От Дзъхан, Китай

През юни 2019 г. отидох в друг регион, за да изпълнявам дълга си. Не се върнах у дома повече от година и моят невярващ съпруг подаде сигнал срещу мен и майка ми. За да не бъда арестувана от полицията, оттогава не смеех да се върна у дома, нито пък да посетя майка си. Често си мислех за нея: „Майка ми остарява, баща ми почина рано и тя няма роднини, които да се грижат за нея. Сега, след като съпругът ми е подал сигнал срещу нея, тя не смее да общува с братята и сестрите. Не знам в какво състояние се намира или как се справя в момента“. Майка ми работеше усърдно, за да ме отгледа, а сега, когато е възрастна и има нужда някой да се грижи за нея, не само не можех да бъда до нея, за да изпълня синовния си дълг, а и я бях замесила и накарала да живее в страх. Всеки път, когато мислех за това, се чувствах много огорчена и задължена на майка ми и копнеех за деня, в който ще мога да се върна при нея и да изпълня своята отговорност като нейно дете. Но се страхувах, че ако се върна у дома, полицията ще ме арестува, а също бях заета да изпълнявам дълга си, така че не успях да се прибера у дома, за да я видя.

През юли 2023 г. — по време на събиране — научих от една сестра, че майка ми е развила деменция и че вече не може да се грижи за себе си и сега живее в старчески дом. Едва повярвах на ушите си. Как бе възможно майка ми да е развила деменция? Тя не можеше да се грижи за себе си, а наоколо нямаше роднини, които да се грижат за нея. Не можех дори да си представя колко много трябва да е страдала! По време на събирането сдържах емоциите си. По-късно, когато се успокоих през нощта, си помислих: „Как е възможно майка ми да е развила деменция? Ако беше развила различно заболяване, поне щеше да е с ясен ум и в болестта си щеше да може да размишлява, да разбира себе си и да си взема поуки; и може би щеше да успее да се възстанови от болестта. Но сега, когато не функционира нормално, как може да има някаква надежда за нейното спасение?“. Чувствах също, че деменцията на майка ми може да се дължи на това, че съпругът ми подаде сигнал срещу нея и мен. Това я възпря да участва в събирания и да изпълнява дълга си, а освен това трябваше и да се тревожи за мен. Това може да е била причината, че умът ѝ е засегнат. Ако можех да изпълнявам дълга си в родния си град, бих могла да се грижа за нея и също да общувам с нея за Божиите слова и да я подкрепям; и може би тя нямаше да развие тази болест. В този момент, когато майка ми най-много имаше нужда от грижите ми, не можех да бъда до нея. Какъв беше смисълът, че е отгледала дъщеря като мен? Чувствах се дълбоко задължена на майка си. Нямах мотивация да изпълнявам дълга си и дори съжалявах, че съм дошла в друг регион, за да го изпълнявам.

След като надзорничката научи за състоянието ми, ми прочете откъс от Божиите слова: „Не е нужно прекалено да анализираш или да изследваш въпроса за сериозното заболяване на родителите си или за сполетялото ги голямо нещастие и със сигурност не бива да влагаш енергия в това — ще бъде безполезно. Това, че хората се раждат, остаряват, разболяват се, умират и се сблъскват с различни големи и малки въпроси в живота, са съвсем нормални явления. Ако си пълнолетен, трябва да имаш зрял начин на мислене и трябва да подходиш към този въпрос спокойно и правилно: „Родителите ми са болни. Някои хора казват, че това е така, защото съм им липсвал толкова много. Възможно ли е това? Определено съм им липсвал. Как може човек да не тъгува по собственото си дете? И те ми липсваха. Защо тогава аз не се разболях?“. Някой разболява ли се, защото му липсват децата? Не става така. И така, какво се случва, когато родителите ти се сблъскат с тези важни въпроси? Може само да се каже, че Бог е устроил подобни въпроси в живота им. Устроени са от Божията ръка — не можеш да се съсредоточаваш върху обективни причини и основания. Родителите ти е трябвало да се сблъскат с този проблем, когато достигнат тази възраст, трябвало е да ги порази тази болест. Дали щяха да избегнат това, ако ти беше там? Ако Бог не беше подредил да се разболеят като част от съдбата им, тогава нищо нямаше да им се случи, дори и да не беше до тях. Ако им е било писано да се сблъскат с такова голямо нещастие в живота си, как би могъл да повлияеш, ако беше до тях? Пак не биха могли да го избегнат, нали? (Точно така.) Помисли за онези хора, които не вярват в Бог — нима цялото им семейство не остава заедно, година след година? Нали когато тези родители се сблъскат с голямо нещастие, всичките им роднини и децата им са до тях? Когато родителите се разболеят или когато болестта им се влоши, дали това е защото децата им са ги оставили? Не е така, съдбата им е такава. Просто като тяхно дете, тъй като имаш тази кръвна връзка с родителите си, ще се разтревожиш, когато чуеш, че са болни, докато другите хора няма да почувстват нищо. Това е съвсем нормално. Това, че такова голямо нещастие сполетява родителите ти, не означава, че трябва да анализираш и разследваш или да размишляваш как да се отървеш от него или как да го преодолееш. Родителите ти са възрастни. Сблъсквали са се с това повече от веднъж в обществото. Ако Бог подреди среда, която да ги отърве от този проблем, то рано или късно той напълно ще изчезне. Ако този проблем е житейско препятствие за тях и ако трябва да го преживеят, то тогава от Бог зависи колко дълго ще го преживяват. Това е нещо, което те трябва да преживеят и не могат да го избегнат. Глупаво е да искаш самостоятелно да разрешиш този проблем, да анализираш и разследваш източника, причините и последиците от него. Това е безполезно и излишно“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че раждането, остаряването, болестите и смъртта на хората са закони, наредени от Бог. Трудностите и страданията, през които човек трябва да премине в живота си, са предопределени от Бог и не бива да ги анализирам или разглеждам от човешка гледна точка. Това, което трябва да направя, е да ги приема от Бог и да се науча да се покорявам на Неговите устройвания и подредби. Майка ми беше развила деменция и това беше страданието, което тя трябваше да понесе, то беше свързано със собствената ѝ съдба и не беше причинено от това, че се е тревожила за мен или че не съм била до нея с грижите си. Но аз погрешно си мислех, че ако бях там, за да се грижа за нея и да ѝ помагам в навлизането ѝ в живота, тя нямаше да развие тази болест. Това беше погрешно разбиране на Божието върховенство и подредби и изопачено мислене. Помислих си за родителите по света — някои имат деца до себе си, които да ги съпътстват и да се грижат за тях. И въпреки това накрая те пак страдат от болестите, които им предстоят, и умират, когато им дойде времето. Това, че децата им са до тях, за да се грижат за тях, не ги освобождава от големите страдания. Болестта на майка ми и нейната тежест бяха предопределени от Бог. Ако се бях прибрала, щях само да мога да полагам някакви грижи, но нямаше да мога да облекча страданието ѝ. Трябваше да се покоря и да поверя болестта на майка ми на Бог, да Му позволя да устрои и подреди всичко и да вложа моето сърце в дълга си.

През януари 2024 г. внезапно научих, че майка ми е починала поради болестта си месец по-рано. Тази новина накара краката ми да се подкосят. Никога не съм очаквала, че майка ми ще си отиде толкова бързо. През последните няколко години се надявах да имам възможност да се върна и да видя майка си, но преди да успея да изпълня синовния си дълг, тя напусна този свят завинаги. Вече нямах възможност да покажа синовно отношение към нея. Чувствах се много огорчена и ми беше трудно да сдържам сълзите си. Продължих да се обръщам към Бог, като Го молех да ме предпази от това да се оплаквам от Него или да Го разбирам погрешно. Седях като замаяна пред компютъра си цял следобед без да имам сърце да изпълнявам дълга си. Мислех си за това как не се бях погрижила за майка ми в нейната болест и за това, че дори не успях да я видя за последен път, преди да умре и изпитвах дълбоко чувство за вина и задлъжнялост. Знаех, че роднините и познатите ми ще ме критикуват, че нямам съвест, и ще ме нарекат неблагодарна и негрижовна дъщеря. През следващите няколко дни, въпреки че изпълнявах дълга си, бях напълно апатична. Съзнанието ми се изпълни с образи на майка ми, която страда от болестта, и си мислех как сигурно е копнеела да се прибера у дома и да я видя за последен път, преди да си отиде. Колкото повече си мислех за това, толкова по-задължена се чувствах на майка си и не можех да сдържа сълзите си. Прекарах тези няколко дни в напълно замаяно състояние. По-късно осъзнах, че е опасно да продължавам така, затова се помолих на Бог да ме поведе към това да се освободя от оковите на обичта си и да не се смущавам. Намерих един откъс от Божиите слова, който ми беше доста полезен. Бог казва: „Разболяването на родителите ти вече би било голям шок за теб, така че кончината им би била още по-огромен шок. Тогава, преди това да се е случило, как трябва да се справиш с неочаквания удар, който ще ти нанесе, така че да не повлияе, да не попречи или да не засегне изпълнението на дълга ти или пътя, по който вървиш? Нека първо разгледаме какво точно означава смъртта и какво точно означава умирането — не означава ли, че човек си отива от този свят? (Така е.) Това означава, че животът, който човек притежава и който има физическо присъствие, се заличава от материалния свят, който хората могат да видят, и изчезва. След това този човек продължава да живее в друг свят, под друга форма. Това, че животът на твоите родители си отива, означава, че връзката, която си имал с тях на този свят, се е разпаднала, изчезнала е и е приключила. Те живеят в друг свят, в други форми. Що се отнася до това как ще протече животът им в онзи друг свят, дали ще се върнат на този свят, дали ще те срещнат отново и дали ще имат някакви физически отношения или емоционални връзки с теб, това е отредено от Бог и няма нищо общо с теб. Казано накратко, тяхната кончина означава, че мисиите им на този свят са приключили и че краят им е настъпил. Мисиите им в този живот и на този свят са приключили, така че връзката ти с тях също е приключила. […] Кончината на родителите ти просто ще е последната вест, която ще чуеш за тях на този свят, и последният етап, който ще видиш или за който ще чуеш, що се отнася до техните преживявания в живота им като раждането, остаряването, боледуването и умирането — това е всичко. Смъртта им няма да ти отнеме нищо, нито ще ти даде каквото и да е. Те просто ще са умрели, тяхното пътуване като хора ще е приключило. Затова, когато се стигне до тяхната кончина, няма значение дали става въпрос за случайна смърт, нормална смърт, смърт поради болест и т.н.; във всеки случай, ако не бяха Божието върховенство и подредбите Му, никой човек или сила не би могъл да отнеме живота им. Тяхната кончина означава само край на физическия им живот. Ако ти липсват и копнееш за тях или се срамуваш от себе си заради чувствата си, не бива да изпитваш нито едно от тези неща и не е необходимо да ги изпитваш. Те са си отишли от този свят, така че тъгуването по тях е излишно. Не е ли така? Ако си мислиш: „Дали липсвах на родителите си през всичките тези години? Колко ли повече са страдали заради това, че не бях до тях и не показвах синовна почит към тях в продължение на толкова много години? През всичките тези години все ми се искаше да мога да прекарам няколко дни с тях, никога не съм очаквал, че ще си отидат толкова скоро. Чувствам се тъжен и виновен“. Не е нужно да мислиш по този начин. Смъртта им няма нищо общо с теб. Защо няма нищо общо с теб? Защото, дори и да си проявявал синовна почит към тях или да си ги придружавал, това не е задължението или задачата, която Бог ти е дал. Бог е отредил колко щастие и колко страдания ще донесеш на родителите си — това няма абсолютно нищо общо с теб. Те няма да живеят по-дълго поради това, че си с тях, нито ще живеят по-кратко поради това, че си далеч от тях и не можеш често да бъдеш с тях. Бог е отредил колко дълго ще живеят и това няма нищо общо с теб. Затова ако през живота си научиш, че родителите ти са починали, не е нужно да се чувстваш виновен. Трябва да подходиш към този въпрос по правилния начин и да го приемеш“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). Божиите слова са изключително ясни: Раждането, остаряването, болестите и смъртта на хората са наредени от Бог. Независимо от това на колко години е човек или как умира, дали става дума за естествена или за случайна смърт, всички тези неща са предопределени от Бог и никой не може да ги промени. Начинът, по който почина майка ми, също беше част от Божието върховенство и подредби, които Бог е предопределил още преди тя да се роди, и сега, когато нейното време беше дошло, беше естествено тя да си отиде. Дори да бях до нея и да се грижех за нея, не бих могла да я запазя жива. Спомних си, че когато баща ми беше болен, го заведох в болницата за лечение и останах до него, като усърдно се грижех за него в продължение на няколко месеца, но не можах да облекча страданието му и в крайна сметка той все пак почина от болестта си. Раждането, остаряването, болестите и смъртта на хората са предопределени от Бог. Не можех да облекча страданията на родителите си, нито да удължа живота им, така че трябваше да поддържам разумно отношение и да се покоря на Божието върховенство и подредби. Мислех и за това как майка ми страдаше от различни заболявания, преди да намери Бог. Всички лекари казваха, че не ѝ остава много, но откакто намери Бог, различните ѝ болести се подобриха. Това, че майка ми доживя до седемдесетте си години, вече беше Божия благодат и благословия. Като осъзнах това, се почувствах донякъде освободена и вече не изпитвах такива угризения и не се чувствах толкова виновна за смъртта на майка ми.

След това прочетох един откъс от Божиите слова: „В света на невярващите има една поговорка: „Враните се отплащат на майките си, като ги хранят, а агнетата коленичат, за да бозаят от своите“. Има и такава поговорка: „Човек без синовна отговорност е по-нисш от звяра“. Колко помпозно звучат тези поговорки! Всъщност явленията, които се споменават в първата поговорка, че враните, които се отплащат на майките си, като ги хранят, и агнетата, които коленичат, за да бозаят от своите, наистина съществуват, те са реални. Това обаче са просто явления в животинския свят. Те са просто вид закон, създаден от Бог за различните живи същества, който всички видове живи същества, включително и хората, спазват. Това, че всички видове живи същества го спазват, е още едно доказателство, че всички те са създадени от Бог. Никое живо същество не може да наруши този закон, нито може да се постави над него. Дори сравнително свирепи хищници, като лъвовете и тигрите, отглеждат своите малки и не ги хапят, преди да са достигнали зряла възраст. Това е животински инстинкт. Независимо от кой вид са и дали са свирепи, или са мили и нежни, всички животни притежават този инстинкт. Всички видове същества, включително и хората, могат да продължат да се размножават и да оцеляват само като се подчиняват на този инстинкт и закон. Ако не го спазваха или ако нямаха този закон и инстинкт, нямаше да са способни да се размножават и да оцеляват. Нито биологичната верига, нито този свят щеше да съществува. Не е ли вярно? (Така е.) Враните, които се отплащат на майките си, като ги хранят, и агнетата, които коленичат, за да бозаят от своите, показват именно, че животинският свят спазва такъв закон. Всички видове живи същества притежават този инстинкт. Когато се роди потомство, женските или мъжките представители на вида се грижат за него и го отглеждат, докато достигне зряла възраст. Всички видове живи същества са способни да изпълняват своите отговорности и задължения към потомството си и съвестно и покорно отглеждат следващото поколение. Това би трябвало да важи още повече за хората. Човешките същества са наричани висши животни от хората. Нима не са по-нисши от животните, ако не могат да спазват този закон и ако нямат този инстинкт? Следователно, колкото и да са се грижили за теб родителите ти, докато са те отглеждали, и колкото и да са изпълнявали отговорността си към теб, те са правили само това, което е трябвало в рамките на способностите на сътворени човешки същества — това е бил техният инстинкт. […] Всички видове живи същества и животни притежават тези инстинкти и закони и ги следват стриктно, като ги изпълняват до съвършенство. Никой човек не може да унищожи това. Има и някои специални животни, като тигрите и лъвовете. Когато достигнат зряла възраст, тези животни напускат родителите си, а някои мъжки дори им стават съперници и ги хапят, съревновават се и се бият с тях, когато се наложи. Това е нормално и е закон. Те не се ръководят от чувствата си и не живеят с чувствата си като хората, които казват: „Трябва да им се отплатя за добрината, трябва да им се отблагодаря, трябва да се подчинявам на родителите си. Ако не проявявам синовна почит към тях, другите ще ме укоряват, ще ме упрекват и критикуват зад гърба ми. Не бих могъл да го понеса!“. В животинския свят не се говорят подобни неща. Защо хората казват такива неща? Защото в обществото и сред групите от хора съществуват различни погрешни идеи и всеобщи мнения. След като хората са били повлияни, проядени и прогнили от тези неща, у тях възникват различни начини за тълкуване и справяне с връзката родител-дете, и в крайна сметка те се отнасят към родителите си като към свои кредитори — кредитори, на които никога няма да могат да се издължат през целия си живот. Има дори хора, които след смъртта на родителите си цял живот се чувстват виновни и смятат, че са недостойни за добротата им заради постъпка, която не е зарадвала родителите им или не е била спрямо желанията им. Какво ще кажете, това не е ли прекалено? Хората живеят с чувствата си, затова различни идеи, произтичащи от тези чувства, само може да нахлуят в тях и да ги смутят“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че причината да изпитвам толкова много болка се крие в това, че ми бяха насадени традиционни културни отрови като: „Човек, който няма синовно отношение, е по-нисш и от звяр“ и „Отгледай деца, за да те издържат на старини“. Вярвах в това, тъй като родителите ми работеха усърдно, за да ме отгледат, като ми осигуряваха храна, дрехи и образование. И понеже нямах възможността да се отплатя на баща си преди да почине за добрината, с която ме отгледа, и ако не се отплатях на майка си за нейната доброта, тогава щях да бъда наистина пълен позор и дори по-нисша от звяр. Смятах тези традиционни ценности за положителни неща и принципи, според които трябва да се живее, без да осъзнавам, че животът ми е дошъл от Бог. Майка ми просто ме е родила и отгледала, а родителите ми просто изпълняваха своята отговорност и своите задължения във всичко, което правеха за мен, и това не можеше да се счита за доброта. След като размислих, ако не беше Божията грижа и закрила, когато растях, сега нямаше да съм жива. Когато бях малка с един приятел се качихме на лодка и тя се преобърна. И двамата паднахме в реката и едва не се удавихме, но за щастие двама възрастни бяха на риболов край реката и ни спасиха. Тогава си помислих, че просто съм имала късмет, но по-късно, след като прочетох Божиите слова и разбрах, че Бог бди над човечеството денем и нощем, осъзнах, че това всъщност е била Божията грижа и закрила. Нещо повече — това, че родителите ми се грижеха за мен и ме възпитаваха, също беше Божие предопределение. Но аз не благодарих на Бог за Неговата грижа и закрила и не изпълнявах добре дълга си. Вместо това винаги се чувствах длъжница на майка си за това, че не съм в състояние да се грижа за нея, и това дори се отразяваше на дълга ми. Особено след като научих за кончината на майка си, се почувствах още по-виновна и измъчена, че не успях да се грижа за нея на старини и да я изпратя както трябва. Дори съжалявах, че съм напуснала дома си, за да изпълнявам моя дълг. Не ми ли липсваше изцяло съвест? Бях повлияна и накърнена от представите на традиционната култура и наистина не можех да различавам правилното от грешното!

По-късно прочетох два откъса от Божиите слова, които ме научиха как да се отнасям към родителите си. Всемогъщият Бог казва: „Когато се справяш с родителите си, това дали изпълняваш задълженията си да се грижиш за тях като тяхно дете трябва да се основава изцяло на личното ти положение и на устроеното от Бог. Това не обяснява ли идеално въпроса? Когато напуснат родителите си, някои хора чувстват, че им дължат много и че не правят нищо за тях. Когато обаче живеят заедно, те изобщо нямат синовно отношение към родителите си и не изпълняват нито едно от задълженията си. Дали такъв човек има истински синовно отношение? Това е говорене на кухи думи. Каквото и да правиш, мислиш или планираш, тези неща не са важни. Важното е дали можеш да разбереш и наистина да вярваш, че всички сътворени същества са в Божиите ръце. Някои родители имат благословията и съдбата да могат да се радват на домашно блаженство и на щастието да имат голямо и проспериращо семейство. Това е Божието върховенство и благословение, което Той им дава. Други родители нямат тази съдба. Бог не е устроил това за тях. Те не са благословени да се радват на щастливо семейство или на това, че децата им остават до тях. Това е устроено от Бог и хората не могат да го променят насила. Независимо от всичко, в крайна сметка, когато става въпрос за синовна почит, хората поне трябва да имат нагласа за покорство. Ако средата го позволява и ако имаш средствата да го направиш, тогава може да покажеш синовна почит на родителите си. Ако средата не го позволява и ти липсват средствата, тогава не се опитвай да го постигнеш насила. Как се нарича това? (Покорство.) Нарича се покорство. Как се стига до него? Каква е основата за покорството? То се основава на всички тези неща, които са уредени от Бог и са под Неговото върховенство. Макар да им се иска, хората не могат и нямат право да избират и трябва да се покоряват. Сърцето ти не е ли по-спокойно, когато чувстваш, че хората трябва да се покоряват и че всичко се устройва от Бог? (Така е.) Тогава съвестта ти все още ли ще изпитва угризения? Вече няма постоянно да изпитва угризения и няма да си подвластен на идеята, че не си се отнасял синовно към родителите си. Понякога все още може да мислиш за това, тъй като това са нормални мисли или инстинкти на човешката природа и никой не може да ги избегне“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Какво е истината реалност). „Като тяхно дете трябва да разбереш, че родителите ти не са твои кредитори. Има много неща, които трябва да направиш в този живот, и това са все неща, които едно сътворено същество трябва да върши и които са ти поверени от Създателя, и те нямат нищо общо с твоята отплата за добротата на родителите ти. Проявата на синовна почит към тях, да им се отплащаш и отблагодаряваш за тяхната доброта — тези неща нямат нищо общо с твоята мисия в живота. Може и да се каже, че не е необходимо да проявяваш синовна почит към родителите си, да им се отплащаш или да изпълняваш някоя от отговорностите си към тях. Нека го кажа ясно, можеш да правиш част от това и да изпълняваш част от отговорностите си, когато обстоятелствата го позволяват. Когато не го позволяват, не е нужно да настояваш да го правиш. Не е нещо ужасно да не можеш да изпълниш отговорността си да проявиш синовна почит към своите родители, а просто донякъде противоречи на съвестта ти, на човешкия морал и на човешките представи. Ала поне не противоречи на истината и Бог няма да те заклейми за това. Когато разбереш истината, съвестта ти няма да се чувства укорявана заради това“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). Божиите слова ясно очертават начина, по който да се отнасяме към родителите си. Това зависи преди всичко от нашите условия и способности. Ако условията и способностите ни позволяват, можем да изпълним нашата отговорност и да покажем синовно отношение към родителите си, но ако обстоятелствата не позволяват, няма нужда да настояваме да правим това и трябва да се покорим на Божието върховенство и Божиите подредби. Невъзможността ми да се грижа за майка ми в периода между нейното разболяване и кончината ѝ не означава, че съм безчувствена или неблагодарна. Наистина исках да покажа синовно отношение към майка си, но тъй като бях преследвана от Компартията за това, че вярвам в Бог в една атеистична страна, не можех да се върна у дома. Това не отразяваше липса на съвест от моя страна. Нещо повече, аз имам своя собствена мисия във вярата в Бог, която е да изпълнявам дълга си на сътворено същество. Ако съм се поставила в невъзможност да изпълнявам дълга си, защото съм била съсредоточена единствено върху това да покажа синовно отношение към майка си, тогава това би означавало, че наистина ми липсва съвест. Като разбрах това, вече не се чувствах осъдена от съвестта си и успях да успокоя сърцето си в дълга си. Именно Божиите слова преобърнаха погрешните ми възгледи, като ми позволиха да се отнеса правилно към кончината на майка си и да намеря чувство на освобождение в сърцето си.