От Бай Лу, Китай

Родена съм в семейство на фермери, което се издържаше от селско стопанство. От малка съм научена от баща си и дядо си, че трябва да уча усилено и че мога да си намеря добра работа, да се отлича от останалите и да донеса почести на семейството само ако вляза в добър университет. Под тяхното ръководство — словесно и чрез пример, аз учех усърдно и оценките ми бяха винаги отлични. Баща ми често ми казваше: „Братовчедка ти взе докторска степен и стана преподавател. Заплатата ѝ е добра, а работата е много престижна. Другата ти братовчедка завърши известен университет и сега прави научни изследвания срещу много добро заплащане…“. Мислех, че трябва да уча усилено, да вляза в добър университет и да си намеря хубава работа, и по този начин ще донеса почести и на себе си, и на родителите си. Тогава вече вярвах в Бог, но за да вляза в добър университет и после да си намеря хубава работа, за да ми се възхищават всички, бях изцяло съсредоточена върху ученето си и не посещавах редовно събрания. По-късно, поради голямото напрежение в училище и свирепата конкуренция, постепенно започнах да страдам от здравословни проблеми. Разболявах се от различни неща едно след друго — уголемена щитовидна жлеза, стомашни проблеми и остър гастроентерит. Постъпих в болница за лечение, но болката не се облекчи много. Имах и тежък косопад — оредяването на косата ми се виждаше с просто око. Гастроентеритът ми също се изостряше често и редовно имах диария. Тези болести ме мъчеха и ми причиняваха непоносимо страдание. Като виждах измъчения си образ в огледалото, се чувствах физически и умствено изтощена и изпитвах силна болка. Липсваха ми дните, когато се събирах с братята и сестрите, четяхме Божиите слова и пеехме възхвали за Него, което беше особено отпускащо и освобождаващо. Копнеех за почивка, но тежкото академично натоварване ми причиняваше физическо и умствено изтощение. Често изпитвах болка и празнота, като мислех, че е твърде изтощително да се живее така. Понякога дори мислех, че би било страхотно да скоча от някое високо място и да потъна във вечен, безкраен сън. Осъзнах, че тези мисли са от Сатана и че не мога да ги следвам. После си помислих: „Работила съм за мечтата си да се отлича от другите толкова усилено и толкова много години. Остана само тази последна година преди завършването. Щом вляза в университета, ще ми стане по-лесно. В университета няма да е толкова натоварено откъм учене, колкото в гимназията, и ще мога нормално да посещавам събранията“.

През 2019 г. ме приеха в добър политехнически университет. Роднините идваха да ме поздравяват и дори казваха на децата си да вземат пример от мен. За един миг станах знаменитост в семейството си. Приятели също изпращаха съобщения, за да ме поздравят, след като бяха чули новината. Като чувах тези похвали от роднини и приятели, бях много щастлива. Мислех, че учебното натоварване в университета ще е по-малко, отколкото в гимназията, и че ще имам много свободно време, което ще ми даде възможност да посещавам събрания нормално. Нещата обаче се оказаха съвсем различни от това, което си представях. Освен че ходех на лекции, трябваше и да държа различни изпити за сертификати и често бях заета да посещавам подготвителни курсове за тях. Трябваше и да участвам в различни дейности, организирани от университета, за да печеля кредити, което много натоварваше графика ми. Освен това в китайските университети вярата в Бог не е позволена, затова трябваше да посещавам събрания тайно. Чувствах се донякъде възпряна и все ме беше страх да не ме разкрият. По-късно сестра Чън Син каза, че в църквата има много новодошли, които спешно трябва да бъдат напоени, и поиска да се обуча да правя това. Помислих си: „Заета съм с образованието си и трябва да държа изпити за сертификати. Ако изпълнявам и дълг, това ще забави академичния ми напредък. Ами ако не спечеля достатъчно кредити, за да си взема дипломата? Тогава как ще си намеря хубава работа?“. Като мислех за това, отказах и се отдадох изцяло на печеленето на кредити. Въпреки че продължих да посещавам събрания, не можех да успокоя сърцето си. По-рядко се молех и четях Божиите слова. Всеки ден правех едно и също — ходех на лекции и печелех кредити, и с времето у мен започна да се надига едно необяснимо чувство на празнота, което пораждаше усещането, че този начин на живот е безсмислен. Съквартирантката ми ме мъкнеше със себе си да се забавляваме и да ядем вкусна храна, но празнотата в сърцето ми изобщо не намаляваше.

Когато се върнах вкъщи за празниците, на едно събрание срещнах моя съученичка от прогимназията, Хъ Син. Тя ми каза, че по-малката ѝ сестра е претърпяла нервен срив преди две години, защото два път не успяла да влезе в гимназията. Бях поразена: „Сестра ѝ беше толкова радостна и оптимистична, а сега е психично болна!“. Този случай имаше известно въздействие върху мен. В онези дни често си мислех: „Сестрата на Хъ Син е учила толкова усилено, за да се отличи от останалите. Не съм очаквала резултатът да е такъв. Аз станах роб на ученето, за да вляза в университета, и макар че бях приета, където исках, и роднините и приятелите ми се възхищаваха, не мога да почувствам никаква радост и съм доста изтощена. Този стремеж наистина ли си заслужава?“. Няколко дни по-късно в цялата страна избухна епидемията от КОВИД-19 и селата и пътищата бяха затворени, а пътуванията бяха ограничени. Университетите отменяха часовете, фабриките затваряха масово и аз не можех вече да ходя на лекции. Затова посещавах събранията в църквата нормално и започнах да изпълнявам дълга си. Като четях повече от Божиите слова, постепенно разбрах някои истини. Един ден прочетох тези Божии слова: „Има два основни типа хора при изпълнението на дълга. Едните искрено отдават всичко на Бог, а другите винаги си оставят изход. Кой тип хора смятате, че Бог ще одобри и спаси? (Онези, които искрено отдават всичко на Бог.) Бог иска да получи онези хора, които искрено Му отдават всичко. […] Точно сега твоите хобита и умения се развиват, докато изпълняваш дълга си. Също така, докато изпълняваш дълга си като сътворено същество, ти си в състояние да разбереш истината и да поемеш по правия житейски път. Какво щастливо събитие, какво щастие! Както и да го погледнете, това не е загуба. Щом като следвате Бог, отдалечавате се от местата на греха и от групите нечестиви хора, поне мислите и сърцата ви няма да продължат да страдат от покварата и от потъпкването им от Сатана. Дошли сте до парче чиста земя, дошли сте пред Бог. Не е ли това огромно щастие? Хората се прераждат поколение след поколение, чак до наши дни, и колко такива възможности имат? Тази възможност не се ли дава само на хората, които се раждат в последните дни? Какво велико нещо е това! Това не е въпрос на загуба, това е най-големият късмет. Трябва да си толкова щастлив! Като сътворени същества, сред цялото творение, сред няколкото милиарда души на Земята, колко са хората, които имат възможност да свидетелстват за делата на Създателя в своята идентичност на сътворени същества, да изпълняват своя дълг и отговорност сред Божието дело? Кой има такава възможност? Има ли много такива хора? Твърде малко са! Какво е съотношението? Един на десет хиляди? Не, те са дори още по-малко! Особено вие, които можете да използвате уменията и знанията, които сте усвоили, за да изпълнявате дълга си, не сте ли изключително благословени? Вие не свидетелствате за човек и това, което правите, не е кариера — Този, на когото служите, е Създателят. Това е най-прекрасното и ценно нещо! Следва ли да се чувствате горди? (Би следвало.) Като изпълнявате дълга си, вие получавате Божието поене и Неговия ресурс. С такава добра среда и възможност, няма ли да съжалявате до края на живота си, ако не получите нищо съществено и не придобиете истината? Така че трябва да се възползвате от възможността да изпълнявате дълга си и не бива да я пропускате; да се стремите към истината сериозно, докато изпълнявате дълга си, и да я получите. Това е най-ценното нещо, което можете да направите, най-смисленият живот!“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Като отдаде сърцето си на Бог, човек може да придобие истината). От Божиите слова разбрах, че само тези, които искрено отдават всичко на Бог, могат да получат одобрението Му. Като сътворено същество най-благословеното и ценно нещо, което може да направи човек, е да изпълнява дълга си и да се стреми да придобие истината. Замислих се, че аз съм просто едно малко сътворено същество и сред милиардите хора по света имам привилегията да приема Божието дело от последните дни, да бъда напоявана и подсигурена с ресурс от словата Му, да изпълнявам дълга си в Божия дом и да допринасям с усилията си за делото по разпространение на Божието евангелие — Бог наистина ме въздигаше! Преди бях съсредоточена само върху това да се отлича от другите и да ми се възхищават, като влагах времето и енергията си изцяло в ученето и не приемах вярата си сериозно. Когато сестра Чън Син ме помоли да се обуча да напоявам новодошли, аз отказах. Бог обаче не използва това срещу мен и ми даде още един шанс да изпълнявам дълга си. Трябваше да го оценя подобаващо. След това приех дълга си сериозно и мислех как да го изпълня добре. Докато изпълнявах дълга си, разкрих доста поквара. С напътствието и помощта на сестрите придобих известно разбиране за покварения си нрав. Изпитах чувство на стабилност, мир, облекчение и свобода, което никога преди не бях изпитвала. Всеки ден беше пълноценен и аз се надявах да изпълнявам дълга си в Божия дом завинаги.

Добрият период обаче не продължи дълго. Студентският съветник ни уведоми, че университетът ще започне през септември и че заради пандемията ще прилагат система на затворено управление, след като той отвори отново, и напускането на кампуса ще бъде забранено за всички. Като научих новината, внезапно ме обзе болка. „Щом университетът прилага система на затворено управление, няма да мога да напускам кампуса, след като отворят отново, и няма да мога да посещавам събрания или да изпълнявам дълга си. Освен това ще бъда индоктринирана с атеистични идеи. Основата ми във вярата е още плитка, а духовният ми ръст е малък. Дали ще успея да остана непоколебима в такава среда?“. И така, не исках да ходя в университета. После обаче си помислих: „Ако не ходя в университета, баща ми и дядо ми със сигурност ще бъдат много разочаровани от мен. Роднините и приятелите ми вече няма да имат високо мнение за мен и може дори да ми се подиграват. Но ако ходя в университета, няма да мога да посещавам събрания или да изпълнявам дълга си. Сега, когато пандемията се разпространява навсякъде и бедствията стават все по-големи, краят на Божието дело наближава. Ако Божието дело приключи, а аз все още не съм придобила истината, няма ли да попадна в бедствията? Но ако се откажа от образованието си, няма ли всичките години на труд да бъдат напразни?“. Като си помислих за това, бях дълбоко разтревожена и не знаех какъв избор да направя. Тогава водачът се свърза с мен и ми каза: „Сега евангелието се разпространява значително и все повече хора приемат Божието дело, затова църквата спешно се нуждае от напоители. Искаме ти да напояваш новодошлите. Имаш ли воля за това?“. В този момент не знаех какво да правя. После гледах пиесата „Сбогом, мое невинно училище“ и видях откъс от Божиите слова, който се цитираше в клипа: „Сатана използва славата и придобивките, за да овладее умовете на хората до степен, в която хората да мислят само за слава и придобивки. Боричкат се за слава и придобивки, понасят трудности за слава и придобивки, подлагат се на унижения за слава и придобивки, жертват всичко свое за слава и придобивки и са готови на всякакви преценки и решения в името на слава и придобивки. Така Сатана стяга човеците в невидими окови и те нямат нито силата, нито куража да се освободят от тях. Те несъзнателно носят тези окови и продължават напред с голяма трудност. Заради славата и придобивките човечеството отбягва Бог, предава Го и става все по-нечестиво. Ето така се унищожават поколение след поколение насред славата и придобивките за Сатана“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият VI). От Божиите слова разбрах, че Сатана използва славата и придобивките, за да примамва хората да се отдалечават от Бог и да ги подтиква да Го предадат. Спомних си, че в детството ми баща ми и дядо ми ме учеха: „Изпъкни над останалите и донеси чест на предците си“ и „Човек трябва да понесе големи страдания, за да стигне върха“. Аз приех стремежа към слава, придобивки и статус за своя цел в живота, като вярвах, че само като постигна слава и придобивки и спечеля възхищението на другите, животът ми ще е смислен и ценен. Нямах скрупули да съсипя здравето си, за да вляза в добър университет. Учех постоянно като робот, което ми докара множество болести. Физическата болка и вътрешните терзания ме правеха особено нещастна и изтощена. Загубих мотивация да живея и наистина исках да мога да заспя завинаги. В името на това да получа диплома, слава и придобивки обаче аз стисках зъби и продължавах. След като ме приеха в желания от мен университет, за да получа диплома и за да си намеря хубава работа, аз се посветих на събирането на кредити в университета, което още повече ме отдалечи от Бог. Посещавах събранията, колкото да отбия номера, а молитвите ми и четенето на Божиите слова намаляха. Славата и придобивките бяха като невидими окови, които Сатана ми беше сложил. Те ме връзваха и нараняваха против волята ми. В стремежа си към слава и придобивки през годините влагах времето и енергията си изцяло в ученето, а пренебрегвах вярата си в Бог, и духовният ми живот много страдаше. Ако продължавах по този път, можеше и да получа бакалавърска степен, да си намеря хубава работа и да спечеля възхищението на хората, но каква е ползата от това, ако загубя шанса си за спасение? Сега пандемията се разпространяваше навсякъде и броят на заразените нарастваше ежедневно, а мнозина починаха. Дори някои държавни служители се заразиха. Колкото и богат и известен да е човек, ако хване вируса, така или иначе ще умре. Осъзнах, че стремежът към слава, придобивки и статус няма истинска стойност или значение. Само стремежът към истината дава надежда за спасение.

В клипа видях друг откъс от Божиите слова: „Христос от последните дни носи живот, носи вечния и непреходния път на истината. Тази истина е пътят, по който човек придобива живота, и е единственият път, по който човек познава Бог и получава Неговото одобрение. Ако не търсиш пътя на живота, който предоставя Христос от последните дни, тогава никога няма да получиш одобрението на Исус и никога няма да бъдеш пригоден да влезеш през портата на небесното царство, защото си едновременно марионетка и затворник на историята“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Само Христос от последните дни може да даде на човека пътя на вечния живот). Главният герой разговаря, че „Единственият път към Божието царство е да приемем Христос от последните дни. …Разбирането на истината и спасението чрез вярата не са прости неща. Не сме спасени веднага щом повярваме. …Бедствията стават все повече, а ние още ходим на училище. Няма да можем да споделяме евангелието и да свидетелстваме, докато не завършим. Що за следване на Бог е това?“. Като чух това, бях дълбоко трогната. „Човек може да бъде спасен и да оцелее само като приеме Божието дело от последните дни и се стреми да придобие истината. Ако хем уча, хем вярвам в Бог, но не изпълнявам дълга си, мога ли да бъда считана за истински последовател на Бог? Ако това продължава, няма ли в крайна сметка да не получа нищо?“. После прочетох тези Божии слова: „Делото на последните дни ще разпредели всичко според вида му и ще завърши плана за управление на Бог, тъй като моментът наближава и Божият ден вече е настъпил. Бог въвежда всички, които влизат в Неговото царство — всички, които са Му предани докрай — в епохата на Самия Бог. Преди настъпването на епохата на Самия Бог обаче Неговото дело не е да наблюдава човешките дела или да изследва живота на човека, а да съди непокорството му, защото Бог ще пречисти всички онези, които се явят пред престола Му. Всички, които са следвали стъпките на Бог до ден днешен, ще застанат пред Божия престол и така всеки един, който приеме Божието дело в неговия последен етап, ще бъде пречистен от Бог. С други думи, всеки, който приеме Божието дело на този последен етап, ще бъде съден от Бог“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Христос извършва делото на правосъдието с истината). Разбрах, че в последните дни Бог е дошъл, за да извърши делото на правосъдието, за да разпредели хората според вида им и в крайна сметка да приключи делото Си по спасението на човечеството. Той ще отведе тези, които слушат словата Му, покоряват Му се и са Му предани, в следващата прекрасна епоха, а всички онези, които не изпълняват дълга си и нямат истина реалност, ще пропаднат в бедствията и ще бъдат унищожени от Бог. Само вярата в Бог, изпълнението на дълга и стремежът към истината за навлизане в истината реалност са най-важните и най-смислените неща. Имах късмета да чуя Божия глас и да приема евангелието на царството, което ми даде шанс да се стремя към истината и да постигна спасение. Това е такава огромна благодат от Бог. Аз обаче не я ценях и влагах всичкото си време и енергия в стремеж към слава и придобивки. Колко сляпа и невежа съм била! Преди бях съсредоточена само върху славата и придобивките и не приемах стремежа към истината сериозно. В резултат на това, въпреки че вярвах в Бог от години, аз не разбирах истината и нямах почти никакво познание за собствения си покварен нрав. Заради пандемията прекарах последните няколко месеца в четене на Божиите слова и изпълнение на дълга си вкъщи. Разбрах някои истини и придобих известно познание за покварения си нрав. Придобивките ми от този период ме караха да се чувствам много пълноценна и аз пожелах да се откажа от ученето, за да изпълнявам дълга си. Съобщих на майка си и баба си решението си да напусна университета. Баба ми много ме подкрепи, но майка ми, като чу, се разплака и каза: „Не ни беше лесно да те издържаме, докато учиш. Ако напуснеш сега, какво ще кажат баща ти и дядо ти? Какво ще си помислят роднините и приятелите ни, като научат?“. Сестра ми също се опита да ме убеди, след като узна, като каза: „След повече от десет години огромни усилия да учиш сигурна ли си, че няма да съжаляваш, ако напуснеш просто така?“. Като чух какво казаха, се почувствах малко разстроена. Бях жертвала толкова много, за да вляза в университета. Ако прекъснех сега, нямаше ли четиринадесетте години усилен труд и къртовските усилия на родителите ми да бъдат напразни? Освен това на родителите ми не им беше лесно да ме издържат, докато учех. Те се надяваха, че ще ме приемат в добър университет, ще си намеря хубава работа, ще им осигуря по-добър живот и ще им донеса някакви почести. Ако напуснех, за да изпълнявам дълга си, те със сигурност щяха да са с разбито сърце и разочаровани. Колко неблагодарно от моя страна би било това! Не исках да натъжавам родителите си, но този живот не беше това, което исках. Чувствах се дълбоко раздвоена и наранена, затова постоянно се молех на Бог: „О, Боже, в момента съм много тревожна. Моля Те, води ме, за да разбера намерението Ти и да направя правилния избор“.

По-късно прочетох един откъс от Божиите слова: „Бог сътвори този свят и въведе в него човека, живо същество, на което дари живот. След това се появиха родители и роднини на човека и той вече не беше сам. Откакто човекът за пръв път обърна погледа си към този материален свят, той е бил обречен да съществува в Божието предопределение. Диханието на живота, идващо от Бог, дава живот на всяко живо същество през целия му растеж и чак до зряла възраст. През цялото това време никой не чувства, че човек расте под грижите на Бог: хората по-скоро вярват, че човек прави това под грижите на любящите си родители и че собственият му житейски инстинкт е този, който направлява израстването му. Това е така, защото човек не знае кой му е дарил живот, нито откъде е дошъл този живот, а още по-малко знае как инстинктът за живот прави чудеса. Знае само, че храната е основата за продължаване на живота му, че постоянството е източникът на неговото съществуване и че убежденията на ума му са капиталът, от който зависи оцеляването му. Човек въобще не чувства Божията благодат и Неговото предоставяне на ресурс, затова той пропилява живота, дарен му от Бог… Нито един човек от тези човеци, за които Бог се грижи ден и нощ, не поема доброволно инициативата да Го боготвори. Бог само продължава да работи върху човека, от когото не очаква нищо, според собствения Си план. Бог прави това с надеждата, че един ден човекът ще се събуди от съня си и изведнъж ще осъзнае стойността и смисъла на живота, ще разбере каква е цената, която Бог е платил за всичко, което му е дал, и ще узнае с каква нетърпелива загриженост Бог очаква човека да се върне при Него“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Бог е източникът на човешкия живот). От Божиите слова разбрах, че всички съществуват под Божието върховенство и предопределеност. Привидно изглежда, че родителите ми са ме отгледали, но всъщност животът ми идва от Бог. Бог е Този, Който ми предоставя ресурс, урежда семейството, в което съм родена, и родителите ми, осигурява всичко, от което се нуждая, за да оцелея и ме води стъпка по стъпка до там, където съм днес. Това, че родителите отглеждат децата си, е просто изпълнение на техните отговорности и задължения — между родителите и децата няма дълг. Винаги съм искала да отида в колеж и да си намеря хубава работа, за да имаме аз и родителите ми по-добър живот и за да спечеля възхищението на хората. За тази цел работих усилено повече от десет години. Но когато се стремях към слава и придобивки и Сатана ме нараняваше и измъчваше, не родителите ми, а Бог стоеше до мен в най-тежките ми моменти. Бог бдеше над мен и ме закриляше, успокояваше ме и ме водеше със словата Си. Той чакаше да променя посоката си. Ако бях продължила по този грешен път, щях да бъда твърде задължена на Бог. Бог постоянно ме поеше и ми предоставяше ресурс, като ме водеше стъпка по стъпка до там, където съм днес. Сега, след като различните задачи в Божия дом изискваха сътрудничество от страна на хората, аз трябваше да изпълнявам отговорностите си като сътворено същество и да изпълнявам дълга си. След като разбрах тези неща, казах на майка си и сестра си: „Аз имам своя мисия и ще напусна университета независимо от това дали сте съгласни, или не“. Като видяха, че съм твърдо решена, те не казаха нищо повече.

След това изпратих съобщение на съветника, за да го информирам за решението си да напусна. Съветникът се опита да ме разубеди с думите: „Помисли си. Като завършиш, ще имаш бакалавърска степен и ще ти е много по-лесно да си намериш работа“. Като чух това, малко се разколебах, затова се помолих на Бог и си спомних словата Му: „Събудете се, братя! Събудете се, сестри! Денят Ми няма да бъде отложен. Времето е живот, а да уловиш времето означава да спасиш живот! Времето е близо! Ако не издържите приемния изпит в университета, можете да се подготвяте и да се явявате отново, колкото си искате. Но Моят ден няма да позволи такова отлагане. Помнете! Помнете! Призовавам ви с тези добри думи. Краят на света се разгръща точно пред очите ви, а големите бедствия бързо се приближават. Кое е по-важно — вашият живот или сънят, храната, напитките и дрехите ви? Дошло е време да претеглите тези неща. Спрете да се съмнявате и не избягвайте увереността!“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 30). Внезапно се събудих и осъзнах, че колкото и да е висока образователната ми степен и колкото и да е добра работата ми, това ще е само временно и просто ще удовлетвори суетата ми за момента, но няма да е от никаква полза за живота ми. Сега Бог извършва последния етап от делото Си по спасение и пречистване на човечеството — това е шанс, който се дава веднъж в живота. Ако го пропусна, ще съжалявам завинаги. Трябваше да се възползвам от този шанс, за да изпълнявам дълга си и да се стремя към истината сериозно. В противен случай, колкото и престижна да беше научната ми степен, колкото и добра работа да имах и колкото и възхищение да спечелех от приятели и роднини, пак щях в крайна сметка да изпадна в бедствията. И така, помолих се на Бог да ми даде вяра, за да мога да вярвам в Него неотклонно и да изпълнявам дълга си. След като се помолих, решително изпратих съобщение на съветника си: „Решена съм да напусна!“. Като видя решителността ми, съветникът не се опита повече да ме убеждава и процесът по оттеглянето ми приключи успешно.

В момента, в който излязох от портата на университета с багажа си, се почувствах, сякаш огромна тежест е паднала от сърцето ми. Изпитах чувство на лекота и радост, което никога преди не бях усещала. След това отидох в църквата, за да изпълнявам дълга си, и имах повече време да чета Божиите слова и да се доближавам до Него. Чрез преживяването на различните обстоятелства, които Бог уреждаше, придобих известно разбиране за истината, научих истинското значение на вярата в Бог, как да се стремя към навлизане в живота, как да се справя с покварения си нрав и т.н. Сърцето ми беше особено озарено. Усещах, че всеки ден е пълноценен и сърцето ми беше особено спокойно и радостно. Дори някои от болестите, които имах, постепенно отшумяха незабелязано. Когато се прибрах за Нова година, видях как бившите ми съученици са заети с учене всеки ден, полагат различни изпити за сертификати и участват във всякакви дейности. Те се стремяха към слава и придобивки, тъй като това беше целта на живота им, бореха се неуморно за тях, но дори не знаеха откъде са дошли, къде ще отидат в крайна сметка, защо изобщо хората живеят и т.н. Водеха жалък живот. Ако тогава не бях напуснала университета, и аз щях да съм като тях. Толкова съм щастлива, че избрах да напусна университета и да дойда в Божия дом, за да изпълнявам дълга си — това е най-правилното решение, което някога съм взимала, и никога няма да съжаля за него!