През юли 2021 г. бях избрана за църковен водач. Помислих си: „Да мога да поема такъв важен дълг на повече от шестдесет години, е истинска Божия възхвала“. Реших да положа всички усилия в този дълг. След това му се посветих, като посещавах групови сбирки, решавах проблемите на братя и сестри и бях заета всеки ден. След известно време различните аспекти от църковните дела започнаха да се подобряват донякъде и аз се почувствах доста щастлива. През август следващата година бях избрана за проповедник и поех отговорността за делата на две църкви. Помислих си: „Вече съм достатъчно заета с една църква, а сега съм отговорна за още една. Дали това няма да ме изтощи още повече? Ако продължавам така, ще може ли тялото ми да го понесе? Освен това делата в другата църква не дават много добри резултати, така че ще имам още повече грижи!“. След като го обмислих, реших, че не искам да поема този дълг. Помислих си: „Какво извинение мога да използвам, за да откажа? Вероятно мога да кажа, че съм твърде стара че нямам сили и енергия да отговарям за друга църква и че делата ще се забавят, и да им предложа да намерят някой по-млад“. Тези мисли обаче ме накараха да се почувствам малко неспокойна. Не се ли измъквах от дълга си? Думите бяха на върха на езика ми, но реших да замълча. И така, приех дълга на проповедник.

След това всеки час от всеки ден беше изпълнен с ангажименти, а понякога се налагаше дори да се храня набързо и да претупвам. В цялата тази заетост не можех да не си помисля: „Вече съм стара, може ли тялото ми да продължава така? Какво ще стане, ако припадна от изтощение? И двете църкви имат водачи, които са доста инициативни в проследяването на работата. С тяхното сътрудничество не би ми се налагало да следя нещата толкова изкъсо. Трябва да си почивам повече. На моята възраст трябва да отделям време да се грижа за себе си. Цялото това непрекъснато притеснение няма ли да ме състари?“. При тази мисъл въздъхнах с облекчение и си помислих: „Ако го бях направила по-рано, нямаше да съм толкова заета. Може би просто не знам как да планирам нещата! Стига да ги подредя правилно, този дълг няма да е толкова тежък, колкото си представях“. След това следях по-малко евангелските дела и работата по поенето. Когато се прибирах вкъщи след сбирките, не мислех много за работа, вярвайки, че църковните водачи я следят. Само гледах видеоклипове със свидетелства за преживявания и отговарях на въпросите на братята и сестрите, като чувствах много по-малко напрежение, и си мислех как да приготвя някоя вкусна и питателна храна, за да подобря здравето си. Без дори да забележа, мина месец. Отидох в църквите, за да проуча работата, но установих, че нито една от тях не е придобила нови вярващи този месец. Бях шокирана да чуя тази новина и си помислих: „Какво се случва? Църковните водачи са сътрудничили усилено, така че защо евангелските дела не са постигнали никакви резултати? Работата ми като църковен водач не беше толкова неефективна преди!“. Бързо дойдох пред Бог, за да се помоля: „Боже, този месец евангелските дела на нито една от църквите не са постигнали никакви резултати и не знам къде е проблемът. Моля Те, напътствай ме да намеря причината за това“. След молитвата осъзнах, че напоследък живеех заради плътта си, като мислех само как да се храня добре, да пия добре и да си почивам, без да имам никакво чувство на бреме спрямо дълга си. Не проучвах и не решавах своевременно проблемите в работата и бях пряко отговорна за липсата на резултати от нея! Затова бързо отидох при църковните водачи, за да обобщя причините. Установих, че макар и църковните водачи да бяха вършили работа, те просто бяха възлагали задачи, без да проследяват или да надзирават, което означаваше, че работата не е била свършена изцяло. Това беше особено очевидно в евангелските дела, където братята и сестрите тънеха в трудности. Църковните водачи виждаха, че това са действителни трудности, но не знаеха как да ги разрешат. След като разбрах ситуацията, осъзнах, че съм изменила на дълга си, затова споделих с тях открито за състоянието ми напоследък и веднага разговарях с църковните водачи как да проследявам работата, тъй като не смеех да отлагам повече.

По-късно прочетох този откъс от Божиите слова: „Водачите и работниците трябва активно да проверяват работата на всеки екип, да проверяват положението на членовете на всеки екип, дали в тях има неверници, които просто попълват бройката, или неверници, които разпространяват негативизъм и представи, за да смущават работата на църквата, и след като бъдат установени, тези хора трябва да бъдат напълно разобличени и премахнати. Това е работата, която водачите и работниците трябва да вършат. Те не бива да са пасивни, не бива да чакат заповеди и подканване от Горното да действат, нито трябва да свършат нещо дребно, едва когато всички братя и сестри призоват за това. В работата си водачите и работниците трябва да проявяват внимание към Божиите намерения и да бъдат предани на Бог. Най-добрият начин, по който трябва да се държат, е активно да разпознават и разрешават проблемите. Те не бива да остават пасивни, особено когато разполагат с настоящите думи и общение, които им служат за основа. Трябва да поемат инициативата за задълбочено разрешаване на актуалните проблеми и трудности чрез общение върху истината и да вършат работата си точно така, както би следвало да го правят. Те трябва своевременно и активно да следят за напредъка на работата. Не могат винаги да чакат заповеди и подканяне от Горното, преди неохотно да предприемат действия. Ако водачите и работниците са винаги негативни и пасивни и не вършат истинска работа, те са недостойни да служат като водачи и работници и трябва да бъдат освободени и пренасочени. В момента има много водачи и работници, които са много пасивни в работата си. Те вършат малко работа само след като Горното им изпрати заповеди и ги подтикне. В противен случай не си дават зор и отлагат. […] След като Горното подреди работата, те ще бъдат заети за известно време, но след като тази част от работата бъде свършена, те не знаят какво да правят по-нататък, защото не разбират какъв дълг трябва да изпълняват. Никога не са наясно с работата, която попада в обхвата на отговорностите на водачите и работниците и която трябва да изпълняват. В техните очи няма работа, която трябва да се свърши. Какво се случва, когато хората не считат, че има каквато и да било работа, която трябва да се свърши? (Те не носят бреме.) По-точно казано, те не носят бреме. Освен това те са много мързеливи и жадуват за удобства, правят колкото се може повече почивки, когато могат, и се опитват да избягват всякакви допълнителни задачи. Тези мързеливи хора често си мислят: „Защо трябва да се тревожа толкова много? Прекалената тревога само ще ме състари по-бързо. Каква полза ще имам от това, както и ако тичам напред-назад и се изтощавам толкова много? Какво ще стане, ако прегоря и се разболея? Не разполагам с пари, за да платя за лечение. А кой ще се грижи за мен, когато остарея?“. Тези мързеливи хора са просто толкова пасивни и изостанали. Не притежават грам истина и не могат да видят нищо ясно. Очевидно това са куп объркани хора, нали? Всички те са объркани. Забравили са за истината и не се интересуват от нея, така че как могат да бъдат спасени? Защо хората винаги са недисциплинирани и мързеливи, сякаш са живи мъртъвци? Това засяга въпроса за тяхната природа. В човешката природа има някакъв вид мързел. Независимо каква задача изпълняват хората, те винаги имат нужда някой да ги надзирава и да ги подтиква. Понякога проявяват внимание към плътта, жадуват за физически удобства и винаги запазват нещо за себе си — тези хора са изпълнени с дяволски намерения и коварни кроежи. Наистина изобщо не са добри. Винаги правят по-малко от това, на което са способни, независимо колко важен дълг изпълняват. Това е безотговорно и предателско отношение“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (26)). Видях, че Бог изисква от водачите и работниците да следят активно работата, да проявяват инициативност в решаването на проблеми и да осигуряват изпълнението на различни аспекти от работата. Това е отговорността на водачите и работниците. Спомних си времето, когато за първи път бях избрана за църковен водач. Имах усещане за бреме и отговорност към своя дълг и също така чувствах Божието напътствие, когато го изпълнявах. Можех да откривам и решавам проблеми в работата си и се чувствах удовлетворена и живеех с усещане за сигурност. След като поех отговорността за делата на две църкви, бях заета всеки ден и се притеснявах, че предвид възрастта ми това натоварване може да е непосилно за тялото ми и затова неохотно изпълнявах този дълг. Като видях, че църковните водачи изпълняваха работата, се възползвах от ситуацията и си помислих, че след като водачите си вършат нещата, бих могла да не следя нещата толкова изкъсо и че по-висшите водачи няма да узнаят. Съсредоточих се единствено върху яденето, пиенето и грижата за тялото си, в резултат на което след месец нямаше никакви резултати от евангелските дела на двете църкви. Дали не бях забавила делата? Първоначално заложбата ми беше на средно равнище, нямах особени таланти и наистина бях недостойна за такъв важен дълг. Бог ме беше възхвалил с възможността да се обучавам, но аз не успях да я оценя. Не бях изпълнила своя дълг правилно, винаги се съобразявах и се отдавах на плътта си и бях безотговорна в своя дълг. Бях просто мързелива и не изпитвах никаква преданост. Сетих за Ной, който също е бил много стар, когато е приел Божието поръчение, но не е обръщал внимание на тялото си или на трудностите. Работил е усърдно всеки ден, като е проповядвал евангелието, докато е строял Ноевия ковчег и независимо колко уморително или трудно е било, той е останал непоколебим. Той е пазил Божието поръчение в сърцето си и след като Бог му е наредил да построи ковчега, е имал сърце и чувство за отговорност и просто е направил нещата така, както Бог му е наредил. В крайна сметка той е изпълнил Божието поръчение и е получил Неговото одобрение. Помислих си и за някои възрастни братя и сестри в църквата, някои от които над осемдесетгодишни, които все още проповядваха евангелието. Аз бях само на шейсет години и в добро здраве. Обхватът на двете църкви не беше голям и нямаше да ме разболее или да ме накара да припадна от изтощение. Ала не желаех да нося дори това бреме в пределите на възможностите си. Сравнявайки се с тях наистина се срамувах! Молех се на Бог с думите: „Боже, способността ми да изпълнявам този дълг е Твоя възхвала и благодат, но въпреки това аз бях небрежна и безскрупулна и навредих на църковните дела. Наистина ми е липсвала човешка природа! Ти ме разкриваш и спасяваш, и аз съм готова да се покая. Ако продължавам да се отдавам на физически удобства, нека ме сполети Твоят укор и дисциплина!“.

След това потърсих подходящите Божии слова за моето състояние на физическо отдаване. Прочетох два откъса от Божиите слова: „Плътта на човека е като змията: нейната същност е да навреди на живота му и когато постигне своето напълно, животът ти става загубен. Плътта принадлежи на Сатана. У нея винаги има прекомерни желания, тя мисли само за себе си, винаги иска да се отдава на удобство, като тъне в леност и безделие, и след като я задоволиш до известна степен, в крайна сметка ще бъдеш погълнат от нея. Тоест, ако я задоволиш този път, тя ще поиска да я задоволиш отново следващия път. Тя винаги има прекомерни желания и нови изисквания и се възползва от това, че ѝ угаждаш, за да те накара да я обгрижваш още повече и да живееш сред нейните удобства и ако никога не можеш да я преодолееш, в крайна сметка ще се погубиш. Дали ще можеш да получиш живот пред Бог и как ъв ще бъде изходът ти накрая зависи от това как се противопоставяш на плътта. Бог те е спасил, избрал и предопределил, но ако днес не си склонен да Го удовлетвориш, не искаш да приложиш истината на практика, не искаш да въстанеш срещу собствената си плът с истински боголюбиво сърце, в крайна сметка ще се погубиш и така ще изпиташ изключителна болка. Ако винаги угаждаш на плътта, Сатана постепенно ще те погълне и ще те остави без живот или без допир до Духа, докато дойде ден, в който ще си съвсем тъмен отвътре. Когато живееш в мрак, ще си в плен на Сатана, Бог вече няма да е в сърцето ти и тогава ще отречеш съществуването на Бог и ще Го изоставиш“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Само любовта към Бог е истинска вяра в Бог). „Докато хората не изпитат Божието дело и не разберат истината, природата на Сатана ги овладява и контролира отвътре. […] Философията и логиката на Сатана са се превърнали в живота на хората. Без значение към какво се стремят хората, те го правят за себе си — и така те живеят само за себе си. „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“ — това е житейската философия на човека, а също така представлява и човешката природа. Тези думи вече са станали природата на поквареното човечество и те са истинският портрет на сатанинската природа на поквареното човечество. Тази сатанинска природа вече е станала основа за съществуването на поквареното човечество. В продължение на няколко хиляди години поквареното човечество живее според тази отрова на Сатана, чак до наши дни“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да вървим по пътя на Петър). Чрез разобличаването на Божиите слова разбрах вредата и последствията от отдаването на плътта. Колкото повече човек се отдава на плътта и я обгрижва, толкова по-големи стават нейните желания, което в крайна сметка води до собствената му гибел. Живеех според тези сатанински философии: „Всеки сам за себе си, а за дявола остават последните“, „Наслаждавай се на момента, защото животът е кратък“ и „Животът се свежда до това да се храниш и обличаш добре“. Те изопачаваха мислите и възгледите ми, като ме караха да мисля, че животът не бива да е прекалено уморителен, че плътското удобство и физическото отдаване са истинското щастие и основата на добрия живот. При всяка възможност проявявах внимание единствено към плътта си. Така живеех, преди да повярвам в Бог, като смятах, че излежаването, яденето на плодове и семена и гледането на телевизия са олицетворение на приятен живот, така че при всяка възможност избягвах работата и си почивах, когато имах време. Понякога виждах възрастни хора да седят под дърветата, да си почиват и да си веят и изпитвах истинска завист, и ми се искаше някой ден да мога да живея така. След като повярвах в Бог, се чувствах нещастна, когато бях заета с дълга си, винаги се боях от несгоди и изтощение и не исках да поемам твърде много ангажименти. Бях небрежна към дълга си и нямах чувство за отговорност. Бях наистина егоистична, достойна за презрение, изгубила човешка природа и недостойна да живея пред Бог! По това време ядях, пиех и се грижех добре за тялото си, но отлагах църковните дела. Това беше вършене на зло! Разбрах, че животът, подчинен на егоистичния и достоен за презрение сатанински нрав, и съсредоточаването върху физическото отдаване прави хората все по-мързеливи, кара ги да избягват вършенето на истинска работа и те в крайна сметка се превръщат в лъжеводачи и лъжеработници, които биват разкрити и отстранени. Когато осъзнах тези неща, се помолих на Бог и се покаях: „Боже, не изпълнявах добре дълга си, длъжница съм Ти и поднасям извиненията си на братята и сестрите. Сега разбирам вредата и последствията от отдаването на плътта и не искам да го правя отново и да отлагам църковните дела“.

След това прочетох друг откъс от Божиите слова: „Каква е стойността на човешкия живот? Дали животът е само за да се отдадете на плътски удоволствия като ядене, пиене и забавление? (Не, не е.) За какво е тогава? Моля, кажете ми какво мислите. (Да изпълня дълга си на сътворено същество — човек трябва да постигне поне това в живота си.) Точно така. Кажете Ми, дали всекидневните действия и мисли на човека през целия му живот са насочени единствено към това да избегне болести и смърт, да поддържа тялото си здраво и незасегнато от болести и да се стреми към дълголетие — това ли е стойността, която трябва да има животът на човека? (Не, не е.) Това не е стойността, която трябва да има животът на човека. И така, каква е стойността, която трябва да има животът на човека? Току-що някой спомена изпълнението на дълга на сътворено същество, което е един специфичен аспект. Има ли нещо друго? Кажете Ми желанията, които обикновено имате, докато се молите или установявате решимост. (Да се покоряваме на Божиите подредби и устройвания.) (Да играем добре ролята, която Бог ни е отредил, и да изпълняваме мисията и отговорността си.) Нещо друго? От една страна, става дума за изпълнение на дълга на сътворено същество. От друга страна, става дума за това да направиш всичко в рамките на своите възможности и способности по най-добрия възможен начин, като достигнеш поне до момента, в който съвестта ти не те обвинява, в който можеш да бъдеш в мир със собствената си съвест и да се докажеш като приемлив в очите на другите. Ако доразвием това — през целия си живот, независимо от семейството, в което си се родил, от образователния ти ценз или от заложбите ти, ти трябва да имаш някакво разбиране за принципите, които хората трябва да осъзнават в живота. Например какъв път трябва да извървят, как трябва да живеят и как да водят смислен живот — трябва поне малко да изследвате истинската стойност на живота. Този живот не може да се живее напразно и човек не може да дойде на тази земя напразно. От друга страна, през целия си живот трябва да изпълняваш мисията си — това е най-важното. Не говорим за изпълнение на велика мисия, дълг или отговорност, но трябва да постигнете поне нещо. […] Когато човек идва на този свят, той не идва заради насладата на плътта, нито за да яде, да пие и да се забавлява. Човек не бива да живее заради тези неща — това нито е стойността на човешки живот, нито е правилният път. Стойността на човешкия живот и правилният път, който трябва да се следва, включват постигането на нещо ценно и завършването на едно или няколко стойностни дела. Това не се нарича кариера, а правилният път и правилната задача. Кажете Ми, заслужава ли си човек да плати цената, за да завърши някакво стойностно дело, да води смислен и стойностен живот, да се стреми към истината и да я постигне? Ако наистина желаеш да се стремиш към разбиране на истината, да поемеш по правилния път в живота, да изпълниш добре дълга си и да водиш стойностен и смислен живот, не се колебай да изразходваш цялата си енергия, да платиш цялата цена, да отделиш цялото си време и всичките си дни. Ако през това време те сполети някаква болест, това няма да има значение и няма да те сломи. Нима това не е далеч по-добре от живот, прекаран в спокойствие, свобода и безделие, в подхранване на физическото си тяло така, че то да е добре нахранено и здраво, и в крайна сметка да постигнеш дълголетие? (Така е.) Коя от тези две възможности е стойностен живот? Коя от тях може да донесе утеха и да не предизвика съжаление у хората, когато накрая се изправят пред смъртта? (Да водиш смислен живот.) Да водиш смислен живот. Това означава, че в сърцето си ще си придобил нещо и ще си утешен. А какво ще кажете за онези, които се хранят добре и запазват розовия си тен до смъртта си? Те не се стремят към смислен живот, така че как ще се чувстват, когато умрат? (Сякаш са живели напразно.) Тези три думи са красноречиви — да живееш напразно“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (6)). От Божиите слова разбрах, че само ако изпълнява дълга си на сътворено същество, човек може да води стойностен и смислен живот. Това е и най-правилният избор. Бях се грижила добре за себе си, но не бях изпълнявала добре дълга си. Не пропилявах ли живота си така? В деня, в който се изправя пред смъртта, ще ми останат само съжалението и разкаянието. Също като светските хора, които, въпреки че се радват на повече физически удоволствия и живеят в удобство, не разбират стойността или смисъла на живота и живеят без посока или цел. Бях открила правилния път в живота и знаех как да живея и вече не исках да го правя заради плътта си по този начин. Исках да изпълнявам дълга си добре, да водя стойностен и смислен живот и да не го пропилявам. Всъщност, обучавайки се в дълга на водач и проповедник и общувайки по-често с братята и сестрите при изпълнението на работата, придобих по-ясно разбиране за истини, които преди ми бяха непонятни. Въпреки че изпитвах известно физическо изтощение и несгоди, всъщност не ми се струваше, че страдам чак толкова, а това, че влагах всичко от себе си в своя дълг, ме караше да се чувствам здраво стъпила на земята и удовлетворена. Благодарение на действителното сътрудничество и упование в Бог много трудности бяха разрешени, без дори да забележа, а тъй като изпълнението на дълга ми също даваше резултати, сърцето ми се изпълваше с радост. Единствено като се опълчвах на плътта си и вършех действителна работа, сърцето ми можеше да се изпълни с радост и да придобие истинско усещане за постоянство и мир. След като разбрах тези неща, сърцето ми се почувства по-светло и по-укрепнало.

Прочетох друг откъс от Божиите слова: „Каквато и важна работа да върши даден водач или работник и от каквото и естество да е тя, основният му приоритет е да разбира и да схваща как върви работата. Той трябва да присъства лично, за да проследява нещата на място, да задава въпроси и да получава информация от първа ръка. Не бива просто да разчита на това, което чуе, или да слуша чужди отчети. Вместо това със собствените си очи трябва да наблюдава положението на служителите и как напредва работата и трябва да разбира какви трудности възникват, дали отделни зони противоречат на изискванията на Горното, дали се нарушават принципи, дали има някакви смущения или прекъсвания, дали липсва необходимо оборудване или съответните упътвания, свързани със специализираната работа. Водачът трябва да е наясно с всичко това. Колкото и доклади да е изслушал и колкото и сведения да е събрал от това, което е чул, нищо не може да се сравни с личното посещение; по-точно и надеждно е да видят нещата със собствените си очи. След като се запознае с всички аспекти на положението, ще има добра представа за това какво се случва. Особено важно е ясно и точно да разбере кой има добри заложби и кого си струва да развива, защото само това му дава възможност точно да развива и оползотворява хората, което е от решаващо значение, за да могат водачите и работниците да вършат работата си добре. Водачите и работниците трябва да имат път и принципи, по които да развиват и обучават хората с добри заложби. Освен това трябва да схващат и разбират различните видове проблеми и трудности, които съществуват в делото на църквата. Трябва да знаят и как да ги разрешават, както и да имат свои собствени идеи и предложения за това, как да се развива работата и какви са бъдещите ѝ перспективи. Много по-лесно ще вършат работата, ако са способни ясно и с лекота да говорят за такива неща, без да изпитват никакви съмнения или опасения. Водачът ще изпълнява отговорностите си, като работи така, нали? Трябва да знае как да разрешава споменатите по-горе проблеми в работата и често трябва да размишлява над тези неща. Когато е изправен пред трудности, за да разреши проблема, трябва да разговаря и да обсъди тези неща с всички, като търси истината. Като върши реална работа, стъпил здраво на земята с двата крака, по този начин, няма да има никакви нерешими затруднения“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (4)). От Божиите слова разбрах, че истински добрият водач върши делата на Божия дом съвестно и отговорно, не се отдава на плътта, във всичко поставя интересите на Божия дом на първо място и изпълнява дълга си според работните ангажименти. Винаги, когато възникнат трудности при изпълнението на дадена задача, той търси истината с братята и сестрите, за да намери решение. За да върши добре работата си като водач и работник, той трябва напълно да се потопи, да проучи и проследи делата в детайли и да открие и разреши проблемите своевременно, а не само да дава заповеди или да слуша доклади. Такъв подход няма да постигне добри резултати. Замислих се как съм изпълнявала дълга си, като се отдавах на плътта си и бях нехайна, без да се вглеждам в детайлите или да разрешавам проблеми, дори и да бях открила такива. Не бях изпълнявала отговорностите на водач, а бях просто един лъжеводач, който се радваше на предимствата на статуса, като карах Бог да ме ненавижда и да ме презира. След това започнах да прекарвам време в църквата, да разглеждам и разрешавам проблеми, да анализирам подробно трудностите на потенциалните приемници на евангелието и да общувам за решения. След известен период на сътрудничество резултатите от различните аспекти на църковните дела се подобриха донякъде.

По-късно поех отговорността за още няколко църкви, като се съсредоточих предимно върху евангелските дела, и почти всеки ден бях заета от ранна сутрин до късна вечер. Понякога си мислех: „Вече съм доста стара и кръвното ми е малко високо, може ли тялото ми наистина да го понесе?“. След като видях, че евангелските дякони и водачите на групите си сътрудничат, вече не исках да следя подробностите, за да мога да спася плътта си от изтощение. В този момент си спомних следните Божии слова: „Колкото и да е трудно, трябва да платиш цената с твоя дълг и с това, което трябва да свършиш, и по-важното — с поръчението, дадено от Бог, и с твоето задължение, както и с важната работа извън твоя дълг, която трябва да свършиш, работа, която е уредена за теб и която си лично призован да свършиш. Дори и да се наложи да се отдадеш напълно, дори и да се задава преследване и да има опасност за живота ти, не бива да негодуваш срещу цената, а да предложиш своята преданост и да си покорен до смърт. Ето как се проявява в действителност стремежът към истината, истинската отдаденост към него и реалното му практикуване“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Защо човек трябва да се стреми към истината). Помолих се на Бог в сърцето си: „Боже, изкушавам се отново да се отдам на плътта си, и знам, че ако изпълнявам дълга си по този начин, това ще забави делата. Не искам да служа на плътта си и съм готова да се стремя към Твоите изисквания и критерии и да положа всички усилия. Моля Те, напътствай ме!“. Така че се присъединих към братята и сестрите и заедно с тях общувахме и обсъждахме подробно въпросите, свързани с евангелските дела. Благодарение на това, че всички си сътрудничехме с едно сърце и един ум, резултатите от евангелските дела видимо се подобриха в сравнение с предходния месец. Когато престанах да се съобразявам с плътските си интереси и посветих сърцето си на своя дълг, вече не се чувствах толкова уморена и усещах удовлетворение и радост в сърцето си. Благодаря на Бог за Неговото напътствие!