Всемогъщият Бог казва: „За теб е чест да изпълняваш дълга си в шестхилядолетното дело на управлението на Бог. Това е чест за всеки човек. Не става въпрос за унижение. Ключът е в това как се отнасяш към тази чест и как се отплащаш за тази чест, която си получил от Бог. Бог те е възвисил. Не пропускай да оцениш Неговата доброта. Трябва да знаеш как да се отплащаш за Божията благодат. Как трябва да се отплатиш за нея? Бог не иска парите или живота ти и не желае никакви наследствени съкровища, предадени чрез семейството ти. Какво иска Бог? Бог желае твоята искреност и преданост“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (19)). Когато прочетох този откъс от Божиите слова, си помислих за собственото си преживяване от преди известно време, когато бях безотговорна към дълга си и бях скастрена. Бог ме издигна до дълга на водач, но аз не оценявах това и гледах на дълга си като на бреме и досада, което доведе до забавяне на работата и ме накара да се чувствам задължена и изпълнена със съжаление.

През април 2023 г. висшестоящият водач възложи работата по видеопродукциите и проповедите на мен и двете ми партньорки. В началото бях много решителна, прегрупирах неподходящи водачи на групи и надзорници с партньорките ми, следях работния напредък на всеки екип, откривах отклонения в работата, планирах работата и така нататък. Въпреки че натовареността беше голяма и бях заета, се чувствах доста удовлетворена. По-късно висшестоящият водач ми нареди да се съсредоточа върху работата по сценариите. Тази работа беше много предизвикателна за мен и имах чувството, че дори да положа всички усилия, може да не успея да я свърша добре. Но понеже бях назначена директно от висшестоящия водач, не смеех да пренебрегна задачата, затова вложих почти всичката си енергия в работата по сценариите. Когато братя и сестри от други екипи ми задаваха въпроси, бързо се справях с лесните, но всичко, което изискваше мислене или време и усилие, за да се прецени, се преструвах, че не го виждам, или направо го пренасочвах към партньорките си, за да се справят те с него. Дори отбелязвах много съобщения като „непрочетени“, след като ги виждах. По това време партньорките ми също ми напомниха да следя работата на другите екипи. На думи се съгласявах, но после вършех само някаква повърхностна работа и след няколко дена започваше да ми се струва трудно и не си правех труда да се занимавам. Понякога имах някакво свободно време и си мислех, че може да проследя някоя друга работа, но после си казвах: „Все още ми липсват професионални умения и ще е по-добре да прекарам това време в усвояване на повече професионални знания, за да се усъвършенствам възможно най-бързо и да се справям по-добре с работата по сценариите. Това не е пренебрегване на собствената ми работа — партньорките ми би трябвало да разберат“. Така тази малка частица вина в сърцето ми изчезваше.

Един ден разбрах, че напредъкът на работата по видеопродукциите е бавен, и изпратих съобщение на водача на екипа, за да разбера ситуацията. Водачът на екипа ми изпрати дълъг списък с причини. Виждах, че той само спореше, затова пожелах да разбера детайлите, но после си помислих: „Разбирането на детайлите ще отнеме повече време и тъй като тази работа е най-вече отговорност на партньорката ми, тя ще я проследи, затова не трябва да се тревожа твърде много, за да не забавя собствената си работа“. Не след дълго висшестоящият водач разбра, че бавният напредък на видеопродукциите сериозно забавя работата, затова сериозно ни скастри за нашата безотговорност и освободи сестрата, отговорна за тази работа. След това водачът ме разпита с думите: „Да не мислиш, че понеже си назначена да вършиш работата по сценариите, стига да я вършиш добре, проблемите в другата работа нямат нищо общо с теб, колкото и да са големи? Да не би да те е страх да търпиш несгоди? Твърде си безотговорна — заемаш позиция, без да вършиш действителна работа. Ти си просто един лъжеводач, недостоен за доверие или обучение!“. Думите на висшестоящия водач ми нанесоха много болезнен удар. Знаех, че не бях следила много от задачите напоследък и че думите, с които водачът ме скастри, бяха верни, но после се почувствах и малко наскърбена, като си мислех: „Не е вярно, че изобщо не съм свършила действителна работа. Просто исках да съсредоточа енергията си върху работата по сценариите. Това не е толкова голям проблем, нали?“. Затова потърсих съответните Божии слова, свързани със състоянието ми, и прочетох този откъс: „Антихристите нямат съвест, разум или човешка природа. Те не само че нямат никакво чувство за срам, но имат и друга отличителна черта: те са необичайно егоистични и подли. Буквалният смисъл на техния „егоизъм и подлост“ не е труден за разбиране: те са слепи за всичко друго освен за собствените си интереси. Всичко, което засяга собствените им интереси, отнема цялото им внимание и те ще страдат за това, ще платят цена, ще съсредоточат мислите си върху това и ще му се посветят. За всичко, което не е свързано със собствените им интереси, ще си затворят очите и няма да обърнат никакво внимание. Другите могат да правят каквото си искат — антихристите не се интересуват от това дали с поведението си някой прекъсва или смущава и считат, че това няма нищо общо с тях. Тактично казано, те не се бъркат в чуждите работи. Но по-точно е да се каже, че този тип хора са подли, долни и безсрамни. Определяме ги като „егоистични и подли“. […] Каквато и работа да вършат антихристите, те никога не мислят за интересите на Божия дом. Съобразяват се само с това дали ще бъдат засегнати собствените им интереси и мислят единствено за малкото належаща работа, която им носи ползи. За тях основното дело на църквата е просто нещо странично, с което се занимават в свободното си време. Те изобщо не го приемат сериозно. Те се задействат само когато ги подтикват, правят само това, което им харесва, и вършат работа единствено за да поддържат собствения си статус и властта си. Всяка работа, организирана от Божия дом, работата по разпространяването на евангелието и навлизането на Божиите избраници в живота, не са важни според тях. Каквито и трудности да изпитват другите хора в работата си, каквито и проблеми да са установили и да са им докладвали, колкото и искрени да са думите им, антихристите не им обръщат никакво внимание и не се намесват, сякаш това няма нищо общо с тях. Те са напълно безразлични, колкото и сериозни да са проблемите, които възникват в делата на църквата. Дори когато даден проблем е напълно очевиден, те го разглеждат само повърхностно. Едва когато Горното директно ги скастри и им нареди да разрешат даден проблем, антихристите неохотно ще свършат малко истинска работа и ще му покажат, че нещо се върши, а скоро след това ще продължат със собствените си дела. Що се отнася до делата на църквата и важните неща в по-широк смисъл, те нито се интересуват от тези неща, нито ги осъзнават. Дори пренебрегват проблемите, които откриват, и отговарят нехайно или говорят с недомлъвки, когато ги питате за някакви проблеми, а с тях се занимават единствено с голяма неохота. Това е проява на егоизъм и подлост, нали?“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Четвърти екскурс: обобщаване на характера на антихристите и на нрава им същност (Първа част)). След като прочетох Божиите слова, истински се засрамих. Точно така вършех дълга си. В началото бях ентусиазирана и решена да поема работата, защото знаех, че ако се появят проблеми с тази работа, аз и двете ми партньорки ще трябва да поемем отговорността. Затова полагах всички усилия да съдействам, защото, когато работата е свършена добре, и аз щях да имам полза. По-късно висшестоящият водач ме назначи да следя главно работата по сценариите и аз се притеснявах, че ако не се справя добре, това ще разкрие лошите ми заложби и неспособността ми да върша действителна работа, затова вложих всичкото си внимание в работата по сценариите, като се опитвах да се грижа за работата на екипа, професионалното им обучение и състоянията на членовете на екипа възможно най-много. Въпреки че беше добре, че влагах повече усилия в работата по сценариите, по-късно, въпреки че очевидно имах времето и енергията да следя и друга работа, не желаех да се занимавам с нея. Понякога, за да не се изложа, неохотно вършех някаква повърхностна работа нехайно, като си мислех, че част от работата не е моя пряка отговорност и че ако възникнат проблеми, водачът няма да търси сметка на мен. Мислех си, че ако положа по-малко усилия, това няма да ме засегне толкова много, и че е по-добре да прекарам това време в усвояване на повече професионални умения. И така, понеже ми се струваше логично, прехвърлях работата на другите и ставах безучастен началник. Видях, че състоянието, в което изпълнявах дълга си, беше точно като това на антихрист, тъй като вършех нещата пресметливо и педантично. Влагах повече мисъл и бях склонна да страдам и платя цена за всяко нещо, което би било от полза за репутацията и статуса ми, а пренебрегвах всичко, което не ми беше от полза, като действах само когато бях принудена, без да ме е грижа, когато виждах, че възникват проблеми. Начинът, по който изпълнявах дълга си, беше точно като на полагащ труд или невярващ. Радвах се на напояването на толкова много от Божиите слова, но не мислех за това как да изпълнявам дълга си добре и всичките ми мисли бяха за собствената ми репутация и статус. Бях наистина егоистична и достойна за презрение!

По-късно помислих, че причината да не чувствам вина от това, че пренебрегвах другата работа, беше, защото смятах, че работата по сценариите, която тъкмо бях поела, е предизвикателна и изисква повече внимание, така че дори и да пренебрегвам другата работа, всички ще ме разберат и няма да изглежда, че не върша действителна работа. Но защо висшестоящият водач каза, че съм лъжеводач? Потърсих Божиите слова относно отговорностите на водачите и работниците и ги прочетох: Всемогъщият Бог казва: „Като водач ти отговаряш за цялата работа, а не само за една задача. Ако видиш, че дадена задача е особено важна, можеш да я надзираваш, но трябва да намериш време да проверяваш, да ръководиш и да проследяваш и други задачи. Ако се задоволяваш само с доброто изпълнение на една задача и след това считаш нещата за приключени, и възлагаш други задачи на други хора, без да се интересуваш или да питаш за тях, това е безотговорно поведение и е отказ от отговорност. Ако си водач, тогава независимо за колко задачи отговаряш, твоя отговорност е постоянно да задаваш въпроси за тях и да се осведомяваш, като същевременно ги проверяваш и разрешаваш проблемите още с възникването им. Това е твоята задача. И така, независимо дали си регионален водач, областен водач, църковен водач или всеки друг водач на екип или надзорник, след като вече си наясно с обхвата на своите отговорности, трябва често да изследваш дали вършиш истинска работа, дали си изпълнил отговорностите, които трябва да бъдат изпълнени от един водач или работник, както и кои задачи от няколкото, които са ти поверени, не си свършил, кои не искаш да свършиш, кои са довели до лоши резултати и по отношение на кои не си схванал принципите. Това са все неща, които трябва често да изследваш. Същевременно трябва да се научиш да разговаряш с други хора и да им задаваш въпроси, както и да се научиш как да разпознаваш в Божиите слова и в работните разпоредби план, принципи и път за практикуване. Ако някоя работна разпоредба, независимо дали е свързана с администриране, с персонала или с църковния живот, или какъвто и да е друг вид професионална работа, засяга отговорностите на водачите и работниците, то това е отговорност, която водачите и работниците трябва да изпълняват, и е в рамките на това, за което водачите и работниците отговарят — това са задачите, за които трябва да се грижиш. Естествено приоритетите трябва да се определят в зависимост от ситуацията. Никоя работа не може да изостава. Някои водачи и работници казват: „Нямам три глави и шест ръце. Има толкова много задачи в работните разпоредби. Категорично не мога да се справя, ако ми поверят всички тях“. Ако има някои задачи, с които лично ти не можеш да се заемеш, тогава уреди ли някой друг да ги свърши? След като го уреди, проследи ли и проучи ли? Провери ли работата му? Несъмнено си имал време да проучиш и да извършиш проверка? Определено си имал! Някои водачи и работници казват: „Мога да върша само по една работа Ако ме помолите да извърша проверка, мога да проверя не повече от една задача наведнъж. Повече от това е неизпълнимо“. Ако случаят е такъв, ти си некадърник, заложбите ти са изключително посредствени, нямаш никаква работоспособност, не ставаш за водач или работник и трябва да се оттеглиш. Просто върши някаква работа, която е подходяща за теб — не причинявай забавяния в работата на църквата и в житейското израстване на Божиите избраници, защото заложбите ти са твърде посредствени, за да вършиш работа. Ако ти липсва този разум, ти си егоист и подлец. Ако заложбите ти са на средно ниво, но си способен да проявяваш внимание към Божиите намерения, готов си да се обучаваш и не си сигурен, че можеш да свършиш работата добре, тогава трябва да потърсиш няколко души с добри заложби, които да ти сътрудничат в работата. Това е добър подход и се счита за наличие на разум“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (10)). Първото изречение от Божиите слова срути представите ми. Бог казва, че водачите са отговорни за цялостната работа и че трябва да имат подробно разбиране за всяка задача в обхвата на отговорностите си. Когато проследяват работата, могат да приоритизират според спешността, като се съсредоточават върху проследяването на особено важните задачи и възлагат другите задачи на други братя и сестри, ако самите те са претоварени, но не бива и да са безучастни началници, които предават задачи на другите и след това ги пренебрегват. Те трябва периодично да се информират за тези неща и да ги проверяват, и бързо да решават проблемите. Човек не може да разчита на представите си и просто да проследява задачите, които смята за важни, а да пренебрегва други — това е пренебрежение към дълга. Мислех си, че като се отдавам ежедневно на работата по сценариите, сътруднича за сценариите и обсъждам проблемите с всички, върша действителна работа. Не гледах на нещата въз основа на Божиите слова, а по-скоро изпълнявах дълга си според собствените си представи, което означаваше, че много задачи, за които питах рядко, след това бяха пренебрегнати, без да чувствам никаква вина, а когато висшестоящият водач ме скастри, защото пренебрегвам дълга си, дори се почувствах оскърбена. Бях истински безчувствена! Истината беше, че дори да бях заета с дадена задача за някакъв период от време, това не беше извинение да не следя и другата работа. Точно както Бог казва: „Ако има някои задачи, с които лично ти не можеш да се заемеш, тогава уреди ли някой друг да ги свърши? След като го уреди, проследи ли и проучи ли? Провери ли работата му? Несъмнено си имал време да проучиш и да извършиш проверка? Определено си имал!“. По това време бях съсредоточена главно върху работата по сценариите, но ако имах сърце, щях да поема бремето и на другата работа и да се опитам да ги балансирам, доколкото е възможно. Ако нямах енергията, можех да общувам ясно с партньорките си и да ги помоля да следят задачите повече, а ако изникнеха проблеми, можеше да ги обсъдим и решим заедно. Ако бях отговорна за няколко задачи и заложбите ми не бяха достатъчни, можех да докладвам на висшестоящото ръководство, за да не забавям работата. Основният проблем не беше, че нямах никакво време, а че не бях склонна да вложа време. Това беше липса на отговорност и знак за това, че съм лъжеводач. Помолих се на Бог: „Боже, бях толкова безотговорна в дълга си и наистина недостойна да бъда водач. Не бях благодарна за многото възможности за обучение, които ми даде Божият дом, и се отнасях към дълга си като към бреме и досада. Наистина нямам съвест и човешка природа! Щом Божият дом не ме е освободил, съм готова да се покая и да оценя тази възможност, и занапред ще изпълнявам дълга си усърдно“.

По-късно висшестоящият водач ми възложи да отговарям за заснемането на клипове със свидетелства за преживяване. Почувствах се много благодарна, като си мислех: „Този път истински ще се покая и ще бъда по-отговорна в дълга си“. От този момент нататък дните ми бяха запълнени и често бях заета до късно вечерта. Работех до късно известно време и когато видях известно подобрение в резултатите от работата, бях много щастлива, тъй като мислех, че този път съм свършила действителна работа и че висшестоящият водач би трябвало да види, че съм се покаяла. По-късно намерих надзорник, който да следи заснемането на клипове със свидетелства за преживяване, графикът ми стана сравнително лек и имах време да обърна внимание и на друга църковна работа. Но това, което се случи по-късно, отново ме разкри. По това време в църквата трябваше да се купи нещо и тъй като това беше свързано с църковните финанси, едната от партньорките ми поиска да го обсъдим. В началото можех да участвам в дискусиите, но след като присъствах на няколко дискусии, това започна да ми се струва тягостно. Мислех си, че обсъждането на тази тема отнема много време и че това е най-вече отговорност на партньорката ми, и че ако работата бъде свършена добре, висшестоящият водач няма да разбере дали съм участвала. Помислих си, че е по-добре за мен да използвам времето за заснемане на клипове със свидетелства за преживяване, защото това даваше видими резултати. Но когато си помислих, че това също е в обхвата на отговорностите ми, разбрах, че трябва да участвам в дискусиите формално, за да не се изложа. Имаше също и някаква работа по клиповете на друг екип, за която само от време на време изпращах съобщения, за да се осведомя. Понякога се чувствах неспокойна, но после си мислех: „Напоследък няма проблеми, така че ще вложа времето си в работата, която висшестоящият водач в момента смята за важна, защото ако изникнат проблеми в тези задачи, ще бъда пряко отговорна за тях“. И така, пропусках да следя подробностите от работата по видеоклиповете на този екип, докато един ден висшестоящият водач изведнъж се свърза с нас и ни каза, че има натупани над десет клипа, които не са обработени, и попита дали сме наясно с това. Когато чух това, сърцето ми подскочи и си помислих: „Свършено е с мен. Тази работа беше моя пряка отговорност. Този огромен проблем не е ли заради пренебрежението ми към дълга?“. След това висшестоящият водач ме скастри с думите: „Последния път обсъдихме проблемите ти, а ти пак се държиш безотговорно! Когато ти възложихме работата по сценариите, ти се грижеше само за това, а сега, когато си отговорна за клиповете със свидетелства за преживяване, се грижиш само за тях. Наистина ли мислиш, че като водач трябва да се съсредоточаваш само върху своите задачи и да пренебрегваш другите? Страх те е от трудности, нямаш чувство за бреме и не се стремиш към истината! Как би могъл човек като теб да е отговорен за няколко задачи?“. След това бях облекчена от някои отговорности. Това, че ме преназначиха, много ме разстрои. Помислих си: „Толкова съм егоистична, достойна за презрение и ми липсва човешка природа. Може би наистина съм неспасяема“. Но след това се почувствах също и малко огорчена, помислих си: „Наистина напоследък полагам много усилия, защо отново ме кастрят за това, че съм безотговорна? Наистина ли изобщо не съм се променила?“.

Веднъж една част от Божието общение по въпроса за изпълнението на дълга ме трогна дълбоко и най-накрая започнах да придобивам известно разбиране за проблемите си. Бог казва: „Кажи Ми, как хората трябва да вършат справедливи дела и в какво състояние и при какви условия трябва да ги вършат, за да се счита това за подготвяне на добри дела? Най-малкото те трябва да имат положително и активно отношение, да бъдат предани, докато изпълняват дълга си, да са способни да действат според истините принципи и да защитават интересите на Божия дом. Ключът е в това да сте положителни и активни. Ако винаги сте пасивни, това е проблемно. То е същото, като да не си член на Божия дом и да не изпълняваш дълга си, то е същото, като вместо това да нямаш друг избор, освен да го правиш, за да си заработиш заплатата по изискване на работодателя — не доброволно, а много пасивно. Ако не бяха намесени твоите интереси, изобщо нямаше да го правиш. Или ако никой не те беше помолил да го направиш, категорично нямаше да го направиш. Следователно да вършиш нещата с този подход не е вършене на добри дела. Така че подобни хора са много глупави. Те са пасивни във всичко, което правят. Те не правят това, което могат да си помислят да направят, нито правят това, което могат да постигнат с време и усилия. Те просто чакат и наблюдават. Това е проблемно и много жалко. Защо казвам, че е много жалко? Първо, не става въпрос за това, че заложбите ти са недостатъчни. Второ, не става въпрос за това, че преживяването ти е недостатъчно. Трето, не става въпрос за това, че нямаш средствата да го направиш — ти притежаваш заложбите да свършиш тази работа и, ако отделиш време и усилия, би могъл да го направиш, но не го правиш, не подготвяш добри дела. Това е достойно за съжаление. Защо казвам, че е достойно за съжаление? Ако след много години погледнеш назад към това, ще изпиташ съжаление и дори да искаш да се върнеш в онази година, в онзи месец и в онзи ден, за да свършиш тази работа, нещата ще са се променили и това време вече ще е отминало. Няма да получиш втори подобен шанс. Когато тази възможност отмине, тя отминава, когато се изгуби, се изгубва. Ако изгубиш плътски удоволствия като ядене на хубава храна или носене на хубави дрехи, това няма голямо значение, защото тези неща са кухи и не оказват никакво влияние върху навлизането ти в живота или върху подготовката ти за добри дела, или върху твоята крайна цел. Ако нещо обаче е свързано с Божието отношение към теб и с Божията оценка за теб или дори с пътя, по който вървиш и с твоята крайна цел, тогава е много жалко, че си изгубил възможността да го направиш. Това е така, защото то ще остави петно и ще остави съжаления по бъдещия ти път на съществуване, а през целия ти живот няма да имаш друг шанс да го поправиш. Не е ли това достойно за съжаление? Ако твоите заложби са твърде лоши и не можеш да се заемеш с тази работа, тогава това не е достойно за съжаление, Божият дом може да подреди някой друг да я свърши. Ако си способен да се справиш добре с тази работа, но не я вършиш, това е изключително жалко. Това е възможност, дадена ти от Бог, но ти не я приемаш на сериозно, не се възползваш от тази възможност и я оставяш да се изплъзне през пръстите ти — това е твърде жалко! За теб е достойно за съжаление, а за Бог е разочароващо. Бог ти е дал заложби и много превъзходни условия, позволил ти е да прозреш този въпрос и да бъдеш компетентен за тази работа. Ти обаче нямаш правилното отношение, липсва ти преданост и искреност и не искаш да направиш всичко възможно, за да я свършиш добре. Това силно разочарова Бог. […] Да предположим, че отношението ти към истината и към дълга ти е винаги нехайно и че външно даваш обещания, но зад кулисите не ги прилагаш на практика, че се разтакаваш и ти липсва чувство за неотложност и положително отношение към това да проявяваш внимание към Божиите намерения. Макар че външно не прекъсваш и не смущаваш, не вършиш зло, не действаш с безпричинно своеволие или не извършваш безразсъдни прегрешения и изглеждаш простодушен, и се държиш доста добре, ти не си способен положително и активно да вършиш това, което Бог иска от теб, а вместо това си лукав, скатаваш се и избягваш да вършиш истинска работа. В този случай по какъв път вървиш ти всъщност? Дори да не е пътят на антихрист, най-малкото е пътят на лъжеводач“ (Словото, Т.7 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (11)). След като прочетох този откъс от Божиите слова, започнах да се самоанализирам. Откакто висшестоящият водач ме скастри, знаех, че съм била безотговорна към дълга си, и исках да се покая възможно най-бързо. В началото работех до късно всеки ден и дългът ми даде някакви резултати, затова си помислих, че съм показала покаяние, но след това, ако висшестоящото ръководство не наблегнеше на дадена работа, аз я смятах за тягостна и не ми се занимаваше с нея. Видях, че „инициативността“ и „проактивността“, които показвах, са измамни и нечисти. Понеже ме беше страх да не ме преместят или освободят, след като ме скастриха, за да поддържам суетата и статуса си, търпях трудности и отдавах всичко за известно време, но това поведение не беше нищо повече от самосъхранение. Точно както Бог казва за наемника, който просто върши каквото изисква работодателят, за да получи заплата, но не го прави от сърце. С това отношение изпълнението на дълга ми не можеше да се счита за добро дело. Истинското изпълнение на дълга е проактивно и съдържа чувство за бреме. То включва лоялност към дълга и търсене на истините принципи, за да е сигурно, че работата е свършена добре. Размишлявах за скорошното си представяне: Когато ръководството ми възложи отговорността за заснемането на клипове със свидетелства за преживяване, аз се съсредоточих само върху тази работа, а към останалата проявявах пълно безразличие, ако тя не засягаше интересите ми, и се отнасях към другата работа като към бреме и досада. Проблемът с изоставането на работата по клиповете ми разкри, че изобщо не се бях покаяла. Малкото добро поведение, което бях показала, беше само опит да запазя статуса си и да възстановя репутацията си, а отношението ми към дълга ми още не се беше променило. Вършех само задачите, възложени от висшето ръководство, и тези, които бяха свързани с репутацията и статуса ми. Това не беше истинско изпълнение на дълг. Истината е, че водачеството изисква от човек да поеме повече грижи от другите братя и сестри. Ако не исках да бъда отговорна, трябваше по своя инициатива да кажа на висшестоящото ръководство и да оставя друг да поеме ролята, вместо да заемам позицията, без да върша действителната работа. Това навреди на Божия дом. Не бях ли просто лъжеводач, защото се радвах на привилегиите на позицията, без да върша действителна работа? Помислих си как висшестоящото ръководството ме оцени като „недостойна за доверие и обучение“! Точно такава бях. Бях пренебрегнала общата работа на църквата и наистина бях недостойна за доверие. Работата, за която бях отговорна, малко по малко упадаше и когато я загубих, наистина съжалявах. Помислих, че стига да се придържам към работата, която директно ми е възложена от ръководството, ще си запазя статуса, но вместо това загубих дълга си и възможностите да подготвя добри дела и да придобия истината. Това беше най-голямата ми загуба. Ако продължавах с това отношение към дълга си, със сигурност щях да бъда оценена като „системно безотговорна и повърхностна“ и с почтеността ми щеше да е свършено. Като правех това, провалях шансовете си да изпълнявам дълга си и да бъда спасена!

После често си мислех за това, като чувствах, че съм била много егоистична и съм мислила само за личните си интереси в дълга си. Тогава си спомних за едни подходящи Божии слова, затова ги потърсих и прочетох. Всемогъщият Бог казва: „Докато хората не изпитат Божието дело и не разберат истината, природата на Сатана ги овладява и контролира отвътре. И какво точно влече след себе си тази природа? Например, защо си себичен? Защо защитаваш собствената си позиция? Защо изпитваш толкова силни чувства? Защо се наслаждаваш на онези неправедни неща? Защо харесваш онези злини? Каква е основата за твоето влечение към такива неща? Откъде идват тези неща? Защо си толкова щастлив да ги приемеш? Досега всички вие сте разбрали, че основната причина за всички тези неща е, че отровата на Сатана е вътре в човека. И така, какво представлява отровата на Сатана? Как може да бъде изразена? Например, ако питаш: „Как трябва да живеят хората? За какво трябва да живеят хората?“, те ще отговорят: „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“. Тази една фраза изразява самия корен на проблема. Философията и логиката на Сатана са се превърнали в живота на хората. Без значение към какво се стремят хората, те го правят за себе си — и така те живеят само за себе си. „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“ — това е житейската философия на човека, а също така представлява и човешката природа. Тези думи вече са станали природата на поквареното човечество и те са истинският портрет на сатанинската природа на поквареното човечество. Тази сатанинска природа вече е станала основа за съществуването на поквареното човечество. В продължение на няколко хиляди години поквареното човечество живее според тази отрова на Сатана, чак до наши дни“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да вървим по пътя на Петър). Четох този откъс отново и отново. Бог казва, че преди хората да преживеят делото Му и да разберат истината, различни отрови и правила за оцеляване са внушени от Сатана и стават част от живота на хората. Затова хората изживяват образа на Сатана и сатанинската природа контролира всяка тяхна дума и действие. Бях дълбоко покварена от Сатана и много егоистична през целия си живот. Когато семейството или приятелите ми ме молеха за помощ, с удоволствие се съгласявах, ако можех да извлека полза от това. Ако човекът беше такъв, на когото исках да угодя или с когото исках да се сближа, също бях склонна да помогна на драго сърце. Ако обаче не можех да извлека никаква полза, това ми се струваше тягостно и дори не исках да се занимавам с този човек. Баща ми ми казваше: „Защо си толкова коравосърдечна?“. Аз обаче не се интересувах какво иска да ми каже и си мислех, че хората са си такива! Когато изпълнявах дълга си в църквата, пак имах задни мисли и се съсредоточавах само върху задачите, от които имам полза, като рядко проявявах внимание към работата на църквата. Например, когато някои братя и сестри бяха в лошо състояние, ако бях пряко отговорна за тях, им помагах с любов, защото така щях да изглеждам като добър водач в очите им. Ако не бяха моя пряка отговорност обаче, дори да виждах, че живеят в покварен нрав, си мислех, че за да им помогна, трябва да търся Божии слова и да изразходвам енергия и усилия, за да размишлявам. Това ми се виждаше трудно и не исках да се занимавам с него или просто отговарях с няколко повърхностни думи. Смятах, че по този начин постъпвам умно, но се замислих за това какво ми донесе егоизмът. В действителност следенето на различни задачи включва различни истини за възгледите към хората и нещата, както и различни принципи за справяне с проблемите. Като не участвах в някои задачи, несъзнателно пропусках много възможности да придобия истината. Освен това Бог ме беше благословил с възможността да изпълнявам дълг на водач, което ми позволяваше да се науча да поемам тревоги и да нося бреме, и постепенно да възстановя нормалната си човешка природа. Това беше Божието спасение за мен, но аз не бях склонна да поема повече отговорности и грижи. Повтарях, че съм благодарна на Бог и че искам да Му се отплатя, но всъщност показвах измамност към Бог. Наистина ми липсваше човешка природа! Ако продължавах да не се стремя към промяна, когато Божието дело завърши, трудът ми щеше да приключи и щях да бъда наказана.

По-късно прочетох друг откъс от Божието слово: „Ако направиш грешка и кажеш само: „Аз наистина се мразя! Как можах да направя такова долно, противно нещо? Наистина трябва да си зашлевя един шамар!“, и само се мразиш, това няма да е от полза. От ключово значение е, че когато допуснеш грешка, трябва да си способен да разпознаеш какво не е наред, какво те е довело до допускането ѝ, защо не си способен да практикуваш истината, каква е първопричината и какви са основата и принципите на твоите действия. Освен това от ключово значение е, когато се сблъскаш с някакъв въпрос, дали действаш съзнателно според Божиите слова и дали съзнателно се опълчваш на сатанинските си мисли и възгледи, на амбициите и желанията си, и на намеренията и плановете си. Ако съзнателно си направил всички тези неща, тогава ти си подготвил добри дела, а това е нещо голямо и ти си придобил нещо. […] Да не вършиш зло не е равносилно на това да подготвяш добри дела. Да не вършиш зло и да подготвяш добри дела са две различни понятия. Да изпълнява дълг, без да върши зло, е това, което се очаква да прави сътвореното същество. Това е проявление, което трябва да притежават онези, които имат съвестта и разума на нормалната човешка природа. Например някои хора казват: „Има хора, които убиват други хора, но аз не съм постъпвал така. Този човек открадна неща от други хора, но аз не съм постъпвал така. Това означава, че съм добър човек“. Струва ли си да се хвали човек с това? Правилно ли е неговото твърдение? (Не е.) Това се нарича смесване на понятията. Да не си крадец, да не убиваш други хора, да не извършваш палежи и да не участваш в незаконни сексуални връзки, не е същото като да си добър човек. Да не вършиш зло или да не нарушаваш закона е различно понятие от това да си добър човек. Да бъдеш добър човек, се подчинява на свои собствени критерии. Да не вършиш зло и да подготвяш добри дела също са две различни понятия. Да изпълняваш дълга си, без да вършиш зло, е нещо, което трябва да постигнеш като нормален човек. Но подготвянето на добри дела означава, че трябва активно и положително да практикуваш истината и да изпълняваш дълга си според Божиите изисквания и истините принципи. Трябва да имаш преданост, да си готов да понасяш несгоди и да платиш цена, да си готов да поемеш отговорност и да можеш да действаш положително и активно. Действията, извършени в съответствие с тези принципи, са в общи линии все добри дела. Независимо дали става въпрос за значими или маловажни въпроси, дали те са достойни да бъдат запомнени от хората или не, дали са ценени от хората, или са смятани за незначителни, или дали хората ги смятат за достойни за внимание, в Божиите очи всички те са добри дела. Ако подготвиш добри дела, накрая това ще ти донесе благословии, а не бедствия. […] И така, как в крайна сметка се определят добрите дела? Когато това, което правиш, е най-малкото полезно за собственото ти навлизане в живота и за това на братята и сестрите и да е от полза за работата на Божия дом. Ако е полезно за теб, за другите и за Божия дом, тогава твоето изпълнение е ефективно пред Бог и е одобрено от Бог. Бог ще ти даде оценка. Затова оцени колко добри дела си подготвил през годините. Могат ли тези добри дела да компенсират твоите прегрешения? След като ги компенсират, колко добри дела ще останат? Трябва да си поставиш оценка и да знаеш за нея в сърцето си. Не бива да се объркваш по този въпрос“ (Словото, Т.7 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (11)). Божиите слова ми дадоха път. Покаянието не може да е само на думи. Ако просто кажеш, че се мразиш, това не означава, че е налице истинска промяна. Най-важното е човек да наблюдава какво изживява и какво е отношението му към дълга, особено за неща, свързани с работата на църквата. Това, което отразява характера на човека, е дали той пренебрегва проблемите и остава страничен наблюдател, или поддържа интересите на църквата. Докато четох Божието общение за разликата между добрите дела и злодеянията, разбрах, че това да не вършиш зло или да не причиняваш смущения и прекъсвания, не те прави добър човек — в най-добрия случай можеш да бъдеш сметнат за наивен. Добрите дела включват елемент на инициатива и процес на търсене на истината. Те включват справяне с проблеми според принципите съгласно Божиите намерения. Такава практика представлява истински добро дело. В крайна сметка Бог определя изхода на хората въз основа на това дали са извършили добри дела. Като погледна назад, голяма част от изпълнението на дълга ми, след като повярвах в Бог, беше за репутация и печалба. Рядко поемах инициатива да практикувам истината. Не разобличавах и докладвах лъжеводачи или антихристи активно и почти не помагах на братята и сестрите да решават трудностите и проблемите си. През повечето време просто следвах правилата за оцеляване на Сатана: „Всеки да скубе собствената си кокошка“. Като църковен водач не бях склонна да върша голяма част от работата в обхвата на отговорността ми и това, че бях безучастен началник, беше забавило работата. Това бяха злодеяния. Като отсъдих според истините принципи, разбрах, че през годините си на вяра в Бог почти не бях подготвила добри дела и всъщност бях натрупала множество злодеяния. Почувствах се в голяма опасност, затова се помолих на Бог: „Боже, въпреки че съм изпълнявала дълг за Божия дом през тези години, не съм се възприемала като човек от Божия дом и изобщо не съм била инициативна в поддържането на църковната работа. Бях толкова егоистична и достойна за презрение! Боже, искам да се покая. Моля Те да ми помогнеш и да ме проучиш внимателно. Готова съм да практикувам истината и да Те удовлетворя“.

След това започнах да планирам времето за дълга си, организирах работата си за деня разумно и планирах работата за следващия ден, преди да си легна всяка вечер. Това ми помогна да се съсредоточа и да свърша повече работа, а така можех да се наемам и с друга работа. След като практикувах известно време по този начин, разбрах, че разумното планиране подобрява ефективността на работата и ми позволява да свърша повече работа за един ден. Понякога, когато братята и сестрите от другите екипи идваха при мен за помощ, поемах и тези грижи и междувременно се молех на Бог да приема внимателната Му проверка. Ако се съгласявах да направя нещо, трябваше да вложа сърцето си в него и не можеше да го правя нехайно. Понякога пак ми се струваше трудно да следя другата работа, но когато осъзнаех това, активно се опълчвах на себе си и полагах всички усилия да обръщам внимание на детайлите в работата. Знам, че сатанинската ми природа е дълбоко вкоренена и че тези два случая на кастрене не са достатъчни, за да бъде преодоляна. Затова се моля на Бог да проучи внимателно сърцето ми, да ме укори и дисциплинира, когато съм безотговорна в дълга си, и така да ми позволи да изживея нормална човешка природа и да бъда човек със съвест и човешка природа. Също така съм много благодарна на Бог за тези два случая на кастрене, които ми позволиха да осъзная сериозните последици от това да съм безотговорна към дълга си, да се събудя и донякъде да се променя.