От Су Ендзъ, Китай

Имам високо кръвно налягане, което е наследствено в семейството ми. През 2013 г. развих и силно главоболие, което ме спохождаше на всеки един-два дни. Когато болката се появеше, не можех да правя нищо — чувствах се напълно отпаднал, дори не можех да стоя прав, като главоболието беше придружено от зъбобол и гадене. Причината остана недиагностицирана дори след като посетих големи болници. Понякога болката беше толкова силна, че ми се искаше да си разбия главата в стената и да умра, но като виждах жена си и новороденото си дете, се държах. По-късно майка ми сподели евангелието на Всемогъщия Бог от последните дни с мен и възложих надеждата си в Бог, като мислех, че Бог е всемогъщ и ако вярвам в Него с цялото си сърце, Той може да ме благослови и да излекува болестта ми. След като започнах да вярвам в Бог, състоянието ми донякъде се облекчи. Един ден прочетох тези Божии слова: „Непременно ще благословя изобилно онези от вас, които искрено Ми отдават всичко“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 55). Бях във възторг и още по-убеден, че стига да полагам усилия да отдавам всичко на Бог, ще бъда благословен от Него в бъдеще. По-късно се отказах от високоплатената си работа, за да се посветя изцяло на дълга си, и колкото и страдание или трудности да понасях, бях готов и щастлив да го направя. През тези години главоболието ми се подобри значително и честотата на пристъпите намаля. Няколко години по-късно, докато изпълнявах дълга си далеч от дома, срещнах сестра, която беше лекар. Тя ми каза, че главоболието ми се дължи на тригеминална невралгия, и ми предписа някакво лекарство, което струваше малко над десет юана. За моя изненада, след като приемах лекарството в продължение на два месеца, тригеминалната невралгия по чудо изчезна. Хроничната болест, от която страдах с години, вече я нямаше и бях безкрайно щастлив. Знаех, че на пръв поглед изглеждаше, че лекарството ме е излекувало, но в действителност ме беше сполетяла Божията благодат. По всички личеше, че отдаването на всичко на Бог наистина носеше награди, така че станах още по-отдаден в изпълнението на дълга си.

През юли 2023 г. започнах да се чувствам постоянно отпаднал и понякога имах главоболие и замаяност. В началото не мислех, че е сериозно, като смятах, че при високото ми кръвно налягане спорадичното замайване е нормално. Но след повече от месец без подобрение симптомите се влошиха дотам, че можех да изпълнявам дълга си само сутрин. Следобед и вечер главата ми се въртеше и ме болеше, а лявата ми ръка изтръпваше. Когато виенето на свят ставаше тежко, лягах за известно време, за да си почина. Един ден, след като излязох от банята, се почувствах толкова замаян, че бързо се облегнах на стената и затворих очи, но след малко неочаквано загубих съзнание. Когато се свестих, почувствах силна болка в тила си и осъзнах, че лежа на циментовия под. След като брат ми ми помогна, забелязах, че съм счупил касата на вратата при падането си, и имах голяма бучка на тила. Помислих си: „Добре, че първо съм паднал върху касата на вратата. Ако си бях ударил тила директно в земята, последствията щяха да са невъобразими!“. И така, отидох за преглед в болницата и диагнозата беше инсулт. Бях шокиран и попитах лекаря: „Как е възможно дасъм получил инсулт на такава млада възраст? Не е ли това болест при възрастните хора? Може би е станала грешка?“. Лекарят многократно потвърди, че това е инсулт, и уреди да бъда приет в болница. Каза, че ако някой толкова млад, който има запушени малки кръвоносни съдове, не бъде лекуван навреме, това може да доведе до запушване на основните съдове, което е проблемно. Думите на лекаря се стовариха върху сърцето ми като камък. Виждал съм много възрастни хора с мозъчен инсулт — някои от тях бяха сериозно парализирани от едната страна на тялото, с неясна реч, крива уста, изкривени очи и нарушени умствени способности. Ужасявах се да не стана като тях, като си мислех: „Ако свърша така, как ще мога да ям и да пия Божиите слова и да изпълнявам дълга си? Без да изпълнявам дълга си, как мога да придобия спасение?“. Тези мисли ме караха да се чувствам тревожен и онеправдан и започнах да се оплаквам: „През всичките тези години оставях семейството и кариерата си на заден план. Въпреки че роднините и приятелите ми се подиграваха и ме хулеха, никога не съм се отказвал от вярата си в Бог. Преминах през толкова много трудности, за да изпълнявам дълга си. Защо Бог не ме защити? Защо позволи да се разболея? Ако не се бях разболял, нямаше ли да изпълнявам дълга си още по-добре?“. Особено по време на престоя ми в болницата аз бях най-младият от близо сто пациенти и когато хората около мен научаваха, че страдам от това заболяване, бяха шокирани и казваха: „Разбираемо е възрастните хора да имат това заболяване, но как може толкова млад човек като теб да получи инсулт?“. Това ме караше да се чувствам още по-зле. Като видях няколко пациенти в интензивното отделение, които бяха колабирали вследствие на внезапен инсулт, с прикрепени кислородни тръби, само понякога в съзнание, се притеснявах дали и аз няма да свърша така, ако отново припадна. Помислих си: „Що за лош късмет имам да се разболя от такава болест?“. Чувствах се тревожен и неспокоен. След период на лечение състоянието ми беше овладяно. След завръщането си у дома се съсредоточих върху грижата за здравето си, като се боях да не се преуморя, и мислите ми вече не бяха насочени към моя дълг.

Една нощ, докато лежах в леглото, размишлявах върху това как през последните няколко дни не бях толкова внимателен към дълга си, защото се бях съсредоточил върху грижата за здравето си, и се почувствах малко виновен. На следващия ден се помолих пред Бог: „Всемогъщи Боже, откакто разбрах, че съм получил инсулт, постоянно се тревожа, че може отново да ме сполети и пак да припадна. Боя се, че ако падна сериозно и животът ми е в опасност, няма да мога да придобия спасение. В резултат на това не бях в правилното състояние да изпълнявам дълга си и бях по-загрижен да пазя здравето си. Боже, моля Те да ми дадеш вяра и да ме напътстваш да търся истината, за да променя своето състояние“. След като се помолих, си припомних Божиите слова, които една сестра ми беше изпратила, преди да бъда приет в болницата: „Продължителността на живота на всеки човек е предопределена от Бог. Една болест може да е неизлечима от медицинска гледна точка, но от Божията гледна точка, ако животът ти трябва да продължи и още не ти е дошло времето, не можеш да умреш, дори и да искаш. Ако имаш поръчение от Бог и мисията ти все още не е завършена, няма да умреш, дори и да се разболееш от болест, която се смята за смъртоносна — Бог още няма да те вземе. Дори и да не се молиш и да не търсиш истината, и да пренебрегваш лечението на болестта си или дори и лечението ти да се забави, няма да умреш. Това важи с особена сила за тези, които имат важно поръчение от Бог — когато мисията им е недовършена, каквато и болест да ги застигне, те няма да умрат веднага; те ще живеят до последната секунда от изпълнението на мисията. Имаш ли тази вяра? Ако я нямаш, ще отправяш към Бог само повърхностни молитви, като казваш: „Боже, трябва да изпълня поръчението, което ми възложи. Искам да прекарам последните си дни напълно предан на Теб, за да няма за какво да съжалявам, като умра. Трябва да ме опазиш!“. Ако не поемеш инициативата да търсиш истината, няма да имаш решимостта и силата да проявиш преданост, въпреки че се молиш по този начин. Тъй като не си склонен да платиш истинската цена, често прибягваш до този вид оправдания и до този метод на молитва към Бог и се пазариш с Него — нима това е човек, който се стреми към истината? Ако болестта ти е лечима, наистина ли ще можеш да изпълниш дълга си добре? Не непременно. В действителност независимо от това дали се пазариш, за да се избавиш от болестта си и да не умреш, или за да осъществиш други свои намерения и цели, от Божията гледна точка, стига да можеш да изпълняваш дълга си, стига от теб още да има полза, стига Бог да е решил, че трябва да бъдеш използван, тогава това означава, че не бива да умираш. Няма да можеш да умреш, дори и да искаш. Ако обаче безразсъдно създаваш проблеми и извършваш всякакви злодеяния, и обиждаш Божия нрав, ще умреш по-скоро; животът ти ще бъде съкратен. Продължителността на живота на всеки един човек е предопределена от Бог преди сътворението на света. Ако човек може да се покори на подреденото и устроеното от Бог, тогава, болен или не, в добро или в лошо здраве, той ще живее толкова години, колкото Бог му е предопределил. Имаш ли тази вяра? Ако признаваш това само по отношение на доктрината, значи нямаш истинска вяра и е безполезно да говориш сладки приказки; ако си уверен дълбоко в сърцето си, че Бог ще направи това, подходът ти и начинът ти на практикуване ще се променят по естествен път“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Чрез четенето на Божиите слова разбрах, че животът и смъртта на човека, както и продължителността на живота му, са определени от Бог. Когато мисията на човек на земята бъде изпълнена, продължителността достига своя край и тогава животът му приключва. Ако мисията на човек все още не е изпълнена, колкото и сериозно да е заболяването му, животът му няма да приключи. Осъзнах, че смъртният час на човек няма нищо общо с болестта, от която страда, а се определя от Божията повеля. Помислих си за някои братя и сестри, които бяха диагностицирани с много сериозни заболявания, и лекарите бяха казали, че не им остава много, но в крайна сметка болестите им бяха чудотворно изцелени. Бях чул и за случай, в който малко момче се е споминало само заради настинка. Това ми показа, че животът и смъртта на човек нямат нищо общо със сериозността на тяхната болест, а се определят от Божията повеля. Ала не бях видял ясно този въпрос. След като научих, че съм получил инсулт, живеех в страх и тревога, като се боях, че състоянието ми ще се влоши, че мога да припадна отново и че едно тежко падане може да застраши живота ми, което ще ме лиши от възможността да придобия спасение. Дори се оплаквах защо Бог не ме защитил и е позволил да се разболея от такава болест. В резултат на това ентусиазмът ми за изпълнение на дълга ми намаля и се съсредоточих единствено върху опазването на здравето си, което разкри, че нямам истинска вяра в Бог. Сега разбрах, че това, което мога да направя, е да успокоя сърцето си, усърдно да изпълнявам дълга си добре и да поверя живота и смъртта си на Бог, като му позволя да устрои всичко. Когато мислех по този начин, вече не чувствах същата скръб и тревога като преди и сърцето ми можеше да се заеме с изпълнението на дълга ми.

По-късно прочетох тези Божии слова: „Някои хора считат, че вярата в Бог трябва да им носи спокойствие и радост и че ако се сблъскат със ситуации, трябва само да се помолят на Бог и Той ще ги чуе, ще им даде благодат и благословии и ще се погрижи всичко да мине тихо и безпрепятствено за тях. Целта на вярата им в Бог е да търсят благодат, да придобият благословии и да се радват на спокойствие и щастие. Именно поради тези възгледи те се отричат от семействата си или напускат работата си, за да отдадат всичко на Бог, могат да понесат несгоди и да платят цена. Те вярват, че щом се отрекат от нещата, щом отдават всичко на Бог, щом понасят несгоди, щом работят усърдно и проявяват изключително поведение, ще придобият Божиите благословии и Божията благосклонност и че независимо с какви трудности се сблъскват, щом се помолят на Бог, Той ще ги реши и ще им отвори път във всичко. Това е възгледът на мнозинството от хората, които вярват в Бог. Хората считат, че този възглед е основателен и правилен. Способността на много хора да поддържат вярата си в Бог в продължение на години, без да се отказват от нея, е пряко свързана с този възглед. Те си мислят: „Отдал съм толкова много на Бог, поведението ми е толкова добро и не съм извършил никакви злодеяния. Бог непременно ще ме благослови. Тъй като съм страдал много и съм платил висока цена за всяка задача, вършел съм всичко според Божиите слова и изисквания, без да допускам грешки, Бог трябва да ме благослови. Той трябва да се погрижи всичко да върви гладко за мен и често да имам мир и радост в сърцето си и да се наслаждавам на Божието присъствие“. Не е ли това човешка представа и фантазиране? От човешка гледна точка хората се наслаждават на Божията благодат и получават ползи, затова е логично да трябва да страдат малко за това и си струва да заменят това страдание за Божиите благословии. Това е нагласа за сключване на сделки с Бог. От гледна точка на истината и на Бог обаче в основата си това не съответства на принципите на Божието дело, нито на критериите, които Бог изисква от хората. Това е изцяло пожелателно мислене, чисто човешка представа и фантазиране за вярата в Бог. Независимо дали включва сключване на сделки с Бог или изискване на нещо от Него, или съдържа човешки представи и фантазии, във всеки случай нищо от това не е съобразено с Божиите изисквания, нито отговаря на Божиите принципи и критерии за благославяне на хората. По-специално това мислене и този възглед за сключването на сделки накърняват Божия нрав, но хората не го осъзнават. Когато това, което Бог върши, не е съобразено с представите на хората, те бързо развиват в сърцата си оплаквания и погрешни разбирания за Него. Дори се чувстват ощетени и тогава започват да спорят с Бог, а може и да Го осъждат и заклеймяват. Каквито и представи и погрешни разбирания да развиват хората, от гледна точка на Бог Той никога не действа и не се отнася към никого според човешките представи или желания. Бог винаги прави това, което Той желае да направи, по Свой собствен начин и въз основа на Своя собствен нрав същност. Бог има принципи за начина, по който се отнася към всеки човек. Нищо, което Той прави с всеки човек, не се основава на човешки представи, фантазии или предпочитания — това е аспектът на Божието дело, който е в най-голямо противоречие с човешките представи. Когато Бог нагласява среда за хората, която напълно противоречи на техните представи и фантазии, в сърцата си те си създават представи срещу Бог, съдят Го и Го заклеймяват, и дори могат да Го отрекат. Може ли тогава Бог да удовлетвори техните искания? Категорично не. Бог никога няма да промени Своя начин на вършене на делото Си и желанията Си според човешките представи. Кой е този, който трябва да се промени тогава? Хората. Хората трябва да се избавят от представите си, да приемат средата, нагласена от Бог, да ѝ се покорят и да я преживеят, както и да търсят истината, за да изкоренят собствените си представи, вместо да оценяват спрямо представите си това, което Бог върши, за да видят дали е правилно. Когато хората настояват да се придържат към представите си, те развиват съпротива срещу Бог — това се случва по естествен начин. Къде се крие коренът на съпротивата? Той се крие във факта, че това, което хората обикновено притежават в сърцата си без съмнение са техните представи и фантазии, а не истината. Следователно, когато се сблъскат с Божието дело, което не е съобразено с човешките представи, хората могат да се възпротивят на Бог и да Го съдят. Това доказва, че хората по начало нямат богопокорно сърце, че поквареният им нрав далеч не е пречистен и че те по същество живеят според покварения си нрав. Те все още са невероятно далече от постигането на спасение“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (16)). „Някои хора, независимо от средата, с която се сблъскват, не търсят истината. Вместо това оценяват всички среди, които Бог устройва, въз основа на своите представи, фантазии и въз основа на това дали те им носят полза или не. Техните съображения винаги се въртят около собствените им интереси. Те винаги се интересуват колко голяма полза могат да придобият, доколко могат да бъдат задоволени интересите им по отношение на материални неща, пари и плътски наслади. И винаги вземат решения и се отнасят към всичко, което Бог подрежда, въз основа на тези фактори. И в крайна сметка, след като понапрегнат мозъците си, те избират да не се покорят на средата, нагласена от Бог, а да се измъкнат от нея и да я избегнат. Заради съпротивата, отхвърлянето и избягването си те се отдалечават от Божиите слова, пропускат преживяването на живота и търпят загуби, което носи болка и терзания в сърцата им. Колкото повече се противопоставят на такава среда, толкова повече и по-големи са страданията, които понасят. Когато възникне такава ситуация, малкото вяра, която имат в Бог, е окончателно съкрушена. В този момент всички представи, които владеят сърцата им, изригват наведнъж: „Толкова дълго съм отдавал всичко на бог, но не съм очаквал бог да се отнася така с мен. Бог е несправедлив, не обича хората! Бог е казал, че тези, които искрено Му отдават всичко, със сигурност ще бъдат много благословени. Искрено отдавах всичко на бог, отрекох се от семейството и кариерата си, понасях несгоди и работих усилено — защо бог не ме благослови изобилно? Къде са божиите благословии? Защо не мога да ги почувствам или да ги видя? Защо бог се отнася несправедливо към хората? Защо бог не държи на думата си? Хората казват, че бог е верен, но защо не мога да го почувствам? Ако оставим всичко останало настрана, само в тази среда изобщо не съм усетил, че бог е верен!“. Тъй като хората имат представи, те лесно се заблуждават и се подвеждат от тях. Дори когато Бог нагласи среда за промяна на нрава на хората и за тяхното житейско израстване, те трудно я приемат и разбират Бог погрешно. Мислят, че това не е Божията благословия и че Бог не ги харесва. Вярват, че искрено са отдали всичко на Бог, но Бог не е изпълнил обещанията Си. Така хората, които не се стремят към истината, се разкриват толкова лесно чрез едно-единствено изпитание в някаква незначителна среда“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (16)). Бог разобличава, че хората имат определена представа в своята вяра в Него: те мислят, че докато се отричат от нещата и отдават всичко на Бог, търпят страдания и се жертват за Него, Бог трябва да ги благославя, да бди над тях, да ги закриля и да им дава душевен мир и радост. Когато Бог не ги удовлетворява според техните представи, те спорят с Него, не Го разбират правилно и се оплакват от Него. Точно това правех и аз. Когато за пръв път повярвах в Бог, мислех, че стига да вярвам в Него с цялото си сърце и съм готов да понасям трудности и да плащам цена, като изпълнявам дълга си, Бог ще ме благослови и ще подобри здравето ми. Воден от тази гледна точка, през годините се бях отрекъл от семейството и кариерата си, за да изпълнявам дълга си, и дори когато тригеминалната невралгия ми причиняваше тежки главоболия или когато високото ми кръвно водеше до замайване, повръщане и обща слабост, никога не забавях дълга си. Често се утешавах с мисълта, че Бог ще прояви внимание към моето страдание и отдаване, ще бди над мен и ще ме закриля и в бъдеще ще ме дари с големи благословии. Но като научих, че съм получил инсулт, се почувствах онеправдан. Мислех, че Бог не ме бе благословил с добро здраве — напротив, Той бе позволил да се разболя от тази болест и вместо да получавам благословии, бях сполетян от нещастие. Това ме изпълни с погрешни разбирания и оплаквания към Бог и дори спорех с Него: „Ако бях в добро здраве, нямаше ли да мога да си изпълнявам дълга си още по-добре?“. Осъзнах, че през всичките тези години на вяра в Бог аз просто съм се опитвал да преговарям с Бог и да изисквам неща от Него. Когато Бог излекува болестта ми, бях ентусиазиран и усърден в дълга си, но когато Бог не ме беше удовлетворил, мотивацията ми да изпълнявам дълга си и да отдавам всичко на Него беше намаляла. Не бях нищо друго, освен едно достойно за презрение нищожество, което целеше единствено собствена облага, като усърдно се стремях към благословии, но избягвах трудностите. Наистина бях пълен егоист! Усилия ми очевидно бяха насочени към самия мен и придобиването на благословии, но аз високопарно твърдях, че те са в името на удовлетворяването на Бог и изпълнението на моя дълг. Какво безсрамие!

По-късно прочетох откъс, в който Бог разобличава и разнищва състоянието на хора, които вярват в Него единствено с цел придобиване на благословии. Бог казва: „Кой е най-големият проблем във връзката им с Бог? Той е, че те никога не са считали себе си за сътворени същества и никога не са считали Бог за Създателя, Когото да почитат. От самото начало на вярата си в Бог те се отнасяха към него като към дърво с пари, като към съкровищница. Считаха Го за Бодхисатва, който да ги избави от страданията и бедствията, а себе си смятаха за последователи на този Бодхисатва, на този идол. Те смятаха, че вярата в Бог е като вярата в Буда, където само с ядене на вегетарианска храна, с рецитиране на свещени текстове, с често кадене на тамян и с поклони до земята могат да получат каквото поискат. Така че всички истории, които последваха, след като повярваха в Бог, се случиха в сферата на техните представи и фантазии. Те не показаха нито едно от проявленията на сътворено същество, което приема истината от Създателя, нито проявиха каквото и да било покорство, което едно сътворено същество би трябвало да има към Създателя. Имаше само непрекъснати изисквания, непрекъснато пресмятане и непрестанни искания. Всичко това в крайна сметка доведе до разпадане на връзката им с Бог. Този вид връзка е основана на обмен и никога не може да остане непоколебима. Въпрос на време е такива хора да бъдат разкрити“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (16)). След като прочетох Божиите слова, се почувствах дълбоко засрамен. Това, което Бог описваше, бе точно моята гледна точка и стремеж. Тези, които почитат Буда или Гуанин, ги възприемат като източници на богатство и закрила. За да придобият повишения, да забогатеят и да запазят семейството си здраво, те се кланят, кадят, стават вегетарианци и рецитират будистки писания в замяна на нещата, които желаят. Стремежът им е изцяло за лична изгода. По същия начин, след като повярвах в Бог, погрешно мислех, че стига хората да отдават всичко и да жертват себе си във вярата си в Бог, те ще бъдат възнаградени, като Бог бди над тях, закриля ги и ги дарява с безкрайна благодат. Бях се отнасял към Бог като към талисман, като към източник на благодат и душевен мир. Когато бях диагностициран с инсулт, се оплаквах, че Бог не е бдял над мен и не ме е закрилял. Спорех и изисквах, без да показвам ни най-малко покорство към Бог, като така се провалих напълно в отношението си към Него като към Бог. Каква е разликата между моята гледна точка за вярата и тази на хората, които почитат Буда или Гуанин? В последните дни главното дело на Бог включва изразяване на истината, за да съди и наказва хората, за да ги пречиства и спасява. Не се бях стремил към истината, а по-скоро се отнасях към Бог като към Буда или Гуанин, като вярвах, че Той ще възнагради хората въз основа на техния външен принос и усилия. Това ясно отразяваше гледната точка на неверниците и даже бе форма на богохулство срещу Бог! Припомних си и разказа в Библията за 5 000 души, които последвали Господ Исус в планината. Те не искали да чуят Неговите учения, а търсели благословии и благодат. Като хора, които искат да ядат хляб до насита, те виждали Господ само като благодетел, а Господ Исус не е признавал вярата на такива хора. Вярата ми в Бог също така беше с цел да търся придобивки и да се възползвам от Него. Това не беше истинска вяра, а по-скоро гледната точка на неверник, който се стреми да яде хляб до насита, и в крайна сметка аз също със сигурност щях да бъда отхвърлен и отстранен от Бог. Почувствах страх в сърцето си и дойдох пред Бог, за да се помоля: „О, Боже, през многото години, в които вярвах в Теб, аз се отнасях към Теб като към Някого, от Когото да изисквам благодат, като вярвах в Теб със същата гледна точка като тези, които се кланят на Буда и Гуанин, и по същия начин изисквах благодат и благословии от Теб. Тази гледна точка е погрешна и аз съм готов да се разкая и да се променя“.

По-късно прочетох откъс от Божиите слова: „Бог казва: „Непременно ще благословя изобилно онези от вас, които искрено Ми отдават всичко“ — тези слова не са ли истината? Тези слова са сто процента истината. Те не съдържат никаква прибързаност или измама. Те не са лъжи или грандиозно звучащи идеи, още по-малко са някаква духовна теория — те са истината. Каква е същността на тези думи на истината? Тя е, че трябва да си искрен, когато отдаваш всичко на Бог. Какво означава „искрен“? С готовност и без примеси. Да не си мотивиран от пари или слава и със сигурност да не си мотивиран от собствените си намерения, желания и цели. Ти отдаваш всичко, не защото си принуден или защото те подтикват, уговарят или теглят, а по-скоро това ти идва отвътре, доброволно. То е породено от съвестта и разума. Това означава да бъдеш искрен. По отношение на готовността да отдаваш всичко на Бог, това означава да бъдеш искрен. Тогава как искреността се проявява на практика, когато отдаваш всичко на Бог? Не се занимаваш с лъжа или измама, не прибягваш до номера, за да избегнеш някаква работа, и не вършиш нещата нехайно. Отдаваш цялото си сърце и ум, като правиш всичко по силите си, и т.н. — има твърде много подробности, за да ги споменаваме тук! Накратко казано, да бъдеш искрен включва истините принципи. В Божиите изисквания към човека има критерий и принцип“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (16)). От Божиите слова разбрах истинското значение на словата: „Непременно ще благословя изобилно онези от вас, които искрено Ми отдават всичко“. Това твърдение е насочено към онези, които са посветени на стремежа към истината и изпълнението на дълга си, за да удовлетворят Бог. Те не търсят лична изгода, не разбират погрешно и не се оплакват от Бог, когато са изправени пред бедствия. Те могат доброволно да се отрекат от нещата и да отдават всичко на Бог и такива хора са угодни на Бог, и със сигурност ще получат Неговите благословии в бъдеще. Вземете Йов например: Той винаги е следвал Божия път, често се е молил на Бог и е правил жертви. Дори когато богатството и децата са му били отнети и той бил измъчван от болезнени циреи, Йов не е винил Бог. Вместо това той казал: „Йехова ми даде, Йехова ми отне, благословено да е името на Йехова“ (Йов 1:21). Йов наистина е почитал Бог. Той не се е отнасял към Бог като към Някого, от Когото да изисква, и още по-малко е гледал на редовните прояви на поклонение и жертви като на капитал за придобиване на благодат и благословии. Когато изгубил всичко, не се е оплаквал от Бог. Неговите искрени вяра и покорство в крайна сметка са довели до Божиите благословии. Когато погледнах себе си, осъзнах, че не разбирам правилно Божиите слова. Погрешно вярвах, че докато мога да се отричам от нещата, да отдавам всичко, да понасям страдания и да плащам цената за вярата си, в крайна сметка ще получа благословии, мир и здраве. Моят начин на стремеж е пълната противоположност на Йов. Използвах жертвите и отдаването си като средство да изисквам благодат и благословии от Бог, вярвайки в Него единствено в името на моите егоистични желания и лична изгода. Когато се сблъсках с болестта, дори се оплаквах от Бог. Наистина се срамувах, тъй като изобщо не можех да се сравнявам с Йов. Сега разбрах, че като сътворено същество трябва да вярвам в Бог и да Го почитам. Изпълнението на моя дълг е моя отговорност, това е напълно естествено и обосновано и няма нищо общо с получаването на благословии или понасянето на нещастия. Дори когато съм изправен пред трудности и болести, трябва да се покорявам на Бог и да свидетелствам непоколебимо за Него.

През март 2024 г. отново претърпях инсулт. Лявата ми ръка изтръпна и бях постоянно замаян. Притеснявах се, че ако падна отново, и то сериозно, няма да мога да си изпълнявам дълга си — как щях да се стремя тогава към спасение? Като гледах братята около мен, които бяха в по-добро от моето здраве, изпитвах завист, като си мислех: „Защо не мога да имам здраво тяло като всички останали?“. При тази мисъл осъзнах, че отново се оплаквам, и прочетох тези Божии слова: „Благословии, благодат, награди, венци — как се дават всички тези неща и на кого, това зависи от Бог. Защо зависи от Бог? Тези неща принадлежат на Бог; те не са активи, притежавани съвместно от човека и Бог, които могат да бъдат разпределени поравно между тях. Те принадлежат на Бог и Бог ги дарява на онези, на които Той обещава да ги дари. Ако Бог не ти обещае да ти ги дари, ти все пак трябва да Му се покориш. Ако спреш да вярваш в Бог поради тази причина, какви проблеми ще разреши това? Ще престанеш ли да бъдеш сътворено същество? Можеш ли да избягаш от Божието върховенство? Бог все още господства над всички неща и това е неизменен факт. Идентичността, статусът и същността на Бог никога не могат да бъдат приравнени с идентичността, статуса и същността на човека, нито тези неща някога ще претърпят някаква промяна — Бог завинаги ще бъде Бог, а човекът завинаги ще бъде човек. Ако човек е способен да разбере това, какво тогава трябва да направи? Той трябва да се покори на Божието върховенство и на Божиите подредби — това е най-разумният начин да се постъпва и освен него няма друг път, който може да бъде избран“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Дванадесета точка: те искат да се оттеглят, когато нямат статус или надежда да получат благословии). Божиите слова ме събудиха навреме. Трябва да видя ясно собствената си идентичност и статус. Аз съм само едно сътворено същество, докато Бог е Създателят. Въпреки това продължавах да искам да диктувам как Бог да действа и да се отнася с мен — това беше безумие. Боях се, че ако инсултът се повтори и не мога да изпълнявам дълга си, ще загубя шанса си за спасение, затова изисквах от Бог да ми даде същото добро здраве като на другите братя. Това също беше липса на покорство! Трябваше да се покоря на Божието върховенство и подредби, като правя всичко възможно, за да изпълнявам дълга си — това беше разумът, който трябваше да имам. И така, аз дойдох пред Бог, за да се помоля: „О, Боже, колкото и тежки да са рецидивите на моя инсулт, моля Те, не ми позволявай да се оплаквам, за да мога да спазвам дълга си“. Няколко дни по-късно отидох в болницата за преглед. Лекарят каза, че състоянието ми е доста добре контролирано и трябва само да приемам редовно лекарството си. Тази новина ме направи много щастлив. Само като си помисля, че бяха изминали повече от седем месеца от последното ми лечение, а аз все още можех да изпълнявам дълга си нормално — всичко това се дължеше на Божията благодат и бях наистина благодарен за Божията милост.

Всемогъщият Бог казва: „Когато Бог уреди човек да се разболее, било то от тежка или незначителна болест, Неговата цел не е да те накара подробно да разбереш боледуването, вредите, неудобствата и затрудненията, които болестта ти причинява, нито многобройните чувства, които болестта те кара да изпитваш — целта Му не е да разбереш болестта чрез боледуването. Целта Му по-скоро е да научиш уроците от болестта, да научиш как да разбереш по-добре Божиите намерения, да опознаеш покварения нрав, който разкриваш, и погрешните нагласи, които възприемаш към Бог, когато си болен, и да се научиш как да се подчиняваш на Божието върховенство и Неговите подредби, за да постигнеш истинско покорство към Бог и да можеш да останеш непоколебим в свидетелството си — това е изключително важно. Чрез болестта Бог иска да те спаси и пречисти. Какво иска да пречисти в теб? Той иска да пречисти всичките ти екстравагантни желания и изисквания към Бог и дори иска да пречисти разните сметки, преценки и планове, които правиш, независимо от цената, за да оцелееш и да оживееш. Бог не иска от теб да кроиш планове, не иска от теб да съдиш и не ти позволява да таиш никакви екстравагантни желания към Него; Той изисква само да Му се покориш и, в практикуването и преживяването на покорството, да опознаеш собственото си отношение към болестта, да опознаеш отношението си към тези състояния на тялото, които Той ти дава, както да опознаеш и личните си желания. Когато разбереш тези неща, ще можеш да оцениш колко полезно е за теб, че Бог ти е нагласил обстоятелствата на болестта и че ти е дал това състояние на тялото; и ще можеш да оцениш колко полезни са те за промяната на твоя нрав, за постигането на спасение и за навлизането ти в живота“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). Четях този откъс от Божиите слова отново и отново и чувствах, че тази болест съдържа искреното Божие намерение. Бог възнамеряваше да ме спаси и да ми помогне да разбера себе си, което да доведе до промяна в нрава ми. Когато за първи път повярвах в Бог, имах намерение да придобия благословии. През годините нямах никакво истинско разбиране за намерението си да придобия благословии. Тъй като Бог е свят, моят покварен нрав щеше да ми попречи да бъда спасен, ако останеше непроменен до края на Божието дело. Тази болест разкри желанието ми за благословии и моите изисквания и представи за Бог, като ме накара да търся истината, да се покая и да се променя. Това беше Божието спасение за мен. Въпреки това не разбирах Божието намерение и таях неправилни разбирания и оплаквания срещу Него. Бях като дете, което върви по пътя към извършване на престъпления. Когато родителите използват строги мерки, за да помогнат на детето да се поправи, намеренията им са за доброто на детето. Но ако детето не разбира сърцата на родителите и чувства, че не се грижат за него, то е неразумно и обезсърчаващо за родителите си. Не съм ли аз просто онова невежо дете, което не може да различи правилното от грешното? Въпреки моите неправилни разбирания и оплаквания Бог продължаваше тихо да ме напътства със словата си, като ми помагаше да се събудя от моето негативно и бунтовно състояние. Колкото повече се замислях за това, толкова по-засрамен и виновен се чувствах. Отсега нататък, независимо дали болестта ми се подобрява, или се влошава, дори и тя да застрашава живота ми, не искам повече да разбирам погрешно Бог или да се оплаквам от Него. Готов съм да се покоря на Божиите подредби и устройване.

След като преживях тази болест, придобих известно разбиране за намерението си да търся благословии и изпитах истинска признателност за искрените усилия на Бог да спаси хората. Благодарен съм за Божиите напътствия, които ме доведоха до тези придобивки!