През 2010 г. по време на медицински преглед ми беше поставена диагноза хроничен хепатит Б с положителни антигени. По онова време бях ужасена, страхувах се, че един ден заболяването ми може да се влоши до рак на черния дроб. Всеки път, когато чуех, че някой е починал от рак на черния дроб, сърцето ми прескачаше. Но тъй като семейството ми беше бедно и не можеше да си позволи лечение, чувствах, че ми е отредена горчива съдба, и се примирих да живея ден за ден. През 2020 г. имах щастието да приема Божието дело от последните дни. Научих, че една сестра е била диагностицирана с рак на маточната шийка, но след като започнала да вярва в Бог и да изпълнява дълга си активно, неусетно болестта ѝ била излекувана. Това ми даде надежда за собственото ми положение. Помислих си: „Да вярвам в Бог, е наистина чудесно. Стига да изпълнявам правилно дълга си и да отдавам всичко на Бог с ентусиазъм, Той със сигурност ще излекува и моята болест“. След това активно изпълнявах дълга си и станах проповедник. Въпреки че работата в църквата беше доста натоварена и понякога се чувствах изтощена или бях зле физически, щом си помислех, че Бог ще излекува болестта ми, ако изпълнявам правилно дълга си, сърцето ми се успокояваше и се чувствах подкрепена в дълга си.

През февруари 2023 г. отидох в болницата за медицински преглед. Лекарят установи, че нивото на ДНК на вируса на хепатит Б е много високо и вирусът се възпроизвежда бързо. Незабавно ме насочиха към инфекциозното отделение, специализирано в областта на чернодробните заболявания, и докторът каза със сериозен тон: „Трябва да започнете да приемате лекарства, за да контролирате вируса. Ако не е под контрол, много е вероятно да развиете цироза или рак на черния дроб“. Резултатът ми дойде като гръм от ясно небе и бях изключително притеснена и уплашена, като си мислех: „Ами ако наистина развия цироза или рак на черния дроб и умра?“. В онези дни през цялото време живеех с негативни емоции като тъга, безпокойство и тревога. Мислех си: „Изпълнявам дълга си, откакто започнах да вярвам в Бог, дори когато семейството ми ме преследваше, аз не се отказах от дълга си. Но защо болестта ми не се е подобрила? Вместо това се е влошила. Сега, когато Божието дело е към своя край, ако умра в това време, няма ли да загубя надеждата си за спасение? Няма ли всички страдания и усилия, положени през последните две години, да са били напразни?“. Тези мисли раздираха сърцето ми и ме разстройваха. Спомних си също, че лекарят ме посъветва да си почивам много и да не се преуморявам. Помислих си: „След като Бог не ме е излекувал, просто трябва да се грижа по-добре за тялото си. Отсега нататък не мога да се натоварвам твърде много в изпълнението на дълга си. Ако заболяването ми наистина се влоши и прерасне в рак на черния дроб, и стане нелечимо, тогава наистина може да умра“. По онова време имаше известни затруднения в евангелската работа в църквите, за които отговарях. Само че не исках да се тревожа за това и не разреших тези проблеми навреме, в резултат на което евангелската работа беше в застой. По време на събранията умът ми постоянно блуждаеше и все мислех за болестта си. Опитвах се да говоря възможно най-малко на събранията, тъй като се притеснявах, че ще се изтощя от прекаленото говорене. Също така ми липсваше ентусиазъм да се справям с ежедневната работна кореспонденция и изпълнявах дълга си вяло. Не проследявах работата, която трябваше да се свърши, и всяка вечер си лягах рано, без значение дали имах спешни задачи, тъй като ме беше страх, че може да се преуморя. Дори мислех да се откажа от позицията си на проповедник и да премина към по-малко изтощителен дълг. Постепенно сърцето ми се отдалечаваше все повече от Бог. Вече не исках да чета Божиите слова или да се моля и всеки ден се тревожех за болестта си.

По-късно водачът разговаря с мен за възможността да поема отговорност за работата на още две църкви. Знаех, че трябва да приема предложението, но в същото време си помислих, че ако трябва да отговарям за още църкви, това ще ми донесе още повече тревоги. Ами ако състоянието ми се влоши поради преумора? Спомних си и за един далечен роднина, който беше диагностициран с рак на черния дроб и почина малко след началото на лечението. Като помислих за тези неща, отказах. По-късно водачът разговаря с мен за състоянието ми и ми прочете два откъса от Божиите слова: „Има и такива хора, които са в лошо здравословно състояние, имат слабо телосложение и не им достига енергия, често боледуват от тежки или леки заболявания, не могат да вършат дори основни дейности, необходими в ежедневието, не могат да живеят или да се движат като нормалните хора. Такива хора често се чувстват некомфортно и зле, докато изпълняват дълга си; някои са физически слаби, други имат действителни заболявания и, разбира се, има и такива, които имат известни или възможни заболявания от един или друг вид. Тъй като изпитват такива практически физически затруднения, такива хора често изпадат в негативни емоции и изпитват скръб, безпокойство и тревога. Защо изпитват скръб, безпокойство и тревога? Тревожат се дали здравето им ще се влошава все повече, ако продължават така да изпълняват дълга си, като дават всичко от себе си, бъхтят се за Бог и са все тъй уморени? Дали ще бъдат приковани към леглата си, когато навършат 40 или 50 години? Оправдани ли са тези тревоги? Дали някой може да посочи конкретен начин за справяне с проблема? Кой ще поеме отговорността за това? Кой ще е отговорен? Хората с влошено здраве и тези, които не са в добро физическо състояние, скърбят, безпокоят се и се тревожат за подобни неща“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). „Макар че раждането, старостта, болестите и смъртта са нещо неизменно и неизбежно в човешкия живот, има хора с определен организъм или особено заболяване, които, независимо дали изпълняват дълга си, или не, изпадат в скръб, безпокойство и тревога заради трудностите и болестите на плътта. Те се тревожат за болестта си, тревожат се за множеството трудности, които болестта може да им причини, за това дали болестта им ще стане сериозна, какви ще са последствията, ако стане сериозна, и дали ще умрат от нея. В особени ситуации и при определени условия тази поредица от въпроси ги кара да затънат в скръб, безпокойство и тревога и да не могат да се измъкнат. Някои хора дори живеят в състояние на скръб, безпокойство и тревога заради сериозната болест, която вече знаят, че имат, или заради латентна болест, за която не могат да направят нищо, така че да я избегнат, и са повлияни, засегнати и контролирани от тези негативни емоции“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). След като прочетох Божиите слова, осъзнах, че по онова време съм живяла с негативни емоции на тъга, безпокойство и тревога заради болестта ми. Когато по време на прегледа лекарят каза, че вирусът на хепатит Б се възпроизвежда прекалено бързо и се нуждая от лекарства, за да го контролирам, защото в противен случай може да развия цироза или рак на черния дроб, бях започнала да се притеснявам за заболяването си. Страхувах се, че ако работя прекалено много, болестта ми може да се влоши и това да доведе до цироза или рак на черния дроб, и да умра. Тогава нямаше да имам никакъв шанс да постигна спасение. Мислите за това ме караха да се чувствам много унила. Умът ми беше зает с това как да се грижа добре за тялото си и да предотвратя влошаването на болестта ми. Нямах никакво чувство за бреме в изпълнението на дълга ми. В евангелската работа в църквата имаше трудности, които не бях успяла да разреша навреме, в резултат на което евангелската работа беше в застой. Понякога вечер не ми се спеше толкова и имах някои спешни писма, които да отметна, но като виждах, че е късно, си лягах бързо, без да отговоря на писмата навреме. Дори бях мислила да премина на по-малко натоварващ дълг, така че да не се притеснявам и да не работя твърде много, което можеше да предотврати влошаването на болестта ми. По цял ден постоянно бях обзета от негативни емоции и не можех да отдам сърцето си изцяло на дълга си. Дори отказах да се заема с дълга, който ми се предлагаше. Разбрах, че по цял ден съм била обзета от страдание заради болестта ми, не можех да изпълнявам задълженията, които трябваше да изпълнявам, и не изразявах никаква преданост в дълга си. Бог ме беше издигнал и ми беше позволил да се обучавам за проповедник, дал ми беше възможност да изпълнявам дълга си и да придобия истината. Това беше Божията благодат. Въпреки това прекарвах всеки ден обзета от негативни емоции на тъга, безпокойство и тревога. Бях подходила към дълга си нехайно и вяло, не бях обърнала внимание навреме на различни трудности и проблеми в църковната работа, което беше причинило загуби в работата. Имах ли изобщо някакво чувство за отговорност, съвест и разум? Наистина не заслужавах Божието спасение! Мислите за това ме караха да съжалявам и да се самообвинявам. Дълбоко в себе си осъзнавах, че животът с негативни емоции е много потискащ и болезнен. Това не само беше дало отражение върху изпълнението на дълга ми, но и щеше да ме накара да загубя решимостта си да се стремя към истината и да постигна спасение. Като мислех за това, чувствах страх и тревога. Не можех да продължавам да живея в такова объркано и смутено състояние. Трябваше да се избавя от негативните емоции на тъга и безпокойство, да се стремя искрено към истината и да изпълнявам дълга си, без да съжалявам за нищо.

По-късно си спомних откъс от Божиите слова: „Толкова много вярват в Мен, само за да мога да ги излекувам. Толкова много вярват в Мен, само за да мога да използвам могъществото Си да изгоня нечистите духове от телата им, и толкова много вярват в Мен, просто за да могат да получат мир и радост от Мен. Толкова много вярват в Мен, само за да искат от Мен по-голямо материално богатство. Толкова много вярват в Мен, само за да прекарат този живот в мир и да бъдат здрави и невредими в идния свят. Толкова много вярват в Мен, за да избегнат страданията на ада и да получат благословенията на небето. Толкова много вярват в Мен само за временна утеха, но не се стремят да спечелят нищо в идния свят. Когато даря яростта Си на хората и отнема всяка радост и мир, които някога са притежавали, те започват да се съмняват. Когато даря на хората страданието на ада и си върна благословиите на рая, те изпадат в ярост. Когато хората Ме молят да ги излекувам, а Аз не им обръщам внимание и се отвращавам от тях, те се отдалечават от Мен, за да търсят вместо това пътя на злите лекове и магьосничеството. Когато отнема всичко, което хората са искали от Мен, всички изчезват без следа. Затова казвам, че хората имат вяра в Мен, защото Моята благодат е твърде изобилна и защото има твърде много облаги за придобиване“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Какво знаеш за вярата?). Разобличението в Божиите слова ме прониза и натъжи. Чувствах се така, сякаш Бог ме съди очи в очи. Моята вяра в Бог се изразяваше само в това да изисквам Неговата благодат и благословии, да се пазаря с Бог и да гледам на Него само като на обект на моите изисквания. Спомням си, че когато повярвах в Бог за първи път, бях видяла как някои братя и сестри с неизлечими болести бяха излекувани, след като бяха повярвали в Бог, така че се надявах, че и аз ще се излекувам, след като повярвам в Бог. Заради намерението си да придобия благословии се бях отрекла от нещата и бях отдала всичко, бях много активна и в изпълнението на дълга си, също така бях готова да страдам и да платя цена. Когато на последния преглед видях, че заболяването ми не само не се е подобрило, но и се е влошило, и че дори съществува риск да умра, не можех да се покоря и бях започнала да се оплаквам от Бог и да Го разбирам погрешно. Дори съжалявах, че съм се отрекла от себе си и съм отдала всичко на Бог, и вече не исках да изпълнявам дълга си. Целта на вярата ми в Бог не е била да изпълня дълга си на сътворено същество, да се стремя усърдно към истината и да изживея нормална човешка природа, а да изисквам благословии от Бог. Докато изпълнявах дълга си, страдах и плащах цена само за да накарам Бог да ме излекува. Що за изпълнение на дълга е това? Бях се пазарила с Бог, бях Го използвала и Го бях измамила. Защитавах собствените си интереси във всичко. Природата ми беше твърде егоистична, без никаква съвест и разум! Помислих си как Павел е свършил много работа, отрекъл се е от неща и е отдавал всичко, претърпял е трудности и е платил цена, пътувал е през земи и морета, за да проповядва евангелието и да придобие много хора. Но неговите усилия и работата му не са били с цел да изпълни дълга си или да прояви внимание към Божиите намерения, а за да придобие благословиите на небесното царство — той се е пазарил с Бог. В крайна сметка не само не е получил Божието одобрение, но и е бил осъден от Бог. Моите възгледи за стремежа във вярата в Бог бяха като на Павел, стремях се към благословии и ползи. Ако незабавно не се променях, изходът ми щеше бъде като този на Павел — щях да бъда осъдена и наказана от Бог. Без Божието разкриване нямаше да се самоанализирам и да се опозная, щях да продължа по грешния път, което в крайна сметка щеше да доведе до това да загубя възможността за спасение. Като осъзнах това, дълбоко се разкаях. Разбрах, че болестта, с която съм се сблъскала, е Божията любов и спасение за мен. Така че отправих молитва на покаяние към Бог: „Боже, без значение дали болестта ми може да бъде излекувана, или не, съм готова съм да се избавя от погрешните си намерения и да изпълня дълга си, за да Те удовлетворя“. По-късно казах на водача, че съм готова да поема отговорността за работата на още две църкви.

След това изпълнявах дълга си както обикновено. Но тъй като работата се увеличи и имаше много неща, с които трябваше да се справям всеки ден, отново започнах да се притеснявам: „Няма ли изпълнението на дълга ми по този начин да изтощи тялото ми? Дали продължителната тревога и умората няма да влошат заболяването ми и да развия цироза или рак на черния дроб?“. Осъзнах, че отново живея с негативни емоции на тъга, безпокойство и тревога. Така че се помолих на Бог да ме изведе от мислите за болестта и да ми даде вяра. По-късно прочетох следните Божии слова: „Независимо дали си болен или те боли, стига да ти остава още един дъх, стига да си още жив, стига още да можеш да говориш и да ходиш, значи имаш енергията да изпълняваш дълга си и трябва да се държиш добре и да останеш здраво стъпил на земята при изпълнението му. Не бива да изоставяш дълга си на сътворено същество, нито отговорността, която Създателят ти е поверил. Щом не си умрял, трябва да довършиш дълга си и да го изпълниш добре. Някои хора казват: „Тези неща, които Ти казваш, не са много тактични. Аз съм болен и трудно го понасям!“. Когато ти е трудно, можеш да си починеш, да се погрижиш за себе си и да се лекуваш. Ако все още желаеш да изпълняваш дълга си, можеш да намалиш обема на работата си и да изпълняваш някакъв подходящ дълг, такъв, който не влияе на възстановяването ти. Това ще докаже, че в сърцето си не си изоставил дълга си, че сърцето ти не се е отклонило от Бог, че в сърцето си не си се отрекъл от Божието име и че в сърцето си не си изоставил желанието да бъдеш подобаващо сътворено същество. Някои хора казват: „Направих всичко това. В такъв случай Бог ще отнеме ли тази болест от мен?“. Дали ще го направи? (Не е задължително.) Независимо дали Бог ще отнеме тази болест от теб, или не, дали Бог ще те изцели, или не, това, което правиш, е това, което едно сътворено същество трябва да прави. Независимо дали физически си способен да изпълняваш дълга си, или не си, дали можеш да поемеш някаква работа или не, дали здравето ти позволява да изпълняваш дълга си или не, сърцето ти не бива да се отклонява от Бог и в сърцето си не бива да изоставяш дълга си. Така ще изпълниш отговорностите си, задълженията си и дълга си — това е верността, към която трябва да се придържаш. Само защото не можеш да правиш нещо с ръцете си или вече не си способен да говориш, или вече очите ти не виждат, или вече не можеш да движиш тялото си, не бива да мислиш, че Бог трябва да те изцели, и ако не те изцели, в най-съкровените кътчета на сърцето си да искаш да се отречеш от Него, да изоставиш дълга си и да обърнеш гръб на Бог. Какво е естеството на подобна постъпка? (Това е предателство спрямо Бог.) Това е предателство!“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). След като прочетох Божиите слова, намерих път за практикуване. Дългът е Божието поръчение към човека и е отговорност и задължение на всяко сътворено същество. Без значение с какво заболяване или физическа болка се сблъсква човек, той не трябва да се отказва от дълга, който едно сътворено същество трябва да изпълнява. Бог няма високи изисквания към хората. Единственото, което Той иска, е в рамките на физическата си издръжливост човек да изпълнява дълга си с цялото си сърце и с всички сили и това ще удовлетвори Бог. Ако има физическа болка, човек може да си почине, колкото му е необходимо, да взема лекарства и да се лекува. Освен това може редовно да прави упражнения и да организира разумно работата и почивката в своя график. По този начин това няма да повлияе на изпълнението на дълга му.

По-късно разбрах от Божиите слова как да гледам на смъртта. Бог казва: „Всеки трябва да се изправи пред смъртта в този живот, т.е. смъртта е това, пред което всеки трябва да се изправи в края на своето пътуване. Има обаче много различни характеристики на смъртта. Една от тях е, че в предопределения от Бог момент ти си изпълнил мисията си и Бог тегли чертата под плътския ти живот и плътският ти живот стига до своя край, макар и това да не означава, че животът ти е приключил. Когато човек е без плът, животът му е приключил — така ли е? (Не.) Формата, в която животът ти съществува след смъртта, зависи от това как си се отнасял приживе към делото и словата на Бог — това е много важно. В каква форма ще съществуваш след смъртта, или дали ще съществуваш, или не, ще зависи от отношението ти към Бог и към истината, докато си бил жив. […] Има и нещо друго, което следва да се отбележи, и то е, че въпросът за смъртта има същото естество като другите въпроси. Това не е нещо, което зависи от избора на човек, а още по-малко може да се промени по волята на човека. Смъртта е същата като всяко друго важно събитие в живота. Тя е напълно подвластна на предопределението и върховенството на Създателя. Ако някой моли за смърт, не е задължително да умре, а ако моли за живот, не е задължително да живее. Всичко това е подвластно на Божието върховенство и предопределение и се променя и решава от Божията власт, от Божия праведен нрав и от Божието върховенство и Неговите подредби. Следователно няма непременно да умреш, ако, да речем, се разболееш от тежка болест — тежка болест, която може да доведе до смърт. Кой решава дали ще умреш или не? (Бог.) Бог решава. И тъй като Бог решава, а хората не могат да решават подобно нещо, за какво се чувстват неспокойни и скръбни хората? То е като това кои са родителите ти, кога и къде си роден — това също са неща, които не можеш да избереш. Най-мъдрият избор по тези въпроси е да оставиш нещата да се развиват по естествения си път, да се покориш и да не избираш, да не влагаш никаква мисъл или енергия в този въпрос и да не се чувстваш скръбен, неспокоен или тревожен за това. Тъй като хората не са в състояние да избират сами, да влагат толкова много енергия и мисли по този въпрос е глупаво и неразумно. […] Защото не се знае дали ще умреш, или не, и не се знае дали Бог ще ти позволи да умреш — тези неща са неизвестни. По-конкретно, не се знае кога ще умреш, къде ще умреш, в колко часа ще умреш или как ще се чувства тялото ти, когато умреш. Не ставаш ли глупав, като си напрягаш мозъка с мисли и размисли за неща, които не знаеш, и като се чувстваш неспокоен и тревожен за тях? Тъй като това те прави глупав, не бива да си напрягаш мозъка с тези неща“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (4)). „С какъвто и въпрос да се занимават хората, те винаги трябва да подхождат към него с активно и положително отношение, а това важи с още по-голяма сила, когато става въпрос за смъртта. Да имаш активно, положително отношение не означава да си в съгласие със смъртта, да чакаш смъртта или положително и активно да се стремиш към смъртта. Ако това не означава да се стремиш към смъртта, да си в съгласие със смъртта или да чакаш смъртта, какво означава тогава? (Да се покориш.) Покорството е вид отношение към въпроса за смъртта, а да се избавиш от смъртта и да не мислиш за нея е най-добрият начин да се справиш с нея“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (4)). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че животът и смъртта на всеки човек са в ръцете на Бог. Бог планира и урежда предварително кога и как ще умрем в този живот и това няма нищо общо с факта дали се разболяваме, или не. Дори и да не се разболея, дойде ли моментът, в който Бог е предопределил да умра, аз няма да мога да избягам. Дори и да се разболея тежко, Бог няма да бърза да отнеме живота ми, ако мисията ми не е изпълнена. Човешкият живот и смърт са в ръцете на Бог и не се определят от това как човек се грижи за себе си. Но не бях успяла да прозра въпроса за живота и смъртта, тъй като живеех в негативни емоции на тъга, безпокойство и тревога. Постоянно се притеснявах, че заболяването ми може да се влоши, да развия рак на черния дроб и да умра, така че все се въздържах в дълга си, не правех всичко, което можех, влагах времето и енергията си в грижата за моето здраве. Проявила съм истинско невежество и глупост! Сега осъзнавам, че дори и да се грижа за здравето си добре, ако не изпълнявам дълга си, няма да получа Божието одобрение и всеки ден от живота ми ще е празен, без стойност и без значение. Накрая, когато дойде бедствието, ще трябва да умра така или иначе. Спомням си момента, в който за първи път научих за влошеното ми заболяване. Тогава не исках да чета Божиите слова и нямах за какво да се помоля, всеки ден си лягах рано. Привидно тялото ми изглеждаше спокойно и добре поддържано, но не усещах Божието наставление и живеех всеки ден без никакъв смисъл. Дълбоко в себе си се чувствах много празна и изтерзана. Сега, въпреки че изпълнението на дълга ми е донякъде тежко и изтощително, усещането за мир и лекота в сърцето ми е незаменимо. Опитът ми наистина показа, че само ако искрено се стремя към истината и изпълнявам дълга си, животът ми ще има стойност и смисъл и ще мога да съм спокойна, без да се терзая. Месец по-късно, когато отидох в болницата за контролен преглед, лекарят каза, че заболяването ми се е подобрило към лек случай на хепатит Б и трябва само да вземам антивирусно лекарство. Чух това и направо не ми се вярваше. Като видях, че всичко е в Божиите ръце, изпитах дълбока благодарност към Бог.

След като се сблъсках с тази болест, виждам ясно, че намерението ми да се стремя към благословии чрез вярата ми в Бог, е достойно за презрение и осъзнавам вредата, причинена от негативните ми емоции. Също така осъзнавам, че Бог е допуснал болестта да ме сполети, за да пречисти моите екстравагантни желания и неразумни изисквания към Него и да ми позволи да видя ясно грозната истина за моята поквара от Сатана, за да мога искрено да се стремя към истината, да се отърва от покварения си нрав и да постигна Божието спасение. Това са Божията любов и спасение! Благодаря на Бог от цялото си сърце!