От Тун Ю, Китай

От дете имам крехко здраве и често боледувах, което ме караше да копнея за здраво тяло. През март 2012 г. имах щастието да приема Божието дело от последните дни. Няколко месеца по-късно забелязах, че не се простудявам и не вдигам температура толкова често, колкото преди. Имаше подобрение дори и при мигрената и шийната спондилоза. Сърцето ми беше изпълнено с благодарност към Бог и бях още по-мотивирана да постигна себеотрицание и себеотдаване. По това време бях църковен водач и за да върша добре църковното дело, пренебрегнах съпротивата и възраженията на семейството си и работех неуморно от сутрин до мрак, изпълнявайки дълга си.

Един ден през май 2020 г. усетих дискомфорт във врата. Когато го завъртах настрани, усещах скованост и чувах хрускащ звук. Стоях ли по-дълго време седнала, се замайвах, а дясната ми ръка започваше да ме боли и да изтръпва, а така ми беше трудно да хващам предмети. Отначало не обърнах много внимание на това, мислейки, че след като съм повярвала в Бог, Той не само е премахнал предишните ми болежки, но и е укрепил общото ми здраве. Тъй като вече бях отдадена на дълга си на пълно работно време, вярвах, че Бог ще ме закриля и няма да позволи положението ми да се влоши. Мислех си, че като коригирам обичайната си стойка при седене и правя упражнения правилно, това няма да се превърне в голям проблем. Изобщо обаче не очаквах, че два месеца по-късно шийната ми спондилоза не само не се подобри, но дори се влоши. Често ме болеше глава и се чувствах замаяна, очите ми бяха сухи и раздразнени, а дясното ми рамо ме болеше и изтръпваше дотолкова, че дори ми беше трудно да използвам клечки за хранене. Започнах да се тревожа, че състоянието ми ще се влоши още повече. Ако едната страна на тялото ми откаже и се парализира, как ще продължа да изпълнявам дълга си? Нима това не би означавало, че ще загубя шанса си да получа Божието спасение? Тогава се сетих за една сестра, с която работех. Наложи се да спре да изпълнява дълга си и да се върне у дома за лечение, тъй като шийната ѝ спондилоза се беше влошила. Но малко след като бях напуснала дома си, за да изпълнявам своя дълг, бях предадена от един Юда. Ако положението ми се влошеше дотолкова, че да не мога да изпълнявам дълга си, какво щях правя, след като не можех да се прибера у дома, а и не смеех да вляза в болница за лечение? Колкото повече разсъждавах върху това, толкова повече се разстройвах и не можех да се сдържа да не роптая, мислейки си: „През последните няколко години, откакто вярвам в Бог, се отрекох от семейството и кариерата си в името на своя дълг и претърпях немалко трудности. Защо тогава Бог не бди над мен и не ме закриля? Защо позволява отново да страдам от болести?“. Помислих си: „Макар да не мога да вляза в болница за лечение, не мога просто да стоя безучастно и да оставя положението ми да се влошава! Трябва да намеря начин да се излекувам. Ако не го направя и положението ми се влоши, не само че ще страдам още повече, но и няма да мога да изпълнявам дълга си — а тогава какво ще стане?“. След това започнах да мисля за начини за лечение на болестта си. Освен че пробвах вендузи, гуа ша и мокса терапия, проучвах и различни методи за лечение на шийна спондилоза. През този период умът ми бе изцяло погълнат от мисълта как да излекувам болестта си и вече не изпитвах чувство на бреме спрямо своя дълг. Не успявах да следя различните задачи, а когато работата беше натоварена и изискваше да остана до късно вечерта, външно изпълнявах дълга си, но вътрешно се противях, опасявайки се, че преумората ще влоши положението ми.

През май 2022 г., една сутрин, докато слизах по стълбите за закуска, внезапно усетих изразена тежест в десния си крак и дясното си рамо. Десният ми крак беше толкова слаб, че едва успявах да го повдигна, и трябваше да го влача, докато вървя. В този миг ме обзе тревога и се запитах дали наистина не започвах да се парализирам от едната страна. Много се уплаших, мислейки си: „Ако наистина се парализирам, вече няма да мога да изпълнявам дълга си. А какво ще стане тогава с надеждите ми за спасение и влизане в небесното царство? Нима всички тези години на жертви и усилия ще се окажат напразни?“. Колкото повече размишлявах върху това, толкова по-голяма мъка изпитвах. Като виждах някои братя и сестри около мен в крепко здраве, се изпълвах с дълбока завист и ревност, мислейки си: „През всички тези години, откакто вярвам в Бог, не по-малко от тях бях постигнала себеотрицание и себеотдаване. Защо тогава Бог им е дал здрави тела, а на мен — не?“. Колкото повече разсъждавах по този начин, толкова по-неспокойна и потисната се чувствах за положението си.

Един ден прочетох следните Божии слова: „Какво ще бъде здравето на някого на определена възраст и дали ще се разболее от сериозна болест, всичко това е подредено от Бог. Невярващите не вярват в Бог и търсят някой, който да види тези неща в дланите, в рождените дати и в лицата им, и вярват на тези неща. Ти вярваш в Бог и често слушаш проповеди и общения за истината, така че ако не вярваш в това, тогава ти не си нищо друго освен един неверник. Ако наистина вярваш, че всичко е в Божиите ръце, тогава би трябвало да вярваш, че тези неща — тежките болести, сериозните болести, леките болести и здравето — всички те попадат под върховенството и подредбите на Бог. Появата на сериозно заболяване и това какво ще бъде здравословното състояние на човека на определена възраст не са случайни неща и да разбереш това означава да имаш положително и точно разбиране. В съгласие ли е това с истината? (Да.) То е в съгласие с истината, това е истината, трябва да я приемеш и твоето отношение, и твоите възгледи по този въпрос трябва да се трансформират. А какво се преодолява, след като тези неща се трансформират? Не се ли преодоляват твоите чувства на скръб, безпокойство и тревога? Най-малкото негативните ти емоции на скръб, безпокойство и тревога за болестта се преодоляват на теория. Тъй като разбирането ти е трансформирало твоите мисли и възгледи, следователно то преодолява твоите негативни емоции. […] Говорим за болестта. Това е нещо, което повечето хора ще преживеят през живота си. Следователно видът на болестта, която ще засегне тялото на хората в даден момент или на определена възраст, и това, какво ще бъде здравето им, са все неща, които са подредени от Бог и хората не могат да решават сами тези неща. Точно както когато някой се ражда, той не е способен да реши сам кога да стане това. И така, не е ли глупаво да се чувстваш скръбен, неспокоен и тревожен за неща, за които не можеш да решаваш сам? (Да.) Хората трябва да се заемат с решаването на нещата, които могат да решат сами, а за тези, с които не могат да се справят сами, трябва да чакат Бог. Хората трябва да се покорят мълчаливо на Бог и да Го молят да ги защити — това е начинът на мислене, който трябва да имат. Когато наистина ги застигне болест и смъртта наистина е близо, тогава хората трябва да се покорят и да не се оплакват, да не се бунтуват срещу Бог, да не сипят хули срещу Бог или да казват неща, с които да Го нападат. Вместо това те трябва да се изправят като сътворени същества и да преживяват и ценят всичко, което идва от Бог — не бива да се опитват да избират нещата сами за себе си. Това трябва да бъде специално преживяване, което обогатява живота ти и не е непременно лошо, нали? Ето защо, когато става въпрос за болест, хората трябва първо да преодолеят погрешните си мисли и възгледи относно произхода на болестта и тогава вече няма да се тревожат за това. Освен това те нямат право да контролират известни или неизвестни неща, нито са способни да ги контролират, тъй като всички тези неща са под Божието върховенство. Отношението и принципът на практикуване, които хората трябва да имат, са да чакат и да се покоряват. От разбирането до практикуването всичко трябва да се прави съгласно истините принципи — тоест да се стремиш към истината“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (4)). Божиите слова ме накараха да осъзная, че това дали болестта ми ще се влоши, или ще доведе до парализа, е изцяло в Божиите ръце, и че трябва да се покорявам на Божието върховенство и уредба; това бе мъдрият избор. Но аз не бях разбрала Божието всемогъщество и върховенство. Бях вложила толкова много енергия и тревога в лечението на болестта си, постоянно се безпокоях и терзаех заради нея, дори таях неразбиране и негодувание срещу Бог. Бях истински глупава! Трябваше да проявя покорна нагласа спрямо уроците, които ми носеше болестта, и да имам искрено доверие на Бог. Освен това, ако се чувствах зле, трябваше да предприема нормално лечение и грижа за здравето си и да изпълнявам дълга си възможно най-прилежно. Подобни практики не са отклонение от Божиите изисквания и именно това трябваше да бъде отношението, което трябваше да имам. Щом си дадох сметка за това, тревогата ми донякъде утихна и бях готова да се покоря на устроеното от Бог и на Неговата уредба.

От този момент нататък оставих нещата да следват естествения си ход, и разпределях времето си разумно между лечението и грижата за себе си. Понякога се успокоявах и разсъждавах: „Защо се оплаквам, когато болестта ми се влошава? Какъв точно е поквареният нрав, който ме подтиква към това?“. Тогава прочетох следните Божии слова: „Когато хората започнат да вярват в Бог, кой от тях няма свои собствени цели, подбуди и амбиции? Въпреки че една част от хората вярват в съществуването на Бог и са виждали съществуването на Бог, тяхната вяра в Него все още съдържа тези подбуди и крайната им цел във вярата в Бог е да получат Неговите благословии и нещата, които искат. В своите житейски преживявания хората често си мислят: „Отказах се от семейството и кариерата си заради Бог и какво ми даде Той? Трябва да го изчисля и да потвърдя — получавал ли съм благословии напоследък? Дадох много през това време, тичах и тичах, много страдах — даде ли ми Бог някакви обещания в замяна? Запомнил ли е добрите ми дела? Какъв ще бъде моят край? Мога ли да получа Божиите благословии?…“. Всеки човек постоянно прави такива изчисления в сърцето си и отправя към Бог изисквания, които носят в себе си неговите подбуди, амбиции и меркантилен манталитет. Това означава, че в сърцето си човекът постоянно изпитва Бог, постоянно крои планове за Бог, постоянно спори с Бог за собствения си индивидуален изход и се опитва да изтръгне становище от Бог, за да разбере дали Той може да му даде това, което иска. В същото време, докато се стреми към Бог, човекът не се отнася към Него като към Бог. Човекът винаги се е опитвал да сключва сделки с Бог, непрекъснато отправя изисквания към Него и дори Го притиска на всяка крачка, опитвайки се да отхапе ръката, след като му е било подадено кутрето. В същото време, докато се опитва да сключва сделки с Бог, човекът спори с Него и дори има хора, които, ако ги сполетят изпитания или попаднат в определени ситуации, често стават слаби, негативни и отпуснати в работата си и са пълни с оплаквания срещу Бог. От времето, когато човекът за пръв път е започнал да вярва в Бог, той смята Бог за рог на изобилието, за швейцарско армейско ножче, а себе си — за най-големия Божи кредитор, сякаш опитите да получи благословии и обещания от Бог са негово изконно право и задължение, докато Божията отговорност е да защитава и да закриля човека, както и да му осигурява ресурс. Такова е основното разбиране за „вяра в Бог“ на всички, които вярват в Бог, и такова е най-дълбокото им разбиране на концепцията за вярата в Бог. От природата същност на човека до неговите субективни стремежи няма нищо, което да е свързано с боязънта от Бог. Целта на вярата му в Бог не би могла да има нищо общо с преклонението пред Бог. Това означава, че човекът никога не е смятал и не е разбирал, че вярата в Бог изисква боязън и преклонение пред Него. Ако се вземат предвид тези условия, същността на човека е очевидна. Каква е тази същност? Тя е такава, че сърцето на човека е злобно, то крие в себе си предателство и измама, не обича справедливостта, праведността и положителните неща, а е презряно и алчно. Сърцето на човека е напълно затворено за Бог; той изобщо не го е отдал на Бог. Бог никога не е виждал истинското човешко сърце, нито пък някога е бил почитан от човека“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Божието дело, Божият нрав и Самият Бог II). След като прочетох разобличеното в Божиите слова, осъзнах, че откакто съм повярвала в Бог, както възгледът ми за това, към което трябва да се стремя, така и посоката, в която вървях, са били грешни от самото начало. Скоро след като започнах да вярвам в Бог, забелязах, че болестта ми се беше подобрила, затова започнах да възприемам Бог като свой лечител. Исках да получа Божията благословия и закрила чрез себеотрицание, себеотдаване и плащане на цена; по този начин нямаше повече да страдам от болестта си. Когато болестта ми се върна и положението ми остана непроменено, без да мога да го овладея или облекча, започнах да негодувам, като използвах предишните си външни усилия и стремления като основание да споря с Бог. Дори смятах, че е най-важно да се излекувам, и подхождах към дълга си без чувство за бреме. Когато виждах, че работата ми не дава резултат, не изпитвах тревога или безпокойство, а се съсредоточавах единствено върху това как да лекувам и обгрижвам тялото си. Като виждах, че братята и сестрите около мен са напълно здрави, докато аз, все още млада, живеех в страдание заради болестта, вътрешно негодувах срещу Бог, че ги благославя, а мен нито ме закриля, нито ме защитава. Състоянието ми беше точно такова, каквото разобличаваха Божиите слова: „Когато даря яростта Си на хората и отнема всяка радост и мир, които някога са притежавали, те започват да се съмняват. Когато даря на хората страданието на ада и си върна благословиите на рая, те изпадат в ярост. Когато хората Ме молят да ги излекувам, а Аз не им обръщам внимание и се отвращавам от тях, те се отдалечават от Мен, за да търсят вместо това пътя на злите лекове и магьосничеството. Когато отнема всичко, което хората са искали от Мен, всички изчезват без следа. Затова казвам, че хората имат вяра в Мен, защото Моята благодат е твърде изобилна и защото има твърде много облаги за придобиване“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Какво знаеш за вярата?). Божиите слова пронизаха сърцето ми дълбоко. В продължение на много години заявявах, че искам да отдам всичко на Бог, но всъщност никога не Го бях почитала и не Му се бях покорявала истински като на Бог. Желаех единствено Неговите благословии, като се надявах, че Той ще ме изцели и ще ме избави от страданието на болестта. Явно се опитвах да използвам Бог и да сключа сделка с Него, а външно биех барабана, че отдавам всичко на Бог. Нима това не е явна измама и противене на Бог? Бях наистина достойна за презрение!

След това прочетох един откъс от Божиите слова и открих начин за практикуване. Всемогъщият Бог казва: „Когато човек е прекалено загрижен за физическото си тяло и го поддържа добре нахранено, здраво и издръжливо, каква стойност има това за него? Какъв смисъл има да се живее по този начин? Каква е стойността на човешкия живот? Дали животът е само за да се отдадете на плътски удоволствия като ядене, пиене и забавление? […] Когато човек идва на този свят, той не идва заради насладата на плътта, нито за да яде, да пие и да се забавлява. Човек не бива да живее заради тези неща — това нито е стойността на човешки живот, нито е правилният път. Стойността на човешкия живот и правилният път, който трябва да се следва, включват постигането на нещо ценно и завършването на едно или няколко стойностни дела. Това не се нарича кариера, а правилният път и правилната задача. Кажете Ми, заслужава ли си човек да плати цената, за да завърши някакво стойностно дело, да води смислен и стойностен живот, да се стреми към истината и да я постигне? Ако наистина желаеш да се стремиш към разбиране на истината, да поемеш по правилния път в живота, да изпълниш добре дълга си и да водиш стойностен и смислен живот, не се колебай да изразходваш цялата си енергия, да платиш цялата цена, да отделиш цялото си време и всичките си дни. Ако през това време те сполети някаква болест, това няма да има значение и няма да те сломи. Нима това не е далеч по-добре от живот, прекаран в спокойствие, свобода и безделие, в подхранване на физическото си тяло така, че то да е добре нахранено и здраво, и в крайна сметка да постигнеш дълголетие? (Така е.) Коя от тези две възможности е стойностен живот? Коя от тях може да донесе утеха и да не предизвика съжаление у хората, когато накрая се изправят пред смъртта? (Да водиш смислен живот.) Да водиш смислен живот. Това означава, че в сърцето си ще си придобил нещо и ще си утешен. А какво ще кажете за онези, които се хранят добре и запазват розовия си тен до смъртта си? Те не се стремят към смислен живот, така че как ще се чувстват, когато умрат? (Сякаш са живели напразно.) Тези три думи са красноречиви — да живееш напразно. Какво означава „да живееш напразно“? (Да пропилееш живота си.) Да живееш напразно, да пропилееш живота си — на какво се основават тези два израза? (В края на живота си те откриват, че не са получили нищо.) Какво тогава трябва да получи човек? (Трябва да получи истината или да постигне ценни и значими неща в този живот. Трябва да върши добре нещата, които едно сътворено същество би трябвало да върши. Ако не успее да постигне всичко това, а живее единствено за физическото си тяло, ще чувства, че е живял напразно и че животът му е пропилян.)“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (6)). От Божиите слова разбрах, че правилният възглед за това какво да преследвам във вярата в Бог е да се стремя да разбирам истината и да постигна покорство пред Бог. Независимо от обстоятелствата, които Бог урежда, дори когато съм изправена пред тежка болест и страдание, трябва да се покоря на устроеното от Бог и на Неговата уредба и да изпълнявам дълга си като сътворено същество. Такъв стремеж е ценен и изпълнен със смисъл, и ще бъде запомнен от Бог. Аз обаче винаги съм търсила плътски мир — живот без болести и бедствия, и здравословно съществуване. Когато болестта ми се влоши, започнах да споря с Бог и да негодувам, съсредоточих се единствено върху лечението и грижата за себе си, като дори не бях склонна да изпълнявам дълга си. Подобен стремеж беше безсмислен. Осъзнах, че дори да подобря здравето си и да водя спокоен, здравословен живот, ако не изпълнявам дълга и отговорността си като сътворено същество и не завърша своята мисия, животът ми би бил пропилян, а съществуването ми на този свят — напразно. Когато осъзнах това, се почувствах просветлена. Независимо дали болестта ми щеше да се влоши, или да доведе до парализа, най-важното беше да изпълня своя дълг. От този момент нататък посветих сърцето си на дълга и започнах да проследявам различните задачи.

Един ден, докато пишех на компютъра, дясното ми рамо изведнъж се схвана, а когато вдигнах дясната си ръка, изпитах остра болка. Писането на клавиатура стана изключително трудно. Отново започнах да се тревожа и си помислих: „Ако рамото ми не може да се движи, как ще изпълнявам дълга си?“. Помислих си: „Ще си почина, може би утре ще се почувствам по-добре“. Но на следващия ден рамото ми не само не се подобри, но и болката стана още по-силна. Главата и вратът също започнаха да ме болят — изпитвах болка, докато бях седнала и дори докато лежах. Напълно загубих концентрация върху изпълнението на дълга си. По-късно прочетох следните Божии слова: „Независимо дали си болен или те боли, стига да ти остава още един дъх, стига да си още жив, стига още да можеш да говориш и да ходиш, значи имаш енергията да изпълняваш дълга си и трябва да се държиш добре и да останеш здраво стъпил на земята при изпълнението му. Не бива да изоставяш дълга си на сътворено същество, нито отговорността, която Създателят ти е поверил. Щом не си умрял, трябва да довършиш дълга си и да го изпълниш добре“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). След като прочетох Божиите слова, отправих молитва към Него, в която казах, че независимо дали положението ми се подобри, или не, повече не желая да бъда ограничена или възпряна от това. Исках единствено да търся Божието намерение, да Му се покорявам и да остана вярна на дълга си. След това престанах да се тревожа кога състоянието ми ще се подобри, а се концентрирах върху дълга си, като в свободното си време правех малко упражнения. На четвъртата сутрин внезапно забелязах, че болката в дясното ми рамо беше намаляла, а вратът ми вече не беше схванат. Макар че не бях напълно излекувана, постепенно започнах да се възстановявам.

Тези повтарящи се пристъпи на болест напълно разкриха погрешните ми възгледи относно това към какво да се стремя във вярата си. Едва тогава започнах истински да разбирам себе си. Чрез Божиите слова научих също как правилно да гледам на болестта и как да изпълнявам дълга си в такива моменти. Благодаря на Бог за Неговото спасение!