Родителите ми винаги са ме обичали много, още от малка, и вършеха тежка физическа работа, за да можем с брат ми да завършим училище. Като ги виждах как работят толкова усърдно от сутрин до вечер, си мислех: „Когато порасна, трябва да изкарвам много пари, за да мога да осигуря по-добър живот на родителите си“. Като започнах да работя, им изпращах всички спечелени пари с надеждата да подобря качеството на живота им. По-късно приех Божието дело от последните дни и споделих евангелието с родителите си, но баща ми спря да вярва, защото се страхуваше да не бъде преследван от големия червен змей. Майка ми обаче продължи да ме подкрепя в изпълнението на дълга ми и ми помагаше да се грижа за детето си. Чувствах, че родителите ми са направили толкова много за мен, и всеки път, когато се прибирах у дома, за да ги посетя, се стараех да им помагам в домакинската работа възможно най-много и да показвам синовната си почит към тях, което ме караше да се чувствам по-спокойна. През юни 2022 г. полицията започна да ме преследва заради евангелизма ми и след това не можех да се върна у дома, за да видя родителите и детето си. Също така се притеснявах, че родителите ми са стари и в лошо здравословно състояние и че ако се разболееха, нямаше да има кой да се грижи за тях. От четене на Божиите слова разбрах, че животът на човек е изцяло подреден от Бог и че Бог има върховенство и над съдбата на родителите ми, затова поверих родителите си на Бог и състоянието ми не беше силно засегнато, което ми позволи да изпълнявам нормално дълга си.

В края на ноември 2022 г. получих писмо от една сестра, в което пишеше, че майка ми е в болница и е в критично състояние. В писмото не се уточняваше какво беше заболяването ѝ и аз бях много притеснена, защото не знаех от какво беше болна майка ми, нито какво бе състоянието ѝ. Много исках да се върна, за да видя майка си. Но после се сетих, че полицията все още ме издирваше и бях твърде заета да се справям с последствията от това, че редица църкви се бяха сблъскали с арести. Освен това заминаването ми щеше да забави църковното дело. Бях много раздвоена, затова се помолих на Бог, като поверих болестта на майка си на Него. В средата на май 2023 г. получих писмо от вкъщи, в което се казваше, че майка ми бе починала от инсулт предната година, а баща ми също бе починал от астматичен пристъп преди няколко дни. Тези внезапни новини ми дойдоха в повече. Като си помислих колко бързо си бяха отишли и че вече нямам родители, ме заля вълна от мъка и просто не можех да спра да плача. Помислих си как не бях там, за да се грижа за тях, когато бяха болни, и че не ги бях видяла за последен път, преди да починат. Чувствах, че сигурно са били много тъжни и разочаровани от мен като дъщеря и че моите роднини сигурно са ме наричали непочтителна дъщеря или неблагодарница. Чувствах се толкова слаба, че можех само да плача. Когато отивах в стаята си и си лягах, главата ми се изпълваше с образите на родителите ми. Усмивките им, добротата им към мен и сцените от съвместния ни живот се възпроизвеждаха в съзнанието ми като филм отново и отново. Мислех си за това колко трудно е било за родителите ми да ме отгледат, как извършваха тежка физическа работа, за да мога да завърша училище, и как майка ми ми помагаше с грижите за детето ми, докато изпълнявах дълга си извън дома. Чувствах, че им дължах толкова много дори за най-дребното нещо, което бяха направили за мен. Толкова много ме болеше и дори си помислих, че ако не бях изпълнявала дълга си, а вместо това бях работила, за да печеля пари, може би щях да им помагам с ежедневните им разходи и да осигуря пари за лечението им, когато се разболяха, и може би нямаше да починат толкова скоро. Като си помислих за всички години, в които не бях до тях, за да се грижа за тях, и как не бях изпълнявала задълженията, които имах като дъщеря, се почувствах като грешница и че им дължа толкова много! Онези дни бях в много отчаяно състояние — не можех да се храня и да спя, живеех в болка и вина. Макар да изпълнявах все още дълга си, сърцето ми беше дълбоко разтревожено. Нямах и чувство за бреме, за да проследявам евангелската работа, за която отговарях, и работата ми също беше засегната. В мъката си се молех на Бог: „Боже, родителите ми починаха, а аз съм в голяма болка и мъка. Моля Те, помогни ми и пази сърцето ми да не бъде смутено“. След молитвата се почувствах малко по-спокойна. Спомних си Божиите слова за това как да се справим със смъртта на родителите си, затова ги потърсих, за да ги прочета.

Всемогъщият Бог казва: „Когато става въпрос за кончината на родителите им, хората пак трябва да имат правилно и разумно отношение. […] Тогава, преди това да се е случило, как трябва да се справиш с неочаквания удар, който ще ти нанесе, така че да не повлияе, да не попречи или да не засегне изпълнението на дълга ти или пътя, по който вървиш? Нека първо разгледаме какво точно означава смъртта и какво точно означава умирането — не означава ли, че човек си отива от този свят? (Така е.) Това означава, че животът, който човек притежава и който има физическо присъствие, се заличава от материалния свят, който хората могат да видят, и изчезва. След това този човек продължава да живее в друг свят, под друга форма. Това, че животът на твоите родители си отива, означава, че връзката, която си имал с тях на този свят, се е разпаднала, изчезнала е и е приключила. Те живеят в друг свят, в други форми. Що се отнася до това как ще протече животът им в онзи друг свят, дали ще се върнат на този свят, дали ще те срещнат отново и дали ще имат някакви физически отношения или емоционални връзки с теб, това е отредено от Бог и няма нищо общо с теб. Казано накратко, тяхната кончина означава, че мисиите им на този свят са приключили и че краят им е настъпил. Мисиите им в този живот и на този свят са приключили, така че връзката ти с тях също е приключила. Що се отнася до това дали ще се превъплътят в бъдеще, дали ще получат някакво наказание и ограничение или някакво отношение и подредби в другия свят, това има ли нещо общо с теб? От теб ли зависи? Това няма нищо общо с теб, не зависи от теб и няма да си в състояние да получиш никакви вести за това. Връзката ти с тях в този живот приключва в този момент. Тоест съдбата, която ви е свързвала, докато сте живели заедно в продължение на 10, 20, 30 или 40 години, приключва тогава. След това те са си те, ти си си ти и между вас не съществува никаква връзка. Дори ако всички вярвате в Бог, те са изпълнявали своя дълг, а ти изпълняваш своя. Когато вече не живеят в същата пространствена среда, между вас няма повече никаква връзка. Те просто вече са завършили мисиите, които Бог им е поверил. Така че, що се отнася до отговорностите към теб, които са изпълнявали, те приключват в деня, в който започнеш да живееш самостоятелно — повече нямаш нищо общо с родителите си. Ако те починат днес, на теб просто ще ти липсва нещо на емоционално ниво и ще копнееш за двама близки по-малко. Никога повече няма да ги видиш и никога повече няма да можеш да получиш вест за тях. Това, което ще се случи с тях след това, както и тяхното бъдеще, няма нищо общо с теб, няма да има никаква кръвна връзка между вас, дори вече няма да сте същества от един и същи вид. Така стоят нещата. Кончината на родителите ти просто ще е последната вест, която ще чуеш за тях на този свят, и последният етап, който ще видиш или за който ще чуеш, що се отнася до техните преживявания в живота им като раждането, остаряването, боледуването и умирането — това е всичко. Смъртта им няма да ти отнеме нищо, нито ще ти даде каквото и да е. Те просто ще са умрели, тяхното пътуване като хора ще е приключило. Затова, когато се стигне до тяхната кончина, няма значение дали става въпрос за случайна смърт, нормална смърт, смърт поради болест и т.н.; във всеки случай, ако не бяха Божието върховенство и подредбите Му, никой човек или сила не би могъл да отнеме живота им. Тяхната кончина означава само край на физическия им живот. Ако ти липсват и копнееш за тях или се срамуваш от себе си заради чувствата си, не бива да изпитваш нито едно от тези неща и не е необходимо да ги изпитваш. Те са си отишли от този свят, така че тъгуването по тях е излишно. Не е ли така? Ако си мислиш: „Дали липсвах на родителите си през всичките тези години? Колко ли повече са страдали заради това, че не бях до тях и не показвах синовна почит към тях в продължение на толкова много години? През всичките тези години все ми се искаше да мога да прекарам няколко дни с тях, никога не съм очаквал, че ще си отидат толкова скоро. Чувствам се тъжен и виновен“. Не е нужно да мислиш по този начин. Смъртта им няма нищо общо с теб. Защо няма нищо общо с теб? Защото, дори и да си проявявал синовна почит към тях или да си ги придружавал, това не е задължението или задачата, която Бог ти е дал. Бог е отредил колко щастие и колко страдания ще донесеш на родителите си — това няма абсолютно нищо общо с теб. Те няма да живеят по-дълго поради това, че си с тях, нито ще живеят по-кратко поради това, че си далеч от тях и не можеш често да бъдеш с тях. Бог е отредил колко дълго ще живеят и това няма нищо общо с теб. Затова ако през живота си научиш, че родителите ти са починали, не е нужно да се чувстваш виновен. Трябва да подходиш към този въпрос по правилния начин и да го приемеш“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). „Можеше ли да предотвратиш разболяването им, ако не беше напуснал дома си, за да изпълняваш своя дълг на друго място, и ако беше останал до тях? (Не.) Можеш ли да контролираш дали родителите ти ще живеят, или ще умрат? Можеш ли да контролираш дали са богати, или бедни? (Не.) Каквато и болест да сполети родителите ти, причината няма да е в това, че са били много изтощени от отглеждането ти или че си им липсвал, и най-вече няма да се разболеят от някоя от тези тежки, сериозни и вероятно фатални болести заради теб. Това е тяхната съдба и тя няма нищо общо с теб. Колкото и синовна почит да имаш, в най-добрия случай ще можеш малко да облекчиш телесните им страдания и бремето им. Има ли нещо общо с теб обаче това кога и от каква болест ще се разболеят и кога и къде ще умрат? Не, няма. Нима няма да се разболеят, ако имаш синовна почит, ако не си безразличен неблагодарник и цял ден прекарваш с тях и бдиш над тях? Нима няма да умрат? Ако ще се разболяват, няма ли да се разболеят така или иначе? Ако ще умират, няма ли да умрат така или иначе? Не е ли така?“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че кога човек се ражда, кога умира и каква е продължителността на живота му — всичко това е част от Божието върховенство и предопределение. Кога и как умират родителите ни също е нещо, което Бог подрежда и управлява. Не гледах на нещата въз основа на Божиите слова и не признавах Неговото върховенство. Мислех си, че ако не си бях тръгнала, за да изпълнявам дълга си, може би щях да се погрижа за родителите си и да им осигуря медицинско лечение, когато се разболяха, и че по този начин те можеше да поживеят още няколко години и да не умрат толкова скоро. Възгледите ми по тези въпроси бяха същите като на невярващ и идентични с възгледите на неверник. Спомних си, че преди, когато родителите ми бяха болни, се прибирах вкъщи, за да ги видя, но можех само да им предложа няколко утешителни думи, да ги посъветвам да се грижат за себе си и да им дам малкото пари, с които разполагах, за да си купят лекарства. Но болестите им не се подобряваха и аз не можех да облекча страданията им. Когато прочетох конкретно тези Божии слова: „Каквато и болест да сполети родителите ти, причината няма да е в това, че са били много изтощени от отглеждането ти или че си им липсвал, и най-вече няма да се разболеят от някоя от тези тежки, сериозни и вероятно фатални болести заради теб. Това е тяхната съдба и тя няма нищо общо с теб“. най-накрая разбрах, че смъртта на родителите ми няма нищо общо с мен и че след изтичането на живота им те трябваше да напуснат този свят в предопределения от Бог момент. Това беше тяхната съдба. Спомних си как майка ми беше казала, че баща ми няколко пъти е бил изпращан в болница в критично състояние за животоспасяващо лечение и всички смятали, че скоро ще умре, но в крайна сметка оцелявал. Много хора остават до родителите си и се грижат за тях в продължение на години, но въпреки това не могат да предотвратят смъртта им когато се разболеят. Никакво количество пари не може да ги спаси. Видях, че Бог има върховенство над съдбата на всеки човек и че дори и да бях до родителите си, за да се грижа за тях, те пак щяха да се разболеят от това, което им е било писано, и колкото и пари да бях похарчила за лечението им, те нямаше да спасят живота им. Освен това и двамата ми родители бяха над шейсетгодишни, а баща ми страдаше от астма от няколко години, разчиташе на лекарства, за да преживява всеки ден, и изпитваше силни болки. Сега, след като почина, той вече не страдаше от болестта, което бе някакво облекчение за него. С тези мисли в главата почувствах известно облекчение, състоянието ми малко се подобри и започнах да изпълнявам дълга си нормално.

Един ден, докато излизах да изпълнявам дълга си, видях в автобуса възрастна двойка приблизително на същата възраст като родителите ми и отново се сетих за тях и за това, че те са починали и вече не са на този свят като мен. Като си помислих за това, очите ми се напълниха със сълзи, и изпаднах в наистина мрачно състояние. По-конкретно, на Нова година отново се сетих за родителите си и почувствах, че ми липсва синовна почит, тъй като не можах да им осигуря комфортен живот. Това беше препятствие, което просто не можех да преодолея, и се чувствах толкова дълбоко задължена към тях. Знаех, че състоянието ми е погрешно, и се помолих на Бог: „Боже, родителите ми починаха и аз знам, че това са Твоите върховенство и подредби, но пак не мога да се избавя и виждам, че живея във вина и самообвинения. Моля Те, помогни ми да разреша състоянието си“.

След това прочетох един откъс от Божиите слова: „Що се отнася до справянето с очакванията на родителите, ясно ли е какви принципи трябва да следват хората и от какво бреме трябва да се избавят? (Да.) И така, какво точно е бремето тук, което хората носят? Те трябва да слушат родителите си и да ги оставят да водят добър живот. Всичко, което правят родителите им, е за тяхно добро и за да имат синовно отношение, хората трябва да правят каквото кажат родителите им. Освен това, като възрастни, те трябва да правят някои неща за своите родители, да се отплащат за добротата им, да се отнасят синовно към тях, да ги придружават, да не ги натъжават или разочароват, да не ги огорчават и да правят всичко по силите си, за да сведат до минимум тяхното страдание или дори напълно да го отстранят. Ако не можеш да постигнеш това, ти си неблагодарен, не проявяваш синовна отговорност, заслужаваш да те удари гръм и другите да те отритнат. Ти си лош човек. Това ли е твоето бреме? (Да.) Тъй като тези неща са бреме за хората, те трябва да приемат истината и да се изправят срещу тях, както е редно. Само чрез приемане на истината можеш да промениш това бреме и тези погрешни мисли и възгледи и да се избавиш от тях. Ако не приемеш истината, има ли друг път, по който да поемеш? (Не.) Следователно, независимо дали става въпрос за избавяне от бремето на семейството или на плътта, всичко започва с приемане на правилните мисли и възгледи и с приемане на истината. Когато започнеш да приемаш истината, тези погрешни мисли и възгледи у теб постепенно ще бъдат сринати, разпознати и прозрени, след което постепенно ще бъдат отхвърлени. В процеса на сриването и разпознаването на тези погрешни мисли и възгледи и след това на избавянето от тях и отхвърлянето им постепенно ще промениш отношението и подхода си към тези въпроси. Тези мисли, които идват от човешката ти съвест или от чувствата ти, постепенно ще отслабнат. Те вече няма да те безпокоят или да те обвързват дълбоко в ума ти, няма да контролират живота ти или да му влияят, нито ще пречат на изпълнението на твоя дълг. Например, ако си приел правилните мисли и възгледи и си приел този аспект на истината, когато чуеш вестта за смъртта на родителите си, просто ще пролееш сълзи, без да мислиш как през тези години не си се отплатил за добротата, с която са те отгледали, как си им причинил толкова много страдание, как изобщо не си им се отблагодарил или как не си им позволил да водят добър живот. Повече няма да се обвиняваш за тези неща, а по-скоро ще покажеш нормален израз, произтичащ от потребностите на нормалните човешки чувства. Ще пролееш сълзи и след това ще потъгуваш по тях. Скоро тези неща ще станат естествени и нормални и бързо ще се потопиш в нормалния живот и в изпълнението на дълга си. Този въпрос няма да те притеснява. Ако обаче не приемеш тези истини, когато чуеш вестта за кончината на родителите си, ще плачеш неспирно. Ще изпитваш съжаление към родителите си за това, че през целия им живот не им е било лесно и че са отгледали дете като теб, което не изпълнява синовната си отговорност, че когато са били болни, не си ги гледал на легло, и когато са умрели, не си плакал на погребението им, нито си спазвал траур. Че не си оправдал надеждите им, разочаровал си ги и не си им позволил да водят добър живот. Дълго ще живееш с това чувство за вина и винаги, когато си помислиш за това, ще плачеш и ще изпитваш тъпа болка в сърцето си. Всеки път, когато се сблъскаш с обстоятелства или хора, събития и неща, свързани с тях, ще реагираш емоционално. Това чувство за вина може да те съпътства до края на живота ти. Каква е причината за това? Тя е, че никога не си приемал истината или правилните мисли и възгледи като свой живот. Вместо това старите ти мисли и възгледи са продължили да властват над теб и да влияят върху живота ти. По този начин ще прекараш остатъка от живота си в болка поради кончината на родителите си. Това продължително страдание ще има последствия, които значително надхвърлят лекото неразположение на плътта. То ще засегне живота ти, отношението ти към изпълняването на твоя дълг, отношението ти към делото на църквата, отношението ти към Бог, както и отношението ти към всеки човек или въпрос, който докосва душата ти. Може и да се обезсърчиш и обезкуражиш по отношение на още въпроси, да станеш унил и пасивен, да изгубиш вяра в живота, да изгубиш ентусиазъм и мотивация за всичко и т.н. След време въздействието няма да се ограничава до обикновеното ти ежедневие. То ще повлияе и на отношението ти към изпълняването на твоя дълг и към пътя, по който поемаш в живота. Това е много опасно. Последствието от тази опасност може да е, че не си в състояние задоволително да изпълняваш дълга си на сътворено същество, и дори може да спреш да изпълняваш дълга си по средата или да затаиш в себе си настроение и отношение на съпротива към дълга, който изпълняваш. Накратко, с течение на времето това положение неизбежно ще се влоши и ще стане причина твоето настроение, емоциите и манталитетът да се развият в зловредна посока. Разбираш ли? (Да.)“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (16)). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че бях живяла в болка и вина, защото бях възприела традиционните идеи на Сатана като „Синовната почит е добродетел, която трябва да се цени повече от всичко останало“, „Трябва да се грижиш за родителите си в старостта им и да ги гледаш до края на живота им“ и „Човек, който няма синовно отношение, е по-нисш и от звяр“. Вярвах, че да имаш синовно отношение към родителите си, да се грижиш за тях в старостта им и да ги гледаш до края на живота означава, че си човек със съвест и човешка природа. и че ако човек не прави тези неща, той е безсъвестен и лишен от човешка природа, така че сърцето ми бе изпълнено с вина и чувствах заклеймяване и безпокойство в съвестта си. След като научих за смъртта и на двамата си родители, си помислих колко трудно им е било да ме отгледат и колко много бяха пожертвали заради мен, а аз не им бях осигурила комфорт в старините им, нито се бях грижила за тях, когато бяха болни, и дори не ги бях видяла за последно, преди да починат. Продължавах да чувствам, че нямах синовна почит, че не бях изпълнила синовния си дълг и че заради това ще бъда заклеймена и отритната от другите, и затова не можех да си простя. Считах, че идеи като: „Синовната почит е добродетел, която трябва да се цени повече от всичко останало“, „Трябва да се грижиш за родителите си в старините им и да бъдеш до тях до края на живота им“ и „Човек, който няма синовна почит, е по-нисш и от звяр“ са положителни неща, но не гледах на нещата според Божието слово. В действителност Бог преценява дали човек има съвест и човешка природа въз основа на това дали може да изпълни дълга си като сътворено същество и да Го удовлетвори. Ако човек може да се отрече от всичко, за да отдава всичко на Бог и да изпълнява дълга си като сътворено същество, такъв човек е предан на Бог и притежава голяма съвест и човешка природа. И обратно, ако човек изостави дълга си, за да прояви синовна почит, дори да се грижи много добре за родителите си и всички да възхваляват синовната му почит, такъв човек живее за своите плътски чувства, той е егоист, достоен за презрение и лишен от човешка природа. Мислех си за светците в историята, които са се отрекли от семействата и работата си, за да проповядват Господното евангелие. За да доведат хората при Бог и да им позволят да получат Неговото спасение, те напускали родината и семейството си. В очите на хората те изглеждали безчувствени заради това, че не се грижели за семействата си и не проявявали синовно отношение към родителите си, но в Божиите очи те са изпълнили дълга си като сътворени същества и са притежавали съвест и човешка природа. Делата им са били възпоменавани от Бог. Аз следвах правилния път на вярата в Бог, страдах от преследването на Компартията и не можех да се върна у дома. Неспособността ми да се грижа за родителите си се дължеше на обстоятелствата, а не на липса на синовна почит или съвест от моя страна. Независимо как семейството ми гледаше на мен или колко ме упрекваха невярващите, пътят, по който вървях, не беше погрешен. Не е важно как другите гледат на мен; важното е дали мога да получа Божието одобрение. Това е най-важното. Живеех в състояние на задълженост и вина заради смъртта на родителите си, таях оплаквания и непокорство спрямо Бог и не бях предана в изпълнението на дълга си. Що за човешка природа или съвест имах? Бог ми беше дал живот, бдеше над мен и ме закриляше, предоставяше ресурс за всичките ми нужди, а аз пак се оплаквах от Него. Неспособността ми да различавам доброто от злото наистина бе отвъд всякакъв разум! Като осъзнах тези неща, аз се помолих на Бог: „Боже, не искам да живея в болката от смъртта на родителите си, искам да се покая пред Теб“.

По-късно прочетох един откъс от Божиите слова: „Нека разгледаме въпроса за това, че твоите родители са те родили. Кой е избрал да се родиш — ти или родителите ти? Кой кого е избрал? Ако го погледнеш от Божия гледна точка, отговорът е: нито един от вас. Нито ти си избрал да се родиш, нито родителите ти са избрали те да те родят. Ако погледнеш корена на този въпрос, това е отредено от Бог. Засега ще оставим тази тема настрана, тъй като този въпрос се разбира от хората лесно. От твоя гледна точка ти си роден от родителите си пасивно, без да имаш никакъв избор по въпроса. От гледна точка на твоите родители те са те родили по собствена независима воля, нали? С други думи, като оставим настрана Божието предопределение, когато става въпрос за раждането ти, твоите родители са тези, които са имали цялата власт. Те са избрали да те родят и са имали последната дума. Ти не си избрал да те родят, пасивно си бил роден от тях и не си имал никакъв избор по въпроса. Затова, след като твоите родители са имали цялата власт и те са избрали да те родят, те имат задължението и отговорността да те възпитат, да те отгледат до пълнолетие, да ти осигурят образование, храна, дрехи и пари — това е тяхна отговорност и задължение и е това, което те трябва да правят. При положение, че винаги си бил пасивен през периода, в който са те отглеждали, ти не си имал право на избор — трябвало е да бъдеш отгледан от тях. Тъй като си бил млад, не си имал способността да се отгледаш сам, не си имал друг избор, освен пасивно да бъдеш отгледан от родителите си. Бил си отгледан по начина, по който родителите ти са избрали, и ако са ти давали хубава храна и напитки, значи си ял и пил хубава храна и напитки. Ако родителите ти са ти осигурили жизнена среда, в която си оцелявал с плява и диви растения, тогава си оцелял с плява и диви растения. Във всеки случай, когато си бил отглеждан, ти си бил пасивен, а родителите ти са изпълнявали отговорността си. Все едно родителите ти да се грижат за цвете. Щом искат да се грижат за цвете, те трябва да го торят, да го поливат и да се погрижат да получава слънчева светлина. И така, що се отнася до хората, независимо дали родителите ти са те отгледали педантично и дали са полагали големи грижи за теб, те във всеки случай просто са изпълнявали отговорността и задължението си. Каквато и да е причината, поради която са те отгледали, това е била тяхна отговорност — щом са те родили, трябва да поемат отговорност за теб. Като се има предвид това, дали всичко, което родителите ти са направили за теб, може да се счита за доброта? Не може, нали? (Точно така.) Това, че родителите ти изпълняват отговорността си към теб, не се счита за доброта. В такъв случай счита ли се за доброта това да изпълняват своята отговорност към цвете или растение, като го поливат и торят? (Не.) Това е още по-далеч от добротата. Цветята и растенията растат по-добре навън — ако са засадени в земята, те процъфтяват на вятъра, слънцето и дъждовната вода. Когато са засадени в саксия на закрито, те не растат толкова добре, колкото навън, но където и да са, те са живи, нали? Бог го е постановил, независимо къде се намират. Ти си жив човек, а Бог поема отговорност за всеки живот, като му дава възможност да оцелее и да следва закона, който спазват всички сътворени същества. Но като личност ти живееш в средата, в която те отглеждат твоите родители, затова трябва да растеш и да преживяваш в тази среда. Това, че живееш в тази среда, в по-широк план се дължи на Божията повеля, а в по-тесен — на твоите родители, които те отглеждат, нали? Във всеки случай родителите ти изпълняват отговорност и задължение, като те отглеждат. Да те отглеждат, докато станеш възрастен човек, е тяхна отговорност и задължение и не може да се нарече доброта. Ако не може да се нарече доброта, не е ли тогава нещо, от което трябва да се ползваш? (Така е.) Това е вид право, от което би трябвало да се ползваш. Родителите ти трябва да те отглеждат, защото преди да достигнеш пълнолетие, твоята роля е на дете, което се възпитава. Следователно родителите ти просто изпълняват един вид отговорност към теб и ти само я приемаш, но определено не получаваш милост или доброта от тях. Раждането на деца и грижата за тях, размножаването и отглеждането на следващото поколение е вид отговорност на всяко живо същество. Например, след като създадат потомство, птиците, кравите, овцете и дори тигрите трябва да се грижат за него. Няма живи същества, които да не отглеждат потомството си. Възможно е и да има някои изключения, но не са много. Това е естествен феномен в съществуването на живите същества, това е техен инстинкт и не може да се приписва на добротата. Те просто спазват закон, който Създателят е определил за животните и за хората. Следователно това, че родителите ти те отглеждат, не е вид доброта. Въз основа на това може да се каже, че родителите ти не са твои кредитори. Те изпълняват своята отговорност към теб. Колкото и усилия да са положили и колкото и пари да са похарчили за теб, те не бива да търсят отплата от теб, защото това е тяхна отговорност като родители. Щом е отговорност и задължение, трябва да се изпълнява безвъзмездно и не бива да искат отплата“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че щом са ме родили, е било тяхна отговорност и задължение да ме отгледат, и това не може да се смята за доброта. Не бях разбрала истината и смятах грижите и възпитанието на родителите си за доброта, мислех, че те са дали толкова много за мен и бяха добри към мен, така че аз трябваше да им се отплатя за добротата им. Когато родителите ми се разболяха, аз не се върнах, за да се грижа за тях, а когато починаха, дори не ги видях за последен път. Чувствах се дълбоко задължена на родителите си, но след като прочетох Божиите слова, осъзнах, че от родителите се очаква да отглеждат децата до зряла възраст. Това е тяхна отговорност. Точно както човек, който се грижи за растение в саксия, има отговорността да го полива и наторява и това не се счита за доброта. Добротата на моите родители и всичко, което правеха за мен, произтичаше от Божието върховенство и подредба и аз трябваше да приема това като нещо от Бог. Не дължах нищо на родителите си, нито трябваше да им се отплащам или да компенсирам за нещо. След като разбрах това, болката в сърцето ми донякъде намаля.

Що се отнася до това как да гледам на родителите си, намерих път в Божиите слова. Прочетох тези Божии слова: „Родителите ти не са твои кредитори — тоест не бива винаги да мислиш как трябва да им се отплатиш само защото са те отглеждали толкова дълго. Ако не си в състояние да им се отплатиш, ако нямаш шанса или подходящите обстоятелства да им се отплатиш, винаги ще се чувстваш тъжен и виновен до такава степен, че дори ще се натъжаваш всеки път, когато видиш някого с неговите родители, когато го видиш да се грижи за тях или да прави някои неща, за да прояви синовна почит към тях. Бог е отредил родителите ти да те отгледат, за да имаш възможност да пораснеш до пълнолетие, а не за да им се отплащаш през целия си живот. Имаш отговорности и задължения, които трябва да изпълниш в този живот, път, по който трябва да поемеш, и имаш свой собствен живот. В този живот не бива да влагаш цялата си енергия в отплата за добротата на родителите си. Това е просто нещо, което те придружава в твоя живот и по житейския ти път. По отношение на човешката природа и емоционалните връзки това е нещо неизбежно. Що се отнася обаче до това какви отношения си обречен да имаш с родителите си, дали ще можете да живеете заедно до края на живота ти, или ще бъдете разделени и няма да сте свързани от съдбата, това зависи от устроеното и подреденото от Бог. Ако Бог е устроил и подредил през този живот да бъдеш на различно място от родителите си, да си много далеч от тях и да не можете често да живеете заедно, тогава изпълнението на твоите отговорности към тях за теб е просто вид стремление. Ако Бог ти е подредил да живееш много близо до родителите си в този живот и да можеш да останеш до тях, тогава това да изпълниш част от отговорностите си към своите родители и да проявиш известна синовна почит към тях са неща, които би трябвало да правиш в този живот — тук няма нищо, което може да се критикува. Но ако си на различно място от родителите си и нямаш възможността или подходящите обстоятелства да проявиш синовна почит към тях, тогава не е нужно да го смяташ за нещо срамно. Не бива да се срамуваш да погледнеш родителите си в очите, защото не си в състояние да проявиш синовна почит към тях — просто обстоятелствата ти не го позволяват. Като тяхно дете трябва да разбереш, че родителите ти не са твои кредитори. Има много неща, които трябва да направиш в този живот, и това са все неща, които едно сътворено същество трябва да върши и които са ти поверени от Създателя, и те нямат нищо общо с твоята отплата за добротата на родителите ти. Проявата на синовна почит към тях, да им се отплащаш и отблагодаряваш за тяхната доброта — тези неща нямат нищо общо с твоята мисия в живота. Може и да се каже, че не е необходимо да проявяваш синовна почит към родителите си, да им се отплащаш или да изпълняваш някоя от отговорностите си към тях. Нека го кажа ясно, можеш да правиш част от това и да изпълняваш част от отговорностите си, когато обстоятелствата го позволяват. Когато не го позволяват, не е нужно да настояваш да го правиш. Не е нещо ужасно да не можеш да изпълниш отговорността си да проявиш синовна почит към своите родители, а просто донякъде противоречи на съвестта ти, на човешкия морал и на човешките представи. Ала поне не противоречи на истината и Бог няма да те заклейми за това. Когато разбереш истината, съвестта ти няма да се чувства укорявана заради това. Сега, след като разбрахте този аспект на истината, сърцата ви не се ли чувстват уверени? (Така е.)“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че родителите ми не бяха мои кредитори. Божието предопределение да се родя в последните дни не е да се отплатя на родителите си или да проявя синовно отношение към тях, а да осъществя мисията, която трябва да изпълня, а именно да изпълнявам дълга си на сътворено същество — ето това трябва да правя като човек. Синовната почит трябва да бъде според условията на всеки човек. Ако това не отлага изпълнението на дълга, човек може да посещава родителите си и да изпълнява задълженията на дете. Но ако няма възможност да бъде до родителите си, за да се грижи за тях, докато е навън и изпълнява дълга си, не е необходимо да се чувства задължен или виновен. В критични моменти дългът трябва да бъде с предимство. Това бе особено очевидно, след като прочетох Божиите слова, които гласят: „Като членове на човешката раса и благочестиви християни, всички ние носим отговорността и задължението да отдадем умовете и телата си за изпълнението на Божието поръчение, тъй като цялото ни битие идва от Бог и съществуваме благодарение на Божието върховенство. Ако умовете и телата ни не са посветени на Божието поръчение и на справедливата кауза на човечеството, тогава душите ни ще се чувстват засрамени пред онези, които станаха мъченици за Божието поръчение, и още по-засрамени пред Бог, който ни дава всичко“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Приложение 2: Бог господства над съдбата на цялото човечество). Бог е източникът на човешкия живот. Животът ми е даден от Бог и това, че днес съм жива, също се дължи на Божията грижа и закрила. Да изпълнявам дълга си на сътворено същество днес, е моя отговорност и задължение. Сега, когато разбирам това, мога да гледам правилно на смъртта на родителите си.

Въпреки че все още понякога мисля за родителите си, това вече не ме възпира и мога да се съсредоточа върху изпълнението на дълга си. Именно Божиите слова ме напътстваха да разбера как правилно да гледам на смъртта на родителите си и да науча принципите за практикуване за това как да гледам на родителите си. Вече изплувах от мъката си. Благодаря за Божието спасение!