От Ли Ишун, Китай

Когато за първи път открих Бог, бях много пламенна, а два месеца по-късно започнах да изпълнявам дълг, свързан с общи въпроси. По-късно поех дълг на домакин и въпреки че бях заета с всевъзможни задачи, никога не се оплаквах от трудностите или изтощението. Вярвах, че за да бъда спасена, трябва да подготвя повече добри дела, да търпя повече страдания и да плащам цена в дълга си. Две години по-късно, през 2007 г., бях избрана за църковен водач и положих допълнителни усилия, като се отдадох още повече. Не можех да карам колело, затова ходех пеш на сбирки на места, където нямаше удобен транспорт. Не се чувствах уморена, сякаш имах безкрайна енергия. Чувствах, че Бог наблюдава моите усилия и че в бъдеще ще възнагради жертвите ми с добра крайна цел. По-късно активно сътрудничих по всеки дълг, които църквата бе уредила, и въпреки че старостта ми създаваше някои истински трудности, тези неща никога не ме възпираха.

През 2017 г., когато бях на 76 години, водачите уредиха да върша работа по пречистването в църквата. Бях много щастлива, защото чувствах, че дори и на моята възраст все още имам възможност да изпълнявам дълга си, което беше истинска Божия благодат и възхвала! Казах си да ценя тази възможност да изпълнявам дълга си. По това време бях доста заета в дълга си и обикновено си лягах късно, но не се чувствах уморена. Един ден през 2019 г. внезапно се почувствах замаяна и получих задух, докато вървях. След преглед в болницата бях диагностицирана с високо кръвно налягане и сърдечно заболяване и лекарят ме посъветва да бъда приета в болницата за лечение. Почувствах се неспокойна, като си помислих: „Престоят в болницата не продължава само един-два дни. Ако ме приемат в болницата, водачите определено ще трябва да намерят някой друг, който да поеме дълга ми. Така няма ли да загубя шанса си да изпълнявам този дълг? На моята възраст, с моите здравословни проблеми, няма да мога да изпълнявам друг дълг. Ако ме изпишат и мога да бъда домакиня само на малки групови сбирки, какви добри дела ще мога да извърша с такъв тривиален дълг? Как ще бъда спасена без добри дела? Не, категорично не мога да се откажа от дълга си, за да бъда приета за лечение. Освен това, ако Бог ме види да упорствам в дълга си въпреки болестта ми, Той със сигурност ще ме защити“. Побързах да кажа: „Няма да остана в болницата, просто ще се прибера вкъщи и ще се лекувам с лекарства“. След това продължих да изпълнявам дълга си както обикновено всеки ден.

Една вечер две години по-късно изведнъж усетих остра пронизваща болка от кръста към бедрата ми. На следващия ден дъщеря ми ме заведе в болницата за преглед и бях диагностицирана с фрактура на гръбначния стълб вследствие на остеопороза. Главата ми бучеше и сякаш небето се стовари върху мен. Усетих как сърцето ми препуска и силата ме напуска. Седнах на един стол с неописуема болка в сърцето си, без да знам как да се изправя срещу тази реалност. Помислих си: „От толкова години вярвам в Бог и макар че не съм изпитвала големи трудности в дълга си, преживях множество малки трудности. Освен това как може тази болест изведнъж да ме сполети, след като в момента изпълнявам дълга си? Възможно ли е Бог да използва това, за да ми попречи да изпълнявам дълга си?“. Почувствах се напълно опустошена. Тогава си помислих: „Дори и да се възстановя от това заболяване в бъдеще, на моята възраст няма да мога да изпълнявам никакъв значим дълг. В най-добрия случай ще мога просто да бъда домакиня на сбирки. Няма да мога да страдам или да отдавам всичко, така че какви добри дела биха произлезли от изпълнението на дълга ми по този начин? Наистина завиждам на по-младите братя и сестри, които могат да изпълняват всякакъв дълг. Колко прекрасно би било, ако можех просто да върна времето назад с няколко десетилетия! Защо Бог не позволи да се родя няколко десетилетия по-късно?“. Когато се прибрах вкъщи, можех само да лежа и трябваше да се раздвижвам лека-полека. Не можех да изпълнявам никакъв дълг. Когато сестрите идваха, ми беше трудно дори да отварям вратата. Чувствах се наистина негативно и си помислих: „Нима съм станала безполезна? Вярвах в Бог толкова години, винаги изпълнявах дълга си, страдах и отдавах всичко. Някога вярвах, че мога да бъда спасена, но не съм си и представяла, че ще стана безполезна и неспособна да изпълнявам какъвто и да било дълг“. От тези мисли сърцето ми се сви. Живеех в състояние на негативност и сърцето ми не можеше да намери мир пред Бог. Духът ми стана наистина мрачен. Така че се помолих на Бог: „Боже, откакто се разболях и не мога да изпълнявам дълга си, се чувствам доста унила. Непрекъснато се притеснявам, че не мога да бъда спасена, и не знам какъв аспект от истината трябва да потърся, за да разреша това. Моля Те, просветли ме и ме напътствай да разпозная проблемите си“.

По-късно прочетох някои Божии слова: „Сред братята и сестрите има и възрастни хора, между 60 и 80-90 годишни, които също изпитват някои затруднения поради напредналата си възраст. Въпреки възрастта, мисленето им не е непременно така правилно или разумно, а идеите и възгледите им не непременно отговарят на истината. Тези възрастни хора също имат проблеми и все се тревожат: „Здравето ми вече не е толкова добро и дългът, който мога да изпълнявам, е ограничен. Дали Бог ще си спомни за мен, ако изпълня само този малък дълг? Понякога се разболявам и имам нужда някой да се грижи за мен. Когато няма кой да се грижи за мен, не съм в състояние да изпълнявам дълга си, така че какво мога да направя? Аз съм стар и не запомням Божиите слова, когато ги чета, а и ми е трудно да разбера истината. Когато разговарям за истината, говоря объркано и нелогично, и нямам никакви преживявания, които да си струва да споделя. Стар съм вече и нямам достатъчно енергия, зрението ми не е много добро и нямам сили. Всичко ме затруднява. Не само че не мога да изпълнявам дълга си, но и лесно забравям и обърквам разни неща. Понякога се обърквам и създавам проблеми на църквата и на моите братя и сестри. Искам да постигна спасение и да се стремя към истината, но е много трудно. Какво мога да направя?“. Когато мислят за тези неща, те започват да се терзаят и си мислят: „Защо започнах да вярвам в Бог едва на тази възраст? Защо не съм като хората, които са на 20-30 години, или дори като онези на 40-50 години? Защо се натъкнах на Божието дело едва сега, когато съм толкова стар? Не че съдбата ми е лоша, поне попаднах на Божието дело. Съдбата ми е добра и Бог е добър към мен! Има само едно нещо, от което не съм доволен, и то е, че съм твърде стар. Нито паметта ми е много добра, нито здравето ми е толкова добро, но имам силно сърце. Просто тялото ми не ме слуша и ми се доспива, след като послушам известно време на събиранията. Понякога затварям очи, за да се моля, и заспивам, а умът ми се лута, когато чета Божиите слова. След като почета малко, ми се доспива и задрямвам, а думите не проникват в съзнанието ми. Какво мога да направя? Дали при такива практически трудности все още съм способен да се стремя към истината и да я разбирам? Ако не е така и ако не съм способен да практикувам в съответствие с истините принципи, тогава дали цялата ми вяра няма да е напразна? Няма ли това да означава, че не мога да бъда спасен? Какво мога да направя? Толкова съм притеснен! […]“. … не става дума за това, че възрастните хора няма какво да направят, нито че не са способни да изпълняват дълга си, камо ли за това, че не са в състояние да се стремят към истината — много неща могат да направят. Различните ереси и заблуди, които си натрупал през живота си, както и различните традиционни идеи и представи, невежи, упорити, консервативни, неразумни и изопачени неща, които си събрал, са се натрупали в сърцето ти и трябва да отделиш още повече време от младите, за да ги изровиш, анализираш и разпознаеш. Не става дума за това, че няма какво да правиш или че трябва да скърбиш, да се безпокоиш и да се тревожиш, когато не знаеш какво да правиш — това нито е твоя задача, нито твоя отговорност. На първо място, възрастните хора трябва да имат правилно мислене. Макар да си на години и физически да си относително остарял, трябва да имаш младежко мислене. Макар да остаряваш, мисленето ти да се забавя и паметта ти да е слаба, ако все още можеш да се опознаваш, да разбираш словата, които изричам, и да разбираш истината, това доказва, че не си стар и че не ти липсва заложба. Ако човек е над 70 годишен, но не е способен да разбере истината, това показва, че духовният му ръст е твърде малък и не е в състояние да се справи със задачата. Следователно възрастта няма значение, когато става дума за истината“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). След като прочетох Божиите слова и размислих върху състоянието си, осъзнах, че то е точно както Бог беше разобличил, и се почувствах засрамена и смутена. В продължение на много години вярвах в Бог и се съсредоточавах върху външните дела, вместо да влагам усилия в истината, и нямах ясно разбиране за истините относно това как Бог работи, за да спаси хората. Когато се разболях, поквареният ми нрав и погрешните ми, предубедени мисли и възгледи бяха изцяло разобличени. Докато бях здрава, без да ме сполитат болести и бедствия, всеки ден изпълнявах дълга си като всеки млад човек и се чувствах наистина щастлива. С възрастта различни болести се нижеха една след друга и постоянно се тревожех кога ще се разболея и няма да мога да изпълнявам дълга си. Често се притеснявах и разочаровах, като тънех в негативни емоции. По-късно, когато се разболях и не можех да изпълнявам дълга си, напълно се сринах и дори разбрах погрешно Бог, като мислех, че Той иска да ме отстрани и че вече няма да ме спаси, затова не можех да се изправя и живеех в негативно състояние. Сега разбрах, че макар да бях стара и болна и да не можех да изпълнявам дълга си, умът ми все още беше ясен, все още можех да възприема Божиите слова и все още можех да търся истината, за да разреша покварения си нрав. Под напътствието на Божиите слова придобих вяра. Тихо си казах, че докато съм жива, трябва да се възползвам от тази ограничена възможност да се стремя към истината и да я използвам, за да променя предубедените и погрешни мисли и възгледи в себе си. Помолих се на Бог: „Боже, когато можех да отдавам всичко в дълга си преди, чувствах, че наистина се стремя към истината, но сега, след като се разболях, развих погрешни разбирания и се натоварих прекомерно с негативизъм. Каква точно е причината за това? Моля Те, просветли ме и ме напътствай, за да мога да си науча урока“.

Прочетох два откъса от Божиите слова: „Всеки, който започне да вярва в Бог, е готов да приеме само Божията благодат, благословия и обещания и е склонен да приеме само Неговата благосклонност и съчувствие. Никой обаче не очаква и не се подготвя да приеме Божия съд и наказание, Неговите изпитания, облагородяване или лишения, и нито един човек не се подготвя за това да приеме Божия съд и наказание, лишенията или проклятията Му. Тези отношения между Бог и човека нормални ли са, или ненормални? (Ненормални.) Защо казвате, че са ненормални? Какво не им достига? Не им достига това, че хората не притежават истината. Това е така, защото хората имат твърде много представи и фантазии, постоянно разбират Бог погрешно и не поправят тези неща с търсене на истината, а така най-вероятно ще се появят проблеми. По-специално, хората вярват в Бог в името на това да бъдат благословени. Те искат само да сключат сделка с Бог и искат разни неща от Него, но не се стремят към истината. Това е много опасно. Щом се натъкнат на нещо, което не съвпада с техните представи, те веднага започват да имат представи, да се оплакват и да имат погрешни разбирания по отношение на Бог, а могат и дори да стигнат дотам да Го предадат. Сериозни ли са последиците от това? По какъв път вървят повечето хора във вярата си в Бог? Макар и да сте слушали толкова много проповеди и да чувствате, че сте разбрали доста истини, в действителност все още вървите по пътя на вярата в Бог само за да ядете от самуните до насита“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (11)). „Хората вярват в Бог, за да бъдат благословени, възнаградени, увенчани. Нима това не съществува в сърцето на всеки? Факт е, че е така. Въпреки че хората не говорят често за това и дори прикриват мотивите и желанието си да получат благословии, това желание и този мотив винаги са били непоклатими дълбоко в сърцата им. Колкото и духовна теория да разбират хората, каквито и знания от преживявания да имат, какъвто и дълг да могат да изпълнят, колкото и страдания да понасят и каквато и цена да плащат, те никога не се отказват от мотивацията за благословии, скрита дълбоко в сърцата им, и винаги мълчаливо се трудят в нейна полза. Нима това не е заровено най-дълбоко в сърцата на хората? Как бихте се чувствали без тази мотивация да получавате благословии? С каква нагласа бихте изпълнявали дълга си и бихте следвали Бог? Какво би станало с хората, ако тази скрита в сърцата им мотивация да получават благословии бъде премахната? Възможно е много хора да станат негативни, а някои да се демотивират да изпълняват дълга си. Те ще загубят интерес към вярата си в Бог, сякаш душата им е изчезнала. Те ще изглеждат така, сякаш сърцето им е било отнето. Затова казвам, че мотивацията за благословии е нещо, което се таи дълбоко в сърцата на хората“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Шест показателя за израстване в живота). Това, което Бог разобличи, беше моето истинско състояние. През дългите години на вяра в Бог отдаването и страданията ми бяха водени от желанието ми да придобия благословии. Гледах на моите жертви и отдаване като на разменни монети, които да заменя за навлизане в царството. Вярвах, че колкото повече страдание понасях, колкото по-голяма цена плащах и колкото повече добри дела подготвях, толкова по-годна бях за спасение. Затова се съсредоточих върху страданието и отдаването в моя дълг, но когато се разболях и вече не можех да изпълнявам дълга си, изведнъж се сринах. Това наистина разкри точната ми същност. Когато имаше някаква изгода, бях в състояние да захвърля всичко, да понасям трудности, да плащам цена и да отдавам всичко, но когато надеждата ми за получаване на благословии изчезна, аз се отказах от себе си и в миг всички мои погрешни разбирания и оплаквания изплуваха. Видях, че изпълнявам дълга си само за да придобия благословии, като се отнасях към моите усилия, страдание и отдаване като към средство за преговори с Бог. Наистина бях достойна за презрение! Постъпките ми не само накараха Бог да ме мрази и ненавижда, но и ме отвратиха от мен самата. Човек като мен не заслужаваше Божието спасение! Чрез разобличаването на Божиите слова видях, че съм на грешен път във вярата си и че ако не се покая, съм обречена на провал.

Един ден прочетох още от Божиите слова: „Човек вярва в Бог не за да получи благодат или Божието великодушие и милост. Тогава за какво? За да бъде спасен. И така, какъв е знакът на спасението? Какво ниво изисква Бог? Какво е необходимо, за да бъдеш спасен? Трябва да се справиш с покварения си нрав. Това е разковничето. И така, в крайна сметка, когато всичко приключи, колкото и много да си изстрадал, колкото и висока цена да си платил и колкото и да се провъзгласяваш за истински вярващ — накрая, ако изобщо не си се справил с покварения си нрав, това означава, че не си човек, който се стреми към истината. С други думи, тъй като не се стремиш към истината, поквареният ти нрав не е преодолян. Следователно изобщо не си поел по пътя на спасението и всичко, което Бог казва, и цялото дело, което Той върши за спасението на човека, не е постигнало нищо в теб, не е довело до никакво свидетелство от твоя страна и не е дало никакъв резултат при теб“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (2)). От Божиите слова разбрах, че спасението не се измерва с това колко пътища е извървял човек или колко голяма е цената, която е платил. Без значение колко пътища е извървял човек или колко е страдал, ако неговият нрав не се промени, той не може да бъде спасен и в крайна сметка ще бъде отстранен. Единствено чрез стремеж към истината и промяна в нрава човек може да получи Божието одобрение. В миналото вярвах, че колкото повече дълг изпълнявам и колкото повече страдам, толкова по-големи са шансовете ми за спасение. Затова се съсредоточих единствено върху това да върша външна работа, да се отдавам и да страдам, като мислех, че ако правя тези неща, ще имам шанс за спасение, и дори смятах, че стремежът ми е оправдан. Осъзнах, че възгледите ми са наистина изопачени. Когато се разболях, не търсех истината, за да променя покварения си нрав, а вместо това развих погрешни разбирания и оплаквания към Бог и живеех в състояние на негативност. С тази липса на стремеж към истината, колкото и пътища да бях извървяла или колкото и да страдах, ако моят живот нрав не се променеше, нямаше да получа Божието одобрение. Възможността, която Бог дава на хората да изпълняват дълга си, има за цел да им даде възможност да се съсредоточат върху навлизането в живота в хода на техния дълг, да им позволи да могат да действат според истините принципи и постоянно да размишляват върху себе си и да търсят истината, за да разрешат покварения си нрав. Само така хората могат да постигнат спасение от Бог. Чух химн с Божиите слова, озаглавен „Бог иска човечеството да се стреми към истината и да оцелее“:

[…]

3  Що се отнася до всеки човек, независимо от заложбите или възрастта ти, или от това колко години си вярвал в Бог, трябва да насочиш усилията си към пътя на стремежа към истината. Не бива да наблягаш на никакви обективни извинения, а трябва безусловно да се стремиш към истината. Не отбивай номера. Да предположим, че приемаш стремежа към истината като велико нещо в живота си, стараеш се и полагаш усилия за нея, и може би истините, които придобиваш и до които можеш да достигнеш в стремежа си, не са това, което би желал, но ако Бог каже, че ще ти даде подобаваща крайна цел предвид отношението ти към стремежа към истината и искреността ти — колко ще е прекрасно това!

4  Засега не се съсредоточавай върху това каква ще е крайната ти цел или какъв ще е изходът ти, или какво ще се случи и какво те очаква в бъдеще, или дали ще успееш да избегнеш бедствието и да не умреш — не си мисли за тези неща, нито отправяй искания за тях. Съсредоточи се единствено върху Божиите слова и изисквания и постепенно започни да се стремиш към истината, изпълнявай дълга си добре и удовлетвори Божиите намерения и недей да разочароваш Бог за шестте хиляди години, през които е чакал, шестте хиляди години, през които е очаквал. Дай на Бог малко утеха, позволи Му да види надежда в теб и нека желанията Му се осъществят в теб. Дали Бог би се отнесъл несправедливо с теб, ако постъпиш така? И дори ако накрая резултатите не са такива, каквито хората биха желали, като сътворени същества във всички неща те трябва да се покоряват, на устроеното и подреденото от Бог, без да имат каквито и да било лични планове. Правилно е да имат такъв начин на мислене.

от „Словото“, Т.6, „За стремежа към истината“, „Защо човек трябва да се стреми към истината“

След това прочетох откъс от Божиите слова: „Търсенето на истината е важна част от човешкия живот. Нищо не е по-важно от търсенето на истината и нищо не е по-ценно от придобиването ѝ. Лесно ли беше да следваш Бог до днес? Побързай да превърнеш търсенето на истината във важен въпрос! Този етап на делото в последните дни е най-важният етап от делото, което Бог извършва върху хората в Своя шестхилядолетен план за управление. Търсенето на истината е най-висшето очакване, което Бог възлага на Своите избраници. Той се надява, че хората ще вървят по правилния път, а именно — да търсят истината“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Защо човек трябва да се стреми към истината). От Божиите слова почувствах усърдните намерения на Бог и сърцето ми беше истински трогнато. Не се сдържах да не пролея сълзи от съжаление и вина. Като погледнах назад към годините си на вяра в Бог, видях, че не съм се съсредоточавала върху търсенето на истината в Божиите слова, а само върху външната работа, и че животът ми нрав почти не се бе променил. Бог ме дари с възможността да изпълнявам дълга си, като възнамеряваше да се стремя към истината и навлизането в живота в хода на моя дълг, но аз се заблудих, като използвах дълга си, за да се опитам да преговарям с Бог. По какъв начин имах съвест или разум? Вече не можех да се съсредоточавам върху изхода и крайната си цел. Независимо как Бог щеше да се отнесе към мен или дали щях имам добър изход, трябваше искрено да се стремя към истината и да изпълнявам дълга си по възможно най-добрия начин, за да утеша Божието сърце. По-късно, когато здравето ми малко се подобри, започнах да изпълнявам дълга си на домакин.

След това, поради жестоките гонения и арести, извършвани от ККП, вече не можех да изпълнявам дълга си на домакин. Почувствах се някак изгубена, но тогава си помислих, че макар да не мога да изпълнявам дълга си, все още мога да практикувам яденето и пиенето на Божиите слова самостоятелно у дома и да вложа повече усилия в обмислянето им, мога да пиша статии със свидетелства за преживяване, да търся истината и да се самоанализирам. Освен това имаше уроци, които можех да науча вкъщи. В миналото винаги исках да имам последната дума, да говоря от позицията на статуса и да споря, когато се случеше нещо, което касаеше надменния ми нрав, който трябваше да променя. Затова четях Божиите слова и се самоанализирах, а когато ми се случваха неща, съзнателно се покорявах и научавах уроци, като се учех да пренебрегвам себе си и да приемам напътствията на другите. Вече съм стара и не мога да изпълнявам важен дълг. Но Бог казва: „Лесно ли беше да следваш Бог до днес? Побързай да превърнеш търсенето на истината във важен въпрос! Този етап на делото в последните дни е най-важният етап от делото, което Бог извършва върху хората в Своя шестхилядолетен план за управление. Търсенето на истината е най-висшето очакване, което Бог възлага на Своите избраници. Той се надява, че хората ще вървят по правилния път, а именно — да търсят истината“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Защо човек трябва да се стреми към истината). Божиите слова ме вдъхновяват и съм готова да положа усилия в стремежа към истината. Докато съм жива, ще се стремя към истината и усърдно ще следвам Бог!