От Шън Мин, Китай

Роден съм в селско семейство и родителите ми се препитаваха със земеделие. Откакто се помня, родителите ми винаги са имали здравословни проблеми, особено баща ми, който имаше проблеми с двата крака и стъпалата, което затрудняваше ходенето му, когато състоянието му беше лошо. Въпреки това, в името на прехраната на семейството, баща ми често работеше дори когато беше болен. По онова време родителите ми често натякваха на мен и сестра ми: „Като пораснете, трябва да сте почтителни към родителите си! Не искаме много — само да се отнасяте към нас, както ние сме се отнасяли към бабите и дядовците ви. Ако съумеете да го направите, като пораснете, ние ще сме доволни“. Тогава бях малък и не разбирах какво означава синовна почит, но като поотраснах в съзнанието ми бавно започнаха да се оформят идеи като това да засвидетелстваш синовна почит и да отглеждаш деца, за да се грижат за теб, когато остарееш. Като виждах, че родителите ми страдаха толкова много в името на семейството, се надявах, че като порасна, ще мога да изкарвам пари, за да им се отплатя и да им подсигуря добър живот. По-късно, като започнах да работя и да изкарвам пари, им купувах дрехи и дори им взех апарат за лечение на болестите им.

През 2009 г. цялото ни семейство прие Божието дело в последните дни и скоро след това започнах да изпълнявам дълг в църквата. Веднъж, на една от сбирките, родителите ми бяха арестувани от Компартията и по време на разпита полицаите постоянно питали баща ми къде съм. За да не бъда арестуван и преследван от Компартията, се наложи да напусна дома ни и да изпълнявам дълга си другаде. През първите няколко години не се тревожех много за родителите си, защото те вярваха в Бог и правеха каквото можеха, за да изпълняват дълга си, което ме караше да се чувствам спокоен. 2017 година беше много необичайна година за мен. На една среща с колегите научих от една сестра, че предишната болест на баща ми се е върнала, че е станал парализиран, прикован на легло и не можел да говори. Тази новина ми дойде изневиделица и я понесох тежко. Мислех си: „Нали беше добре, когато заминах? Как стана това? Щом баща ми е парализиран, ще може ли майка ми да се справи сама?“. Просто ми се искаше веднага да се върна да видя парализирания си баща, за да се грижа за него. Но заради опасността да бъда арестуван и преследван от ККП, все още не можех да се върна. Чувствах се ужасно, затова застанах пред Бог и отправих молитва: „О, Боже! Като знам, че баща ми е парализиран, се чувствам толкова слаб; моля Те, дай ми вяра и сила да посрещна всичко това. Заради опасността да бъда арестуван от ККП не мога да се върна, но съм готов да поверя всичко у дома в Твоите ръце. Моля Те, бди над сърцето ми, за да мога да остана непоколебим в тази ситуация“. След молитвата се почувствах много по-спокоен. Вечер, когато си легнех, умът ми се изпълваше с образи на баща ми — парализиран, лежащ в леглото, неспособен да се движи. Сетих се за една година от прогимназията, когато се прибрах у дома за зимната ваканция. Един снежен ден вървях към вкъщи с чантите заедно с няколко съученици. Вървяхме няколко часа по планински път. Бяхме само на няколко километра от вкъщи, но бях толкова премръзнал и гладен, че не можех повече да вървя и изостанах. Съучениците ми, които живееха в селото, стигнали до къщата ни първи и казали на родителите ми, и когато баща ми дойде при мен, ме вдигна и ме понесе към вкъщи. От очите ми бликнаха сълзи, когато си го спомних. Сега баща ми не можеше да се грижи за себе си и беше на прага на смъртта. Ако наистина умре някой ден, как щеше майка ми да се справи сама с погребението му? Роднините и съседите щяха да ни се присмиват и със сигурност щяха да ме обявят за непочтителен заради това, че не съм се върнал при парализирания си баща. Това щеше да е клеймо върху мен завинаги. С тези мисли на ум, наистина ми се искаше да рискувам да се върна, за да се грижа за баща си. Но се тревожех, че ако се върна, ще ме арестуват и не само нямаше да мога да се грижа за баща си, но и щях да стана бреме за майка ми. Затова се отказах от тази идея. По-късно писах вкъщи, за да попитам как вървят нещата. Няколко месеца по-късно получих писмо от майка ми, в което пишеше, че баща ми не е сред живите вече половин година. Като чух тази новина, изпитах огромна болка и печал. Помислих си: „Баща ми вложи кръвта, потта и сълзите си, за да ме отгледа, но когато остаря и се парализира, аз ни най-малко не изпълних синовния си дълг. Дори не го видях за последен път. Казват, че родителите отглеждат деца, които да се грижат за тях на старини, но аз не изпълних нито една от отговорностите си като син. Аз съм един наистина непочтителен син!“. Помислих си как баща ми е бил прикован на легло с години, без да може да се грижи за себе си, и как майка ми е трябвало всеки ден да се грижи за него, наред с работата си във фермата и домакинството. Толкова много беше изстрадала. Сега майка ми беше съвсем сама и не можех да позволя да страда повече. Но и не можех да се върна, за да се грижа за нея. Сърцето ми беше изпълнено с противоречие и болка и дори не успявах да се съсредоточа върху дълга си.

По-късно прочетох Божиите слова: „Дали истината е да проявяваш синовна почит към родителите си? (Не.) Да имаш синовно отношение към родителите си е правилно и положително. Защо обаче казваме, че то не е истината? (Защото хората не показват синовната си почит според определени принципи и не са способни да различат какви хора са всъщност техните родители.) Начинът, по който човек трябва да се отнася към родителите си, е свързан с истината. Дали трябва да се отнасяш синовно към тях, ако вярват в Бог и се отнасят добре с теб? (Да.) Как проявяваш синовно отношение? Отнасяш се към тях по различен начин от този, по който се отнасяш към братята и сестрите. Правиш всичко, което кажат, и ако са стари, трябва да останеш до тях, за да се грижиш за тях, а това ти пречи да излезеш и да изпълняваш дълга си. Правилно ли е да се постъпва така? (Не.) Какво трябва да правиш в такива моменти? Зависи от обстоятелствата. Ако все пак си в състояние да се грижиш за тях, докато изпълняваш дълга си близо до своя дом, и родителите ти не възразяват срещу вярата ти в Бог, тогава трябва да изпълняваш отговорността си като син или дъщеря и да им помагаш с работата. Грижи се за тях, ако са болни; утеши ги, ако нещо ги притеснява; ако финансовите ти възможности го позволяват, купи им хранителните добавки, които можеш да си позволиш. Какво обаче трябва да избереш да направиш, ако си зает с дълга си и няма кой да се грижи за тях и ако и те вярват в Бог? Каква истина трябва да практикуваш? Щом като синовното отношение към родителите не е истината, а само човешка отговорност и задължение, тогава какво трябва да направиш, ако твоето задължение противоречи на дълга ти? (Да отдам първостепенно значение на дълга си, да го поставя на първо място.) Задължението не е непременно дълг. Да избереш да изпълняваш дълга си е практикуване на истината, докато изпълнението на дадено задължение не е. Ако условията са налице, може да изпълниш тази отговорност или това задължение. Какво обаче трябва да направиш, ако обстоятелствата в момента не го позволяват? Трябва да кажеш: „Трябва да изпълнявам дълга си, т.е. да практикувам истината. Да се отнасям синовно към родителите си означава да живея според съвестта си и не е на висотата на практикуването на истината“. Затова трябва да отдадеш първостепенно значение на дълга си и да го спазваш. Ако в момента нямаш дълг, не работиш далеч от дома и живееш близо до родителите си, тогава намери начин да се грижиш за тях. Направи всичко възможно, за да им помогнеш да живеят малко по-добре и да облекчиш страданието им. Зависи обаче и от това какви хора са твоите родители. Какво трябва да направиш, ако родителите ти имат лоша човешка природа, ако постоянно ти пречат да вярваш в Бог и ако непрестанно те отдръпват от вярата в Бог и изпълняването на дълга ти? Каква истина трябва да практикуваш? (Отхвърляне.) В този момент трябва да ги отхвърлиш. Изпълнил си задължението си. Родителите ти не вярват в Бог, затова нямаш задължението да показваш синовна почит към тях. Ако вярват в Бог, тогава те са семейството ти, твоите родители. В противен случай вървите по различни пътища: те вярват в Сатана, кланят се на дяволския цар и вървят по пътя на Сатана; те вървят по различен път от хората, които вярват в Бог. Вече не сте едно семейство. Те приемат вярващите в Бог за свои противници и врагове, затова повече нямаш задължение да се грижиш за тях и трябва да ги изключиш напълно. Кое е истината: да се отнасяш синовно към родителите си или да изпълняваш дълга си? Разбира се, изпълняването на дълга е истината. Да изпълняваш дълга си в Божия дом не е просто да изпълниш задължението си и да правиш това, което трябва да се направи. Касае се за изпълнението на дълга на сътворено същество. В него се съдържа Божието поръчение; той е твое задължение и твоя отговорност. Това е истинска отговорност, а именно, да изпълниш своята отговорност и своето задължение пред Създателя. Това е изискването на Създателя към хората и то е големият въпрос на живота. Проявата на синовно уважение към родителите обаче е просто отговорност и задължение на сина или дъщерята. То определено не е Божие поръчение, камо ли да съвпада с Божието изискване. Следователно, ако съпоставим проявата на синовно уважение към родителите и изпълнението на дълга, няма съмнение, че единствено изпълнението на дълга е практикуване на истината. Изпълнението на дълга на сътворено същество е истината и то е неотменим дълг. Синовното уважение към родителите е синовно отношение към хора. Това нито означава, че човек изпълнява дълга си, нито че практикува истината“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Какво е истината реалност). „Каквото и да правиш, мислиш или планираш, тези неща не са важни. Важното е дали можеш да разбереш и наистина да вярваш, че всички сътворени същества са в Божиите ръце. Някои родители имат благословията и съдбата да могат да се радват на домашно блаженство и на щастието да имат голямо и проспериращо семейство. Това е Божието върховенство и благословение, което Той им дава. Други родители нямат тази съдба. Бог не е устроил това за тях. Те не са благословени да се радват на щастливо семейство или на това, че децата им остават до тях. Това е устроено от Бог и хората не могат да го променят насила. Независимо от всичко, в крайна сметка, когато става въпрос за синовна почит, хората поне трябва да имат нагласа за покорство. Ако средата го позволява и ако имаш средствата да го направиш, тогава можеш да покажеш синовна почит на родителите си. Ако средата не го позволява и ти липсват средствата, тогава не се опитвай да го постигнеш насила. Как се нарича това? (Покорство.) Нарича се покорство. Как се стига до покорство? Каква е основата за покорството? То се основава на всички тези неща, които са уредени от Бог и са под Неговото върховенство“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Какво е истината реалност). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че синовната почит е само човешка отговорност и задължение и че е нещо положително, но не е истината. Изпълнението на дълга на сътворено същество е истината и това е, което Бог изисква от хората. Това печели Божието одобрение. Когато синовната почит противоречи на дълга ти, трябва да практикуваш според обстоятелствата. Ако условията позволяват и това не влияе на дълга ти, тогава трябва да се грижиш за родителите си и да изпълняваш отговорностите и задълженията си. Ако условията не го позволяват и си зает с дълга си, тогава трябва да поставиш на първо място дълга на сътворено същество и да се подчиниш на Божиите подредби. Също така, що се отнася до родителите, някои имат много деца и внуци и се радват на благословиите на щастливо семейство, но за други Бог не е подредил такава ситуация и те не се радват на такива благословии. Всички тези неща са предопределени от Бог. Напътстван от Божиите слова, се почувствах много по-спокоен. Като погледна назад, виждам, че аз се грижех за родителите си по най-добрия начин, докато бях вкъщи и изпълнявах дълга си, но поради заплахата да бъда преследван и арестуван от ККП, не можех да се върна у дома. Освен това имах да изпълнявам дълг, така че трябваше да избера да изпълнявам дълга на сътворено същество, тъй като това съответства на истината. Не можех да изоставя дълга си по лични, егоистични причини.

По-късно получих писмо от майка ми и научих, че тя и три сестри са били арестувани на една от сбирките. По време на разпита в полицията тя е била измамена от схемите на Сатана и е разкрила имената на две сестри. След освобождаването си много се разкайвала и живеела в унило състояние. По-късно случайно паднала по стълбите и наранила кръста си. В мислите си вече бях у дома. Съзнанието ми беше изпълнено с образи на майка ми — как пада и как страда от болка. Много се разстроих. Три месеца по-късно получих още едно писмо от майка ми, в което пишеше, че кръстът ѝ е оздравял и че чрез това падане тя се е събудила и най-после е започнала да търси истината и да се самоанализира. Казваше, че е излязла от неправилното си състояние и че без този инцидент е щяла да продължи да живее с погрешно разбиране за Бог. Като прочетох писмото ѝ, почувствах дълбок срам. Осъзнах, че Божиите подредби винаги съдържат Неговите сърдечни намерения, че Неговото дело е толкова практично и че Той напътства всеки от нас според нуждите и недостатъците ни. В края на октомври 2022 г. научих, че майка ми внезапно е била арестувана от полицията, докато е била домакин на събиране на братя и сестри. Полицаите открили телефона на евангелския дякон и карта с памет, съдържаща Божиите слова, и майка ми доброволно се изправила и казала, че са нейни, за да защити евангелския дякон. Почувствах се много щастлив заради майка ми. В средата на юли 2023 г. получих писмо от по-голямата ми сестра, в което пишеше, че майка ми има киста на жлъчния мехур. Смятало се, че ще се наложи операция, но състоянието ѝ се стабилизирало и операцията не била извършена. Тази новина много ме обезпокои и си мислех: „Ако майка ми наистина се нуждае от операция, вкъщи няма кой да се грижи за нея. По-голямата ми сестра е омъжена и живее далеч, а и има свой дълг, така че не може да се върне, за да остане при нея. Толкова е възрастна вече. Ами ако ѝ се случи нещо? Кой ще се погрижи за погребението ѝ? Нито аз, нито сестра ми сме при нея и няма кой да се грижи за нея. Не бях до баща си, когато почина, и ако не съм до майка ми, когато си отиде, тогава наистина ще покажа несиновно отношение“. Тези мисли ме поставиха пред преграда, която просто не можех да преодолея, и това се отрази на състоянието ми.

По време на духовна практика прочетох един откъс от Божиите слова: „Нека поговорим за това как трябва да се тълкува „Родителите ти не са твои кредитори“. Родителите ти не са твои кредитори — това не е ли факт? (Така е.) Тъй като това е факт, е редно да обясним съдържащите се в него въпроси. Нека разгледаме въпроса за това, че твоите родители са те родили. Кой е избрал да се родиш — ти или родителите ти? Кой кого е избрал? Ако го погледнеш от Божия гледна точка, отговорът е: нито един от вас. Нито ти си избрал да се родиш, нито родителите ти са избрали те да те родят. Ако погледнеш корена на този въпрос, това е отредено от Бог. Засега ще оставим тази тема настрана, тъй като този въпрос се разбира от хората лесно. От твоя гледна точка ти си роден от родителите си пасивно, без да имаш никакъв избор по въпроса. От гледна точка на твоите родители те са те родили по собствена независима воля, нали? С други думи, като оставим настрана Божието предопределение, когато става въпрос за раждането ти, твоите родители са тези, които са имали цялата власт. Те са избрали да те родят и са имали последната дума. Ти не си избрал да те родят, пасивно си бил роден от тях и не си имал никакъв избор по въпроса. Затова, след като твоите родители са имали цялата власт и те са избрали да те родят, те имат задължението и отговорността да те възпитат, да те отгледат до пълнолетие, да ти осигурят образование, храна, дрехи и пари — това е тяхна отговорност и задължение и е това, което те трябва да правят. При положение, че винаги си бил пасивен през периода, в който са те отглеждали, ти не си имал право на избор — трябвало е да бъдеш отгледан от тях. Тъй като си бил млад, не си имал способността да се отгледаш сам, не си имал друг избор, освен пасивно да бъдеш отгледан от родителите си. Бил си отгледан по начина, по който родителите ти са избрали, и ако са ти давали хубава храна и напитки, значи си ял и пил хубава храна и напитки. Ако родителите ти са ти осигурили жизнена среда, в която си оцелявал с плява и диви растения, тогава си оцелял с плява и диви растения. Във всеки случай, когато си бил отглеждан, ти си бил пасивен, а родителите ти са изпълнявали отговорността си. […] Във всеки случай родителите ти изпълняват отговорност и задължение, като те отглеждат. Да те отглеждат, докато станеш възрастен човек, е тяхна отговорност и задължение и не може да се нарече доброта. Ако не може да се нарече доброта, не е ли тогава нещо, от което трябва да се ползваш? (Така е.) Това е вид право, от което би трябвало да се ползваш. Родителите ти трябва да те отглеждат, защото преди да достигнеш пълнолетие, твоята роля е на дете, което се възпитава. Следователно родителите ти просто изпълняват един вид отговорност към теб и ти само я приемаш, но определено не получаваш милост или доброта от тях. Раждането на деца и грижата за тях, размножаването и отглеждането на следващото поколение е вид отговорност на всяко живо същество. Например, след като създадат потомство, птиците, кравите, овцете и дори тигрите трябва да се грижат за него. Няма живи същества, които да не отглеждат потомството си. Възможно е и да има някои изключения, но не са много. Това е естествен феномен в съществуването на живите същества, това е техен инстинкт и не може да се приписва на добротата. Те просто спазват закон, който Създателят е определил за животните и за хората. Следователно това, че родителите ти те отглеждат, не е вид доброта. Въз основа на това може да се каже, че родителите ти не са твои кредитори. Те изпълняват своята отговорност към теб. Колкото и усилия да са положили и колкото и пари да са похарчили за теб, те не бива да търсят отплата от теб, защото това е тяхна отговорност като родители. Щом е отговорност и задължение, трябва да се изпълнява безвъзмездно и не бива да искат отплата. Като са те отгледали, родителите ти просто са изпълнили отговорността и задължението си, и това трябва да е безвъзмездно, а не да се превръща в сделка. Затова не е нужно да подхождаш към родителите си или да се справяш с отношенията си с тях с идеята за отплата. Нехуманно е да се отнасяш към родителите си, да им се отплащаш и да поддържаш връзката си с тях в съответствие с тази идея. В същото време плътските ти чувства вероятно ще те ограничават и обвързват и ще ти е толкова трудно да излезеш от тези обвързаности, че дори може да изгубиш пътя си. Родителите ти не са твои кредитори, затова не си длъжен да осъществяваш всички техни очаквания. Не си длъжен да плащаш „сметката“ за очакванията им“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). Божиите слова провеждат много ясно общение за това как да се отнасяме към връзката между родителите и децата. За родителите раждането и отглеждането на деца е просто спазване на законите, установени за човечеството от Създателя. Също както всеки организъм се възпроизвежда — това е инстинкт. Родителите, които отглеждат децата си, изпълняват своите отговорности и задължения; това не е добрина и не е нещо, за което децата трябва да се отплащат. Преди мислех, че щом родителите ми са преминали през толкова трудности, за да ме родят и отгледат, и понеже са понесли толкова много болка, като тяхно дете, трябва да им се отплатя подобаващо, за да мога да се реванширам за добрината им, че са ме отгледали. Когато научих, че баща ми беше парализиран и не можех да съм до него, за да се грижа за него, не можех да се грижа за него в старините му, нито да го изпратя подобаващо, се почувствах длъжник на баща си. Когато мислех за това, усещах, че нося огромна тежест, която ми пречи да дишам. След смъртта на баща ми се тревожех за майка ми, чувствах, че щом не съм имал синовно отношение спрямо баща ми, не можех да допусна да остана длъжник и на майка си — трябваше да се погрижа да изживее последните си години добре. Като знаех, че майка ми беше пострадала, а аз не можех да се върна, за да се грижа за нея, се чувствах толкова непочтителен и задължен към нея. Сега, чрез четене на Божиите слова, разбрах, че родителите ми са изпълнявали своите отговорности и задължения, когато са ме отглеждали, и че това не е добрина, за която трябва да се отплатя. Те не бяха мои кредитори. Да възприемам това, че родителите ми са ме отгледали, като добрина, за която трябва да се отплатя, бе напълно грешно и не съответстваше на истината. Понеже се придържах към този възглед, това ми донесе много болка. Ако Бог не беше разобличил истината по този въпрос, изобщо нямаше да осъзная това и щях да остана обвързан и контролиран от този погрешен възглед. Животът ми идва от Бог и Бог е Този, Който ми осигурява всичко, от което се нуждая. Трябва да съм благодарен на Бог. Спомням си, че през 2007 г., когато вярвах в Господ само от няколко месеца, се возех в кола, която се преобърна по склона на хълм, защото спирачките ѝ се повредиха. При тази катастрофа имаше жертви и ранени, но аз в сърцето си непрекъснато призовавах Бог и се отървах само с разтегнат мускул — една наистина лека травма. Още по-чудно беше, че по време на катастрофата изобщо не изпитах страх или паника, което ми показа Божието чудотворно дело. Ако не беше Божията закрила, можеше да загина в тази катастрофа. През годините дълбоко съм преживял това, че само Бог е моето единствено спасение. Без вярата си в Бог щях да бъда като светските хора — неуморно да се стремя към богтство и слава, без да знам в чии ръце е съдбата ни, още по-малко как се живее смислен живот или без да осъзная страданията, които причинява Сатана. Днес разпространяването на евангелието на царството изисква сътрудничеството на хората. Не мислех как да се отплатя за Божията любов и не се чувствах длъжник на Бог за това, че не съм изпълнявал добре дълга си. Бях съсредоточен само върху това да се отплатя на родителите си. Това беше наистина безсъвестно, позорно и неблагодарно от моя страна!

Почетох още от Божиите слова: „Повлияни от традиционната китайска култура, в традиционните си представи китайците вярват, че човек трябва да показва синовна почит към родителите си. Който не я показва, не изпълнява задълженията си към родителите си. Тези идеи се внушават на хората още от детството и на практика почти във всяко семейство учат на това, така е и във всички училища и в обществото като цяло. Когато в съзнанието на хората се втълпяват такива неща, те си мислят: „Синовната почит е по-важна от всичко. Ако не я показвам, няма да съм добър човек. Ще бъда непочтителен потомък и обществото ще ме порицае. Ще бъда човек без съвест“. Правилно ли е това мнение? Хората са виждали толкова много истини, изразени от Бог. Той изисквал ли е хората да проявяват синовна почит към родителите си? Дали това е една от истините, които вярващите в Бог трябва да разберат? Не, не е. Бог е разговарял само за някои принципи. Какъв принцип трябва да спазват хората в отношението си към другите според Божиите слова? Обичайте това, което Бог обича, и мразете това, което Той мрази. Това е принципът, който трябва да се спазва. Бог обича хората, които се стремят към истината и които са способни да следват волята Му. Това са хората, които и ние трябва да обичаме. Бог ненавижда хората, които не са способни да следват Божията воля, които Го мразят и се бунтуват срещу Него, и ние също трябва да ги ненавиждаме. Това иска Бог от хората. […] Сатана използва този вид традиционна култура и нравствени представи, за да скове мислите, ума и сърцето ти, и те прави неспособен да приемеш Божиите слова. Обладан си от тези неща на Сатана и си станал неспособен да приемеш Божиите слова. Когато искаш да практикуваш Божиите слова, тези неща предизвикват у теб смущение, стават причина да се противопоставяш на истината и на Божиите изисквания и под тяхно влияние ставаш безсилен да се освободиш от хомота на традиционната култура. След като се бориш известно време, правиш компромис: предпочиташ да повярваш, че традиционните нравствени представи са правилни и съответстват на истината, и така отхвърляш или се отричаш от Божиите слова. Не ги приемаш за истината и изобщо не мислиш за спасението си, защото смяташ, че все още живееш на този свят и можеш да оцелееш само като разчиташ на тези неща. Неспособен да издържиш на упреците на обществото, предпочиташ да се откажеш от истината и от Божиите слова, предаваш се на традиционните нравствени представи и на влиянието на Сатана и предпочиташ да оскърбиш Бог и да не практикуваш истината. Кажете ми, не е ли жалък човекът? Не се ли нуждае от Божието спасение? Някои хора вярват в Бог от много години, но все още нямат прозрение по въпроса за синовната почит. Те наистина не разбират истината. Никога не могат да преодолеят тази бариера на светските отношения, нямат нито смелост, нито увереност, да не говорим за вяра, затова не могат да обичат Бог и да Му се подчиняват“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само ако познае собствените си погрешни възгледи, човек може да се промени истински). Божиите слова разобличават същността на традиционната култура. Размишлявах върху това как от малък съм бил повлиян от индоктринирането на Сатана, като попивах традиционни идеи като „Синовното уважение е добродетел, която трябва да се цени повече от всичко останало“ и „Отглеждай деца, за да те гледат на старини“. Приемах синовното уважение като мерило за това дали човек има съвест, затова вярвах, че щом родителите ми са ме отгледали, като тяхно дете, трябва да им се отплатя за добрината, а когато остареят, трябва да ги почитам, да се грижа за тях в старините им и да ги изпратя подобаващо. Вярвах, че изпълнението на тези отговорности показва, че човек има човешка природа и съвест, и че ако човек не ги изпълни, той е непочтителен и недостоен да се нарича човек и ще бъде порицан и отхвърлен от обществото. Тези идеи се бяха вкоренили дълбоко в сърцето ми. След като повярвах в Бог, поради заплахата от преследване и арест от страна на ККП не можех да се върна у дома и дори не успях да видя баща си за последно. Чувствах се много виновен, като непочтително дете, задължено към родителите си за тяхната добрина, че са го отгледали, и чувствах, че съм презиран от другите и заклеймен като непочтителен син. По-късно, като научих за болестта на майка ми, се разтревожих и се опасявах, че ако майка ми наистина почине, никога няма да се отърся от етикета „непочтително дете“. Тези мисли бяха като невидими окови, които ме бяха затегнали здраво и ми пречеха да бъда свободен. Добре разбирах, че изпълняването на дълга на сътворено същество чрез вяра в Бог е правилният път в живота, но не можех да изпълнявам дълга си спокойно. Осъзнах, че съм бил дълбоко увреден от тези погрешни традиционни идеи. Помислих си за Епохата на благодатта, когато много хора са оставили родителите и роднините си, за да разпространяват евангелието на Господ по целия свят, като някои дори са жертвали живота си. Техният избор напълно съответствал на намеренията на Господ и това са били добри дела и справедливи постъпки. Аз приветствах завръщането на Господ и приех делото на Всемогъщия Бог в последните дни, което е възможност, която се дава веднъж в живота, и изпълнението на дълга ми като сътворено същество в този момент е нещо, което среща Божието одобрение, докато синовната почит е само човешко задължение. Ако условията позволяват, тя може да бъде прилагана, ако ли не — дългът трябва да бъде поставен на първо място.

След това почетох още от Божиите слова: „Можеше ли да предотвратиш разболяването им, ако не беше напуснал дома си, за да изпълняваш своя дълг на друго място, и ако беше останал до тях? (Не.) Можеш ли да контролираш дали родителите ти ще живеят, или ще умрат? Можеш ли да контролираш дали са богати, или бедни? (Не.) Каквато и болест да сполети родителите ти, причината няма да е в това, че са били много изтощени от отглеждането ти или че си им липсвал, и най-вече няма да се разболеят от някоя от тези тежки, сериозни и вероятно фатални болести заради теб. Това е тяхната съдба и тя няма нищо общо с теб. Колкото и синовна почит да имаш, в най-добрия случай ще можеш малко да облекчиш телесните им страдания и бремето им. Има ли нещо общо с теб обаче това кога и от каква болест ще се разболеят и кога и къде ще умрат? Не, няма. Нима няма да се разболеят, ако имаш синовна почит, ако не си безразличен неблагодарник и цял ден прекарваш с тях и бдиш над тях? Нима няма да умрат? Ако ще се разболяват, няма ли да се разболеят така или иначе? Ако ще умират, няма ли да умрат така или иначе? Не е ли така?“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). „Да повериш родителите си в Божиите ръце, е най-добрият начин да покажеш синовно уважение към тях. Надяваш се, че те няма да срещат всякакви трудности в живота си и че няма да живеят лошо, да се хранят зле или да страдат от влошено здраве. Дълбоко в сърцето си със сигурност се надяваш, че Бог ще ги защитава и ще ги пази в безопасност. Ако те вярват в Бог, ти се надяваш, че ще могат да изпълняват собствения си дълг и че ще могат да останат непоколебими в своето свидетелство. Това е изпълняване на човешките отговорности. Хората могат да постигнат само толкова със собствената си човешка природа. Нещо повече, най-важното е, че след години на вяра в Бог и слушане на толкова много истини, хората имат поне малко разбиране и възприемане, че съдбата на човека се определя от Небето, че човекът живее в Божиите ръце и че е много по-важно човек да има Божията грижа и защита, отколкото загрижеността, синовната почит или общуването с децата. Не изпитваш ли облекчение, че родителите ти са под Божията грижа и защита? Не е нужно да се тревожиш за тях. Ако се тревожиш, значи не се доверяваш на Бог. Вярата ти в Него е твърде малка. Ако наистина се притесняваш и си загрижен за родителите си, тогава трябва често да се молиш на Бог, да ги повериш в Божиите ръце и да оставиш Бог да устрои и подреди всичко. Бог властва над съдбата на хората и управлява всеки техен ден и всичко, което им се случва. За какво още се тревожиш тогава? Не можеш да контролираш дори собствения си живот и ти самият имаш куп трудности. Какво би могъл да направиш, за да могат родителите ти да живеят щастливо всеки ден? Единственото, което можеш да направиш, е да повериш всичко в Божиите ръце. Ако родителите ти са вярващи, помоли Бог да ги води по правилния път, за да могат накрая да бъдат спасени. Ако не са вярващи, остави ги да вървят по какъвто път искат. За родителите, които са по-добри и имат някаква човешка природа, можеш да се молиш на Бог да ги благослови, за да могат да прекарат щастливо оставащите си години. Що се отнася до начина, по който Бог върши делото Си, Той има Свои подредби и хората трябва да им се покоряват. Така че като цяло в съвестта си хората осъзнават отговорностите, които изпълняват към родителите си. Каквото и отношение към родителите да поражда това осъзнаване у хората, било то загриженост или избор да останат до родителите си, във всеки случай хората не бива да се чувстват виновни или да имат гузна съвест заради това, че не са могли да изпълнят отговорностите си към своите родители поради влиянието на обективни обстоятелства. Тези и други подобни въпроси не бива да притесняват живота на хората, вярващи в Бог. Те трябва да се избавят от тях. Що се отнася до темите, свързани с изпълнението на отговорностите към родителите, хората трябва да имат тези правилни разбирания и повече не бива да се чувстват възпирани. От една страна, дълбоко в сърцето си знаеш, че не ти липсва синовност към родителите ти, не се измъкваш от отговорностите си и не ги избягваш. От друга страна, родителите ти са в Божиите ръце. За какво още има да се тревожиш тогава? Всички притеснения, които човек може да има, са излишни. Всеки човек безпроблемно ще живее до края в съответствие с Божието върховенство и Неговите подредби, и ще достигне края на пътя си, без изобщо да се отклонява“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (16)). От Божиите слова разбрах, че всичко, свързано с това кога и каква болест или нещастие ще сполети родителите през живота им, е под управлението на Божието върховенство и че тези неща нямат нищо общо с това дали децата им са до тях, за да се грижат за тях. Дори децата да са до родителите си всеки ден, това всъщност не може да промени нищо — в най-добрия случай може само леко да облекчи ежедневното им бреме, но ако това е съдбата им, те пак ще се разболеят и когато им дойде времето — ще си отидат. Това е съдбата, отредена от Създателя. От каква болест ще се разболее майка ми или дали ще почине, всичко това е в рамките на Божия закон. Дори и да се върна и да стоя до нея всеки ден, това няма да промени нищо. Животът и смъртта ѝ отдавна са предопределени от Бог. До каква възраст ще достигне, какви страдания ще понесе и през какви обстоятелства ще премине — всички тези неща са под Божието върховенство и предопределение и моите тревоги няма да помогнат. Майка ми също вярва в Бог и Бог ще подреди подходящи обстоятелства, които тя да преживее според ситуацията си. Точно както когато майка ми се нарани, аз не разбирах Божиите сърдечни намерения и постоянно се тревожех за нея, но в крайна сметка тя се оправи. Осъзнах, че наистина ми липсваше вяра и че просто преценявах нещата с човешки представи, и ми липсваше истинско разбиране за Божието всемогъщество и върховенство. Сега, след като единадесет години съм далеч от дома, майка ми е сама вкъщи, изпълнява дълга си колкото може и живее добре. Сега виждам, че тревогите и безпокойствата ми наистина са били излишни. Разбирам също така, че родителите ми не са мои кредитори и че са ме отгледали като част от своите отговорности и задължения, и не мога да приемам това като добрина, за която трябва да се отплатя. Имам мисия в този живот, която трябва да изпълня — а именно да изпълнявам добре дълга си на сътворено същество. Когато мисля по този начин, чувството ми за вина изчезва и се чувствам много по-освободен в духа си и способен да се посветя на дълга си. Благодаря на Бог за Неговото напътствие!