътта ми е слаба, Ти винаги си бил до мен — бдял си над мен и си ме закрилял. Твоята любов е толкова истинска!“. Капитанът от Бригадата за национална сигурност беше изумен, като видя това. След като приключих с молитвата, точно когато двама полицаи се канеха да ми сложат отново белезниците, капитанът нервно извика: „Не мърдайте, отдръпнете се!“. Двамата полицаи бяха толкова уплашени, че не смееха да помръднат. След това капитанът нареди: „Тя се моли и ни проклина; бързо се отдръпнете!“. Двамата полицаи се отдръпнаха малко; стояха там, без да смеят да помръднат, и ме гледаха втренчено. За около половин час стаята остана тиха. По-късно един от полицаите вдигна белезниците и попита: „Как се отвориха? Възможно ли е Богът, в Когото тя вярва, наистина да съществува? Тези белезници не са счупени! Не мога да повярвам. Дайте да ѝ сложим други белезници и да я окачим!“. При тези думи те отново ми сложиха белезници и ме окачиха. След това двамата полицаи залюляха тялото ми като люлка и при всяко залюляване белезниците се врязваха в плътта ми. Чувствах се сякаш ръцете ми ще се откъснат от пронизващата болка и не можах да се сдържа да не извикам. Полицаите стояха отстрани, подсмихваха се и казаха: „Още ли плачеш? Твоят Бог не трябва ли да върши чудеса? Още ли усещаш болка? Днес ще ти счупим ръцете!“. Щом видях, че тези дяволи изпитват удоволствие да измъчват хората, спрях да плача и взех твърдо решение: „Дори и да ме изтезават до смърт, трябва да остана непоколебима в свидетелството си!“. Накрая полицаите видяха, че няма да получат никакви доказателства от мен, и казаха унило: „Разпитвахме я три дни и три нощи, без да изтръгнем нищо. Вече прилича на полумъртва, дайте да ѝ дадем три години превъзпитание чрез труд!“. След това полицията ме върна в ареста.

Там, в килията, затворничките бяха изумени, че са ме били по този начин, и си бъбреха невярващо: „Как можаха да бият някого така? Ние, убийците и наркоманите, заслужаваме такива побоища, но тя е просто вярваща, не е извършила нищо незаконно, а я бият по този начин. Какво ужасно място е този свят!“. Една затворничка ми каза: „Имаш доста твърд характер, щом вярваш в Бог. От думите и действията ти е ясно, че си добър човек. Аз съм убивала хора, така че никога няма да имам шанса да повярвам в Бог в този живот, но в следващия живот и аз ще повярвам в Бог и ще бъда добър човек“. След като чух затворничките да казват тези неща, знаех, че не моята собствена доброта, а ефектът от Божиите слова ме води.

Полицията не можа да изтръгне нищо от мен с разпити и в крайна сметка ме осъди на три години превъзпитание чрез труд. Когато научих, че трябва да излежа още три години, се почувствах много слаба; не знаех кога ще свърши всичко това, затова отправих молба към Бог да ме води, за да остана непоколебима в свидетелството си. Спомних си един химн с Божии слова: „Само тези с истинска вяра печелят Божието одобрение“: „Когато Моисей удари скалата и водата, дарена от Йехова, избликна, това беше заради неговата вяра. Когато Давид свиреше на лира в прослава на Мен, Йехова — със сърце, изпълнено с радост — това беше заради вярата му. Когато Йов загуби добитъка си, който изпълваше планините, и несметните маси от богатство, и тялото му беше покрито с възпалени циреи, това беше заради вярата му. Когато успя да чуе Моя глас, на Йехова, и видя Моята слава, на Йехова, това беше заради вярата му“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Вътрешната истина за делото на завоюването (1)). Спомних си за Йов, Давид и Мойсей, които заради вярата си са видели чудните Божии дела. Днес страдах от тези трудности заради вярата си в Бог. Това беше позволено от Бог и аз бях готова да се покоря и да го преживея.

През юни 2003 г. полицията ме прехвърли в трудовия лагер. По време на престоя ми в трудовия лагер ставах всяка сутрин в 5 часа, работех по седемнадесет-осемнадесет часа на ден, а често се налагаше да работя извънредно до два или три часа сутринта. Ако не вършех работата добре, ме наказваха да стоя права, удължаваха ми присъдата и не можех да почивам, докато работата не беше свършена. Всяка вечер преди лягане трябваше да уча наизуст правилата на лагера, а ако не можех да ги запомня, не ми позволяваха да спя. Дълготрайният прекомерен физически труд, съчетан с психически стрес, ме караше всеки ден да чувствам главата си замаяна, а поради високото ми кръвно налягане, честите болки в сърцето, паниката при уплаха и дисковата херния изпитвах много силни болки, но полицията ми даваше единствено някакви лекарства и после ме караше да продължавам да работя. В трудовия лагер бяхме като роби, оставени изцяло на тяхната милост, без човешки права или свобода. Единственото, което ме утешаваше, беше, че в трудовия лагер имаше повече от десет сестри, които вярваха в Бог, и често тайно си предавахме бележки една на друга, за да споделяме Божиите слова и песни и да се насърчаваме взаимно. Една сестра тайно ми предаде едно писмо и когато видях писмото от братята и сестрите с ръчно преписаните Божии слова, почувствах истинска топлина и се развълнувах. Прочетох този откъс от Божиите слова: „Това, че Петър можеше да Исус Христос, се дължеше на неговата вяра. Това, че можеше да бъде прикован на кръста заради Мен и даде славно свидетелство, също се дължеше на неговата вяра. Когато Йоан видя славния образ на Човешкия Син, това се дължеше на неговата вяра. Когато съзря видението от последните дни, това беше още повече поради неговата вяра“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Вътрешната истина за делото на завоюването (1)). Бях толкова развълнувана, че не можах да сдържа сълзите си. Бог познаваше моята слабост и още по-добре познаваше нуждите на душата ми. Той беше устроил сестрата да ми изпрати писмото с насърчение и помощ и Той ме водеше и напътстваше със Своите слова, като ми вдъхваше вяра и сила. Почувствах колко огромна е наистина Божията любов и страданието вече не ми се струваше толкова тежко.

През септември 2005 г. бях освободена и се прибрах у дома. Заради изтезанията развих тежко сърдечно заболяване и високо кръвно налягане; в дъждовни дни ръцете, кръстът и краката много ме боляха, а заради продължителното носене на белезници все още не можех да вдигам тежки предмети с китките си. Въпреки че бях освободена от затвора след изтичане на присъдата ми, полицията продължаваше да изпраща хора, за да ме следят и наблюдават, и беше накарала роднините и съседите ми постоянно да следят къде ходя. Периодично изпращаха хора в дома ми, за да ме питат дали все още вярвам в Бог, а ако не бях вкъщи, разпитваха къде съм отишла. Не можех да изпълнявам дълга си нормално или да посещавам събирания, което ми причиняваше голям стрес. След като лично преживях ареста и преследването от Комунистическата партия, видях колко достойна за презрение и жестока е тя и ясно разпознах нейната дяволска същност на съпротива и омраза към Бог. Мразя Комунистическата партия и я отхвърлям от все сърце, и в същото време благодаря на Бог, че ме водеше стъпка по стъпка, за да прозра коварствата на Сатана, което укрепи вярата ми и ми даде възможност да преодолея вредата от демоните и да изляза жива от бърлогата на дяволите. Наистина вкусих Божията любов и спасение и съм решена да направя всичко възможно, за да изпълнявам добре дълга си и да се отплатя за Божията любов.