От Дзиесин, Китай

По време на църковните избори през 2023 г. чух, че някои братя и сестри искали да гласуват за мен, но в сърцето си не исках да бъда водач. Спомних си, че преди време един водач беше уредил някои братя и сестри да преместят дарения, но поради избора на грешни хора даренията бяха заловени от големия червен змей и няколко братя и сестри бяха арестувани. Църквата проучваше конкретните причини. Въпреки че този водач не беше освободен, това все пак е голямо прегрешение. Мислех си и за една сестра, позната от преди, която по време на водачеството си действаше своеволно и забавяше делото, и в крайна сметка се превърна в лъжеводач и беше освободена. Докато мислех за тези неща, се притесних, като вярвах, че отговорността на водачеството е значителна и че водачът може да бъде освободен по всяко време, ако наруши принципите в действията си. Помислих си: „Сега Божието дело е достигнало последния си етап и също така е времето, когато Бог определя изхода на всеки човек. Ако в този критичен момент не само не успея да подготвя добри дела, но и извърша зло и бъда осъдена, как бих могла да имам добър изход? Би било по-добре да приема еднотипна работа, без да поемам риск“. С оглед на това започнах да изпитвам нежелание да поема ролята на водач. Няколко дни по-късно, по време на църковните избори, бях избрана за водач. След като видях този резултат, не се почувствах щастлива; вместо това се почувствах потисната и изпитвах болка, като си мислех: „Неприемането на това би показало липса на покорство. Ако го приема, не само ще трябва да работя повече и да понасям повече от другите, но също така, ако объркам работата, няма да е незначителен проблем. Ако накърнях Божия нрав, моето пътуване на вяра в Бог щеше да приключи и нямаше ли всичките години, през които вярвах в Бог, да са напразни? Би било по-добре да изпълнявам добре сегашния си дълг по практичен начин“. Докато мислех по този начин, почувствах укор в сърцето си, но когато се замислих за огромната отговорност на водача и колко бързо той би бил разкрит и отстранен, ако допусне грешка, продължавах да не искам да приемам ролята на водач. Чувствах постоянна вътрешна борба — като дърпане на въже в различни посоки. Затова се обърнах към Бог с молба да ме води и напътства.

Един ден прочетох откъс от Божиите слова и бях дълбоко развълнувана. Всемогъщият Бог казва: „Ако считаш, че можеш да изпълняваш определен дълг, но също така се страхуваш да не допуснеш грешка и да не бъдеш отстранен, поради което си плах, в застой и не можеш да постигнеш напредък, тогава това отношение на покорство ли е? Например, ако твоите братя и сестри те изберат за свой водач, тогава ти може да се чувстваш задължен да изпълняваш този дълг, защото си избран, но да не си активен по отношение на този дълг. Защо не си активен? Защото ти се въртят мисли за това и считаш, че: „Да бъдеш водач изобщо не е хубаво нещо. То е като да ходиш по ръба на пропаст или да стъпваш по тънък лед. Ако свърша добре задачата си, няма да има награда, но ако я свърша лошо, ще бъда кастрен. А да бъда кастрен дори не е най-лошото от всичко. Ами ако ме заменят или отстранят? Ако това се случи, тогава не свършва ли всичко за мен?“. В този момент започваш да изпитваш противоречия. Какво е това отношение? Това е предпазливост и погрешно разбиране. Това не е отношението, което хората трябва да имат към дълга си. Това е пасивно и негативно отношение. И така, какво трябва да бъде положителното отношение? (Трябва да бъдем с открито сърце, да сме прями и да имаме смелостта да поемем бреме.) То трябва да бъде отношение на покорство и активно сътрудничество. Това, което казвате, е малко празно. Как може да сте с открито сърце и да сте прями, когато се страхувате по този начин? И какво означава да имате смелостта да поемате бреме? Каква нагласа ще ви даде смелостта да поемате бреме? Ако винаги се страхуваш, че нещо ще се обърка и няма да си способен да се справиш с него, и имаш много вътрешни пречки, тогава изначално ще ти липсва смелост да поемаш бреме. „Да бъдеш с открито сърце и да си прям“, „да имаш смелостта да поемеш бреме“ или „никога да не отстъпваш, дори пред лицето на смъртта“, за което говориш — всичко това звучи малко като лозунги, скандирани от разгневени млади хора. Могат ли тези лозунги да разрешават практически проблеми? Това, което е нужно сега, е правилното отношение. За да имате правилно отношение, трябва да разберете този аспект на истината. Това е единственият начин да разрешите вътрешните си затруднения и да си позволите да приемете безпроблемно това поръчение, този дълг. Това е пътят на практикуване и само това е истината. Ако използвате термини като „да бъдеш с открито сърце и да си прям“ и „да имаш смелостта да поемеш бреме“, за да се справите със страха, който изпитвате, това ще бъде ли ефективно? (Не.) Това показва, че тези неща не са истината, нито са път на практикуване. Може да кажеш: „Аз съм с открито сърце и съм прям, аз съм с неукротим духовен ръст, в сърцето ми няма други мисли или замърсители и имам смелостта да поема бреме“. Външно поемаш дълга си, но по-късно, след като си разсъждавал известно време, все още чувстваш, че не можеш да го поемеш. Може би все още изпитваш страх. Освен това е възможно да видиш как другите биват кастрени и да се уплашиш още повече, като пребито куче, което се ужасява от каиша. Все повече ще чувстваш, че духовният ти ръст е твърде малък и че този дълг е като огромна, непреодолима бездна, и в крайна сметка все още няма да си способен да поемеш това бреме. Ето защо скандирането на лозунги не може да разрешава практически проблеми. Как всъщност можеш да разрешиш този проблем? Трябва активно да търсиш истината и да възприемеш отношение на покорство и сътрудничество. Това може напълно да разреши проблема. Плахостта, страхът и безпокойството са безполезни. Има ли някаква връзка между това дали ще бъдеш разкрит и отстранен и дали си водач. Ако не си водач, ще изчезне ли твоят покварен нрав? Рано или късно трябва да разрешиш проблема със своя покварен нрав. Освен това, ако не си водач, тогава няма да имаш повече възможности да практикуваш и ще напредваш бавно в живота, с малко шансове да бъдеш усъвършенстван. Макар че има малко повече страдание в това да си водач или работник, то носи и много придобивки и, ако можеш да вървиш по пътя на стремежа към истината, ще можеш да бъдеш усъвършенстван. Каква голяма благословия е това! Затова трябва да се покориш и да сътрудничиш активно. Това е твой дълг и твоя отговорност. Независимо от пътя напред, трябва да имаш покорно сърце. Това е отношението, с което трябва да изпълнявате дълга си“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Какво представлява адекватното изпълнение на дълга). Божиите слова разобличиха мислите в сърцето ми толкова задълбочено, че се засрамих и смутих. Самоанализирах се защо толкова се страхувах да бъда водач. Това беше, защото бях видяла как един водач избра грешните хора, когато уреждаше преместването на даренията, в резултат на което те бяха конфискувани от големия червен змей и няколко братя и сестри бяха арестувани, и как Божият дом проучваше и се занимаваше със случая. Затова се бях притеснила, че ако стана водач и допусна голяма грешка в работата, това не само ще причини загуби на църквата, но и ще забави навлизането в живота на братята и сестрите. Това би било голямо прегрешение и щях бързо да бъда разкрита и отстранена. Така че вместо това щеше да е по-безопасно да приема еднотипна работа. Постоянно се съобразявах със собствените си интереси, без да се осмелявам да приема дълга на водач. Видях, че съм била твърде егоистична и без следа от покорство. Въпреки че водачеството включва повече работа, то предлага повече възможности за обучение, повече шансове за придобиване на истината и по-бърз растеж в живота. Божиите искрени намерения стояха зад това, но аз не ги разбирах и вместо това таях в сърцето си предпазливост и неразбиране към Бог. Това не наскърбяваше ли дълбоко Бог? Трябваше да се покоря и активно да сътруднича, като търся истината, за да разреша моята предпазливост и неразбиране към Бог.

След това прочетох друг откъс от Божиите слова: „Човек дори и да се хвърли с цялото си същество в изпълнение на дълга си, да се откаже от работата си и да се отрече от семейството си, ако не отдаде сърцето си на Бог и се пази от Него, това добро състояние ли е? Дали това е нормалното състояние за навлизане в истината реалност? Дали бъдещото развитие на това състояние няма да се окаже ужасяващо? Ако човек продължава да се намира в това състояние, може ли да получи истината? Може ли да придобие живота? Може ли да навлезе в истината реалност? (Не.) Знаете ли, че вие самите притежавате точно това състояние? Когато го осъзнаете, дали си мислите: „Защо винаги се пазя от Бог? Защо винаги мисля по този начин? Толкова е плашещо да имам такива мисли! Това представлява съпротива срещу Бог и отхвърляне на истината“. Състоянието на пазене от Бог е същото като да си крадец — не смееш да живееш на светло, страхуваш се да не бъдат разобличени демоничните ти лица и в същото време си уплашен: „Не бива да се шегувам с Бог. Той може да съди и наказва хората навсякъде и по всяко време. Ако разгневиш Бог, в по-леките случаи Той ще те кастри, а в по-тежките ще те накаже, ще те разболее или ще те накара да страдаш. Хората не могат да понесат тези неща!“. Нима хората нямат такива погрешни разбирания? Дали това е богобоязливо сърце? (Не.) Нима това състояние не е ужасяващо? Когато човек е в това състояние, когато се пази от Бог и винаги има такива мисли и такова отношение към Него, той отнася ли се към Бог като към Бог? Дали това е вяра в Него? Когато човек вярва в Бог по този начин, когато не се отнася към Него като такъв, това не е ли проблем? Като минимум хората не приемат Божия праведен нрав, нито самия факт на Неговото дело. Те си мислят: „Вярно е, че Бог е милосърден и любящ, но Той е и гневлив. Когато Божият гняв сполети човек, това е катастрофално. Той може да порази човек до смърт по всяко време и да унищожи когото пожелае. Не трябва да предизвикваме Божия гняв. Вярно е, че Неговото величие и гняв не допускат оскърбление. Да пазим дистанция от Него!“. Ако човек има такава нагласа и такива идеи, може ли напълно и искрено да застане пред Бог? Не може“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само чрез практикуване на истината човек може да се отърве от оковите на покварения нрав). Докато обмислях Божиите слова и се самоанализирах, осъзнах, че въпреки дългогодишната ми вяра в Бог и това, че външно се бях отрекла от семейството и кариерата си, за да изпълнявам дълга си, всъщност никога не бях отдала сърцето си на Бог. Винаги се бях придържала към правилата за оцеляване на Сатана от рода на „Колкото са по-големи, толкова по-трудно падат“ и „На върха е самотно“, като ги приемах за максими и мъдри слова. Бях живяла според правилата за оцеляване на Сатана без вяра в Божия праведен нрав. Бях гледала на Божия дом така, сякаш той е същият като света — лишен от справедливост и праведност — и си представях, че Бог е като покварените хора, като вярвах, че дори една малка, неволна грешка би довела до заклеймяване и отстраняване. Затова, когато видях, че другите биват кастрени или освобождавани, станах още по-предпазлива в сърцето си срещу Бог. Притеснявах се, че ако стана водач и не върша добра работа, ще бъда освободена и отстранена, и че би било по-безопасно просто да върша еднотипна работа. Поради тези погрешни възгледи не можех да се покоря на устроеното и подреденото от Бог. В действителност разкриването и отстраняването на човек няма нищо общо с неговия статус. Това се определя от пътя, по който той върви. Ако някой не се стреми към истината, дори и да няма статус, той пак ще бъде разкрит и отстранен. Някои водачи и работници може да имат отклонения или неуспехи в работата си, но те могат да търсят истината и след това да се самоанализират, като полагат всички усилия да действат според принципите, и колкото повече изпълняват дълга си, толкова повече придобиват по-дълбоко разбиране на истината. За такива хора поемането на водаческа роля е средство, чрез което могат да се усъвършенстват. Водачът, когото познавах преди, беше освободен, защото не влагаше време и енергия в истините принципи, прекъсваше и смущаваше делото и упорито отказваше да опознае себе си. Дори когато проблемите ѝ са били разобличени и е имало общение за тях, тя е спорила и се е защитавала, вместо да се покае. Това е довело до нейното освобождаване. Както и онези отлъчени от Божия дом антихристи не са били съсипани от статуса или отстранени поради едно единствено прегрешение. Случило се е така, защото по време на водачеството си те са действали безотговорно и единовластно и са формирали фракции за създаването на независими царства, което е довело до сериозно прекъсване на църковното дело. Дори след като са били кастрени и предупреждавани, те упорито са отказвали да се покаят. Били са отлъчени и отстранени, защото са принадлежали към категорията от хора, които изпитват неприязън към истината и я мразят. Техният провал се определяше от тяхната природа същност и от пътя, по който бяха вървели. В Божия дом решението да се освободи или отстрани някой не се основава на моментното поведение на човек или на една-единствена грешка, която той е допуснал, а по-скоро на неговата природа същност и последователното му поведение. Нещо повече, Бог предоставя на всеки човек множество възможности за покаяние. Не е вярно, че всеки, за когото се установи, че е направил грешка, ще бъде отлъчен или отстранен. Точно както с водача на нашата църква: въпреки че възникна голям проблем с организацията за прехвърлянето на даренията, тя е потърсила истината след това, самоанализирала се е и е показала готовност да се покае. В резултат на това тя и досега не е освободена. Видях, че вярата ми в „Колкото са по-големи, толкова по-трудно падат“ по начало не е съгласно истината, и осъзнах колко изопачена е гледната ми точка! Постоянно се тревожех за собственото си бъдеще и съдба и се страхувах, че ако стана водач и объркам работата, няма да имам добър изход и крайна цел. Ако тези погрешни стремежи и неправилни гледни точки не бяха разрешени чрез търсене на истината, тогава дори и да не станех водач, с моята дълбоко вкоренена природа да се съпротивлявам на Бог в крайна сметка щях да бъда отстранена. В този момент почувствах, че да живея според философията на Сатана е наистина опасно, тъй като това може да ме накара да се бунтувам срещу Бог и да се отклоня от Него по всяко време или на всяко място.

След това прочетох тези слова на Бог: „Антихристите никога не се подчиняват на подредбите в Божия дом и винаги тясно свързват дълга, славата, придобивките и статуса си с надеждата за придобиване на благословии и бъдеща крайна цел, сякаш щом загубят репутацията и статуса си, няма надежда да получат благословии и награди, а това им се струва равносилно на загуба на живота им. Те си мислят: „Трябва да бъда внимателен, не бива да бъда небрежен! Не може да се разчита на божия дом, на братята и сестрите, на водачите и работниците, дори на бог. Не мога да се доверя на никого от тях. Човекът, на когото можеш да разчиташ най-много и който е най-достоен за доверие, си ти самият. Ако не правиш планове за себе си, тогава кой ще се погрижи за теб? Кой ще се замисли за твоето бъдеще? Кой ще се загрижи дали ще получиш благословии, или не? Затова трябва да си правя внимателни планове и сметки заради себе си. Не мога да допускам грешки или да бъда дори малко небрежен, иначе какво ще правя, ако някой се опита да се възползва от мен?“. Затова те се пазят от водачите и работниците в Божия дом от страх, че някой ще ги разпознае или прозре, след което ще бъдат освободени и мечтата им за благословии ще се провали. Те смятат, че трябва да поддържат репутацията и статуса си, за да имат надежда да придобият благословии. Антихристът смята, че да бъдеш благословен е по-велико от небесата, по-велико от живота, по-важно от стремежа към истината, от промяната на нрава или от личното спасение, както и че е по-важно от това да изпълняваш дълга си добре и да бъдеш сътворено същество, което отговаря на критериите. Те смятат, че да бъдеш сътворено същество, което отговаря на критериите, да изпълняваш добре дълга си и да бъдеш спасен, са все нищожни неща, които едва ли си струва да бъдат споменавани или отбелязвани, докато придобиването на благословии е единственото нещо в целия им живот, което никога не може да бъде забравено. Каквото и да срещнат, независимо колко голямо или малко е то, те го свързват с придобиването на благословии и са изключително предпазливи и внимателни, като винаги оставят изход за себе си“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Дванадесета точка: те искат да се оттеглят, когато нямат статус и надежда да получат благословии). От Божиите слова видях, че в каквато и ситуация да попаднат антихристите, те първо обмислят дали могат да получат благословии, или не. Щом нещо е от изгодно за получаване на благословии, те ще го направят, но иначе няма да го направят. Те никога не взимат под внимание своята отговорност или своя дълг, нито интересите на Божия дом. Докато размишлявах върху собственото си поведение, осъзнах, че съм действала по същия начин. Братята и сестрите ме бяха избрали за водач — това беше възхвала от Бог и възможност за мен да се обучавам. Трябваше активно да сътруднича, но бях отдала твърде голямо значение на получаването на благословии, като проявявах внимание първо към собственото си бъдеще и съдба. Веднага щом се замислих за огромната отговорност на водачеството и потенциалното отрицателно въздействие върху моето бъдеще и крайна цел, в случай че направех някакви прегрешения, започнах да не искам да приемам тази роля. Смятах, че получаването на благословии е по-важно от собствения ми дълг и отговорността ми. Държах се като истинска егоистка и бях лишена от човешка природа! Когато осъзнах това, отправих молитва на покаяние към Бог и активно приех дълга да бъда водач.

Не след дълго бях назначена да отговарям за преместването на даренията. Все още усещах някакъв страх в сърцето си, тъй като се притеснявах, че може да възникне грешка поради неподходяща организация от моя страна, така че исках да се отдръпна. В този момент осъзнах, че това състояние не е правилно, затова дойдох пред Бог да се помоля: „О, Боже, виждам, че съм твърде егоистична и съсредоточена отново върху собственото си бъдеще и съдба. Този дълг, което днес дойде при мен, е Твоето изпитание за мен. Не трябва да живея в страх и да проявявам внимание към собствените си интереси. Трябва да разчитам на Теб и да сътруднича според принципите, като активно поема това бреме, без да обмислям повече лични печалби или загуби“. След молитвата се сетих за откъс от Божиите слова: „Какъв човек се осмелява да поеме отговорност? Какъв човек има куража да понесе тежко бреме? Това е някой, който поема водачеството и излиза смело напред в най-решителния момент от делото на Божия дом, който не се страхува да носи тежка отговорност и да понася големи трудности, когато вижда най-важната и решаваща работа. Това е някой, който е предан на Бог, добър войник на Христос. Дали всеки, който се страхува да поеме отговорност за своя дълг, го прави, защото не разбира истината? Не; това е проблем в неговата човешка природа. Тези хора нямат никакво чувство за справедливост или отговорност, те са егоистични и подли хора, не са предани вярващи в Бог и ни най-малко не приемат истината. Поради тази причина те не могат да бъдат спасени“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Осма точка: искат да накарат другите да се покоряват само на тях, а не на истината или на Бог (Първа част)). Докато обмислях Божиите слова, разбрах, че тези, които искрено вярват в Бог и имат добра човешка природа, изпълняват дълга си с чувство за отговорност. Те защитават интересите на Божия дом, без да се съобразяват с лични печалби или загуби. Особено когато се касае за критична работа, те застават лице в лице с трудностите и са в състояние да поемат тежко бреме и да проявят внимание към Божиите намерения. Колкото и големи да са рисковете, те не отстъпват, а са в състояние да разчитат на Бог, за да преживеят нещата. Такива хора наистина имат съвест и разум. Те са стълбовете на църквата и са онези, на които Бог се радва. Но що се отнася до онези, които постоянно проявяват внимание към собствените си печалби и загуби, докато изпълняват дълга си, и които по никакъв начин не защитават интересите на Божия дом, те нямат човешка природа и са егоистични и достойни за презрение. В Божиите очи те са невярващи и неверници. Като обмислих всичко това, се натъжих и усетих, че се укорявам, и бях готова да поема тази отговорност и активно да сътруднича за преместването на даренията на безопасно място възможно най-скоро. След като практикувах по този начин, усетих чувство на мир и увереност в сърцето си.

Ако Бог не беше уредил тази среда, за да ме разкрие, не бих опознала моя егоистичен и достоен за презрение покварен нрав и погрешните си гледни точки за това към какво да се стремя, нито бих разбрала старателните усилия на Бог да спаси хората. Благодарна съм на Бог за уреждането на тази среда и за просветлението и напътствието чрез словата Му, които доведоха до това знание и до тази промяна.