През 2019 18-годишната Му Си беше арестувана от Китайската компартия за проповядване на евангелието, осъденa на две години и половина затвор и освободенa през април 2022 г. Тя излезе от гарата и видя баща си да стои до пътя с посърнал вид, докато тревожно се взираше към изхода. Му Си се чувстваше много развълнувана, защото не бе виждала баща си от три години. Докато беше в затвора, Му Си научи, че ревматизмът на баща ѝ се бил влошил и се чудеше дали здравето му вече се е подобрило. Докато си мислеше за това, Му Си забърза към баща си. Когато приближи, тя забеляза, че леко се е прегърбил и че по лицето му се виждат следи от скръб и остаряване. Тъга нахлу в сърцето на Му Си, тя усети щипене в носа и се обърна, за да избърше сълзите си. След завръщането у дома, докато разговаряше с баща си, тя разбра, че през последните няколко години той непрекъснато се е тревожил за нея. Той не можа да повярва, когато получи известието за задържане от полицията през онази година, и също така не можа да го приеме. Осемнадесетгодишното му дете бе арестувано и хвърлено в затвора и той не знаеше на какви мъчения щеше да я подложи полицията. Прекарваше дните си толкова тревожен, че не можеше да спи и да се храни правилно. На всичкото отгоре годините тежък труд му бяха докарали хронични заболявания, а ревматизмът в краката му се бе влошил. Рядко беше в състояние да върши тежка работа и накуцваше, когато болката беше силна. Страхуваше се, че ако умре сам вкъщи, никой нямаше дори да разбере. Му Си забеляза, че очите на обикновено силния ѝ баща са червени и че гласът му леко прекъсва, когато говореше за случилото се през последните няколко години. Му Си усети сърцераздирателна болка и сълзи потекоха по лицето ѝ. Спомни си как, когато беше на единадесет, майка ѝ беше преследвана от полицията за вярата си в Бог и трябваше да побегне и да се укрие. Баща ѝ бе този, който самичък бе изпълнявал и двете роли — на баща и на майка, докато се грижеше за нея и я отглеждаше. Баща ѝ работеше не само като шофьор на камион, но се занимаваше и със земеделие. И след дълъг ден на изнурителен труд той нямаше време за почивка, защото тепърва трябваше да се погрижи за нея, докато тя беше дете. По-късно, когато тя напусна своя дом, за да изпълнява дълга си, полицията непрестанно идваше в къщата ѝ, за да разпитва баща ѝ за тяхното местонахождение. И баща ѝ трябваше да се оправя с това съвсем сам, докато понася студените погледи и подигравките на роднини и съседи, в непрекъсната тревога както за нейната безопасност, така и на майка ѝ. Тогава тя си помисли как баща ѝ всеки ден е заварвал студената, празна къща, как е страдал от болка без някой до себе си, с когото да поговори или който да се погрижи за него. Му Си почувства, че е още по-задължена на баща си и се чувстваше виновна, докато си мислеше, че е пораснала, но не му е помогнала с никоя от житейските несгоди, а го бе накарала да се тревожи за нея. Не беше ли това несиновно отношение? Му Си тайно си каза: „Сега, когато се върнах, трябва да бъда близо до баща ми и и да му помагам да страда по-малко“. В следващите дни Му Си започна да работи, за да припечели пари, и внимателно се грижеше за нуждите на баща си.

Не след дълго се изниза половин година, но полицията все още внимателно наблюдаваше местонахождението на Му Си, като ѝ пречеше да води църковен живот и да изпълнява дълга си, а това я караше да се чувства празна и разстроена. Един ден църковният водач попита Му Си дали желае да отиде другаде, за да изпълнява дълга си. Му Си се развълнува много, защото най-после щеше да има възможност да се събере със своите братя и сестри, да яде и пие Божиите слова и да изпълнява своя дълг. Му Си сподели тази новина с баща си, но за нейна изненада той изведнъж се разстрои и рече: „Как все ме карате да седя и да гледам как вие двете ме напускате?“. Да види баща си толкова емоционален наскърби Му Си и тя се почувства дълбоко задължена на него. Помисли си: „Ако наистина си тръгна от вкъщи, кой знае кога ще се върна, дали баща ми ще си помисли, че след целия му упорит труд да ме отгледа, аз не показвам никаква синовна почит?“. Тогава Му Си се замисли за здравето на баща си и не посмя да го нарани още повече. Но тя бе наясно, че без Божията закрила и грижа не би оцеляла повече от две години в затвора и че би било недобросъвестно да не изпълнява дълга на сътворено същество! Му Си се чувстваше много раздвоена и в крайна сметка се отказа от възможността да изпълнява дълга си. В момента, в който направи този избор, Му Си се почувства наистина виновна, така че тя бързо яде и пи от Божиите слова, за да потърси Неговите намерения.

Докато търсеше, Му Си прочете два откъса от Божиите слова: „Не е нужно прекалено да анализираш или да изследваш въпроса за сериозното заболяване на родителите си или за сполетялото ги голямо нещастие и със сигурност не бива да влагаш енергия в това — ще бъде безполезно. Това, че хората се раждат, остаряват, разболяват се, умират и се сблъскват с различни големи и малки въпроси в живота, са съвсем нормални явления. Ако си пълнолетен, трябва да имаш зрял начин на мислене и трябва да подходиш към този въпрос спокойно и правилно: „Родителите ми са болни. Някои хора казват, че това е така, защото съм им липсвал толкова много. Възможно ли е това? Определено съм им липсвал. Как може човек да не тъгува по собственото си дете? И те ми липсваха. Защо тогава аз не се разболях?“. Някой разболява ли се, защото му липсват децата? Не става така. И така, какво се случва, когато родителите ти се сблъскат с тези важни въпроси? Може само да се каже, че Бог е устроил подобни въпроси в живота им. Устроени са от Божията ръка — не можеш да се съсредоточаваш върху обективни причини и основания. Родителите ти е трябвало да се сблъскат с този проблем, когато достигнат тази възраст, трябвало е да ги порази тази болест. Дали щяха да избегнат това, ако ти беше там? Ако Бог не беше подредил да се разболеят като част от съдбата им, тогава нищо нямаше да им се случи, дори и да не беше до тях. Ако им е било писано да се сблъскат с такова голямо нещастие в живота си, как би могъл да повлияеш, ако беше до тях? Пак не биха могли да го избегнат, нали? (Точно така.) […] Родителите ти са възрастни. Сблъсквали са се с това повече от веднъж в обществото. Ако Бог подреди среда, която да ги отърве от този проблем, то рано или късно той напълно ще изчезне. Ако този проблем е житейско препятствие за тях и ако трябва да го преживеят, то тогава от Бог зависи колко дълго ще го преживяват. Това е нещо, което те трябва да преживеят и не могат да го избегнат“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). „Каквото и да правиш, мислиш или планираш, тези неща не са важни. Важното е дали можеш да разбереш и наистина да вярваш, че всички сътворени същества са в Божиите ръце. Някои родители имат благословията и съдбата да могат да се радват на домашно блаженство и на щастието да имат голямо и проспериращо семейство. Това е Божието върховенство и благословение, което Той им дава. Други родители нямат тази съдба. Бог не е устроил това за тях. Те не са благословени да се радват на щастливо семейство или на това, че децата им остават до тях. Това е устроено от Бог и хората не могат да го променят насила“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Какво е истината реалност). Му Си се отнесе с внимание към Божиите слова и се отдаде на дълбок размисъл. Всеки път, когато се сетеше, че баща ѝ е бил сам вкъщи през всичките тези години, и за това как е нямало кой да се погрижи за него, когато е бил болен, сърцето ѝ се изпълваше с чувство за вина и неизпълнен дълг. Тя просто желаеше да се погрижи за баща си и да му осигури поне малко комфорт, но след като прочете Божиите слова, тя най-накрая разбра, че страданието, което всеки човек трябва да понесе в живота, и какви болести и бедствия го сполетяват, всичко това е предопределено от Бог, и никой не може да го промени. Му Си си спомни как в затвора научи, че ревматизмът на баща ѝ се е влошил, и колко много се притесняваше за него. Тя бе уплашена и се чудеше как той ще издържи, ако състоянието му се влоши и няма кой да се погрижи за него. Но тя бе заключена в затвора и не можеше да се грижи за баща си, и единственото, което можеше да направи в онзи момент, бе да се моли още повече на Бог и да повери баща си в Божиите ръце. След като бе освободена от затвора, тя разбра, че въпреки тежкото състоянието на баща ѝ и факта, че е нямало кой да се грижи за него, ревматизмът му постепенно се беше подобрил. Тя осъзна, че състоянието на човешкото тяло и това, дали човек е в безопасност, зависи от Божието предопределение и върховенство и че да се покори на Божието устройване и подредби, и да повери баща си на Него е било разумна постъпка. Като разбра това, Му Си почувства сърцето си много по-спокойно, и вече не бе толкова притеснена и разтревожена.

Му Си искаше да отиде някъде другаде, за да изпълнява дълга си, но всеки път, когато виждаше изтощения си след дълъг работен ден баща и си спомняше, че той също така има високо кръвно налягане и се чувства замаян през целия ден, Му Си започваше да изпитва противоречиви чувства, като си мислеше: „Баща ми е страдал толкова много, за да се грижи за мен, трябва ли да остана поне още малко вкъщи и да се грижа за него?“. Но да постъпи по този начин би означавало да не може да изпълнява дълга си и тя се чувстваше виновна за това. В молитвите си Му Си често отнасяше този въпрос до Бог, като Го молеше да ѝ даде решимостта да практикува истината. По-късно Му Си прочете откъс от Божиите слова, който ѝ даде правилен път за практикуване, който да следва при вземане на предстоящите си решения. Всемогъщият Бог казва: „Дали истината е да проявяваш синовна почит към родителите си? (Не.) Да имаш синовно отношение към родителите си е правилно и положително. Защо обаче казваме, че то не е истината? (Защото хората не показват синовната си почит според определени принципи и не са способни да различат какви хора са всъщност техните родители.) Начинът, по който човек трябва да се отнася към родителите си, е свързан с истината. Дали трябва да се отнасяш синовно към тях, ако вярват в Бог и се отнасят добре с теб? (Да.) Как проявяваш синовно отношение? Отнасяш се към тях по различен начин от този, по който се отнасяш към братята и сестрите. Правиш всичко, което кажат, и ако са стари, трябва да останеш до тях, за да се грижиш за тях, а това ти пречи да излезеш и да изпълняваш дълга си. Правилно ли е да се постъпва така? (Не.) Какво трябва да правиш в такива моменти? Зависи от обстоятелствата. Ако все пак си в състояние да се грижиш за тях, докато изпълняваш дълга си близо до своя дом, и родителите ти не възразяват срещу вярата ти в Бог, тогава трябва да изпълняваш отговорността си като син или дъщеря и да им помагаш с работата. Грижи се за тях, ако са болни; утеши ги, ако нещо ги притеснява; ако финансовите ти възможности го позволяват, купи им хранителните добавки, които можеш да си позволиш. Какво обаче трябва да избереш да направиш, ако си зает с дълга си и няма кой да се грижи за тях и ако и те вярват в Бог? Каква истина трябва да практикуваш? Щом като синовното отношение към родителите не е истината, а само човешка отговорност и задължение, тогава какво трябва да направиш, ако твоето задължение противоречи на дълга ти? (Да отдам първостепенно значение на дълга си, да го поставя на първо място.) Задължението не е непременно дълг. Да избереш да изпълняваш дълга си е практикуване на истината, докато изпълнението на дадено задължение не е. Ако условията са налице, може да изпълниш тази отговорност или това задължение. Какво обаче трябва да направиш, ако обстоятелствата в момента не го позволяват? Трябва да кажеш: „Трябва да изпълнявам дълга си, т.е. да практикувам истината. Да се отнасям синовно към родителите си означава да живея според съвестта си и не е на висотата на практикуването на истината“. Затова трябва да отдадеш първостепенно значение на дълга си и да го спазваш. […] Кое е истината: да се отнасяш синовно към родителите си или да изпълняваш дълга си? Разбира се, изпълняването на дълга е истината. Да изпълняваш дълга си в Божия дом не е просто да изпълниш задължението си и да правиш това, което трябва да се направи. Касае се за изпълнението на дълга на сътворено същество. В него се съдържа Божието поръчение; той е твое задължение и твоя отговорност. Това е истинска отговорност, а именно, да изпълниш своята отговорност и своето задължение пред Създателя. Това е изискването на Създателя към хората и то е големият въпрос на живота. Проявата на синовно уважение към родителите обаче е просто отговорност и задължение на сина или дъщерята. То определено не е Божие поръчение, камо ли да съвпада с Божието изискване. Следователно, ако съпоставим проявата на синовно уважение към родителите и изпълнението на дълга, няма съмнение, че единствено изпълнението на дълга е практикуване на истината. Изпълнението на дълга на сътворено същество е истината и то е неотменим дълг“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Какво е истината реалност). От Божиите слова Му Си разбра, че синовното отношение към родителите е нещо положително и е отговорност на всяко дете, но това е просто нещо, което трябва да притежава всеки с нормална човешка природа, и не означава, че той практикува истината. Човек практикува истината единствено като изпълнява дълга си на сътворено същество. Когато дългът ѝ не беше в противоречие със синовното чувство към родителите ѝ, тя трябваше да направи всичко възможно, за да се погрижи за баща си, да говори по-често с него и да му помогне да разсее тревогите си, тъй като това бе нейна отговорност като дете. Но когато трябваше да изпълнява дълга си и не можеше да бъде близо до баща си и да се грижи за него, тя трябваше да го повери на Бог. Като сътворено същество, нейна отговорност и задължение бе да изпълни своя дълг и да завърши своята мисия. Ето това означаваше да се практикува истината и това бе нещото, което тя трябваше да стори. Тогава Му Си си спомни за двете години и половина, които прекара в затвора. През този период на страдание и безпомощност тя се запозна с една сестра, и двете имаха възможност да си помагат и да се подкрепят взаимно, и заедно да обсъждат Божиите слова. Благодарение на просветлението и напътствието на Божиите слова тя постепенно успя да се справи. Му Си чувстваше, че Бог се е грижил за нея, предпазвал я е и се е отнасял към нея с огромно милосърдие, и че ако предпочетеше плътските си чувства пред дълга си, това би било наистина непокорно от нейна страна. След като осъзна това, Му Си се помоли и повери всичките си грижи и тревоги на Бог. Тя довърши домашните си задължения, след което напазарува хранителни продукти, лекарства и други необходими на баща ѝ неща. След това Му Си проведе разговор с баща си и замина другаде, за да изпълнява дълга си.

По-късно Му Си чу свидетелства за преживяванията на своите братя и сестри относно отношението към родителите, и това я накара да поразмишлява. Спомни си как баща ѝ бе поел едновременно ролята на майка и на баща, докато я отглеждаше от мъничка, и как бе пожертвал много за нея. Усещаше, че му дължи огромна благодарност, и всеки път, когато не можеше да бъде близо до баща си, за да се грижи за него, чувстваше, че не е изпълнила синовния си дълг, и се чувстваше гузна и задължена на баща си. Сега това, че изпълняваше дълга си далеч от баща си, често се отразяваше на състоянието ѝ и я възпираше, и тя искаше да разбере как би могла да разреши този проблем. В своето търсене и размишляване случайно попадна на този откъс от Божиите слова: „В света на невярващите има една поговорка: „Враните се отплащат на майките си, като ги хранят, а агнетата коленичат, за да бозаят от своите“. Има и такава поговорка: „Човек без синовна отговорност е по-нисш от звяра“. Колко помпозно звучат тези поговорки! Всъщност явленията, които се споменават в първата поговорка враните, които се отплащат на майките си, като ги хранят, и агнетата, които коленичат, за да бозаят от своите, наистина съществуват, те са реални. Това обаче са просто явления в животинския свят. Те са просто вид закон, създаден от Бог за различните живи същества, който всички видове живи същества, включително и хората, спазват. Това, че всички видове живи същества го спазват, е още едно доказателство, че всички те са създадени от Бог. Никое живо същество не може да наруши този закон, нито може да се постави над него. […] Враните, които се отплащат на майките си, като ги хранят, и агнетата, които коленичат, за да бозаят от своите, показват именно, че животинският свят спазва такъв закон. Всички видове живи същества притежават този инстинкт. Когато се роди потомство, женските или мъжките представители на вида се грижат за него и го отглеждат, докато достигне зряла възраст. Всички видове живи същества са способни да изпълняват своите отговорности и задължения към потомството си и съвестно и покорно отглеждат следващото поколение. Това би трябвало да важи още повече за хората. Човешките същества са наричани висши животни от хората. Нима не са по-нисши от животните, ако не могат да спазват този закон и ако нямат този инстинкт? Следователно, колкото и да са се грижили за теб родителите ти, докато са те отглеждали, и колкото и да са изпълнявали отговорността си към теб, те са правили само това, което е трябвало в рамките на способностите на сътворени човешки същества — това е бил техният инстинкт. Дори сравнително свирепи хищници, като лъвовете и тигрите, отглеждат своите малки и не ги хапят, преди да са достигнали зряла възраст. Това е животински инстинкт. Независимо от кой вид са и дали са свирепи, или са мили и нежни, всички животни притежават този инстинкт. Всички видове същества, включително и хората, могат да продължат да се размножават и да оцеляват само като се подчиняват на този инстинкт и закон. Ако не го спазваха или ако нямаха този закон и инстинкт, нямаше да са способни да се размножават и да оцеляват. Нито биологичната верига, нито този свят щеше да съществува. Не е ли вярно? (Така е.) Има и някои специални животни, като тигрите и лъвовете. Когато достигнат зряла възраст, тези животни напускат родителите си, а някои мъжки дори им стават съперници и ги хапят, съревновават се и се бият с тях, когато се наложи. Това е нормално и е закон. Те не се ръководят от чувствата си и не живеят с чувствата си като хората, които казват: „Трябва да им се отплатя за добрината, трябва да им се отблагодаря, трябва да се подчинявам на родителите си. Ако не проявявам синовна почит към тях, другите ще ме укоряват, ще ме упрекват и критикуват зад гърба ми. Не бих могъл да го понеса!“. В животинския свят не се говорят подобни неща. Защо хората казват такива неща? Защото в обществото и сред групите от хора съществуват различни погрешни идеи и всеобщи мнения. След като хората са били повлияни, проядени и прогнили от тези неща, у тях възникват различни начини за тълкуване и справяне с връзката родител-дете, и в крайна сметка те се отнасят към родителите си като към свои кредитори — кредитори, на които никога няма да могат да се издължат през целия си живот. Има дори хора, които след смъртта на родителите си цял живот се чувстват виновни и смятат, че са недостойни за добротата им заради постъпка, която не е зарадвала родителите им или не е била спрямо желанията им. Какво ще кажете, това не е ли прекалено? Хората живеят с чувствата си, затова различни идеи, произтичащи от тези чувства, само може да нахлуят в тях и да ги смутят. Живеят в среда, която е оцветена от идеологията на поквареното човечество, затова в тях нахлуват различни погрешни идеи, които ги смущават, а това прави живота им изтощителен и по-сложен от този на другите живи същества. Точно сега обаче, понеже Бог върши делото си и изразява истината, за да каже на хората вярното във всички тези факти и да им даде възможност да разберат истината, след като я разбереш, тези погрешни идеи и възгледи вече няма да те обременяват и няма да ти служат като ръководство за това как да се справяш с отношенията си със своите родители. В този момент животът ти ще стане по-спокоен“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). Му Си се замисли върху Божиите слова и усети просветление. Оказва се, че всякакви същества могат да се грижат внимателно за своето потомство и да го отглеждат отговорно. Това е постановен от Бог принцип и закон за всички живи същества и това е инстинкт, който им е даден от Бог. Точно като при свирепите тигри и лъвове: когато техните малки са все още незрели и не са в състояние да оцелеят сами, те внимателно ги отглеждат и защитават, търсят им храна и правят всичко възможно, за да им осигурят безопасна и удобна среда за растеж. Ако не следват този принцип на оцеляване и не се грижат и не отглеждат малките си, след като родят, тогава следващото им поколение не може да оцелее, и приемствеността на новия живот в цялото животинско царство ще се разпадне. И при хората е по същия начин. Преди децата им да могат оцеляват сами, родителите ги отглеждат и се грижат за тях от все сърце, като междувременно дори понасят много трудности. Но те просто носят своята отговорност и изпълняват задължението си като родители. Те само следват принципите за оцеляване, предопределени от Бог за всички живи същества и това не е доброта. Му Си също се замисли как докато децата растат, в училище и в семейството им внушават, че „Човек, който няма синовно отношение, е по-нисш и от звяр“. Изводът от това бе, че както животните се отплащат на родителите си, след като пораснат, така и човек трябва да бъде още по-синовен и да се отплати за грижата на родителите си. Ако някой не е в състояние да направи това, значи му липсва човешка природа и каквото и да е разбиране за човешки чувства. След като бе възпитавана по този начин от дете, Му Си винаги гледаше на отговорностите и задълженията на баща си при отглеждането ѝ като на проявена към нея доброта и се отнасяше към баща си като към свой кредитор. Винаги, когато мислеше, че не може да се отплати за грижовната милост на баща си, тя се чувстваше виновна и се обвиняваше вътрешно; чувстваше, че ѝ липсва съвест. Въпреки знанието, че неин дълг бе отговорността, която трябваше да изпълни като сътворено същество, тя оставаше обвързана и възпирана от погрешни възгледи. И тя откри, че е готова да отхвърли възможността да изпълнява дълга си и да се стреми към истината. По този начин, тя се бунтуваше срещу Бог и Го предаваше! Му Си видя колко е жалко да нямаш правилна гледна точка върху нещата, да си напълно неспособен да различиш това, което е положително, от това, което е негативно. Му Си осъзна, че животът ѝ е даден от Бог, и че без Божието предопределение и върховенство тя дори не би била на този свят, да не говорим за безопасното ѝ израстване. И фактът, че тя бе родена в нейното семейство с искрената грижа на баща ѝ, също беше част от Божието върховенство и подредба. Трябваше да бъде благодарна за Божията благодат, вместо да се чувства задължена към някого. След като осъзна това, Му Си се помоли на Бог: „Боже, през всичките тези години бях обвързанa от погрешни традиционни идеи и винаги съм гледала на отговорностите на баща ми като на доброта. Това ме накара да се чувствам възпирана и да се обвинявам, когато не успявах да се грижа за него, и да пренебрегна дълга си. Боже, не искам да се бунтувам повече срещу Теб. Искам да се покая пред Теб“.

След това Му Си прочете друг откъс от Божиите слова: „На първо място, повечето хора избират да напуснат дома си, за да изпълняват своя дълг отчасти поради всеобхватни обективни обстоятелства, които налагат да напуснат родителите си. Не могат да останат до тях, за да се грижат за тях и да ги придружават. Не че доброволно избират да ги напуснат, а имат обективна причина за това. От друга страна, субективно погледнато, отиваш да изпълняваш дълга си не защото си искал да оставиш родителите си и да избягаш от отговорностите си, а заради Божия призив. За да сътрудничиш на Божието дело, да приемеш Неговия призив и да изпълняваш дълга си на сътворено същество, ти си нямал друг избор, освен да напуснеш родителите си. Не си можел да останеш до тях, за да ги придружаваш и да се грижиш за тях. Не си ги оставил, за да избегнеш отговорността, нали? Това да ги оставиш, за да избегнеш отговорностите си, и това да се налага да ги оставиш, за да откликнеш на Божия призив и да изпълняваш своя дълг, не са ли две различни природи? (Така е.) В сърцето си имаш емоционална привързаност към родителите си и мислиш за тях. Чувствата ти не са кухи. Ако обективните обстоятелства го позволяват и си способен да останеш до тях, като същевременно изпълняваш дълга си, тогава щеше да искаш да останеш до тях, редовно да се грижиш за тях и да изпълняваш отговорностите си. Но трябва да ги напуснеш поради обективни обстоятелства. Не можеш да останеш до тях. Не че не искаш да изпълняваш отговорностите си като тяхно дете, а не можеш. Това не е ли различно по природа? (Така е.) Ако си напуснал дома си, за да избегнеш синовните си задължения и изпълнението на отговорностите си, това е липса на синовни чувства и човешка природа. Родителите ти са те отгледали, но нямаш търпение да разпериш криле и бързо да отлетиш сам. Не искаш да виждаш родителите си и не обръщаш никакво внимание, когато чуеш, че изпитват някакво затруднение. Дори и да имаш средствата да им помогнеш, не го правиш. Просто се преструваш, че не чуваш и оставяш другите да говорят за теб каквото искат. Просто не искаш да изпълниш отговорностите си. Това е липса на синовна отговорност. Но така ли стоят нещата сега? (Не.) Много хора са напуснали своите райони, градове, области или дори държави, за да изпълняват дълга си. Те вече са далеч от родните си места. Освен това по различни причини за тях не е удобно да поддържат връзка със семействата си. Понякога разпитват за сегашното положение на родителите си хора, които идват от същия роден град и изпитват облекчение да чуят, че родителите им все още са здрави и се справят добре. Всъщност, това не е липса на синовна отговорност. Не си стигнал такава степен, че да ти липсва човешка природа, степен, при която дори не искаш да се грижиш за родителите си или да изпълняваш отговорностите си към тях. А поради различни обективни причини, трябва да направиш този избор, така че не проявяваш липса на синовна отговорност. […] Така че като цяло в съвестта си хората осъзнават отговорностите, които изпълняват към родителите си. Каквото и отношение към родителите да поражда това осъзнаване у хората, било то загриженост или избор да останат до родителите си, във всеки случай хората не бива да се чувстват виновни или да имат гузна съвест заради това, че не са могли да изпълнят отговорностите си към своите родители поради влиянието на обективни обстоятелства. Тези и други подобни въпроси не бива да притесняват живота на хората, вярващи в Бог. Те трябва да ги оставят. Що се отнася до темите, свързани с изпълнението на отговорностите към родителите, хората трябва да имат тези правилни разбирания и повече не бива да се чувстват възпирани“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (16)). От Божиите слова Му Си разбра, че невъзможността ѝ да бъде вкъщи, за да се грижи за баща си, не е несиновно отношение, защото не че тя не искаше да изпълни отговорността си да се грижи за баща си и да остане с него, а по-точно защото преследването и арестът ѝ от Компартията я принуждаваха да бъде далеч от семейството си. Освен това, като сътворено същество, тя трябваше да изпълнява своя дълг на сътворено същество и да завърши своите отговорности и задължения. Му Си мислеше за светците през вековете, които напускаха своите родители и семейства, за да пътуват, да разпространяват и да работят, за да могат да свидетелстват за евангелието на Господ Исус и да го проповядват, което в крайна сметка им е позволило да разпространят евангелието на Господ Исус до всички краища на света и да дадат на много хора възможността да получат спасението Господнe. Техните жертви и отдаване на всичко бяха проява на доброта, както и най-справедливата кауза. Сега е решаващ момент за разпространение на евангелието на царството и има много копнеещи за явяването на Бог хора, които живеят в тъмнина и не са чули Божия глас. И Му Си знаеше, че трябва да допринесе за работата по разпространение на евангелието. Като осъзна това, Му Си се почувства много по-освободена и спокойна, вече не живееше с чувството, че е задължена на баща си, и още повече отдаде сърцето си на своя дълг.