Когато бях ученичка, учителите често ни учеха, че проявяването на синовна обич към родителите ни и уважението към възрастните са традиционни китайски добродетели. Родителите ми също често ме учеха на това и самите те го практикуваха. Когато имаше нещо за вършене в къщата на баба ми, баща ми оставяше собствените си домакински задачи, за да ѝ помогне, а в събота и неделя ни водеше да помагаме със селскостопанската работа у тях. Тогава родителите ми често работеха на полето. Аз и братята и сестрите ми бяхме много малки и нямаше кой да се грижи за нас, но баба ми не ни гледаше. Майка ми обаче не се сърдеше на баба, а самата тя се грижеше за нея. Готвеше любимите ѝ ястия и я водеше на лекар, когато беше болна. Всички роднини, приятели и съседи хвалеха родителите ми за синовната им обич и добрата им човешка природа. Като виждах това, си мислех: „И аз искам да бъда като родителите си в бъдеще, да почитам родителите си и да съм уважителна към свекъра и свекървата си. Това трябва да прави един човек с добра човешка природа“.

През 2013 г. приех делото на Всемогъщия Бог. Съпругът ми, повлиян от неоснователните слухове на Компартията, се противопостави на вярата ми и се разведе с мен през 2014 г. След развода се върнах да живея при родителите си, като едновременно изпълнявах дълга си и се грижех за тях, и помагах в домакинството. През 2017 г. отидох да изпълнявам дълга си другаде. Малко след това получих писмо от дома, в което пишеше, че полицаи са отишли вкъщи, за да предупредят и заплашат родителите ми повече да не вярват в Бог. Те също така поискали моя снимка и ги разпитвали къде съм. След това не смеех да се прибера вкъщи. Като си помислех за родителите си, които бяха почти на шестдесет и с разклатено здраве, особено майка ми, която още имаше проблеми вследствие на тежка фактура на крака от преди няколко години и ѝ беше трудно да работи, когато болката в крака ѝ се връщаше, все се чудех кога ще мога да си отида вкъщи, за да ги видя.

През август 2019 г. поех риска да се върна вкъщи. Щом видях родителите си, забелязах, че лицата им бяха доста по-сбръчкани, а косите им побеляваха около слепоочията. Майка ми беше и много отслабнала и аз усетих горчивина и неудобство в сърцето си. На родителите ни не им беше лесно да ни отгледат, а сега, на тяхната възраст и с влошеното им здраве, още трябваше да работят толкова усилено на полето. Като тяхна дъщеря не можех да бъда там, за да се грижа за тях, и не можех да им помагам с работата, затова се почувствах неуважителна и малко виновна. Леля ми също ме критикуваше с думите: „От няколко години те няма и не се връщаш. Родителите ти остаряват и ако се разболеят или претърпят злополука, няма човек наблизо, който да се грижи за тях. Преди няколко дни татко ти пръскаше растенията и се отрови в жегата. Ако не беше отишъл в болницата навреме, можеше да умре“. Като чух това, много се разстроих и си спомних поговорката: „Не пътувай далеч, докато родителите ти са още живи“. Но аз не можех да бъда с тях, за да се грижа за тях или да им помагам. Чувствах се, сякаш родителите ми са си загубили времето, като са ме отгледали. Преди роднините ме смятаха за разумно и уважително дете, но сега бях станала неуважително дете, неблагодарна отрепка. Вечерта, преди да тръгна, баща ми каза, че съм най-голямата му грижа. Каза го, защото вече нямах нито дом, нито кариера, и той работеше усилено, за да спести малко повече пари за мен. Каза също, че постоянно се тревожел да не ме арестуват, че често не можел да спи нощем, а дните си прекарвал в постоянно напрежение. Щом му се обадел някой от селския комитет, той се тревожел да не е за това, че полицията ме е арестувала. Баща ми каза всичко това със сълзи на очи. Чувствах се, сякаш сърцето ми е ударено с чук, и не можех да спра сълзите си. Чувствах, че понеже на тяхната възраст не само не се грижех за тях, но и ги карах да се тревожат за мен, бях наистина неуважителна! След като се върнах в семейството на домакините си, продължавах да мисля за думите на баща ми и за измъченото му лице и усещах дълбока болка в сърцето си. Ако не изпълнявах дълга си далеч от дома, нямаше ли да мога да проявявам синовна обич към родителите си? Като си помислих за това, вече не исках да изпълнявам дълга си далеч от дома. Много исках да се върна вкъщи и да се грижа за родителите си, за да не трябва да се тревожат или да страдат за мен повече. Но полицията още беше по петите ми и ако се върнех, вероятно щяха да ме арестуват. Освен това бях много заета с дълга си и ако го изоставех, нямаше ли да предам Бог? В този период бях дълбоко раздвоена и чувствах силна болка и мъка. Като живеех в това състояние, не можех да се съсредоточа върху дълга си, в резултат на което той беше забавен. Тъй като знаех, че състоянието ми не е правилно, се помолих на Бог да ме напътства да изляза от това погрешно състояние.

По време на духовната си практика прочетох откъс от Божиите слова: „Дали истината е да проявяваш синовна почит към родителите си? (Не.) Да имаш синовно отношение към родителите си е правилно и положително. Защо обаче казваме, че то не е истината? (Защото хората не показват синовната си почит според определени принципи и не са способни да различат какви хора са всъщност техните родители.) Начинът, по който човек трябва да се отнася към родителите си, е свързан с истината. Дали трябва да се отнасяш синовно към тях, ако вярват в Бог и се отнасят добре с теб? (Да.) Как проявяваш синовно отношение? Отнасяш се към тях по различен начин от този, по който се отнасяш към братята и сестрите. Правиш всичко, което кажат, и ако са стари, трябва да останеш до тях, за да се грижиш за тях, а това ти пречи да излезеш и да изпълняваш дълга си. Правилно ли е да се постъпва така? (Не.) Какво трябва да правиш в такива моменти? Зависи от обстоятелствата. Ако все пак си в състояние да се грижиш за тях, докато изпълняваш дълга си близо до своя дом, и родителите ти не възразяват срещу вярата ти в Бог, тогава трябва да изпълняваш отговорността си като син или дъщеря и да им помагаш с работата. Грижи се за тях, ако са болни; утеши ги, ако нещо ги притеснява; ако финансовите ти възможности го позволяват, купи им хранителните добавки, които можеш да си позволиш. Какво обаче трябва да избереш да направиш, ако си зает с дълга си и няма кой да се грижи за тях и ако и те вярват в Бог? Каква истина трябва да практикуваш? Щом като синовното отношение към родителите не е истината, а само човешка отговорност и задължение, тогава какво трябва да направиш, ако твоето задължение противоречи на дълга ти? (Да отдам първостепенно значение на дълга си, да го поставя на първо място.) Задължението не е непременно дълг. Да избереш да изпълняваш дълга си е практикуване на истината, докато изпълнението на дадено задължение не е. Ако условията са налице, може да изпълниш тази отговорност или това задължение. Какво обаче трябва да направиш, ако обстоятелствата в момента не го позволяват? Трябва да кажеш: „Трябва да изпълнявам дълга си, т.е. да практикувам истината. Да се отнасям синовно към родителите си означава да живея според съвестта си и не е на висотата на практикуването на истината“. Затова трябва да отдадеш първостепенно значение на дълга си и да го спазваш. Ако в момента нямаш дълг, не работиш далеч от дома и живееш близо до родителите си, тогава намери начин да се грижиш за тях. Направи всичко възможно, за да им помогнеш да живеят малко по-добре и да облекчиш страданието им. Зависи обаче и от това какви хора са твоите родители. Какво трябва да направиш, ако родителите ти имат лоша човешка природа, ако постоянно ти пречат да вярваш в Бог и ако непрестанно те отдръпват от вярата в Бог и изпълняването на дълга ти? Каква истина трябва да практикуваш? (Отхвърляне.) В този момент трябва да ги отхвърлиш. Изпълнил си задължението си. Родителите ти не вярват в Бог, затова нямаш задължението да показваш синовна почит към тях. Ако вярват в Бог, тогава те са семейството ти, твоите родители. В противен случай вървите по различни пътища: те вярват в Сатана, кланят се на дяволския цар и вървят по пътя на Сатана; те вървят по различен път от хората, които вярват в Бог. Вече не сте едно семейство. Те приемат вярващите в Бог за свои противници и врагове, затова повече нямаш задължение да се грижиш за тях и трябва да ги изключиш напълно. Кое е истината: да се отнасяш синовно към родителите си или да изпълняваш дълга си? Разбира се, изпълняването на дълга е истината. Да изпълняваш дълга си в Божия дом не е просто да изпълниш задължението си и да правиш това, което трябва да се направи. Касае се за изпълнението на дълга на сътворено същество. В него се съдържа Божието поръчение; той е твое задължение и твоя отговорност. Това е истинска отговорност, а именно, да изпълниш своята отговорност и своето задължение пред Създателя. Това е изискването на Създателя към хората и то е големият въпрос на живота. Проявата на синовно уважение към родителите обаче е просто отговорност и задължение на сина или дъщерята. То определено не е Божие поръчение, камо ли да съвпада с Божието изискване. Следователно, ако съпоставим проявата на синовно уважение към родителите и изпълнението на дълга, няма съмнение, че единствено изпълнението на дълга е практикуване на истината. Изпълнението на дълга на сътворено същество е истината и то е неотменим дълг. Синовното уважение към родителите е синовно отношение към хора. Това нито означава, че човек изпълнява дълга си, нито че практикува истината“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Какво е истината реалност). След като прочетох Божиите слова, изпитах известно облекчение и разбрах, че да си уважителен към родителите си, е нещо положително и е част от нормалната човешка природа, но не е практикуване на истината. Изпълнението на дълга на сътворено същество е практикуване на истината. Родителите ми винаги са ме подкрепяли във вярата и дълга ми, така че да проявявам синовно уважение към тях, е моя отговорност като тяхно дете. При подходящи обстоятелства и условия мога да положа всички усилия да се грижа за тях, да облекча тревогите и трудностите им и да изпълня отговорностите си като тяхно дете. Но при положение че полицията беше по петите ми и не можех да се грижа за тях вкъщи, а дългът ми беше много натоварен, в този момент трябваше да поставя дълга си на първо място. Чрез Божиите слова разбрах също, че като сътворено същество, да изпълнявам дълга си на такова, е моя мисия, най-важното нещо в живота и неотменен дълг, който трябва да се изпълни. Синовната обич към родителите е просто изпълнение на отговорността на детето. Тя не означава, че човек практикува истината, нито че човек се покорява на Бог. Когато синовната обич към родителите е в конфликт с изпълнението на дълга, аз трябваше да избера дълга на сътворено същество. Като осъзнах тези неща, вече не чувствах раздвоение или болка. Бях готова да се покоря на върховенството и подредбите на Бог и да се успокоя, за да изпълнявам дълга си.

По-късно прочетох още един откъс от Божиите слова и придобих известно разбиране за състоянието си. Всемогъщият Бог казва: „Обусловени от традиционната китайска култура и общоприетите представи, китайците смятат, че човек трябва да показва синовна почит към родителите си. Който не я показва, не изпълнява задълженията си към родителите си. Тези идеи се внушават на хората още от детството и на практика почти във всяко семейство учат на това, така е и във всички училища и в обществото като цяло. Когато в съзнанието на хората се втълпяват такива неща, те си мислят: „Синовната почит е по-важна от всичко. Ако не я показвам, няма да съм добър човек. Ще бъда непочтителен потомък и обществото ще ме порицае. Ще бъда човек без съвест“. Правилно ли е това мнение? Хората са виждали толкова много истини, изразени от Бог. Той изисквал ли е хората да проявяват синовна почит към родителите си? Дали това е една от истините, които вярващите в Бог трябва да разберат? Не, не е. Бог е разговарял само за някои принципи. Какъв принцип трябва да спазват хората в отношението си към другите според Божиите слова? Обичайте това, което Бог обича, и мразете това, което Той мрази. Това е принципът, който трябва да се спазва. Бог обича хората, които се стремят към истината и които са способни да следват волята Му. Това са хората, които и ние трябва да обичаме. Бог ненавижда хората, които не са способни да следват Божията воля, които Го мразят и се бунтуват срещу Него и ние също трябва да ги ненавиждаме. Това иска Бог от хората. […] Сатана използва този вид традиционна култура и нравствени представи, за да скове мислите, ума и сърцето ти, и те прави неспособен да приемеш Божиите слова. Обладан си от тези неща на Сатана и си станал неспособен да приемеш Божиите слова. Когато искаш да практикуваш Божиите слова, тези неща предизвикват у теб смущение, стават причина да се противопоставяш на истината и на Божиите изисквания и под тяхно влияние ставаш безсилен да се освободиш от хомота на традиционната култура. След като се бориш известно време, правиш компромис: предпочиташ да повярваш, че традиционните нравствени представи са правилни и съответстват на истината, и така отхвърляш или се отричаш от Божиите слова. Не ги приемаш за истината и изобщо не мислиш за спасението си, защото смяташ, че все още живееш на този свят и можеш да оцелееш само като разчиташ на тези хора. Неспособен да издържиш на упреците на обществото, предпочиташ да се откажеш от истината и от Божиите слова, предаваш се на традиционните нравствени представи и на влиянието на Сатана и предпочиташ да оскърбиш Бог и да не практикуваш истината. Кажете ми, не е ли жалък човекът? Не се ли нуждае от Божието спасение? Някои хора вярват в Бог от много години, но все още нямат прозрение по въпроса за синовната почит. Те наистина не разбират истината. Никога не могат да преодолеят тази бариера на светските отношения, нямат нито смелост, нито увереност, да не говорим за решителност, затова не могат да обичат Бог и да Му се подчиняват“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само ако познае собствените си погрешни възгледи, човек може да се промени истински). Като размишлявах върху Божиите слова, осъзнах, че страданието ми се корени в традиционната култура. Откакто бях дете, учителите ни учеха да бъдем уважителни към родителите си — това било традиционна добродетел на китайския народ, а родителите ми също ми втълпяваха тази идея, че като порасна, трябва да проявявам синовна обич към по-възрастните и към родителите си. Те ми даваха пример, като постъпваха по този начин, поради което тази идея се вкорени дълбоко в младото ми сърце. Повярвах, че човек може да се смята за уважително дете и за добър човек само ако е уважителен към родителите си, а ако не е, той е неуважителна и неблагодарна отрепка и ще бъде презрян, заклеймен и недостоен да се нарече човешко същество. Когато напуснах дома, за да изпълнявам дълга си, и не можех да се грижа за родителите си, се чувствах като неуважителна дъщеря, а особено като чух, че родителите ми се тревожат да не бъда заловена, се почувствах още по-неуважителна. Не стига че не можех да се грижа за тях, но и ги карах да се тревожат за мен, поради което се чувствах задължена към тях. Традиционни идеи като: „Синовното уважение е добродетел, която трябва да се цени повече от всичко останало“, „Гледай деца, за да те издържат на старини“ и „Не заминавай надалеч, докато родителите ти са още живи“, ме обвързваха и възпираха. Постоянно се чувствах виновна, че не мога да бъда при родителите си и да се грижа за тях, и дори съжалявах, че напуснах дома, за да изпълнявам дълга си. Макар че не се върнах вкъщи, сърцето ми вече се беше отдалечило от Бог. Бях нехайна в дълга си и у мен нямаше преданост. В този момент най-сетне видях, че традиционните идеи, които ми бяха втълпени от Сатана, ме бяха накарали да се отдалеча от Бог и да Го предам, поради което несъзнателно се противопоставях на Бог. Помислих си за Петър в Епохата на благодатта, който се отрекъл от семейството и родителите си, за да последва Господ Исус, и проповядвал евангелието надлъж и нашир, и се грижел за църквата. Сетих се и за западните мисионери, които проявявали внимание към намеренията на Господ и се отрекли от семействата, родителите и децата си, за да поведат повече хора към това да приемат спасението на Господ. Те са пътували хиляди километри до Китай, за да разпространят евангелието на Господ, и са изпълнили мисията си. Това са били личности с човешка природа и съвест. Сега, когато бедствията стават по-свирепи, е време за мащабно разпространение на царското евангелие и са нужни повече хора, които да се заемат с това да проповядват евангелието и да свидетелстват за Бог. Аз съм изяла и изпила толкова много от Божиите слова и съм разбрала някои истини. Като сътворено същество би трябвало да взимам под внимание Божиите намерения и да проповядвам евангелието, за да доведа повече хора пред Него, които да приемат спасението Му. Това означава да си човек с човешка природа. Като осъзнах тези неща, успях да успокоя сърцето си в дълга си.

По-късно получих друго писмо от дома, в което пишеше, че през август 2022 г. полицията е дошла вкъщи, за да ме арестува. Баща ми казал на полицаите, че не съм вкъщи, но те не му повярвали, затова тайно инсталирали подслушвателно устройство в килера у нашите. Един следобед дошли четирима полицаи от управлението. Влезли въоръжени в дома ми, за да ме арестуват, и изкарали родителите ми от къщата, след което я претърсвали над десет минути. После полицаите се обадили на роднините ми, за да ги разпитват къде съм. Това писмо много ме разстрои, не се сдържах и избухнах в сълзи. Помислих си как родителите ми се бяха тревожили да не ме арестуват, докато изпълнявах дълга си далеч от дома през всичките тези години, и как полицаите дори бяха инсталирали подслушвателно устройство в дома ми, за да ме хванат, и как последните години на родителите ми щяха да преминат под полицейско наблюдение. Тези тревоги, които трябваше да изстрадат родителите ми, бяха изцяло заради мен. Бях много разтревожена и не можех да успокоя сърцето си дори докато изпълнявах дълга си. По-късно осъзнах, че състоянието ми не е правилно, затова съзнателно се помолих и потърсих. Спомних си някои от Божиите слова, които бях чела преди, и бързо ги потърсих, за да ги прочета. Всемогъщият Бог казва: „Някои хора изоставят семействата си, защото вярват в Бог и изпълняват дълга си. Заради това стават известни и правителството често претърсва домовете им, тормози родителите им и дори ги заплашва, за да ги предадат. Всички техни съседи ги обсъждат и казват: „Този човек няма съвест. Не го е грижа за възрастните му родители. Не само, че не ги почита, а и им създава толкова много проблеми. Той е непочтителен потомък!“. Дали тези думи съответстват на истината? (Не.) В очите на невярващите обаче всички тези думи не се ли считат за правилни? Невярващите си мислят, че това е най-справедливият и разумен начин да се разглежда въпросът и че съответства на човешката етика и на нормите за човешко поведение. Колкото и много да се съдържа в тези норми, като например как да проявяваме синовна почит към родителите си, как да се грижим за тях, когато остареят, и как да организираме погребенията им, или в каква степен да им се отплащаме, и независимо дали тези норми съответстват на истината или не, в очите на невярващите те са положителни неща, те са положителна енергия, те са правилни и се считат за безупречни сред всички групи хора. За невярващите това са нормите, по които хората трябва да живеят, и ти трябва да правиш тези неща, за да те приемат в сърцата си като достатъчно добър човек. Преди да повярваш в Бог и да разбереш истината, не беше ли и ти твърдо убеден, че да се държиш така означава да си добър човек? (Така беше.) Освен това, и ти използваше тези неща, за да се оценяваш и обуздаваш и изискваше от себе си да бъдеш такъв човек. Ако искаше да си добър човек, непременно щеше да включиш тези неща в нормите си на поведение: как да почиташ родителите си, как да им спестяваш тревогите, как да им отдаваш уважение и репутация и как да прославиш предците си. Това бяха нормите на поведение в сърцето ти и насоките на поведението ти. След като си слушал Божиите слова и проповеди обаче, възгледите ти започнаха да се променят и ти разбра, че трябва да се отречеш от всичко, за да изпълниш дълга си на сътворено същество, и че Бог изисква от хората да се държат така. Преди да се увериш, че изпълняването на твоя дълг като сътворено същество е истината, ти мислеше, че трябва да почиташ родителите си, но чувстваше и че трябва да изпълняваш дълга си като сътворено същество, и изпитваше вътрешно раздвоение. От продължителното поене с Божиите слова и тяхното пастирство постепенно започна да разбираш истината и именно тогава разбра, че изпълняването на дълга ти на сътворено същество е напълно естествено и обосновано. Много хора успяха да приемат истината до днес и напълно да изоставят нормите на поведение, които произлизат от традиционните човешки представи и фантазии. Лесно можеш да ги отхвърлиш, когато напълно се откажеш от тях и думите, с които невярващите съдят и заклеймяват, вече не те ограничават, когато следваш Бог и изпълняваш дълга си на сътворено същество“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Какво е истината реалност). Благодарение на просветлението и напътствието на Божиите слова осъзнах, че пак живеех според традиционните културни ценности, втълпени ми от Сатана. Помислих си как през всичките тези години не можех да се грижа за родителите си, а сега заради мен полицаите бяха отишли в дома ми, за да ме арестуват, и родителите ми не само трябваше да търпят присмеха на съседите, но и да бъдат подложени на дългосрочен тормоз от полицията наред с тревогите си за моята безопасност. И така, усетих, че цялото страдание, през което трябваше да преминат родителите ми, беше заради мен, и че ако не бях аз, нямаше да се наложи те да изстрадат тези беди. Това ме накара да се почувствам като неуважително дете. Гледната ми точка беше същата като на невярващите и не беше в съответствие с истината. Вярата ми в Бог се състоеше само в това да ям и пия словата Му и да се стремя към истината — не бях извършила престъпление. Въпреки това цяла група въоръжени полицаи на Компартията бяха дошли у нас, за да ме арестуват, заплашвали родителите ми и настоявали да научат къде съм. Истинският виновник, причинил цялото това страдание на родителите ми, очевидно беше големият червен змей, но вместо да мразя него, аз погрешно смятах, че вярата ми е замесила родителите ми в това. Нима не можех да различа правилното от грешното? Не можех да се обвинявам за цялото страдание, което търпяха родителите ми, нито трябваше да живея в постоянно състояние на задлъжнялост към тях. В този момент трябваше да се съсредоточа върху дълга си, да остана непоколебима в свидетелството си и да посрамя Сатана.

После прочетох още от Божиите слова: „Ако наистина вярваш, че всичко е в Божиите ръце, тогава трябва да вярваш, че въпросът за това колко трудности понасят и на колко щастие се наслаждават през целия си живот също е в Божиите ръце. Това дали имаш или нямаш синовно отношение, няма да промени нищо — родителите ти няма да страдат по-малко, понеже проявяваш синовна отговорност, и няма да страдат повече, понеже не проявяваш синовна отговорност. Бог отдавна е предопределил съдбата им и нищо от това няма да се промени заради отношението ти към тях или дълбочината на чувствата помежду ви. Те имат собствена съдба. Независимо дали през целия си живот са бедни или богати, дали нещата вървят гладко за тях, или не, или на какво качество на живот, материални облаги, социален статус и условия на живот се радват, нищо от това няма особена връзка с теб. Ако се чувстваш виновен към тях, ако чувстваш, че им дължиш нещо и че би трябвало да си до тях, какво би се променило, дори и да беше до тях? (Нищо не би се променило.) […] повечето хора избират да напуснат дома си, за да изпълняват своя дълг отчасти поради всеобхватни обективни обстоятелства, които налагат да напуснат родителите си. Не могат да останат до тях, за да се грижат за тях и да ги придружават. Не че доброволно избират да ги напуснат, а имат обективна причина за това. От друга страна, субективно погледнато, отиваш да изпълняваш дълга си не защото си искал да оставиш родителите си и да избягаш от отговорностите си, а заради Божия призив. За да сътрудничиш на Божието дело, да приемеш Неговия призив и да изпълняваш дълга си на сътворено същество, ти си нямал друг избор, освен да напуснеш родителите си. Не си можел да останеш до тях, за да ги придружаваш и да се грижиш за тях. Не си ги оставил, за да избегнеш отговорността, нали? Това да ги оставиш, за да избегнеш отговорностите си, и това да се налага да ги оставиш, за да откликнеш на Божия призив и да изпълняваш своя дълг, не са ли две различни природи? (Така е.) В сърцето си имаш емоционална привързаност към родителите си и мислиш за тях. Чувствата ти не са кухи. Ако обективните обстоятелства го позволяват и си способен да останеш до тях, като същевременно изпълняваш дълга си, тогава щеше да искаш да останеш до тях, редовно да се грижиш за тях и да изпълняваш отговорностите си. Но трябва да ги напуснеш поради обективни обстоятелства. Не можеш да останеш до тях. Не че не искаш да изпълняваш отговорностите си като тяхно дете, а не можеш. Това не е ли различно по природа? (Така е.) Ако си напуснал дома си, за да избегнеш синовните си задължения и изпълнението на отговорностите си, това е липса на синовни чувства и човешка природа. Родителите ти са те отгледали, но нямаш търпение да разпериш криле и бързо да отлетиш сам. Не искаш да виждаш родителите си и не обръщаш никакво внимание, когато чуеш, че изпитват някакво затруднение. Дори и да имаш средствата да им помогнеш, не го правиш. Просто се преструваш, че не чуваш и оставяш другите да говорят за теб каквото искат. Просто не искаш да изпълниш отговорностите си. Това е липса на синовна отговорност. Но така ли стоят нещата сега? (Не.) Много хора са напуснали своите райони, градове, области или дори държави, за да изпълняват дълга си. Те вече са далеч от родните си места. Освен това по различни причини за тях не е удобно да поддържат връзка със семействата си. Понякога разпитват за сегашното положение на родителите си хора, които идват от същия роден град и изпитват облекчение да чуят, че родителите им все още са здрави и се справят добре. Всъщност, това не е липса на синовна отговорност. Не си стигнал такава степен, че да ти липсва човешка природа, степен, при която дори не искаш да се грижиш за родителите си или да изпълняваш отговорностите си към тях. А поради различни обективни причини, трябва да направиш този избор, така че не проявяваш липса на синовна отговорност. Това са двете причини. А има и още една. Ако родителите ти не са от хората, които особено те преследват или пречат на вярата ти в Бог, ако те подкрепят твоята вяра в Него, или ако са братя и сестри, които вярват в Бог като теб, и самите те са членове на Божия дом, тогава кой от вас не се моли мълчаливо на Бог, когато дълбоко в себе си мисли за своите родители? Кой от вас не поверява родителите си, както и тяхното здраве, безопасност и всички техни житейски нужди, в Божиите ръце? Да повериш родителите си в Божиите ръце, е най-добрият начин да покажеш синовно уважение към тях. Надяваш се, че те няма да срещат всякакви трудности в живота си и че няма да живеят лошо, да се хранят зле или да страдат от влошено здраве. Дълбоко в сърцето си със сигурност се надяваш, че Бог ще ги защитава и ще ги пази в безопасност. Ако те вярват в Бог, ти се надяваш, че ще могат да изпълняват собствения си дълг и че ще могат да останат непоколебими в своето свидетелство. Това е изпълняване на човешките отговорности. Хората могат да постигнат само толкова със собствената си човешка природа. Нещо повече, най-важното е, че след години на вяра в Бог и слушане на толкова много истини, хората имат поне малко разбиране и възприемане, че съдбата на човека се определя от Небето, че човекът живее в Божиите ръце и че е много по-важно човек да има Божията грижа и защита, отколкото загрижеността, синовната почит или общуването с децата. Не изпитваш ли облекчение, че родителите ти са под Божията грижа и защита? Не е нужно да се тревожиш за тях. Ако се тревожиш, значи не се доверяваш на Бог. Вярата ти в Него е твърде малка. Ако наистина се притесняваш и си загрижен за родителите си, тогава трябва често да се молиш на Бог, да ги повериш в Божиите ръце и да оставиш Бог да устрои и подреди всичко. Бог властва над съдбата на хората и управлява всеки техен ден и всичко, което им се случва. За какво още се тревожиш тогава? Не можеш да контролираш дори собствения си живот и ти самият имаш куп трудности. Какво би могъл да направиш, за да могат родителите ти да живеят щастливо всеки ден? Единственото, което можеш да направиш, е да повериш всичко в Божиите ръце. Ако родителите ти са вярващи, помоли Бог да ги води по правилния път, за да могат накрая да бъдат спасени. Ако не са вярващи, остави ги да вървят по какъвто път искат. За родителите, които са по-добри и имат някаква човешка природа, можеш да се молиш на Бог да ги благослови, за да могат да прекарат щастливо оставащите си години. Що се отнася до начина, по който Бог върши делото Си, Той има Свои подредби и хората трябва да им се покоряват“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (16)). След като прочетох Божиите слова, се почувствах много озарена. Винаги съм смятала, че щом не мога да бъда с родителите си, за да се грижа за тях, ми липсват съвест и човешка природа, но всъщност не разбирах какво означава да си истински неуважителен. Например някои хора живеят с родителите си или много близо до тях и имат възможност да се грижат за тях, но заради лична печалба или физическо удобство пренебрегват отговорностите си на деца и не обръщат внимание на родителите си, когато те остареят или се разболеят. Такива хора са истински неуважителни и лишени от човешка природа. Преди, когато бях вкъщи, можех да се грижа за родителите си, докато изпълнявах дълга си, като им помагах с домакинската работа, доколкото можех. Сега не се грижех за тях не защото бях станала безсъвестна или лишена от човешка природа, нито защото пренебрегвах отговорностите си на дете, а по-скоро, от една страна, защото не смеех да се върна заради преследването на големия червен змей, и от друга страна, защото трябва да изпълнявам дълга си на сътворено същество — това е моята мисия. Не можех да изоставя дълга си, за да се грижа за родителите си. Ситуацията не беше такава, че да имам време вкъщи, но да съм решила да не изпълнявам отговорностите си към родителите. Трябваше да погледна на този въпрос според Божиите слова и истината. Същевременно също така разбрах, че количеството страдание и различните трудности, през които трябва да преминат родителите ми, както и това дали ще са щастливи в последните си години, са все неща, изцяло предопределени от Бог, и нямат нищо общо с това дали се грижа за тях и съм до тях. Изобщо не мога да променя нищо. Спомних си момента, когато майка ми имаше възпалена става на крака, докато бях вкъщи. Макар че можех да помагам с някои домакински задачи в къщата и да се грижа за нея, болката ѝ изобщо не намаляваше поради моята грижа. В годините след като напуснах дома, кракът на майка ми постепенно оздравя и сега тя може да върши всякаква работа. Фактите доказват, че това колко добре живеят родителите ми и какви ще бъдат последните им години, е изцяло предопределено от Бог. Трябваше да поверя родителите си в Божиите ръце и да се покоря на върховенството и подредбите Му.

После прочетох още от Божиите слова: „Какво има предвид Бог, като казва: „Бог е източникът на човешкия живот“? Целта Му е да накара всички да осъзнаят следното: животът и душите ни идват от Бог и са сътворени от Него, а не от родителите ни и със сигурност не от природата, а са ни дадени от Бог. Само нашата плът е родена от родителите ни, както децата ни са родени от нас, но съдбата им е изцяло в Божиите ръце. Това, че можем да вярваме в Бог, е възможност, дадена от Него; тя е постановена от Него и е Негова благодат. Затова не е необходимо да изпълнявате задължения или отговорности към когото и да било другиго; трябва да изпълнявате единствено дълга си на сътворено същество към Бог. Това трябва да правят хората преди всичко останало, то е основното, което трябва да се върши като първостепенно дело в живота на човека. Ако не изпълняваш добре дълга си, ти не си достойно сътворено същество. В очите на другите може да си добра съпруга и любяща майка, отлична домакиня, грижовна дъщеря и почтен член на обществото, но пред Бог ти си човек, който се бунтува срещу Него, който изобщо не е изпълнил задължението си или дълга си, който е приел, но не е изпълнил Божието поръчение, който се е отказал по средата на пътя. Може ли такъв човек да придобие Божието одобрение? Такива хора са безполезни“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само ако познае собствените си погрешни възгледи, човек може да се промени истински). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че днес съм жива благодарение на Божията закрила. Бог ми е дал живот и винаги ми е предоставял ресурс, и е бдял над мен през цялото време и до днес. Източникът на живота ми е Бог, а не родителите ми. Всъщност всичко, което родителите ми са направили за мен, е в изпълнение на техните отговорности и задължения като родители. Каквото и да са направили родителите ми, аз трябва да го приема от Бог. Трябва да съм най-благодарна на Бог, а не на родителите си. Като се замислих за всички изминали години, видях, че бях живяла според идеите и ценностите на традиционната култура, като смятах синовната обич и изпълнението на задълженията ми като дъщеря за водещи поведенчески принципи, които възприемах като по-важни от всичко останало. Дори обмислях да изоставя дълга си, за да се върна вкъщи и да се грижа за родителите си. Нима не се бунтувах срещу Бог по този начин? Колкото и добре да се грижех за родителите си, това нямаше да е практикуване на истината, нито щеше да означава, че притежавам съвест или човешка природа. Човек наистина има човешка природа само като изпълнява дълга си на сътворено същество. Макар че понякога още мисля за родителите си и се тревожа за тях, от Божиите слова разбрах, че количеството на страданието и различните преживявания, през които човек преминава в живота си, са изцяло в Божиите ръце. Готова съм да поверя всичко, свързано с родителите си, на Бог, да се покоря на върховенството и подредбите Му и да изпълнявам добре дълга си.