От Хунцао, Китай

На 60-годишна възраст приех Божието дело от последните дни. Чрез посещение на събирания и ядене и пиене на Божиите слова разбрах, че човечеството е създадено от Бог, че Бог е този, Който напътства човечеството, предоставя му ресурс и го подхранва до ден днешен, и че в последните дни Бог е дошъл отново, за да спаси човечеството от греха и да поведе хората към прекрасна крайна цел. Бях изпълнена с радост и усещах, че дори в напреднала възраст възможността да вляза в Божия дом и да получа такова велико спасение от Него, беше наистина огромна благословия! Затова проявявах страст в стремежа си и не след дълго бях избрана за водач на група, а след това и за църковен водач. Независимо с колко пречки и неуспехи се сблъсквах, никога не спирах да изпълнявам дълга си в тези роли. Вярвах, че по този начин ще срещна Божието одобрение.

През 2022 г. навърших седемдесет и шест години. С напредването на възрастта паметта ми се влоши и реакциите ми се забавиха. Един ден карах електрическо колело, за да изпълнявам дълга си. Карах доста бързо и възнамерявах да намаля скоростта, но тъй като се изнервих и мозъкът ми не реагира за момент, натиснах и двете спирачки, така че и аз, и колелото се преобърнахме от малък мост, висок около три-четири метра. За щастие не бях ранена. В сърцето си ясно разбрах, че това беше Божията закрила. На следващия ден тръгнах към дома на домакина, в който често ходех на събиране, но изведнъж съзнанието ми се замъгли и просто не можех да си спомня как да стигна дотам. В резултат на това пропуснах събирането. Като прояви внимание към моята възраст и безопасност, църковният водач уреди да съм домакин на събирания на братята и сестрите в дома си и да поя някои от новодошлите наблизо, когато имах време. Когато дойде време да бъда домакин на събирания за новодошлите, водачът уреди една сестра да ме закара. Почувствах се малко обезсърчена, като си мислех: „Когато преди бях здрава, можех да излизам и да изпълнявам дълга си на момента. Сега дори се нуждая от някой, който да ме кара на събиранията. Не съм ли станала бреме за църквата? Сега изпълнявам само този малък дълг и се чудя дали Бог ще си спомни за него и дали все още мога да бъда спасена. Докато остарявам, съзнанието ми ще става още по-объркано с всяка година. Дали все още ще мога да изпълнявам дълга си? Ако не мога да го изпълнявам, как ще бъда спасена?“. Особено когато по-късно отидох да се събирам с новодошлите и видях колко млади и бързи в разбирането на истината и в реакциите си бяха те, докато аз понякога — след прочитане на Божиите слова — изведнъж се запъвах, когато се опитвах да водя общение, и не можех да си спомня какво общение исках да проведа. Чувствах студенина в сърцето си, като си мислех: „Наистина съм остаряла и има толкова много области, в които просто изоставам“. Не след дълго двамата новодошли, които напоявах, бяха изправени пред проблеми, свързани с безопасността, и не можеха да посещават събиранията, а по някакви причини и аз не можех повече да съм домакин на събирания на братята и сестрите в дома си. Като видях как един по един видовете дълг постепенно ми се изплъзват, се почувствах истински обезсърчена: „Сега не мога да изпълнявам никакъв дълг. Станах толкова стара и безполезна. Вече нямам никаква надежда за спасение!“. Станах толкова негативна, че се почувствах напълно изтощена. Скоро след това се разболях — кашлях упорито и ми беше трудно да дишам. Въпреки че отидох на лекар и състоянието ми донякъде се подобри, си мислех как остарявам все повече и повече и как здравето ми се влошава и се чудех как все пак бих могла да изпълнявам дълга си. Колкото повече мислех за това, толкова повече се разстройвах и се чувствах напълно парализирана. След това молитвите ми станаха нередовни и повече не исках да ям и да пия от Божиите слова. В свободното си време дори започнах да гледам телевизионни драми. Едва тогава осъзнах, че състоянието ми бе погрешно, и бързо се помолих на Бог: „Боже! Сега, когато съм стара и с влошено здраве, чувствам, че не мога да изпълнявам никакъв дълг и че нямам надежда за спасение. Чувствам се толкова негативна, че дори съм загубила желание за живот. Боже! Моля Те, изведи ме от това погрешно състояние“.

Един ден прочетох откъс от Божиите слова, който беше много подходящ за моето състояние. Бог казва: „Сред братята и сестрите има и възрастни хора, между 60 и 80-90 годишни, които също изпитват някои затруднения поради напредналата си възраст. Въпреки възрастта, мисленето им не е непременно така правилно или разумно, а идеите и възгледите им не непременно отговарят на истината. Тези възрастни хора също имат проблеми и все се тревожат: „Здравето ми вече не е толкова добро и дългът, който мога да изпълнявам, е ограничен. Дали Бог ще си спомни за мен, ако изпълня само този малък дълг? Понякога се разболявам и имам нужда някой да се грижи за мен. Когато няма кой да се грижи за мен, не съм в състояние да изпълнявам дълга си, така че какво мога да направя? Аз съм стар и не запомням Божиите слова, когато ги чета, а и ми е трудно да разбера истината. Когато разговарям за истината, говоря объркано и нелогично, и нямам никакви преживявания, които да си струва да споделя. Стар съм вече и нямам достатъчно енергия, зрението ми не е много добро и нямам сили. Всичко ме затруднява. Не само че не мога да изпълнявам дълга си, но и лесно забравям и обърквам разни неща. Понякога се обърквам и създавам проблеми на църквата и на моите братя и сестри. Искам да постигна спасение и да се стремя към истината, но е много трудно. Какво мога да направя?“. Когато мислят за тези неща, те започват да се терзаят и си мислят: „Защо започнах да вярвам в Бог едва на тази възраст? Защо не съм като хората, които са на 20-30 години, или дори като онези на 40-50 години? Защо се натъкнах на Божието дело едва сега, когато съм толкова стар? Не че съдбата ми е лоша, поне попаднах на Божието дело. Съдбата ми е добра и Бог е добър към мен! Има само едно нещо, от което не съм доволен, и то е, че съм твърде стар. Нито паметта ми е много добра, нито здравето ми е толкова добро, но имам силно сърце. Просто тялото ми не ме слуша и ми се доспива, след като послушам известно време на събиранията. Понякога затварям очи, за да се моля, и заспивам, а умът ми се лута, когато чета Божиите слова. След като почета малко, ми се доспива и задрямвам, а думите не проникват в съзнанието ми. Какво мога да направя? Дали при такива практически трудности все още съм способен да се стремя към истината и да я разбирам? Ако не е така и ако не съм способен да практикувам в съответствие с истините принципи, тогава дали цялата ми вяра няма да е напразна? Няма ли това да означава, че не мога да бъда спасен? Какво мога да направя? Толкова съм притеснен! На тази възраст вече нищо не е важно. Сега, след като вярвам в Бог, вече нямам никакви притеснения и нищо, за което да се тревожа, и децата ми пораснаха и вече нямат нужда да се грижа за тях или да ги отглеждам, най-голямото ми желание в живота е да се стремя към истината, да изпълнявам дълга на сътворено същество и в крайна сметка да постигна спасение в годините, които ми остават. Ала сега като гледам действителното си положение — недовиждащ поради възрастта и с объркан ум, в лошо здраве, неспособен да изпълнявам добре дълга си и създаващ проблеми понякога, когато се старая да свърша колкото мога, като че ли няма да ми е лесно да постигна спасение“. Не спират да мислят за тези неща и започват да се тревожат и да си мислят: „Изглежда, че хубавите неща се случват само на младите, но не и на старите. Изглежда, че колкото и добре да стоят нещата, вече няма да мога да им се порадвам“. Колкото повече си мислят за тези неща, толкова повече се тормозят и тревожат. Не само че се притесняват за себе си, а и се чувстват наранени. Ако плачат, чувстват, че не си струва да плачат за това, а ако не плачат, тази болка, тази рана постоянно е с тях. Какво трябва да направят в такъв случай? По-конкретно, някои възрастни хора, искат да прекарват цялото си време, като отдават всичко на Бог и изпълняват дълга си, но са физически немощни. Някои от тях имат високо кръвно налягане, други — висока кръвна захар, трети — стомашно-чревни проблеми, а физическите им сили не достигат, за да се справят с изискванията на дълга си, и затова се тревожат. Те завиждат на младите хора, които са способни да ядат и пият, да тичат и скачат. Колкото повече гледат как младежите вършат тези неща, толкова повече се тревожат и си мислят: „Искам да изпълнявам добре дълга си, да търся истината и да я разбера, искам и да я практикувам, но защо е толкова трудно? Толкова съм стар и безполезен! Не иска ли Бог стари хора? Наистина ли старите хора са безполезни? Не можем ли ние да постигнем спасение?“. Независимо как мислят за това, те са тъжни и неспособни да се почувстват щастливи. Не искат да пропуснат такова прекрасно време и такава голяма възможност, но не са способни да отдадат всичко и да изпълнят дълга си, като вложат цялото си сърце и душа, както правят младите. Заради възрастта си тези стари хора потъват в дълбока скръб, безпокойство и тревога. Всеки път, когато срещнат трудност, неуспех, лишение или препятствие, те се оплакват от възрастта си и дори се мразят и никак не се харесват. Във всеки случай обаче от това няма никаква полза, няма решение и те нямат път напред“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). Бог ни разбира толкова добре. Състоянието ми беше точно такова, както Бог го разобличаваше: тревожех се, че с напредването на възрастта и с влошаването на здравето и паметта ми няма да мога да изпълнявам дълга си и следователно няма да бъда спасена, а дори да изпълнявах дълга си, доколкото можех, се страхувах, че Бог няма да си спомни, защото правех твърде малко, така че изпаднах в състояние на печал. Предвид възрастта и безопасността ми, водачът уреди да изпълнявам дълг на домакин и да приемам братята и сестрите за събирания вкъщи, като същевременно напоявам няколко новодошли. Чувствах се малко обезсърчена и се тревожех, че Бог няма да одобри този ограничен дълг, който изпълнявах. Виждах, че не можех да реагирам толкова бързо како младите хора, и се притеснявах, че с напредването на възрастта просто ще продължа да изоставам във всяко отношение и че видовете дълг, които можех да върша, ще продължават да намаляват. Особено след време, когато един след друг загубих раличните видове дълг и се разболях, се обезсърчих и разстроих още повече, тъй като вярвах, че без да изпълнявам дълга си надеждата ми за спасение е още по-далечна. Затова изпаднах в състояние на тревога и печал, загубих своята мотивация да се моля и да чета Божиитеслова и вместо това прекарвах времето си в гледане на телевизионни драми. Не живеех ли просто в състояние на униние и противопоставяне на Бог? Бързо дойдох пред Бог и се помолих: „Боже, Искам да изляза от това състояние на униние. Моля Те, просветли ме и ме напътствай“.

По-късно прочетох един откъс от Божиите слова и придобих известно разбиране за примесите във вярата ми. Всемогъщият Бог казва: „Хората вярват в Бог, за да бъдат благословени, възнаградени, увенчани. Нима това не съществува в сърцето на всеки? Факт е, че е така. Въпреки че хората не говорят често за това и дори прикриват мотивите и желанието си да получат благословии, това желание и този мотив винаги са били непоклатими дълбоко в сърцата им. Колкото и духовна теория да разбират хората, каквито и знания от преживявания да имат, какъвто и дълг да могат да изпълнят, колкото и страдания да понасят и каквато и цена да плащат, те никога не се отказват от мотивацията за благословии, скрита дълбоко в сърцата им, и винаги мълчаливо се трудят в нейна полза. Нима това не е заровено най-дълбоко в сърцата на хората? Как бихте се чувствали без тази мотивация да получавате благословии? С каква нагласа бихте изпълнявали дълга си и бихте следвали Бог? Какво би станало с хората, ако тази скрита в сърцата им мотивация да получават благословии бъде премахната? Възможно е много хора да станат негативни, а някои да се демотивират да изпълняват дълга си. Те ще загубят интерес към вярата си в Бог, сякаш душата им е изчезнала. Те ще изглеждат така, сякаш сърцето им е било отнето. Затова казвам, че мотивацията за благословии е нещо, което се таи дълбоко в сърцата на хората“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Шест показателя за израстване в живота). В Своето разобличаване Бог ясно показа намеренията и примесите, които хората имат във вярата си. Хората отдават всичко, трудят се, страдат и плащат цена за Бог с надеждата да получат благословии. Ако не виждат Божиите благословии или обещания, те издишат като спукани балони, като губят мотивация дори да изпълняват дълга си. Точно в такова състояние се намирах и аз. Като погледнах назад към времето, когато за първи път приех Божието дело, видях, че изпълнението на дълга във вярата може да доведе до спасение и оцеляване, затова проявявах страст в стремежа си, независимо какво бе времето навън, независимо от опасностите от преследване от страна на Компартията, не се отдръпнах, нито забавих изпълнението на дълга си. Вярвах, че стига да направя всичко по силите си, Бог ще го запомни и ще придобия Неговото одобрение. С напредването на възрастта, паметта и физическите ми сили се влошаваха, а дългът, който можех да изпълнявам, ставаше все по-малък. Дори когато и малкото, което можех да изпълнявам във връзка с дълга си — да напоявам новодошлите и да приемам братя и сестри на събирания — стана невъзможно за съдействие от моя страна, започнах да вярвам, че няма да мога да бъда спасена или да вляза в царството, и започнах да се предавам. Осъзнах, че предишната ми силна мотивация при изпълнение на дълга ми е била движена от скрито желание за благословии, и когато не можех да получа благословии, не желаех да се моля или да чета Божиите слова. Като изпълнявах дълга си по този начин, що за искреност имах към Бог? Аз просто търсех облаги от Него и се опитвах да изтъргувам изпълнението на дълга си за бъдещи благословии. Не се ли опитвах просто да се пазаря с Бог? По този начин се опитвах да Го измамя. Колкото повече мислех за това, толкова повече чувствах, че ми липсват съвест и разум и че наистина бях задължена на Бог! Всъщност, като погледнах назад, видях, че през тези години на вяра в Него се бях радвала на толкова много поене и ресурс от Божиите слова и че бях получила много от Неговата благодат. Когато съпругът ми почина и аз с разбито сърце се борех да премина през цялото изпитание, Божиите слова бяха тези, които отвориха сърцето ми и ми позволиха да се справя с това както трябва. Също, когато паднах от такъв висок мост, докато карах електрическия си велосипед, и аз, и велосипедът бяхме невредими. Всичко това беше Божията закрила. По време на това мое пътуване Бог ме бе помилвал безброй пъти, но когато си мислех, че благословиите са недостижими, се оказвах изпълнена с неправилни разбирания и оплаквания и се отдалечавах от Бог. Как можеше толкова да ми липсва човешка природа? Когато църквата ме преназначи, това беше, защото за мен не беше безопасно да излизам да изпълнявам дълга си — предвид възрастта ми — и това щеше да забави църковното дело. Това преназначаване беше полезно както за мен, така и за църковното дело, и аз трябваше да го приема от Бог. Ако не беше това преназначаване на дълга ми, нямаше да разбера за достойните за презрение намерения, скрити зад дългогодишната ми вяра в Бог. Помислих си за Павел в Епохата на благодатта. Той пътувал из голяма част от Европа, за да проповядва евангелието, като плащал висока цена и понасял много страдания, но намерението му било да търси венец и благословии от Бог, вместо да изпълнява дълга си на сътворено същество, и в крайна сметка бил наказан от Бог. Аз също изпълнявах дълга си, за да получа благословии, и ако не се стремях да променя нрава си, накрая щях да бъда наказана от Бог точно като Павел. Не исках да продължавам по пътя на неуспеха на Павел. Трябваше да се покая и да се изповядам пред Бог, а във времето, което ми оставаше, щях да се стремя към истината и повече да не търся благословии.

По време на духовната си практика прочетох тези Божии слова: „Желанието на Бог е всеки да бъде усъвършенстван, в крайна сметка да бъде спечелен от Него, да бъде напълно пречистен от Него, да стане един от хората, които Той обича. Независимо дали ви наричам изостанали или с ниски заложби, всичко това е факт. Когато казвам така, това не означава, че искам да ви изоставя, че съм изгубил всякаква надежда за вас, още по-малко, че не искам да ви спася. Днес съм дошъл да извърша делото на вашето спасение, с други думи, делото, което върша, е продължение на делото на спасението. Всеки човек има шанса да бъде усъвършенстван: ако го желаете, ако се стремите към това, накрая ще можете да постигнете този резултат и никой от вас няма да бъде изоставен. Ако си човек с ниски заложби, Моите изисквания към теб ще бъдат съобразени с твоите ниски заложби; а ако си човек с високи заложби, Моите изисквания към теб ще бъдат съобразени с твоите високи заложби; ако си невеж и необразован, Моите изисквания към теб ще бъдат съобразени с твоето невежество; ако си образован, Моите изисквания към теб ще бъдат съобразени с факта, че си образован; ако си възрастен човек, Моите изисквания към теб ще бъдат съобразени с твоята възраст; ако си в състояние да оказваш гостоприемство, Моите изисквания към теб ще бъдат в съответствие с тази ти способност; ако кажеш, че не можеш да оказваш гостоприемство и можеш да изпълняваш само определена задача, независимо дали става дума за проповядване на евангелието, грижа за църквата или други общи дела, Моето усъвършенстване спрямо теб ще бъде в съответствие със задачата, която изпълняваш. Да бъдеш предан, да бъдеш покорен докрай и да се стремиш да постигнеш най-висшата любов към Бог — това е, което трябва да постигнеш, и няма по-добри практики от тези три“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Възстановяване на нормалния живот на човека и отвеждането му до прекрасна крайна цел). „Аз решавам крайната цел на всеки човек не според възрастта му или старшинството му, нито според количеството изтърпени от него страдания и най-малко според това доколко предизвиква жалост, а според това дали притежава истината. Няма друг избор, освен този. Трябва да осъзнаете, че всички онези, които не следват Божията воля, също ще бъдат наказани. Това е нещо, което никой човек не може да промени“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Подгответе си достатъчно много добри дела за вашата крайна цел). От Божиите слова разбрах, че Бог се надява всички, които Го следват, да бъдат усъвършенствани и придобити от Него. Бог не гледа заложбите, възрастта или вида, или размера на дълга, който човек може да изпълнява, за да определи дали може да бъде спасен. Стига човек да се стреми искрено, да може да се покорява на Божието устройване и подредби и да изпълнява дълга си предано, тогава такъв човек ще бъде спасен от Бог. Живеех в собствените си представи, като си мислех, че тъй като остарявах, имах здравословни проблеми и не можех да изпълнявам много видове дълг, Бог нямаше да ме одобри и нямаше да имам никаква надежда за спасение. Станах толкова негативна, че загубих цялата си мотивация. Не търсех истината и гледах на Бог като на шеф в светския свят, който задържа служителите, когато допринасят, но уволнява възрастните, когато вече не са полезни. Използвах гледната точка на Сатана, за да преценя Бог, и по този начин Го разбирах погрешно и богохулствах! Сега разбрах, че Бог иска онези, които се стремят към истината, търсят преобразяване в своя нрав и са придобити от Него. Видях, че стига да се стремя към истината, да слушам Божиите слова и да изпълнявам дълга си усърдно, Бог нямаше да ме изостави. Точно както сега, въпреки че не можех да бъда водач на група или църковен водач и да изпълнявам дълга си в други райони, все още можех да правя всичко възможно да проповядвам евангелието и да подкрепям братята и сестрите, които се чувстваха негативни и слаби. Какъвто и дълг да изпълнявах, ако влагах сърцето си в това да сътруднича, ако се съсредоточавах върху търсенето на истината и върху това да действам според принципите в дълга си и ако се покорявах на Божието устройване и подредби, тогава това щеше да е съобразно Божието намерение.

По-късно прочетох друг откъс от Божиите слова и сърцето ми се разведри още повече. Всемогъщият Бог казва: „Не става дума за това, че възрастните хора няма какво да направят, нито че не са способни да изпълняват дълга си, камо ли за това, че не са в състояние да се стремят към истината — много неща могат да направят. Различните ереси и заблуди, които си натрупал през живота си, както и различните традиционни идеи и представи, невежи, упорити, консервативни, неразумни и изопачени неща, които си събрал, са се натрупали в сърцето ти и трябва да отделиш още повече време от младите, за да ги изровиш, анализираш и разпознаеш. Не става дума за това, че няма какво да правиш или че трябва да скърбиш, да се безпокоиш и да се тревожиш, когато не знаеш какво да правиш — това нито е твоя задача, нито твоя отговорност. На първо място, възрастните хора трябва да имат правилно мислене. Макар да си на години и физически да си относително остарял, трябва да имаш младежко мислене. Макар да остаряваш, мисленето ти да се забавя и паметта ти да е слаба, ако все още можеш да се опознаваш, да разбираш словата, които изричам, и да разбираш истината, това доказва, че не си стар и че не ти липсва заложба. Ако човек е над 70 годишен, но не е способен да разбере истината, това показва, че духовният му ръст е твърде малък и не е в състояние да се справи със задачата. Следователно възрастта няма значение, когато става дума за истината, а освен това възрастта е без значение, що се отнася до покварения нрав“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). Божиите слова ме накараха да разбера, че макар с възрастта физическите функции на хората да се влошават и те да могат изпълняват по-малко видове дълг, това не означава, че не могат повече да се стремят към истината. Възрастните хора, както и младите, също имат покварен нрав в много отношения и са натрупали най-различни сатанински отрови. Те трябва да прекарват повече време в задълбочено изследване и разнищване на тези проблеми. Живяла съм в продължение на десетилетия, през които съм била както надменна, така и измамна. В себе си съм натрупала различни традиционни схващания и сатанински философии за светски дела. Всичко това трябва да бъде изкоренено чрез търсене на истината. Точно както в църквата — имаше една сестра, която често говореше и се отклоняваше от темата по време на събиранията, с което смущаваше църковния живот. Исках да ѝ обърна внимание на това, но се страхувах да не я оскърбя. Живеех според сатанинската философия „Ако си мълчиш за недостатъците на добрите приятели, ще имаш дълго и добро приятелство.“ и затова никога не ѝ го посочих. По време на събирания, когато виждах, че някои братя и сестри не знаеха как да водят общение и да правят връзка със собственото си състояние, чувствах, че съм по-добра в общението от тях, и проявявах надменен нрав, като ги презирах. Също и сега, като виждах, че остарявам, се страхувах, че няма да мога да изпълнявам дълга си и да бъда спасена, и станах толкова негативна, че дори не можех да се изправя на крака. Осъзнах, че желанието ми за благословии е било твърде силно. Всички тези проблеми трябваше да бъдат разрешени чрез търсене на истината. Когато осъзнах това, намерих път за практикуване. Въпреки че остарявам, това не означава, че нямам дълг или неща за вършене. Трябва да се съсредоточа върху опознаването и преодоляването на покварения си нрав в ежедневните дела, с които се сблъсквам. Всичко това е дълг, който трябва да изпълнявам. Мога също така да пиша статии, да уча химни, да се уча да танцувам и да проповядвам евангелието. Има много видове дълг, които мога да изпълнявам! След това се съсредоточих върху опознаването на моята поквара в ежедневните въпроси, с които се сблъсквах. Вечер пишех и намирах Божиите слова, за да я изкореня, а след това описвах какво бях разбрала от преживяването си. Не след дълго, когато здравето ми се подобри, възобнових дълга си на домакиня. Мислех как да опазя добре този приемен дом, за да могат братята и сестрите да се събират без притеснения. Докато съм жива, ще изпълнявам дълга си. Дори и да не мога повече да изпълнявам дълга си в бъдеще, ще продължа да ям и пия от Божиите слова, за да изкореня покварата си и да се покоря на Божието устройване и Божиите подредби.